Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (14)

14.

Виена изглеждаше малко вероятно място за убийството на съветника по антитероризма на президента.

Когато Хортън ни инструктираше с Докс в Лос Анджелис, аз отначало си представих Вашингтон, където работеше Финч, или може би някой морски курорт, където политикът летува със семейството си. Оказа се обаче, че в момента Финч не бил в столицата, нито пък имал семейство. Имал само сестра, която преподавала във виенския Университет за приложни изкуства и която президентският съветник обикновено посещавал по време на европейските си командировки. Сега се намирал в Лондон, несъмнено със задачата да увери британците, че „специалната връзка“^[1] продължава да е специална, наред с другите важни задачи, които би трябвало да изпълняват президентските съветници по антитероризъм. Проблемът с Лондон беше, че хората, с които се срещаше, щяха да имат своя охрана, с други думи, доближаването до него означаваше проникване през истински диаграми на Вен за пресичащи се защитни множества. Но Виена не фигурираше нито в неофициалната, нито в официалната програма на Финч. Освен ако професорите по приложно изкуство в столицата на някогашната Хабсбургска империя също имаха бодигардове, щяхме да си имаме работа само с охраната на Финч и с известен късмет тя даже щеше да е минимална, ако не и нулева.

След проверката на международното лосанджелиско летище аз се бях обадил на Канезаки от обществен телефон. Заедно със спътниците ми бяхме минали през новите рентгенови апарати с вдигнати над главата ръце като престъпници. Неколцина предпочетоха да ги обискират ръчно като пленници. Явно никой не възразяваше против новия ред.

Канезаки не бил научил нищо за Хортън, обаче спомена, че някой си Тим Шорок, директор на Националния антитерористичен център, починал от очевиден инфаркт в Лас Вегас.

— Предполагам, не знаеш нищо за това, нали? — попита той.

— Защо трябва да знам?

— Просто ми се струва, че има прекалено много съвпадения. Хортън явно е важен член на антитерористичната общност…

— Много мило, че сега си имате общност с членове. Звучи адски дружелюбно.

— … а Шорок получава инфаркт. В същото време Хортън се свързва с теб. Странно. Особено защото Шорок, изглежда, е бил побъркан на тема фитнес.

— Чувал ли си черква да се срути при земетресение върху богомолците? — отвърнах с въпрос аз. — Случват се такива неща. Също като някой побъркан на тема фитнес със сърдечен порок. Склонен съм да мисля, че така Бог проявява чувството си за хумор.

— Възможно е. Някога срещал ли си се с Хортън?

— Възможно е.

— Обеща да ме държиш в течение, забрави ли?

Можех да му припомня, че съм обещал да го държа в течение срещу това, той да открие какви са плановете на Хортън, което Канезаки така и не направи. Ако му го кажех обаче, той просто щеше да възрази, че е опитал, но не е успял, и че все пак ми е дал информация за Тревън и Ларисън. В най-добрия случай нямаше да стигнем доникъде. По-вероятно обаче бе това да разяде част от доверието и доброжелателството, които с Канезаки бяхме градили в продължение на години.

И все пак се колебаех дали да му изложа, макар и в най-общи линии, какви са намеренията на Хортън. Изричната необходимост от разкриване на конкретни данни и други аспекти на оперативната сигурност отдавна се бяха превърнали в мои инстинкти. Но ако Ларисън беше прав, щеше да е в мой интерес да науча всичко възможно за полковника, който можеше да се окаже колкото клиент, толкова и противник. Размяната на известна информация срещу сведения, които можеха да ми помогнат по-ясно да наблюдавам ходовете на фигурите по дъската и на играчите зад тях, щеше да е разумна сделка.

— Ще ти прозвучи малко шантаво — казах аз.

Канезаки се позасмя.

— Този бранш си е шантав. Веднъж собственият ми началник се опита да ме очисти, спомняш ли си?

Като млад новобранец в токийското бюро на ЦРУ, той беше влязъл в опасен конфликт с началника си, някой си Джеймс Бидъл, който се опита да ме наеме да го убия. Аз предупредих Канезаки и от това предупреждение се роди връзка, впоследствие оказала се изключително полезна за мен.

— Добре. Хортън твърди, че в Америка се готвел преврат. — Когато приключих с крайно обобщения си обзор, попитах: — Смяташ ли, че е възможно?

