Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (10)

10.

Поставянето на камера в стаята на Шорок беше неочакван късмет, но все още предстоеше да се възползваме от него. Като цяло обаче признаците бяха добри. Чувахме го да обсъжда плановете си за вечерта: вечеря във включения в „Мишлен“ френски ресторант „Алекс“ в седем, на по чаша в нощния клуб „Трист“ в десет, а преди и след това — „игри“ в казиното, както упорито парфюмират обикновения хазарт рекламните агенти от бранша. Според мен имаше приличен шанс да приключим всичко същата вечер.

Придружавани от две взаимозаменяеми платиненоруси ласвегаски компаньонки, с Ларисън успяхме да си намерим маси в „Алекс“. Нещо повече, той имаше видимост към частната зала, в която се забавляваше Шорок. Към средата на дългата вечеря усетих, че мобилният ми телефон вибрира в джоба — сигнал от Ларисън, че Шорок отива в тоалетната. Бързо се извиних и го изпреварих, както бяхме планирали. В тоалетната нямаше никого, дори вратите на всички кабини бяха открехнати. Сърцето ми затуптя малко по-бързо. Сега беше моментът.

Застанах пред крайния десен писоар, сякаш нехайно се облекчавам, и зачаках. След няколко секунди чух вратата зад мен да се отваря. Наострих слух и устоях на инстинктивното желание да се озърна назад. Приближаващи се стъпки. И ето че изведнъж той се появи и се насочи към крайния ляв писоар, подчинявайки се на неписаното правило в мъжката тоалетна да оставяш колкото може повече място между теб и другия, използващ писоарите.

Ларисън вече трябва да беше съобщил на Докс, който чакаше пред ресторанта, за да мога да се измъкна и да се избавя от инхалатора с цианида, след като приключим. Имаше съвсем малка вероятност някой в ресторанта незабавно да попадне под подозрение, ала не исках оръжието на убийството да е у мен, ако се стигне дотам.

Хвърлих поглед наляво и видях, че Шорок леко се олюлява със зачервено от алкохола лице. Джиесемът завибрира в джоба ми — пак Ларисън, сигнал, че се приближава друг човек. По дяволите, трябваха ми само няколко секунди. Спуснах ръка в джоба на панталона си, стиснах инхалатора и понечих да го измъкна. Тъкмо горният му ръб се показа навън и точно преди да се обърна и насоча към Шорок, чух вратата отново да се отваря. Замръзнах и пуснах инхалатора обратно на мястото му. Стъпки, после новият посетител застана между нас с Шорок и смъкна ципа на панталона си.

— Ей, Тим — каза той. — Харесва ли ти вечерята?

— Направо не е истина — отвърна директорът на Националния антитерористичен център. — Не мога да повярвам, че има още три блюда. Натъпках се до пръсване.

— Повярвай ми, трябва да опиташ еклерите с ябълков крем. Ще си умреш на място от удоволствие.

Не обърнах внимание на тази ирония и продължих да се взирам в мраморната стена пред мен с нереалистичната надежда Шорок да е прекалил с виното и да пикае толкова дълго, че оня да си тръгне пръв. Но не би. Директорът се отръска, вдигна ципа си и се насочи към мивката. Чух да потича вода, после той каза:

— Ще се видим вътре. — И изчезна, отнасяйки моя шанс със себе си.

Не изгубих надежда. Спокойно можех да се басирам, че шефовете на частни фирми, които ухажват Шорок, са му поръчали не само специалитета на заведението, но и придружаващите го вина, които ще доведат до чести нови отбивания до тоалетната. Така и се оказа — още веднъж в „Алекс“ и после още два пъти в „Трист“. В тоалетната обаче винаги имаше някой: друг клиент в ресторанта или чистачка в нощния клуб.

След „Трист“ импровизирахме — проследихме Шорок и неговата компания в казиното. Докс се настани пред една ротативка, откъдето можеше да наблюдава как директорът играе блекджек и да ми сигнализира в мига, в който той се извини и тръгне към тоалетната. Всичко вървеше гладко, всъщност по-добре, отколкото очаквах, но отново не успях да го сваря сам.

