Гордън Далкуист
Стъклените книги на крадците на сънища (9)

9.
Провокаторът

Доктор Свенсон бе лекар и знаеше, че тялото не помни болка, а само че дадено преживяване е било болезнено. Крайният страх обаче се запечатваше в паметта като нищо друго в живота, така че докато се катереше по въжето към металната гондола, беше наясно, че връзката му със здравия му разум е в най-добрия случай тъничка. Опитваше се да мисли за всичко друго, само не и за ужасяващата бездна под дирижабъла, но не можеше. Страхът си беше чисто инстинктивен.

А после, след цяла ужасяваща вечност, доктор Свенсон разбра, че на света има и по-силни неща от инстинктите.

Гондолата беше гладка метална кутия от черна стомана, окачена на три стъпки под огромния балон на метални греди, завинтени за рамката му на ъглите. Беше над десет стъпки широка и четирийсетина дълга. В средата на покрива имаше кръгъл капак.

И сега доктор Свенсон се бе втренчил в този капак. Стискаше една от металните греди и не смееше да помръдне. Не помнеше, нито разбираше как е успял да се изкатери дотук, но ясно усещаше друго — страхът се беше върнал.

Но като че ли беше различен страх — страх повече че ще го разкрият, отколкото от височината.

Дирижабълът започна да завива и доктор Свенсон се осмели да погледне надолу. През пролуките в мъглата видя нещо подобно на блатисто пасище, из което тук-там стърчаха дървета. Видя и светлини, първо мъждиви и примигващи, но ставаха все по-ясни, а после и някаква постройка.

Беше огромна, но относително ниска — на два или три етажа. Като цяло бе във формата на откачена челюстна кост, а центърът бе зает от някаква декоративна градина. Докато дирижабълът се снишаваше, доктор Свенсон видя още подробности: големия открит площад отпред, претъпкан с карети и осеян с подобни на мравки (или на мишки, когато се приближиха още) кочияши и коняри. Погледна от другата страна и видя как на покрива някой размахва два фенера. Зад него чакаха хора — сигурно да завържат котвените въжета. Приближаваха се… на сто крачки, на седемдесет… Изведнъж Свенсон се уплаши, че ще го видят, и легна на покрива на гондолата. Стоманената повърхност беше леденостудена.

Снишиха се още. Той чуваше отдолу викове, после чу как се отваря прозорец и ответен вик от гондолата.

Кацаха в Харшморт Хаус.

 

 

Нямаше оръжие, беше изтощен, а долу имаше куп яки мъжаги, които горяха от желание да го хванат. В гондолата пък имаше още врагове — Крабе, Аспиш, Лоренц, госпожица Пул… и под тяхна власт, в кой знае какво състояние, или, ако трябваше да е съвсем честен, кой знае на чия страна — Елоиз Дужон. Чу под себе си изпукване, после силно металическо дрънчене, което свърши с тежък удар на стомана в камък. Гондолата се разлюля, чуха се гласове — Крабе викаше нещо, а после и госпожица Пул. Някой отдолу им отговори и после в разговора се включиха толкова много гласове, че доктор Свенсон не можеше да ги следи, но явно пътниците слизаха от гондолата.

— Най-сетне — чу гласа на Крабе. — Готово ли е всичко?

— Беше чудесно — казваше госпожица Пул на някой друг. — Макар че не мина без приключения.

— Нямам представа — продължи Крабе. — Лоренц казва, че може, но това е ново за мен. Да, два пъти, втория път право в сърцето…

— Леко! Леко! — Това беше Лоренц. — И лед, ще ни трябва вана, пълна с лед — хайде, всички да хванат! Бързо, нямаме време!

— Да… да… разбирам… — Пак гласът на заместник–министъра.

— А Карфакс? Бакс-Саорн? Баронеса Роот? Госпожа Крафт? Анри Сонк? Отлично. А знатният ни домакин?

— Полковникът нарани глезена си, да — изкикоти се госпожица Пул. Имаше ли нещо, което тази жена да не смята за забавно? — в смъртоносна битка с разгорещения доктор Свенсон. Но пък смъртта на горкия доктор също беше гореща!

Разсмя се на тъпия си каламбур и полковник Аспиш се присъедини към нея с гръмко „ха-ха-ха“, В емоционалното състояние, в което се намираше Свенсон, му се струваше абстрактно, че се забавляват с това как е бил изгорен в пещта.

— Насам, насам, да. Наистина, госпожице Пул, пътуването май ней е понесло!

— И въпреки това тя изглеждаше толкова разбрана, полковник. Може би дамата просто се нуждае от още от любезното ви внимание.

Отвеждаха Елоиз. Беше жива. Какво й бяха направили? И по-лошо, какво имаше предвид госпожица Пул под „разбрана“? Елоиз беше дошла в Тар Менър с някаква цел, нищо, че тя бе изтрита от паметта й. Кой беше Свенсон да реши коя е тя в действителност? Спомни си топлите й устни и съвсем се обърка. И въпреки това страхът му да не го открият не му позволи да надникне надолу. Секундите се влачеха и той си мърмореше, копнееше всички да се махнат от покрива колкото се може по-бързо.

Накрая гласовете утихнаха. Ами хората, които завързваха дирижабъла и го пазеха? Чу приглушено щракане откъм люка под себе си. След миг капакът се вдигна и се показа покритото с машинно масло лице на някакъв човек с работен комбинезон. Видя Свенсон и отвори уста да извика. Свенсон с всички сили го изрита в лицето и мъжът се елече през отворения люк. Свенсон бързо се вмъкна след него, спусна крака в кръглата дупка и буквално скочи върху стенещия зашеметен човек, който изпъшка и замря. Доктор Свенсон го огледа. Жив беше. От джоба на комбинезона му се подаваше мазен гаечен ключ. Докато го взимаше и преценяваше тежестта му, Свенсон си спомни другия гаечен ключ и господин Коутс в Тар Вилидж, и свещника, с който бе убил бедния Старк, също. Нима зверствата бяха станали толкова необходима и естествена тактика? Нима едва предната нощ графът му бе припомнил вината му за отравянето на онзи човек — негодник, не че това имаше значение — в Бремен? Къде бяха сега всичките тези скрупули?

Внимателно тръгна през гондолата, която бе разделена на по-малки помещения като тясната, но добре разпределена вътрешност на яхта. До стената имаше кожени пейки, малки масички и нещо, което приличаше на шкаф за напитки — да, бутилките се виждаха през стъклената витрина. Вцепенените пръсти на Свенсон не можеха да се оправят с малкото ключе, така че той вдигна гаечния ключ и фрасна витрината. Извади бутилка коняк и измъкна тапата със зъби. Отпи голяма глътка, закашля се и доволен от плъзналата в тялото му топлина, отпи пак. Издиша шумно, очите му се насълзиха и отпи още веднъж. Остави бутилката — искаше да се стопли и да се ободри, а не да се напие.

На отсрещната стена имаше друг шкаф, също заключен. Гаечният ключ пак свърши работа и доктор Свенсон отвори вратичките. Видя пет добре смазани карабини, пет извити саби и окачени на кукички над тях — три револвера. Хвърли ключа на едно кожено канапе, взе кутия патрони и бързо зареди един от револверите. Ослуша се. Имаше ли още някой навън? Посегна към една от сабите. Беше нелепо кръвожадна, с еднометрово наточено като бръснач острие и лъскав меден предпазител, който покриваше цялата му ръка. Никога не бе учил фехтовка, но сабята изглеждаше толкова страховита, че доктор Свенсон беше почти убеден, че ще убива сама.

 

 

Тръгна през следващата каюта към вратата — люк с падаща метална стълба, която се спускаше десетина стъпки до покрива. Друга стълба водеше към кабината за управление на дирижабъла. Увери се, че никой отдолу няма да го види, и пак се ослуша. Тази каюта много приличаше на другата — пейки и маси, — но изведнъж забеляза на земята под една забита в стената скоба парчета въже. Коленичи втрещено. Парчетата бяха срязани и окървавени… от ръцете на Елоиз несъмнено. Който я беше вързал, не беше имал скрупули — беше стегнал до кръв. Потрепери при мисълта какво е понесла и във вените му забушува гняв. Нима това не доказваше добродетелността й? Въздъхна, защото, разбира се, това не доказваше нищо друго, освен жестокостта и усърдието на Кликата. Също както бяха жертвали възможни привърженици в Тар Менър, така нямаше да се поколебаят да се погрижат за лоялността на новата си последователка — а всеки искрен последовател би изтърпял безпрекословно всякакви изпитания. Само да знаеше какво й бяха казали, какви стимули и изкушения, какви въпроси… само да знаеше как им бе отговорила тя.

Отиде до люка и огледа покрива за пазачи. Доколкото видя, нямаше никого. Дирижабълът бе вързан с две въжета, закачени за долната страна на гондолата, но никой не го пазеше. Реши да не изкушава късмета си, бързо слезе по стълбата и почти затича към металната врата на стълбището.

И в същия миг чу откъм градината изстрел и задавен вик. След миг отекнаха още два изстрела. Свенсон изтича до ръба на покрива и видя долу факли, събираха се. Мъглата беше прекалено гъста, но фактът, че се движеха, му подсказваше, че този, по когото бяха стреляли, не е ранен сериозно или не е сам.

А после видя движение близо под себе си — някаква сянка се промъкна от живия плет до тревата и се приготви да се втурне през чакълената алея пред самата къща. Мъглата за миг се разнесе… Беше Кардинал Чан. Драгуните гонеха Чан! Свенсон размаха ръце като луд, но Чан гледаше към някакъв прозорец — глупак! Свенсон понечи да извика, но какво щеше да помогне това, освен да докара ескадрон драгуни на покрива?

А после Чан изчезна, шмугна се обратно в сенките на градината. Само след секунди на мястото, където беше стоял, дотичаха двама драгуни. Свенсон потрепери при мисълта, че ако бе успял да привлече вниманието на Чан, той най-вероятно щеше да е мъртъв. Драгуните се оглеждаха подозрително, а после погледнаха нагоре и Свенсон се сви зад стената.

Какво правеше Чан тук? Как така никой от тичащите не бе забелязал пристигането на дирижабъла? Сигурно заради мъглата и тъмния му цвят. Свенсон реши, че е имал късмет, че е пристигнал толкова тайно. Само ако можеше да обърне това в своя полза…

Чу рязкото изпукване на трошащо се дърво, отново погледна надолу и с изненада видя Чан — подаваше се от кръста нагоре над мъглата, което означаваше, че е високо над земята, и риташе нещо в голяма каменна саксия; факлите се събраха около него, чуха се изстрели. Подтикнат от внезапен импулс, Свенсон се надвеси през ръба на покрива и с всичка сила хвърли сабята към един прозорец на приземния етаж. Скри се точно когато звънът от строшеното стъкло се извиси над виковете на преследването. Хората долу се развикаха объркано, после се чуха тичащи по чакъла стъпки. Поне някои бяха отклонени към прозореца, което даваше на Чан повече време да направи каквото правеше… В саксия ли се криеше? Свенсон рискува да надникне още веднъж, но не го видя. Нямаше какво друго да направи — а колкото по-дълго стоеше тук, толкова по-голяма бе вероятността да го хванат. Втурна се към вратата за стълбището. Част от енергията му може би идваше от коняка, но знанието, че някак си не е сам, му вдъхваше нова надежда.

 

 

До площадката на третия етаж го отведоха десет стъпала, повече нямаше — по тях се стигаше само до покрива. Свенсон се ослуша пред вратата и внимателно завъртя дръжката. Беше отключена. Удиви се на самоувереността на тези хора, но всъщност мислеше за Чан — какво го бе довело тук? С ужас — и самообвинително ръмжене — се сети, че трябва да е госпожица Темпъл. Чан я бе намерил — беше я проследил до Харшморт. И сега се опитваше да им избяга. Но те не знаеха за присъствието на Свенсон. Докато бяха заети да гонят Кардинал Чан — Свенсон можеше единствено да се уповава на способността на новия си приятел да се изплъзва, — той трябваше да спаси госпожица Темпъл.

А Елоиз? Доктор Свенсон въздъхна. Не знаеше. Да, ако тя беше такава, каквато се надяваше — мирисът на косите й все още пееше в спомена му, — как можеше да я изостави? Къщата беше много голяма — как можеше да се надява да постигне и двете цели? Тръсна глава, раздвоен между порива на сърцето си и дълга в ума си — защото какво бяха тези спасявания в сравнение с несъмнено по-голямата му цел да вкара принца в правия път и да възстанови честта на Мекленбург? Не знаеше.

Тихо излезе на площадката — в двете посоки се простираха коридори, които водеха до двете крила, а пред него бе най-високата точка на прекрасното главно стълбище на къщата и един мраморен балкон, от който, ако погледнеше през ръба му (което не направи), щеше да види главния вход два етажа по-надолу. И в двете посоки коридорите бяха празни. Ако госпожица Темпъл и Елоиз бяха скрити в някоя стая, пред вратата щеше да има пазач. Значи не бяха тук. Щеше да се наложи да слезе на долния етаж.

Но какво търсеше? Опита се да се съсредоточи върху това, което знаеше — какви бяха плановете, които можеха да насочат стъпките му? Доколкото знаеше, Кликата бе използвала Тар Менър, за да събере и рафинира голямо количество индигова смола — или за да направи още от ужасното стъкло, или за да построи дирижабъла, или за нещо още по-зловещо… за алхимията на Оскар Вайланд, използвана от граф Д’Орканч. Втората цел беше да съберат — да уловят в стъклото — лична информация от недоволните приближени на високопоставените и влиятелните. И тогава вече нямаше да има граница за силите на Кликата за принуда и подривна дейност. Та кой нямаше срамни тайни? Кой не би направил всичко, за да ги опази? Ето например херцогът на Сталмере. Да, третата цел беше неговото привличане — в относителна изолация — в Кликата, опит да се спечели благосклонността и участието му. Със смъртта на херцога поне дворцовите интриги на Крабе бяха хвърлени в смут.

А какво означаваше това за Елоиз, която бе причинила смъртта му? Изстина при мисълта, че лоялността й всъщност нямаше никакво значение — след като Елоиз бе показала такава дързост, Кликата щеше да я предаде на Процеса и тя щеше да стане тяхна завинаги. И ако не грешеше — а Свенсон бе сигурен, че не греши, — госпожица Темпъл я очакваше абсолютно същата участ.

