Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (15)

15.

Един час по-късно ние с Ларисън крачехме по тесните улички в квартала край хотела, след като поотделно го бяхме проучили толкова подробно, колкото позволяваше краткото време. Сравнихме бележките си по входните и изходните точки, запомнихме местонахождението на банкоматите заради охранителните камери, които трябваше да са монтирани там, и се уговорихме за цялостния подход, който щяхме да приложим. Сега трябваше само да чакаме.

— Защо да ходиш във Вашингтон? — по някое време попита той. — Остави тая работа. Тръгни срещу Хорт, преди той да е тръгнал срещу тебе.

Хортън ми беше казал, че третата задача ще е в столицата. Четиримата трябваше да се срещнем там след Виена. Инструкции щяхме да получим след пристигането си.

— Как? — повдигнах вежди аз. — Полковник от Съвместното командване на силите за специални операции?! Ясно ми е, че най-много от всичко искаш да го очистиш и да си върнеш ония диаманти. Но имаш ли план?

Той ме погледна.

— Знам как да се добера до него. Да се добера до него там, където живее.

— Как? — заинтригувах се аз.

Ларисън поклати глава.

— Не сега. Когато си готов. Когато ме погледнеш в очите и ми кажеш, че няма друг начин, че осъзнаваш това.

— Тогава ще трябва да почакаме.

Наблюдавах го. Усетих, че е разочарован и се опитва да го скрие.

— На какво мнение е твоят приятел Докс? — след малко попита той.

Не виждах полза в потвърждаването на личните си отношения.

— Не знаех, че трябва да го смятам за приятел.

— Не ме баламосвай. Той се държи така, като че ли не мисли за нищо друго, освен за пари и ебане, но аз виждам, че се преструва. Знаеш ли на какво ми прилича, когато всички сме заедно?

— На какво?

— На ротвайлер, който пази стопанина си. Ще ми се някой и мен да ме вардеше така.

— Аз не съм му стопанин.

— Разбираш какво искам да кажа. Зад фасадата на селяндур той просто изглежда верен приятел. Верен до гроб. И ти не показваш много, но имам чувството, че трябва да си направил нещо, за да го заслужиш. Сигурен съм, че заедно сте преживели много. Само че не знам точно какво.

Тогава му разказах за Хонконг, Хилгър, как Докс се е отказал от пет милиона долара, за да ми спаси живота, и как съм убил двама невинни само за да спечеля време и да спася неговия. Чудех се дали не постъпвам глупаво. Ала нещо ме караше да искам да му го разкажа. Не бях сигурен какво, но се бях научил да се доверявам на инстинкта си.

— Значи са използвали Докс, за да се доберат до теб, така ли? — попита Ларисън, когато свърших.

Въпросът ме смути. Може би му бях разкрил прекалено много. И все пак нещо ми подсказваше, че за него е полезно да знае. Нямах представа защо.

— Да — потвърдих.

— Има ли още някого, на когото държиш? Някого, когото обичаш? Но който не може да се защищава сам? Заложник на съдбата, както е приказката?

Пред очите ми моментално проблесна образът на малкия ми син Коичиро, когото бях виждал само два пъти като бебе в Ню Йорк. Майка му най-вероятно вече му беше казала, че баща му е умрял. Със сигурност бе положила усилия в тази насока.

Не отговорих. И без това му бях разкрил много. Може би прекалено много.

Той кимна.

— Е, който и да е, този човек сега е заложник на Хорт.

Спрях и го погледнах в опит да разчета изражението му на слабата светлина.

— Ето значи с какво те държи Хортън, нали?

Ларисън отговори точно като мен — не каза нищо.

Трудно можех да си представя, че този каменен убиец е привързан към някого. Ала за мен сигурно мислеха същото.

— Кой е? — попитах аз.

Устните му се свиха в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Подробностите нямат значение, нали?

Отново си помислих за Коичиро.

— Навярно не.

В този момент можехме да продължим нататък, но ние останахме там, попаднали в капана на онова вбесяващо пространство между стремежа да разбереш и неспособността на думите да обяснят.