Последва дълго мълчание. Накрая:

— Смятам, че… подготвят обществеността за такова нещо, да. Още преди единайсети септември, но особено оттогава. Ефектът е лавинообразен и явно нищо, дори убийството на Бин Ладен, не може да го спре. Виждам как някои хора могат да се възползват, било от алчност, патриотичен рационализъм или от нещо друго. Какво иска от теб Хортън?

— И сам се сещаш.

— Заговорниците ли?

Не отговорих.

— Шорок?

Отново не отговорих.

— Може и да е вярно — след малко продължи той. — И в такъв случай ти вършиш нещо героично. Обаче… ако стоящите зад тая работа хора надушат за твоето участие, ще се изправиш пред противници, каквито никога не си виждал.

— Мислил съм за това — отвърнах аз и пак си спомних предупрежденията на Ларисън за полковника.

— Имаш ли доверие на Хортън?

— Не.

— Тогава защо го правиш? За пари ли?

Някога въпросите на Канезаки бяха очевидни и неумели. Оттогава беше извървял дълъг път.

— Не само за пари. Не бих го нарекъл геройство, както се изрази ти, но… виж, може би не е зле поне веднъж да извърша добро дело.

— Ако е добро. Имаш само думата на Хортън, нали?

— Тъкмо затова ти се обаждам. Надявах се на някакви сведения, за или против.

— Ще ми се да можех да намеря нещо.

— Ще ти задам един въпрос. Хортън… има ли някакви слабости?

— Не мога да прекрача тая граница, приятелю. Няма да ти помогна да ликвидираш полковник от американската армия.

— Аз и не го искам от теб. Но… ако се окаже, че това нещо не е такова, за каквото го представят, героизмът може да изисква друг подход. Просто го имай предвид.

— Онези двамата, които ме помоли да проверя, Ларисън и Тревън. Те участват ли?

Само че вече му бях казал достатъчно. Отговорих просто, че ще поддържам връзка — в крайна сметка той искаше да знае дали Хортън е прав и какво се върши по този въпрос, а аз исках да разполагам със система за ранно предупреждение, в случай че ми гласят капан. Той обеща да продължи да се опитва да научи повече и аз потеглих за Виена.

Сведенията на Хортън бяха непълни. Той знаеше полетите на Финч от Вашингтон до Лондон и обратно, както и програмата за срещите му в британската столица. Те приключваха два дни преди окончателното му завръщане и полковникът беше деветдесет процента сигурен, че Финч ще прекара това време във Виена, вземайки двупосочен полет от Лондон за своя сметка, преди да се отправи обратно за Вашингтон с осигурен от държавата билет. Нямахме представа обаче нито кога ще пристигне, нито къде ще отседне. Можехме да се обадим в различни авиокомпании и виенски хотели, за да „потвърдим“ резервацията на господин Джак Финч, но така щяхме да дадем много възможности на някой самолетен или хотелски служител, когато научи от вечерните новини за кончината на същия тоя Джак Финч и прецени въпросното обаждане като прекалено странно при тези обстоятелства, за да е само съвпадение, да се свърже с властите, а те да проверят дали и в други авиокомпании и хотели не е имало подобни обаждания. Ако Финч си вършеше работата като добър и нищо неподозиращ гражданин, Хортън щеше да е в състояние лесно да научи подробностите за пътуването му. Фактът, че не можеше, предполагаше известна грижа за сигурността от страна на президентския съветник, както и че Хортън се страхува да се разрови, за да не го предупреди. Въпреки това се налагаше заключението, че център на нашето внимание трябва да е сестрата. Ако успеехме да я открием, щяхме да открием и Финч. А после щяхме да импровизираме.

От една страна, сравнително лесно намерихме Ема Капс, вдовица, носеща фамилията на покойния си съпруг. Като начало, разполагахме и с домашния, и със служебния й адрес, благодарение на информацията от данъчните й декларации. Освен това имахме много снимки, свалени от университетския уебсайт, страницата на Капс във фейсбук и личния й блог, в който пишеше за тенденциите в света на изкуството и рекламираше собствените си картини — внушителни маслени платна, които бяха разпознаваемо реалистични, но окъпани в неземно, разливащо се сияние. От друга страна, никой от нас не познаваше особено добре Виена, не знаехме нищо за всекидневните навици на Капс и ни оставаха само четири дни до очакваното пристигане на Финч в града.