Двойно по-разочароващ беше фактът, че макар да знаехме в коя стая е отседнал, не можехме да го спипаме там. Двамата агенти от секретната служба не се престараваха особено, може би защото Шорок не спадаше към същата категория като, да речем, министъра на отбраната, или може би защото самият той предпочиташе охраната да му дава повече свобода. Независимо от причината, единият от двамата винаги пазеше на пост пред стаята, когато Шорок се намираше вътре, както бях установил предишния ден с една дискретна разходка до 58-я етаж и с помощта на зъболекарско огледалце. Можехме да установим присъствието му в стаята, ала не и да го довършим там. Това трябваше да стане на друго място.

На другия ден се повтори същото. Сутринта Шорок тренира във фитнеса, но без да припари до спа центъра, даже за да иде до тоалетната. Пленарната лекция не ни вършеше работа, заради вероятната засилена охрана. Следваше вечеря с шанхайска кухня в ресторанта „Уин Лей“, пукащ тъпанчетата микс на диджей на име Пицо в нощния клуб „Екс Ес“ и пак блекджек, тоя път под наблюдението на седящия зад една ротативка Тревън. Общо пет ходения в тоалетната, нито едно от които насаме.

Точно преди един през нощта Тревън се обади и ми съобщи, че компанията на Шорок се разотивала и той се насочвал към стаята си, охраняван от двамата си бодигардове. Тази нощ беше последната от участието му в конференцията и нищо повече не можехме да направим. Докс щеше да го наблюдава, докато директорът заспи на камерата, която бях поставил в стаята му, и ако не се случеше нищо ново, на другата сутрин пак щяхме да опитаме във фитнеса. Но ако и там не успеехме, при липса на нова информация за следващите му движения, например отиване на черква, както се надяваше моят партньор, с това щяхме да приключим във Вегас.

Запътих се обратно към стаята си и разтворих завесите, после безмълвно поседях под отразената светлина на ларгото.

Всичко това ми действаше обезсърчаващо. Никога не бях провалял възложена ми задача и внезапната перспектива да се издъня ме смущаваше. Нищо възвишено, трябваше да призная. Просто елементарната стара фикс идея за довършване на започнатото, при това изключително качествено. Не особено благородна мотивация, несъмнено, но поне бях честен.

Прехвърлих цял куп все по-шантави сценарии, изкушавайки се да опитам нещо много рисковано. Само че в мен се обаждаше Вегас, насърчаваше ме да компенсирам загубите си с все по-безразсъдно въртене на колелото. Бях издържал доста време, без да правя глупости. Сега не беше подходящия момент да започна.

Дълго седях под тъжното сияние и чаках да ме напусне усещането, че съм на лов, да се разсее внезапният прилив на адреналин. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Тъкмо бях решил да пропъдя напрежението от тялото си в разкошната вана в банята, когато мобилният ми телефон завибрира — Докс. Грабнах го.

— Кажи ми, че Шорок утре сутрин ще ходи на черква, и ще ти подаря бутилка „Бомбай Сапфайър“.

— А, ще се налага да иде на черква, обаче не знам дали ще го направи.

— Какви ги говориш?

— Ами, гледам на камерата нашия приятел, чиито всекидневни тренировки явно са му дали издръжливост, към каквато можеш само да се стремиш — в момента скъсва от ебане едно момиче на повикване.

— Майтапиш се.

— Нищо подобно. Момичето пристигна преди десет минути, ама не ти се обадих, защото чух почукване на вратата, но не виждах какво става — трябва да са започнали или в коридора, или във втората баня, а камерата покрива само голямата стая. Обаче сега я е опнал на дивана и а, да, обръща я по корем в задна прашка, абе, харесват ми наклонностите на тоя човек! Кажи ми, партньоре, защо е толкова забавно да гледаш как се чукат други хора?

