Гордън Далкуист
Стъклените книги на крадците на сънища (10)

10.
Наследницата

Граф Д’Орканч ги бе повел — нея, госпожица Вандаариф, госпожа Стърн и двама войници — по затъмнената рампа към театъра. Щом видя празната маса с увиснали ремъци и купчината кутии под нея, някои отворени, и разпилените парчета оранжев филц, госпожица Темпъл се вцепени от ужас. Желязната ръка на графа пусна рамото й и той я предаде на госпожа Стърн, която застана между нея и госпожица Вандаариф, хвана ги за ръцете и ги стисна. Графът остави чудовищния си меден шлем на една от изцапаните с ръжда (или кръв?) памучни постелки на масата и отиде до огромната черна дъска. С бързи широки движения написа с плътни главни букви: И ТЕ ЩЕ СЕ ПРЕРОДЯТ. Почеркът й се видя странно познат, все едно го познаваше и от другаде, освен от тази същата дъска при предишното си посещение. Прехапа долната си устна, защото това й се стори някак важно, но не можеше да си спомни. Графът пусна тебешира в подноса и се обърна към тях.

— Госпожица Вандаариф ще е първа, защото трябва да заеме мястото си на тържеството, а за да го направи, трябва да се е възстановила достатъчно от инициацията. Обещавам ти, мила моя, че това е само първото от множеството удоволствия, които ти предстоят през тази тържествена вечер.

Госпожица Вандаариф преглътна и се помъчи да се усмихне. Макар преди малко настроението й да бе весело, комбинацията от помещението и мрачното поведение на графа явно отново бе разпалила тревогата й. Госпожица Темпъл си помисли, че би разпалила тревогата и на желязна статуя.

— Не знаех за тази стая — каза Лидия Вандаариф тихичко. — Разбира се, има толкова много стаи, а баща ми… баща ми… е много зает…

— Сигурна съм, че не е смятал, че се интересуваш от наука, Лидия — усмихна се госпожа Стърн. — Сигурно има и складове и работилници, които никога не си виждала!

— Сигурно. — Госпожица Вандаариф кимна, погледна към празните места за публиката, изхълца неприятно и покри устата си с ръка. — Нима ще ни гледат?

— Разбира се — каза графът. — Вие сте пример. Цял живот сте били пример, мила моя, в служба на баща си. Тази вечер ще бъдете пример за нашата работа и за бъдещия си съпруг, но най-важното, госпожице Вандаариф, за вас самата. Разбирате ли ме?

Тя кротко поклати глава, че не разбира.

— Значи ще е още по-полезно — каза той с груб глас. — Защото ви уверявам… че ще разберете.

Бръкна под кожената си престилка, извади сребърен джобен часовник на верижка, погледна го с присвити очи и го прибра.

— Госпожо Стърн, бихте ли се дръпнали с госпожица Вандаариф?

Госпожица Темпъл си пое дъх за кураж, докато Каролин пускаше ръката й. Графът кимна на двамата мекленбургски войници и преди госпожица Темпъл да успее да помръдне, те я хванаха здраво и я вдигнаха така, че само пръстите на краката й докосваха земята. Графът свали кожените си ръкавици и ги метна една след друга върху медния шлем. Гласът му бе бавен и заплашителен.

— А вие, госпожице Темпъл, вие ще изчакате, докато госпожица Вандаариф премине през изпитанието си. Ще я гледате и тази гледка ще увеличи страха ви, защото вие наистина, наистина изгубихте себе си в това. Вие ще ми принадлежите. И още по-лошо, и ви го казвам сега, за да можете да го обмислите добре, този дар на вашата независимост към мен ще направите сама с желание, с радост… с благодарност. Ще се върнете към спомените, които пазите за своенравните си постъпки от последните дни, и те ще ви се сторят като нещастни детски лудории — дори като действия на непокорно кученце. Ще се засрамите. Повярвайте, госпожице Темпъл, ще се преродите в тази стая, разкаяна и помъдряла… или не.

Госпожица Темпъл не отговори: не можеше.

 

 

Графът изсумтя, пак извади джобния си часовник и се намръщи.

— Отвън все пак имаше смущения… — почна госпожа Стърн.

— Знам — избоботи графът. — Но това закъснение — бъдещите последователи сигурно вече чакат. Започвам да си мисля, че сгреших, като не пратих вас…

Обърна се при звука на отваряща се врата откъм отсрещната рампа и тръгна нататък.

— Знаете ли колко е часът? — изрева към тъмнината, върна се при масата и се наведе над кутиите под нея.

От тъмната рампа зад него се появи ниска пищна жена с къдрава тъмнокафява коса, кръгло лице и нетърпелива усмивка. Носеше маска от паунови пера и блестяща светла рокля с цвят на пресен мед със сребрист бордюр по деколтето и ръкавите. Носеше няколко метални шишета с капачки. Госпожица Темпъл беше сигурна, че я е виждала и преди — тази вечер подозренията я глождеха, — а после се сети: това бе госпожица Пул, третата жена от каретата за Харшморт, която бе получила инициация онази нощ.

— За бога, господин графе — бодро започна госпожица Пул, — прекрасно знам колко е часът, но ви уверявам, че нямаше как да предотвратя закъснението. Начинанието ни бе опасно забавено…

Видя госпожица Темпъл и млъкна. После попита:

— Коя е тази?

— Селесте Темпъл. Мисля, че сте се виждали — отсече графът.

— Как бе забавено?

— Ще ви разкажа после. — Госпожица Пул хвърли неприязнен поглед на госпожица Темпъл, после се обърна и театрално помаха на госпожа Стърн. — Достатъчно е да кажа, че просто трябваше да се преоблека — онзи оранжев прах, нали знаете. Но преди да ми се накарате, ще ви кажа, че това отне също толкова време, колкото му трябваше на доктор Лоренц да приготви безценната ви смола.

Подаде шишенцата на графа и кръшно тръгна към госпожица Вандаариф; лицето й бе озарено от поредната блестяща усмивка.

— О, Елспет! — възкликна госпожица Вандаариф. — Дойдох да \ те търся в хотела…

— Знам, милинка, и толкова съжалявам, но ме повикаха в провинцията…

— Но на мен ми беше толкова лошо…

— Бедничката ми! Но Маргарет беше там, нали?

Госпожица Вандаариф кимна мълчаливо и подсмръкна, сякаш за да каже, че не е искала да бъде успокоявана от Маргарет, както госпожица Пул добре знае.

— Всъщност госпожица Темпъл е била там преди нея — отбеляза спокойно госпожа Стърн. — Двете с Лидия са имали доста време да си поговорят, преди госпожа Марчмур да успее да се намеси.

 

 

Госпожица Пул не отговори, а пак погледна госпожица Темпъл, преценяваше я като противник. Докато отвръщаше на надменния й поглед, госпожица Темпъл си спомни дребната схватка в каретата, защото тя бе бръкнала в очите точно на госпожица Пул, и разбра, че въпреки Процеса унижението ще остане в съзнанието на тази жена като белег от камшик. Освен това госпожица Пул притежаваше точно този нарочно весел темперамент, който госпожица Темпъл смяташе за ужасно дразнещ. Както госпожа Марчмур (надменна и театрална), така и госпожа Стърн (замислена и резервирана), изглежда, бяха оформени от травми през живота си, но настойчивата веселост на госпожица Пул приличаше по-скоро на остро отрицание. А това, което бе още по-противно за госпожица Темпъл, бе, че тя се правеше на истинска приятелка на Лидия само за да я тъпче по-успешно с ужасния им еликсир.

— Да, двете с Лидия се разбираме добре — каза госпожица Темпъл. — Научих я как да бърка в очите на глупави дами, които се опитват да се правят на много умни.

Усмивката на госпожица Пул замръзна. Тя хвърли поглед към графа — той все още се занимаваше с кутиите, шишенцата и дългите медни жици, обърна се към госпожа Стърн и каза достатъчно високо, за да я чуят всички:

— В имението на господин Баскомб — или трябва да кажа лорд Тар? — изпуснахте толкова интересни неща! Част от закъснението се дължи на залавянето и екзекуцията на доктора на принца — доктор… как се казваше? — странен човек и наистина голям глупак. Другата част бе заради един от обектите ни: реакцията й към събирането беше противна, но не фатална, и накрая тя създаде един доста важен проблем — макар доктор Лоренц да е убеден, че може да го поправи…

Погледна графа през рамо. Той бе спрял работата си и я слушаше с безизразно лице. Госпожица Пул се направи, че не забелязва и отново заговори на госпожа Стърн. В ъгълчетата на сочните й устни играеше хитра усмивка.

— Странното — Каролин, реших, че за теб ще е особено интересно — е, че тази Елоиз Дужон е възпитателка на децата на Артър и Шарлот Трапинг.

— Разбирам — каза Каролин внимателно, все едно не знаеше какво цели госпожица Пул с тази забележка. — И какво стана с тази жена?

Госпожица Пул посочи тъмната рампа зад гърба си.

— Във външната стая е. Господин Крабе сметна, че такова храбро неподчинение трябва да бъде оползотворено, така че я доведох за инициация.

Госпожица Темпъл забеляза, че тя погледна графа, доволна, че му дава информация, каквато той няма.

— Жената е била близка със семейство Трапинг? — попита той.

— И следователно със семейство Сонк — добави госпожица Пул. — Била е привлечена в Тар Менър чрез Франсис Сонк.

— Разкри ли нещо? За смъртта на полковника или за… — Графът кимна към Лидия с нехарактерна сдържаност.

— Поне на мен не ми е известно, макар че последно я разпитва заместник–министърът.

— Къде е господин Крабе? — попита графът.

— Всъщност първо трябва да се видите с доктор Лоренц, господин графе, защото вредата, която нанесе тази жена — ако си спомните кой още присъстваше в Тар Менър, — е такава, че докторът много би се радвал да го консултирате.

— Така ли? — изръмжа графът.

— И то спешно. — Тя се усмихна. — Де да имаше двама като вас, господине, защото уменията ви са нужни на толкова много фронтове! Обещавам, че ще направя всичко, за да изкопча от тази жена каквото мога, защото наистина изглежда, че много хора може да са искали смъртта на полковника.

— Защо казвате това, Елспет? — попита Каролин.

Госпожица Пул отговори, без да сваля очи от графа:

— Само повтарям думите на заместник-министъра. Като човек между толкова много страни, полковникът е бил в състояние да разгадава… тайни.

— Но тук всички са съюзници — каза Каролин.

— И въпреки това полковникът е мъртъв. — Госпожица Пул се обърна към Лидия, която слушаше разговора с объркана усмивка. — А когато става дума за тайни… кой може да каже какво не знаем?

Графът рязко вдигна шлема и ръкавиците си, пристъпи към госпожица Пул — която несъзнателно направи крачка назад — и изръмжа:

— Ще инициирате госпожица Вандаариф първа. После госпожица Темпъл. След това, ако има време — и само ако има време — третата жена. Целта ви е да информирате зрителите за нашата работа, а не да инициирате просто ей така.

— Но заместник-министърът… — започна госпожица Пул.

— Неговите желания не са ваша грижа. Госпожо Стърн, вие идвате с мен.

— Господине?

Беше съвсем ясно, че госпожа Стърн бе възнамерявала да остане в театъра.

— Имаме по-важни задачи — отсече той, погледна към двама мъже с кожени престилки и шлемове, които тъкмо влизаха: почти влачеха помежду си една отпусната жена, и продължи: — Госпожице Пул, вие ще говорите пред зрителите, но не си и помисляйте да работите с машините. — После се провикна към потъналите в мрак горни редове на амфитеатъра. — Отворете вратите!

Обърна се, мина по рампата с широки крачки и изчезна.

Госпожа Стърн погледна госпожица Темпъл и Лидия и по лицето й пробяга загриженост, а после срещна усмивката на госпожица Пул, чиято зашеметяваща особа — поне според самата нея — току–що бе изместила госпожа Стърн и простата й строга тъмна рокля от мястото й.

— Сигурна съм, че ще поговорим след това — каза госпожица Пул.

— Да — отговори госпожа Стърн и забърза след графа.

Щом тя излезе, госпожица Пул махна на хората на графа. Горе се бе отворила врата и местата за публиката се пълнеха със зрители.

— Да сложим милата Лидия на масата. Господа?

 

 

По време на жестокото изпитание на госпожица Вандаариф двамата войници от Мекленбург здраво държаха госпожица Темпъл. Госпожица Пул бе натъпкала в устата й тапа от вата и тя не можеше да издаде и звук. Колкото и да се опитваше да я избута с език, успяваше само да откъсне мокри парчета памук, а се страхуваше, че може да ги глътне и да се задави. Чудеше се дали тази госпожа Дужон е била с доктор Свенсон накрая. При мисълта за този беден мил човечец очите й се насълзиха, но тя правеше всичко възможно да не се разплаче, защото с течащ нос съвсем нямаше да може да диша. Докторът… да умре в Тар Менър. Не разбираше — Роже беше във влака за Харшморт, не беше в Тар Менър. Какъв смисъл имаше някой да ходи там? Замисли се за синята стъклена карта, на която Роже и заместник-министърът говореха в каретата… беше решила, че Тар Менър е просто наградата, с която бяха прелъстили Роже. Възможно ли беше да е обратното — нуждата им от Тар Менър да бе наложила и привличането на Роже?

Но после я налегна друга глождеща мисъл: последните мигове от картата — обкована с метал врата и висока зала… широкоплещест мъж, наведен над някаква маса, на масата лежи жена… тази карта бе дошла от полковник Трапинг. Мъжът до масата бе графът. А жената… госпожица Темпъл не знаеше.

Приглушените викове на Лидия, писъкът на машините и непоносимата миризма изтласкаха тези мисли от ума й. Госпожица Пул стоеше до масата и описваше всяка стъпка на Процеса на публиката, все едно това беше скъпо ястие — всеки миг на усмихнатия й ентусиазъм контрастираше с извиващия се гръб и драскащите ръце на момичето, с червеното му лице и стоновете на зверска болка. За възмущение на госпожица Темпъл зрителите си шепнеха и ръкопляскаха на всички ключови моменти, тоест отнасяха се към ставащото като към цирково представление. Имаха ли изобщо представа кой лежи и се поти в агония пред тях? Красавица, равна по хубост на всяка кралска особа, галеницата на светските вестници, наследницата на могъща финансова империя? Те виждаха единствено жена, която се мята, и друга, която им обяснява колко хубаво е това. Помисли си, че това всъщност е резюме на целия живот на Лидия Вандаариф.

Веднага щом хората на графа развързаха Лидия и я свалиха от масата — мазната госпожица Пул зашепна нещо ентусиазирано на ухото й, — войниците вдигнаха госпожица Темпъл да я сложат на мястото й. Тя зарита, но веднага хванаха краката й. Само след няколко безпомощни секунди беше по гръб, памучните подложки под нея бяха горещи и мокри от потта на Лидия, каишите се стегнаха около талията, врата и гърдите й, ръцете и краката й бяха здраво завързани. Масата бе наклонена под такъв ъгъл, че публиката виждаше цялото й тяло, но самата тя виждаше само блясъка на нагорещените парафинови лампи и някаква неразличима маса от лица, нехаещи за състоянието й, както хората, чакащи с празни чинии, нехаят за изплашеното животно под ножа.

Погледна Лидия — лицето й блестеше от пот, мократа й коса лепнеше по врата й, очите й бяха замъглени — и с трепет си помисли за непокорния път на краткия си живот — поредица от гувернантки и лели, съперници и ухажори, баскомбовци, пуловци и марчморки… сега щеше да стане една от тях, ръбовете щяха да бъдат огладени, устремът й щеше да е впрегнат в тяхната посока, решителността й щеше да е под ярем като вол, който работи на чужда нива.

А какво бе искала? Госпожица Темпъл не беше глупава — виждаше колко истински свободни бе направил Процесът госпожа Марчмур и госпожица Пул и не се съмняваше, че сега Лидия Вандаариф ще открие желязната си воля. Дори Роже… Тя знаеше, че преди той бе ограничен от скромност, диктувана от страх и плахи желания. Но това не правеше тези хора мъдри — Роже например не можеше да свърже настоящите й действия с годеницата, която бе познавал, — правеше ги жестоки. Жестоки ли? Тя вече беше жестока. Не искаше никоя от тези глупости и ако имаше силата на мъж и камшика на баща си, тези негодници щяха да са на колене.

Но освен това госпожица Темпъл осъзна — докато слушаше с половин ухо словото на госпожица Пул, — че голяма част от тази борба се свежда до мечтите. Госпожа Марчмур се бе спасила от бардака, госпожа Стърн от бездейното вдовство, а госпожица Пул — от момичешката надежда да се омъжи за най-добрата възможна партия… което тя, естествено, разбираше. Това, което те не разбираха — което никой не разбираше, от гневния й баща до леля й, от Роже до графа и графинята с ужасяващите им престъпления, — беше своеобразното естество на нейните желания, на нейните окъпани в слънце мечти с влажен въздух и привкус на сол. В ума си тя виждаше злокобните фрагменти на „Благовещението“ на Оскар Вайланд, изражението на смаяна чувственост на лицето на Мария и блестящите сини ръце с кобалтови нокти, впили се в меката й плът… и въпреки това знаеше, че собственото й желание, макар и възпламенено от откровеността на това физическо действие, в действителност е другаде… цветовете й — окраските на нуждата й — съществуваха преди вмешателството на художника: натрошени първични минерали и необработени соли, пера и кости, черупки, изпускащи пурпурно мастило, оставени мокри на масата и все още с аромат на море.

 

 

Такова бе сърцето на госпожица Темпъл и то биеше силно в гърдите й и тя вече не изпитваше страх, а нещо като яростен гняв. Знаеше, че няма да умре, защото целта им бе поквара — те искаха да избегнат самата смърт и да преминат направо към бавното разложение на душата й чрез червеите, които щяха да пуснат в ума й.

Нямаше да се примири. Щеше да се бори с тях. Щеше да остане себе си, независимо от всичко, въпреки всичко, и щеше да ги избие до един! Завъртя глава на една страна, докато един от служителите на графа се навеждаше над нея и сменяше бялата маска с очилата от метал и стъкло — притисна ги силно, докато черната гума не се залепи здраво за кожата й. Тя изстена през запушалката в устата си, когато металните ръбове се впиха в лицето й. Бяха ужасно студени. Всеки миг медните жици щяха да зажужат от електричество. Като знаеше каква агония я очаква, тя можеше само отново да тръсне глава и да си каже с цялата сила на волята си, че Лидия Вандаариф е глезла, че това изобщо няма да е трудно и че ще се мята и ще пищи само за да ги убеди, че са успели, а не защото те я карат.