И все пак един опитен четиричленен екип, действащ под прикритието на големия град, обикновено може да опознае всекидневието на човек за броени дни. Така се случи и с нас. Апартаментът на четвъртия етаж в западащия 15-и квартал край Вестбанхоф, централната гара, утринната йога в йога-център „Бикрам“ на няколко преки оттам, закуската в „Кафе Вестенд“ в същия квартал, следобедите в университета, където, като се имаше предвид малкият брой студенти заради лятната ваканция, тя най-вероятно рисуваше, а не преподаваше. Беше привлекателна петдесетинагодишна жена с чуплива кестенява коса, изправена стойка и решителна крачка — лесна за наблюдение във всеки смисъл на израза. Изглежда, живееше сама и аз се чудех какво се е случило с покойния й мъж, на каква възраст го е изгубила и дали имат деца. Ако имаха, те сигурно вече бяха големи и живееха отделно. Хортън не беше включил тези подробности в досието й или защото не разполагаше с тях, или по-скоро защото разбираше, че освен някой социопат, никой не иска да опознае прекалено човешката страна на даден обект по време на операция. И докато наблюдавахме Капс и изучавахме навиците й, аз наистина започвах да изпитвам надежда, че някъде в живота й има деца, любовник или някой друг, освен брата, когото се готвехме да й отнемем.

На четвъртия ден, откакто я наблюдавахме, деня, в който очаквахме да пристигне Финч, тя остана в университета до по-късно от обикновено. Сутринта четиримата я бяхме проследили от нейния квартал и сега се редувахме да обикаляме около университета. Отначало се обезпокоих, след като не се появи към пет, както предишните дни. Предполагах, че ще посрещне брат си на летището или поне на Вестбанхоф. Може би Финч пристигаше с късен полет? Дали не беше отменил гостуването си, или Хортън още отначало грешеше за идването му? После обаче се сетих за друга възможност — просто, че Финч, който от много години посещаваше сестра си, познава Виена и не се нуждае от посрещан. Което предполагаше, че нарушеният обичаен ритъм може би е добър признак.

Така и се оказа. Капс напусна университета към шест без нещо. Наоколо имаше много пешеходци, всички се радваха на късното лятно слънце, имаше и много велосипедисти, мотоциклетисти и автомобили, и незабелязаното й проследяване не ме затрудняваше. Вървях на дискретно разстояние от нея, после я видях да влиза в „Кафе Прюнел“, класическо виенско кафене в една от характерните за квартала разкошни сгради от XIX век — където, с онази интуиция, която от време на време се усмихва на агента, седеше Докс, докато ние с Тревън и Ларисън покривахме улицата. Обадих му се по мобилния телефон.

— Нашето момиче идва при тебе — съобщих му аз, когато вдигна. — Видя ли…

— Вече я видях, амиго. Аз съм на една от масите на тротоара, пия страхотно еспресо и хапвам ябълков щрудел mit Schlag.

— „Mit Schlag“?

— Значи „с бита сметана“.

— Знам какво значи.

— А, добре. Когато си в Рим, прави като папата, нали така? Просто се опитвам да се впиша в обстановката.

За миг си представих грамадния Докс с неговото катинарче сред хилавите студенти и художници. Картината не можеше да се нарече точно „вписване в обстановката“.

— Това е… достойно за възхищение — отбелязах аз.

— Danke, приятел, оценявам го. Както и да е, какъв е планът?

— Засега остани там. Един от нас ще седне от отсрещната страна на сградата или вътре, за да наблюдава и двата входа. Тя може да има там среща със своя приятел.

Косвените указания сигурно бяха излишни — получените от Хортън телефони бяха криптирани и от това разстояние се свързваха по радиовръзка, а не през клетка. Но нямаше смисъл да рискуваме.

— Ясно. Знаеш ли какво, ела по-скоро, за да ида да пусна една вода. Вече съм поел три кафета и мисля, че поне две се опитват да излязат.

— Потрай още пет минути. Ще ти позвъня веднага щом някой от нас влезе вътре.

— Може ли да са четири? Кълна се, в момента водя смъртоносна битка с мехура си и…

— Виж, ще направя всичко възможно — сопнах му се аз. Затворих и се обадих на Ларисън и Тревън. Ларисън се насочи към кафенето, а Тревън, който се возеше на взет под наем скутер, остана навън.

Щом Ларисън потвърди, че е вътре и вижда Капс, казах на Докс да се оттегли. Ако тя наистина имаше среща с Финч в кафенето, не исках да му дам шанс да запомни повече от нас, отколкото е необходимо.