— Откъде изобщо знаеш, че онези диаманти са у Хортън? — попитах аз. Съзнавах, че той ще приеме тази малка проява на интерес като склонност да променя позицията си и това може да го подтикне към искреност.

Така и се оказа.

— Защото ги взе от мен.

И ми разказа изумителна история за видеозаписи, в които ЦРУ жестоко изтезава заподозрени терористи, как били заснети записите, кой бил на тях, кой трябвало да е изкупителната жертва, ако нещо някога се разкрие.

— Преди няколко години четох за това — отвърнах. — Чудех се защо ЦРУ признава, че е направило записи и че ги е унищожило.

— Е, сега вече знаеш. Те бяха изчезнали, не са унищожени.

— Изчезнали са, защото си ги взел ти.

Той кимна.

— Диамантите бяха откупът за връщането на записите. Хорт обаче ми ги открадна.

За малко да го попитам защо не си е отмъстил, като разпространи записите, но после се сетих: заради заложника. Изглежда, Хортън беше събрал нужните карти и после бе приел блъфа на Ларисън.

— Когато те проверявах, моят източник каза, че си бил мъртъв — осведомих го аз.

Той студено се усмихна.

— Силно преувеличено.

— Инсценирал ли си го?

Към нас се приближаваше млада двойка, хваната ръка за ръка, и твърдите немски съгласни отекваха между стените на наблизко разположените здания и каменния тротоар. Ларисън замълча. Може и да не разбираха английски, но най-малкото щяха да разпознаят езика, а защо да им остава спомен от разминаване с двама американци близо до труп, който скоро ще бъде открит?

Когато ни отминаха на безопасно разстояние, Ларисън отговори:

— За да се спася от омразата, която със сигурност щях да привлека. Само че Хорт се досети.

— И все пак си постигнал забележителен успех, като си се измъкнал от преследването. Сигурно всички правоохранителни органи в Щатите са били по петите ти.

— Беше… интересно. Трябваше да съм в постоянно движение. Много рейсове, малко автостоп. Рядко нощувах в един и същи град повече от веднъж.

— Да, и аз съм го правил. Успя ли да разгледаш някое и друго красиво кътче в страната?

Отговорът му се забави. Очите му се отнесоха и устните му се поотпуснаха, сякаш в лека почуда или дори благоговение.

— Хареса ми Изгубеният бряг^[1]. Може би някой ден ще се върна.

Там се беше случило нещо, макар да се съмнявах, че ще ми разкаже. Като познавах Ларисън, трябваше да е нещо мрачно. Реших да не го притискам.

— Записите — напомних му аз. — Има ли те на тях?

Отново закрачихме нататък, мълчаливо.

— Не се гордея с всичко, което съм правил — отвърна накрая той. — А ти?

Установих, че се замислям над въпроса. Сериозно.

— Има… някои неща — казах. — Неща, които ми тежат. „Цената“, както се изразява един мой приятел. Разбираш за какво говоря, нали?

Ларисън кимна.

— Естествено.

— Не знам за теб, обаче, когато се замисля за миналото си и съм честен пред себе си, а обикновено се опитвам да бъда, ми се струва, че съм направил повече зло на света, отколкото добро.

Зачудих се защо му го казвам. Досега не бях мислил такива неща. Поне не ги формулирах със същите думи. Дали беше заради онова, което оная заран на закуска ми каза Хортън?

Предполагах, че ще ме отсвири, ала Ларисън рече:

— Сънувам… кошмари. Ужасни. Свързани с някои от гадостите, които съм правил, гадостите, които са на ония записи. Не се сещам кога за последен път съм си лягал вечер, без да се страхувам от онова, с което ще се срещна насън. Или кога за последен път съм спал цяла нощ, без да се стресна, покрит с пот, и да посегна към пистолета на нощното шкафче до мен. Истината е…

В мрака видях зъбите му да проблясват в усмивка, която се изкриви в гримаса.