Двамата войници довлякоха в театъра госпожа Дужон, отпусната и неотзивчива, и я оставиха на пода. Косата висеше пред лицето й и госпожица Темпъл нямаше представа за възрастта и хубостта й. Задави се отново от тапата в устата си и задърпа каишите.

Те не бързаха да натиснат бутона. Тя ги прокле, че си играят с нея така. Щяха да умрат. Щяха да бъдат наказани всичките. Бяха убили Чан. Бяха убили Свенсон. Но това нямаше да е краят… тя нямаше да позволи…

 

 

Каишите около главата й бяха стегнати, но не толкова, че да не чуе изстрелите… след това гневните викове на госпожица Пул, а после още изстрели и как гласът на госпожица Пул премина от гняв към изпълнен с ужас писък. Но той бе прекъснат от трясък, който разклати масата, после още по-силни викове… и после тя надуши дима и усети топлината на огъня. Огън! По босите й крака! Не можеше да вика, не можеше да помръдне, а през дебелите очила виждаше замъглено притъмнелия таван. Какво бе станало с лампите? Да не би покривът да се беше срутил? Да не би „изстрелите“ да бяха пукащите греди на рухващия таван? Топлината по краката й се засилваше. Нима щяха да я оставят да изгори жива? Може би ако се престореше на ранена, те нямаше да я държат здраво и щеше да може да избяга… ами ако тези, които я държаха в плен, вече бяха избягали и я бяха оставили да изгори?

Някаква ръка хвана нейната и тя се изви, за да я стисне — независимо чия беше. Не можеше да обърне глава, не виждаше през сгъстяващия се дим. Който и да беше, трябваше да я освободи! Трябваше! Ръката се дръпна и сърцето й спря, но само след миг две ръце започнаха да разкопчават каишите. Каква глупачка беше — как можеше да я освободи, ако тя държеше ръката му? След още един отчайващо дълъг миг каишите се охлабиха и ръцете й бяха свободни. Вниманието на спасителя й се насочи към краката й, а ръцете на госпожица Темпъл полетяха към лицето й и задърпаха маската. Намери закопчалката, разхлаби я и очилата паднаха. Тя хвана шепа медни жици и се надигна, а устройството се повлече зад нея като някакъв средновековен боздуган, който бе готова да стовари върху главата на който и да беше този обзет от съвест подчинен, който бе решил да я спаси.

Мъжът се бе справил с другите каиши и тя усети как ръцете му се вмъкнаха под краката и зад гърба й, повдигнаха я и я сложиха да стъпи на пода. Тя изсумтя при това нахалство — с копринените роби все едно беше по бельо, шокираща близост, независимо от обстоятелствата — и вдигна ръка, за да замахне с тежките очила (по които имаше какви ли не метални болтове), а с другата измъкна подгизналата запушалка от устата си. Димът бе гъст — от другата страна на масата проблясваха пламъци, оранжева линия разделяше публиката от сцената и блокираше пътя към далечната рампа, откъдето чуваше викове и виждаше силуети в мрака. Напълни дробовете си със зловонния въздух и се закашля. Спасителят й я подкрепяше през кръста. Тя се прицели в тила му.

 

 

— Насам! Можете ли да ходите?

Госпожица Темпъл спря замахването — гласът… поколеба се, а после той я дръпна надолу под дима. Очите й се ококориха от неочакваната радост да види човека, който стоеше пред нея, но и от ужасно окаяния му вид, все едно наистина се бе измъкнал от ада, за да я намери.

— Можете ли да ходите? — извика отново доктор Свенсон.

Госпожица Темпъл кимна, пръстите й пуснаха очилата. Искаше да го прегърне и щеше да го направи, ако той не я бе дръпнал за ръката и не й бе посочил другата жена — Дужон? — която седеше прегърбена до извитата стена на театъра; шинелът на доктора бе метнат върху краката й.

— Тя не може! — Той надвика ревящите пламъци. — Трябва да й помогнем!

Жената вдигна очи към тях, когато докторът я хвана за ръката, и госпожица Темпъл, която му бе задължена, я подхвана от другата страна. Вдигнаха я тромаво. В дъното на ума си госпожица Темпъл изобщо не бе сигурна — всъщност дори се дразнеше, че трябва да приеме тази нова спътница, макар че сега жената поне можеше да се движи и мълвеше нещо в ухото на доктор Свенсон. Нали госпожица Пул я бе описала като „привлечена от Анри Сонк“? Не беше ли тя някаква привърженица, която притежаваше тайна информация? Последното, което искаше госпожица Темпъл, бе компанията на такъв човек, а и не й хареса загриженото мръщене на доктор Свенсон, когато махна косите от потното лице на жената. Зад тях се чуха стъпки и пронизваща вълна остро съскане — някой изливаше вода в огъня, — после те се закашляха от кълбетата димна пара, която се издигна в лицата им. Докторът й извика през жената:

— Чан… летяща машина… офицерът на драгуните… не гледайте в стъклените книги!

Госпожица Темпъл кимна, но дори като се изключеше шумът, информацията беше прекалено много, за да я свърже в ума си — твърде много други усещания се бореха за вниманието й — нажежен метал и строшено дърво под босите й стъпала, тежестта на тази Дужон… Какво беше станало с лампите? От преди малко блестящата редица сега бе останал един самотен оранжев блясък, като слабо зимно слънце, което не можеше да проникне през мъглата… А какво бе станало с госпожица Пул? Доктор Свенсон се обърна — зад тях ставаше нещо — и стовари своята половина от тежестта на жената върху госпожица Темпъл, която залитна напред. Ръката му я подбутваше да не спира. Видя как доктор Свенсон насочва револвер към преследвачите им и чу вика му:

— Вървете! Веднага!

Госпожица Темпъл не беше от тези, които не разбират какво трябва да се направи незабавно, така че приклекна, прехвърли ръката на тежката жена през рамото си, хвана я през кръста с другата си ръка и се изправи с пъшкане, като се постара да поеме тежестта й, доколкото можеше, и се оттласна от стената към рампата с надеждата, че наклонът ще й даде достатъчно инерция, за да изтласка госпожица Дужон. На завоя се блъснаха в отсрещната стена и двете извикаха (по-голямата част от удара бе поета от рамото на високата жена), и се олюляха, едва не се прекатуриха, а после госпожица Темпъл успя да ги преведе по тъмния като катран коридор. Спъна се в нещо меко и се строполиха, падането им бе смекчено от неподвижното тяло, в което се бяха препънали. Търсещата ръка на госпожица Темпъл напипа кожа — престилка — беше един от слугите на графа, а после лепкава следа по пода, която трябва да беше кръв. Избърса ръка в престилката, клекна, подхвана госпожица Дужон под мишниците и я превлече през трупа. Изпъшка при мисълта, че не е създадена за такава работа, и опипа напред за вратата. Не беше заключена. С пъшкане издърпа госпожица Дужон на светло и на прохладен чист въздух.

Завлече я колкото можа по-навътре на килима, пусна я, върна се на четири крака до отворената врата и надникна за следи от доктор Свенсон. В стаята се процеждаше дим. Не видя доктора, затръшна вратата и се облегна на нея, за да си поеме дъх.

Стаята за преобличане беше празна. Чуваше суматохата в театъра и тичащите стъпки в коридора с огледалата от другата страна. Погледна към поверената й жена, която се мъчеше да се изправи, и видя почернелите й боси стъпала и опърлената потъмняла коприна по ръба на робите й.

— Разбирате ли ме? — нетърпеливо изсъска госпожица Темпъл.

— Госпожице Дужон? Госпожице Дужон?!

Жената се обърна към нея — върху лицето й бе паднала коса, опитваше се да се движи с неудобната роба, която заедно с шинела на доктор Свенсон се бе омотала около краката й. Госпожица Темпъл въздъхна и приклекна пред нея, като се постара да бъде мила и загрижена, макар че имаше твърде малко време — а и честно казано, настроение — за това.

— Казвам се Селесте Темпъл. Приятелка съм на доктор Свенсон. Той идва след нас — ще ни настигне, сигурна съм, но ако не избягаме, усилията му ще бъдат напразни. Разбирате ли ме? Ние сме в Харшморт Хаус. Искат да ни убият.

Жената примига като гущер. Госпожица Темпъл я хвана за брадичката.

— Разбирате ли?

Жената кимна.

— Съжалявам… те… — Ръката й направи неясен неопределен жест. — Не мога да мисля…

Госпожица Темпъл изсумтя и после, все още стиснала брадичката й, махна косата от лицето й с бързи движения на пръстите, отмахваше кичурите като птичка, която си свива гнездо. Жената бе по-възрастна от нея — в настоящото й измъчено състояние нямаше да е честно да гадае с колко години — в чертите й имаше някаква деликатна цялост, която дори пораждаше симпатия.

— Не е страшно, че не мислите. — Госпожица Темпъл се усмихна, съвсем малко напрегнато. — Мога да мисля и за двете ни, дори предпочитам. Но не мога да ходя и за двете ни. Ако искаме да живеем, да живеем, госпожице Дужон, трябва да станете.

— Елоиз — прошепна жената.

— Моля?

— Казвам се Елоиз.

— Чудесно. Това прави всичко много по-лесно.

 

 

Госпожица Темпъл дори не рискува да отвори отсрещната врата, защото знаеше, че коридорът ще гъмжи от слуги и войници, макар да нямаше представа защо не са дошли да гасят пожара през тази стая. Възможно ли бе забраната да се влиза в тази тайна стая, която така очевидно фигурираше в най-дълбоките кроежи на Кликата, да тегнеше над прислугата дори в такъв момент на криза? Тя се обърна към Елоиз, която все още бе на колене и държеше някаква разкъсана дреха — сигурно роклята, с която бе дошла.

— Унищожили са я — каза й госпожица Темпъл, докато вървеше към отворените гардероби. — Така правят. По-добре да се обърнете…

— Ще се преобличате ли? — попита Елоиз и се помъчи да стане.

Госпожица Темпъл бутна настрана отворените врати на гардероба и видя противното огледало зад тях. Огледа се и взе една табуретка.

— О, не — отвърна. — Ще чупя стъкло.

Стисна очи при удара и отскочи назад, но разрушението бе невероятно удовлетворително. С всеки следващ удар мислеше за друг враг — Спраг, Фаркухар, графинята, госпожица Пул — и при всяко разтърсване на ръцете й лицето й се озаряваше все повече от истинско удоволствие. Когато проби стъклото, макар и не достатъчно, за да минат през отвора, погледна през рамо госпожица Дужон със съзаклятническа усмивка.

— Тук има тайна стая. — Госпожица Дужон кимна колебливо и госпожица Темпъл отново се обърна и замахна. Можеше да й отнеме още доста време да отчупи останалите остри ръбове, но нямаха толкова време. Така че тя остави табуретката, взе разкъсаната рокля на Елоиз, проснаха я на земята, за да покрие поне някои от ръбовете, и двете минаха през огледалото. Госпожица Темпъл вдигна роклята, смачка я на топка и я хвърли обратно в стаята. Хвърли последен поглед на вътрешната врата — тревогата й, че доктора го няма, нарастваше — и дръпна вратите на гардероба така, че да скрие строшеното огледало. Обърна се към Елоиз, която се бе сгушила в палтото на бедния доктор, и каза:

— Той ще ни намери. Хванете се за мен.

 

 

Вървяха мълчаливо по сумрачния застлан с килим проход, белите им оцапани със сажди лица и копринените им роби изглеждаха червеникави на зловещата светлина на газовите лампи. Госпожица Темпъл искаше да се отдалечат колкото може повече от огъня и чак тогава да се заемат с бягството или прикритието… но въпреки това на всеки завой се обръщаше назад и се ослушваше с надеждата за някакъв знак от доктора. Дали не бе пожертвал себе си, за да ги спаси? И я бе оставил със спътница, която тя нито познаваше, нито имаше защо да й вярва. Отново чу настойчивите му думи да вървят, да вървят веднага — и забърза напред.

Тесният проход се пресичаше с друг. Наляво продължаваше, а пред тях опираше в някаква стълба, издигаща се в тъмна шахта. От дясната страна имаше тежка червена завеса. Госпожица Темпъл внимателно отмести завесата с пръст. Още една стая за наблюдения, която гледаше към доста голям празен салон. Ако наистина искаше да избегне преследвачите, последното, което й трябваше, беше да остави още едно строшено огледало по пътя си. Дръпна се от завесата. Елоиз не можеше да се качи по стълбата, така че продължиха наляво.

— Как се чувствате? — попита госпожица Темпъл, като вложи в тихия си шепот колкото можа повече увереност.

— Осезаемо по-добре — отговори Елоиз. — Благодаря, че ми помагате.

— Няма защо — каза госпожица Темпъл. — Вие познавате доктора. Ние сме стари другари.

— Другари? — Госпожица Дужон я погледна и тя видя недоверие в очите й — ръстът й, младостта й, глупавите роби — и я жегна раздразнение.

— Точно така. — Тя кимна. — Може би е по-добре да научите, че докторът, аз и един човек на име Кардинал Чан се обединихме срещу клика от престъпни личности с престъпни намерения. Не зная кои от тях познавате — граф Д’Орканч, графиня ди Лакер Сфорца, Франсис Сонк — подхвърли това име доста многозначително и повдигна вежди, — Харалд Крабе, заместник външен министър, и лорд Робърт Вандаариф. Сред тях има и много по-маловажни злодеи — госпожа Марчмур, госпожица Пул, която смятам, че познавате, Каролин Стърн, Роже Баскомб, цял куп германци — доста е трудно да се обобщи, разбира се, но явно има нещо общо с принца на Мекленбург и е много свързано с едно странно синьо стъкло, от което могат да се правят книги, книги, които съдържат — или изпиват — истински спомени, истински преживявания. Всъщност е много необичайно…

— Да, виждала съм ги — прошепна Елоиз.

— Така ли? — В гласа на госпожица Темпъл се прокрадна разочарование, защото изведнъж й се прииска да опише на някой друг собственото си смайващо преживяване.

— Те подложиха всички ни на такива книги…

— Кои са „те“? — попита госпожица Темпъл.

— Госпожица Пул и доктор… доктор Лоренц. — Елоиз преглътна. — Някои от жените не можаха да го понесат… и бяха убити.

— Защото не искаха да погледнат ли?

— Не, не — защото погледнаха. Бяха убити от самата книга.

— Убити? Защото са погледнали книгата?

— Така мисля.

— Аз не съм убита.

— Сигурно сте много силна — отвърна Елоиз.

Госпожица Темпъл подсмръкна. Рядко се съмняваше в ласкателствата дори когато знаеше, че идеята е друга (както когато Роже възхваляваше деликатността и хумора й, докато ръката му бе около кръста й и се запътваше на юг), но наистина се бе откъснала от книгата със собствени сили — постижение, което дори вечно надменната графиня бе отбелязала. От мисълта, че е възможно обратното — че е можела да бъде погълната напълно, че е можела да загине, — я полазиха тръпки. Би било толкова лесно наистина — съдържанието на книгата беше така примамливо. Но тя не бе загинала — а напротив, сега се чувстваше напълно уверена, че ако погледне в някоя друга от тези книги, властта й над нея ще е още по-слаба, защото след като се бе освободила веднъж, щеше да знае, че може да го направи пак. Обърна се към Елоиз, все още неубедена в искреността й.

— Но и вие трябва да сте силна, щом сте човек, когото враговете ни искаха да привлекат в редиците си — а и са ви повикали в Тар Менър. Защото затова сме в тези роби, за да инициират умовете ни в коварните си мистерии. Процес, с който ще подчинят волята ни на своята.

Спря, погледна се и заоправя робите с две ръце.

— В същото време, макар да не мога да го нарека практично, усещането за коприна до тялото е все пак… толкова…

Елоиз се усмихна или поне се опита, но госпожица Темпъл видя, че долната й устна потрепва колебливо.

— Само че… разбирате ли, аз не си спомням… Знам, че отидох в Тар Менър по някаква причина, но изобщо не мога да си я припомня!

— По-добре да продължаваме — каза госпожица Темпъл, провери дали треперещата устна е последвана от сълзи и въздъхна облекчено, когато видя, че не е. — И ще ми разкажете каквото си спомняте от Тар Менър. Госпожица Пул спомена Франсис Сонк и, разбира се, полковник Трапинг…

— Аз съм възпитателка на децата на полковника — каза Елоиз — и познавам господин Сонк. Той беше много внимателен след изчезването на полковника. — Въздъхна. — Близка съм със сестрата на господин Сонк, съпругата на полковника. Дори присъствах тук, в Харшморт Хаус, в нощта, когато полковникът изчезна…

— Наистина ли? — попита госпожица Темпъл малко грубо.

— Питах се дали, без да забележа, не съм видяла нещо или не съм дочула някаква тайна — нещо, което да възбуди любопитството на господин Сонк или което да може да използва срещу брат си и сестра си, или дори за да прикрие собственото си участие в смъртта на полковника…

— Възможно ли е да сте знаели кой го е убил и защо? — попита госпожица Темпъл.

— Нямам представа! — изплака Елоиз.

— Но щом тези спомени са изчезнали, значи трябва да са били ценни, за да ги вземат — отбеляза госпожица Темпъл.

— Да, но дали защото съм научила нещо, което не е трябвало да знам, или защото съм била — няма друга дума — прелъстена дори да участвам?

 

 

Елоиз спря, в очите й блестяха сълзи. Отчаянието й се стори на госпожица Темпъл истинско, а и тя знаеше добре — след преживяването си с книгата — как изкушението може да разколебае и най-непреклонната душа. Но имаше ли значение истината, щом тази жена не можеше да си спомни какво е направила и бе обзета от съжаления? Госпожица Темпъл нямаше представа — също както нямаше представа за относителното състояние на собствената си телесна невинност. За първи път позволи на лека нотка съжаление да се промъкне в гласа й.

— Но те не са ви привлекли — каза тя. — Госпожица Пул каза на графа, че сте голяма беля.

Елоиз въздъхна тежко и сви рамене.

— Докторът ме спаси от един таван, а после го заловиха. Аз тръгнах след него с револвера му и се опитах да го спася на свой ред. Но… съжалявам, трудно ми е да говоря за това… застрелях един човек. Убих го.