Не отговорих. Мислите ми препускаха. Не можеше да няма начин да се възползваме от ситуацията. Просто не можеше.

— Леле-мале, само го виж! Горд съм, горд съм, че нашата велика страна се ръководи от мъже с такава изключителна енергия и страст. Да не споменавам за нравствеността им.

Нравственост. Това беше.

— Пипнахме го — казах аз. — Това е нашият шанс.

— Не те разбирам. Точно сега нашият приятел не може да е по-малко сам.

— Да, но съвсем скоро ще остане сам. Искам да продължиш да гледаш…

— Страшно си обичам работата!

— … и в мига, в който тя си тръгне, ми звънни и после ме чакай в казиното. Има няколко обществени телефона — надясно от входа на нощния клуб „Блъш“. В мига, в който тя си тръгне, ясно?

— Ясно — потвърди той с внезапно изгубил несериозността си глас.

Затворих и три пъти бавно си поех дъх, за да се успокоя и да го премисля от всички гледни точки. Ако пропуснех дори само една променлива величина, щяхме да провалим цялата работа. Но имахме шанс. Докс се шегуваше за нравствеността, но сега ни се отваряше възможност да я използваме — нравствеността, или по-точно опасността от публично опозоряване. Помислих си за срама, от който тоя женен, набожен, допускан до най-високото ниво на поверителност представител на разузнавателните служби ще се страхува, ако се разчуе — ако се разпространи това живо порно, съдейки по думите на Докс. Замислих се и че тъкмо срамът е чувството, което най-много копнее за самота — онова, от което в момента се нуждаехме ние.

Анализирах един възможен подход и веднага осъзнах, че със съвсем малко късмет, дори няма да ми трябва цианидът. Реших да го направя по стария начин — по-труден, но и по-сигурен. Затворих очи и започнах да си представям всяка стъпка, всяка променлива, всяка вероятност.

Когато приключих, взех ролка кинезиологична лента от тоалетния си несесер и увих предмишниците и китките си чак до първата става на палците. После нахлузих бяла фланела с дълъг ръкав, закопчах отгоре й синя риза и облякох тъмносин блейзер с прекалено дълги ръкави. Увитите с лента китки и дългите ръкави можеха да привлекат известно внимание на някоя от масите за карти, но аз нямах намерение да играя, или поне не в смисъла, който влагаха във Вегас.

Мобилният ми телефон завибрира след четирийсет минути — Шорок трябва да беше наел момичето за час. Едва ли имаше други професионалисти, толкова точни, колкото вегаските момичета на повикване. Пъхнах чифт ръкавици от еленова кожа в единия джоб на блейзера и ролката лента в другия и се спуснах долу.

Докс вече ме чакаше и с радост установих, че навалицата в казиното не е намаляла, което щеше да ми осигури предостатъчно прикритие.

— Да вървим — казах и докато обикаляхме комплекса, му обясних плана и неговата роля в него.

Когато свършихме, ние се върнахме при телефоните пред „Блъш“. Застанах наблизо, а той набра номера на стаята на Шорок и отдръпна слушалката от ухото си, за да чувам. Две иззвънявания, после „Да?“ с малко нервен глас. Зачудих се дали директорът на НАЦ не се е уплашил, че се обажда проститутката или някой от нейната фирма, дали не е получил пристъп на разкаяние и страх.

— Господин Шорок — с възможно най-силния си провинциален акцент каза Докс.

— Да?

— Започвам направо по същество. Моята сътрудничка преди малко излезе от апартамента ви. Докато беше там, тя постави камера под телевизора в голямата стая. С нейна помощ заснехме на видео вашите лудории на дивана.

— Какво?!

— Може ли да ви посъветвам просто да отидете при въпросния телевизор и да опипате долния му ръб? Ще откриете камерата и после ще ви кажа как можем да уредим тоя въпрос, тъй че никой друг да не види записа.

— Това… това е нелепо! Не разбирам за какво говорите.