— Истината е, че съм тотално скапан — продължи той. — Но какво да се прави? Акулата трябва да плува непрекъснато, иначе умира.

Сетих се за Мидори, майката на сина ми.

— Знаеш ли, веднъж и аз казах същото на една жена, на която се опитвах да обясня какъв съм.

— И тя разбра ли?

Спомних си последната ни среща в Ню Йорк и какво се беше опитала да направи тя точно преди това.

— По-скоро не — признах и двамата се засмяхме.

Телефонът ми завибрира. Докс. Вдигнах.

— Какво е положението?

— Нашите приятели току-що излязоха от ресторанта. Мила семейна прегръдка за лека нощ и нашият човек в момента е на път към вас — сам и пеш. Очаквано време на пристигане — десет минути. Май ще се окажеш прав за нощните клубове.

— Добре. Съоб…

— Вече го направих. Нашият приятел със скутера кара по улицата недалече от вас. Ще види обекта около минута преди пристигането му. Когато ти се обади, ще разполагате с една минута. И аз ще се приближа, но не прекалено, в случай че имате нужда от мене. Късмет.

— Добре, ясно. — Затворих и се обърнах към Ларисън: — По-малко от десет минути. Да заемем позиция.

Тръгнахме към хотела. Когато наближихме края на Зоненфелсгасе, само на две преки от „Холман Белетаж“, иззад ъгъла се появи униформен полицай и се насочи към нас. Не бях излишно обезпокоен — нямаше причина да ни обърне особено внимание и с Ларисън вече се бяхме уговорили, че ако ни спрат, нашата легенда ще е „пияни спътници“. Върнах се в безобидната си японска самоличност и се приготвих просто да се разминем в сумрака.

Само че на няколко метра от нас той извика: „Хей!“. Ларисън, осъзнах аз, и онова проклето усещане за опасност, което излъчваше. Ченгето трябва да го беше надушило, съзнателно или несъзнателно.

Колебливо му махнах и понечих да го заобиколя, но той спря и протегна ръка, за да покаже, че трябва да направим същото. Мамка му.

— Wo gehen Sie so spat noch hin?^[2] — попита полицаят.

Поклатих глава. Даже да го разбирах, а аз не загрявах и дума, щях да се престоря, че нямам представа какво ми говори. Колкото по-малка основа за контакт имахме, толкова по-голяма бе вероятността той ядосано да се откаже или просто да изгуби интерес и да продължи по пътя си.

— Sprechen Sie Deutsch? — попита униформеният.

Тоя път го разбрах. Дали знам немски.

— Solamente espanol, у un poco de ingles — отговори на испански с пиянски глас Ларисън. Само испански и малко английски. Беше достатъчно близо до португалския, който знаех от престоя си в Бразилия, за да го разбера.

Ченгето ме погледна.

— Mit Schlag? — изфъфлих аз.

Надявах се да се усмихне и да ни остави на мира, ала не би.

— В хотел ли сте? — попита на английски той. — Тук?

Нещата бързо отиваха на зле. Имахме желязна легенда и не бяхме извършили никакво престъпление, но не исках ченге да ни разгледа отблизо. Пък и ако ни задържеше още дълго, нямаше да заемем позиция навреме, за да пресрещнем Финч при хотела.

— Хотел? — повтори полицаят. — Тук?

Поклатих глава и отвърнах на английски с японски акцент:

— Хотел „Захер“. — Естествено, никой от нас всъщност не беше отседнал в прочутия хотел в центъра на Виена.

— Voy a vomitar — обади се Ларисън. Ще повърна.

Озърнах се към него, за да видя какво цели с това. Той запуши устата си с длан, сякаш се опитваше да задържи пристъпа на гадене.

„Не — помислих си. — Не очиствай ченгето. Ако го направим, не можем да ликвидираме Финч.“

Ларисън изпъшка през пръстите си.

— Was zum Teufel? — изсумтя полицаят. Какво става, по дяволите?