— Но това е отлично — отвърна госпожица Темпъл. — Аз не съм застрелвала никого, но убих един човек с ръцете си и още един с помощта на едно колело на карета. — Елоиз не отговори, така че госпожица Темпъл продължи услужливо: — И дори говорих за това — е, доколкото изобщо някой говори за нещо — с Кардинал Чан, който не е от многословните. Всъщност е мистериозен. Още в първия миг, когато го зърнах, знаех, че е така — може би защото беше облечен целият в червено в едно купе във влака в малките часове на нощта, държеше бръснач и четеше стихове, и носеше тъмни очила, защото очите му са пострадали. И въпреки че не го познавах, го запомних, и после, когато го видях отново — когато станахме другари с доктора, — веднага го познах. Докторът ми каза нещо за него — за Чан — преди малко, в театъра. Не можах да го разбера заради ужасните викове, пушека и огъня. И знаете ли — странно нещо, — забелязах как понякога информацията, която залива едно от сетивата ни, надвива друго. Например миризмата и гледката на дима и пламъците напълно възпрепятства способността ми да чувам. Точно над такива неща ми е интересно да разсъждавам.

Повървяха още малко, преди госпожица Темпъл да си спомни първоначалната посока на мисълта си.

— Но да — причината, поради която говорих с Кардинал Чан. Трябва да ви кажа, че Кардинал Чан е опасен човек, смъртоносен — сигурно убива по-често, отколкото аз си купувам обувки. И аз говорих с него за мъжете, които убих, и — честно казано, ми беше много трудно да говоря, а накрая той ми каза как точно някой като мен трябва да използва револвер: да притисне дулото колкото може по-близо до тялото на жертвата. Разбирате ли ме? Казваше ми какво да правя като начин да ми помогне да разбера как се чувствам. Защото тогава нямах представа как да говоря за такива неща. Но се случиха много работи — те ни учат в какъв свят живеем и какви действия трябва да сме готови да предприемем. Ако не бяхте застреляли онзи човек, дали вие или докторът щяхте да сте още живи? А без доктора, който ме свали от масата, щях ли да съм жива аз?

 

 

Елоиз не отговори. Госпожица Темпъл видя, че се бори със съмненията си, а от опит знаеше, че за да ги преодолее и да приеме случилото се, човек трябва да се прости с голяма част от невинността си.

— Но това беше херцогът на Сталмере — прошепна Елоиз. — Това е убийство. Вие не разбирате — сигурно ще ме обесят!

Госпожица Темпъл поклати глава.

— Тези, които убих аз, бяха негодници. И съм убедена, че и този херцог е бил същият — повечето херцози са просто ужасни…

— Но никой няма да го е грижа…

— Глупости. Мен ме е грижа, както съм сигурна, че и доктора го е било грижа — точно в това е въпросът. Пет пари не давам обаче за мнението на враговете ни.

— Но законът… ще повярват на тях…

Госпожица Темпъл изрази мнението си за закона с презрително свиване на раменете.

— Може да ви се наложи да заминете. Може би докторът може да ви вземе в Мекленбург или можете да придружите леля ми на обиколка на Алсатийските ресторанти, винаги има изход. Вижте например ние колко сме глупави, да обикаляме кой знае къде, без да се замислим!

Елоиз погледна назад и направи неясен жест.

— Но аз мислех, че…

— Да, разбира се. — Госпожица Темпъл кимна. — Сигурно ще ни преследват, но защо нито една нас нямаше самообладанието да прегледа джобовете на доктора? Той е умен човек, при това е мъж. Надзирателят на плантацията на баща ми например не излизаше от къщи без нож, бутилка, сушено месо и тютюн за лулата за цяла седмица. — Усмихна се хитро. — А кой знае, може да надникнем и в тайния живот на доктор Свенсон…

— Но, но аз съм сигурна, че няма такова нещо…

— О, стига, всеки си има тайни.

— Не и аз. Уверявам ви — или поне нищо неприлично…

Госпожица Темпъл изпръхтя презрително.

— Прилично ли? Вижте си дрехите само. Погледнете се — ами че краката ви са голи! За какво ни е приличие, когато бяхме хвърлени в тази опасност — и се разхождаме дори без корсети? Ще ни съди ли някой? Не ставайте глупава — хайде!

Взе шинела на доктора и сбърчи нос при вида му. Слабата светлина може и да скриваше петната, но тя подушваше пръст, масло и пот, както и силно неприятната миризма на индиговата смола. Поотупа го, като вдигна малки облачета прах, и се отказа. Бръкна в страничния джоб и извади картонена кутия с патрони за револвера му. Подаде я на Елоиз.

— Ето — вече знаем, че е човек, който си носи патрони.

Елоиз нетърпеливо кимна, все едно това ставаше против желанието й. Госпожица Темпъл присви очи.

— Госпожице Дужон…

— Госпожа.

— Моля?

— Госпожа Дужон. Вдовица съм.

— Моите съболезнования.

Елоиз вдигна рамене.

— Свикнала съм.

— Чудесно. Работата е, госпожо Дужон, че — гласът на госпожица Темпъл все още беше бодър и решителен — ако не сте забелязали, Харшморт е къща на маски, огледала и лъжи, на безскрупулна брутална изгода. Не можем да си позволим да храним илюзии, най-малко за самите себе си, защото точно от това враговете ни се възползват най-много. Виждала съм лоши неща, уверявам ви, и са ми правени лоши неща. Аз също претърпях… — Не можеше да продължи, залята от емоциите си, и вместо това тръсна шинела. — Това е нищо. Да претърсиш нечие палто? Доктор Свенсон може да е жертвал живота си, за да ни спаси — мислите ли, че би му се досвидяло съдържанието на джобовете му, ако то може да помогне на нас или да ни помогне да го спасим? Нямаме време да се държим като глупави жени.

Госпожа Дужон не отговори, избягваше погледа на госпожица Темпъл, но после кимна и протегна ръце, за да поеме съдържанието на джобовете. Бързо, въпреки удоволствието, което й доставяше това — нямаше да продължи с критиките си, след като беше дала да се разбере какво иска да каже, — госпожица Темпъл извади табакерата на доктора, кибрита, другата синя карта, една изключително мръсна носна кърпа и шепа разнородни монети. Огледаха всичко и госпожица Темпъл с въздишка започна да прибира нещата по местата им по джобовете, защото това май беше най-лесният начин да ги носят.

— След всичко това, изглежда, вие сте права — не научихме нищичко. — Вдигна очи и видя, че Елоиз разглежда сребърната табакера. Беше проста и неукрасена с изключение на гравираните със семпъл елегантен шрифт думи: Zum Kapitaenchirurgen Abelard Svenson, vom C. S.

— Сигурно е за спомен от повишаването му в капитан — прошепна Елоиз.

Госпожица Темпъл кимна и прибра табакерата в джоба. Знаеше, че и двете се чудят кой му я е подарил — друг офицер, тайна любов? Госпожица Темпъл преметна шинела през ръката си и сви рамене — може би изобщо не беше интересно, най-вероятно бе подарък по задължение от някой скучен брат или братовчед.

 

 

Продължиха по тесния проход. Госпожица Темпъл беше обезкуражена, че докторът не ги настига, и малко любопитна, че и никой друг не ги преследва. Потисна нетърпеливата си въздишка, когато усети ръката на другата жена върху своята, и се постара да изглежда толерантна, когато се обърна.

— Съжалявам — започна Елоиз.

Госпожица Темпъл отвори уста — най не обичаше след като е сгълчала някого, той да й губи времето да се извинява. Но Елоиз пак докосна ръката й и продължи:

— Не мислех… а има неща, които трябва да кажа…

— Трябва ли?

— Качиха ме на борда на въздушния кораб. Задаваха ми въпроси. Не знам какво са разбрали от мен — всъщност не знам нищо, което и те вече да не знаят от Франсис Сонк, — но помня какво ме питаха.

— Кой ви разпитваше?

— Доктор Лоренц ми даде опиата и върза ръцете ми, а после двамата с госпожица Пул се увериха, че съм под тяхна власт, чрез най-непристойни заповеди… бях безсилна да откажа… но ме е срам само при мисълта за това…

Гласът й заглъхна. Госпожица Темпъл си спомни как бе оставена на милостта на графа и графинята и сърцето й се сви — и все пак не можеше да не се пита за точните подробности на това, което се бе случило. Потупа облечената в коприна ръка на Елоиз. Тя подсмръкна.

— А после ме разпитва министър Крабе. За доктора. И за вас. И за този Чан. А после за това как убих херцога — не можеше да повярва, че не съм била подтикната да го направя от някой друг.

Госпожица Темпъл шумно изсумтя.

— Но после ме попита, и то така, че не смятам, че останалите го чуха, за Франсис Сонк. Отначало помислих, че говори за работата ми при сестрата на господин Сонк, но той искаше да научи нещо за плановете на господин Сонк сега. Дали му служа сега. Когато казах не — или поне не съзнателно, — той ме попита за графа и графинята, особено за графинята…

— Списъкът май е дълъг — вметна госпожица Темпъл, която губеше търпение. — И какво точно питаше?

— Дали те са убили полковник Трапинг. Беше особено подозрителен към графинята, защото доколкото разбирам, тя невинаги казва на останалите какво смята да направи, или прави разни неща, без да я е грижа как това може да развали плановете им.

— А вие какво казахте на заместник-министър Крабе? — попита госпожица Темпъл.

— Нищо… не знаех нищо.

— А той как реагира?

— Ами, аз, разбира се, не го познавам…

— А ако трябва да направите предположение?

— Точно това е… Бих казала, че изглеждаше уплашен.

Госпожица Темпъл се намръщи.

— Не искам да обиждам бившия ви работодател, но доколкото чух, полковникът не липсва на никого заради прекрасните си качества. Но сега, когато описвате любопитството на министър Крабе… аз също чух как граф Д’Орканч притиска госпожица Пул за същата информация — а и графинята и Сонк също питаха в каретата по пътя от гарата. Защо всички те са така загрижени за такъв… такъв пройдоха?

— Не мога да си представя — каза Елоиз.

Този, който бе убил полковника, беше предизвикал останалите от Кликата… или пък вече е бил предизвикал Кликата и бе планирал да ги предаде? Трапинг някак си бе разбрал и бе убит, преди да каже на другите! Полковникът все още дишаше, когато госпожица Темпъл го бе оставила: или току–що е бил отровен, или е бил отровен малко след това. Тя вървеше към театъра… и когато стигна, графът вече беше там… както и Роже — беше го гледала как се качва по витата стълба пред нея. Не беше видяла Крабе и Сонк — тогава нямаше представа кой е Сонк — нито някой от мекленбургците. Но зад нея — зад всички и сама в коридора… беше графинята.

 

 

Проходът свърши. От едната страна имаше скрита зад завеса ниша, а от другата — врата. Надникнаха зад завесата. В стаята за наблюдение имаше голямо кресло, завито с копринени покривки и кожи. Освен шкаф с напитки и бюро, каквито бяха видели и в другите стаи, в тази имаше и медна говорителна тръба и метална решетка, която сигурно позволяваше да се предават инструкции от двете страни на огледалото. Това не беше просто стая за наблюдение, а за разпити… или за по-пряко насочвани частни представления.

Стаята отвъд стъклената стена не приличаше на другите стаи, които госпожица Темпъл бе виждала в Харшморт, но я смути дори повече от театъра за операции. Беше стая с бели стени, прост под и небоядисани дъски, осветена от обикновена висяща лампа, която хвърляше кръг жълта светлина върху единствената мебел — кресло, идентично на това пред тях, като разликата беше, че на него нямаше коприна и кожа, а на дървената му рамка бяха завинтени метални пранги.

Но не прангите накараха дъха на госпожица Темпъл да секне, когато погледна през огледалото, а нещо съвсем друго. На прага на стаята стоеше графиня Лакер-Сфорца, на лицето й имаше червена маска, обсипана със скъпоценни камъни, а до устните й бе димящото цигаре. Тя издуха струя дим, изтръска пепелта на пода и щракна с пръсти към отворената врата, като отстъпи встрани, за да пусне двама мъже с кафяви наметала, които носеха една от дългите дървени кутии. Изчака ги да я отворят с някакъв метален инструмент и да излязат, а после отново щракна с пръсти. Мъжът, който влезе — маниерите му бяха странна смес от почтителност и развеселена надменност, — носеше тъмна униформа и боядисана в златно маска, скриваща горната половина на лицето му. Светлата му коса беше рядка, брадичката — безволева, а когато се усмихна, се видя, че зъбите му са развалени. На пръста си носеше голям златен пръстен… госпожица Темпъл пак разгледа униформата му… пръстенът беше печат… това беше принцът на доктор Свенсон! Беше го виждала в апартамента в хотел „Сен Роял“ — и не го бе познала веднага с по-официална униформа и с различна маска. Той седна на креслото и се обърна към графинята.

Не чуваха. Госпожица Темпъл тихо се приближи до медната решетка и видя на нея малко медно копче. Не се издърпваше, така че тя опита да го завърти, като действаше бавно, за да не изскърца. Завъртя го безшумно и изведнъж вече чуваха принца:

— … удовлетворен, разбира се, с радост, макар и не изненадан, да знаете, защото както силните сред животните се разпознават в просторната гора, така и тези в обществото, сближени от естественото си превъзходство, ще бъдат привлечени един от друг, и единствено подобава духовете, обединени в същност на съпричастност, да продължат в съпричастност от по-телесно естество…

Принцът бе почнал да разкопчава яката на куртката си. Графинята не бе помръднала. Госпожица Темпъл не можеше да повярва, че такъв мъж може така безсрамно да описва на такава жена предначертания аспект на предстоящата им любовна среща — макар че знаеше, че човек не бива да подценява арогантността на принцовете. И все пак сви устни, изненадана от това монотонно дърдорене, докато той не спираше да разкопчава с бледия си изкривен пръст двата реда сребърни копчета. Госпожица Темпъл погледна госпожа Дужон, чието изражение бе също така несигурно, и приближи устни до ухото й.

— Това е принцът на доктора. И графинята…

Преди да успее да каже още нещо, графинята направи крачка напред и затвори вратата. При този звук принцът прекъсна словоизлиянията си с недоволна усмивка и отпусна ръка на токата на колана си.

— Наистина, мадам, копнея за това от мига, когато за първи път ви целунах ръка…

Гласът на графинята беше висок и остър, думите бяха изговорени отчетливо и без никакъв смисъл:

— Синьо, Йосиф, синьо, дворец, лед, изпиване.

Принцът млъкна, ченето му увисна, пръстите му застинаха. Графинята се приближи до него, дръпна замислено от лакираното цигаре и остави дима да се лее от устата й, докато говореше, сякаш след като бе упражнила скритите си сили, се бе превърнала в демон.

— Ваше височество, ще вярвате, че сте получили от мен това, което искате, в тази стая. Въпреки че ви е доставило огромно удоволствие, няма да можете да го споделите с никого при никакви обстоятелства. Разбирате ли?

Принцът кимна.

— Заниманията ни са заели времето ни през следващите трийсет минути, така че ще е невъзможно през това време аз да съм се видяла с Лидия Вандаариф или с баща й. По време на срещата ни аз също така съм ви признала, че граф Д’Орканч предпочита еротичната компания на момчета. Това също няма да можете да споделите с никого, но по тази причина няма да недоволствате срещу желанията на графа за срещи насаме с булката ви. Разбирате ли?

Принцът кимна.

— Накрая, въпреки тазвечерната ни среща, вие ще смятате, че тази нощ сте отнели девствеността на госпожица Вандаариф, преди сватбата — толкова ненаситен е сексуалният ви апетит и толкова е неспособна тя да ви устои. Ако в резултат на това тя зачене, това ще е изцяло заради вашите импулсивни действия. Разбирате ли?

Принцът кимна. Графинята се обърна, защото някой деликатно почука на вратата. Тя я открехна, а после, след като видя кой е, отвори широко, за да го пусне да влезе.

Госпожица Темпъл закри устата си с ръка. Беше Роже Баскомб.

 

 

— Да? — тихо попита графинята.

— Искахте да ви кажа — отивам да събера книгите от тазвечерната жътва и да се срещна със заместник–министъра…

— И да занесете книгите на графа?

— Разбира де.

— Знаете коя ми трябва.

— На лорд Вандаариф, да.

— Погрижете се за това. И наблюдавайте господин Сонк.

— За какво?

— Сигурна съм, че не знам, господин Баскомб — точно затова трябва да го наблюдавате внимателно.

Роже кимна. Очите му се плъзнаха покрай графинята към мъжа на креслото, който слушаше разговора им с невежото любопитство на котка, запленена от слънчево зайче. Графинята проследи погледа му и се усмихна самодоволно.

— Кажете на графа, че това е сторено. Принцът и аз сме насред бурна любовна среща, нали виждате?

Позволи си да се изсмее гърлено на нелепостта на тази мисъл и после въздъхна замислено.

— Ужасно е, когато човек не може да устои на импулсите си… — Усмихна се на Баскомб и се обърна към принца. — Скъпи ми Карл-Хорст, в момента обладавате тялото ми — умът ви се гърчи от усещания, никога не сте изпитвали такъв екстаз и никога не ще го изпитате отново. Но винаги ще сравнявате бъдещите си удоволствия с този миг… и няма да го откривате.

И отново се изсмя. Лицето на принца беше порозовяло, хълбоците му потрепваха странно, ноктите му леко драскаха по тапицерията. Графинята погледна Роже с крива усмивка, която за госпожица Темпъл бе потвърждение, че бившият й годеник е подчинен на силата на тази жена също като принца, после пак се обърна към мъжа на креслото.

— Може да… свършите — каза. Дразнеше го, все едно беше куче, което си чака лакомството.

При думите й принцът застина, започна да си поема дъх на пресекулки, заскимтя, впи ръце в креслото. И според госпожица Темпъл след един съвсем кратък миг, издиша силно, раменете му увиснаха и неприятната усмивка се върна на лицето му. Той намести разсеяно потъмняващите си панталони и облиза устни. Госпожица Темпъл изсумтя от отвращение.

 

 

И замръзна. Графинята гледаше гневно право в огледалото. Говорителната тръба — копчето бе завъртяно. Лакер-Сфорца беше чула сумтенето й.

— Там има някой! — викна графинята на Роже. — Доведи Бленхайм! От другата страна — веднага!

Роже изчезна и графинята пристъпи към огледалото, лицето й бе потъмняло от гняв. Принцът се опита да стане и да я прегърне.

— Скъпа…

Без да спира, тя го зашлеви и той падна на колене. Тя стигна до огледалото и изкрещя, все едно виждаше уплашените им лица.

— Който и да си, каквото и да правиш — ще умреш!

