Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

Част 3

„Вече не може да се открие разлика между пропаганда и новини.“

Джонатан Аделстийн, Федерална комисия по комуникации

„Ами ако елитът смята, че не е възможна реформа, защото проблемите са прекалено сериозни, жертвите са прекалено големи, а обществото е прекалено разфокусирано? Ами ако нашите теории за силното влияние на журналистиката не отчитат адекватно ролята на познавателния дисонанс?“

Джей Роузън, Катедра по журналистика, Нюйоркски университет

„Ние американците сме невероятно наивни. Винаги отчаяно вярваме, че този път властите ни казват истината.“

Сидни Шанбърг, журналист

19.

Намерихме подходящ наглед мотел на име „Рест Хейвън“. Намираше се близо до вълнолома, на улица с магазини и жилищни сгради, малка едноетажна постройка, избеляла от слънцето на Санта Моника, с частен паркинг отзад и втори, отделен комплекс стаи със собствен вход. Тих, но все пак достатъчно близо до трафика и суетнята на кръстовището на Пико Булевард и Линкълн Булевард, за да не трябва да се безпокоим, че се отличаваме. Докс вкара камиона на заден, тъй че Ларисън и Тревън да се измъкнат незабелязано от каросерията. Платихме в брой за стая в самостоятелното крило и се намъкнахме вътре един по един. Всички изглеждахме ужасно — мръсни, небръснати, изпомачкани. Като хора в беда. Като бегълци.

Смъкнахме двата дюшека на пода и в продължение на няколко часа с наслада се редувахме да се къпем и бръснем в малката баня, а после и да дремем на дюшеците и пружините. След това огледахме стаята за нещо, което по-късно Кей би могла да използва, за да разпознае мястото, където са я държали. Събрахме няколко кибрита и една химикалка с логото на мотела, различни листовки, рекламиращи мотелските услуги и атракциите в района, и измъкнахме от телефона пластмасовата табелка с адреса и номера на стаята. По-късно щяхме да ги изхвърлим далеч от „Рест Хейвън“. Накрая пристъпихме към работа.

Първо имахме нужда от телефони. Бях проучил джиесемите, които ни беше дал Хортън, и не бях намерил проследяващи устройства, но все нещо му бе позволило да ни открие в „Капитъл Хилтън“, затова за всеки случай ги бяхме изхвърлили още в Кълпепър. Трябваха ни нови и аз възложих на Докс, който твърдеше, че фалшивата му лична карта била върхът на сладоледа, да ни осигури четири джиесема с предплатени карти от някой супер. Ларисън и Тревън имаха задачата да издирят Мими Кей. Не знаехме къде живее, тъй че отправната им точка щеше да е уебсайтът на факултета по екранни изкуства на Калифорнийския университет и самият факултет. За себе си определих сладката работа да намеря обществена пералня с монети. И четиримата носехме последните си чисти дрехи.

Преди да се пръснем, Ларисън използва безплатния безжичен интернет в мотела и с помощта на айпада си влезе във фейсбук профила на Мими Кей. Тя беше красива — наполовина чернокожа, наполовина азиатка, двайсетинагодишна, с тъмни къдрици, спускащи се до раменете й. Пълни устни и жизнерадостна усмивка. Ларисън имаше право за фотосите с Хортън: суровия професионалист го нямаше, заменен от сияещ баща.

— Интересно, че в обясненията към снимките тя пише само „баща ми“ — отбелязах аз.

Ларисън кимна.

— Сигурен съм, че той й е обяснил необходимостта от дискретност. Не е като да е президентът, но все пак има доста кадърни врагове. Предполагам, затова и профилът й е толкова добре защитен. Не е обичайно за студентка, която полага всички усилия да си създаде връзки в света на киното.

— Не бива да приемаме, че тя е нищо неподозиращо цивилно момиче — посочи Тревън. — Щом я е научил на някои неща, Хортън трябва да я е научил и на други. Не е невъзможно и сега да я е предупредил да е изключително внимателна.

Погледнах го.

— Прав си. И това ме кара да се чудя…

Замислих се за миг, после продължих:

— Знаем, че Хортън е загрижен за сигурността на Кей. Но какво е направил, за да я защити?

— Никой не знае за нея — отвърна Ларисън.

— Не знам дали наистина никой не знае, но като цяло е така — съгласих се аз. — Хортън я защитава, като я крие. За това си има термин, нали?

Тревън кимна.

— Сигурност чрез неизвестност.

