Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3


На писателите Д. А. Конрат и М. Д. Роуз, защото видяха пътя и проправиха диря.

„Зад фиктивното правителство царува друга власт, която не дължи вярност никому и не носи отговорност пред народа.“

Теодор Рузвелт (1858–1919), президент на САЩ

„Навлизаме в ера на образована върхушка, която се стреми да изгради стабилни — и често олигархични — основи на капитализма.“

Дейвид Брукс, журналист

„Според мен Вашингтон и регулаторните институции съществуват, за да обслужват банките.“

Спенсър Бакъс, председател на Банковата комисия на американския Конгрес

„Всички правителства лъжат.“

И.Ф. Стоун (1907–1989), разследващ журналист

Част 1

„… Разбира се, винаги е възможно да извадим късмет. Разтърсващи външни събития може своевременно да изкарат икономиката от задълбочаващата се апатия и да покажат необходимостта от промяна, както съкрушителното японско нападение срещу Пърл Харбър през 1941 година моментално разбуди Съединените щати от утешителните блянове за вечен неутралитет.“

Майкъл Лъдийн, експерт по външна политика

„В момента единственият ни шанс като държава е Осама бин Ладен да взриви мощна бомба в Съединените щати.“

Майкъл Шайрър, бивш шеф на групата за издирване на Ладен в ЦРУ

„Властта в една революция е деспотизмът на свободата срещу тиранията.“

Робеспиер

1.

Не бях убивал близо четири години. Но всичко хубаво все някога свършва. Радвах се, че отново живея в Токио. Лицето на града се беше променило, то постоянно се мени, и голямото земетресение и цунамито продължаваха да напомнят за себе си с приглушените светлинни реклами и по-слабите климатици, както и с новата атмосфера, балансираща между тревогата и решимостта, но изконната, същностната енергия на Токио си оставаше неизменна. Да, по време на моето странстване из по-безопасни земи за съжаление се бяха нароили множество нови „Старбъкс“ и „Дийн & Делука“, наред с безбройните им имитации, но това ново нашествие не оказваше никакво влияние на тихите убежища, които единствено имаха значение за мен. Пак можеше да се слуша джаз в „Боди & Соул“ в Минами Аояма, където никоя маса не е прекалено далеч от сцената, за да изразиш благодарността си към изпълнителите след програмата, пак поднасяха кафе в „Кафе де л’Амбре“ в Гинза, където близо стогодишният собственик Секигучи-сенсей, от шест десетилетия насам всеки ден сам пече кафените зърна, пак имаше уиски в „Кембълтаун Лох“ в Юракучо, където, стига да си осигуриш едно от осемте места в тайното му подземно заведение, собственикът барман Накамура-сан ще ти препоръча някоя от редките си бутилки и ще ти помогне да се разтопиш и за кратко да напуснеш света, който си дошъл да забравиш при него.

Понякога спях неспокойно, макар да си напомнях, че вече никой не ме търси. Знаех обаче, че ако все пак ме издирват, ще започнат от място, където съм бил редовен клиент. Ала освен ако не разполагаха с неограничени човешки ресурси, не можеха да наблюдават любимите ми барове, кафенета и джаз клубове. Първо, защото в Токио имаше прекалено много такива заведения, и второ, посещенията ми в тях бяха непредвидими. Може да чакаш месеци, дори цяла вечност, и въпреки че наблюдателните постове са по-стабилни от оазисите, навестявани от токийските нощни птици, все някога ще започнеш да изпъкваш, особено ако си чужденец. А през това време поръчителят ще започне да губи търпение.

Което правеше „Кодокан“ изключително уязвимо място. Бях тренирал там джудо близо двайсет и пет години преди могъщи врагове да ме принудят да избягам от града, врагове, които по един или друг начин бях успял да надживея. Тренировките в „Кодокан“ бяха единственото, което можеше да се нарече „обичай“ — повтарящо се действие, чрез което да установят координатите ми във времето и пространството. Можех да използвам завръщането си към него като начин да се успокоя, че наистина всичките ми врагове са мъртви. Или пък да кажа: „елате де, покажете се, където и да сте“.

Рандори, свободната тренировка, се провеждаше в дайдоджо, модерно двуетажно помещение с четири свързани помежду си състезателни зони, които могат да се наблюдават от пейките на мецанина. Всяка вечер не по-малко от двеста джудисти в традиционните бели джудоги, мъже и жени, японци и чужденци, късо подстригани студенти и прошарени ветерани, отиват в залата и грамадното пространство се изпълва с викове на атакуващи и пъшкане на защитаващи се, със сериозни обсъждания на тактики и техники на взаимно непонятни езици, сблъсък на тела с татамите и чинелно пляскане с длани, сигнализиращо за падане укеми. Винаги съм обичал какофонията на дайдоджото. Бил съм там и когато помещението е празно и неговата величествена дневна неподвижност, усещането за невъобразимо търпение и възможности също си има своята магия, обаче тъкмо вечерната глъчка на тренировката придава целенасоченост на това място и събужда спящата зала за живот.