Госпожица Темпъл повлече Елоиз за ръката през завесата към близката врата. Нямаше значение накъде води, трябваше веднага да се махнат оттук. Втурнаха се през вратата и я затръшнаха, а после и двете изпискаха при вида на мрачната фигура, която изведнъж се извиси над тях — но това беше само обратната страна на вратата, покрита с изумителен сериозен портрет с маслени бои на мъж в черно с търсещи очи и студени тънки устни — лорд Вандаариф, защото зад него се извисяваше сянката на Харшморт Хаус. Въпреки че тичаше и сърцето й се бе качило в гърлото, госпожица Темпъл разпозна картината като творба на Оскар Вайланд. Но той не беше ли умрял? И Вандаариф не живееше ли в Харшморт само от две години? Изстена от яд, че не може да спре и да помисли!

Влетяха в някакво странно преддверие с картини и скулптури, на пода имаше мозайка. Вече чуваха приближаващи се стъпки и се втурнаха презглава в обратна посока, завиха зад един ъгъл, после зад друг, докато не стигнаха в някакво фоайе с под от хлъзгав черно–бял мрамор. Госпожица Темпъл чу вик. Бяха ги видели. Елоиз хукна наляво, но госпожица Темпъл я хвана за ръката и я дръпна надясно към огромна тъмна метална врата, която смяташе, че може да затвори под носа на преследвачите. Втурнаха се през нея, босите им крака шляпаха по мрамора, и се озоваха на площадка от студена стомана. Госпожица Темпъл метна шинела на Елоиз и я побутна към едно спускащо се вито стълбище от заварена стомана, докато самата тя се опитваше да затвори вратата. Вратата обаче не помръдваше. Тя клекна, измъкна дървения клин, който я подпираше, и я блъсна с все сила в мига, когато чу по мрамора да отекват стъпки. Вратата се затръшна, тя бързо напъха клина под нея и затича след госпожа Дужон.

Стълбата беше вита и стъпалата се стесняваха силно близо до централната колона и понеже госпожица Темпъл бе по-дребна, реши, че е правилно тя да слиза от вътрешната страна на половин стъпало зад Елоиз, но стиснала ръката й — докато Елоиз се държеше с другата ръка за перилото. Металните стъпала бяха ледени.

Имаше ли някой зад тях? Шум? Дръпна Елоиз да спре, вдигна пръст пред устата си и погледна нагоре. Това, което бяха чули, не бяха стъпки във вътрешността на кулата, а по-скоро приличаха на стъпки — боричкане и откъслечни фрази, — долитащи отвън. За първи път госпожица Темпъл погледна стените на кулата — също от стомана — и видя странните тесни плъзгащи се капачета, като тези, които понякога слагаха зад кочияшите в каретите. Елоиз плъзна най-близкото и го отвори. Вместо отворен прозорец там имаше правоъгълник от опушено стъкло, през който виждаха…

Това, което видяха, накара дъха им да спре.

Гледаха към огромна зала, подобна на някакъв адски кошер. По стените имаше редове залостени затворнически килии, които спокойно можеха да се наблюдават от кулата.

— Опушено стъкло! — прошепна госпожица Темпъл. — Затворниците не виждат кога ги наблюдават!

— Вижте — отвърна спътницата й. — Това нови затворници ли са?

Пред очите им горните редове килии се пълнеха като ложи в театър с елегантно облечени и маскирани гости от галавечерта в Харшморт — слизаха през капаци на тавана, разпъваха сгъваеми столове, отваряха бутилки, махаха си през откритото пространство и страховитите метални решетки. Всичко беше нереално и според госпожица Темпъл неуместно, все едно зрителите се бяха настанили в купола на катедрала.

Бяха толкова високо, че дори като притискаха лица към стъклото, не можеха да видят пода долу. Колко ли килии имаше? Госпожица Темпъл не можеше да си представи колко затворници побират. А колкото до зрителите, те бяха поне стотина — или кой знае, не беше добра с числата, може да бяха и триста — и тълпата издаваше нарастващо развълнувано жужене. Единствената подсказка за целта на събирането или за предназначението на самата катедрала бяха лъскавите метални тръби, които минаваха по височината на залата, свързани по няколко, изникващи от стените като вени с дебелината на дървета. Тя бе сигурна, че редовете килии покриват цялата зала, но не виждаше по-долните редове заради металните тръби, което подсказваше на досетливия й ум, че тръбите, а не килиите, са най-важното. Но къде отиваха тези тръби и какво вещество пренасяха?

Обърна бързо глава, когато до тях долетя стържещ звук, като удар от камшик — някой отваряше залостената врата. Госпожица Темпъл мигом сграбчи ръката на Елоиз и се втурна надолу.

— Къде отиваме? — прошепна Елоиз.

— Не знам — отвърна също шепнешком госпожица Темпъл. — Внимавайте да не се спънете в шинела.

— Но… — Елоиз, подразнена, но услужлива, намести шинела в ръцете си. — Докторът не може да ни намери — ние сме отрязани! Долу сигурно има хора и ние сме тръгнали право към тях!

Госпожица Темпъл само изсумтя презрително, защото нищо не можеше да се направи по въпроса.

— Гледайте си в краката — измърмори. — Хлъзгаво е.

 

 

Продължиха да се спускат, а шумът над тях се усили, както и този от зрителите в килиите. Скоро по стоманените стъпала над тях зачаткаха подковани ботуши. Жените мълчаливо бързаха надолу — колко ли дълбоко се спускаше кулата? Накрая госпожица Темпъл спря и каза задъхано:

— Шинелът! Дайте ми го.

— Не ми тежи…

— Не, не! Патроните, патроните на доктора — бързо!

Елоиз й подаде кутията и госпожица Темпъл изсъска:

— Продължавайте надолу!

— Но ние нямаме оръжие — прошепна Елоиз.

— Именно! Тъмно е и може би ще успеем да използваме шинела да им отвлечем вниманието. Бързо, извадете останалото — табакерата и стъклената карта!

И колкото можеше по-бързо започна да разпилява патроните по железните стъпала — изпразни цялата кутия и покри с патрони цели четири стъпала. Стъпките над тях се приближаваха. Тя се обърна към Елоиз и нетърпеливо я подкани с жест да продължава бързо. Грабна шинела от ръцете й, просна го на няколко стъпала под патроните и нагласи ръкавите в колкото можа по-странна форма. Вдигна очи — преследвачите сигурно бяха на един завой от тях — и се втурна надолу, повдигнала робите си.

Точно бе настигнала Елоиз, когато чуха вик — някой бе видял шинела — и после първия удар на тяло в метал, а после още един, викове и отекващото тракане на разпилените патрони, звън на размахани саби, удрящи се в стените, и мъжки крясъци. Спряха и погледнаха нагоре. Госпожица Темпъл имаше само миг, за да чуе звука от плъзгащ се с бясна скорост метал и да види проблясък на отразена светлина. С писък се хвърли към Елоиз, избута я да седне на парапета и се покатери и тя; едва пазеха равновесие, но краката им избегнаха сабята, която се плъзна като коса под тях, все едно стъпалата бяха от лед, а после отскочи, звънна и захвърля искри по пътя си надолу. Двете скокнаха от парапета, удивени от избавлението си на косъм, и продължиха надолу; яростните викове ехтяха над тях.

 

 

Сабята обаче беше проблем, защото когато стигнеше най-долу, щеше да предупреди хората там, че нещо не е наред. Или може би — може би щеше да ги прониже? Госпожица Темпъл изсумтя на неугасимия си оптимизъм. Нямаше повече хитри идеи. Завиха на последната извивка на спиралата и се озоваха на площадка, натъпкана с кутии като на Коледа. От дясната страна имаше отворена врата, която водеше към залата. Отляво някакъв мъж с меден шлем и кожена престилка се бе навел пред отворен капак — горе-долу като на голяма пещ, — монтиран направо в стоманената колона, която се издигаше в центъра на стълбището. Мъжът внимателно разглеждаше някакъв дървен поднос с бутилки и запушени с оловни печати шишенца, който явно бе извадил от колоната. До капака на колоната имаше медна плоча с копчета и лостчета. Колоната беше вътрешен асансьор.

Насред пода бе сабята, острието й се бе забило — вероятно тихо, ако се съдеше по това, че мъжът не й обръщаше внимание — в купчина захвърлена слама за опаковане.

Влезе втори мъж с шлем, мина право покрай купа слама, взе две запечатани с восък шишета — едното яркосиньо, а другото трептящо оранжево — и бързо излезе, без да каже дума. Жените стояха неподвижно, не знаеха дали са ги видели — дали каските не пречеха на периферното зрение и слуха на мъжете? През отворената врата госпожица Темпъл чу приглушени заповеди, звуци от някаква дейност и — беше съвсем сигурна — гласовете на повече от една жена.

Отгоре се чу бавното потракване на изритан и отскачащ патрон, който се удряше ту в стъпалата, ту в стената. Преследвачите им се приближаваха. Патронът прелетя покрай тях, отскочи от купчината кутии на отсрещната стена и спря на пода в краката на мъжа. Той извърна глава и го видя. Бяха загубени.

От другата страна на вратата мъжки глас започна реч. Беше толкова силен, че госпожица Темпъл подскочи. Никога не бе чувала толкова силен човешки глас, дори от ревящите моряци, докато бе пътувала през морето, но този глас не бе силен заради усилието на говорещия — нормалният му тон бе преувеличен по някакъв тайнствен, смайващ и обезпокоителен начин. Гласът беше на граф Д’Орканч.

— Добре дошли на всички — монотонно каза графът.

Мъжът с шлема вдигна очи и видя госпожица Темпъл. Тя скочи през последните стъпала и се втурна покрай него.

— Време е да започваме — извика графът, — както сте били инструктирани! — В килиите над тях — последното, което госпожица Темпъл бе очаквала, — множеството нелепо запя.

Тя не можа да се сдържи и надникна през отворената врата. Живата картина, защото бе обрамчена като такава от вратата отпред и сребърната завеса от ярки блестящи тръби отзад, беше огромен операционен театър с три маси. В краката на всяка от тях се издигаха предавателни кутии от мед и дърво и един от мъжете с шлемовете пъхаше в една от тях блестяща синя стъклена книга. Мъжът с двете шишенца стоеше до първата маса и изливаше синя течност във фуния, свързана с някакъв черен гумен маркуч. Около масата се виеха черни маркучи като змии, гладки и противни, но още по-противно беше това, което се виждаше под тях — подобно на бледа ларва в неестествен пашкул. Госпожица Темпъл погледна втората маса и видя как лицето на госпожица Пул изчезва, когато друг мъж й сложи отвратителната черна гумена маска… а после и последната маса, където трети човек закачаше маркучите за голото тяло на госпожа Марчмур. Обърнал очи към килиите, там стоеше още някой, едър и висок, от устата на огромната му маска като някакъв дяволски език висеше дебела гладка черна тръба — граф Д’Орканч. Сигурно беше минала само секунда. Госпожица Темпъл протегна ръка и затръшна вратата.

И в този миг разбра — гледката пред очите й извика в паметта й последния миг от синята стъклена карта на Артър Трапинг. Жената на масата в нея беше Лидия Вандаариф.

 

 

Зад нея Елоиз изпищя. Ръцете на мъжа с шлема сграбчиха силно раменете на госпожица Темпъл, запратиха я към вече затворената врата и тя се строполи на пода.

Мъжът посегна към сабята. Елоиз грабна едно от шишетата от подноса и понечи да го хвърли по него. За изненада и на двете жени, вместо да я нападне, мъжът отстъпи и после побягна нагоре по стълбите толкова бързо, колкото го позволяваха неудобният шлем и престилката му. Госпожица Темпъл си помисли, че му липсват само прилепови криле, за да заприлича досущ на някой дявол.

Жените се спогледаха, объркани, че им се е разминало на косъм. Някой разтърси отвън вратите към платформата, а от стълбите над тях отекнаха виковете на тичащия мъж — викаше нещо на преследвачите им. Нямаха време. Госпожица Темпъл хвана Елоиз за ръката и я блъсна към отворения капак.

— Влизайте!

Не знаеше дали ще има място и за двете, нито дали асансьорът ще издържи тежестта им, но въпреки това скочи към медната плоча за управлението и напрегна изтощения си мозък — защото денят й беше повече от наситен, а не беше яла и пила чай кой знае от кога — да разбере кое копче за какво е… едно зелено, едно червено, едно синьо и едно голямо медно. Елоиз се вмъкна през отвора, без да пуска оранжевото шише. Виковете над тях се усилваха и някой блъскаше по външната врата. Госпожица Темпъл натисна зеления бутон и асансьорът се люшна нагоре. С червения се спускаше. Синият като че ли не правеше нищо. Пак опита зеления. Нищо. Опита червения и асансьорът се спусна — само няколко сантиметра, но докрай.

Вратата към платформата се тресеше.

Сети се! Синият бутон означаваше, че асансьорът трябва да продължи курса си — използваше се, за да не се износва ненужно двигателят, когато посоката се променяше насред пътя. Госпожица Темпъл блъсна синия бутон, после зеления и се хвърли към отвора. Елоиз я хвана през кръста и бързо я дръпна, краката на госпожица Темпъл влязоха на косъм през стесняващия се процеп. Последното, което зърнаха, бяха черните ботуши на мекленбургските войници, които слизаха по последните стъпала.

Асансьорът се заиздига и след първоначалното облекчение, че не ги бяха хванали и че не е останала без крака, госпожица Темпъл се опита да се намести по-удобно, но така само заби коленете си в хълбока на спътницата си. Извърна лице на другата страна. Не бяха имали време да затворят капака докрай и виждаха как стената се плъзга на сантиметри от тях.

— Най-горе ще се опитат да го обърнат, преди да излезем — прошепна госпожица Темпъл.

— Да — тихо се съгласи Елоиз. — Трябва да излезете първа. Ще ви бутна.

— А после аз ще ви дръпна за краката.

— Все ще успеем да се измъкнем. Но трябва да е бързо.

— Ами ако горе има други?

— Твърде вероятно е.

— Ще ги изненадаме — тихо отбеляза госпожица Темпъл.

Елоиз отговори с въздишка, която се стори на госпожица Темпъл едновременно нежна и изпълнена със страдание, смесица, която не разбираше напълно, и тя я погали по косата. Такава физическа близост беше необичайна за нея, но тя знаеше, че приключението им е ускорило връзката между тях, както далекогледът скъсява разстоянието между кораба и брега. Беше същото като с Чан и Свенсон, които в действителност изобщо не познаваше, но въпреки това чувстваше, че те са единствените, на които може да разчита или дори — и това я изненада, защото за да стигне до тази мисъл, трябваше да постави събитията от последните дни в контекста на целия си живот — за които я беше грижа. Не познаваше майка си. Запита се — смутена, тъй като сега не му беше времето да се отнася в безумни разсъждения и глезотии, дали настоящото й усещане за топла плът, за живот, за безспорна загриженост, прилича на това да имаш майка. Бузите й пламнаха и тя изхлипа на пресекулки.

 

 

Асансьорът изведнъж спря без предупреждение. Капакът се плъзна встрани и госпожица Темпъл видя смаяните лица на двама мъже в черните ливреи на прислужниците в Харшморт: единият бе отворил капака, а другият държеше друг дървен поднос с шишенца и бутилки. Преди да успеят да затворят и преди онези долу да успеят да повикат асансьора обратно, тя изрита с двата си крака едновременно — знаеше, че са мръсни като на някой гамен — към лицата им и те отскочиха, ако не от страх, то поне от отвращение. Елоиз я бутна изотзад и госпожица Темпъл изскочи навън, разкрещя се на мъжете като луда.

Мъжете я гледаха стреснато, но не можаха да реагират, защото погледите им бяха привлечени от Елоиз, която се измъкваше с краката напред — копринените й роби се набраха почти до кръста и разкриха копринените й гащички. Най-после тя успя да се измъкне, все така стиснала бутилката с яркооранжевата течност. При вида й мъжете отстъпиха още крачка назад и любопитното сладострастие на лицата им се смени с подозрителност.

Щом Елоиз излезе, госпожица Темпъл пристъпи към мъжа, който бе отворил капака, и с всичка сила го блъсна към мъжа с подноса. И двамата отстъпиха несигурно по хлъзгавия черно-бял мрамор; вниманието им бе съсредоточено само да не изпуснат нещо от ценния си чуплив товар. Госпожица Темпъл помогна на Елоиз да стане и взе оранжевата бутилка. Зад тях асансьорът оживя и с тракане изчезна надолу. Двете понечиха да побягнат, но слугите им препречиха пътя.

— Пуснете ни да минем — нареди заповеднически госпожица Темпъл.

— Няма! — сопна се мъжът с подноса и злобно присви очи. — Вие сте бегълки. И сте откраднали това шише. Внимавайте! Знаете ли колко е опасно?

— Бас държа, че ще ни наградят, ако го върнем долу — каза другият.

 

 

Госпожица Темпъл погледна оранжевата бутилка, която явно съдържаше някакъв ужасно силен химикал. Ако я счупеше в главата на единия, беше възможно да обезвреди и двамата и да успеят да избягат. В същото време обаче не можеше да е сигурна, че ако я строши, няма да навреди на себе си и на Елоиз — може би с изпаренията. Освен това бутилката беше отлично оръжие, което да запази за бъдещ момент на криза или преговори, а госпожица Темпъл много повече предпочиташе да притежава, отколкото да изразходва ценните неща. Но сега трябваше да действа достатъчно решително, за да попречи на тези двамата да ги хванат.

С театрален жест госпожица Темпъл замахна с бутилката и извика, все едно щеше да я строши в главата на онзи, който държеше подноса и който — именно заради подноса — не можеше да вдигне ръце и да се защити от удара. Но заплахата от бутилката явно беше толкова голяма, че той не можа да спре ръцете си да не опитат и изпусна подноса, който падна с трясък на мраморния под.

Мъжете я погледнаха — и двамата се бяха присвили в очакване на удара, зяпнали, че госпожица Темпъл така и не беше хвърлила — не беше и възнамерявала — оранжевата бутилка. В миг погледите и на четиримата се преместиха към подноса, чието съдържание избухна със съскане и пара и издайническа миризма, от която на госпожица Темпъл започна да й се повдига. Не беше, както бе очаквала, нездравата миризма на индиговата смола, а миризма, която я върна в каретата в нощта, когато се бе борила да се освободи от тежкото тяло на Спраг — миризма на човешка кръв. Съдържанието на три от строшените шишенца бе образувало локва и сместа се преобразяваше — нямаше друг начин да се опише — в блестящо ярка кървава локва, която се лееше от подноса на пода в количество по-голямо от първоначалното, все едно комбинацията на химическите вещества не само създаваше кръв, но правеше повече кръв, бликаща сякаш като от невидима рана в мраморните плочи.

— Какво става тук?