— Точно така — потвърдих. — Сигурност чрез неизвестност. Тази тактика може да бъде полезно допълнение към други форми на сигурност, но дали човек като Хортън изцяло ще разчита на нея? Дали ще разчита на нея, за да защити дъщеря си?

— Разбирам какво искаш да кажеш — включи се в разговора Докс. — Може да разчита на нея при нормални обстоятелства, но обстоятелствата сега не са нормални. Той участва в атентати под фалшив флаг и предстоящ преврат; което само по себе си е шантаво, но отгоре на всичко си свали картите, когато се опита да ни пипне във Вашингтон. В момента трябва да е разтревожен за дъщеря си.

— Добре, а сега се поставете на негово място — казах. — Той се опитва да се убеди, че навярно всичко е наред, че няма начин някой да е научил за Кей, и все пак. Какво ще направи?

— Ще й се обади — предположи Тревън. — Ще я предупреди да внимава.

— Тя ще го послуша ли?

Тревън поклати глава.

— Студент по кино, откъснат от своя свят?! Не. Не и сериозно. Но дори да го послуша, той знае, че Кей не притежава уменията, за да реагира на неговото предупреждение.

— Съгласен съм. Тогава какво ще направи той?

— Ще прати хора — рече Ларисън. — Да я наблюдават.

Кимнах.

— Ще й каже ли, че е пратил хора?

— Няма — отговори Тревън. — За да не я подплаши.

— Вярно. Което значи, че те не действат като бодигардове, охраняващи клиент. Трябва да се държат на разстояние. В такъв случай какво правят в момента?

— Обмислят какво правим ние — заяви Ларисън. — Къде ще я причакаме. И внимават за това.

Отново кимнах.

— А сега ние ще внимаваме за тях.

Повече нямаше какво да се каже. Може би прекалено надценявахме Хортън. А може и да го заслужаваше, но след събитията във Вашингтон вече да не разполагаше с такива ресурси. Така или иначе, щяхме да допуснем наличие на противник. И да подходим към Кей в съответствие с това.

Тревън и Ларисън излязоха. Те взеха единия ключ, втория задържах аз. Моята задача най-вероятно щеше да отнеме най-малко време, така че щях да се върна в стаята пръв.

Намерих обществена пералня с монети на Линкълн, на по-малко от половин километър от мотела. Забрадена с шал жена сгъваше дрехите си до една от сушилните. Другите клиенти я стрелкаха с поглед и се извръщаха. Не ми обърнаха почти никакво внимание.

Хвърлих дрехите в две перални и докато чаках, използвах безплатния безжичен интернет, за да вляза в секретния уебсайт. Бях получил съобщение от Канезаки.

„Районът на Вашингтон е блокиран. Всички официални говорители твърдят, че положението било под контрол, и призовават да не се паникьосваме, обаче зад кулисите е пълна лудница. И ви търсят. Предполага се, че сте някъде в града, което е добре. Надявам се, че сте далече.

Тия дни президентът трябва да произнесе голяма реч и да направи важни съобщения. Не знам точно какви. Наясно съм обаче, че след още един-два атентата, страната тотално ще се побърка. Имам чувството, че сме на ръба.

Трябва да се доберем до Хортън. Обади ми се.“

Написах му:

„Работим по едно решение. Би трябвало да сме наясно след около ден. Ще ти се обадя тогава“.

Когато свърших с прането, аз се прибрах в мотела и зачаках в стаята. Пръв се появи Докс. Ухилен, както обикновено, той стовари две големи хартиени бакалски торби на едно от леглата, бръкна в едната и извади четири джиесема с четири слушалки тип „тапи“.

— Мисията изпълнена — рапортува моят партньор. — Купих ги от три различни магазина с две различни лични карти, тъй че би трябвало да са непроследими, поне за времето, за което ще са ни нужни. Нещо ново от Ларисън и Тревън?

Поклатих глава.

— Още не. Какво друго има в торбите?

Той отново бръкна вътре и започна да вади съдържанието им.

— Салати от екзотични плодове, зелени салати, джобове с различни плънки, протеинови нектари, обичайните неща. Плюс един стек „Редбул“, защото, не знам за тебе, ама аз съм малко изтощен от неотдавнашното ни пребиваване в каросерията.

Взех си плодова салата.

— Много разумно.

— Е, след като ти се занимаваше с прането, реших, че това е най-малкото, което мога да направя. Пусна ли ми белите дрехи в белина, направи ли цветното ми пране още по-ярко?

Захилих се.

— Ще трябва да се задоволиш с това, че поне всичко мирише на чисто.

