Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

31.

Когато навън започна да се развиделява, отново позвъних на полковника. Очаквах най-лошото.

— Добра новина — съобщи той.

Опитах се да не се обнадеждавам прекалено.

— Какво става?

— Безпилотният самолет. „Пепелянката“. Лети с навигационна система. Трябва да се свърже със сателита. Така…

— Ще разберем откъде е излетяла.

— Точно така. Един мой приятел от Националната разузнавателна служба ще следи само за този сигнал. Веднага щом получа координатите, ще ти ги дам.

— Може да нямаме много време. Дори не сме сигурни, че той ще е в района на Линкълн.

— Знам. Но би трябвало да се справим. „Пепелянката“ може да лети цял ден. Съмнявам се, че Гилмор ще иска да я остави толкова дълго във въздуха, но няма нужда и да чака до последния момент. Предполагам, че ще я вдигне поне час преди стрелците да влязат в училището. Това ще му даде време в случай на механични или други проблеми. Но трябва да мога да се свържа с теб.

Продиктувах му номера на сателитния телефон на Канезаки. Радвах се, че не се налага да му дам номер на джиесем.

— Ще пътувам с кола — поясних аз. — Обади ми се веднага щом научиш.

Уведомих другите, после повиках Докс по радиостанцията.

— Ей, не те будя, нали?

Той се позасмя.

— Обичам да се закачаш. Какво става?

Обясних му.

— Е, това е добре. — Звучеше умерено доволен — това, знаех от опит, беше най-силната му емоция, когато се намираше в своята снайперистка зона, при каквито и да е новини.

— Как е видимостта? — попитах.

— Чудесна на тая светлина. Виждам всичко.

— На покрива ли си?

— Един етаж по-ниско. Съмнявам се, че някой може да ме види отгоре, защо обаче да рискувам?

— Добре, успешен лов.

— И на тебе, готин. Ако не свалиш оня безпилотен самолет, моите успехи ще отидат по дяволите. Тревън и Ларисън също няма да са доволни.

Искаше да каже, че Тревън и Ларисън, които щяха да са на земята при училището, ще се намират в радиуса на взрива и ще бъдат изпепелени. Заедно с бог знае колко деца.

— Да, мислил съм за това.

— Хубаво. Не те притискам или нещо подобно.

— Ясно. Ще се чуем веднага щом научим повече.

Облякохме си бронираните жилетки и излязохме малко преди осем. С радост щяхме да заемем позиции по-рано, ала освен снайперисткото скривалище на Докс, нямаше много възможности за сливане с обстановката. Непознати мъже, мотаещи се около училище, обикновено привличат внимание. За щастие и стрелците бяха изправени пред същия проблем.

Докато Канезаки шофираше, всички за последен път проверихме екипировката си. Бяхме готови. Оставихме Тревън и Ларисън на няколко преки от училището. Бяха по дънки, тениски и бейзболни шапки. Със спортните сакове, в които носеха пистолетите, двамата спокойно можеха да минат за местни жители на път за работа в някой магазин или на строителен обект. Пожелахме си един на друг успех и никой не каза онова, за което всъщност си мислехме: ако Хортън не ми се обадеше скоро, щеше да се наложи да измислим резервен план.

Само че той ми се обади — десет минути по-късно.

— Намерихме го — с неприсъщо за него вълнение съобщи полковникът. — Не е в Линкълн, но е наблизо. В едно градче на име Палмира. Само ферми. Имаш ли навигационна система?

— Да. Дай ми координатите.

Той ми ги продиктува. Въведох информацията.

— Четирийсет километра — осведомих Канезаки аз. — Продължавай по шосе две. Ще ти кажа кога да завиеш.

Той настъпи педала.

— Не превишавай скоростта — предупредих го. — Не можем да си позволим да ни спрат.

— Ако искат, нека ни гонят — отвърна той. Реших, че вече наистина няма значение.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попитах Хортън.