И четиримата вдигнаха очи към неодобрителния глас, който долетя от прага зад двамата мъже. Там стоеше висок мъж с посивяващи бакенбарди и телени очила. Държеше армейска карабина. Носеше дълго тъмно палто, чиято елегантност караше плешивата му глава да изглежда по-кръгла, а тънките му устни — по-жестоки. Слугите сведоха глави и започнаха да бръщолевят извинения.

— Господин Бленхайм… тези жени…

— Ние… асансьорът…

— Те ни нападнаха…

— Бягат…

Господин Бленхайм ги отряза с окончателността на касапски сатър.

— Върнете подноса, подменете съдържанието му и го доставете незабавно. Пратете прислужница да изчисти пода. Докладвайте ми, когато свършите.

Без да кажат и дума, мъжете грабнаха капещия поднос и припнаха покрай господаря си, свели раболепно глави. Бленхайм се намръщи за миг на миризмата, очите му се стрелнаха към кървавата локва, после се вторачиха в жените.

— Вие идвате с мен.

И вдигна карабината.

 

 

Вървяха пред него, насочвани на всеки завой от кратки заповеди, и скоро стигнаха до украсена с резба дървена врата. Бленхайм се огледа бързо, отключи и ги пусна да влязат. После влезе и той — с изненадваща за толкова едър човек пъргавина — и пак заключи. Госпожица Темпъл видя, че прибира ключа — един от многото на сребърна верижка — в джоба на жилетката си.

— По-добре да говорим насаме — каза им, като им хвърли студен поглед, чието равнодушие и спокойствие контрастираха с явната му способност за прагматична жестокост. — Оставете тази бутилка на масата.

— Така ли? — попита госпожица Темпъл. На лицето й бе изписана безразлична любезност.

— Веднага — нареди той.

Госпожица Темпъл огледа стаята. Таванът бе висок и изрисуван с просторни небеса над джунгли и водопади, които според нея сигурно отразяваха нечия представа за Африка, Индия или Америка. На стените имаше витрини с оръжия и животински трофеи — препарирани глави, кожи, зъби и нокти. Подът бе застлан с дебел килим, мебелите бяха с удобни кожени дамаски. Миришеше на пури и прах и тя видя зад господин Бленхайм огромен бюфет, пълен с най-различни бутилки.

Господин Бленхайм се покашля многозначително и тя послушно кимна и остави оранжевата бутилка там, където й бе посочил. Погледна Елоиз и срещна въпросителното й изражение. Госпожица Темпъл посегна и я хвана за ръката — ръката, в която тя държеше синята стъклена карта.

— Значи вие сте господин Бленхайм — попита просто за да печели време.

— Аз съм — отвърна тържествено мъжът и в гласа му се прокрадна неприятна нотка на важност.

— Питах се — продължи госпожица Темпъл, — защото толкова много пъти чувах името ви.

Той не отговори, а я изгледа внимателно.

— Толкова много пъти — добави Елоиз.

— Аз съм управителят на това имение. Вие създавате неприятности тук. Току-що бяхте в прохода на господаря и шпионирахте. А също така ми изцапахте пода!

За нещастие на господин Бленхайм упреците му — защото той явно бе човек, чийто авторитет зависеше от способността му да изброява чуждите прегрешения — бяха осъдителни само за тези, които изпитваха вина. Госпожица Темпъл кимна в знак, че признава тревогите му.

— Предполагам, че къща с такива размери е много трудоемка работа. Много прислуга ли имате? Самата аз често съм се питала за правилния брой на слугите в съотношение с големината или функциите на къщата, тъй като често социалните цели на човек надминават физическите ресурси…

— Вие шпионирахте. Вмъкнали сте се във вътрешния проход на господаря!

— И какъв отвратителен проход само — отвърна тя. — Ако питате мен, по-скоро трябва да кажете, че господарят ви се промъква…

— Какво правехте там? Какво чухте? Какво откраднахте? Кой ви плати, за да го направите?

Всеки от въпросите му беше по-яростен от предишния и на последния, лицето му бе почервеняло, което подчертаваше белите косми на посивяващите му бакенбарди, и на госпожица Темпъл й се стори още по-достоен за подигравки.

— Божичко, сър, тенът ви! Може би не бива да пиете толкова джин.

— Просто се загубихме — намеси се Елоиз. — Имаше пожар…

— Знам!

— Вижте ни лицата… роклята ми… — Елоиз посочи мръсната коприна, която се спускаше около стройните й прасци.

Бленхайм облиза устни и измърмори:

— Това нищо не означава.

 

 

Но за госпожица Темпъл означаваше много, защото фактът, че той още не ги бе предал на господаря си, й подсказваше, че има свои планове. Тя посочи неопределено животинските глави и витрините с оръжията и каза със съзаклятническа усмивка:

— Колко интересна стая.

— Изобщо не е интересна. Това е стаята с трофеите.

— Сигурно, но имах предвид, че това е стая за мъже.

— Е, и?

— Ние сме жени.

— Това какво значение има?

— Това, господин Бленхайм — и тя безсрамно запърха с мигли, — е нашият въпрос към вас.

— Как се казвате? — попита той, устата му беше стисната, очите му трепкаха. — Какво знаете?

— Зависи на кого служите.

— Отговорете на въпросите ми!

Госпожица Темпъл кимна съчувствено на избухването му, все едно той се ядосваше на лошото време, а не на нея.

— Не искаме да създаваме трудности — обясни му. — Но и не искаме да обиждаме никого. Ако сте, например, дълбоко привързан към госпожица Лидия Вандаариф… — Бленхайм й направи груб жест да смени темата и госпожица Темпъл кимна. — Или ако сте предан на лорд Вандаариф, на графинята или на граф Д’Орканч, или на, господин Франсис Сонк, или на заместник-министър Крабе, или…

— Ще ми кажете какво знаете, независимо от това на кого съм предан.

— Разбира се. Но първо трябва да ви уведомим, че в къщата са проникнали агенти.

— Мъжът в червено — отсече Бленхайм.

— И другият — добави Елоиз. — От кариерата, с дирижабъла…

— Те са заловени — изсъска Бленхайм. — Но защо две последователки в бели дрехи търчат из къщата и не се подчиняват на господарите си?

— За пореден път, сър, кои господари имате предвид? — попита госпожица Темпъл.

— Но… — Той млъкна и кимна енергично, сякаш бе получил потвърждение на собствените си мисли. — Значи вече… заговорничат едни срещу други.

— Знаехме си, че не сте глупав — въздъхна безнадеждно Елоиз.

Господин Бленхайм не отговори веднага и госпожица Темпъл, макар да не посмя да погледне Елоиз, се възползва от момента и стисна ръката й.

— Докато графът е долу в залата на затвора — започна тя невъзмутимо, — а графинята е в частни покои с принца… Къде е господин Сонк? Или заместник-министър Крабе?

— Или къде се водят, че са? — попита Елоиз.

— Къде е вашият лорд Вандаариф?

— Той е… — Бленхайм се спря.

— Знаете ли къде да намерите собствения си господар? — попита Елоиз.

Бленхайм поклати глава.

— Вие още не сте ми…

— Какво мислите, че правехме? — Госпожица Темпъл остави раздразнението й да проличи. — Избягахме от театъра… избягахме от госпожица Пул…

— Която дойде с министър Крабе с въздушния кораб — добави Елоиз.

— А после тръгнахме и подслушахме какво прави графинята в тайната ви стаичка — продължи госпожица Темпъл. — След като направихме всичко възможно да се натрапим на графа в лабораторията му.

Бленхайм я изгледа навъсено.

— Кого не сме обезпокоили? — търпеливо го попита госпожица Темпъл.

— Франсис Сонк — прошепна господин Бленхайм.

— Вие го казахте, сър, не аз.

Той прехапа устна. Госпожица Темпъл продължи:

— Видяхте ли… ние не сме издали нищичко… вие сам сте видели всичко и просто извлякохте фактите. Но… ако решим да ви помогнем… може ли да ни се размине по-леко?

— Възможно е. Но не мога да кажа, докато не разбера за каква помощ говорите.

Госпожица Темпъл хвърли бърз поглед на Елоиз, а после се наведе към Бленхайм, все едно да му сподели някаква тайна.

— Знаете ли къде е господин Сонк в момента?

— Всички трябва да се съберат в балната зала… — промърмори Бленхайм, — но не съм го виждал.

— Така ли? — отвърна госпожица Темпъл, все едно това бе крайно важно. — А ако аз ви покажа какво прави?

— Къде?

— Не къде господин Бленхайм, не къде, а как.

Усмихна се, измъкна синята стъклена карта от ръката на Елоиз и я вдигна пред него.

 

 

Господин Бленхайм посегна жадно, но госпожица Темпъл я дръпна, преди той да я вземе.

— Знаете ли какво е… — започна тя, но преди да успее да продължи, Бленхайм се хвърли напред, сграбчи я за ръката и измъкна картата. Отстъпи назад и отново облиза устни, местеше поглед от жените към картата и обратно.

— Трябва да внимавате — каза госпожица Темпъл. — Синьото стъкло е опасно. Малко обърква… ако не сте гледали в него досега…

— Знам какво е! — изръмжа Бленхайм, отстъпи още две крачи към вратата и я препречи с тялото си. Погледна ги за последен път и после сведе поглед към стъклото.

Погледът му се замъгли. Госпожица Темпъл знаеше, че тази карта показва принца и госпожа Марчмур и без съмнение щеше да е по-омайваща за господин Бленхайм от тази с Роже, който зяпаше краката й на дивана. Тя бавно и безшумно се пресегна към най-близката витрина и извади къса остра кама с острие, което се извиваше на зигзаг като сребърна змия. Дъхът на господин Бленхайм секна и тялото му сякаш потрепери — цикълът на картата бе приключил; но след миг той стоеше все така неподвижен, отдаден на прелъстителната гледка. Като се постара да стъпи стабилно, както я бе учил Чан, госпожица Темпъл се приближи от едната страна на господин Бленхайм и заби камата до дръжката в тялото му.

Той изстена и се опули. Госпожица Темпъл измъкна камата с две ръце и това го накара да залитне към нея. Той погледна надолу към окървавеното острие, после вдигна очи към лицето й. Тя го намушка отново, този път в корема, като заби камата нагоре под ребрата му. Бленхайм изпусна картата, измъкна камата от ръцете й, строполи се на колене и изстена. От корема му шурна кръв. Не можеше да си поеме дъх нито да извика — за техен късмет. Претърколи се на една страна и застина. Госпожица Темпъл бързо клекна и избърса ръцете си в килима.

Погледна Елоиз, която не бе помръднала и гледаше втренчено издъхващия управител, и прошепна:

— Елоиз? Добре ли си, Елоиз?

— Да, извинявам се. Не знам… май си мислех, че ще се промъкнем покрай него…

— Щеше да тръгне след нас.

— Разбира се! Разбира се! Не, о, за бога!

— Той ни беше смъртен враг! — Самоувереността на госпожица Темпъл изведнъж стана съвсем крехка.

— Разбира се… но просто… може би защото има толкова много кръв…

Думите й разбиха мрачната решителност на госпожица Темпъл, защото в крайна сметка убийството не беше за нея нещо естествено и въпреки че знаеше, че е постъпила хитро, съзнаваше и какво бе направила: беше убийство, дори не беше в борба. И за пореден път почувства, че всичко става толкова бързо, прекалено бързо, за да успее да се придържа към това, в което вярваше. В какво я превръщаха действията й? В чудовище! В ъгълчетата на очите й я пареха сълзи. Елоиз внезапно се наведе към нея и я прегърна.

— Не ме слушай, Селесте. Аз съм глупачка! Браво на теб!

Госпожица Темпъл подсмръкна.

— Най-добре да го махнем от вратата.

— Да.

Усилието да довлекат тежкия труп зад една ниска етажерка за книги ги остави без дъх. Елоиз се отпусна на едно кожено кресло, а госпожица Темпъл избърса кръвта от камата в ръкава на господин Бленхайм. С въздишка заради бремето, което човек поема поради прагматичния си ум, остави камата и започна да претърсва джобовете му: банкноти, монети, кърпички, кибрит, две цели пури и една недопушена, моливи, празни листчета хартия, патрони за карабината и халка с толкова много ключове, че беше сигурна, че са за всички врати в целия Харшморт. В горния му джоб му имаше още един ключ… направен изцяло от синьо стъкло. Госпожица Темпъл се ококори и погледна спътницата си.

 

 

Елоиз не гледаше към нея. Седеше прегърбена, очите й бяха замъглени, държеше с две ръце синята карта пред лицето си. Госпожица Темпъл се изправи със стъкления ключ в ръка, питаше се колко време й е отнело претърсването… и колко пъти спътницата й беше пропътувала усещанията на госпожа Марчмур на дивана. От полуотворените устни на Елоиз се изтръгна въздишка и на госпожица Темпъл започна да й става неудобно. Колкото повече мислеше за това какво бе изпитала чрез синьото стъкло — глада, знанието, сладостното потапяне и, разбира се, грубо изкривената представа за личността й, — толкова по-малко знаеше как трябва да се чувства. Нападенията срещу нея (които като че ли се случваха всеки път, когато се качеше в някоя карета) — с тях се беше справила. Те я изпълваха с ярост. Но тези умствени набези бяха преобразили понятията й за благоприличие, за желание и за самото преживяване и бяха преобърнали из основи обичайната сигурност на ума й.

Елоиз бе вдовица, която в брака си трябва да бе намерила баланса с физическите въпроси, но вместо разум и перспектива госпожица Темпъл с тревога видя как по горната устна на жената избиват ситни капчици пот и усети някаква неспирна тръпка между бедрата си от това, че наблюдава чужди непосредствени желания (нещо, с което не се бе сблъсквала, ако не се брояха целувките й с Роже и опитите му да опипа тялото й, които сега — със силата на волята си — тя отказваше да брои). Тъй като бе едновременно любопитна и горда, госпожица Темпъл не можеше да не се пита дали и тя бе изглеждала така.

Бузите на вдовицата порозовяха, тя хапеше долната си устна, пръстите й бяха побелели от стискането на стъклената карта, дъхът й излизаше на пресекулки, копринената роба се плъзгаше, когато тя помръдваше, нежна и достатъчно тънка, за да се провиждат набъбналите зърна на гърдите й, едва доловимото поклащане на ханша й, единият й дълъг крак бе протегнат на килима и пръстите му се свиваха, водени от някаква скрита сила. И над всичко доминираше фактът, че Елоиз не бе свалила маската си с пера, което госпожица Темпъл намираше за смущаващо привлекателна и донякъде й се струваше, че не гледа Елоиз, а просто някаква тайнствена жена, както бе станало и със самата нея, докато се бе оглеждала в холандското огледало на графинята. Продължи да гледа как Елоиз повтаря цикъла на картата и вече можеше да определи — по същото леко ахване — мига, в който госпожа Марчмур придърпваше тялото на принца в своето, увиваше крака около хълбоците му и го притискаше силно… и се чудеше как тя бе успяла да откъсне вниманието си от картата без затруднения — или поне без затруднения извън собственото й смущение, а Елоиз изглеждаше напълно запленена от магията й. Какво й бе казала за книгата — за хора, които умирали, за собствения си припадък? С решителност, която — както може би прекалено често през живота й — намаляваше очарованието й, госпожица Темпъл се пресегна и дръпна картата от ръцете на Елоиз.

Тя вдигна очи, не знаеше какво е станало и къде е.

— Добре ли сте? — попита госпожица Темпъл. — Бяхте се изгубили в картата. — Вдигна я така, че Елоиз да я види. Вдовицата облиза устни и примига.

— О, небеса… извинявам се…

— Много сте се изчервили — отбеляза госпожица Темпъл.

— Сигурно — смотолеви Елоиз. — Не бях подготвена…

— Това е същото като с книгата — също толкова увлекателно, макар и не така дълбоко, защото когато стъклото е по-малко, и събитията са по-малко. Вие казахте, че книгата не ви е понесла.

— Да, не ми понесе.

— Тази карта май ви понесе твърде добре.

— Може би… и все пак мисля, че открих нещо полезно…

— Изчервявам се, само при мисълта какво може да е.

Елоиз се намръщи, защото въпреки слабостта си не беше склонна да понася толкова леко подигравките на по-млада жена, но госпожица Темпъл се усмихна свенливо и я потупа по коляното.

— Бяхте много хубава — каза й, а после се усмихна дяволито. — Смятате ли, че доктор Свенсон би ви сметнал за още по-хубава?

— Не знам какво искате да кажете — отвърна Елоиз и отново се изчерви.

— И той едва ли знае — отвърна госпожица Темпъл. — Но какво открихте?

Елоиз си пое дъх.

— Вратата заключена ли е?

— Да.

— Значи по-добре да седнете, защото трябва да помислим.

 

 

— Както ви е известно — започна Елоиз, — аз работя — или поне работех — като възпитателка на децата на Артър и Шарлот Трапинг, която е сестра на Анри и Франсис Сонк. Общо взето се смята, че бързото издигане на полковник Трапинг се дължи на машинациите на господин Анри Синк, въпреки че сега разбирам, че всъщност господин Франсис Сонк е манипулирал всичко, за да намери начин — чрез новите си съюзници — да измъкне от брат си семейния бизнес, и е уредил всичко това с благословията на същия този брат, защото полковникът получил достъп до всякакви полезни държавни тайни. Неволният ключ към това е бил полковник Трапинг, който точно докладвал на Анри, като предавал както информацията, така и дезинформацията, която му подавал Франсис. Освен това тъкмо Франсис ме убеди да отида в Тар Менър с тайните, които бих могла да разкрия — отново, с цел да получи средство да изнудва брат си и сестра си. Но това внезапно бе станало необходимо точно защото полковникът бе убит — разбирате ли? Бил е убит въпреки че по своя воля или без да го съзнава, е служил на Кликата.

Госпожица Темпъл кимна неопределено, с надеждата, че скоро ще чуе нещо по-важно.

Елоиз продължи:

— Човек се пита защо именно защото полковникът бе така незабележителен.

— Докторът е намерил втората стъклена карта у полковника — отговори госпожица Темпъл. — Тази, която е извлечена от преживяването на Роже Баскомб. Явно е била зашита в подплатата на униформата му. Но вие казахте, че сте открили…

Но Елоиз все още мислеше.

— Имаше ли на нея нещо, което да изглежда особено тайно? Което би обяснило защо я е скрил и пазил така?

— Мисля, че не, освен онази част, в която съм аз, освен… ами освен последния момент, където съм сигурна, че зърнах Лидия Вандаариф на една маса за прегледи заедно с граф Д’Орканч, който я… ами… преглеждаше я.

— Какво?

— Да — каза госпожица Темпъл. — Чак сега го осъзнавам, когато видях масите и после, разбира се, се сетих, че съм видяла Лидия, а когато гледах картата, още не я познавах.

