Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (20)

20.

Очакваше ни дълга, но продуктивна нощ. Един откраднат ван Джи Ем Си, един откраднат форд „Фюжън“, различни неща, купени от железария, спортен магазин и супермаркет. Оглед на квартала на Кей. Откриване на идеалните места за похищението и прехвърлянето. Планиране на операцията, разполагане на колите. Поспахме няколко часа, станахме още по тъмно, пръснахме се и преди изгрев-слънце отново се събрахме близо до квартирата на Кей.

Сериозен проблем от наша гледна точка представляваше забраната за паркиране и на Селма Авеню, и на улицата, която водеше към нея, Ла Бейг — знаците забраняваха дори само спиране. Ако паркирахме вана до нейната къща, рискувахме някой ядосан съсед да излезе да се кара с нас или дори да позвъни в полицията. Добре че от западната страна на Ла Бейг имаше мотел, двуетажна, дълга шейсетина метра сграда, боядисана в розово и синьо, която започваше от ъгъла на Сънсет. Бяхме оставили вана там, от най-близката до къщата на Кей страна на паркинга, обърнат с гръб към Ла Бейг. Ако сведенията на Ларисън и Тревън бяха точни и Кей не нарушеше навиците си — или поне онова, което условно бяхме приели за нейни навици — всичко щеше да е наред. А ако хората на Хортън се опитаха да открият евентуална опасност, преди тя да е връхлетяла дъщеря му, първо щяха да проверят точно там, където бяхме паркирали вана.

Тъкмо по тази причина в момента го наблюдаваха трима от нас: Ларисън, иззад две паркирани коли на отбивката на малък блок оттатък улицата, Тревън, от тъмното стълбище в средата на мотела, и аз, легнал по корем на мотелския балкон точно над вана. Докс чакаше в крадения форд на няколко километра оттам. Нямаше почти никаква вероятност някой да се натъкне на когото и да е от нас четиримата, но Тревън и Ларисън за всеки случай бяха облечени в последен модел спортни екипи — поредните двама ранобудни лосанджелиски фитнес маниаци. Аз не бях облечен толкова спортно, бях по дънки и суичър, и играех ролята на заспал пияница. Слаба легенда за такава операция, но логична при тези обстоятелства, пък и по-добре това, отколкото нищо.

Точно преди слънцето да изгрее, когато небето избледня при първата сивкава светлина, в отсрещния край на мотелския паркинг влезе тъмен шевролет „Събърбан“. Аз го наблюдавах от балкона и усетих топъл прилив на адреналин по тялото си. Беше необичайно рано, за да пристигат или да се завръщат гости на мотела. Нито в сградата, нито в квартала наоколо помръдваше нещо.

Вратите се отвориха, но вътрешното осветление не се включи. От колата слязоха двама едри, късо подстригани бели мъже, облечени небрежно с дънки и обемисти якета от мека мъхеста материя, поне доколкото се виждаше на слабата светлина. Те спряха и се огледаха, после тихо затвориха вратите.

Ранният час, липсата на вътрешно осветление, тихо затворените врати, бдителността… ако това не бяха хората на Хортън, можеха да са само крадци, дошли да оберат мотела. Ала крадци, движещи се безшумно и професионално като тия двамата, обикновено намираха по-добро приложение на дарбите си. Трябваше да идват за нас.

Те тръгнаха покрай редицата паркирани коли, като въртяха глави и осветяваха вътрешността на купетата с фенерчета. Лъчите им обходиха и балкона на втория етаж, но аз видях насочващата се към мен светлина и просто се прилепих към земята извън тяхното полезрение.

Стигнаха до позицията на Тревън и провериха стълбището, но аз бях сигурен, че той се е скрил преди тяхното приближаване. Бях сигурен също, че ще се върне веднага след като отминат.

Когато стигнаха до вана, двамата спряха. Знаех какво си мислят. „Баничарка. Идеална за похищение. И паркирана точно там, където щяхме да я паркираме самите ние.“

Те насочиха лъчите на фенерчетата си през предните прозорци и провериха страничните врати, които ние бяхме заключили.