— Гилмор явно е избрал мястото заради близостта му до училището, но и заради уединеността му. Районът като цяло е равнинен и не е подходящ за тайно излитане на безпилотен самолет, той обаче се намира в края на един черен път. Постройката прилича на изоставен силоз или нещо подобно, намира се в низина, до езерце, наоколо има дървета. Там може да вдигне самолета високо и едва ли някой ще го види. Ще стигне до училището, без да прелети над нещо друго, освен над ниви и ферми.

— Колко е дълъг този черен път?

— Малко под четиристотин метра.

Нямаше да се приближа по очевидния маршрут, камо ли по път.

— Други точки на достъп?

— Няма. Но нивите изглеждат напълно проходими.

— Като гледаш сателитните снимки, кой е най-подходящия подстъп?

— Карай на изток от пътя и се приближи пеш. Така ще стигнеш от отсрещната страна на силоза, който би трябвало да ти осигури известно прикритие. Предполагам, че Гилмор е въоръжен.

— Добре, ще съобщя на останалите от екипа. Обади ми се, ако има някакви промени.

— Ясно.

— А, Хортън?

— Да?

— Ако пак ми готвиш капан, ще трябва да убиеш и последния от нас. Защото, ако остане дори само един, той ще те намери.

Последва пауза.

— И без това не очаквам да остана жив още дълго, но да, разбрах те. Успех.

Затворих. Канезаки караше със сто и петдесет. Радвах се, че пътят е равен и прав, обаче ми се струваше, че ванът въпреки това ще се разпадне в движение.

— Добре, Хортън се обади — казах по радиостанцията аз. — Локализирахме Гилмор. С Канезаки пътуваме към него, ще стигнем след петнайсетина минути. Ако преди това не се разбием някъде.

— На позиция съм — докладва Тревън. — Пристигат учители. И малко деца. На главния вход има ченге.

— На позиция съм — съобщи и Ларисън. — Докс, там ли си?

— Не само, че съм тука, но и в момента те виждам през визьорния си кръст — разнесе се ведрият снайперистки глас на моя партньор. — Радвам се, че с тебе изчистихме всички проблеми помежду си, а ти?

Не получи отговор.

— Ей, майтапя се бе, човек! — каза Докс.

— Мама му стара, не се майтапи така! — скарах му се. Боях се от ново избухване и се надявах моята намеса да успокои Ларисън.

Минахме през дупка на пътя и ванът за малко да излезе в орбита.

— Господи! — възкликнах и стегнах предпазния си колан.

— Извинявай — ведро като Докс каза Канезаки.

Той намали скоростта едва когато се отклонихме от шосето, и докато стигнем до черния път, водещ към силоза, вече шофираше с по-ниска от максималната. Продължихме още около четиристотин метра нататък, после Том отби отстрани в една падинка.

— Няма да чакам във вана — осведоми ме той. — И нямаме време да спорим.

Сигурно беше прав.

— Добре — съгласих се аз. — Дръж се от лявата ми страна, докато се приближаваме. Когато стигнем при силоза, ти ще заобиколиш отляво, аз отдясно. И ме остави пръв да атакувам Гилмор.

— Защо?

— Не се боря за слава. Ако самолетът още е на земята, може просто да застреляме Гилмор или ти го застреляй, за мене няма значение. Но ако самолетът е във въздуха, трябва да се опитаме да го накараме да го приземи, нали така?

— Прав си.

— Да, опитвам се да се сещам за такива неща.

— Добре, ти го атакувай пръв.

— Чудесна идея. Освен това не бива да приемаме, че е сам. Отваряй си очите на четири. Ако Гилмор е при управлението и видиш някой друг, непременно го застреляй, той ще е просто охрана, и така ще имаме да мислим за едно нещо по-малко.

— Ясно.

Имаше уплашен вид. Това не ми вдъхваше особена увереност.

Хвърлих поглед към пистолета в ръката му.

— Можеш да боравиш с това, нали?

— Карал съм подготовка, да.

С други думи, нямаше никакъв опит.

— Добре. Запомни. Агресивна поза, здраво стискане, дулото към мишената, натискаш спусъка.

Той напрегнато ми се усмихна.

— Докс винаги казва, че се опитваш да контролираш и най-малките подробности.