Зачаках на една пейка под сянката на дърветата в недалечния Щатпарк, просто безобиден наглед японски турист, наслаждаващ се на забележителностите, звуците и миризмите, радващ се на чувството за самота и свобода, идващо единствено от самостоятелно пътуване в чужда страна, където всички всекидневни неща изглеждат удивителни, различни и нови, където няма кого да зарадваш или разочароваш, където пътешественикът се разкъсва между измамните удобства, оставени у дома, и съблазните на едно въображаемо бъдеще, което усеща, ала знае, че никога няма да има.

Така изтече близо час, зноят на деня бавно се разсейваше, сенките на дърветата се удължаваха, подминаваха ме пенсионери, влюбени и хора, разхождащи кучетата си, които от време на време присядаха на пейките наоколо. Сведенията на Хортън можеха да се окажат грешни. Може би Финч нямаше да се появи. Може би в следващия живот или по-скоро в отвъдния свят щях да получа признание, защото съм се опитал, за искреното си старание, което в края на краищата не беше дало резултати.

Джиесемът ми завибрира. Номерът на Ларисън. Натиснах бутона за свързване.

— Да.

— Цялата група се събра — разнесе се отсреща дрезгавият му шепот.

Чувах шумотевицата на кафенето около него — музика разговори, смях.

— Добре. Как е звукът?

Телефоните ни бяха снабдени с интегрирани електронни усилватели. Последна дума на техниката, както ни обещаваше Хортън. Не толкова мощни, колкото параболичен микрофон, но невъобразимо по-малки. В зависимост от цялостната акустика потребителят можеше да подслуша тих разговор чак на десет метра разстояние с чифт обикновени миниатюрни слушалки тип „тапи“, каквито в момента носеше Ларисън.

— Отличен е — отвърна той.

— Добре. Съобщи ми, ако научиш къде ще вечеря и отседне нашият приятел.

— Непременно.

— Само ние ли сме, как ти се струва? Или трябва да очакваме компания?

— Освен ако компанията не кисне навън, като че ли сме само ние.

Значи Финч пътуваше без охрана. Неочаквано, като се имаше предвид постът му, и още повече, като се имаше предвид какви врагове трябваше да си е създал заради хобито си да е информационен брокер. Може да си мислеше, че събраната мръсотия го прави недосегаем. Може да си мислеше, че разходката му до Виена е достатъчно дискретно планирана, за да му осигурява пълна безопасност. Щях да накарам Тревън да мине със скутера, а Докс — пеш, за да се уверя, но засега изглеждаше, че имаме късмет.

— Добре — отвърнах. — Ако научиш нещо или ти потрябва каквото и да е, ние сме наблизо.

— Засега всичко е наред.

Затворих и се замислих. За момента не исках да казвам нищо на Ларисън, ала смятах, че вече не можем да разчитаме на прикритието му. Дори да приемехме, че Финч е достатъчно спокоен, за да пътува без бодигард, начинът, по който е планирал полетите си, предполагаше известна мисъл за сигурността — определено колкото да запомни Ларисън и излъчващото се от него усещане за опасност. Спомнях си коментара на Докс по време на пътуването ни на запад от Лас Вегас:

— От оня пич и на дявола ще му настръхнат космите на тила. — Ето как се изрази моят партньор. — Той е от ония, дето те караш да презареждаш.

— Да презареждаш ли?

— Да, след като изпразня цял пълнител в него, за всеки случай ще презаредя и ще изпразня още един.

Бях съгласен с неговата оценка. Ако Ларисън имаше слабости, това беше излъчването за опасност. Повечето, които го притежават, просто не могат да го прикрият. И ако Финч го доловеше, с абсолютна сигурност щеше да си спомни, ако забележеше Ларисън по-късно същата вечер.

След десет минути Ларисън пак ми позвъни.

— Добра новина — съобщи той. — Ще вечеряме в заведение на име „Експидит“.

— Ще го потърся в интернет. Ами хотелът?

— Казва се „Холман Бел-нещо си“.

— Време на пристигане?

— Допиха си напитките и отпратиха келнера, когато им предложи по още едно, тъй че сигурно ще е скоро.

— Добре, съобщи ми, когато си тръгнат. Ще потърся ресторанта и хотела.

Отне ми само минута да открия ресторант „Експидит“ и „Холман Белетаж Дизайн & Бутик Хотел“, и двата на около половин километър от университета. Финч трябва да беше избрал хотела заради близостта му и Капс сигурно бе предложила ресторанта по същата причина.

Замислих се за миг, после пак се обадих на Ларисън.