„Проверете задната врата — казах си аз. — Нищо не се знае.“

Единият отстъпи назад, огледа се и извади бележник от джоба на якето си. Насочи фенерчето към регистрационния номер и записа цифрите. После пъхна бележника обратно в джоба си и двамата заобиколиха отзад.

Надявах се едновременно да насочат вниманието си към вратата, но те бяха прекалено опитни, за да допуснат такава грешка. Единият провери вратата, докато другият се оглеждаше назад. Не го виждах, но знаех, че Ларисън е напуснал укритието си и е заел позиция до ъгъла на блока точно оттатък улицата. Или той, или Тревън можеха да ги застрелят и с лява ръка от толкова малко разстояние, обаче нямахме заглушители и не можехме да поемем риска да събудим квартала с пистолетни гърмежи. По тази причина и понеже се налагаше да приемем, че и те са въоръжени, на практика трябваше вече да сме им се нахвърлили, преди да ни усетят, ако искахме да го направим без много шум.

Единият понечи да отвори задната врата на вана. Другият продължаваше да наблюдава. Ларисън и Тревън имаха нужда само от секунда, ала не се очертаваше да я получат.

Затова импровизирах и в престорен сексуален екстаз запъшках:

— О, божичко, да, не спирай, не спирай, мамка му, адски е гот, не спирай…

Двамата моментално се извърнаха към внезапния шум. Знаех, че абсурдността на това, което чуват, ще им струва безценни наносекунди: бяха свикнали с конкретни възможни проблеми, например шумове от прокрадване и засади. Сега също чуваха звуци, само че не такива, които щяха веднага да се впишат в категорията „опасност“, под каквато бяха класифицирали сегашната ситуация.

— О, божичко, да! — продължих аз. — Да!

За миг те се вцепениха от удивление. После бръкнаха под якетата си.

Късно. Ларисън и Тревън вече бяха там, сграбчиха ги и опряха дулата на собствените си пистолети в тила им. Чух Ларисън да командва: „Не мърдай, иначе ще ти изкарам мозъка през лицето“. Гласът му притежаваше властност, която можеше да парализира дори връхлитащо куче.

Скочих от балкона и заобиколих зад вана. Преди хората на Хортън да преодолеят изненадата си и да вземат тактическо решение, аз бръкнах под якетата им и измъкнах от презраменните им кобури два глока със заглушители. Достатъчно безшумни, да, но за нещастие на двамата, адски бавни за вадене.

Пъхнах единия пистолет в колана си и проверих другия. Патрон в патронника, както и очаквах, но проверката никога не е излишна.

— Наведете се напред — наредих им. — Разкрачете се, дръжте коленете изпънати, лицата наведени надолу, дланите върху вана. Иначе ще проверя дали ги бива тия заглушители.

Нарочно ги плашех. Не исках да разчитат, че ще ни е страх от гърмежите.

Те се подчиниха. Подадох на Ларисън втория пистолет. Той прибра своя и ние взехме на прицел пленниците, докато Тревън ги претърсваше за оръжие. Откри два сгъваеми ножа, две миниатюрни фенерчета, два джиесема, два портфейла, два бележника и автомобилни ключове. Той натика всичко това в джобовете си, стегна им китките зад гърба с дебели найлонови свински опашки, отвори вратите на вана и се качи вътре. Свинските опашки можеха да бъдат преодолени от човек, който е наясно с тия неща, но засега трябваше само да ги обездвижим и забавим. Ние с Ларисън ги натикахме във вана, качихме се, накарахме ги да легнат по очи на пода и затворихме вратите. Ларисън ги държеше на прицел, а Тревън седна зад волана. Бяхме пробили „шпионки“ отстрани и отзад на купето. Отлепих изолирбанда, с който ги бяхме запушили, и надзърнах навън. Имахме триста и шейсет градусова видимост наоколо. Изглежда, че кратката ни операция навън досега не беше привлякла внимание.

— Какво ще правите с нас? — попита единият от хората на Хортън.

Отговори му Ларисън.