Тялото на Ларисън конвулсивно се разтърси, главата му се стрелна напред, задникът му щръкна назад. От устата му изригна повръщано и заля обувките му.

Ченгето отскочи назад.

— Verdammt nochmal! — По дяволите!

Задъхан, Ларисън се изправи, разтривайки корема си. Идеална пантомима на пиян, който се готви да повърне повторно.

— Хотел! — Полицаят посочи натам, накъдето се бяхме запътили. — Отивайте в хотел! Jetzt! — Веднага!

— Да — закимах аз. Слава богу! — Хотел.

Ларисън отново изпъшка. Немецът отстъпи встрани и гневно замаха в посоката, в която вървяхме. Хванах спътника си за ръка и го поведох. Зад нас чух ченгето отвратено да мърмори, най-вероятно нещо от рода на „Тоя нещастник имаше късмет, че не повърна върху моите обувки!“.

— Браво — похвалих Ларисън аз, след като завихме зад ъгъла. — Как го направи, с пръст ли си бръкна?

— Да. Докато си затисках устата. — Той се закашля и се изплю.

— За момент си помислих, че се каниш да му видиш сметката. Което щеше да е грешка.

— Не, просто исках да го разубедя да ме качи в патрулката си с тия оповръщани обувки. Явно накрая осъзна, че си има по-важна работа.

— Къде си научил испански?

— А, в Латинска Америка. — Достатъчно мъгляв отговор, за да ми даде да разбера, че не иска повече да говорим за това. Не че имахме време.

— Остават още няколко минути — казах. — Бързо, изтърси си обувките. Не бива да внасяме в хотела нищо, по което да ни проследят.

Ларисън няколко пъти блъсна крака в стената на една сграда, след това избърса подметките си в земята. Докато извървим оставащите двестатина метра, съвсем щеше да ги изчисти.

Тревън ми позвъни в мига, в който спряхме пред входа на хотела. Очаквано време на пристигане — една минута. Трудничко, но все още можехме да успеем. Ларисън остана навън, клекнал между две паркирани коли само на няколко метра от вратата, а аз си сложих ръкавиците и влязох. В коридора цареше пълна тишина. Бързо намъкнах един от оставените върху платнището гащеризони. Беше ми малко голям, но не прекалено. Взех една кутия с боя, четка и парчето найлон, което бях отрязал, оставих кутията на пода до вътрешното стълбище на хотела и започнах да прокарвам четката нагоре-надолу по стената като бояджия от нощната смяна. Всичко това изглеждаше достатъчно нелепо, за да накара Финч да спре и да се опита да го проумее, но докато установи какво не е наред в картината, вече щеше да е късно.

След секунда чух външната врата да се отваря. Погледнах надясно и видях Финч да влиза, след което отново се обърнах към работата, която привидно вършех, тъй като не исках да го подплаша, обръщайки му излишно внимание. С периферното си зрение наблюдавах приближаването му. Пет метра. Четири. Три.

Той забави ход, навярно учуден какво, по дяволите, прави там работник, сам и толкова късно през нощта. После обаче външната врата зад него се отвори. Отново се озърнах надясно и видях Ларисън да влиза, страховит, решителен и смъртоносен. Финч се обърна и разбрах, че през следващата половин секунда умът му напълно ще е ангажиран с опит да си спомни къде е виждал това лице, щеше да се сети, че го е зърнал по-рано в „Кафе Прюнел“, да се зачуди дали това е случайно съвпадение, или трябва да се обезпокои, да реши, че мъжът, когото вижда повторно, е прекалено опасен наглед, за да е обикновена случайност, да съотнесе този резултат към нелепото присъствие на „работника“, който сега се намираше зад него…