По дяволите, имаше право. Или щеше да се представи добре, или нямаше. Каквото и да му обяснявах сега, нищо нямаше да се промени.

— Добре — въздъхнах. — Да вървим. — После прибавих по радиостанцията: — С Канезаки се придвижваме към силоза. Би трябвало да сме там след пет минути.

Извървяхме четиристотин метра на север по равен тревист терен, после на запад, като се привеждахме и се движехме бързо. Между нас и целта ни се издигаше група дървета, но иначе нямаше къде да се скрием. Опитвах се да не мисля за снайперисти и как бихме изглеждали, ако някой ни наблюдава от силоза. Когато стигнахме при горичката, спряхме. Оттам различавах силоза — кръгъл, висок около шест метра, но порутен, без снайперистки скривалища, поне откъм нас. Слава богу. Не можех да видя какво има от отсрещната страна. Отдясно до езерцето отчасти се виждаше камион, което може би беше добър признак, но нямаше и следа от хора. Щяхме да загазим страхотно, ако информацията на Хортън се окажеше грешна и тук не откриехме никого.

— През главния вход влизат деца — чух гласа на Докс в слушалката си. — Много. Идват от квартала или ги докарват родителите им. Няма и следа от нашите стрелци.

— И при мен е чисто — докладва Ларисън.

— И тук — добави Тревън.

— Надявам се, че си на позиция, Джон — рече Докс. — Времето ни е малко.

Не исках да разговарям, но чукнах с показалец сензорния микрофон.

— Ясно — отвърна моят партньор.

Погледнах Канезаки. Беше пребледнял. Надявах се, че ще се справи. Наклоних глава към силоза. Той кимна и ние тръгнахме напред с насочени напред пистолети. Не знаех кой го е подготвял, но трябваше да призная, че бяха свършили добра работа. Въпреки очевидния му страх, той държеше оръжието си високо, въртеше глава, за да увеличи полезрението си и се придвижваше с плавни крачки.

Стигнахме до стената на силоза. Миришеше на пръст и сено и аз изпитах онова желание да се притисна към него, което те обзема винаги точно преди да се откъснеш от последното си прилично прикритие. При камиона все още не се забелязваше никой.

Дадох знак на Канезаки да тръгне наляво. Той кимна и се насочи натам. Аз поех надясно.

При най-външната точка от обиколката на постройката приклекнах, подадох глава навън и после отново се дръпнах назад. В мига, в който се бях разкрил, видях Гилмор, висок, жилав бял мъж в ловджийско маскировъчно облекло, с посивяла, късо и високо подстригана коса. Стоеше с лице към пътя и работеше на клавиатурата на голям лаптоп, закачен на ремък на шията му.

Излязох иззад силоза, насочил пистолета си срещу него. Бързо проверих двата си фланга, после наредих с висок, заповеден глас:

— Не мърдай, Гилмор!

Той се сепна и ме погледна. Ала ръцете му останаха върху пулта.

— Горе ръцете! — извиках.

В ухото си чух гласа на Докс.

— Стрелците пристигнаха. Тичат към главния вход. Ларисън, печелиш наградата за прозорливост. Атакувам ги.

Разнесе се тих пукот. Още един. И още два.

— Благодаря ви за участието — каза Докс. — Следващите състезатели.

— Твоите четирима стрелци ги няма! — съобщих аз, като се завъртях наляво и после надясно, за да проверя отново фланговете си. — Изобщо не успяха да влязат. А сега, горе ръцете или си мъртъв!

Той вдигна ръце и се обърна, за да погледне към мене.

— Мини от другата му страна! — извиках на Канезаки аз. — Наблюдавай камиона, не знам дали вътре няма още някой.

Том заобиколи Гилмор, без да отпуска оръжието си. Гилмор се озърна към него, после отново ме погледна.

— Кой ви праща? Хортън ли?

— Върни го — заповядах аз. — Самолета!

— Няма.

— Върни го — произнесох с равен глас. — Няма да повтарям. Ще те застрелям в главата.