— Но, Селесте… — Госпожица Темпъл се намръщи, защото не беше напълно сигурна в спътницата си дори сега и определено не се чувстваше удобно да се държат така фамилиарно с нея. — Това, че картата е била зашита в палтото на полковника, значи, че никой не я е намерил! Означава, че това, което е знаел — което картата е доказвала — е умряло заедно с него!

— Но то изобщо не е умряло. Картата е у доктора, а тайната — у нас.

— Точно така!

— Какво точно така?

Елоиз кимна сериозно.

— Значи това, което открихме, може да е още по-важно…

Госпожица Темпъл не можеше да издържа повече — не беше от тези, които се въздържат да не разкъсат опаковката на подаръците на парчета.

— Да, но още не сте ми обяснили какво е то.

Елоиз посочи синята карта в скута на госпожица Темпъл.

— На края на цикъла, ще си спомните тази жена…

— Госпожа Марчмур.

— Тя обръща глава и се виждат зрители. Сред тях разпознах Франсис Сонк, госпожица Пул, доктор Лоренц — другите не познавам, но съм сигурна, че вие може да ги познавате. А зад тези хора има един прозорец…

— Това не е прозорец — каза госпожица Темпъл нетърпеливо и се наведе напред. — Това е огледало! В частните стаи на „Сен Роял“ има огледала от холандско стъкло, които служат като прозорци към фоайето. — Всъщност това, че бе познал входа на хотела през това огледало, бе отвело доктора в „Сен Роял“…

Елоиз кимна нетърпеливо, защото най-сетне бе стигнала до новините си.

— Но забелязал ли е той кой е във фоайето? Някой, който съвсем очевидно е излязъл от частната стая, за да говори отделно от останалите в нея, разсеяни от… от спектакъла?

Госпожица Темпъл поклати глава.

— Полковник Артър Трапниг — прошепна Елоиз, — който говори сериозно… с лорд Робърт Вандаариф!

— Графът! — възкликна госпожица Темпъл. — Графът иска да използва Лидия, да използва брака, не зная точно как, в друга част от алхимичната схема на Оскар Вайланд…

Елоиз се намръщи.

— Кой е…

— Художник, мистик, откривател на синьото стъкло! Казаха ни, че е мъртъв, убит заради тайните си, но сега се питам дали не е жив, дали дори не е затворник…

— Или пък спомените му са изцедени в книга!

— Да! Но въпросът е дали останалите знаят какви са истинските намерения на графа за Лидия? И още по-важно, дали баща й знае? Ами ако Трапинг е намерил картата на Роже и е разпознал Лидия и графа? Възможно ли е полковникът да не е разбирал истината за злодейството на съюзниците си и да ги е заплашил, че ще ги разкрие?

— Боя се, че не познавате полковник Трапинг — каза Елоиз.

— Не, не сме разговаряли.

— По-скоро е разбирал точно какво означава картата и е отишъл при човек с джобове по-дълбоки дори от тези на шурея му.

— А ние не сме виждали лорд Вандаариф — може би в момента тъче отмъщението си към графа? Но дали знае изобщо? Ако Трапинг му е обещал информация, но е бил убит, преди да успее да я разкрие?

— Бленхайм не беше виждал лорд Робърт — посочи Елоиз.

— А плановете на графа за Лидия продължават да действат — добави госпожица Темпъл. — Видях я да пие неговите отрови. Ако Трапинг е бил убит, за да оставят баща й да тъне в невежество…

— Тогава е бил убит от графа! — каза Елоиз.

Госпожица Темпъл се намръщи.

— И въпреки това съм сигурна, че графът беше любопитен относно съдбата на полковника, като всички останали.

— Лорд Робърт трябва да е бил предупреден най-малкото от гибелта на агента си — разсъждаваше Елоиз. — Нищо чудно, че се крие. Може би точно той държи този изчезнал художник и иска някаква размяна? Може би в момента той крои свой заговор срещу всички тях!

— Като стана дума за това — каза госпожица Темпъл и погледна към тежките обувки на господин Бленхайм, които се подаваха иззад една червена кожена отоманка, — какво ще правим с вещите на господин Бленхайм? С това?

Вдигна ключа от синьо стъкло към светлината и се загледа как блести.

— Това е същото стъкло като книгата — отбеляза Елоиз.

— Какво отваря според вас?

— Сигурно нещо много чупливо… друго нещо, направено от стъкло?

— И аз така си помислих — усмихна се госпожица Темпъл. — Което ме води до друго — че на господин Бленхайм изобщо не му е било работа да носи този ключ. Можете ли да си представите как Кликата би поверила нещо подобно — сигурно е безценно — на човек, който не е точно един от тях? Той е управителят на имението и може да е част от заговорите им като драгуните или мекленбургските посмешища. Кой би му се доверил?

— Само един човек — каза Елоиз.

Госпожица Темпъл кимна и каза:

— Да. Лорд Робърт Вандаариф.

— Хрумна ми нещо — заяви госпожица Темпъл, скокна и като внимаваше да не настъпи тъмното петно на килима, отиде до бюфета с бутилките. Откри една добре отлежала неотворена бутилка и остър нож, с който сряза восъчния печат и трошащия се корк под него, колкото да може да се сипва — не я беше грижа за парченцата от тапата, тъй като не харесваше такива напитки. Взе един празен декантер и започна да прелива тъмночервения портвайн. Когато видя първите късчета мътна утайка, остави декантера, взе една чаша и изля останалото от бутилката заедно с утайката. После взе друга чаша и като използва ножа, за да попречи на утайката да се излее, прецеди останалото вино в нея, докато в първата не останаха само ръждивочервените размекнати остатъци. С усмивка вдигна очи към Елоиз, която я гледаше неразбиращо.

— Не можем да продължим разследването си затворени в тази стая, не можем да се присъединим към доктора и не можем да избягаме, не можем и да търсим възмездие — защото дори въоръжени с ками за жертвоприношения ще бъдем заловени или убити, когато се опитаме да избягаме.

Елоиз кимна, а госпожица Темпъл се усмихна на собственото си коварство.

— Освен ако не сме хитри в маскировката си. Пожарът в медицинския театър създаде голяма суматоха и, склонна съм да се обзаложа, никой не разбра ясно какво става — твърде много дим, твърде много изстрели и викове, твърде малко светлина. Искам да кажа, че — тя разклати утайката в чашата — никой не знае дали сме се подложили на Процеса, или не.

 

 

Вървяха по коридора боси, без да бързат, като се стараеха да изглеждат спокойни и да наблюдават внимателно нарастващия смут наоколо. Госпожица Темпъл държеше извитата кама в ръка. Елоиз държеше бутилката оранжева течност и бе пъхнала табакерата, синята стъклена карта и стъкления ключ в ризата си, тъй като на нея разумно имаше джобове. Бяха свалили маските на шиите си, за да оставят всичко да изсъхне по-добре, защото около очите им и върху носовете им, в толкова точна имитация на извитите белези на Процеса, колкото успяха да постигнат, внимателно бе нанесена, размазана и отново зацапана ръждивочервената утайка от портвайна. Госпожица Темпъл остана доволна, когато се огледа в огледалото на бюфета, и само се надяваше, че никой няма да се приближи толкова, че да надуши виното.

Докато бяха в стаята с трофеите, броят на преминаващите гости и слуги се бе увеличил драстично. Изведнъж се озоваха сред мъже и жени с наметала, сака и официални рокли, с маски и ръкавици, които кимаха на облечените в бели роби жени с премерената почтителност, която човек оказва на индианец, въоръжен с томахавка. Те изобщо не отвръщаха на тези поздрави — имитираха ступора след Процеса, който госпожица Темпъл бе видяла в театъра. Понеже бяха въоръжени, хората им правеха път и тя разбра, че гостите смятат, че са с много висок статут — последователи от вътрешния кръг, така да се каже. Искаше й се да размаха камата пред раболепните им физиономии и да заръмжи.

Потокът хора ги носеше към балната зала, но госпожица Темпъл не беше сигурна, че трябва да ходят там. По-вероятно беше да намерят това, от което имаха нужда — дрехи, обувки, приятелите си — другаде, в някоя задна стаичка като тази, в която се бе срещнала с Фаркухар и Спраг, където мебелите бяха покрити с бяло платно, а масата бе осеяна с бутилки и храна. Посегна към ръката на Елоиз и тъкмо я бе хванала, когато някакъв шум зад тях ги накара да се обърнат и да се пуснат. Към тях маршируваше двойна колона драгуни с червени униформи и високи черни ботуши, начело с навъсен офицер. Елоиз се смеси с тълпата, а самата тя остана на пътя на войниците. Офицерът се опитваше да я накара да се мръдне с погледа си и тя отново потърси с очи Елоиз, която се бе скрила зад двама сприхави господа в сиви наметала за езда. Гостите около тях спряха, за да наблюдават предстоящия сблъсък. Офицерът щракна с пръсти и хората му веднага спряха. Коридорът бе съвсем притихнал… тишина, която позволи на госпожица Темпъл да чуе кикот, който не би чула иначе, някъде зад себе си. Обърна се бавно и видя Франсис Сонк. Пушеше пура. Погледна я и сведе глава в презрителен поклон.

— Какви перли се откриват — каза провлечено той, — неочаквани и нетърсени, в дълбините на Харшморт Хаус…

Млъкна, когато видя белезите върху лицето й. Госпожица Темпъл не отговори и леко сведе глава за поздрав.

— Госпожице Темпъл? — продължи той с любопитство и предпазлива скептичност. Тя направи реверанс.

Той хвърли поглед към офицера и протегна ръка да я хване за брадичката. Тя безучастно му позволи да завърти лицето й както иска, без да издаде и звук. Той отстъпи назад и я изгледа безстрастно.

— Откъде идвате? Ще ми отговаряте.

— От театъра — каза тя, колкото можа по-глухо. — Имаше пожар…

Той не я остави да довърши, пъхна пурата в устата си и протегна здравата си ръка, за да погали гърдите й. Тълпата около тях ахна на студената решителност на лицето му, както и на дръзкия му жест. Гласът на госпожица Темпъл изобщо не се промени и тя не спря да говори, докато той опипваше тялото й:

— … от лампите, имаше пушек и викове… беше доктор Свенсон. Не го видях… бях на масата. Госпожица Пул…

Франсис Сонк я зашлеви.

— … изчезна. Войниците ме свалиха от масата.

Докато говореше, точно както бе видяла да говорят подложените на Процеса в театъра, ръката й с камата се стрелна към лицето му. Той обаче бе видял, че се кани да го намушка, парира удара с ръка и после хвана китката й и я стисна. Тъй като да се бори би я издало, госпожица Темпъл пусна камата и тя издрънча на пода. Франсис Сонк пусна ръката й и отстъпи назад. Тя не помръдна. Той погледна офицера зад нея, саркастично разшири ноздри, което най-вероятно означаваше, че офицерът е показал неодобрението си за това, което бе видял — и вдигна камата. Затъкна я в колана си, обърна се и подвикна:

— Вземете дамата с вас, капитан Смайт. Бързо. Закъснявате.

 

 

Госпожица Темпъл рискува да потърси крадешком Елоиз, докато я отвеждаха, но нея я нямаше. Капитан Смайт я бе хванал под ръка — не грубо, но здраво. Тя си позволи да го погледне, като си придаде изражение на кравешко равнодушие, и видя лице, което й напомняше за Кардинал Чан, или за Чан, затормозен от товара на командването, от омразните началници, умората, самоотвращението и, разбира се, без обезобразените очи. Очите на капитана бяха тъмни и по-топли от това, което, изглежда, заслужаваха горчивите бръчки около тях. Той я погледна подозрително и тя отново насочи вниманието си към отдалечаващия се Франсис Сонк, който разделяше тълпата пред тях с властната лекота на хирургически скалпел.

Водеха я през най-гъстите части на множеството — преминаването им пораждаше шушукане и заплеснати погледи. Сонк се ръкуваше с хора от двете си страни, потупваше някои господа по гърбовете и раздаваше бързи целувки на също така високопоставени или красиви жени. Заобиколиха самата бална зала и стигнаха до мястото, където се пресичаха няколко коридора. Сонк още веднъж я изгледа изпитателно, отиде до една двойна врата, отвори я, пъхна глава в помещението и каза нещо. След миг затвори вратата и дойде при госпожица Темпъл. Извади пурата от устата си и я изгледа с отвращение, защото почти я бе изпушил. Пусна я на мраморния под и я стъпка.

— Капитане, ще разположите хората си по този коридор и в двете посоки, като особено пазите достъпа до тези вътрешни стаи.

— Посочи две врати по коридора. — Полковник Аспиш ще ви даде допълнителни инструкции, когато дойде. Засега задачата ви е да чакате и да се погрижите тази жена да остане тук.

Капитанът кимна отсечено, обърна се към хората си и ги разпредели по дължината на коридора и пред всяка вътрешна врата. Самият той остана до госпожица Темпъл и Франсис Сонк. След като му бе дал заповеди обаче, Сонк спря да му обръща внимание; гласът му се сниши до шепот, заплашителен като съскането на змия:

— Отговаряйте ми бързо, Селесте Темпъл, защото ще позная, ако ме лъжете. А ако ме лъжете, знайте, че това ще ви струва главата ви.

Госпожица Темпъл кимна рязко, все едно това нямаше значение за нея.

— Какво ви каза Баскомб във влака?

Не беше очаквала това.

— Че трябва да бъдем съюзници. Че графинята го иска.

— А какво ви каза графинята?

— Не съм разговаряла с нея във влака…

— Преди това! В хотела! В каретата!

— Каза, че трябва да си платя за смъртта на хората й. А после започна да ме докосва съвсем неприлично…

— Да, да — сряза я Сонк и махна нетърпеливо. — За Баскомб… какво каза за него?

— Че той ще бъде лорд Тар.

Сонк си мърмореше нещо и току поглеждаше към двойната врата.

— Сигурно е имало и много други хора… какво друго, какво друго?

Госпожица Темпъл се опита да си спомни какво й бе казала графинята или изобщо нещо провокиращо, което би подхранило явните подозрения на Сонк.

— Графът също беше там…

— Знам това…

— И тя го попита нещо.

— Какво?

— Не мисля, че е важно. Поне за мен нямаше никакъв смисъл…

— Кажете ми какво е казала!

— Графинята попита граф Д’Орканч как според него лорд Робърт Вандаариф е разкрил плана им да забременят по алхимичен начин дъщеря му, тоест кой според него ги е предал.

 

 

Франсис Сонк не отговори, очите му опасно се впиха в нейните, опитваше се да разбере степента на покорството й. Госпожица Темпъл някак си успя да не покаже страха си, като се съсредоточи върху сенките по тавана зад рамото му, но виждаше, че Сонк е така провокиран от последните й думи, че отново се кани да я зашлеви или да се впусне дори в по-унизителна телесна атака. Но точно тогава двойната врата се отвори и се подаде лицето на мекленбургския пратеник, с пресни белези и изпълнено с почтителност.

— Готови са, господин Сонк — прошепна той.

Сонк изръмжа и се отдалечи от госпожица Темпъл, пръстите му барабаняха по дръжката на камата на колана му.

След около две минути госпожица Темпъл заключи — заради различните гласове, които глухо долитаха през вратите, — че членовете на Кликата говорят пред събралите се гости. Усещаше мълчаливото присъствие на капитан Смайт зад себе си, както и на войниците му, които той можеше да повика незабавно. Пое си дъх и бавно издиша. Можеше само да се надява, че жаждата за информация е заслепила Сонк за маскировката й, която бе предназначена повече да заблуждава невежите гости в залата, а не опитните членове на Кликата. Обзета от внезапен импулс за самосъхранение, тя върна маската на лицето си. Въздъхна отново. Не можеше да избяга… но може би можеше да провери здравината на клетката си. Обърна се към капитан Смайт и се усмихна.

— Капитане… тъй като вие видяхте как разпитват мен… може ли аз да ви задам един въпрос?

— Госпожице?

— Изглеждате нещастен.

— Госпожице?

— Всички останали в Харшморт Хаус изглеждат… искрено доволни от себе си.

Капитан Смайт не отговори, очите му се стрелкаха към най-близките войници. Госпожица Темпъл сниши гласа си до престорено въздържан шепот:

— Човек просто се чуди защо.

Капитанът я изгледа внимателно, после прошепна:

— Правилно ли чух, че господин Сонк ви нарече Темпъл?

— Да.

Той облиза устни и кимна към робите й и деколтето, през което се виждаше късче от нейната собствена копринена долна риза, прозираща изпод слоевете прозрачно бяло.

— Казаха ми, че обичате зелено…

 

 

Преди тя да успее да отговори на тези наистина смайващи думи, вратите зад нея отново се отвориха. Тя се обърна, като придаде на лицето си подходящото равнодушно изражение, и видя също толкова обърканата Каролин Стърн, така изненадана, че я вижда, че изобщо не обърна внимание на офицера зад нея.

— Селесте — прошепна тя бързо. — Трябва веднага да дойдете с мен.

Поведе я за ръка през притихналата тълпа, която нетърпеливо им правеше път — всички недоволстваха, че ги разсейват от това, което бе приковало вниманието им в центъра на залата. Госпожица Темпъл се насили да запази спокойствие: очакваше, че ще бъде подложена на публично изпитание от цялата Клика пред стотици маскирани непознати, и единствено тази подготовка я спря да не ахне от изненада, когато видя Кардинал Чан на колене — плюеше кръв и изглеждаше като човек, преминал през ада. Той вдигна очи към нея и заедно с неговия поглед, бледото му окървавено лице, забавените му движения, очите му, благословено скрити зад опушените стъкла, дойдоха и погледите на другите пред нея — Каролин, полковник Аспиш и граф Д’Орканч, който стоеше, облечен в огромното си кожено палто, и държеше каишка, която стигаше до врата на някаква дребна фигура — жена с височина и телосложение, подобни на нейните, на първо място забележителна с голотата си и на второ, и по-изключително, с факта, че сякаш бе направена изцяло от синьо стъкло. Но чак когато статуята извърна глава, за да погледне госпожица Темпъл с неразгадаемо изражение и очи празни като на римска статуя, гладки, блестящи тъмносини топчета, тя проумя, че жената — или съществото — е жива. Закова се на място от изумление и не можеше да извика на Чан дори да искаше.

Каролин Стърн свали маската около врата й и тя зачака мъчителните мигове на мълчание, сигурна, че някой ще я разобличи… но никой не каза нищо.

Устата на Чан се отвори неуверено, сякаш не можеше да изрече нито дума и дори да си поеме дъх, за да заговори.