Оставих четката и тръгнах напред, като хванах двата края на найлона с длани нагоре и палци навън, преобърнах дланите си и кръстосах ръце, тъй че предмишниците ми образуваха бедра на равнобедрен триъгълник, а ръбът на найлона се превърна в негова основа. Финч вероятно чу приближаването ми, защото понечи да се завърти, но закъсня. Хвърлих найлона върху главата му и спуснах предмишниците си в основата на черепа му, като залепих найлона за лицето му и го затеглих назад, за да наруша равновесието му. Той размаха ръце към онова, което покриваше очите, носа и устата му, ала пръстите му не успяха да пробият дебелата материя. Финч нададе един-единствен приглушен вик, но после не успя да си поеме дъх за втори. Опита се да се обърне и аз му позволих, движех се заедно с него и го насочвах към сянката на стълбището, като го дезориентирах и не му позволявах да възстанови равновесието си. Президентският съветник посегна назад към мен. Опрях коляно към кръста му и го превих надве, като пазех лицето си от размахващите му се ръце. Той се опита да одраска дланите и предмишниците ми, ала му попречиха ръкавиците и същата кинезиологична лента, каквато бях използвал в Лас Вегас.

Знаех, че кислородът му бързо се изчерпва и е само въпрос на секунди мозъкът му да започне да изключва. Вдигнах поглед и видях Ларисън, също с ръкавици, завъртял глава към нас, за да ни наблюдава, да държи затворена външната врата, предотвратявайки минималната вероятност да ни свари някой закъснял гост на хотела или обитател на апартаментите. След малко Финч щеше да се отпусне и тогава, дори някой да излезеше през вътрешната врата, той най-вероятно щеше да се обърне наляво към изхода и да види Ларисън, без да забележи безшумната сцена в мрака отзад. А ако някой случайно се спуснеше по стълбището, аз щях да превключа на самарянски режим и да започна да говоря на трупа на президентския съветник, сякаш се опитвам да събудя пиян познат. Нямаше да е особено приятно някой да запомни такава подробност, особено след предишната ни среща с полицая, но пък нямаше да е и непременно фатално.

Краката на Финч поддадоха и той падна на колене. Гърдите му се издуваха и свиваха, докато дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат въздух, пръстите му дращеха, вече немощно, найлона върху лицето му. И после, мигове преди настъпването на смъртта явно се задейства някаква рационална част от мозъка му, защото дясната му ръка се спусна към предния джоб на панталона му. В ума ми проблесна мисълта „Нож!“ и аз стрелнах коляно към лакътя му, за да го блокирам — повторно, после пак. Ала неподходящият ъгъл отслаби ударите и той успя да пъхне длан в джоба си. Тъкмо се канех да променя хватката, за да покрия найлона върху носа и устата му с лявата си ръка и да стисна китката му с дясната, когато Ларисън, виждайки какво става, се втурна към нас откъм външната врата и сграбчи ръката на Финч, измъкнала от джоба му автоматичен нож, отваряйки го в движение. Ларисън започна да извива китката му, за да го накара да пусне оръжието, и аз настойчиво прошепнах: „Не! Без травми!“ Ръката на Финч затрепери и той се опита да завърти ножа, за да пореже дланите на Ларисън, който обаче го държеше прекалено здраво, и силите, които съветникът беше призовал, за да извади оръжието си, бяха последни. Тялото му омекна, ножът изтрополи на пода и той се отпусна в ръцете ми.

— Върни се при вратата! — наредих аз. — Бързо. — Нямаше почти никаква вероятност точно в този миг някой да влезе, но Законът на Мърфи понякога превръща малките вероятности в неизбежни събития, а това щеше да е единственият момент, в който нямаше да сме в състояние да скрием какво се случва. Ларисън се метна обратно към входа, докато замъквах Финч към стълбището. — Две минути — казах, осведомявайки Ларисън колко дълго възнамерявам да държа найлона на място, за да съм сигурен, че съветникът е мъртъв.

Накрая смъкнах найлона и положих Финч на пода в подножието на стълбището. Огледах лицето му за поражения и не забелязах такива. Вдигнах кутията с боя и четката и ги върнах там, където ги бях намерил. После огледах пода в търсене на следи от подметките на убития. Да, имаше, два чифта на около метър едни от други, оставени, когато го бях влачил. Взех парцал от бояджийското платнище и ги избърсах. Ларисън се озърна назад, но трябва да разбра какво правя, защото не попита нищо.