— Следващия, който се обади, без да го питат, ще го шибна с пистолета.

Всички замълчаха и през следващите пет минути наблюдавахме улицата. Навън се развиделяваше. Кварталът тънеше в тишина.

Междувременно Тревън прегледа нещата, които беше конфискувал от пленниците ни. Аз отново залепих дупките с изолирбанд и включих лампата на тавана. Двамата с Ларисън накарахме хората на Хортън да седнат и да се облегнат на дясната стена с изпънати пред себе си крака. Искаше ми се да им задам някой и друг въпрос, ала нещо в поведението на Ларисън — самоувереността и заплашителността — ме накара да осъзная, че с разпита ще се справи той. И че най-вероятно ще се справи добре.

— Ето как ще процедираме — започна Ларисън, като първо опря дулото на глока в челото на единия, а после и на другия. — Ще ви задам няколко въпроса. Първият, който ми даде полезна, точна информация, допълваща нещата, които вече са ми известни, ще остане жив. Изгубилият състезанието моментално получава куршум в главата. Това е играта и победителят е само един. Готови ли сте?

Двамата го наблюдаваха, после се спогледаха. По челата им изби пот. В купето изведнъж завоня на страх.

Ларисън насочи зловещо дългия заглушител на глока към единия, после и към другия.

— Кой ви праща? Защо? Къде е той? Как да се доберем до него? Какво друго знаете? Това е. Готови, старт.

Те се бяха изцъклили и започваха да се задъхват. Вторачиха се в Ларисън. Вторачиха се един в друг. Онзи отдясно поклати глава, умолително или невярващо. Внезапно онзи отляво завъртя глава и извика:

— Полковник Хортън! За да защити дъщеря си!

— Млъквай! — изкрещя другият.

Ларисън мигновено насочи пистолета си към него. Разнесе се пукот, висок колкото щракване с пръсти, и главата на мъжа се блъсна в стената зад него. Той се отпусна неподвижно, с кръгла дупка точно над лявото око.

— Честито! — каза на другаря му Ларисън. — Печелиш първия кръг. Трябва обаче да продължиш.

— Господи! — запелтечи нещастникът. — Господи боже!

— Ти май не ме чу. Казах, че трябва да продължиш.

Човекът започваше да се задъхва.

— Ти просто ще убиеш и мен!

Ларисън сви рамене.

— Може и да не те убия. Накарай ме да те харесам. Накарай ме да изпитам благодарност. И аз съм човек като всеки друг.

— Боже мой! — зарида оня.

— Спокойно — каза Ларисън. — Знам, че си под напрежение. Това е най-важният момент в живота ти и нямаш много време. Защото, и ми се струва, че вече го знаеш, аз не съм особено търпелив.

— Хортън… прати ни Хортън. Какво друго те интересува?

— Още кого е пратил?

— Не знам за други!

— Сигурен ли си?

— Да!

— Казва се Реймънд Трент — обади се от кабината Тревън. — Шофьорска книжка от Северна Каролина. Името на убития е Карл Раян. От Вирджиния.

— Добре, Рей — поднови разпита Ларисън. — Каква е връзката ви с Хортън?

Трент мъчително преглътна.

— Той ни плаща.

— Какво значи това?

— Плаща ни да… му вършим разни работи.

— Значи сте наемници, така ли?

— Да. Не. Тъй де, работим на хонорар. Понякога Хортън ни възлага неофициални задачи. Нали разбираш, тайно.

— Какво друго ви е карал да правите?

— Не знам, всевъзможни неща.

Ларисън не отговори и след малко Рей припряно продължи.

— Незаконни обиски. Подслушване. Наблюдение. Понякога убийства.

Досега Ларисън не беше разкрил нищо, за което вече да не сме се досетили. Аз обаче си мислех за четиримата, които бяхме очистили в „Капитъл Хилтън“. Това беше важна операция за полковника, а ние не бяхме лесна мишена — знаех, че си е направил труда да прати само най-добрите. Имах чувството, че Рей и Карл са резервен екип. Ако заместваха четиримата убити тук, къде другаде трябваше да се намесят? Какво може да им е приготвил Хортън?