— Просто идете да вземете камерата, ако обичате, господине. А, и между другото, задната прашка и на мене ми е една от любимите пози. Браво, господине, браво!

Чудесен щрих, помислих си, при това не мое дело. Номерът беше да подхвърлиш на обекта късчета съществена информация, които да го накарат да повярва, че имаш и още. Това, наред с усилващата се паника, не му позволява да разсъждава трезво и да задава въпроси като „Нима? И как се казваше момичето?“, които могат да пратят цялата работа на кино.

Последва кратко мълчание, докато Шорок най-вероятно проверяваше под телевизора и търсеше камерата. После директорът попита:

— Какво… какво искате?

— Искам да ме компенсирате, господине, в замяна на флашката, на която е кристално ясният запис на вашата гореща среща с ласвегаска проститутка.

— Това е измама. Кой сте вие?

Гласът му не звучеше убедено и аз реших, че просто проявява предпазливост. В момента той, естествено, беше подвластен на уплахата от това, че са го заснели.

— Точно сега, господине, аз съм единствения човек, който може да ви спаси от лично и професионално унижение и гибел. Което най-искрено бих искал да ми помогнете да сторя.

— Как да ви помогна?

— Просто като ми платите хиляда долара в брой. Което, струва ми се, ще се съгласите, е страхотна сделка при тия обстоятелства.

Като се имаше предвид в какъв бранш работеше, Шорок трябваше да има известен опит с изнудването и следващият му въпрос го показа.

— Само колкото да поспорим — ако беше вярно, че имате някакъв запис, което не е вярно, защото не се е случило нищо нередно, но ако все пак имахте, щяхте да го презапишете и да превърнете шантажа си в постоянен доход. Защо да се хващам на тази въдица?

— Това е съвсем основателно съображение, господине, и мога само да ви уверя, че хвърлям тая въдица, както я наричате, много отдавна, и дискретността ми е причината да продължавам без излишен шум. Чували ли сте в „Уин“ да е бил залавян някой? Не, разбира се, и ще ви кажа защо. Защото всеки път ми се плаща веднага за предоставяне на инкриминиращия запис и с това въпросът приключва. Но ако искате да сте първия, който ми се опре, ваша воля. Аз лично ви съветвам да постъпите като всички останали, а именно — да си дарите хилядарката, да си го закачите като обеца на ухото и да продължите нататък.

Последва мълчание, през което Шорок трябва да претегляше аргументите „за“ и „против“. Когато отговори, гласът му прозвуча напрегнато, но той успя да каже:

— Добре, само защото не мога да заспя и това ме забавлява. Даже да исках да ви платя, нямам в себе си хиляда долара в брой.

Възражение за цената, не по принцип. Това, както и фактът, че не затваря, ме изпълни с увереност, че ще успеем.

— Естествено, че нямате, господине, това не е нещо необичайно след вечер, прекарана в казиното. И тъкмо затова съм застанал до един банкомат. Та ето каква е сделката. Вие слизате и теглите пари. Аз ще ви наблюдавам някъде от казиното. Когато сте готов, ще се приближа, ще ви дам флашката, а вие ще ми дадете кинтите. Изключително дискретна размяна и като се има предвид какви щети ще предотврати, бих казал, че това ще са най-добре похарчените пари в живота ви. Но ако не сте тук след пет минути, ще приема, че не проявявате интерес — и в такъв случай ще можете да гледате трейлъра на записа в избрани уебсайтове. А кой знае, може би и по вечерните новини.

Разбрах, че сме го хванали в мрежата си още преди да попита:

— Къде се намирате?

— Недалеч от нощния клуб „Блъш“. Отдясно на входа има банкомат. Използвайте него. А, и при тия обстоятелства ми е почти неудобно да ви моля за това, но бихте ли ми върнали камерата? Много са скъпи.

— Не мога да повярвам.