По време на тренировките пейките обикновено пустеят, макар че не е необичайно да видиш тук-там насядали неколцина души, които наблюдават упражняващите се долу: студентка, която чака своя приятел, родител, който се чуди дали да запише детето си, любител на бойните изкуства, дошъл на поклонение в родното място на модерното джудо. Затова една вечер не се обезпокоих особено при вида на двама извънредно едри бели мъже, провесили мускулести ръце през перилата и наведени напред като лешояди, кацнали на телефонна жица. Регистрирах ги така, както инстинктивно регистрирам всичко неуместно в обстановката, без да давам знак, че съм ги забелязал и че особено ме интересуват, и продължих рандорито със случайния партньор, с когото тренирах, набит хлапак от гостуващ студентски отбор, на когото още не бях дал да отбележи точка срещу мен.

Бях достигнал до такова равнище, че най-често съумявах да предвидя атаката на противника в мига преди той да я осъществи, незабележимо да променя позата си и да осуетя плана му, без съперникът ми да узнае защо се е провалил. След известно време той обикновено се опитваше да пробие защитата ми, да ме събори със сила или да приложи някаква хватка и тогава, в зависимост от настроението си, можех да го поваля. Друг път се задоволявах само да правя блок след блок и да предотвратявам битки, вместо да ги водя. Подход, съвсем различен от по-младите ми години в „Кодокан“, когато стилът ми по-скоро се отличаваше с агресивно перчене, отколкото с елегантна ефикасност. Като дете на баща японец и майка американка, понякога се държах много предизвикателно. Видът ми винаги е бил достатъчно японски, в Япония обаче външният вид няма почти нищо общо с предразсъдъците. Всъщност японското общество е настроено най-враждебно към етническите корейци и буракумин — потомци на кожари — както и към всички други, които крият своята нечистокръвност зад привидно японските си лица. Естествено, вече отдавна съм изживял младежките си години. В последно време тъмната ми коса все повече сивее и вече не копнея за родина, която да ме приеме в обятията си. Отне ми време, но се научих да не се намесвам в онези конфликти, които по-рано винаги съм губил.

По ръста, късо подстриганата коса и очилата с извити рамки, напоследък любими на специалните части и техните колеги от частния сектор, определих непознатите като военни, може би на служба, може би бивши. Това само по себе си не означаваше нищо: „Кодокан“ е много популярен сред американските войници, морски пехотинци и служещи във военновъздушните сили тук. Много от тях идват да гледат и даже да тренират. И все пак предпочитам да допусна най-лошото, особено ако това няма да ми струва нищо. Оставих студентчето да ме повали с тай отоши, хватката, която се опитваше да ми приложи цяла вечер, явно негов коронен номер. Да накарам другите да ме подценяват, беше умение, което в предишната ми работа трябваше да култивирам у себе си. Може да бях напуснал оня живот, но не бях изгубил навика.

Когато си тръгвах онази вечер, внимавах повече от обикновено. Огледах местата, които щях да завардя, ако исках да пипна някого — зад бетонните стълбове от двете страни на входа откъм Хакусан-дори; паркираните коли покрай оживената осемлентова улица; входът на метростанция „Митасен“ наляво. Видях само хора, прибиращи се от работа, облечени във взаимозаменяеми тъмни костюми, провиснали и смачкани от вонящата на дизел влага. Ала потните им лица изглеждаха облекчени от перспективата да прекарат няколко неангажиращи часа вкъщи, преди напрежението в службата на другия ден. Подминаха ме няколко скутера, воят на двутактовите им двигатели заглъхна в далечината, мотоциклетистите не носеха цели каски, каквито предпочитат убийците с мотори, и нито намалиха скоростта, нито ми обърнаха внимание. Една жена с колело ме заобиколи на тротоара — в кошницата на кормилото седеше пълнобузест малчуган, протегнал свитите си юмручета не знам към какво. Никой не ми се стори не на място и не забелязах нито следа от военните. Ако не се появяха пак, щях да категоризирам еднократното им присъствие като маловажно.

Само че се появиха — на другата вечер. И този път останаха съвсем за кратко, сигурно само колкото да хвърлят едно око на точките на джудистите и да се уверят в присъствието на интересуващия ги обект. Ако не бях наблюдавал често и незабелязано пейките, изобщо щях да пропусна идването им.

Продължих тренировката си до осем и после взех душ, както обикновено. Не исках да върша нищо необичайно, нищо, което би могло да наведе някого на мисълта, че съм видял нещо и се подготвям за него. Но се подготвях и докато планът се избистряше в ума ми и адреналинът се разливаше по тялото ми, и докато присъствието на опасността и увереността как ще се справя с нея ме изпълваха с ужасяваща, позната яснота, трябваше да призная пред себе си, че съм се готвил през целия си живот и че каквито и периоди на спокойствие да съм си позволявал, те не са били по-смислени и съществени от сънища. Само подготовката беше действителна — подготовката и целта, до чието постигане тя винаги водеше.