— Нашият приятел носи ли багаж със себе си? — попитах аз.

— Не.

Това означаваше, че вече се е настанил в хотела. И че също така има голяма вероятност с Капс да се придвижват пеш през останалата част от вечерта. Без багаж щеше да е жалко да изпуснат прекрасното време, като вземат такси.

— Добре, ето какво ще направим — инструктирах го аз. — Ще съобщя на другите, че ще се държим на разстояние. Няма смисъл от плътно следене, щом знаем къде ще приключат нещата. Остани там, след като те си отидат. Не искам нашият приятел да види, че ставаш едновременно с него, или да те забележи по-късно вечерта.

Очаквах известна съпротива, понеже на никой професионалист няма да му хареса да намекнат, че е разкрит. Но отговорът на Ларисън ме изненада.

— Съгласен. Къде искаш да отида?

— Дай им десет минути, после иди в хотела — „Холман Белетаж“, на Кьолнерхофгасе, около половин километър на северозапад от тук. Намери го на картата, обаче не го търси веднага.

— Не искаш да останат следи от многократно търсене ма ресторанта и хотела в „Гугъл“.

— Аз не използвам „Гугъл“, но си прав. Няма смисъл да оставяме електронни дири. Не че някой ще проверява.

— Съгласен — повтори той.

— Разходи се из квартала за около час, поопознай го, после пак ще се чуем. И аз ще правя същото.

Затворих и се обадих на Докс и Тревън, за да им предам получената от Ларисън информация. Казах им да наглеждат ресторанта отдалече и да ми съобщят, когато Финч и Капе се появят и когато си тръгнат. За момента ресторантът представляваше второстепенен интерес: възможност, ала навярно не толкова обещаваща, колкото хотела, където имаше по-голяма вероятност президентският съветник да остане сам. Можех да променя мнението си, след като разузнаех и двете места, както и пътя между тях. Тоалетната в „Експидит“ също можеше да е възможност. Или, ако допуснехме, че братът и сестрата ще се сбогуват в ресторанта и тя няма да го изпрати до хотела, някой тъмен участък от тротоара или уличка по пътя от едното до другото място. Каквото и решение да вземех, исках да избегна употребата на цианида, доставен от Хортън в тайник в основата на паметника на Моцарт в Бурггартен, направо като в шпионски роман от Джон льо Каре. Не бях съвсем сигурен за мотивите си. Може би заради опасностите, които криеше такова мощно съединение. Може би заради някакво далечно съображение за сигурност, свързано с нежелание да върша нещата така, както иска полковникът, както очаква той. Може би заради някаква извратена гордост да изпълнявам задачите отблизо, с голи ръце, по начин, по който не би могъл почти никой друг.

Първо проверих ресторанта и веднага видях, че там едва ли ще се получи. Голямо, открито Г-образно помещение, с грамадни витрини, гледащи към тротоара. На вратата стоеше салонна управителка, което означаваше, че няма да мога да се вмъкна незабелязано и да проуча ситуацията на място, без по-късно да си ме спомнят. Присъствието на салонна управителка също така предполагаше необходимост от резервация и въпреки че при свободни места щяха да приемат всеки клиент, заведението ми се стори доста пълно. Ако се освободеше маса, можех да вкарам вътре Докс или Тревън, за предпочитане с изглед към Финч и Капс. Можех и да дебна навън, да ги наблюдавам през витрината и бързо да вляза, ако президентският съветник отиде до тоалетната. Но това почти със сигурност означаваше да поискам от салонната управителка разрешение да използвам тоалетната им, и то точно по времето, в което впоследствие щеше да се окаже, че един от клиентите им е умрял във въпросната тоалетна. А ако не успеех да се добера до Финч, да речем, защото вътре се окажеха и други клиенти, той щеше да ме види и после по-трудно щях да се доближа до него.

Продължих към хотела, като отбелязах с разочарование, че по пътя няма подходящи места, дори да допуснех, че съм сигурен за точния маршрут на Финч и съответно мога да го пресрещна. Но щом стигнах до хотела, веднага се успокоих. Наречете го „фън шуй на убийството“: инстинктивното усещане просто беше по-благоприятно. Входът се намираше в центъра на стара сграда с балюстрада, заемаща цялото разстояние между две съседни преки. Нямаше портиер или пиколо, нито отделна отбивка, просто тъмна дървена врата под оранжев навес, отляво магазин за облекло, а отдясно — за тютюневи изделия, в момента затворени. Паркираните покрай сградата коли на тясната улица осигуряваха достатъчно места за криене около входа на хотела. Не забелязах нито един пешеходец и в сравнение с шумотевицата на Рингщрасе, в тази част от града цареше почти гробна тишина.