— Разбирам, господине, и знам, че е неприятно, обаче ако просто изпълните указанията, след пет минути всичко ще свърши. И ако това ще ви успокои, вие далеч не сте първия. В крайна сметка сте във Вегас — ако разбирате какво искам да кажа!

Докс затвори и ние заехме позиции пред две ротативки с изглед към банкомата. Представях си какво прави в момента Шорок: опитваше се да овладее паниката си, претегляше каква е вероятността за неговите хиляда долара наистина да му продадат онова, което се предполагаше, измисляше версия, с която да накара бодигарда пред стаята му да остане там, а не да го придружи, въпреки че това щеше да е нарушение на правилата. Разполагаше само с няколко минути да реши всички тези въпроси и недостигът на време отново щеше да е фактора, непозволяващ да измисли нещо, което ние не сме предвидили. Най-очевидният му ход, освен пълното подчинение, щеше да е да нареди на единия или и на двамата бодигардове да го последват и да заловят изнудвана, когато се разкрие. Съмнявах се, че ще го направи — от това нямаше да има особено голяма полза, само много голям риск — но ако все пак посмееше, ние щяхме да останем на мястото си и да повторим всичко, след като се върнеше в стаята си.

Оказа се, че тревогите ми са излишни: Шорок дойде сам. Наблюдавах го как оглежда казиното, ала имаше прекалено много клиенти на ротативките, за да забележи Докс или мен. Когато ме подмина, аз се изправих и се насочих към мъжката тоалетна. По тялото и крайниците ми се разля адреналин и аз нарочно задишах бавно и дълбоко, за да се овладея.

Тоалетната имаше Г-образна форма — мивките бяха в хоризонталното рамо, а писоарите и кабините във вертикалното. Помещението изглеждаше празно. Измъкнах кожените ръкавици и бързо отворих вратите на всички кабини, за да се уверя, че вътре няма никого. Навън Докс щеше да вземе парите на Шорок и да му обясни, че флашката не е у него — че я е залепил за гърба на сгъваемата маса в най-далечната кабина, голямата, предназначена за инвалиди. Онази, в която безшумно влязох и спуснах резето зад себе си.

Кабината осигуряваше изключително уединение: високи стени от бял мрамор, плътно прилепваща врата с дървен фурнир, никакви цепнатини или пролуки, през които някой да надникне вътре. Затворих очи и дълбоко си поех дъх, задържах го за миг и бавно го изпуснах. Трябваха ми няколко секунди насаме с него. Беше абсурдно, че досега не съм ги осигурил, но имах чувството, че моментът най-после е настъпил.

Останах със спуснати клепачи и се съсредоточих върху звуците. След малко чух стъпки. Ако беше някой друг, можеше да спре при писоарите или мивките. Стъпките обаче бяха бързи, решителни. И се приближаваха покрай свободните кабини.

„Три секунди — помислих си. — Няма значение дали някой ще влезе после. Само три секунди.“

Стъпките спряха пред вратата на кабината. Някой натисна бравата. Резето изтрака.

— Ей — извика мъжки глас. — Има ли някого?

Шорок беше професионален разузнавач. Макар и уплашен и объркан, всеки не съответстващ детайл можеше да го предупреди. Трябваше колкото е възможно по-дълго да поддържам привидността за естествена ситуация.

— Да, има. Да не би само тази кабина да е свободна?

— Просто побързайте, моля. Спешно е.

Ако разсъждаваше трезво, щеше да каже, че е инвалид, за да накара настоящият, най-вероятно здрав потребител на тоалетната да се почувства гузен и съответно да действа по-експедитивно. Очевидно се намираше под стрес, който правеше невъзможна такава пресметливост. Което означаваше, че ще пропусне и други неща или ще ги забележи прекалено късно.

Натиснах бутона на стената и пуснах водата в тоалетната чиния. Не се безпокоях, че Шорок ще ме познае от някой ресторант или от другите места, където се бях приближавал до него — хората обикновено не ме забелязват, освен ако самият аз не пожелая. Но даже да ме беше запомнил и да се зачудеше, мимолетното му озадачаване и разсейване щеше да е в моя полза.