 

 

Заслиза по широкото дъбово стълбище, стигна до междинната площадка и погледна надолу. Никой. Слезе предпазливо до втория етаж. Чу гласове откъм главното фоайе, но след като бързо се огледа, видя, че и в коридорите на втория етаж няма пазачи. Къде бяха хората от дирижабъла? Нима веднага бяха слезли на първия етаж? Как щеше да ги намери в лутаницата на къщата?

Нямаше представа, но мина през площадката и заслиза по последните стъпала — бяха още по-широки и украсени от горните, тъй като бяха част от първите впечатления за къщата на посетителите, които влизаха през главния вход. Видя откъм входа да идва група облечени в черно лакеи и зад тях поток елегантно облечени гости. След миг чу тропот на ботуши и видя мъж с гневно изражение и буйни бакенбарди да марширува начело на колона драгуни. Лакеите застанаха мирно, но мъжът не им обърна внимание. След това се скри от поглед и Свенсон въздъхна тежко — гледаше петимата или шестима мъже, които трябваше да надвие в присъствието на стотици свидетели. Чу някакъв шум зад себе си, обърна се и видя две момичета с черни рокли, бели престилки и бели бонета. Камериерки. Свенсон видя уплашените лица, но не губи време да ги разглежда — колкото повече време имаха да мислят, толкова по-вероятно беше да се разпищят.

— Ето ви най-сетне! — изръмжа им. — Току-що пристигнах с министър Крабе. Пратиха ме тук да се почистя. Трябва ми леген и да ми изчеткате шинела! Хайде, по-бързичко!

И ги подкара обратно по коридора, като вървешком събличаше шинела. Метна го на ръцете на едната и кимна отсечено на другата.

— Трябва да говоря с лорд Вандаариф — важна информация, извънредни дейности. Виждали сте принца, нали? Принц Карл-Хорст? Отговаряйте, когато ви питат!

И двете момичета направиха дълбок реверанс.

— Да, господине. Госпожица Лидия току-що отиде да се срещне с принца.

— Отлично — отсече Свенсон. — Аз съм от хората на принца. Нося жизненоважна информация за господаря ви, но не мога да се срещна с него в този вид, нали?

Заведоха го в някаква умивалня, пълна с бели дантели и почти задушаваща миризма на смес от ароматни свещи и сухи цветя, накиснати в парфюм.

Свенсон едва успя да се сдържи да не потрепери, когато видя отражението си в огледалото. Докато едната камериерка безрезултатно четкаше шинела му, другата намокри парче плат и започна да бърше лицето му, но той виждаше пълната безуспешност на усилията и на двете. Лицето му беше маска от кал, пот и засъхнала кръв — от собствените му рани и от тези на жертвите му. Светлорусата му коса, обикновено пригладена, бе разрошена и мръсна. Беше смятал просто да използва камериерките, за да се скрие и да намери информация, но не можеше да не се погрижи за окаяния си външен вид. Отблъсна суетящите се ръце и отупа прашната си куртка и панталоните.

— Погрижете се за шинела ми. Аз ще се оправя и сам.

Отиде до легена и натопи цялата си глава, после взе някаква хавлия и енергично започна да се бърше. По кърпата оставаха малки червени точки. Захвърли я, издиша с удоволствие и колкото можа зализа косата си назад с пръсти. Видя, че прислужницата с шинела гледа лицето му в огледалото.

— Вашата госпожица Лидия — обърна се той към нея. — Къде е сега? Къде са с принца?

— Тя тръгна с госпожа Стърн, господине.

— Капитане — поправи я другата. — Капитан сте, нали?

— Много наблюдателно — отговори Свенсон и се насили да се усмихне добродушно. Извади монокъла от джоба си и си го сложи. — Какво става с шинела?

Грабна го от ръцете й и попита:

— Та накъде тръгна госпожа Стърн?

 

 

Камериерките му посочиха едно странично стълбище, което иначе не би забелязал — до него се стигаше през нищо незабележителна врата, разположена до едно огледало.

Свенсон тръгна по него и се замисли. Вървеше по стъпките на Карл-Хорст и неговата годеница — но дали те не водеха и към госпожица Темпъл и Елоиз? Кликата щеше да се постарае да държи госпожица Темпъл и подобните й далеч от гостите или „последователите“ си, както госпожица Пул арогантно ги определяше, възможно най-дълго. Щом не бяха нито на този, нито на горния етаж, така поне щеше да слезе, без да го видят. Но какво щеше да стане, ако намереше принца преди жените — щеше ли това да сложи край на търсенето му? За миг си представи успешното си завръщане в Мекленбург, към живота, отдаден на дълга, да се грижи за онзи идиот принца. Какво тогава щеше да стане с договора му с Чан и госпожица Темпъл на покрива на „Бонифас“? Как можеше да избира между двете?

Стълбището беше по-тясно от главното, но, така да се каже, само колкото сфинксът е по-малък от пирамидите, защото беше великолепно. Всяко стъпало бе сложно изработено от дърво в различни цветове, а стените бяха изрисувани в изключително правдоподобно подобие на византийските мозайки на Юстиниан и Теодора в Равена. Свенсон едва не подсвирна при мисълта за парите, похарчени от Робърт Вандаариф за изпълнението само на това странично стълбище, а после безуспешно се опита да изведе от тази предполагаема сума цената за превръщането на затвора Харшморт в имението Харшморт. Това бе богатство, което се простираше отвъд способността му да борави с числа.

Очакваше най-долу да види врата към вестибюла на първия етаж, но такава нямаше. Вместо това намери отключена врата, подобна на кухненска врата на пружина. Близо до кухните ли беше? Намръщи се за миг, опита се да определи местоположението си в къщата. При предишното си посещение беше влязъл през главния вход с принца и беше прекарал цялата вечер в лявото крило — близо до балната зала, а после в градината, където бе видял тялото на Трапинг. Сега се намираше в непозната територия. Бутна леко люлеещата се врата и надникна вътре.

Стая с голи дървени маси и прост каменен под. На една маса седяха двама мъже и две жени. Една по-млада жена, права, наливаше бира в дървени халби. И петимата бяха с прости вълнени дрехи. Между тях на масата имаше празно плато и дървени купички — слуги, които похапваха късно. Свенсон изправи рамене и влезе тържествено с най-добрата си имитация на майор Блах, като задълбочи акцента си и влоши дикцията си за максимална надменност:

— Се извинявам! Търся принц Карл-Хорст фон Маасмерк — идвал той тук? Или, извинявам, трябва търся натам?

Те го зяпнаха, все едно говореше на китайски. Доктор Свенсон отново прибягна до обичайното поведение на майор Блах, тоест разкрещя им се:

— Принцът! С вашта госпожица Вандаариф — насам? Веднага казвате!

Бедните слуги се свиха — приятният завършек на вечерта им бе помрачен от заплашителните му крясъци. Трима посочиха с окаяна готовност отсрещната летяща врата, а седналата жена дори стана и се поклони раболепно.

— Нататък, господине — преди няма и десет минути — моля да ме извините…

— Аха, много мила вие, да. Вършете работа, мерси! — отсече Свенсон и тръгна към вратата, преди някой да се запита кой е и защо толкова мръсен и опърпан човек ще бърза да последва принца. Можеше само да се надява, че заповедите на Кликата са също толкова неясни и че членовете й са също толкова деспотични.

Не беше трудно да го повярва.

 

 

Щом мина през втората врата, Свенсон спря и протегна ръка назад, за да спре движението й. Стоеше на прага на широко помещение, зала всъщност, точно под балкон за музиканти — отгоре долитаха нежните звуци на арфа. Отсреща имаше друга люлееща се врата, на десетина метра, но пътят дотам беше изцяло открит. Доктор Свенсон се хвърли към малката колона, която скриваше вратата, от която току–що бе излязъл, и се заслуша в разпалените гласове на някакви спорещи встрани от балкона хора.

— Трябва да решат, господин Баскомб! Не мога безкрайно да спирам естествения ход на нещата! Както знаете, освен този спешен въпрос се задават и трансформациите на графа, инициациите в театъра, многото, наистина многото важни гости — и за всички тези неща личното ми внимание е жизненоважно…

— Вече ви казах, доктор Лоренц — не знам какви са желанията им!

— Или едното, или другото — много е просто! Или ще го използваме веднага, или го оставяме да изгние и е за боклука!

— Да, изяснихте ми този избор…

— Явно не достатъчно, за да направят нещо! — Лоренц задърдори с пренебрежителната педантичност на сух академик: — Можете да видите — по слепоочията, по ноктите, по устните — потъмняването, а и без съмнение дори вие усещате миризмата…

— Мъмрете ме колкото искате, докторе, но ще изчакаме заповедите на господин министъра.

— Ще ви мъмря, разбира се!

— А аз ще ви напомня, че не вие ще решавате съдбата на родния брат на кралицата!

— Аз пък… Какъв беше този шум?

Това беше друг глас. Глас, който Свенсон познаваше, но не можеше да се сети чий е. И по-важно — говореше за шума от неговото влизане през люлеещата се врата.

— Какъв шум? — рязко попита Лоренц.

— Не знам, но ми се стори, че чух нещо.

— Освен арфата? — попита Баскомб.

— Да, прекрасната арфа — сприхаво каза Лоренц. — Точно от това се нуждае всяка убита кралска особа, когато лежи накисната във вана с разтапящ се лед…

— Не, не… Оттам… — каза гласът. — Някъде под балкона.

Свенсон потрепери.

Гласът беше на Флаус.

 

 

Пратеникът беше с тях. Щеше да познае Свенсон и това щеше да е краят. Щеше ли да успее да избяга обратно при слугите? Но след това накъде — нагоре по стълбите ли?

Мислите му бяха прекъснати от шума на голяма група, която влезе през отсрещната врата… много стъпки… стъпки от ботуши. Лоренц извика подигравателно:

— Отлично! Колко мило, че най-сетне дойдохте. Виждате товара ни — искам още лед, казаха ми, че някъде в къщата има ледник…

— Капитане — това беше Баскомб, който спокойно прекъсна доктора, — можете ли да се погрижите да не ни притесняват посетители откъм коридора за прислугата?

— Но след като пратите двама да донесат лед — настояваше Лоренц.

— Да — каза Баскомб. — Двама за лед, четирима за ваната, един, който учтиво да попита министъра има ли нови нареждания, и един да провери коридора. Така всички сме доволни, нали?

Свенсон тихо отиде до вратата и внимателно я натисна, за да не вдига шум. Тя не помръдна. Бяха я залостили отвътре — слугите се бяха погрижили да не им прекъсва повече яденето. Той бутна отново, по-силно, но без полза. Бързо извади револвера, защото сред шума от стържещ метал и тътрещи се крака от голямото помещение чу и бавни стъпки, които се приближаваха към него…

Мъжът спря на два метра от него: висок, с провиснала кестенява коса, капитан на драгуните. Червената му куртка беше безукорна, носеше медния си шлем под мишница, а в дясната ръка държеше оголената си сабя. Свенсон срещна зоркия му поглед и стисна по-здраво револвера, но не стреля. Мисълта да убие военен не му беше по сърце — кой знае какво им бяха казали или какво им бяха наредили, особено такива правителствени личности като Крабе или дори Баскомб? Представи си как Чан нямаше да се поколебае и се прицели.

Мъжът го изгледа от главата до петите, особено униформата му, после, без да каже нищо, се обърна да погледне зад себе си и небрежно направи крачка към Свенсон, уж за да провери вратата зад него, в случай че някой гледа от другата стая. Свенсон потрепери, но не можа да натисне спусъка. Капитанът бутна вратата и видя, че е залостена. Револверът на Свенсон почти опираше в гърдите му.

— Доктор Свенсон? — прошепна капитанът.

Свенсон кимна, не можеше да каже и дума.

— Видях Чан. Ще отведа тези хора в центъра на къщата — моля ни, вървете в обратна посока.

Свенсон отново кимна.

— Капитан Смайт? — извика Баскомб.

Смайт отстъпи назад и каза високо:

— Нищо необичайно, сър.

— Говорехте ли с някого?

Смайт направи неопределен жест към вратата, докато обръщаше гръб на Свенсон.

— Оттатък има слуги. Не са видели никого. Казах им да заключат.

— Ясно — обади се нетърпеливо Лоренц. — Хайде, нямаме време!

— След мен, господа — каза Смайт.

Свенсон чу тътренето и скърцането на стъпките на мъжете, които вдигаха мъртвия херцог, плясъка на водата, която се изплиска от ваната. После настана тишина. Той зачака. Нито звук. Пое си дъх, прибра револвера в джоба си и тръгна напред.

 

 

Хер Флаус стоеше пред отсрещната врата и се усмихваше самодоволно. Свенсон извади револвера, но Флаус изсумтя презрително.

— Какво ще направите, докторе? Ще ме застреляте и ще издадете присъствието си на всички войници в къщата?

Свенсон тръгна бавно през широкото помещение, целеше се право в гърдите на Флаус. След всички мъки, през които беше минал, бе жалко да си представи как пада от ръцете на това хленчещо нищожество.

— Бях сигурен, че чух нещо — усмихна се Флаус, — както и че капитан Смайт не казва истината. Нямам представа защо — и наистина съм любопитен каква власт бихте могли да имате над офицер от драгуните, особено в настоящото си напълно немощно състояние.

— Вие сте предател, Флаус — отговори Свенсон. — И винаги сте бил предател.

Беше на два метра от пратеника, а вратата беше на още около метър.

— Как така ще съм предател, когато изпълнявам повелята на своя принц? — възрази Флаус. — Истина е, че невинаги съм го разбирал — истина е, че ми помогнаха да достигна настоящото си ниво на яснота — но вие грешите и за мен, и за принца, както винаги…

— Той самият е глупак и предател — изфуча Свенсон. — Предава собствения си баща и народа си…

— Бедни ми докторе, колко сте назад. Много неща са се променили в Мекленбург. — Флаус облиза устни и очите му блеснаха.

— Вашият барон е мъртъв. Да, барон фон Хьорн — мижавата му мрежа от агенти беше добре известна — иначе защо ми беше да следя всяко движение на някакъв си неизвестен корабен лекар? А, разбира се, херцогът също никак не е добре — вашият вид патриотизъм е минало. Съвсем скоро принц Карл-Хорст ще бъде нацията и ще е напълно готов да посрещне с отворени обятия съвместните финансови предприятия на лорд Вандаариф и неговите съдружници.