Вдигнах ножа и го прибрах в джоба на Финч. Съмнявах се, че някой ще забележи отсъствието му, ако го вземехме, но е най-добре да променяш местопрестъплението колкото е възможно по-малко. Гащеризона обаче щях да задържа. Ако изобщо установят липсата му, можеха да си я обяснят по много начини, а не исках да оставям нещо, по което може да има мои косми или нишки от дрехите ми. По същата причина задържах току-що използвания парцал — можеха да го изследват и да открият материя от подметките на Финч.

Бързо огледах коридора и не установих нищо нередно. Е, трупът на Финч на стълбището, естествено, но той изглеждаше така, както се предполагаше: човек, сполетян от нещо внезапно, може би дихателна недостатъчност, може би инфаркт, залита към стъпалата, за да седне, препъва се и пада. В резултат на начина на настъпване на смъртта може и да имаше някои незначителни кръвоизливчета от спукани капиляри по лицето и очите, но предполагах, че те ще са минимални и при тези обстоятелства криминалистите няма да им обърнат внимание. Особено подозрителните можеха да се учудят от факта, че всичко това се е случило в същия хотел, в който жертвата има резервация и където следователно може да го очакват, но подобно на автомобилните злополуки, които стават главно в квартала на шофьора просто защото той най-често кара там, съвпадението с мястото на падане на Финч лесно можеше да се обясни.

Кимнах на Ларисън и ние напуснахме сградата, като моментално се разделихме. Той тръгна надясно, а аз продължих направо, пресякох улицата и минах през малък безистен с магазини, в момента затворени и тъмни. Щях да завия наляво и съответно в посока, съвсем обратна на тая на Ларисън, но тъкмо нататък бяхме срещнали полицая и не исках да рискувам пак да се натъкна на него.

Чудех се за ножа. За малко не се бях издънил и разбирах, че съм проявил такова самодоволство, защото Финч не е изглеждал от тоя тип. Плюс това, как беше минавал през проверките на летищата, по дяволите? Като е дал куфара си на багаж? Или висшите държавни служители имаха специални права? Обикновено е така.

Двайсет минути по-късно, след като в различни контейнери за смет изхвърлих гащеризона и найлона, с който бях убил Финч, позвъних на Докс. Ларисън трябваше да се е свързал с Тревън.

— Готово — съобщих аз.

— Проблеми?

— Малко — отвърнах, като си мислех за срещата с ченгето. — Но се справихме с тях.

— Радвам се. Добре ли си?

— Бива.

— Искаш ли да се срещнем и да ми разкажеш?

— По-добре да го направим оттатък езерцето. Няма смисъл да ни виждат заедно тук без сериозна причина.

— Освен моята приятна компания. Но не се безпокой, няма проблем.

За миг се запитах дали не съм го оскърбил. Наистина ли искаше просто да… сме заедно? Да го отпразнуваме или нещо подобно?

Той обаче бързо ме извади от заблуждение.

— Майтап бе — засмя се Докс. — Всъщност, понеже по това време метрото вече не работи, мислех да си намеря компания, по-подходяща за моите наклонности, както се изразяваш ти.

— Естествено, само провери да няма адамова ябълка.

Веднъж в Банкок Докс за малко не тръгна с един разкошен травестит. В последния момент се смилих над него и го предупредих. Обаче спасяването му от смущаваща грешка не означаваше, че е преодолял срама си.

Той пак се засмя.

— Слушам, началник, научил съм си урока. Така или иначе, с нетърпение очаквам да го отпразнувам. Не забравяй, че спечелихме добра пара. Макар че ти понесе по-голямата тежест.

— При тези обстоятелства нямаше да съм спокоен, ако ти не ми пазеше гърба.

Кратко мълчание. После:

— Оценявам го, мой човек. Благодаря ти.

Спомних си как ме беше носил на великанското си рамо в Хонконг, докато кръвта ми изтичаше, за кръвопреливането, с което после ме бе спасил.