— Няма значение, че аз ще умра — заяви той. — Мисията все пак ще бъде изпълнена.

Добре, помислих си аз и го застрелях в главата. Пистолетът подскочи в ръката ми, разнесе се пукот като от шевна машина и на челото му цъфна дупка. Тялото му се разтърси, коленете му се подвиха и той се строполи по гръб на земята.

— Господи боже! — извика Канезаки. — Сега как ще спреш самолета?

— Провери в камиона! — инструктирах го аз. — И бъди нащрек.

Чух Докс да се киска.

— Ченгето изкрейзи. Сега се чуди „Кои бяха тия четиримата, дето ме връхлетяха, и защо главите им изведнъж се пробиха?“.

Втурнах се към трупа на Гилмор и проучих лаптопа. Два джойстика, телеметрия, видеосигнал, който явно идваше от камера, монтирана в безпилотния самолет. Познах терена от сателитните снимки, които бяхме разглеждали. Магистралата, по която бяхме пристигнали в Линкълн. Реката на юг от града.

„Уф, мама му стара, той го е програмирал да лети право към…“

Изстрели от дясната ми страна. Завъртях се. Канезаки лежеше. Зърнах движение в отсрещния край на камиона. Хвърлих се към силоза.

Нямаше време да мисля за Том. Надявах се да са го улучили в бронираната жилетка, но не можех да съм сигурен.

— Докс, Гилмор е повален, но е програмирал самолета да се насочи право към училището — съобщих по микрофона, когато стигнах до прикритието. — Мисля, че е настроил изстрелването на ракетите за последния момент и самолетът трябва да ги последва или пък ще се взривят при неговото разбиване. Приближава се към теб от изток. Би трябвало да се появи след три-четири минути. Можеш ли да го свалиш?

— Не знам. Къде му е авиониката?

Подадох глава иззад силоза и отскочих назад. От отсрещната страна на камиона отекнаха три изстрела и куршумите се забиха в стената. Обсипаха ме парченца бетон.

— Нямам представа, да не би аз да съм проектирал тоя шибан самолет! В носа, предполагам.

— И не можеш да попиташ Гилмор, така ли?

Нов изстрел, нов дъжд от бетонни осколки. Разсеяно си помислих, че щом стреля дори когато не се показвам, противника ми явно не го бива чак толкова.

— Гилмор е мъртъв! — осведомих партньора си.

— Е, при тия обстоятелства и ако допуснем, че нямаме подръка други специалисти по проектиране на безпилотни самолети, ще трябва да обявя операцията за неуспешна.

Освен ако стрелецът не прикриваше някого, който се приближаваше отляво, помислих си аз. Заобиколих от отсрещната страна на силоза, вдигнал пистолета напред.

— Тревън, Ларисън, незабавно се махнете оттам.

— Влизам вътре — възрази Тревън. — Те трябва да се евакуират.

— Няма време!

— Трябва да опитам.

Пауза.

— По дяволите — обади се Ларисън. — Знаех си, че ще се случи така. И аз влизам.

— Минете през страничните входове — хладнокръвно ги посъветва Докс. — Ако опитате през главния, ще трябва да се справите с един извънредно разстроен полицай.

— Ясно — отвърна Тревън.

— Влизам — съобщи Ларисън. — По дяволите.

От отсрещната страна на силоза беше чисто. Значи имаше само един противник. И не го биваше особено. Зачудих се дали мога да атакувам камиона оттам.

— Докс — повиках партньора си аз. — Виждаш ли го?

— Още не, обаче гледам.

Чух Тревън и Ларисън да викат: „В училището има бомба! Това не е шега и не е учение! Всички трябва да се евакуират веднага и да се отдалечат поне на сто метра! Бързо! Бързо!“.

— Хайде, миличък — чух да казва моят партньор. — Къде си? Ела при Докс.

Дълбоко си поех дъх и го изпуснах, приготвяйки се да атакувам камиона. Започнах да броя. Едно, две…

Чух три тихи пукота, после гърмеж. Откъснах се от силоза и се затичах право към камиона.