Флаус беше с проста черна маска, около която се виждаха зловещите белези.

— Къде е майор Блах? — попита Свенсон.

— Някъде наоколо, сигурен съм. Сигурен съм също, че много ще се зарадва на залавянето ви. Двамата с него най-сетне гледаме в една посока — и слава богу! Въпросът наистина е в това човек да види по-дълбоките истини. И ако, както казвате, принцът не е особено талантлив в политическите дела, тогава е още по-важно тези, които го подкрепят, да могат да компенсират тази липса на талант.

Беше ред на Свенсон да изсумти с презрение. Погледна през рамо. Невидимият арфист продължаваше да свири, добавяйки странна нотка към стълкновението му с умствено променения пратеник. Отново се обърна към Флаус.

— Щом сте знаели, че съм под балкона, защо не казахте нищо на вашите господари, на Лоренц и Баскомб? — Махна с револвера. — Защо ми дадохте това предимство?

— Не съм ви дал никакво предимство. Както казах, не можете да ме застреляте, без да се обречете на смърт. Не сте глупак — ако искате да останете жив, ще ми дадете оръжието си и заедно ще отидем при принца. Аз ще се докажа като заслужаващ доверие в новата си роля, особено, трябва да кажа, след като за да стигнете дотук, сигурно е трябвало да избегнете многобройни явни врагове.

Самодоволното изражение на пратеника показваше на доктор Свенсон широтата на трансформацията на Процеса. Преди този човек никога не би се осмелил да рискува открита конфронтация — да не говорим за такова безочливо разкриване на тайните си планове. Флаус винаги беше по сладкодумните съгласия, последвани от неочаквани заговори, сложни схеми и припокриващи се покровителства. Беше презирал директните сблъсъци на майор Блах и недоверчивата независимост на Свенсон като еднаква степен на неподчинение — дори като лична обида. Нямаше съмнение, че лоялността на този човек беше променена от алхимичното изпитание и колебанията му бяха отслабнали, но Свенсон виждаше, че конспираторската му самовлюбеност е останала непокътната.

— Оръжието ви, доктор Свенсон — повтори Флаус, гласът му беше някак комично строг. — Надвих ви с логиката си. Настоявам.

Свенсон хвана револвера за барабана и дулото и го протегна към него. Флаус се усмихна, решил, че Свенсон учтиво ще му подаде оръжието с дръжката напред. Вместо това, в неприсъщ пристъп на животинска ярост, докторът замахна и стовари револвера върху главата му. Флаус залитна, погледна го възмутено — сякаш като се бе надсмял над логиката му, Свенсон беше нарушил всички природни закони — и отвори уста да извика. Свенсон прие тъпи напред, вдигнал ръка да го удари отново. Флаус се дръпна, по-бързо, отколкото би предположил човек заради пълнотата му, и Свенсон не улучи. Флаус отново отвори уста. Свенсон хвана пистолета както трябва и го насочи право в лицето му.

— Ако извикате, ще ви застрелям! Нямам повече причини да пазя тишина!

Флаус не извика. Гледаше Свенсон с омраза и разтриваше цицината над окото си.

— Вие сте звяр. Истински дивак!

 

 

Свенсон тихо тръгна по коридора — беше си сложил черната маска на пратеника, за да се слива по-добре с присъстващите, — като следваше напътствията на Смайт да се отдалечи от центъра на къщата. Но дали така щеше да се доближи до целите си за спасяване? Изсумтя високо и си помисли, че най-вероятно пилее времето, което има, за да ги спаси, както бе пропилял толкова много други неща в живота си. Умът му се пръскаше от въпроси за капитана на драгуните — беше „видял“ Чан (но нали Чан бягаше от драгуните в градината?), но него как го бе познал? Само да имаха време да поговорят истински — беше много вероятно капитанът да знае къде са Елоиз и госпожица Темпъл. За миг се замисли да се върне да разпита Флаус, но само от вида на пратеника го побиваха тръпки. Бе го оставил вързан и със запушена уста зад един диван и това бе предостатъчно време, прекарано с такава гадина. Знаеше обаче, че липсата на Флаус ще се усети — странно как още не бяха почнали да го търсят — и че периодът му на анонимност в Харшморт е жестоко ограничен.

Коридорът опираше в друг, перпендикулярен. Свенсон спря нерешително като герой от приказка, който знае, че погрешният избор ще го отведе при лошото чудовище. Единият коридор водеше към поредица малки салони. Другият бе по-тесен, с прости стени, но с впечатляващ под от черен мрамор. А после доктор Свенеон чу женски писък… приглушен, все едно викът долиташе иззад дебела стена.

Откъде идваше? Ослуша се. Писъкът не се повтори. Доктор Свенеон тръгна по черния коридор, покрай ниши за статуи — повечето бели мраморни бюстове на каменни колони и по някой торс без крайници. Главите бяха копия (макар че предвид богатството на Вандаариф кой знае?) от античността и докторът позна празните, жестоки или замислени лица на цезарите — Август, Веспасиан, Гай, Нерон, Домициан, Тиберий. Докато минаваше покрай последния, спря. Слабо — но по-силно от писъка — чу ръкопляскания. Завъртя се, за да определи откъде идва звукът, и зад бюста на този тъжен и жесток император в бялата стена видя врязани на равни разстояния вдлъбнатини — стъпала. Заобиколи колоната, огледа се, пое си дъх, стисна очи и започна да се катери. На тавана нямаше капак. Докторът продължи в мрака и напипа дървен парапет, дъски, пак парапет… беше нещо като мост. Чу далечни гласове… и после отново, като шумолене на листа, шепот на ръкопляскания. Зад сцената на някакъв театър ли се намираше? Преглътна, защото от главозамайващите височини, от които сценичните работници задвижваха асансьорите и завесите, винаги му се повдигаше. Спомни си едно представление на „Кастор и Полукс“ на Бонрихард. На победоносния финал двамата се въздигаха на небето — мъчително продължителен дует, по време на който ги вдигаха (близнаците като всички тенори бяха възпълни и въжетата шумно протестираха) на стотина стъпки нагоре и той едва не се зарови от ужас в скута на нещастната възрастна дама на съседната седалка.

Сега изпълзя на мостчето и залази по него. Отпред се виждаше слаба светлина, може би някаква врата бе оставена открехната и самотен лъч пронизваше тъмнината. Какво представление можеше да има в Харшморт в такава вечер? Празненството за годежа беше като кутия с двойно дъно — от една страна, публично честване на годежа на Карл-Хорст и Лидия, от друга — удобен повод за Кликата да върши мерзките си дела. И тази вечер ли събитието бе така двузначно и възможно ли бе това представление да е почтената страна на злото, което се случваше някъде другаде в къщата?

Замисли се за надутите думи на Флаус — баронът беше мъртъв, херцогът скоро щеше да го последва. Принцът беше глупак и женкар, във висша степен податлив на манипулации и контрол. И все пак, ако докторът успееше да го измъкне от ноктите на Кликата, никаква надежда ли нямаше да има, ако министрите около него бяха отговорни и здравомислещи?

Но с мрачна усмивка си спомни собствения си кратък разговор с Робърт Вандаариф над трупа на Трапинг. Неустоимото влияние на този велик човек беше такова, че всяко нещастно или скандално събитие — смъртта на полковника например — просто изчезваше. Внукът на Робърт Вандаариф, особено ако наследеше трона като дете и имаше нужда от регент, щеше да е най-добрата възвръщаемост, която финансистът щеше да реализира от инвестицията на дъщеря си. След като се родеше дете, Карл–Хорст щеше да стане ненужен и предвид обстоятелствата никой нямаше да скърби за него.

Но какви бяха вариантите на Свенсон? Ако Карл-Хорст умреше без поколение, мекленбургският трон щеше да бъде наследен от децата на братовчедка му Хортензе-Катерина, най-голямото от които беше едва на пет. Не беше ли това по-добра съдба за херцогството от тази да бъде погълнато от финансовата империя на Вандаариф? Свенсон трябваше да се изправи пред по-дълбоката истина за мисията, която му бе възложил баронът. С това, което знаеше за замесените сили, ако не успееше да предотврати сватбата, което изглеждаше невъзможно, щеше да се наложи да застреля принц Карл-Хорст — да стане предател в полза на по-големия патриотизъм.

От тази мисъл му загорча, но не виждаше друг изход.

Въздъхна и в същия миг видя ивицата светлина, която в тъмното бе сметнал за далечна врата, току пред лицето си. Идваше от пролука между две завеси. Той лекичко ги дръпна встрани — платът беше много тежък, все едно в него имаше втъкани оловни нишки срещу пожар — и през дупката нахлуха светлина и звуци.

Доктор Свенсон виждаше и чуваше всичко… и беше ужасен.

 

 

Това беше операционен театър. Вратата за неговото мостче беше от дясната страна на публиката и минаваше над сцената близо до тавана — на двайсетина стъпки над издигнатата маса и завързаната с кожени ремъци за нея жена с бели роби и бяла маска. Местата за публиката бяха стръмни и пълни с добре облечени маскирани зрители, вперили възхитено очи в друга маскирана жена, която говореше от сцената. Доктор Свенсон мигом позна госпожица Пул.

Зад тях на голяма черна дъска бяха изписани думите: И ТЕ ЩЕ СЕ ПРЕРОДЯТ.

До госпожица Пул нестабилно стоеше още една жена с маска и бели дрехи, русата й коса беше леко разрешена. Свенсон разсеяно и с неодобрение забеляза колко тънка, прилепнала и почти прозрачна е коприната и как разкрива всяка извивка на тялото й. От другата й страна стоеше мъж с кожена престилка. Зад тях, до жената върху масата, стоеше друг такъв мъж с кожени ръкавици, стиснал под мишница нещо подобно на шлем от кожа и мед — същия като този, който бе носил граф Д’Орканч, когато Свенсон бе отвел принца от Института с насочен револвер. Мъжът до масата остави шлема си и започна да вади някакви машинни части от купчина дървени кутии — същите кутии, които бяха видели драгуните на Аспиш да откарват от Института. Защипа някакви дълги усукани медни жици за механичните елементи в кутиите — от мястото, където стоеше, Свенсон виждаше само, че са от лъскава стомана със стъклени циферблати и медни лостчета и бутони — и после за двете страни на някакви черни гумени очила, като провери дали жицата е добре закачена. Свенсон разбра, че се канят да подложат на Процеса жената на масата, както без съмнение току-що бяха направили с жената, която стоеше с госпожица Пул (беше крещяла тя!).

Мъжът приключи с кабелите и вдигна отвратителната маска към лицето на жената, като спря за миг, за да свали маската от белите пера. Тя въртеше глава, безсмислена борба да избяга от ръцете му — очите й бяха широко отворени, а устата й бе запушена. Очите й бяха пронизващо студено блестящо сиви… Свенсон ахна. Мъжът сложи устройството на лицето й и брутално го затегна, тялото му я скри от погледа на доктора. Свенсон не можеше да определи състоянието й — упоена ли беше? Бяха ли я били? Знаеше, че щом госпожица Пул свърши с русата жена — коя ли бе тя? — ужасните им намерения ще се стоварят необратимо върху госпожица Темпъл.

 

 

Госпожица Пул пристъпи към малка масичка на колелца и взе едно шишенце със стъклена тапа. С многозначителна усмивка извади тапата, пристъпи към първия ред на публиката и даде на зрителите да помиришат шишенцето. Един след друг — и винаги за радост на госпожица Пул — елегантните маскирани хора се свиваха от погнуса. След шестия човек госпожица Пул се върна под ярката светлина при русата си повереница.

— Предизвикателство за най-твърдите сетива, както вярвам, че ще потвърдят всички, които помирисаха тази смес. И все пак това е естеството на науката ни и нуждата ни този прекрасен субект, същинска стрела, устремена към съдбата си, да бъде накаран да го погълне, и то неведнъж, а ежедневно, двайсет и осем последователни дни, докато цикълът бъде подготвен напълно. До днес тази задача не можеше да бъде изпълнена, освен ако не я държахме насила или — както всъщност бе постигнато, — без да се скриват малки количества от тази субстанция в шоколад или аперитив. Но сега — вижте силата на нейната новоизкована воля.

Госпожица Пул се обърна към жената и й подаде шишенцето.

— Миличка — каза, — нали разбираш, че трябва да го изпиеш, както си го пила през последните седмици?

Русата жена кимна и протегна ръка да вземе шишенцето.

— Помириши го — каза госпожица Пул.

Жената го помириса. Сбърчи нос, но не показа друга реакция.

— Изпий го.

Жената вдигна шишенцето към устните си и го гаврътна като моряк ром. Превзето избърса устни и върна шишенцето.

— Благодаря ти, миличка — каза госпожица Пул. — Справи се отлично.

Залата избухна в пламенни аплодисменти. Младата руса жена се усмихна свенливо.

Докторът погледна напред по мостчето. На една желязна рама, окачена на тавана, която можеше да достигне — защото, изглежда, единствената цел на мостчето бе да се обслужва тя, — висяха парафинови лампи в метални кутии, като в театър. Предните страни на всички кутии бяха отворени, за да насочват светлината в една посока, и покрити с грундирано стъкло, та светлината да се фокусира. Замисли се дали ако успее да се качи незабелязано, ще успее да гръмне всички лампи и да потопи залата в мрак. Но не можеше да стигне до всички лампи, без преди това да го видят и вероятно да го застрелят. Какво друго можеше да направи? Като се движеше най-внимателно и бързо, доктор Свенсон пропълзя през завесата и излезе пред очите на всеки, който вдигнеше поглед.

Госпожица Пул прошепна нещо в ухото на русата си повереница и я заведе по-близо до зрителите. Младата жена направи реверанс и публиката учтиво изръкопляска. Свенсон можеше да се закълне, че жената се е изчервила от удоволствие. Госпожица Пул я предаде на един от мекленбургските войници и той я изведе по една от рампите.

По същата рампа се появиха още двама мекленбургски войници — почти влачеха друга жена в бяло. Главата й бе клюмнала — беше или упоена, или ранена. Кестенявата й коса беше пусната свободно и скриваше лицето й. Отново, въпреки желанието си, доктор Свенсон усети, че погледът му се плъзга по тялото на жената — бялата коприна прилепваше по извивката на ханша й, белите й ръце се подаваха под вдигнатите ръкави.