А после всичко стана прекалено бързо — полковник Аспиш замахна и стовари ръка и това, което държеше в нея, върху главата на Кардинал Чан и го повали на земята. Кимна отсечено на двама драгуни, които се откъснаха от кръга, който задържаше тълпата, и хванаха Чан за ръцете. Повлякоха го покрай нея, тялото му бе напълно безжизнено. Тя не се обърна да проследи минаването му, а въпреки разтуптяното си сърце и напиращите сълзи се насили да вдигне очи към интелигентното питащо лице на Каролин Стърн.

 

 

Зад нея гласът на графинята раздра въздуха като камшик:

— Скъпа ми Селесте — провикна се тя. — Колко мило да се… присъедините към нас. Госпожо Стърн, благодаря ви за навременната поява.

Каролин, която вече се бе обърнала към графинята, направи почтителен реверанс.

— Госпожо Стърн! — обади се стържещият глас на граф Д’Орканч. — Не искате ли да видите трансформираните си спътнички?

Каролин се обърна заедно с всички останали в балната зала, защото жестът на графа бе изключително театрален, и видяха още две стъклени жени да влизат наперено в отворения кръг с бавната си потракваща походка. Ръцете им се люшкаха някак странно, голите им тела бяха арогантно изтъкване на зряла, мъртвешка, обезпокоителна съблазън. На госпожица Темпъл й отне само миг — какво бе казал графът на Каролин, „спътнички“? — да разпознае с ужас госпожа Марчмур и госпожица Пул, която имаше някакво грозно изгаряне на главата. Какво значеше това? Че враговете й — по своя воля? — бяха трансформирани, преобразени в тези… неща?

Графът хвана каишката на госпожица Пул и я шибна леко с нея, за да я насочи към госпожа Стърн. Устните на госпожица Пул се разтегнаха едва–едва в смразяваща усмивка, а после Каролин се олюля и главата й клюмна на една страна. След миг ефектът се разпространи по първата редица на тълпата като вълни в басейн; госпожица Темпъл усети как я погълна и захвърли в сцена така увлекателно истинска, че едва си спомняше балната зала.

 

 

Беше на плюшено канапе в осветен от свещи салон и ръката й галеше красивата мека разпусната коса на Каролин Стърн. Госпожа Стърн бе облечена — както госпожица Темпъл виждаше, че е облечена и самата тя (тоест госпожица Пул) — с белите роби за инициация. От другата страна на госпожа Стърн седеше мъж с черно наметало и стегната маска от червена кожа. Беше се навел да я целуне по устата и госпожа Стърн отвръщаше на целувката му със страстен стон. Приличаше на разказа на госпожа Марчмур за двамата мъже в каретата, но тук бяха един мъж и две жени. Гладът на госпожа Стърн накара госпожица Пул да се изкиска снизходително, когато се обърна и взе чашата си с вино… и с това действие погледът й се премести и мина покрай отворената врата и притаилия се там едва видим силует в светлината отвъд… силует, който госпожица Темпъл мигом позна. Беше Роже Баскомб.

Видението се дръпна от ума на госпожица Темпъл, сякаш някой свали превръзка от очите й, и тя се озова обратно в балната зала, където всички, които виждаше, примигваха объркано, с изключение на граф Д’Орканч, който се усмихваше с върховно самодоволство. Той отново каза нещо на Каролин — някаква вулгарна шега за сестринството и възможностите да надене монашеското расо, — но госпожица Темпъл не обърна внимание на разговора им, защото мислите й бяха привлечени от това, което бе видяла току-що…

Госпожица Пул и Каролин Стърн бяха носили тези бели роби, а мъжът с тях на канапето — беше го виждала, беше взела от него същото това наметало! — беше самият полковник Трапинг. Опитваше се да разбере смисъла, сякаш бързаше да отвори някаква врата, но не можеше да улучи ключалката с ключа. Това беше същата онази нощ в Харшморт. И точно преди убийството на полковника, защото жените се бяха преоблекли в белите роби, но още не се бяха подложили на Процеса. Това означаваше, че трябва да е било, докато тя се бе промъквала в коридора с огледалата и покрай странния мъж с кутиите — само няколко минути преди самата тя да влезе в стаята на Трапинг. Вече бе разбрала, че Роже и графинята са членовете на Кликата, които са били най-близо до полковника, когато бе умрял… но възможно ли бе всъщност да го бяха убили тези жени? По нареждане на графа? Ако полковникът е бил в тайно съглашение с лорд Вандаариф… но защо, запита се тя внезапно, госпожица Пул бе избрала да сподели точно този спомен? Спомен, който така очевидно повдигаше въпроса за убития полковник и Каролин Стърн? В театъра между двете бе имало съперничество — нима го правеше само за да се подиграе с привързаността на Каролин към един мъртъв мъж, и то мъртъв предател на Кликата? Пред всички?

 

 

Тя се стресна — къде й беше умът? Трябваше да внимава — от нечий дрезгав вик и после потъна напълно без предупреждение в друго видение: високо дървено стълбище, осветено от оранжева светлина под притъмнялото небе, внезапно изскочили мъже, бягаща фигура в черно — министър Крабе! — а после тълпата се скупчи и вдигна на ръце някакъв мятащ се човек в стоманеносиньо палто, проблясъкът на изопнатото му лице и ледено бялата коса показаха, че това е доктор Свенсон само миг преди тълпата безцеремонно да го преметне през парапета.

Точно когато осъзна, че това трябва да е картина от кариерата, госпожица Темпъл вдигна поглед към балната зала и видя в тълпата суматоха, вълнение към центъра, където изблъскаха измъчения доктор Свенсон, задъхан и пребит, на същото място, на което преди малко беше Чан. Свенсон вдигна поглед, дивите му очи търсеха път за бягство, но попаднаха на лицето й и той замръзна. Полковник Аспиш излезе напред, изтръгна някаква кожена чанта от ръцете на доктора, а после безмилостно замахна с палката си. Всичко стана за секунди. Също като Чан, извлякоха доктор Свенсон от залата покрай госпожица Темпъл.

 

 

Понеже не можеше да го гледа, без да се издаде, госпожица Темпъл прикова очи в стъклените жени. Колкото и да бяха смущаващи — госпожица Пул, ако тази несъзнателна жива статуя все още можеше да се нарича така, облиза устните си с хлъзгавия синкав връх на небесносиния си език, при което госпожица Темпъл потрепери от ужас, — това все пак отлагаше момента, когато трябваше да се изправи пред пронизващите виолетови очи на графинята.

Но след това Каролин я хвана за ръка и я обърна към издигнатия подиум, където стояха членовете на Кликата: графинята, Сонк, Крабе, а до тях принцът и Лидия Вандаариф, все още с маската и белите роби, а зад тях, като подслушващо дете, се спотайваше пратеникът хер Флаус. Противно на здравия разум очите на госпожица Темпъл се стрелнаха право към графинята, която срещна погледа й с безмилостна студенина. Но за нейно най-голямо облекчение напред излезе и заговори Харалд Крабе, а не графинята:

— Скъпи гости… верни приятели… предани последователи… сега е моментът, когато плановете ни са зрели… натежали като плод, готов да бъде откъснат. Нашата работа сега е да съберем този плод и да не го оставим да падне неизползван и нежелан на безчувствената земя. Всички разбирате важността на тази вечер, че ние всъщност възвестяваме нова епоха — кой би се усъмнил, когато виждаме пред себе си доказателствата като ангели от друго време? И все пак тази вечер всичко е в равновесие — принцът и госпожица Вандаариф ще заминат за сватбата си в Мекленбург… херцогът на Сталмере е назначен за глава на Личния съвет на кралицата… най-влиятелните хора в страната предадоха властта си в тази къща… и всички вие — може би най-важно от всичко! — всички вие ще изпълните собствените си задачи — ще постигнете собствените си съдби! И така тук ние ще съградим общата си мечта.

Крабе спря и кимна първо на полковник Аспиш, който даде рязка заповед и всички врати на залата се затръшнаха с трясък, а после на граф Д’Орканч, който плесна с каишките като някакъв адски цирков звероукротител и всяко от стъклените същества се запъти към различна част от тълпата.

Впечатлението беше като от лъвове на арената, които оглеждат скупчили се пред тях мъченици, но госпожица Темпъл бе обезпокоена от това, че графът бе пратил към нея тъкмо третата жена — онази с нейния ръст и телосложение. Съществото стигна до края на каишката си и след като я опъна, спря и заприсвива нетърпеливо пръсти. Гостите заотстъпваха тревожно. Госпожица Темпъл усети натиск в мислите си — мисли, забулени от усещания за син като лед студ…

— Всички разбирате — продължи Крабе, — че няма място за риск, няма място за промяна на решенията. Трябва да сме сигурни — също както всички вие, след като се обрекохте, трябва да сте сигурни във всички останали в тази зала! Всички тук или са се подложили на Процеса, или са споделили интересите си в някоя от нашите книги, или по някакъв друг начин са показали пълната си вярност… поне ние така предполагаме. Както казах… ще ни разберете, че искаме да се уверим.

Графът подръпна каишката на госпожа Марчмур и тя плъзна поглед по множеството. Мъжете и жените пред нея се олюляха замаяни, смълчаха се, някои скимтяха или плачеха, губеха равновесие и падаха, докато умовете им бяха претърсвани за измама. Госпожица Темпъл видя, че графът също е затворил очи съсредоточено — възможно ли бе госпожа Марчмур да споделя с него това, което виждаше? Изведнъж графът рязко отвори очи.

Един от двамата мъже със сивите наметала бе паднал на колене. Граф Д’Орканч махна на полковник Аспиш и двама драгуни безмилостно извлякоха от залата падналия мъж, който хлипаше от страх. Графът отново затвори очи и госпожа Марчмур продължи безмълвната си инквизиция.

След нея започна госпожица Пул: движеше се също така безпощадно из своята част от тълпата и изолира двама мъже и една жена, които започнаха да оплакват решението си да присъстват тук. За миг госпожица Темпъл се запита дали те не са като нея — отчаяни врагове на злодейството на Кликата, но когато войниците ги издърпаха от местата им, стана ясно, че е тъкмо обратното. Това бяха амбициозни хора, които бяха успели да си изфабрикуват покани или да проникнат неканени на това, което според тях щеше да е особено изключително соаре за видните личности в града. Макар и покъртена от молбите им, тя не се замисли повече за съдбата им, защото госпожица Пул бе приключила и графът плесна каишката на третата жена.

Невидимата вълна на погледа й напредваше към нея като пожар или като запален фитил, чийто край щеше да доведе до смъртта й. Все по близо. Госпожица Темпъл не знаеше какво да направи. Щяха да я разкрият. Да бяга? Да се опита да изблъска жената с надеждата тя да се строши на парчета? Щяха да я изобличат само след секунди. Пое си дъх за кураж и се подготви за удар. Каролин стоеше изправена и чакаше. Хвърли бърз поглед към госпожица Темпъл, лицето й бе още по-бледо — и изведнъж госпожица Темпъл разбра, че Каролин е ужасена. Но в същия момент погледът на жената се плъзна над рамото на госпожица Темпъл. Чу се шум. Врата? А после прозвуча внезапният остър глас на заместник–министър Крабе:

— Ако обичате, господин графе, това е достатъчно!

 

 

Точно зад госпожица Темпъл в залата бе влязла смайваща групичка. Наоколо хората свеждаха глави в знак на уважение към високия мъж. Смъртнобледен, с дълга стоманеносива коса, с медали на палтото и светлосин шарф на гърдите. Вървеше много сковано — всъщност вървеше почти като стъклените жени, — стиснал в една ръка черен бастун, а с другата хванал ръката на дребен мъж с остри черти, мазна коса и очила, който не й приличаше на нормален спътник на кралски особи. Заради речта на заместник-министъра тя се сети, че това трябва да е херцогът на Сталмере, човек, който — ако слуховете бяха верни — наемаше за слуги единствено обеднели аристократи, толкова се гнусеше от простолюдието. Какво правеше такъв човек на толкова голямо — и обикновено — събиране? И все пак това не бе всичко, защото точно до херцога — почти все едно бяха двойка младоженци — вървеше лорд Робърт Вандаариф. На крачка зад него вървеше Роже Баскомб и го подкрепяше.

— Не сме приключили с прегледа — каза Франсис Сонк, — който, както сам казахте, господин министре, е жизненоважен.

— Така е, господин Сонк. — Харалд Крабе кимна и заговори достатъчно високо, за да го чуе и тълпата. — Но тази работа не може да чака! Пред нас стоят две от най-изтъкнатите личности в страната — може би в целия континент! — и един от тях е нашият домакин. Струва ми се благоразумно, както и учтиво, да оставим техните неотложни нужди да изпреварят нашите.

Госпожица Темпъл видя, че Франсис Сонк поглежда за миг към нея, и разбра, че е внимавал какво ще стане с нея при преглеждането. Тя се обърна към новодошлите — колкото и да не й се искаше да гледа Роже, още по-малко искаше да гледа Сонк и графинята — и ясно осъзна, че спирането на изпитанията от страна на Крабе няма нищо общо с нея, а с тези важни особи, защото погледите на стъклените жени сигурно щяха да преминат и през тях и да разкрият скритите им умове на чакащия граф Д’Орканч. Но кого пазеше Харалд Крабе? Херцога ли? Вандаариф? Или помощника си Баскомб и тайните планове, които бяха измътили двамата? И защо Каролин бе толкова изплашена? Искаше й се да тропне с крак от безсилие, че има толкова неща, които не знае — беше ли Вандаариф водачът на Кликата, или не? Беше ли в битка с графа, за да спаси дъщеря си? Показваха ли действията на Крабе и присъствието на Роже съюз с Вандаариф? Но тогава какво значеше това, че Роже е бил на вратата точно преди Трапинг да бъде убит? Изведнъж госпожица Темпъл си спомни появата на бившия си годеник в тайната стаичка, в която графинята тормозеше принца — възможно ли бе Роже да имаше своя тайна преданост? Ако той бе убил Трапинг (не можеше да го проумее — Роже?!), дали го бе направил в служба на графинята?

Херцогът на Сталмере заговори; заекваше и гласът му бе сух, все едно устата му бе пълна с пепел:

— Утре ще оглавя Личния съвет на кралицата… нацията е в криза… Кралицата не е добре… престолонаследникът няма наследник и няма качества… така че тази нощ той получи дара на мечтите си, дар, който трябва да плени отслабената му душа… стъклена книга с чудеса, в която ще се удави.

Госпожица Темпъл се намръщи. Херцозите май не говореха така. Погледна предпазливо през рамо и видя, че вниманието на стъклената жена е изцяло погълнато от херцога, и видя зад нея и граф Д’Орканч — устните му се движеха лекичко в брадата му при всяка дума, която излизаше от устата на херцога на Сталмере.

— Личният съвет ще управлява… визията ни, моите съюзници… ще намерят израз… ще бъде написана на света. Такова е обещанието ми… пред всички вас.

Херцогът спря, обърна се към мъжа до себе си, кимна и каза ледено:

— Милорд…

Гласът на Робърт Вандаариф не беше така гробовен като този на херцога, но въпреки това смрази още повече кръвта на госпожица Темпъл, защото преди да каже и дума, той се обърна към Роже и взе от него сгънат лист хартия, който той му подаде с цялата почтителност на служител… и все пак лордът се бе обърнал, защото Роже го бе стиснал за ръката. Вандаариф разгъна листа и когато пак го стиснаха — тя вече гледаше внимателно, — зачете с възторжен глас, който й прозвуча кухо като стъпки в празна стая.

— Не съм по речите и затова ви моля да ми простите, че си помагам с този лист. Но тази вечер пращам своето дете, моята принцеса, Лидия, да се омъжи за мъж, когото приех в сърцето си като свой син.

Трето незабележимо стискане от Роже — чието лице гледаше към пода — и лорд Вандаариф кимна на принца и дъщеря си на подиума. Госпожица Темпъл се запита какви емоции към баща си крие момичето зад маската си. Как Процесът бе пречистил бездънната й нужда и гнева й, че е изоставена, и какъв ефект можеха да имат тези празни официални думи. Лидия направи реверанс и после изви устни в усмивка. Знаеше ли, че баща й е кукла в ръцете на Роже Баскомб? Възможно ли бе да се усмихва заради това?

Лорд Робърт се обърна отново към събраните гости и намери мястото на страницата, докъдето бе стигнал:

— Утре всичко трябва да е така, все едно тази нощ никога не е била. Никой от вас няма да се върне в Харшморт Хаус. Никой от вас няма да признае, че е бил тук, няма да се познавате помежду си и вестите от херцогство Мекленбург ще бъдат за вас просто маловажни слухове. Но усилията на моя колега херцога тук ще бъдат отразени в онази страна и в други отвъд нея. Някои от вас ще бъдат назначени сред агентите ми и ще пътуват, където са необходими, но преди да си тръгнете тази вечер, всички ще получите инструкции под формата на напечатани шифрирани книги, от моя иконом… господин Бленхайм.

Вандаариф вдигна очи, явно инструктиран да посочи Бленхайм сред тълпата, но Бленхайм го нямаше. Паузата се превърна в объркване, хората взеха да се оглеждат, на подиума някои се намръщиха и стрелнаха с очи полковник Аспиш, който им отговори с надуто вдигане на рамене. С пъргава и затова за госпожица Темпъл още по-оскърбителна проява на инициативност, Роже Баскомб се покашля и пристъпи напред.

— В отсъствието на господин Бленхайм книгите с инструкциите можете да получите от мен в кабинета на управителя, веднага след като тази среща се разпусне.

Хвърли бърз поглед към подиума и прошепна нещо в ухото на лорд Робърт. После се върна на мястото си. Лорд Робърт продължи речта си:

— Щастлив съм, че мога да помогна на това начинание, и съм благодарен на тези, които най-вече планираха успеха му. Моля всички вас да се насладите на гостоприемството на дома ми.

Роже внимателно взе листа от ръцете му. Тълпата избухна в овации за двамата велики мъже, които стояха като безчувствени статуи.

Госпожица Темпъл бе смаяна. Между Вандаариф и графа не се водеше никаква битка — лорд Робърт беше напълно победен. Новините на Трапинг така и не бяха стигнали до него и съдбата на Лидия — каквито и отвратителни планове да бяха задействани — беше предрешена. Нямаше значение дали Оскар Вайланд е затворник в имението и вече нямаше значение кой е убил Трапинг — но после госпожица Темпъл се намръщи. Ако Вандаариф бе тяхно творение, тогава защо Крабе беше спрял изпитанието? Ако самите членове на Кликата не знаеха кой е убиецът на Трапинг, можеше ли това да остане така? Можеше ли борбата за съдбата на Лидия да е само едно от разцепленията сред враговете й? Можеше ли да има и други?