Нямаше нужда. Канезаки беше на крака, вляво от камиона, държеше оръжието си на равнището на брадичката, наклонен към земята. От дулото на заглушителя му излизаше дим. Наведох се и погледнах под шасито. От отсрещната страна имаше тяло.

— Мъртъв ли е? — извиках аз.

— Да, струва ми се. — Гласът му показваше, че е в шок.

— Ами, провери, мамка ти!

Чух още един тих пукот. После:

— Мъртъв е.

Докс, в ухото ми:

— По дяволите, под обстрел съм.

Каза го толкова спокойно, че ми трябваше известно време, докато разбера смисъла.

— Някой стреля по тебе, така ли?

Тревън и Ларисън крещяха. В училището явно цареше пълен хаос.

— Да, онова ченге — поясни Докс. — Трябва да ме е видял. Добро зрение. Ще му е нужен страхотен късмет, за да ме улучи оттам, обаче все пак ще съм признателен, ако някой ме отърве от него. Предпочитам да не застрелвам полицай. Тревън, Ларисън?

— Ей сега — обади се Ларисън.

— Благодаря — каза Докс. — Все още няма и следа от самолета. От училището се изсипват купища деца. Браво!

Изтекоха няколко секунди. Чух глух звук, изхрущяване, после отново Докс:

— Благодаря, господин Ларисън! Ох, това трябва да е доста болезнено.

— Какво стана? — попитах аз.

— Ударих ченгето с тояга — поясни Ларисън. — Взех му оръжието.

Чух го да казва:

— Ето, много се извинявам, господине. Ние сме служебни лица, не сме тук, за да навредим на никого. Училището е под атака и трябва да избягате на разстояние, преди да избухне бомбата, разбирате ли? Просто тичайте с децата, те имат нужда от вас.

— Виждам го — съобщи Докс. — Движи се доста бързо. Ще трябва да му дам малко олово.

Двамата с Канезаки се втурнахме към пулта на самолета.

— Добре ли си? — попитах го.

— Улучи ме в жилетката. Само ме събори на земята. Нищо ми няма.

Проснат по гръб с подвити под себе си крака и отворени невиждащи очи, Гилмор все още държеше лаптопа. Погледнахме екрана. Камерата показваше училището. Самолетът летеше право към него.

Чух тих пукот. Образът на екрана се разтърси, след това се стабилизира.

— Улучих го, ама не по носа — информира ни Докс. Последваха още няколко пукота. Картината силно затрептя, но отново се стабилизира.

— От какво е направено това нещо, по дяволите? — възкликна моят партньор. — Току-що го прострелях шестнайсет пъти. Добре, ще презаредя.

— Ларисън, Тревън, махайте се оттам — извиках аз. — Направихте каквото можахте. Няма време. Вървете!

Училището беше в центъра на екрана и бързо се уголемяваше. Помислих си, че самолетът е на не повече от няколко секунди от удара.

— Добре, миличък — чух да произнася Докс. — Хайде сега, виж какво съм ти приготвил.

Разнесе се методична серия пукоти. Образът на екрана се разтърси. Разлюля се. Стабилизира се, изпълни целия екран…

И после камерата започна бясно да се върти.

— Добре! — В обикновено свръхспокойния му снайперистки глас долових тържествуващи нотки. — Едно на нула за отбора домакин.

Небето прелетя покрай екрана, после земята, след това всичко започна да се движи толкова бързо, че не различавах абсолютно нищо. След миг екранът помръкна.

— Къде падна? — попитах.

— Не в училището — осведоми ме Докс. — На паркинга. Мамка му, за малко. Никой не е пострадал, струва ми се.

— Бойните глави взривиха ли се?

— Не. Гилмор трябва да ги е настроил да се взривят при сблъсък на носа.

— Тревън, Ларисън, добре ли сте?

— Да — потвърди Ларисън. — Отдалечавам се на югоизток.

В далечината чух сирени.

— И аз — обади се Тревън. — Няма да е зле някой да ме прибере. В момента имам чувството, че малко бия на очи.