Госпожица Пул се обърна раздразнено. Свенсон не чу какво изсъска на войниците, нито какво те й отвърнаха почтително, защото гледаше госпожица Темпъл. Отвратителната маска беше на лицето й и тя се извиваше безсилно в оковите си.

 

 

Госпожица Пул махна към новодошлите.

— Сега ви представям различен случай — може би емблематичен за опасностите, които застрашават великото ни начинание, и за корективната сила на това дело. Жената пред вас — виждате окаяния й вид и лошото й състояние — бе поканена да участва, но след това, в съюз с враговете ни, реши да отхвърли тази покана. Дори повече, отказът й прие формата… на убийство. Жената пред вас уби невинен човек, един от нашите!

Публиката замърмори. Свенсон преглътна. Това беше Елоиз Дужон. Сърцето му щеше да се пръсне. Всичките му съмнения за това на чия страна е тя, се разсеяха. Да я види с разпусната коса трябваше да е близост, която се надяваше тя да му подари… а сега тя беше в несвяст, уязвима. Той бързо пропълзя до първата лампа и извади револвера от джоба си.

— Въпреки това — продължаваше госпожица Пул — тя е тук пред вас, за да покаже огромната мъдрост — и огромната пестеливост — на нашата цел. Защото въпреки всичко действията на тази жена носят в себе си безспорна издръжливост и смелост. Трябва ли те да бъдат разрушени само защото на нея й липсва волята или прозорливостта да види най-изгодния за нея път? Ние казваме, че не трябва — и ще приветстваме тази жена в лоното си!

Махна на мъжа с престилката и той пак се надвеси над госпожица Темпъл, за да провери електрическите връзки, после коленичи до кутиите. Свенсон го гледаше отгоре като обезумял. След миг щеше да е твърде късно.

— Тези две жени — кълна се, най-закоравели престъпнички! — ще се присъединят към нас една след друга чрез пречистващия Процес. Видяхте въздействието му върху доброволна участница. Сега вижте как ще трансформира непокорния враг в най-пламенен последовател!

 

 

Първият изстрел отекна от мрака над сцената. Мъжът до госпожица Темпъл залитна и падна под черната дъска, кръвта му бликна по кожената престилка. Откъм публиката избухнаха викове. Хората на сцената погледнаха нагоре, но светлината на лампите ги заслепяваше. Вторият изстрел прониза рамото на другия мъж, запрати го встрани от Елоиз и той падна на колене.

— Той е там! — изпищя госпожица Пул. — Убийте го! Убийте го!

Сочеше Свенсон, лицето й беше олицетворение на гнева. Мекленбургският войник бе изгубил равновесие, когато другият падна и изведнъж трябваше да поеме цялото тегло на Елоиз. Пусна я — тя се строполи на четири крака — и извади сабята си. Свенсон не му обърна внимание — знаеше, че войниците на Рагнарок не носят огнестрелни оръжия. Прицели се в госпожица Пул, но мостчето зад него се люшна. Свенсон се обърна и видя две ръце, които се бяха хванали за ръба. Пропълзя към тях, прасна ги с дръжката на револвера и мъжът падна сред седалките. Мостчето отново се разлюля — вече три чифта ръце се бяха вкопчили в ръба — и доктор Свенсон се удари в дървения парапет. За миг погледна безпомощно надолу към възмутената тълпа — мъже се бяха качили на раменете на други, жените му крещяха, все едно беше някакъв злодей. Изрита най-близката ръка, но вече и от двете му страни имаше хора, прехвърляха се през ръба. Отляво се покатери атлетичен млад мъж във фрак, без съмнение амбициозният син на някой лорд, решил да отнеме наследството от по-големия си брат. Свенсон го простреля в бедрото и не изчака да види как ще падне, а се обърна към втория — жилав човек по ръкавели (достатъчно разсъдлив да си свали сакото, за да не му пречи, преди да се качи), — който прескочи парапета и приклекна като котка на по-малко от метър от него. Свенсон стреля, но още повече ръце разлюляха мостчето и куршумът прелетя встрани и пръсна една от парафиновите лампи. Дъжд от нагорещен метал, строшено стъкло и горящ парафин се изсипа върху сцената.

Мъжът с ръкавелите се хвърли към Свенсон и го повали по гръб. На сцената изпищя жена — вдигна се дим, парафинът… горяща коса ли надушваше? Мъжът — млад и силен — зашемети Свенсон с удар с лакът по челюстта. Мостчето се килна на една страна от тежестта на още хора, чу се скърцане, изпукване на дърво — нямаше да издържи. Жената продължаваше да пищи. Мъжът с ръкавелите сграбчи Свенсон за предницата на шинела и го дръпна към победоносно усмихнатото си лице, готов да размаже носа му с юмрук.

Мостчето се преобърна и двамата се блъснаха в парапета и редицата лампи, а после (в един страшен миг на безтегловен ужас, който стегна Свенсон от гръбнака до гениталиите) се сгромолясаха на пода на театъра.

Ударът разтърси доктора и за миг той просто остана да лежи неподвижно, смътно осъзнавайки суетнята наоколо. Примигна. Беше жив. Отвсякъде се чуваха писъци и викове. Имаше дим… много дим… и топлина — изглежда, театърът се бе подпалил. Опита се да помръдне. С изненада откри, че не е на пода, а върху нещо меко. Претърколи се и видя восъчнобледото лице на мъжа с ръкавелите — вратът му беше неестествено извит. Свенсон се надигна и когато револверът изтрака на пода, се сети, че все още разполага с него.

 

 

Падналите лампи бяха подпалили огнена линия между сцената и публиката и ги бяха разделили. През издигащата се завеса от дим доктор Свенсон виждаше и чуваше как хората пищят и викат, но бързо се обърна на другата страна, към друг вик, много по-наблизо. Беше Елоиз, ужасена, но все още под въздействието на опиата. Риташе немощно към пламъците, които облизваха димящата й копринена роба. Свенсон затъкна револвера в колана си, свали шинела си, хвърли се напред, метна го върху краката й, угаси пламъците и бързо я дръпна встрани от огъня. Обърна се към масата и посегна към ръката на госпожица Темпъл. Пръстите й стиснаха неговите — отчаяна безмълвна молба, — но той трябваше да се откъсне от хватката й, за да достигне катарамите на кожените ремъци. Освободи ръцете й и с радост видя, че тя сама посяга да свали адската маска от лицето си. Отвърза краката й и й помогна да слезе от масата, като за пореден път — защото Свенсон не беше от тези, които свикваха с това — се удиви колко е лека тази така предприемчива личност. Тя измъкна запушалката от устата си, а той се наведе към ухото й и надвика рева на пламъците и пукащото дърво:

— Насам! Можете ли да ходите?

Смъкна я под нивото на дима и видя как очите й се опулиха, като видя кой е спасителят й.

— Можете ли да ходите? — повтори той.

Госпожица Темпъл кимна. Той посочи Елоиз, която едва се виждаше, прегърбена до извитата стена на театъра.

— Тя не може! Трябва да й помогнем!

Госпожица Темпъл отново кимна и той я хвана за ръка, като глупаво се запита дали би могъл да е в по-окаяно физическо състояние. Вдигна очи, когато чу стъпки откъм публиката, а после шумно съскане и облак пара. Бяха дошли мъже с кофи. Вдигнаха Елоиз — госпожица Темпъл беше с поне двайсет сантиметра по-ниска от жената, която подкрепяше — и Свенсон извика:

— Видях Чан! На покрива има летяща машина! Офицерът на драгуните е приятел! Не гледайте в стъклените книги!

Дърдореше несвързано, но имаше да каже толкова много. Мъжете изляха още вода — облакът пара вече беше почти колкото дима — и се чуха още стъпки. Свенсон се обърна нататък, вдигна револвера и бутна жените да тръгват.

— Вървете! Веднага!

 

 

Изведнъж му призля от смесицата от изтощение и лекомислено безразсъдство — току-що бе застрелял трима души и беше премазал четвърти, и то само за секунди. Така ли прекарваха живота си хората като Чан? Изсмя се. Направи крачка назад, спъна в една лампа, просна се по гръб и главата му се удари в дъските на пода. В тялото му избухна болка — всичките му травми от кариерата и Тар Менър се върнаха към живот. Отвори уста, но не можа да каже нищо. Щяха да го хванат. Размърда се немощно по гръб като костенурка. В залата бе полумрак — беше останала само една от лампите.

Очакваше враговете му да го връхлетят, да го заколят като прасе пет саби наведнъж. Чуваше прашенето на пламъците и съскането на водата, вековете на мъжете и от по-далеч писъците на жените. Нима не го бяха видели? Нима само се бореха с огъня? Нима пламъците ги бяха отклонили от преследването? Свенсон с мъка се претърколи и запълзя след двете жени. Кашляше — колко ли дим беше вдишал? Дясната му ръка още стискаше револвера. Тъпо си спомни, че кутията с патроните беше в джоба на шинела му, а го беше дал на Елоиз. Ако не я настигнеше, щеше да остане само с два патрона срещу всички сили на Харшморт.

Стигна рампата и изпълзя по нея. Тя завиваше и той усети нещо пред себе си — ботуш… после крак. Беше мъжът, когото бе прострелял в рамото. На тази светлина нямаше как да разбере дали е мъртъв, дали умира, или просто се задушава от дима. Нямаше време. Изправи се, подмина мъжа и намери врата. Влезе през нея и жадно си пое въздух.

Стаята беше празна. На пода имаше дебел килим, а по стените — дървени гардероби и огледала. Заприлича му на гримьорна в опера или — не че имаше особена разлика — на стаята за преобличане на Карл-Хорст в двореца в Мекленбург. Мисълта, че бе свързана с театъра за публични операции, беше още по-неприятна заради това, което издаваше за Робърт Вандаариф. Гардеробите зееха в безпорядък, по пода бяха пръснати всевъзможни дрехи. Той направи няколко крачки, изтупа стъклата и пепелта от униформата си, краката му потънаха в луксозния килим — и спря. На пода, съсипана и явно разрязана, за да я свалят, бе хвърлена роклята на Елоиз, с която бе облечена в Тар Менър. Погледна назад. Нямаше признаци, че го преследват. Къде бяха жените? Мина през стаята до една друга врата и внимателно я открехна.

И веднага я затвори. В коридора цареше оживление — слуги, войници, викове за още вода, викове за помощ. Нямаше начин да не го заловят. Но по-добра надежда ли имаха жените? Отново се обърна към вратата за рампата. Враговете му всеки момент щяха да влязат оттам — все някой.

— Госпожице Темпъл? Елоиз?

Никакъв отговор.

Отиде до стената с отворените гардероби и бързо ги прегледа, но не стигна по-далеч от захвърлената на пода рокля на Елоиз. Вдигна я, притисна я към лицето си и вдиша, и въздъхна от собствения си безнадежден жест — роклята миришеше на индигова смола — остра, хапеща, зловонна — и на засъхнала пот. С още една въздишка пусна роклята на пода. Трябваше да намери жените — разбира се, че трябваше, но му се искаше да извика от отчаяние — ами принцът? Къде беше той? Какво можеше да направи, освен да го убие преди сватбата? Тази мисъл му припомни думите на госпожица Пул в театъра с русата жена и противните отвари. Беше споменала месечния цикъл на девойката… „докато цикълът се подготви“… явно това беше поредната алхимична злина на графа (или на Вайланд). Кръвта на Свенсон се смръзна — госпожица Пул бе споменала и „съдбата“ на жената — защото изведнъж осъзна, че податливата русокоса жена, която доказано бе пасивен инструмент на Кликата, беше Лидия Вандаариф. Можеше ли Вандаариф да е толкова безсърдечен, че да жертва собствената си дъщеря? Изсумтя презрително на очевидния отговор. И щом собствената плът и кръв на лорда значеше толкова малко, колко ли го беше грижа за принца или наследяването на трона?

Поклати глава. Мислеше прекалено бавно. Губеше време.

Приближи се до шкафа и усети как ботушът му настъпи строшено стъкло. Погледна надолу — не беше от стъклата, които беше отупал от дрехите си — и видя, че килимът е осеян с лъскави парченца… блестящи, отразяващи светлината — вдигна очи — огледало? Вратите на два съседни гардероба бяха отворени една към друга и пречеха да се види какво има зад тях. Той ги дръпна и видя голяма дупка, пробита в огледало в цял ръст. Внимателно прескочи стъклата. Бяха някак странни на цвят. Вдигна едно по-голямо парче и го завъртя в ръката си, после го вдигна към светлината. Едната страна беше обикновено огледало, но другата бе прозрачна, като само леко затъмняваше образа. Огледало за наблюдение. Една от жените (можеше да е само госпожица Темпъл) бе знаела за него и го беше строшила. Свенсон пусна парчето и мина през пролуката, като се погрижи да дръпне вратите на гардеробите след себе си, за да забави преследвачите, а после прекрачи една дървена табуретка: госпожица Темпъл явно я бе използвала, за да строши огледалото, защото в седалката имаше забити тънки стъклени иглици.

Стаята от другата страна на огледалото потвърждаваше всичко, от което Доктор Свенсон се опасяваше за живота в Харшморт Хаус. Стените бяха боядисани в червено като в бордей, подът бе застлан с квадратен турски килим, имаше стол, малко писалище и плюшен диван. От едната страна имаше шкаф с бележници и мастила, но и с бутилки уиски, джин и портвайн. Лампите също бяха боядисани в червено. Стори му се едновременно безвкусно и дяволско да стои в тази стая. От една страна, знаеше, че малко неща са по-нелепи от украсата на човешките удоволствия. А от друга, че единствената цел на това тук е някой да се възползва жестоко от невинните и нищо неподозиращите.

Бързо излезе от стаята. По коридора имаше същите боядисани в червено лампи и освен това завиваше и обръщаше без видима причина. Колко ли време щеше да му отнеме да проумее пътищата на тази къща? Зачуди се колко ли често се губят слугите, а и какви ли са наказанията, когато някой попадне на непозволено място. Почти очакваше да види скелет в клетка, поставен, за да пропъжда всички любопитни камериерки и лакеи.

Спря — тунелът продължаваше — и рискува да прошепне отново:

— Госпожице Темпъл! — изчака за отговор. Нищо. — Селесте! Елоиз! Елоиз Дужон!