Вдигнах резето и отворих вратата, като държах лявата си ръка отстрани и малко отзад, а тялото си — близо до другата ръка, с която натиснах вратата навън и надясно. Ръкавиците щяха да изглеждат странно и можеха да предизвикат бърза реакция, затова не исках да ги види, докато това вече не изгубеше значение.

— Тоалетната е на ваше разположение — заявих аз.

— Благодаря — отвърна Шорок и мина покрай мен. В същия момент аз се завъртях обратно на часовниковата стрелка и му нанесох сечащ удар с длан в основата на черепа. Не много силен, за да нараня шията му или да го блъсна в мраморната стена на кабината, където можеше да си счупи я носа, я някой зъб. Но достатъчно, за да изключа мозъчните му вериги поне за миг, колкото ми отне да се вмъкна зад него и отново да спусна резето.

Той залитна от удара, ала не падна и когато понечи да се обърне с лице към мен, аз прехвърлих лявата си ръка около шията му, наместих трахеята му в извивката на лакътя си, хванах десния си бицепс и здраво опрях дясната си длан върху тила му. Пак хадака-джиме, колкото ефикасно, толкова и подходящо за различни цели. Напрегнах се и стегнах сънните му артерии в орехотрошачка, образувана от бицепса и предмишницата ми, зарових лице в гърба му и го преметнах между раменете си. Усетих как паниката пробягва по тялото му и Шорок се опита да се извърти, първо на едната страна, после на другата, и двата пъти безуспешно. Позволих му да ме блъсне в мраморната стена, съсредоточен в поддържането на нужния натиск. За разлика от хватката, която бях приложил на оня грамаден наемник в Токио, нарочно дълбока и прерязваща, това хадака-джиме беше грижливо премерено — достатъчно здраво, за да запуши сънните артерии, но не достатъчно дълбоко, за да остави следи. Както може да потвърди всеки джудист, правилното задушаване не е непременно болезнено и дори не е нужно да спира дишането. Душени на тепиха от майстор, можете да изгубите съзнание без почти никакви страдания.

Усетих, че вдига крак, за да ме настъпи, което показваше известна подготовка, но с лекота се изместих и го избегнах. Шорок размаха ръце към очите ми, ала не успя да ги достигне. Неговото извиване и мятане ставаше все по-отчаяно. Той бясно се опита да издере ръцете ми, но ноктите му безобидно се плъзнаха по лентата и няколкото ката дрехи. После напрежението сякаш изведнъж напусна тялото му. Ръцете му безжизнено увиснаха отстрани и торсът му се отпусна в прегръдката ми. Облегнах се на стената и като дишах равномерно, се съсредоточих върху постоянния натиск. Чух някой да влиза в тоалетната, ала стъпките спряха на завоя, навярно при писоарите. Вече нямаше значение — времето най-после беше на моя страна. Изтекоха няколко секунди. Чух пускане на вода в писоар, после и в мивка, меко шумолене от използване и изхвърляне на хартиени кърпи, отново стъпки, този път отдалечаващи се.

Когато се уверих, че Шорок е мъртъв, аз го оставих на пода и бързо претърсих джобовете му. Носеше само ключ-картата си и камерата, която бях поставил в стаята му. Реших, че е отказал да я даде на Докс, когато моят партньор му е съобщил, че ще намери флашката в тоалетната, навярно е смятал, че така ще му остане все някакво средство за убеждение. Нямаше значение. Главното беше, че сега устройството е у нас и няма да се налага да се безпокоим, че може да бъде открито в стаята му и да породи съмнения. Ключът му също щеше да е полезен, в случай че се регистрираше времето на неговите влизания и излизания. Не очаквах да има следствие, но колкото по-малко улики, толкова по-добре. Извадих хиляда долара от джоба си и ги пъхнах в джоба на Шорок. Навярно никой нямаше да обърне внимание на факта, че е теглил пари от банкомат непосредствено преди смъртта си, но ако някой все пак го направеше, отсъствието на парите щеше да изглежда странно.