— Вървете към сборния пункт — казах. — Докс, особено ти. Онова ченге ще съобщи за снайперистки огън, идващ от твоята позиция. Среща след двайсет минути. Или след по-малко, както кара Канезаки.

Очаквах Тревън и Ларисън да се измъкнат без проблеми в суматохата около училището. Ала скоро щяха да се появят свидетели, които свързано щяха да ги опишат на пристигналата полиция. И Докс трябваше да се отдалечи от скривалището си.

Канезаки извади айфон и снима трупа на Гилмор и пулта, който лежеше отгоре му.

— Какво правиш? — учудих се аз.

— Това е нашето доказателство. — Той започна да описва с телефона малък кръг, като в същото време говореше. Разбрах, че е превключил на видеозапис.

— Трябва да тръгваме.

Том вдигна показалец.

— Човекът на земята е новия шеф на Националния антитерористичен център Дан Гилмор, който управляваше безпилотния самолет, атакувал днес училище в Линкълн. Намираме се в Палмира, щата Небраска, на четирийсетина километра от града.

Той се приближи до мъжа, когото беше застрелял, и също го фотографира, после засне камиона и регистрационните му номера, като през цялото време обясняваше, съобщаваше дати, координати и подробности. После тичешком отидохме при вана и Канезаки настъпи газта така, сякаш пътуването ни насам е било само загряване. Стигнахме сборния пункт, черква на километър и половина от училището, за по-малко от петнайсет минути. Той намали и отби в паркинга.

— Ние сме — казах по радиостанцията и Докс, Ларисън и Тревън се материализираха иззад един контейнер за смет. Те се качиха във вана и ние потеглихме с нормална скорост.

Прехвърлих се отзад. Всички се ръкувахме.

— Страхотна стрелба — похвалих партньора си аз.

— По дяволите, ако наистина беше страхотна, щях да го сваля с първия изстрел — възрази Докс.

— Хей, нали го свали — рече Тревън. — Това е важното.

— Е, не искам да обвинявам никого, че ми отне повече време, отколкото би трябвало, обаче авиониката точно на тоя модел безпилотен самолет едва ли е в носа, освен ако не е специално закален — отвърна Докс, като ме гледаше. — Накрая просто почнах да го обстрелвам навсякъде с надеждата да улуча нещо важно. И явно съм успял.

Всички се засмяхме.

— Добре ли си, Том? — попита Докс. — Вярно ли чух, че са те улучили?

— В жилетката — поясни Канезаки. — Добре съм.

— По-късно ще те боли — предупредих го аз. — Ама майната му. Добра стрелба.

— Гилмор ли уби? — поинтересува се Докс. — Мислех, че го е убил Рейн.

— Не, охраната му — поправи го Канезаки.

— Онзи, който ме обстрелваше — прибавих аз.

— Ура! — възкликна Докс. — Някой да му даде пура на тоя човек! Това първото ти убийство ли беше?

— Май че, да — кимна Том.

— Май че — повтори моят партньор. — Странно. Е, нали знаеш какво казват. Никога не забравяш първия случай. Радвам се, че той е стрелял по тебе. Това малко ще облекчи нещата по-късно.

Погледнах Ларисън.

— Благодаря, че ме послуша.

Той не отговори веднага.

— Изпитвах известни съмнения на влизане в онова училище само минута преди да го ударят две ракети „Хелфайър“. Но… да.

Ларисън се обърна към Докс.

— Никога повече не се майтапи с мене, че съм ти на мушка. Никога. Разбираш ли?

Божичко, пак се започва, помислих си. Само че Докс просто се ухили.

— Добре де, добре, просто исках да облекча напрежението. Разбрах те и повече няма да се повтори.

Той протегна ръка и след миг Ларисън я пое.

— Къде отиваме? — попитах. — Летището е в обратната посока.

— Искам да се махнем от Небраска — отвърна Канезаки. — Хайде просто да продължим нататък и по пътя ще измислим нещо.

— Боже мой, пак пътуване с кола — изпъшка Докс. — Още не съм се възстановил от предишното.

Всички избухнахме в смях. Осъзнах, че изобщо не ме е грижа къде отиваме.