Коридорът бе тих, Свенсон се обърна и се ослуша. Не можеше да повярва, че още не са го настигнали. Опита се да раздвижи глезена си и потрепери от болка. Беше го изкълчил пак, когато бе паднал от мостчето, и скоро щеше да може единствено да подскача абсурдно на един крак. Подпря се на стената. Защо не беше пил повече във въздушния кораб? Защо бе подминал бутилките в първата червена стая? За бога, искаше още глътка бренди. Или цигара! Копнежът го връхлетя като вълна. Откога не беше пушил? Табакерата му бе във вътрешния джоб на шинела. Искаше му се да изругае. Само мъничко тютюн — не заслужаваше ли поне това?

Закуцука напред. Коридорът продължаваше наляво. Напред опираше в една стълба, която се изкачваше нагоре. Отдясно имаше червена платнена завеса. Свенсон не се замисли — стигаха му толкова стълби и ходене. Дръпна завесата и вдигна револвера. Втора стая за наблюдение — на отсрещната й стена имаше друго прозрачно огледало. Червената стая бе празна, но стаята от другата страна не беше.

 

 

Картината, която се разкри пред очите му, приличаше на средновековно шествие, на мрачен танц на фигури от всички прослойки, водени от Смъртта: облечен в червено духовник, адмирал, мъже с изискани сака, дами, окичени със скъпоценности и дантели — се тътреха един след друг в стаята, подкрепяни от по двама служители с черни маски, които ги водеха до някое кресло или стол, където те се стоварваха почти в несвяст. Свенсон видя Анри Сонк, баронеса Роот (собственичка на салон, която веднъж бе поканила Карл-Хорст и не бе повторила, след като той бе прекарал цялото време в пиене, а после в сън) и лорд Аксуит, председателя на Имперската банка. Такова събиране бе направо нечувано, а събиране, при което всички те бяха така смазани, бе немислимо.

В средата на стаята имаше маса, на която единият служител от всяка двойка — докато другият слагаше известната личност да седне — оставяше голям блестящ правоъгълник от синьо стъкло… поредната стъклена книга… но колко такива имаше? Свенсон гледаше как купчината расте. Петнайсет? Двайсет? До масата стоеше и наблюдаваше с усмивка Харалд Крабе; очите му доволно се стрелкаха от растящия куп книги към процесията равнодушни светила, настанявани във все по-пълната стая. До Крабе стоеше Баскомб, който си водеше бележки в някакъв тефтер. Свенсон разгледа изражението на младия мъж, докато работеше, острия му нос и тънките сериозни устни, пригладената му коса, широките му рамене, идеално заучената му стойка и пъргавите му пръсти, които прелистваха страниците на тефтера, все едно се занимаваха с ръкоделие.

Доктор Свенсон беше виждал Баскомб и преди, разбира се, до Крабе, и бе подслушал разговора му с Франсис Сонк в кухнята на министъра, но сега за първи път го наблюдаваше с мисълта, че това е бившият годеник на Селесте Темпъл. Винаги беше любопитно точно какви качества биха могли да съберат двама души и Свенсон нямаше как да не се пита за тези двамата, дори само заради това, което щеше да научи за дребничката си съюзница, която чувстваше свой дълг да защитава (дълг неприятно засрамен от спомена за тънките копринени роби, които прилепваха по тялото й… за внезапната лекота на тялото й в ръцете му, докато й помагаше да слезе от масата…). Свенсон отново загледа смръщено Баскомб и реши, че изобщо не харесва надутото му поведение. Бе виждал достатъчно неудовлетворени амбиции в двореца в Мекленбург и за опитното му око гладът на този човек беше ясен като симптомите на сифилиса. Освен това си представяше как е подействал на Баскомб Процесът. Това, което преди е било удържано от раболепност, чрез това алхимическо изпитание беше затвърдено като стомана. Свенсон се запита кога ли Крабе ще усети ножа в гърба си.

 

 

Последните служители положиха последната жертва на един диван до безразличния възрастен духовник — хубава жена с леко източни черти със синя копринена рокля и големи перлени обеци. Последната книга бе оставена на купчината — сигурно бяха към трийсет! — Баскомб отбеляза за последно с молива си… и се намръщи. Запрелиства назад страниците на тефтера, повтори сметките си и ако се съдеше по мрачното му изражение, стигна до същия незадоволителен отговор. Бързо заговори с мъжете, като преценяваше отговорите им и пресяваше думите им, а после погледна една особено красива сънена жена в зелено с маска от стъклени мъниста, за която Свенсон предположи, че е венецианска и много скъпа. Баскомб отново попита, толкова високо, че Свенсон чу думите му:

— Къде е книгата, която беше с тази жена?

Не последва отговор. Той се обърна към Крабе и двамата си зашепнаха нещо. Крабе сви рамене, посочи един от хората и той изхвърча от стаята, явно пратен да търси. Внимателно сложиха книгите в един обкован с желязо сандък. Свенсон забеляза, че всички носят кожени ръкавици, с които докосваха стъклото, и че боравят с него много предпазливо.

Явната връзка на отделните книги с определени хора — хора с очевиден ранг и обществено положение — трябваше да е свързана с предното събиране на скандална информация от приближените на влиятелните хора в Тар Менър. Дали това бе поредното ниво на придобиване? В провинцията бяха събрали — бяха складирали в тези книги — средствата, с които да манипулират влиятелните… възможно ли беше целта да е била просто да изнудят тези влиятелни особи да дойдат в Харшморт и да им натрапят тази следваща стъпка? Той поклати глава на тази дързост, защото следващата стъпка беше да се отнемат знанието, спомените, плановете, дори мечтите на най-могъщите хора в страната. Дали жертвите запазваха спомените си? Или се превръщаха в празни черупки? Какво ставаше, когато или ако дойдеха в съзнание? Щяха ли да знаят къде са и кои са?

И все пак имаше и друго, макар и проста механика. Мъжете докосваха стъклото с ръкавици — дори да погледнеш в него беше опасно, както ставаше ясно от загиналите в Тар Менър. Но как тогава тази ценна информация служеше на Кликата — как я разчитаха? Щом човек не можеше да докосне книгата, без да рискува живота и здравия си разум, какъв беше смисълът? Трябваше да има начин… някакъв ключ…

Погледна зад себе си. Шум ли беше чул? Ослуша се… нищо… само нерви. Баскомб пъхна тефтера под мишница и щракна с пръсти: тези да вземат сандъка, тези да идат с министъра, тези да останат. Отиде с Крабе до вратите. Министърът подаде ли нещо на асистента си? Да, но Свенсон не можа да види какво. И излязоха.

Двамата, които останаха, само след миг осезаемо се отпуснаха. Единият отиде до някакъв бюфет, а другият до кутия пури на една странична масичка. Заговориха си усмихнато и кимнаха към поверениците си. Този до бюфета наля две чаши уиски и отиде при другия. Запалиха пури и отпиха.

Свенсон се огледа. Тази наблюдателна стая не беше така пълно обзаведена като другата — нямаше напитки и диван. Двамата мъже обиколиха стаята, разглеждаха мебелите, коментираха поверените им хора и само след минута вече преравяха джобовете на господата и чантичките на дамите. Свенсон присви очи заради действията на тези мародери и зачака да се приближат. Точно пред него бе диванът с духовника и арабката — главата й бе отметната назад, очите й бяха сънено притворени към тавана, перлените обици проблясваха ярко на фона на матовата й кожа… нямаше как да не ги забележат.

Сякаш чул мислите му, единият мъж видя перлите и пропусна петте следващи жертви, за да побърза направо към тях. Другият го последва, пъхнал пурата в устата си, и след миг и двамата се наведоха над безчувствената жена, обърнали черните си гърбове към Свенсон, само на две крачки от стъклената преграда.

Той опря дулото до огледалото и натисна спусъка. Куршумът се заби в гърба на по-близкия мъж, излезе от гърдите му, строши чашата в ръката му и той се просна върху нещастния духовник. Другарят му се обърна и неразбиращо зяпна кръглата дупка в огледалото. Свенсон стреля отново. Стъклото се напука и внезапно появилата се паяжина замъгли зрителното му поле. Той затъкна револвера в колана си, вдигна една масичка и счупи огледалото.

Пусна масичката и погледна зад себе си. Гърмежите сигурно се бяха чули назад в тунелите, но не и напред в къщата. Трябваше да се надява, че стаите са добре изолирани заради потайното си предназначение. Защо никой не го преследваше? На килима в краката му вторият мъж дишаше тежко, прострелян в гърдите. Свенсон коленичи да огледа раната и бързо заключи, че е смъртоносна — мъжът щеше да умре след минута. Стана, неспособен да понесе погледа на издъхващия човек, отиде при другаря му, съвсем мъртъв, и го претърколи от възрастния духовник. Заля го кина. Не можеше ли да не ги убива? Да стреля веднъж и да блъфира, за да ги подчини, да ги завърже като Флаус? Може би… но такива любезности — нима човешкият живот се бе превърнал в любезност? — нямаше да му оставят време да намери жените, да обезвреди принца, да спре господарите на тези хора. Свенсон видя, че мъртвецът все още държи горящата пура. Без да се замисли, се наведе, взе я, дръпна си силно и затвори блажено очи.

 

 

Мъжете не бяха въоръжени. Свенсон погледна празния револвер и се примири, че ще трябва да разчита на още потайност и актьорска игра. Остави другите обитатели на стаята както си бяха и тръгна през поредица празни салони, като се оглеждаше за Баскомб или Крабе, но се надяваше да намери Баскомб. Ако това, което предполагаше за книгите от Тар Менър, бе вярно — че бяха способни да попиват — да записват — спомените, тогава сандъкът с книгите струваше колкото цял неизследван континент. Освен това осъзнаваше особената ценност на тефтера на Баскомб, където бяха каталогизирани съдържанията на всяка книга — на всеки ум! С тези бележки като пътеводител кой въпрос нямаше да получи отговор? Коя изгода нямаше да се намери?

Огледа се раздразнено. Намираше се в просторно фоайе с фонтан, чийто плисък заглушаваше всички далечни стъпки, които можеха да го насочат в правилната посока. Хрумна му дали в лабиринта на Харшморт има минотавър. Отиде до фонтана, погледна във водата — можеше ли да не погледне във водата? — и се изсмя на глас, защото минотавърът стоеше пред него: омазан със сажди, със стърчаща от устата пура и с оръжие в ръка. Не беше ли той чудовищното възмездие за гостите на тази вечер? Разсмя се на тази мисъл и отново се изсмя на гротескно прегракналия си глас, като на гарван, който се опитва да пее, след като е прекалил с джин. Остави пурата на перваза и пъхна револвера в джоба си. Загреба вода първо, за да пие, а после да наплиска лицето си и отново да заглади косата си назад. Тръсна ръце, капките накъсаха отражението му на вълнисти парченца, и вдигна очи. Някой идваше. Изгаси пурата във водата и извади пистолета.

 

 

Бяха Крабе и Баскомб, след тях вървяха двама от служителите им, а между тях, нямаше как да се сбърка, стойката му бе характерна, сякаш бе глътнал, бастун, вървеше лорд Робърт Вандаариф. Свенсон клекна зад фонтана. Чувстваше се сгащен като герой от комична оперета.

— Поразително — първо театърът, а сега това! — Министърът говореше ядосано. — Но хората вече са си по местата, нали?

— Да — отговори Баскомб. — Отряд мекленбургци.

— Те създават повече неприятности, отколкото помагат — изсумтя презрително Крабе. — Принцът е идиот, пратеникът е червей, а майорът е като тевтонски глиган… а докторът! Чухте ли? Той е жив! И е в Харшморт! Сигурно е дошъл с нас, но, честно казано, не мога да си представя как го е направил. Възможно е само ако е бил качен скришом, ако е бил скрит от някой свой съмишленик!

— Но от кого? — изсъска Баскомб и след като Крабе не отговори, си позволи да направи колебливо предположение: — Аспиш?

Отминаха и Свенсон се надигна, облекчен, че не го бяха забелязали, и внимателно ги последва. Не разбираше… въпреки че Вандаариф вървеше между двамата заговорници от министерството, те изобщо не му обръщаха внимание, говореха си през него… а и лордът не участваше в заговорите им. Освен това какво бе станало със сандъка на Баскомб със съкровището от сини стъклени книги?

— Да, да, и така е по-добре — тъкмо казваше Крабе. — И двете ще участват. Бедната Елспет е загубила доста коса, а Маргарет… ами тя много искаше да продължи напред. Тя винаги е ревностна, но… явно е имала стълкновение с Кардинала в „Роял“ и… ами, изглеждаше разстроена от това.

— И… другата също ли? — попита Баскомб.

— Да, да. Тя е опитното зайче, разбира се. Според мен всичко става прекалено бързо, прекалено много усилия се разпиляват на прекалено много места…

— Графинята се тревожи за графика ни…

— Аз също, господин Баскомб — остро отговори Крабе, — но и сам ще забележите объркването, риска, когато едновременно опитахме да се справим с инициациите в театъра, с трансформациите на графа в катедралата, със събирането във вътрешните салони, с жътвата от лорд Робърт — той небрежно махна към най-влиятелния човек в пет държави, — а сега заради тази проклета жена херцогът е…

— Доктор Лоренц като че ли е уверен, че…

— Той винаги е уверен! И все пак, Баскомб, науката е доволна, ако един от двайсет експеримента се окаже успешен — простата увереност на доктор Лоренц не е достатъчна, когато е заложено толкова много — имаме нужда от сигурност.

— Разбира се, сър.

— Момент!

Крабе спря и се обърна към двамата слуги, които вървяха след тях, което накара Свенсон бързо да се скрие зад един филодендрон.

— Вървете към върха на кулата — не искам изненади. Проверете дали е чисто, после един да се върне. Ще чакаме тук.

Мъжете хукнаха. Свенсон надникна над прашните листа и видя Баскомб, който почтително протестираше:

— Сър, наистина ли мислите, че…

— Мисля, че е най-добре никой да не чува какво говорим. — Млъкна, докато двамата слуги не се скриха от поглед, после продължи: — Преди всичко — и кимна към Робърт Вандаариф — каква книга имаме за нашия лорд? Имаме нужда от някакъв заместник, нали?

— Да, сър, но засега може да е липсващата книга, от лейди Мелант…

— Която трябва да бъде намерена…

— Разбира се, сър, но засега може да служи за пазител на тайните на лорд Вандаариф, докато не дойде моментът необратимо да повредим друга.