— Това е самата истина.

— Да не вземеш сега да ми се разлигавиш?

Усмихнах се.

— Няма такова нещо.

— Е, добре, че тая нощ няма да се срещаме. Сигурно щях силно да те прегърна и ти можеше сам да се засрамиш от себе си, като ми отговориш.

— Да, благодаря ти. Оценявам го.

Докс се засмя.

— Добре тогава, ще купонясвам като рок звезда. До скоро.

Затворих и тръгнах сам през Виена.

Мислех за всичко, което ми каза Ларисън. „Само още веднъж“ — обещах си аз.

Заричането на толкова много алкохолици.

 

 

Ларисън бавно вървеше обратно към хотела, като се опитваше да избягва пешеходците и гледаше да се движи в сенките. Мислите му препускаха, чувствата му бушуваха и той знаеше, че когато е в такова състояние, хората наоколо го усещат като някаква странна аномалия в градското силово поле. Подмина една проститутка, която причакваше клиенти край някакъв парк и понечи да му се усмихне с професионална вещина, ала после усмивката й се стопи. Над лицето й се спусна облак и тя отстъпи настрани, извърна се сякаш се готвеше да избяга. В някоя по-суеверна култура, каза си Ларисън, момичето може би щеше да се прекръсти.

Той продължи нататък, като въртеше глава наляво-надясно, проверяваше горещите точки, преценяваше обстановката. Как бе възможно Рейн толкова глупаво да омаловажава опасността, срещу която се изправя в случая с Хорт?! Разбираше психиката на Тревън — привързаността към бойната част, командната структура, благословията на началството. Но Рейн не се нуждаеше от такава поддържаща мрежа и отдавна живееше извън нея. Тогава какво го караше да се колебае? Ако мотивите му бяха типичните за наемник, диамантите бяха очевидния избор. Наистина ли искаше да направи нещо добро на света? Тази идея изглеждаше смътно съблазнителна, но… Я стига! Единственото желание на Ларисън, най-доброто, на което можеше да се надява, беше да отстрани опасността, да си върне диамантите и да изживее остатъка от дните си на спокойствие с Нико, на някое място с плаж, океански прибой и без спомени, място, където кошмарите му постепенно да избледнеят и изчезнат. Нищо друго нямаше значение. Мислеше си, че ако смъртта наистина е край на живота, всичко, каквото е направил, и всички терзания, които му е причинило това, ще умрат заедно с него. Ако имаше ад, следващият му адрес щеше да е там. Каквото и да извършеше през оставащото му време, нямаше да окаже никакво влияние така или иначе, и да си въобразява нещо друго бе само детинска фантазия.

Всъщност беше малко тъжно. Уважаваше Рейн. В известен смисъл дори го чувстваше сродна душа — сдържан, смъртоносно опасен самотник, професионално параноичен, затворен човек.

Само че какво значение имаше всичко това? В неговото състояние емоциите бяха слабост, а в работата му слабостите убиваха.

И все пак го изненадваха нетипичните угризения, които изпитваше заради необходимостта да очисти Рейн и другите. Чудеше се дали това е признак, че остарява, или е някаква последна оцеляла следа от съвестта, която отдавна смяташе за мъртва. И какво, ако беше така? В гимназията бяха учили Торо: „Какъв е смисълът да имаш съвест, ако не я слушаш?“. Или нещо от този род.

Торо обаче не беше войник. И ако можеше да се каже, че Ларисън е научил нещо от Хорт, това бе, че мисията стои над човека. Мисията. А сегашната мисия не можеше да е по-ясна: ликвидирай Хорт и си върни диамантите. Защити Нико. Защити себе си.

Колкото до останалото… е, това беше една от редките мисии, в които нямаше косвени жертви. Не се радваш, но не можеш и да се дърпаш. В края на краищата, предполагаше той, всеки върши каквото трябва.

Номерът беше после да можеш да се примириш със себе си. Но Ларисън имаше голям опит в това.