— Ще те питам нещо — поде той. — Малко извън темата. Добре, хващаме Мими Кей. И съобщаваме на стария Хортън, че сме готови да причиним телесни повреди на дъщеря му, ако не е сговорчив за диамантите и останалото. Ами ако сме сбъркали за него? Ако не отстъпи? Докъде сме готови да стигнем? Тъй де, ще му пратим ли неин пръст по пощата? Ухо? Какво ще правим?

Кимнах.

— Разбирам. И аз си мислех същото.

— Не искам да звучи все едно се лигавя, само че имам известна представа какво е да те държат като заложник, като в случая имам предвид давене, пускане на електрически ток по легендарните ми гениталии и заплахи за тяхното отстраняване с остри инструменти, ако някой не изпълнел исканията на моите похитители. Това да ти напомня нещо?

Говореше за Хилгър, който беше отвлякъл Докс с надеждата да се добере до мен. Плановете му се бяха объркали, но и моят партньор бе пострадал.

— Да — потвърдих. — Разбирам какво искаш да кажеш.

— Казвам само, между нас да си остане, ама няма да ми е приятно да измъчвам някакво момиче, дето няма нищо общо с тая работа. Тъй де, баща ми ме е учил, че мъжете могат да се трепят един друг, за предпочитане с огнестрелно оръжие, и в това няма нищо лошо, но трябва да уважаваме женорята. Сигурен съм, че това звучи тъпо на повечето модерни, самоусъвършенствали се убийци, дето са радетели за равенство между половете, обаче така съм възпитан.

— Разбирам те.

— А знам, че и ти имаш правило да не бараш жени и деца.

— Да.

— Значи… в такъв случай просто блъфираме.

Кимнах.

— Но мисля, че когато узнае за участието на Ларисън, Хортън няма да рискува.

— Виж, тъкмо това е проблемът. Според мен Ларисън не блъфира. Според мен тоя човек — моите уважения, той явно е кадърно копеле — та според мене той е малко… Хмм, как да се изразя. Знаеш ли, някои кучета, едри кучета, могат да те убият, ама не го правят, защото са добри. Можеш да им имаш доверие. Други кучета те гледат и не знаеш какво си мислят, по дяволите. Или накъде ще тръгнат нещата. Точно такъв е за мен Ларисън. Никога не знам какво ще направи. Не съм сигурен, че и той самият знае.

Заинтригува ме фактът, че и двамата се разглеждат един друг с кучешки метафори. Обаче оставих тази мисъл за себе си.

— Веднъж Хортън ми спомена, че Ларисън имал прекалено много за криене — казах аз. — Че бил проблемен човек.

— Ами, всеки си има тайни, мамка му.

— И ти ли?

Той се ухили.

— Само това, че си падам по порно с джуджета. Не казвай на никого.

— С тебе сме на едно мнение — отвърнах. — Ще оставим Ларисън да си мисли каквото си иска, защото колкото по-уплашен е Хортън, толкова по-добре за нас. Но няма да му позволим да нарани никого. Ако се стигне дотам, ще го спрем.

Докс кимна.

— Благодаря ти. И аз така си мислех, само исках да се уверя.

Отделихме дрехите си от купчината пране и хапнахме от провизиите, които беше купил партньорът ми. После той подремна, докато аз наблюдавах вратата с уилсъна в ръка. Ъгълът на слънцето върху завесите на прозорците ставаше все по-остър, но от Ларисън и Тревън все още нямаше и следа. Докс се събуди и дойде моят ред да поспя, докато той стоеше на пост.

Малко след шест часа три резки почуквания моментално ме извадиха от лекия ми сън. Заех позиция отстрани на вратата, приготвил пистолета си, докато Докс отвори. Беше Ларисън.

— Ей сега пристига и Тревън — съобщи той. — Добра новина. Ще изчакам да дойде и тогава ще ви разкажа. Това лапачка ли е? Умирам от глад.

Ларисън грабна един от джобовете с плънка и му се нахвърли. Тревън се появи петнайсет минути по-късно. Докато и той утоляваше глада си, Ларисън ни осведоми за новостите.

— Влязохме в интернет. И се оказа, че във факултета имало само четири летни курса. И само един по сценаристика, нейната специалност. Затова завардихме сградата, в която се провеждаше курсът.

— Видяхте ли някого? — попитах аз. — Някой, който да има вид, че се озърта за нас?

— Да, по дяволите — отговори Тревън. — Видяхме ги, двама, киснеха точно там, където щяхме да киснем ние, ако причаквахме такива като нас.