— Отлично — измърмори Крабе, облиза устните си и се наведе към Баскомб. — Аз пръв, Баскомб, ви предложих тази възможност, нали? Наследство и титла, нови възможности за брак, издигане в правителството…

— Да, сър, и съм ви много задължен. И ви уверявам, че…

Крабе махна, за да спре раболепниченето на Баскомб, все едно гонеше мухи.

— Това, което казах — че има прекалено много задвижени елементи наведнъж, е единствено за вашите уши.

За пореден път Свенсон се удиви, че никой от двамата изобщо не се обръща към лорд Вандаариф, който стоеше на по-малко от две крачки от тях.

— Вие сте умен, Роже, и сте хитър като всички в тази професия, както вече доказахте. Дръжте си очите отворени заради мен и заради вас самия за всеки неуместен коментар или действие… от когото и да било. Разбирате ли ме? Стигаме до задънена улица и съм изпълнен с подозрения.

— Намеквате, че някой от другите — графинята или господин Сонк…

— Нищо не намеквам. И все пак виждаме тези… разцепления…

— От тези провокатори — Чан, Свенсон…

— И вашата госпожица Темпъл — добави кисело Крабе.

— Тя само подсилва истината, сър, в която те всички са се заклели — че нямат господар нито други планове, освен враждата.

Крабе се приближи още до Баскомб, гласът му се понижи до неспокоен шепот:

— Да, да! И все пак! Докторът пристига с нашия въздушен кораб! Госпожица Темпъл се меси в плановете ни за Лидия Вандаариф и някак си устоява — без помощ, което не е за вярване — на потапянето в стъклената книга! А Чан — колцина е убил? Какви поразии е направил? Толкова високо ли е мнението ви за тях, че да смятате, че са направили всичко това без помощ? И откъде другаде, питам ви, Роже, може да е дошла тази помощ, ако не от нашите редици?

Лицето на Крабе беше бледо, устните му трепереха от гняв — или страх, или и от двете, сякаш самата мисъл, че е уязвим, разпалваше гнева му. Баскомб не отговори.

— Роже, вие познавате госпожица Темпъл най-добре от всички. Смятате ли, че тя може да е убила тези мъже? Да се е измъкнала от онази книга? Да е намерила Лидия Вандаариф и почти да я е въодушевила да се измъкне от хватката ни? Ако не е била госпожа Марчмур…

Баскомб поклати глава.

— Не, сър. Онази Селесте Темпъл, която познавам, не е способна на никое от изброените неща. И въпреки това трябва да има друго обяснение.

— А имаме ли такова? Имаме ли обяснение за смъртта на полковник Трапинг? И тримата ни провокатори са били в къщата през онази нощ, но въпреки това е, невъзможно да са го убили без предателство в нашите редици!

— Франсис Сонк наистина е изгорен от Кардинал Чан — бързо заговори Баскомб, преценявайки вариантите. — Малко вероятно е да се нарани така нарочно.

— Може би… И все пак той е изключително хитър и дързък.

— Така е. Графът…

— Граф Д’Орканч се грижи за стъклото си и за трансформациите — за идеите си. Заклевам се, че в сърцето си смята всичко това просто за поредната картина — шедьовър може би, но все пак за моя вкус мисълта му е прекалено… — Крабе преглътна с известно неудобство и избърса мустаците си с пръст. — Може би заради ужасяващите му планове за момичето — не че вярвам, че те са ни разкрити напълно…

Погледна младия мъж, все едно бе казал твърде много, но изражението на Баскомб остана непроменено.

— А графинята? — попита Баскомб.

— Графинята — повтори като ехо Крабе. — Графинята, наистина…

 

 

И млъкна, защото един от хората им се връщаше тичешком. Изчакаха го, без да говорят, и щом той докладва, че пътят напред е чист, Баскомб му кимна да се присъедини към другаря си напред. Мъжът бързо се обърна и двамата отново го изчакаха да изчезне, преди мълчаливо да го последват. Свенсон се запромъква след тях. Възможността за недоверие и разногласия в Кликата бе отговор на молитва, която не бе дръзнал да изрече.

Сега, когато хората им вече не ги скриваха от погледа му, той виждаше министъра по-ясно — нисък решителен човек, носеше кожена чанта за официални документи. Свенсон беше сигурен, че чантата я нямаше, когато събираха книгите, което означаваше, че Крабе я е взел след това — заедно с лорд Вандаариф? Значеше ли това, че в чантата има документи от лорд Вандаариф? Все още не можеше да разбере привидното участие на лорда — доброволната му компания, докато в същото време те напълно го игнорираха. Свенсон бе смятал, че Вандаариф е основният двигател на заговора, защото преди по-малко от два дни той съвсем преднамерено го бе отклонил от трупа на Трапинг. Колкото и дълго да бе чакала Кликата да задейства капана си, какъвто и контрол да бяха постигнали, какъвто и сомнамбулизъм… бяха го направили наскоро, защото със сигурност се бяха възползвали от всички ресурси на къщата и от името на лорда, за да постигнат целите си, а това можеше да е започнало единствено с неговото пълно участие и одобрение. А сега той ги следваше — в собствения си дом! — като някое добродушно пале. Но още първия път, когато бе зърнал лорда иззад фонтана, Свенсон бе видял, че на лицето му липсват белезите на Процеса. Как тогава го бяха принудили? Чрез стъклена книга? Само да можеше да остане сам с Вандаариф за пет минути! Дори за толкова кратко щеше да успее да го прегледа и да получи някаква представа за телесното въздействие на този мозъчен контрол и кой знае… някаква представа за спирането му.

Засега обаче, невъоръжен и сам, можеше само да ги следва. Откъм околните стаи долиташе нарастващ шум от човешка дейност — стъпки, гласове, тракане на прибори, бутане на колички. Дотук бяха заобикаляли всички открити пространства и места с пресичащи се коридори, без съмнение, за да държат Вандаариф далеч от очите на хората. Свенсон се питаше дали слугите в къщата знаят за подчинения ум на господаря си и как биха реагирали на тази вест. Не си представяше Робърт Вандаариф като любезен работодател — може би прислугата знаеше и се радваше на поражението му, може би Кликата бе използвала собствените богатства на Вандаариф, за да купи лоялността на хората му. И двете възможности караха Свенсон да не се доверява на слугите, но пък знаеше, че шансът му бързо му се изплъзва. С всяка стъпка се приближаваха към останалите членове на Кликата.

 

 

Пое си дълбоко дъх. Тримата мъже бяха на десетина метра пред него и тъкмо завиваха от един дълъг коридор към друг. Щом се скриха, той се втурна напред да ги настигне и надникна зад ъгъла — бяха на около пет метра, на пода имаше тънка пътека. Свенсон излезе с насочен револвер и бързо тръгна след тях, приглушените му стъпки се смесиха с техните — десет крачки, пет, и беше зад тях. Те по някакъв начин усетиха присъствието му и се обърнаха в мига, когато Свенсон се протегна, сграбчи яката на Вандаариф с лявата си ръка и притисна дулото на револвера към слепоочието му.

— Не мърдайте! — изсъска. — Не викайте или той ще умре, а после и вие. Точен стрелец съм, а и малко неща биха ми доставили повече удоволствие!

Те не гъкнаха и Свенсон отново усети обезпокоителната способност за жестоки дела да плъзва по гръбнака му — въпреки че не беше кой знае какъв стрелец, а и револверът беше празен. Не знаеше обаче колко важен е за тях Вандаариф. С ужас се запита дали те всъщност не искат той да бъде убит — нещо, което желаят, но не искат да направят сами, особено сега, когато Крабе държеше чантата с жизненоважната информация.

Чантата. Трябваше да я вземе.

— Чантата! — изръмжа на заместник–министъра. — Пусни я и отстъпи от нея!

— Няма! — отсече пискливо Крабе, лицето му бе пребледняло.

— Има! — изръмжа Свенсон, запъна ударника и натисна дулото още по-силно в главата на Вандаариф.

Пръстите на Крабе нервно помръднаха на кожената дръжка. Но не пуснаха чантата. Свенсон насочи оръжието към гърдите му.

— Доктор Свенсон… — почна Баскомб и вдигна помирително ръце, което се стори на Свенсон като опит да му вземе револвера, така че насочи дулото към младия мъж, който видимо потрепна, а после пак към Крабе, който бе притиснал чантата към гърдите си, после отново към Баскомб, като дръпна Вандаариф назад, за да си освободи място. Защо не ставаше по-добър в този вид стълкновения?

Баскомб преглътна и направи крачка напред.

— Доктор Свенсон — заговори колебливо, — така не може, вие сте в гнездото на стършелите, ще бъдете заловен…

— Искам своя принц — каза Свенсон. — И искам тази чанта.

— Невъзможно — изписука Крабе и за върховно раздразнение на доктора се обърна и метна чантата към другия край на коридора. Тя отскочи и спря до стената на двайсетина крачки от тях. Свенсон се ядоса. Ако в барабана имаше куршум, щеше да простреля Крабе право между наглите очи.

— Няма да я вземете! — Гласът на министъра стана съвсем писклив. — Как оцеляхте в кариерата? Кой ви помогна? Къде се бяхте скрили на въздушния кораб? Как така продължавате да рушите всичките ми планове?

Свенсон отстъпи още крачка назад, без да пуска Вандаариф. На Баскомб обаче не му липсваше кураж — направи още една крачка напред. Свенсон пак опря дулото до ухото на Вандаариф.

— Не мърдай! Вие ще ми отговаряте. Къде е Карл-Хорст, принцът?

Някъде отдолу в къщата се чу пищящ вой като от спирачки на влак… а след него отчаян женски писък. Какво бе казал Крабе за работата на графа… за катедралата? Писъкът стана непоносимо висок, а после внезапно спря. Свенсон дръпна Вандаариф още една стъпка назад.

— Пуснете го! — изсъска Крабе. — Само влошавате положението си.

— Влошавам ли го? — Свенсон се вбеси от арогантността му. Защо нямаше поне един куршум? — Какви са тези писъци? Какви са всичките тези ужаси? — Дръпна Вандаариф. — Няма да получите този човек!

— Той вече е наш — подигравателно каза Крабе.

— Знам какво сте му направили — заяви Свенсон. — Мога да го поправя! Хората ще повярват на думата му и вие всичките ще отидете по дяволите!

— Нищо не знаете. — Въпреки страха си Крабе не отстъпваше. Това несъмнено бе ценно качество при воденето на преговори, но за Свенсон беше крайно неприятно.

— Адският ви Процес може и да е необратим — заяви Свенсон. — Нямах време да го проуча, но зная, че лорд Вандаариф не е преминал през този ритуал. Няма белези — беше със съвсем бистър ум преди две вечери, белезите не биха могли да заздравеят толкова бързо, а и от това, на което току–що станах свидетел в театъра ви, разбрах, че ако той бе трансформиран по този начин, сега щеше да се бори срещу мен с всички сили. Не, господа, сигурен съм, че той е под временното въздействие на някакъв опиат, за който ще намеря противоотрова…

— Нищо подобно — извика Крабе, обърна се към Вандаариф и заговори с тон, с който се дават команди на куче: — Робърт! Вземи му оръжието — веднага!

За ужас на Свенсон лорд Вандаариф се обърна и се хвърли към револвера с две ръце. Докторът се дръпна, но настойчивите ръце на Вандаариф не се отказваха и изведнъж стана ясно, че лордът автомат е по-силен от изтощения лекар. На лицето на Крабе цъфна злобна усмивка.

Това вече беше повече, отколкото доктор Свенсон можеше да понесе. И докато Вандаариф се бореше с него — с една ръка на гърлото му, а другата на револвера — Свенсон измъкна оръжието, насочи го към лицето на министъра и изкрещя:

— Кажете му да спре, или сте мъртъв!

В този момент Баскомб се хвърли към него. Свенсон замахна с оръжието към лицето му и острият мерник раздра скулата на младежа и го събори. В същия миг Вандаариф стисна ръката на Свенсон. Ударникът изщрака. Свенсон отчаяно се взря в Баскомб. И двамата знаеха, че револверът не е гръмнал.

— Няма куршуми! — възкликна Баскомб и се провикна към коридора: — Помощ! Евънс! Джоунс! Помощ!

 

 

Свенсон се обърна. Чантата! Блъсна Вандаариф настрани и се затича към нея, макар това да го водеше към връщащите се стражи. Грабна я и затича обратно към Баскомб и Крабе. Крабе кресна на двамата мъже, които със сигурност бяха точно зад него:

— Чантата! Вземете чантата!

Баскомб се бе изправил и вървеше към него с разперени ръце, все едно да му препречи пътя или поне да го забави, докато другите му пръснат мозъка. Отстрани нямаше врати и Свенсон нямаше друга възможност, освен да го прегази. Спомни си времето в университета, игрите на пияна глава в спалните помещения — но Баскомб беше по-млад, по-пъргав и по-силен.

— Спри го, Роже! Убий го! — крещеше Крабе.

Свенсон се приведе, почти пложинира, блъсна Баскомб с рамо и се огледа. Накъде да побегне?

Двамата мъже в черно се приближаваха.

Къде ги бе изпратил Крабе — на върха на кулата? Намръщи се — от летящия кораб съвсем ясно бе видял, че Харшморт няма кула. Освен това мъжете бяха дошли почти веднага, след като Баскомб извика за помощ, тоест не бе възможно да са се качили високо. Освен ако…

Заплаши ги с револвера — не можеха да са сигурни, че е празен, нали така? — заобиколи ги и побягна натам, откъдето бяха дошли. Озова се в просторно мраморно фоайе, подът бе от шахматно подредени бели и черни плочи, а на отсрещната страна имаше странна метална врата, широко отворена, и зад нея тъмна вита стълба… това беше върхът на кулата, която слизаше надолу. Преди да успее напълно да осмисли това, доктор Свенсон се подхлъзна, стовари се на пода и се пързулна по мрамора. Тръсна глава и се опита да стане. Беше целият в… кръв! Беше стъпил в голяма алена локва и с падането си я бе размазал по целия мраморен под.

Двамата преследвачи се появиха и се втурнаха към него. В същия миг откъм отворената врата за кулата долетя друг пронизителен писък.

С всички сили Свенсон запрати пистолета към мъжете — улучи единия в коляното — и побягна в обратна на кулата посока (изобщо не му се искаше да се доближава до писъците).