Огледах пръстите му за кожа или косми от мен. Не бях усетил нищо, но адреналинът скриваше болката и той спокойно можеше да ме е одрал по скалпа или да ми е отскубнал някой косъм. Не открих нищо. Извадих ролката кинезиологична лента от джоба на блейзера си и увих двете си длани с лепкавата страна навън, после методично почистих плочките под и около Шорок. Чистачите в „Уин“ трябва да бяха професионалисти, защото събрах само малко мъх и няколко косъма. Нямаше откъде да знам дали сред тях има и мои, но вече беше без значение. Преобърнах Шорок и почистих гърба му, където бях опрял лицето си. Още няколко косъма, сигурно негови. Но както и по-рано, това вече не беше важно. Внимателно развих лентата над тоалетната, смачках я на топка и я напъхах в джоба си. После пуснах водата в чинията, отстранявайки всяка материя, незабележимо паднала вътре.

Почти бях свършил. Спрях и се замислих, прехвърлих мисления списък с действията си. Всичко беше наред. Оставаше само още едно нещо.

Разкопчах колана на Шорок, смъкнах панталона и гащетата му до глезените и го сложих да седне на тоалетната чиния. После се отдръпнах назад с протегната ръка, за да го задържа колкото може по-дълго в тая поза. Когато отпуснах ръката си, Шорок се наклони напред и надясно и се свлече по очи на пода до чинията. Знаех, че не съм оставил следи нито по лицето му, нито другаде, но даже и да бях, дребните охлузвания, получени при падането му от тоалетната чиния, щяха да са напълно достатъчно обяснение. Колкото до самата му смърт, тя щеше да изглежда резултат на нещо сърдечно — може би запушване на кръвоносен съд или нарушаване на електрически импулс. Бе възможно да му направят аутопсия: той беше достатъчно високопоставен, а и трябваше да се има предвид странната ирония, че човек, толкова вманиачен по фитнеса, е умрял от привиден инфаркт. Но когато не откриеха нищо, труп, лишен от каквито и да е следи от случилото се, мъдрите лекари щяха да си погладят брадичките и да изтъкнат като вероятни причини синдрома на Бругада, синдрома на удължения QT интервал, потенциални патологии на натриевите и калиевите канали и смъртоносни аритмии, връхлетели с разрушителността и непредвидимостта на цунами, всички с еднакво тържествени гласове, някога изключителен приоритет на монаси, позоваващи се на неведомите пътища Божии.

Хванах се за горния край на мраморната стена и внимателно се заслушах за миг. Нищо. Набрах се, преметнах се отгоре и се спуснах в съседната кабина. Чух, че някой влиза, затова заключих вратата и зачаках, като използвах времето да прехвърля отново мисления си списък и да се уверя, че не забравям нищо. Когато чух, че посетителят си тръгва, аз излязох навън и в движение напъхах ръкавиците в джоба си.

Видях Докс, който седеше пред една ротативка и наблюдаваше входа. Кимнах веднъж, за да му покажа, че съм успял. Можехме да се обадим на Ларисън и Тревън по пътя, да си дадем преднина и да се срещнем по-късно, далеч от „Уин“. Нямаше обаче да разкрия на никого от тях, че не съм използвал цианида. Нито пък на Хортън. Предпочитам хората да не знаят какво мога да правя с ръцете си. Това ме улеснява да го приложа на самите тях, ако се стигне дотам.

Известно време не ни беше вървяло. На няколко пъти за малко не се бяхме провалили. Но накрая бяхме успели. Съвършено естествената наглед смърт на Шорок, нашето чисто измъкване, страхотният хонорар. И може би от всичко това за пръв път щеше да излезе нещо по-добро за повече хора. В крайна сметка нямаше абсолютно нищо, от което да се оплача.

Това само по себе си трябваше да ми подскаже, че има сериозен проблем.