— Затова гледахме да не сме там, където щяхме да бъдем, ако не знаехме, че някой ни търси — прибави Ларисън.

— Най-странното е, че всичко това го разбрах — заяви Докс.

— Купихме си радиостанции от един магазин — продължи Ларисън. — Нямат голям обхват, но вършат работа за нашите цели. Стояхме доста надалече. Решихме да поемем риск и си струваше.

Изпитах лошо предчувствие.

— Какъв риск?

— Не знаехме как ходи на лекции тя — отвърна Тревън. — Може с кола, може с рейс, а спокойно може и с колело. Хората на Хорт наблюдаваха сградата, така че не можехме да вършим същото. Което означаваше, че ще трябва да гадаем. Кола, рейс или колело. Заложихме на рейс. И познахме. Проследихме я в един градски автобус.

Това все още не ми харесваше.

— Как успяхте, без да ви види?

— Аз вардех на Хилгард и Чаринг Крос — осведоми ни Ларисън. — Спирката до факултета.

— А аз — на следващата спирка — прибави Тревън. — На Хилгард и Сънсет.

— Голям късмет извадихме, че се оказа, че тя пътува с рейс — каза Ларисън. — Ама понякога щастието ти се усмихва. Когато я видях да излиза и да чака на спирката на Чаринг Крос, съобщих по уоки-токито на Тревън. Той се качи на другата спирка, веднага след нея.

— Ами хората на Хортън? — попитах.

— Единият се качи с нея на Чаринг Крос — отговори Ларисън. — Другият остана там.

Кимнах.

— Значи тя не подозира нищо.

— Точно така — потвърди Ларисън. — Ако подозираше, и двамата щяха да я следват по петите. Плюс това тя носеше слушалки, слушаше музика, а това не би търпял никой бодигард на света. Онзи, който я проследи, правеше всичко възможно, за да е колкото може по-далече от нея и изобщо да не се набива на очи. Както очаквахме, те не я охраняват директно, а се опитват да предвиждат и отстраняват заплахите.

Бях съгласен с неговата оценка.

— Какво друго успяхте да научите?

Тревън си отвори кутия редбул.

— Тя слезе на Сънсет и Гордън. Човекът на Хорт я последва. Аз изчаках и слязох на следващата спирка, на Сънсет и Бронсън, иначе човекът на Хорт щеше да ме засече. Но докато рейсът потегляше, видях Кей да върви на север по Ла Бейг Авеню. Ако погледнеш Ла Бейг в интернет, а ние я погледнахме, ще видиш, че води само към две улици, Харолд Уей и Селма Авеню. Целият квартал изглежда много тих, само еднофамилни къщи. Няма никакви пешеходци. Нямаше как да я проследя, дори да бях слязъл на същата спирка, дори да го нямаше човека на Хорт. Тъй че не можах да науча точния й адрес. Обаче…

— Нямаме нужда от точния й адрес — прекъснах го аз. — Ако допуснем, че си е отивала вкъщи с автобуса, а не някъде другаде, сега знаем спирката й.

Тревън отпи голяма глътка редбул.

— Не само спирката й, но и по кой път отива до рейса. Когато погледнеш картата, ще видиш, че трябва да живее на една от тия три улици — Ла Бейг, Харолд или Селма. Иначе щеше да слезе на предишната спирка, на Сънсет и Гауър.

Ларисън се ухили.

— И не само това, ами все пак успяхме да научим адреса й.

Тревън също се ухили — приличаше на дете, което току-що е направило страхотна лудория. Ларисън му даде знак.

— Ти им разкажи.

— Та значи, свързах се аз по уоки-токито с Ларисън и докато го чаках, ядосан, че съм стигнал толкова близо и все пак не достатъчно, за да свърша работата, покрай мене мина пощенска кола — усмихнато заобяснява Тревън. — Гледай ти, викам си, тъкмо доставят пощата. И ми хрумна една идея.

— Листовки с реклама на пицария — явно не успя да се сдържи и го прекъсна Ларисън. — Имаше един на Сънсет, който раздаваше листовки с реклама на някаква пицария. Дадох му двайсет кинта за цялата му стока, после Тревън настигна пощальона.

— Казах му, че искам да разпространя листовките в квартала — отново пое щафетата Тревън. — Дадох му двеста кинта да ми позволи да ги поставя в неговите пакети. Той искаше сам да го свърши, ама аз му викам, ей, де да знам, че няма просто да ги изхвърлиш? Дай да ги напъхам в пакетите, ще отнеме само минутка.