Обиколих квартала. Стъпките ми по каменния тротоар бяха единствените звуци, които долавях. Зад ъгъла имаше ресторант, по-нататък по улицата — две кафенета, но малки, сигурно обслужващи местните жители, без да привличат тълпи от по-далече. Всички останали сгради бяха или жилищни кооперации, или затворени магазини. Никъде не видях охранителни камери и изпитах благодарност, че поне засега Виена не е подложена на такова тотално наблюдение като Токио, Лондон и постепенно по-големите градове в Америка.

Влязох през входа, готов да излъжа на развален английски с японски акцент, че имам нужда от тоалетна, и с изненада установих, че още не съм в хотела — предният вход, изглежда, водеше и към частни апартаменти. Вдясно имаше втора тъмна дървена врата, обозначена с оранжевия цвят на хотела, а напред се издигаше дълго и широко каменно стълбище, водещо към площадка и после продължаващо около и над нея. Какво движение към хотела и апартаментите можеше да се очаква тук нощем? Не особено голямо, предположих аз, и колкото повече се забавеше на вечерята Финч, толкова по-голяма вероятност имаше, когато пристигне, да ми се удаде да остана насаме с него.

На мозаечния под покрай стълбището забелязах бояджийско оборудване — платнище, няколко кутии с боя, стълба, работни гащеризони — и коридорът наистина миришеше на прясна боя. Не си струваше да бъде откраднато, затова работниците сигурно просто го оставяха там след края на работния им ден. Приближих се да поогледам и видях ролка прозрачен найлон, с който навярно покриваха пода, за да не го изцапат. Сложих си кожените ръкавици, които носех, приклекнах и развих трийсетина сантиметра от ролката. Здрав, тежък найлон, дебел най-малко два и половина милиметра, но въпреки това гъвкав. Хванах го за ъгъла и неуспешно опитах да го пробия с палец. Забарабаних с пръсти по ролката и се озърнах наоколо. В главата ми се оформяше идея.

На платнището до кутиите с боя се въргаляше макетен нож. С негова помощ отрязах еднометрово парче найлон, което опънах на пода покрай оборудването, после върнах ролката и ножа на същите места, на които ги бях намерил. Излязох навън, позвъних на Ларисън и му казах какво искам да направи. След това се обадих на Докс, който потвърди, че двамата с Тревън са близо до ресторанта и Финч и Капс са вътре.

— Добре — отвърнах аз. — Не ги смущавайте. Само искам да ми съобщите, когато си тръгнат. Интересува ме също, дали ще се насочат към хотела заедно, или ще се разделят там. И ме предупредете, когато нашият приятел е на една минута от хотела.

— Сигурен ли си, че той ще се върне в хотела? Градът е приятен и времето е хубаво, може да му се прище да отиде в някой клуб или нещо подобно.

Замислих се за Финч, в чието досие бях видял снимки на оплешивяващ безцветен бюрократ на петдесетина години — всъщност президентският съветник не се различаваше особено на вид от Джон Едгар Хувър, с когото Хортън го беше сравнил.

— Смяташ, че нашият човек ходи по клубове ли? — попитах аз.

Отговорът му се позабави.

— Е, може би не по клубове. Но в града има места, на които един мъж с нормални наклонности може да намери жени с известно професионално предразположение. Ако довечера свършим навреме, самият аз възнамерявам да посетя някое от тия места.

— Според мен бъркаш собствените си наклонности с вкусовете на нашия приятел.

— Не съм сигурен, че бих използвал думата „наклонности“, но да, да речем, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Виж, ако той се задържи навън по каквато и да е причина, просто продължавай да го наблюдаваш. Всъщност, колкото по-късно се прибере в хотела, толкова по-добре. Само трябва да знам една минута по-рано.

Затворих, обадих се на Тревън и му казах да се разбере с Докс за наблюдението на ресторанта и пътя до хотела. Надявах се да приключим още тази вечер. Ако не успеехме, следващият ни шанс щеше да е на сутринта, което означаваше да наблюдаваме входа на хотела през цялата нощ и да се опитаме да изпълним задачата по светло. А през всяка минута, която прекарваш в такава близост до обекта, трябва да помниш, че ти също може да си нечий обект.