— Какво мислиш? — попитах Ларисън аз. — Харесваш ли този тип? Благодарен ли си му за това, което ни казва?

— Не — поклати глава Ларисън, без да откъсва очи от пленника.

— Вижте, не искам да умра тук, разбирате ли? — примоли се Рей. — Просто изпълнявам задача. Не се опитвам да защитя никого. Само ми кажете какво искате и ще ви кажа всичко, каквото знам.

— Колко време трябваше да наблюдавате Кей? — попитах аз.

— Хортън ни каза, че сигурно ще е за няколко дни. До ново нареждане. Плати ни за една седмица.

— Откога сте тук?

— Хортън ни се обади преди четири дни. Пристигнахме на другата сутрин.

Това съответстваше на времето, по което бяхме ликвидирали групата в „Хилтън“. Хортън навярно е изпаднал в параноя, макар и явно не безпричинно, и е повикал тия двамата, в случай че някой от нас научи за дъщеря му и реши да я използва срещу него.

— Той споменавал ли е, че ви предстоят други пътувания? — насочих го аз. — Други задачи?

— Не. Само ни помоли да не поемаме други ангажименти — да му съобщим, ако през следващите две седмици получим някакви предложения, защото смятал пак да ни повика, ако се наложи.

Ако Трент не лъжеше, Хортън планираше още нещо или поне се готвеше да реагира при непредвидени обстоятелства. Но това нито ме изненадваше, нито щеше да ни е от особена полза.

— И нищо друго? — настоях.

— Не.

Реших да опитам наслуки.

— Ами училищата?

Той искрено се озадачи.

— Какви училища?

Бях разочарован, макар и не изненадан. В края на краищата, едва ли можеше да се очаква, че Хортън ще сподели оперативна информация с тези двамата, освен непосредствено необходимото. Според Канезаки обаче се приказвало за евентуални атентати срещу училища. Ние с Тревън също бяхме допуснали такава възможност.

— Кажи ми как да се доберем до Хорт — заповяда Ларисън.

— Да се доберете до него ли? Аз самият не бих могъл да се добера до него. Чакай… чакай. Ще ви помогна да измислите нещо. Тъй де, той живее в района на Вашингтон, струва ми се. Мога да му се обадя под някакъв претекст и да му кажа…

Вече дрънкаше чисти глупости. Шехеразада, само че без приказка за разказване.

— … че трябва лично да се срещна с него, нещо такова. Да го изкарам от скривалището му.

— Мисля, че не знае нищо — казах на Ларисън аз. — И всъщност няма основания да смятаме, че знае.

Той кимна.

— Съгласен съм.

— Вижте, наистина се опитвам да ви помогна — заяви Рей. — Наистина.

— Вярвам ти — отвърна Ларисън и го простреля в челото. Пленникът отметна глава назад, тялото му се отпусна и той се свлече върху партньора си.

— Може би ще измъкнем нещо от джиесемите — обади се от кабината Тревън.

— Съмнявам се — въздъхнах.

Ларисън хвана трупа на Рей за яката и го изтегли напред, далече от задната и страничните врати.

— Ако отвлечем Кей, всичко трябва да е културно — каза той. — Ама е добре, че Хорт продължава да губи такива типове. По някое време ще остане без доброволци.

Аз замъкнах другия при партньора му и ги завихме с едно платнище. Можехме да ги покажем на Кей, ако обстоятелствата го наложеха, но нямаше смисъл да я плашим излишно.

Нямах нищо против смъртта на тези двамата. Ако Ларисън не беше побързал да ги убие, самият аз щях да се погрижа за това. Те бяха тук, за да направят същото с нас. Пък и както отбеляза Ларисън, това означаваше две фигури по-малко от отсрещната страна на шахматната дъска.

Трябваше обаче да го наблюдавам с Кей. Докс имаше право. Той не само беше професионалист до безпощадност. Имаше още нещо, нещо, което ме караше да се питам дали Ларисън не само се гордее с работата си, но и тя му доставя прекалено голямо удоволствие.