— Онзи с листовките и пощальонът видяха ли ви? — попитах. — Ще могат ли да си ви спомнят? Да ви опишат?

Тревън поклати глава.

— Носехме тъмни очила. Пък и какво, ако могат? Пощальонът ще трябва да признае на ченгетата, че взема подкупи, а момчето от пицарията — че е продало листовките, вместо да ги раздаде. Даже някой да направи връзката между листовките и временното изчезване на Кей, тия двамата няма да искат да се забъркват.

— Освен това единствено Хорт ще знае, че Кей е изчезнала — обади се Ларисън. — Полицията няма да се намеси. А дори да се намеси, не сме им оставили никакви улики, за които да се заловят. Пък и точно в момента полицията и дори ФБР са най-малкия ни проблем.

Имаше право.

— Е? Къде живее тя?

— В една хубава къщичка на Селма Авеню — отвърна Тревън. — Пак повтарям, може изобщо да не ни потрябва, защото мисля, че на автобусната спирка ще имаме по-добър шанс, отколкото у тях. Но все пак беше добре да се уверим, че си отива вкъщи, а не, да речем, при някой приятел или приятелка. Ще ви покажем всичко на картата в „Гугъл“. Тя явно държи под наем стая при семейството, което живее там. Няма значение, важното е, че знаем кога започва първата й лекция утре сутрин, знаем на коя спирка се качва на рейса и че дотам има пет-шест минути път по оная тиха улица. Със слушалки в ушите, ако наистина сме късметлии.

Четиримата се умълчахме за момент.

— Е, аз осигурих храна и джиесеми, а господин Рейн е бил така любезен да изпере вмирисаните ни дрехи — наруши тишината Докс. — Но голямата награда май се пада на вас.

— Нямаше да успеем, ако не си мечтаехме за чистите дрехи и храната — заяви Тревън и всички се разсмяхме.

— Изглежда обещаващо — заключих аз. — Но трябва да обмислим някои въпроси. И се нуждаем от едно-две неща.

Другите ме погледнаха.

— Като оставим потенциалния противник, първата лекция в университета почва в десет, нали? Следователно в колко часа трябва да сме заели позиция?

— Не по-късно от осем — отвърна Тревън. — А сигурно и по-рано.

— Точно така — кимнах аз. — И щом ние се сещаме за това, хората на Хортън също го знаят. И ще внимават.

— По изгрев-слънце — предложи Ларисън. — Даже по-рано.

— Съгласен — продължих. — Най-важното е да сме там по-рано, отколкото би трябвало, за да направим засада на Кей — защото хората на Хортън очакват да дебнем нея, докато всъщност ние ще дебнем тях.

— И без това няма да е излишно — намеси се Докс. — Тъй де, ние всъщност не знаем почти нищо за навиците й. Обича ли да излиза рано — на тренировка, на закуска с приятелка в кампуса, в библиотеката? Наблюдавали сме я само един ден, може да има най-различни навици. Затова не можем да си позволим да планираме нещата толкова точно. Колкото по-рано заемем позиции, толкова по-добре, като се има предвид, че трябва да намерим къде да се скрием.

Говореше като истински снайперист, помислих си. Изчакването на целта му беше втора природа. Струва ми се, че дори в известен смисъл му доставяше удоволствие.

— Добре, трябва да заемем позиция, преди да се съмне — обобщих аз. — Което значи, че имаме много работа и малко време. Първо, искам лично да огледам квартала. Дискретно. Може би на колело. Тъй де, кой има подозрителен вид на колело?

— Друго? — попита Ларисън.

— Превозно средство. Хамалският камион общо взето е страхотно прикритие. Но ако някой присъства на отвличането, камионът се запомня и после се издирва лесно — той е като грамадна неонова реклама. Дори да сменим номерата с крадени, самият камион ще е радиоактивен.

— Имаш право — съгласи се Тревън. — Е, някой ван ще свърши работа. Може да вземем „назаем“ от паркинг за дългосрочен престой. Едва ли ще открият изчезването му преди да е станало все тая.

— И аз си мисля за същото — кимнах аз. — Ще паркираме камиона на някое тихо и спокойно място, ще използваме крадения ван за отвличането и ще прекъснем веригата, като прехвърлим Кей от едната кола в другата. Хайде да обиколим терена стъпка по стъпка.

Докс си отвори един редбул и се усмихна.

— Може би трябваше да купя още няколко такива кутии.