Зави зад някакъв ъгъл през една врата и се огледа. Беше в някаква част на кухните. Погледна и пода — не беше оставил кървава следа. Мина покрай някакви бъчви и шкафове към една вътрешна врата. Тъкмо стигна до нея и тя се отвори. Свенсон бързо се скри зад нея и се притисна до стената. След миг се отвори и вратата, през която бе влязъл, и единият от преследвачите му извика:

— Някой влизал ли е тук?

— Кога? — попита сърдит глас почти до ухото му.

— Току-що. Мършав тип, чужденец, окървавен.

— Не. Да виждаш кръв?

Последва пауза — двамата преследвачи очевидно оглеждаха стаята.

— Къде може да е отишъл? — измърмори единият.

— Отсреща — оттам се влиза в стаята с трофеите — отговори гласът до ухото на Свенсон. — Пълна е с оръжия.

— По дяволите! — изруга преследвачът му и след миг Свенсон чу благословения звук от затварянето на вратата. След още миг чу как се отваря някакъв шкаф, а после шум, подобен на изсипване на чакъл. Мъжът замърмори нещо, после излезе и затвори вратата, зад която се криеше Свенсон.

Доктор Свенсон въздъхна с облекчение и погледна стената — беше цялата в кръв, където се бе притискал до нея. За миг се зачуди дали в някой от шкафовете няма нещо за пиене. Шкафовете? Защо ще държат чакъл в шкаф? Отиде тихо до шкафа, откъдето най-вероятно се бе разнесъл странният шум, и го отвори.

Изобщо не беше чакъл, а лед. Торба натрошен лед, изсипана върху посинелия труп на херцога на Сталмере, сложен в голяма желязна вана.

Защо го държаха тук? Какво си мислеше, че може да направи Лоренц? Да го съживи? Това беше абсурдно. Два куршума — като единият бе пронизал сърцето му. Какво мислеха да правят?

Докато гледаше мъртвеца, доктор Свенсон усети, че е на крачка от отчаянието. Погледна чантата в ръката си — приближаваше ли го тя до принца му, до това да спаси живота на приятелите си? Устните му се извиха в изнурена усмивка. Не си спомняше откога не бе наричал някого приятел. Баронът беше работодател и страдащ от подагра ментор в живота му в двореца, но не бяха близки. Офицерите, с които бе служил, на пристанищата и на корабите, бяха добри спътници, но щом следващото назначение ги разделеше, рядко се сещаха един за друг. От университета имаше малко приятели и повечето бяха далече или мъртви. Роднинските му връзки бяха в сянката на Корина и той не мислеше за тях. Мисълта, че през последните няколко дни е оставил съдбата си — не само живота си, а всичко, заради което живееше — на тази странна двойка (или тройка), след която не би обърнал глава, ако ги подминеше на улицата, бе смешна. Е, това не беше съвсем вярно. Щеше да се усмихне знаещо на сдържаното своенравие на госпожица Темпъл, щеше да поклати глава на крещящата реклама на занаята на Чан… и щеше да се задоволи с тактична оценка на Елоиз Дужон с нейната несъмнено скромна рокля. И щеше опасно да подцени и тримата. Тяхното първо впечатление за него сигурно също не допускаше настоящите му постижения. При тази мисъл потръпна и погледна лепкавата кръв, която вече се съсирваше по униформата му. Какво бе постигнал всъщност? Какво бе постигал някога? Животът му беше като в мъгла след смъртта на Корина… трябваше ли да разочарова и тези хора, както бе разочаровал нея?

Беше ужасно уморен и нямаше никаква представа какво да прави. Враговете му го причакваха отвсякъде. Огледа се. От един метален прът, който минаваше над главата му, висяха метални куки с дървени напречни дръжки. Предназначени бяха за закачане на големи късове месо. Две — по една във всяка ръка — щяха да му свършат добра работа. Свали две куки и се усмихна. Чувстваше се като пират.

Погледна към херцога — нещо привлече погледа му… не че нещо се бе променило, трупът си оставаше все така мъртъв и син. Осъзна, че е именно това — синьото не беше обичайният цвят на мъртва плът, на каквато се бе нагледал по време на службата си в Балтийско море. Не, беше някак си по-синьо. Ледът се размести и се плъзна надолу, топеше се. Обзет от внезапно любопитство, Свенсон застана зад херцога, пъхна куките под мишниците му и го повдигна от ваната, така че да види раната.

И се смая. Раната в сърцето бе зашита. И нещо повече — беше запълнена с индигова смола.

Вратата внезапно се отвори и Свенсон стреснато пусна тялото. Вода и лед се изплискаха шумно на пода. Който бе влязъл, несъмнено бе чул шума и бе видял, че вратата на шкафа е отворена. Свенсон бързо освободи куките. А чантата? Къде беше чантата? Беше я оставил на земята, когато бе взел куките. Прокле се какъв глупак е, пусна едната кука във ваната и грабна чантата в мига, в който вратата на шкафа помръдна. Свенсон я блъсна с рамо и повали човека зад нея. Отстъпи от шкафа и го погледна. Още един от облечените в черно слуги, дошъл с поредния чувал, пълен с натрошен лед. Чувалът се изсипа и ледът се разпиля по пода като блестящо покривало. Свенсон се хвърли към мъжа, стъпи върху него, за да не рискува да се подхлъзне на леда, и се втурна през вратата.

Озова се в самата готварница — с широка дълга маса, огромно каменно огнище, печки, купища тенджери, тигани и посуда. От другата страна на масата стоеше доктор Лоренц с черната си пелерина и четеше през дебелите си очила някакъв нагъсто изписан пергамент. От дясната страна на учения бе просната кърпа с подредени върху нея метални инструменти, пинцети, ножове и малки ножици, а от лявата имаше стъклени шишенца, свързани с дестилиращи тръбички. Свенсон видя патрондаша с металните шишенца, преметнат на един стол — това бе запасът от рафинирана индигова смола на доктора от кариерата.

От страната на масата откъм Свенсон седеше друг от хората им и пушеше пура. Още двама стояха до огнището и се занимаваха с някакви метални съдини, които висяха над огъня — обезпокоителни комбинации от чайник и средновековен шлем, с лъскави метални хоботи, от които излизаше пара. Всички бяха с дебели кожени ръкавици. И го погледнаха изненадано.

Страхът и умората му се сляха и се превърнаха в брутална целесъобразност. Свенсон пристъпи към масата и замахна с всички сили, преди мъжът на стола да успее да помръдне. Куката се заби с влажен звук и закова ръката му към масата. Мъжът изкрещя. Свенсон пусна куката, изрита стола изпод мъжа и той пак изкрещя, свлече се на пода и увисна на прикованата си ръка. Свенсон пусна чантата и замахна със стола с всичка сила към по-близкия мъж до огнището, който се бе втурнал към него. Столът го фрасна жестоко по протегнатите ръце и го спря. Свенсон отстъпи встрани като бикоборец — или както си представяше, че би направил бикоборец — и замахна отново, този път към главата и раменете на мъжа. Столът се счупи, а мъжът падна. Първият още крещеше. Лоренц викаше за помощ. И вторият от огнището се бе втурнал напред. Свенсон се дръпна към купа тигани — зад тях имаше тежък комплект касапски ножове и той се спусна към него. Мъжът го сграбчи за куртката. Пред очите на Свенсон имаше цял ред остри ножове, но не можеше да ги стигне. Мъжът го дръпна и го завъртя, заби лакът в челюстта му. Свенсон изпъшка и залитна назад, ръката му напипа някаква дръжка, дръжка на нещо тежко, и той замахна с него към противника си точно когато той стоварваше юмрук в корема му. Свенсон се преви на две, но и неговият удар бе достатъчно силен, за да накара противника му да залитне. Докторът вдигна очи, останал без дъх. Държеше тежък дървен чук за месо. От главата на залитащия мъж капеше кръв. Свенсон замахна отново, уцели го по ухото и мъжът се строполи на земята.

Обърна се към Лоренц. Онзи на масата още беше прикован, лицето му бе сивкаво. Доктор Лоренц гневно търсеше нещо в наметалото си и гледаше Свенсон с омраза. Ако можеше да докопа патрондаша! Свенсон се втурна към масата, вдигнал чука. Прикованият мъж изпищя и клекна. Лоренц се ухили тържествуващо: най-сетне бе намерил каквото търсеше — малък черен пистолет!

Втренчиха се един в друг.

— Упорит сте като въшка! — изсъска Лоренц.

— Всички сте обречени — прошепна Свенсон. — Всички до един!

— Това е смешно. Смешно!

Лоренц се прицели. Свенсон запрати чука по редицата стъклени шишенца — строши ги до едно — и се хвърли на пода. Лоренц извика смаяно — и заради проваления експеримент, и заради полетелите към лицето му стъкла — и куршумът прелетя през стаята и се заби във вратата. Свенсон напипа чантата на пода и за пореден път я грабна. Лоренц стреля пак, но пак не улучи. Третият куршум разцепи касата на вратата, докато Свенсон изхвърчаше през нея.

Влетя в коридора, подхлъзна се и се стовари на пода. Зад него Лоренц ревеше като бик.

Докато куцукаше по коридора, внезапно осъзна какво бе направил току-що — варварството, преднамереното осакатяване. Какво бе станало с него? Стрелял бе по хора от мостчето, все едно бяха безчувствени мишени, бе убил безпомощни хора през огледалото и сега тази ужасна касапница в кухните — и бе направил всичко с такава лекота, толкова умело, все едно беше изпечен убиец, все едно беше Кардинал Чан. Но той не беше Чан, не беше убиец… ръцете му затрепериха, обля го студена пот. Не, не можеше да продължава да се хвърля от един сблъсък към друг без никаква представа какво търси. Трябваше да седне, да си почине, да поплаче — какъвто и да е отдих, колкото и кратък да е. Чуваше гласовете на гостите, музика, стъпки — сигурно бе близо до балната зала. Видя някаква врата — малка, проста, отключена, — помоли се с цялото си сърце стаята зад нея да е празна и се вмъкна вътре.

Озова се в някакъв килер, най-вероятно на чистачките.

Внимателно остави чантата и опипа, около себе си. Напипа рафтове, пръстите му търсеха чевръсто, местеха се от рафт на рафт, докато дясната му ръка не откри дървена кутия, пълна с гладки цилиндрични неща… свещи. Взе една и продължи да търси кибрит — трябваше да е някъде тук. Намери го на долния рафт и с едно драсване превърна тайнствената стая в обикновен каталог на домакинството: сапун, кърпи, кофи, парцали, четки, метли, четки за прах, работни престилки, оцет, восък — благослови грижливата прислужница, която го бе оставила тук — едно малко столче. Седна с лице към вратата. Наистина много грижлива прислужница — защото на стената до вратата бе закована верига, която можеше да се омотае около дръжката и да служи като резе, но само отвътре. Свенсон я омота, огледа рафтовете и видя до кутията кибрит мястото, на което влизащите оставяха свещите си — там имаше петно от разтопен восък. Беше се скрил в нечие убежище и си го бе присвоил.

Затвори очи и остави умората да се стовари върху плещите му. Ех, защо тази мила прислужница не беше оставила и малко тютюн?

 

 

Щеше да е ужасно лесно да заспи и той знаеше, че е напълно възможно. Намръщи се и се насили да седне изправен, а после — защо ли все му се изплъзваше от ума — си спомни за чантата, сложи я в скута си и я отвори. Вътре имаше листове, нагъсто изписани с дребен почерк.

Свенсон зачете, бързо, очите му летяха от ред на ред, от един лист на друг.

Беше подробен разказ за завоевания и хитрости и явно беше излязъл изпод перото на Робърт Вандаариф. Отначало Свенсон разпозна достатъчно от имената и местата, за да проследи географския път на финансите — монетни къщи във Флоренция и Венеция, търговски брокери във Виена и Берлин, търговци на кожа в Стокхолм, търговци на диаманти в Антверпен. Но колкото по-внимателно четеше, толкова повече му се налагаше да се връща назад, за да си припомни фактите (и кои инициали бяха на институции — РЛС беше Розамунд Лакер-Сфорца, а не както бе решил отначало, Ротердам Лайабилити Сървисес, голям застраховател на презокеанска търговия), и толкова повече разбираше, че това е разказ с две свързани нишки: стабилна кампания за влияние и придобивки и поредица странни хора като острови в река, които всеки по свой начин определяха накъде да текат парите. Но повече от всичко му направиха впечатление многото споменавания на херцогство Мекленбург.

Беше съвсем явно, че Вандаариф е провел продължителни преговори, както лични, така и чрез посредници, за да закупи огромни територии в планинския регион на херцогството, при това с право за разработване на мините. Това потвърждаваше догадката на Свенсон, че хълмовете на Мекленбург са дори по-богати на залежи на индигова смола от кариерата на Тар Менър. Освен това потвърждаваше представата на Вандаариф за този материал като за стока — със специалните му свойства и подмолни приложения.

Малко по малко доктор Свенсон идентифицира останалите основни личности в Кликата, като отбеляза как всяка от тях бе влязла в разказа за завоеванията на Вандаариф. Графинята се появяваше чрез венецианския спекулативен пазар и чрез нея лорд Робърт се запознаваше в Париж с граф Д’Орканч като човек, който би могъл дискретно да го съветва за покупката на някои антики от някакъв наскоро открит под земята манастир в Солун. Но това беше уловка, защото графът бе нает, за да изучи и удостовери характеристиките на определени минерални проби, които лорд Вандаариф явно бе купил тайно от същите венециански спекуланти. И все пак той се изненада, че не видя да се споменава Оскар Вайланд, от чиито алхимични студии произтичаше толкова голяма част от работата на конспирацията. Възможно ли беше Вандаариф да бе познавал Вайланд (или да го бе подкупвал) толкова дълго, че да не виждаше нужда да го споменава? В това нямаше смисъл и Свенсон прелисти напред, за да види дали художникът не се появява нататък, но разказът скоро се разклоняваше в разкази за проучвания и дипломация, за учени и откриватели в Кралския институт, които също бяха поканени да проучат пробите, за ресурсите, отделени на определени експерименти в производството (тук за първи път се появяваха доктор Лоренц и Франсис Сонк), и после за самия Мекленбург и взаимодействията между лорд Вандаариф, Харалд Крабе и техния мекленбургски контакт, разбира се — Свенсон завъртя очи, — вечно киселия по-малък брат на херцога, Конрад, епископ на Варенмюнде.

С тези агенти и с предостатъчно пари плановете на Вандаариф напредваха безпроблемно; използваха Института, за да откриват депозитите, Крабе — за да се пазари за земята с Конрад, който играеше като агент на обеднелите собственици аристократи. Но изведнъж Свенсон видя, че има и друго, защото вместо за злато Конрад продаваше земята за контрабандни оръжия, доставяни от Франсис Сонк. Братът на херцога събираше арсенал, за да поеме контрола над Карл-Хорст, след като той наследи трона. Свенсон се усмихна на тази ирония. Без Конрад да знае, Кликата го бе използвала, като му бе позволила да си внесе тайна армия, която, когато те започнеха да управляват чрез невръстния син на принца, който скоро щеше да се появи на бял свят (и по необходимост уредяха смъртта на Конрад), щяха да използват сами, за да защитават инвестициите си, тъй като вкарването на чужди войски би довело до въстание. Точно с такива стратагеми бе известен Вандаариф. И между всички тези хора се движеха графът и графинята. Защото Свенсон виждаше нещо, което Вандаариф не бе видял: че колкото и да си представяше финансистът, че е автор на схемата, той беше само неин двигател. Докторът не се съмняваше, че именно графът и графинята са я задвижили от самото начало и са манипулирали Вандаариф. Точният момент, в който се бяха обединили с останалите — дали бяха били в съюз преди това, или бе станало, след като Вандаариф ги бе наел, — не беше ясен, но Свенсон веднага разбра защо всички се бяха наговорили да се обърнат срещу благодетеля си. Неконтролиран, Вандаариф можеше да определя печалбите на всички… ако бе в плен, цялото му богатство беше на тяхно разположение.

Свенсон не разбираше много неща — Вайланд все още не се споменаваше, нито как точно Кликата бе успяла да победи Вандаариф, който бе съвсем на себе си в нощта на приема по случай годежа. Възможно ли беше това да е причината за убийството на Трапинг? Да е заплашил да разкрие на Вандаариф плановете на графа за Лидия? Но не, какво значение имаха чувствата на Вандаариф, като така и така щяха да го превърнат в свой роб? Или Трапинг бе открил нещо друго — нещо, което издаваше, че някой от членовете на Кликата е против останалите? Но кой? И каква беше тайната им?

Главата на Свенсон бе препълнена с твърде много имена, дати и хора. С Мекленбург се бе случило толкова много, а той изобщо не беше забелязал. Корените на конспирацията бяха прониквали все по-дълбоко, та Кликата да се сдобие с имоти и влияние. Имаше пожари, изнудване, заплахи, дори убийство… дори… от колко време продължаваше това? Сякаш от години… Той четеше за експериментите „полезни както с научна, така и с практическа цел“, при които в регионите, където собствениците не искали да продават, били внесени зарази.

Кръвта му изстина. Пред очите му бяха думите „кървава треска“. Корина… възможно ли бе тези хора да я бяха убили… да бяха убили стотици, хиляди… да бяха заразили братовчедка му… за да свалят цената на земята!

Чу стъпки пред вратата, бързо натъпка страниците в чантата и духна свещта. Ослуша се — още стъпки. Говореше ли някой? Музика? Само да знаеше къде точно се намира! Изсумтя — само да имаше заредено оръжие, само да не беше толкова изтощен — по същия начин можеше да си пожелае и крила!

Тръсна глава. Да прекара толкова време в ропот и негодувание срещу жестоката съдба и безсърдечния свят, а сега да открие, че всичкото това зло се дължи на преднамерени човешки действия. Затисна устата си с ръка, за да заглуши риданието си.

Избърса очи и издиша треперливо. Не можеше да го понесе. Не и тук, в килера. Развърза веригата, отвори вратата и излезе в коридора, преди нервите му да го предадат. Навсякъде — виждаха се от двете страни през отворените арки — беше пълно с гости, маскирани, с наметала. Той срещна погледите на един мъж с наметало и една жена и им се усмихна с лек поклон. Те отвърнаха на поклона, на лицата им се четеше смее от учтивост и ужас от външния му вид. Докторът се възползва от стресването им и ги привика с пръст, като им се усмихна съзаклятнически. Мъжът пристъпи напред, а жената изостана.

— Моля за извинение — прошепна Свенсон. — Аз съм на служба при принца на Мекленбург, който, сигурно знаете, е сгоден за госпожица Вандаариф. — Посочи униформата си. — Случи се нещо непредвидено, всъщност насилие, както виждате по лицето ми…

Мъжът кимна, но беше ясно, че това е причина по-скоро да избяга от Свенсон, отколкото да му повярва.

— Трябва да се видя с принца. Той трябва да е с госпожица Вандаариф и с баща й, но разбирате, че не мога да го направя в такава тълпа, без да причиня смут и бъркотия, която, уверявам ви, би била опасна за всички. — Огледа се и заговори още по-тихо: — Възможно е да има още тайни агенти на свобода…

— Така ли? — отговори мъжът, явно облекчен, че има какво да каже. — Чух, че заловили един!

Свенсон кимна знаещо.

— Да. Но може да има и други. Трябва да докладвам. Бихте ли — много ми е неудобно да ви моля, но бихте ли се съгласили да ми заемете наметалото си? Разбира се, ще спомена името ви на принца и на приближените му, естествено, на заместник-министъра, на графа, на графинята…

— Познавате графинята? — ахна мъжът и рискува да хвърли виновен поглед през рамо към жената, която го чакаше под арката.

— О, да! — Свенсон се усмихна, наведе се и прошепна в ухото му: — Ако желаете, ще ви запозная. Тя е… несравнима.

С черното наметало, което скриваше униформата му и петната по нея, и с черната маска, която бе взел от Флаус, докторът се гмурна в тълпата, поела към балната зала, като безцеремонно си проправяше път и отговаряше на всяко оплакване на отсечен немски. Вдигна поглед и видя тавана на балната зала през следващата арка, но преди да стигне дотам, чу високи гласове, а после остър заповеднически вик:

— Отворете вратите!

Гласът на графинята.

Свенсон чу как вратата се отваря. В предните редици гости се надигна тревожен шепот… а после настана напрегнато мълчание. Но кой беше влязъл? Какво ставаше?

Той се заблъска напред още по-невъзпитано, мина под арката и влезе в балната зала. Беше претъпкана с гости, които отстъпваха назад, все едно правеха място на някого в средата на помещението. Някаква жена изпищя, после друга — но бързо млъкнаха. Доктор Свенсон си запроправя път напред и стигна до редица драгуни, с гръб към него. Не, не беше редица — беше пръстен около празно пространство в средата на залата.

А в центъра на оформения от драгуните кръг стоеше граф Д’Орканч и…

Докторът замръзна.

Кардинал Чан беше на четири крака, от устата му се стичаше лига. Над него стоеше гола жена — приличаше на жива скулптура от синьо стъкло. Графът я водеше на каишка. Свенсон примигна и преглътна. Това беше жената от оранжерията — Анжелик! Или поне нейното тяло, нейната коса… Призля му дори само от мисълта за това, което е направил Д’Орканч, да не говорим как го бе направил. Очите му смаяно се преместиха на Чан. Възможно ли беше да е изтърпял повече беди от него? Беше блед, опръскан с кръв, яркото му палто беше съдрано, изпоцапано и изгорено. Очите на Свенсон се стрелнаха покрай Чан към един издигнат подиум — всичките му врагове се бяха подредили там: графинята, Крабе (но без Баскомб, което бе странно), Сонк, и Карл-Хорст също, хванал под ръка русата жена от театъра. Както се бе страхувал, Лидия Вандаариф бе инструмент в ръцете на Кликата също като баща си.

Отново се надигна шепот като съскането на прииждаща вълна и тълпата се раздели, за да пусне други две жени да влязат в кръга зад Чан. Първата бе облечена със семпла тъмна рокля и носеше черна маска и черна панделка в косата. Зад нея вървеше жена с кестенява коса, облечена с бели копринени дрехи. Госпожица Темпъл. Чан я видя и се надигна на колене. Жената в черно свали маската на госпожица Темпъл и Свенсон ахна. На лицето й ясно се виждаха белезите от Процеса.

С крайчеца на окото си видя как Аспиш вдига някаква палка. Замахна и Чан се строполи на пода. Аспиш кимна на двама драгуни и им посочи мястото, откъдето бяха влезли жените.

Извлякоха Чан. Госпожица Темпъл дори не го погледна.

Съюзниците му бяха разбити. Единият бе надвит физически, другата в ума й, и трябваше да признае, че и за двамата нямаше надежда за спасение или възстановяване. А щом бяха победили госпожица Темпъл, какво освен смърт или същото робство бяха отредили на Елоиз? Защо ги бе изоставил? Пак се беше провалил — нещастията следваха едно след друго! Чантата… ако успееше да предаде чантата в ръцете на някое друго правителство — поне още някой щеше да научи… но застанал насред претъпканата бална зала, доктор Свенсон знаеше, че това е поредната напразна надежда. Имаше нищожен шанс да избяга от къщата, а още по-малко да стигне до границата или до някой кораб… не знаеше какво да прави. Погледна подиума, присви очи към превзетата усмивка на принца. Ако имаше оръжие, щеше да стреля — ако успееше да убие принца и още един или двама от тях, щеше да е достатъчно… но дори този самопожертвователен жест му бе отказан.

Гласът на графинята прекъсна мислите му:

— Скъпа ми Селесте — провикна се тя. — Колко мило да се… присъедините към нас. Госпожо Стърн, благодаря ви за навременната поява.

Жената в черно направи почтителен реверанс.

— Госпожо Стърн! — каза дращещият глас на граф Д’Орканч. — Не искате ли да видите трансформираните си спътнички?

Едрият мъж посочи и гостите се заобръщаха и заизвиваха вратове, за да видят още две блестящо сини жени, също голи и с нашийници, които бавно се появиха пред очите им, краката им тракаха по паркета. Плътта им беше блестяща и ярка, достатъчно прозрачна, за да се провиждат по-тъмните ивици мрачно индиго отдолу. И двете държаха каишки и когато стигнаха до графа, му ги подадоха. Той ги пое и жените спряха, загледани в тълпата с клинично безразличие. По-близката до него… Свенсон преглътна… косата й — всъщност, след като я разгледа, с неудобна тръпка осъзна, че това са единствените косми по тялото й — бе изгорена над лявото слепоочие… операционният театър… парафинът… това беше госпожица Пул. Тялото й бе едновременно прекрасно и нечовешко — великолепното напрежение на повърхността му, стъклена, но някак мека — Свенсон настръхваше при вида му, но не можеше да откъсне очи и с ужас усети, че в него започва да се надига желание. А третата жена — трудно бе да се различат чертите им — можеше да е само госпожа Марчмур.

Графът дръпна леко каишката на госпожица Пул и тя се приближи към жената в черно. Изведнъж главата на жената клюмна на една страна и тя се олюля, погледът й се замъгли. Какво ставаше? Госпожица Пул се обърна към тълпата от страната на Свенсон и той заотстъпва бавно от странните й очи, защото те сякаш наистина виждаха чак до костите му. Внезапно коленете му се разтрепериха и за един ужасен миг цялата зала сякаш се отдръпна. Свенсон седеше на едно канапе в някакъв сумрачен салон… ръката му — нежна женска ръка — галеше разпуснатата коса на госпожа Стърн, а от другата й страна някакъв мъж с маска и наметало се наведе, за да я целуне по устата. Погледът на госпожица Пул (видението беше от нейната гледна точка като в синята стъклена карта или в книгите… тя беше жива книга!) се премести леко, когато с другата си ръка тя взе чаша вино — ръката й бе в бяла роба като тази на госпожица Темпъл, всъщност и двете жени бяха облечени в еднакви копринени роби за инициация! А после салонът изчезна и Свенсон се озова в балната зала, опитваше се да потисне спазмите на гадене в гърлото си. Всички гости около него тръскаха замаяно глави. Какво насилие бе това — ефектът на стъклените карти се прожектираше в голяма публика — във всеки ум!

Доктор Свенсон отчаяно се опита да го проумее — картите, Процесът, книгите, а сега и тези жени, като три демонични грации! Мислеше си, че е разбрал останалото — Процеса и книгите за изнудване и влияние. Това бяха стандартни неща дори в такива зловещи мащаби, но това — това беше алхимия и той не можеше да я разбере, както не можеше да разбере защо някой би се отдал на такова… такова… отвратително нещо!

Графът казваше нещо на госпожа Стърн — и на графинята, а графинята му отговаряше, но той не можеше да проследи думите му, натрапчивото видение все още замъгляваше мозъка му. Обърна се, за да си проправи път през тълпата, далеч от враговете си, далеч от госпожица Темпъл. Не бе направил и пет крачки, когато умът му се понесе в друго видение… видение на него самия!

Беше в Тар Менър, гледаше към госпожица Пул на стъпалата на кариерата, Крабе се измъкваше, мъжете се втурнаха към него, отбиха немощните му удари и го вдигнаха, а после го хвърлиха през парапета. Отново бе потънал в преживяванията на госпожица Пул — гледаше собственото си поражение! — и то с такава непосредственост, че усети как госпожица Пул се забавлява от жалките му усилия…

Опомни се, паднал на четири крака на паркета. Хората се отдръпваха от него, правеха място. Това се бе случило и с Чан. Тя някак го бе усетила в тълпата. Докторът неистово се опитваше да стане, но го събориха и го изтикаха към центъра на залата.

 

 

Стискаше чантата. Край. И все пак нещо… мъчеше се да мисли, да не обръща внимание на виковете, на блъскането… хвана се за това, което бе видял току–що! В първото видение на госпожица Пул — това за госпожа Стърн — мъжът на канапето беше Артър Трапинг, лицето му бе белязано от пресните белези на Процеса. Споменът бе от вечерта, в която бе умрял — половин час преди да бъде убит… и когато госпожица Пул се бе обърнала, за да си вземе виното, Свенсон бе видял на стената огледало… и в това огледало бе видял как от сянката на полуотворена врата ги наблюдава Роже Баскомб.

Не можеше да направи нищо. Извърна отчаяното си лице към госпожица Темпъл, сърцето му се късаше, когато срещна празния й безразличен поглед. Аспиш изтръгна чантата от ръката му и драгуните жестоко го стиснаха за ръцете. Палката на полковника се стовари свирепо.