В същото време госпожица Темпъл се питаше кого трябваше да заблуди това представление с херцога и лорд Вандаариф, защото бе чувала по-вдъхновяващи и убедителни думи от полутрезви продавачки на риба на пазара. И след Каролин Стърн и тя сведе глава, когато видните личности и техните помощници — или трябваше да каже кукловоди? — тръгнаха през залата. Докато я подминаваха, вдигна очи и срещна погледа на Роже Баскомб, който се намръщи с типичното си прикрито любопитство при вида на белезите по лицето й. Когато стигнаха другия край, тя с изненада видя, че графът подава каишката на госпожа Марчмур на Роже, а тази на госпожица Пул на по-ниския мъж с острите черти. Когато драгуните отвориха вратите, бившият й годеник се приближи до полковник Аспиш и грабна — нямаше по-мека дума за това — кожената чанта от ръцете му. Чантата, която Аспиш бе взел от доктор Свенсон…

Зад нея графинята се обърна към множеството, преди Сонк и Крабе да успеят да го сторят — а те бяха отворили уста да проговорят. Израженията им обаче издадоха само искрица от гнева им, преди да закимат в съгласие с думите й.

— Дами и господа, чухте думите на нашия домакин. Знаете каква подготовка ви очаква. Когато изпълните тези задължения, сте свободни. Удоволствията на Харшморт Хаус са ваши тази нощ, а след това… за всяка нощ… удоволствията на света. Пожелавам на всички приятна вечер и нощ… пожелавам на всички нашата победа.

Усмихна се широко на публиката и започна да им ръкопляска. Останалите на подиума се присъединиха към нея, а после и цялата тълпа: всички изгаряха от желание да изразят възхитата си от благосклонността на графинята и от тази нова подобрена позиция да изразят собственото си одобрение един към друг. Госпожица Темпъл също заръкопляска — чувстваше се като дресирана маймуна — и гледаше как графинята тихо казва нещо на Сонк и Крабе. По някакво мълчаливо съглашение членовете на Кликата слязоха от подиума и се насочиха към вратите. Преди госпожица Темпъл да успее да реагира, в ухото й прозвуча гласът на Каролин Стърн:

— Трябва да ги последваме. Нещо не е наред.

 

 

Докато вървяха към отворените врати и привличаха въпросителните погледи на гостите, които весело излизаха в обратна посока по примера на Вандаариф и херцога, госпожица Темпъл усети, че зад нея върви още някой, освен Каролин. Не посмя да погледне — такова любопитство не подхождаше на сериозната самоувереност, породена от Процеса. Потракващите стъпки й подсказваха, че това са графът и последната от трите стъклени грации, жената, която не познаваше. Това не беше толкова лошо — белият лист беше по-добър от знаещата насмешка и всепроникващото недоверие, които можеше да очаква от Марчмур и Пул, — но в сърцето си тя знаеше, че независимо коя от трите прерови ума й, преструвката й ще бъде разкрита. Единствената й надежда беше същият инстинкт, който бе накарал Крабе да предотврати изпитанието на херцога и лорд Вандаариф, да им попречи да рискуват талантите на тази жена от такова близко разстояние, защото останалите от Кликата едва ли щяха да искат да предложат откритите си мисли на графа… поне не и ако крояха планове един срещу друг…

Влезе във фоайето, където бе чакала с капитан Смайт, който се бе дръпнал на няколко метра, за да не се натрапва на разискванията на висшестоящите си, висшестоящи, които на свой ред изчакаха в нетърпеливо мълчание да дойдат и последните, след което всички врати бяха затворени. Когато резетата хлопнаха, госпожица Темпъл се запита какво ли е станало с Елоиз и дали Чан и Свенсон може да са живи, но мислите й бяха прекъснати от графиня Лакер-Сфорца, която палеше цигара в лакираното черно цигаре. Дръпна си три пъти, преди да заговори, сякаш всяко следващо дръпване разгаряше пламъците на гнева й. И още по-смущаващо беше, че никой от влиятелните мъже около нея не посмя да прекъсне този открито заплашителен ритуал.

 

 

— Какво беше това! — изръмжа графинята и прикова с поглед Харалд Крабе.

— Моля, графиньо…

— Защо се намесихте в изпитанията? Видяхте, че бяха разобличени петима външни, всеки от които би могъл да развали плановете ни, докато сме в Мекленбург. Знаете го — знаете, че работата ни не е довършена.

— Скъпа моя, щом сте толкова…

— Не казах нищо, защото господин Сонк каза нещо само за да бъде надвит — пред всички — от вас. Защото ако бяхме продължили с несъгласието, щяхме да покажем точно тази липса на единство, която — с огромни усилия, господин заместник-министър — успяваме да избегнем.

— Разбирам.

— Не мисля.

Тя издиша още един облак дим, изгаряше го с очи като василиск. Крабе понечи да заговори отново, но тя го прекъсна, преди да успее да отвори уста.

— Не сме глупаци, Харалд. Вие прекъснахте изпитанията, за да не бъдат разкрити на графа определени хора.

Крабе направи неясен жест към госпожица Темпъл, но графинята отново прекъсна думите му с надменно изсумтяване.

— Не ме обиждайте — ще стигнем и до госпожица Темпъл. Говоря за херцога и лорд Вандаариф. И двамата не би трябвало да представляват трудност, освен разбира се ако не сме подведени за истинското им състояние. Достатъчно от нас видяха трупа на херцога, така че искам да кажа, че доктор Лоренц е свършил добре работата си — работа, която по необходимост е вършил в сътрудничество с графа. Това ни оставя лорд Робърт, чиято трансформация, мисля, беше ваша отговорност.

— Той е напълно в наша власт — протестира Крабе, — сама видяхте…

— Не видях никакво доказателство! Лесно е да се подправи!

— Питайте Баскомб…

— Ха! Разбира се, трябва да се доверим на думата на вашия доверен помощник. Сега вече ще спя спокойно!

— Не се доверявайте на ничия дума — отсече Крабе ядосано. — Извикайте лорд Робърт — вървете да го видите, правете каквото искате и ще видите, че е наш роб! Както бе планирано!

— Тогава защо прекъснахте изпитанията? — попита Франсис Сонк със спокоен, но опасен тон.

Крабе запелтечи и размаха ръце.

— Не заради това, което казах тогава, признавам, но за да не компрометираме външния авторитет на херцога и лорд Робърт, като ги унижим публично с изпитанието! Много е важно да останем невидими зад тези фигуранти — ако ги бяхме включили в изпитанието, щяхме да разкрием какви са — наши слуги! Вече толкова неща се объркаха: като начало Бленхайм трябваше да ескортира господаря си, за да се спази приличието. Ако не беше бързата мисъл на Роже да излезе напред…

— Къде е Бленхайм? — прекъсна го графинята.

— Изглежда, е изчезнал, мадам — отвърна Каролин. — Разпитах гостите, както наредихте, но никой не го е виждал.

Графинята изсумтя и погледна покрай госпожица Темпъл към вратата, където стоеше полковник Аспиш.

— Не зная — запротестира той. — Хората ми претърсиха имението…

— Интересно, тъй като Бленхайм би бил верен на лорд Робърт — отбеляза Сонк.

— Лорд Робърт е под наша власт! — настоя Крабе.

— Най-малкото под властта на вашия Баскомб — каза Сонк. — А какви бяха тези книжа?

Говореше на Аспиш, който не разбра въпроса.

— Чантата с книжата! — викна Сонк. — Взехте я от доктор Свенсон! Баскомб я взе от вас!

— Нямам представа — отговори полковникът.

— И вие сте зле като Блах! — подигра му се Сонк. — А той къде е впрочем?

Граф Д’Орканч въздъхна тежко.

— Майор Блах е мъртъв. Кардинал Чан.

Сонк завъртя очи и сви рамене. Обърна се пак към полковник Аспиш:

— Къде е Баскомб сега?

— С лорд Робърт — каза Каролин. — След като господин Бленхайм…

— Къде другаде да е? — извика Крабе още по-ядосано. — Къде? Раздава книгите с посланията — някой все трябва да го свърши в отсъствието на Бленхайм!

— Какъв късмет, че го замества — ледено каза графинята.

— Госпожа Марчмур е с него. Убеден съм, че й вярвате толкова, колкото аз вярвам на Баскомб! — запени се Крабе. — Със сигурност и двамата са доказали верността си към всички нас!

Графинята се обърна към Смайт.

— Капитане, пратете двама от хората си да доведат господин Баскомб, когато свърши. Доведете го тук заедно с лорд Робърт; ако е необходимо.

Смайт веднага махна на войниците си и драгуните тръгнаха.

— Къде е Лидия? — попита Сонк.

— С принца — отговори Каролин. — Изпращат гостите.

— Благодаря, Каролин — каза графинята. — Поне някой внимава.

— И се провикна към Смайт: — Нека войниците ви доведат и тях.

— Доведете ги при мен — дрезгаво каза графът. — Работата ни с тях не е приключила.

Думите му увиснаха заплашително във въздуха.

 

 

— Всичко може да се уреди лесно — заяви заместник-министърът, като се обърна към граф Д’Орканч, — ако се консултираме с книгата, в която са събрани мислите на лорд Робърт. Тя ще даде ясно да се разбере, че съм направил това, което се бяхме уговорили. Би трябвало да съдържа подробен разказ за участието на лорда в цялото начинание — факти, които би могъл да знае единствено той.

— Беше унищожена поне една книга — каза графът.

— Как? — попита графинята.

— Чан.

— Проклет да е! — изръмжа тя. — Това наистина е краят. Знаете ли коя е книгата?

— Не мога да кажа, докато не сравня останалите с тефтера — каза графът.

— Да го направим тогава — ядно каза Крабе. — Бих искал да бъда реабилитиран възможно най-бързо.

— В момента ги пренасят на покрива — каза графът. — А както знаете, тефтерът е у вашия помощник.

— За бога! — извика Сонк. — Изглежда, Баскомб е станал незаменим!

— Той ще го донесе! — възрази Крабе. — Ще се оправим. Всичко това е нелепа загуба на време — разединява усилията ни и създава опасни закъснения — и най-вероятното обяснение за всички тези въпроси стои пред нас. — Той посочи с брадичка госпожица Темпъл. — Тя и другарите й причиниха безчет проблеми! Откъде знаем, че не са убили Бленхайм?

— Както Кардинал Чан закла господин Грей… — посочи спокойно Сонк и погледна графинята. Крабе обмисли думите му, примига, а после, оживен от промяната на посоката на разследването, кимна.

— А, да! Да! Съвсем бях забравил за това. Графиньо?

— Моля? Тъй като Чан е убиец, а господин Грей изчезна, не се съмнявам, че е бил убит. Не зная къде — бях инструктирала господин Грей да помогне на доктор Лоренц и графа с херцога.

— Но Чан каза, че го е срещнал под земята близо до тръбите! — извика Крабе.

— Това не го знаех… — изръмжа граф Д’Орканч.

 

 

— Бяхте зает с вашите дами — отговори му графинята, докато вадеше нова цигара, и хвърли поглед към дребната стъклена жена, която стоеше спокойно като опитомен леопард, нехаеща за кавгите им; яркият й тъмносин цвят бе още по-смайващ на фона на тъмното кожено палто на графа. — Чан каза, че господин Грей бил бърникал работата ви по мое нареждане. Най-ясното доказателство за това, разбира се, би било нещо в работата ви да се обърка. Но, доколкото виждам, вие извършихте три успешни трансформации. Тъй като това е процес, който, съвсем честно признавам, не разбирам ни най-малко, предлагам резултатите ви в доказателство, че Кардинал Чан е лъжец.

— Ако не е убил Грей преди той да успее да навреди — каза Крабе.

— Което е неоснователно и необосновано предположение — изръмжа графинята.

— Което не значи, че не е вярно…

Графинята се завъртя към заместник–министъра и ръката й — на пръв поглед заета да прибира табакерата в чантата й — се стрелна към гърлото му и опря в него наточено като бръснач острие. Приличаше на блестящ шип.

Крабе преглътна. Не смееше да помръдне.

— Розамунд… — започна графът.

— Само го повтори, досадно нищожество такова — изсъска графинята, — и ще те разпоря като лошо ушит ръкав.

Крабе се беше ококорил.

— Розамунд — повтори графът.

Вниманието й не се отмести от Крабе.

— Да?

— Може ли да ти подскажа… младата дама?

Графинята бързо отстъпи на две крачки от Крабе, за да избегне възможен контраудар, и се обърна към госпожица Темпъл. Лицето й гореше — от неприкрито удоволствие, — очите й блестяха от вълнение. Госпожица Темпъл се съмняваше, че друг път е била в такава опасност.

— Преминала си Процеса в театъра? — усмихна се графинята. — Така ли? Веднага след Лидия Вандаариф?

Госпожица Темпъл бързо кимна.

— Колко жалко, че госпожица Пул не може да го потвърди. Но тук не сме безпомощни… да видим… оранжево за Харшморт… прислужница, курва… хотел, предполагам… и, разбира се, обречена…

Графинята се наведе напред и изсъска в ухото на госпожица Темпъл:

— Оранжево, Магдалена, оранжево, роял, лед, изпиване!

Това свари госпожица Темпъл неподготвена, тя затърси отговор, а после си спомни — твърде късно — принца в тайната стаичка…

Графинята я стисна за брадичката и изви главата й нагоре. Със студена преднамерена насмешка езикът й се подаде от устата й и облиза първо едното, после другото око на госпожица Темпъл. Тя изскимтя, когато графинята ги облиза още веднъж, почти сладострастно. С победоносна насмешка графинята я блъсна в очакващите я ръце на полковник Аспиш. После избърса уста с опакото на ръката си и примляска подигравателно.

— Трийсет и седма Харкър-Борнарт… отлична реколта… срамота е да се пилее за дивачка. Изведете я оттук.

Извлякоха я безцеремонно и я захвърлиха в някаква мрачна стая, пазена от двама мекленбургски войници. Госпожица Темпъл въздъхна. Избърса лицето си — все още лепнеше от слюнка и от портвайна — и се огледа.

Както си мислеше, това беше точно такъв прашен неизползван салон като този, в който бе срещнала Спраг и Фаркухар. Изведнъж видя, че не е сама, и ахна. Хвърли се към двете проснати на пода тела. Бяха топли — и двамата бяха топли и — тя изхлипа от радост — дишаха! Бяха я събрали отново с другарите й!

Доктор Свенсон избухна в ужасяващ пристъп на кашлица и тя му помогна да седне. На мъждивата светлина не виждаше дали по него има кръв, но надушваше острата миризма на индиговата смола, пропила дрехите и косата му.

— Доктор Свенсон…

— Скъпа ми Селесте, мъртви ли сме?

— Не, докторе.

— Отлично. А Чан?

— Тук е.

— Още ли сме в Харшморт?

— Да, заключени сме в една стая.

— И съзнанието ви все още ви принадлежи?

— О, да.

— Извинете ме…

Той се извърна, плю, после си пое дълбоко дъх.

Госпожица Темпъл вече се бе навела над Чан, като се мъчеше да не се разплаче. Противната миризма бе още по-силна, а засъхналите корички кръв около устата и носа му, както и мъртвешки бледото му лице, показваха сериозността на състоянието му. Тя започна да бърше лицето му с робата си, после изведнъж осъзна, че тъмните му очила са паднали, втренчи се в ужасните белези през очите му и прехапа устни, бедният! Дъхът стържеше в гърдите му, все едно някой клатеше пълна с пирони кутия. Умираше ли? Госпожица Темпъл притегли главата му към гърдите си, прегърна го и зашепна нежно:

— Кардинал Чан, не умирайте… аз съм Селесте… Тук сме с доктора… не можем да оцелеем без вас…

Свенсон се надигна, хвана китката на Чан и сложи другата си ръка на челото му. След малко долепи ухо до гърдите му, после заопипва тила му, където го бе ударил полковникът.

— Помислих си, че сте се подложили на Процеса — каза доктор Свенсон, без да я поглежда.

— Не. Успях да подправя белезите — каза тя. — Съжалявам, ако… не исках да ви разочаровам.

— Напротив. Много хитър план.

— Но графинята все пак ме разкри.

— Това не е срамно… Радвам се, че сте невредима. Може ли да попитам — чак ме е страх да го изрека…

— С Елоиз ни разделиха. Тя имаше същите фалшиви белези — не мисля, че са я заловили, но не зная къде е. Разбира се, не съм съвсем сигурна коя е тя.

Докторът се усмихна смутено.

— И аз не съм. И това е най-странното. — Погледна я многозначително. — Но знае ли човек?

— Ужасно съжалявам, че я изгубих.

— Всички направихме каквото беше по силите ни… цяло чудо е, че сме живи.

Тя кимна, искаше да каже още нещо, но нямаше представа какво. Докторът въздъхна замислено, а после изведнъж стисна силно носа на Чан и запуши устата му с другата си ръка. Госпожица Темпъл ахна.

— Какво…

— Момент…

Отне точно един момент. Очите на Чан се отвориха, раменете му се напрегнаха, той сграбчи Свенсон и стържещият звук в дробовете му се усили. Докторът рязко отмести ръцете си и Чан избухна в пристъп на кашлица, придружена от пръски кървава слюнка. Свенсон и госпожица Темпъл го подхванаха под мишниците и го изправиха на колене, за да изхвърли по-лесно отровните секрети.

Чан избърса уста с пръсти, обърна се към тях, примига и бързо заопипва лицето си. Госпожица Темпъл с усмивка му подаде очилата и му прошепна:

— Колко се радвам да ви видя и двамата!

— Вие сте първа, Селесте — промълви прегракнало Чан. — По кръвта в косата на доктора предполагам, че и той не знае къде сме, кой ни пази… дори колко е часът.

— Да, откога сме в плен? — попита Свенсон.

Госпожица Темпъл подсмръкна.

— Не от много. Но откакто говорихме, се случиха толкова неща, откакто ви оставих… Толкова съжалявам… държах се детински и глупаво.

Свенсон й махна да спре да се тревожи.

— Селесте, съмнявам се, че имаме време — няма значение…

— Има значение за мен.

— Селесте… — Чан се мъчеше да се изправи.

— Мълчете, и двамата — каза тя и стана, така че да е по-високо от тях. — Ще бъда кратка, но първо трябва да се извиня, че ви оставих в Плъм Корт. Наистина беше глупаво и едва не ми коства живота — както и вашия живот. — Направи жест на доктор Свенсон да мълчи. — Пред вратата има двама мекленбургски войници, а нататък по коридора има поне десетима драгуни с офицера и полковника си. Вратата е заключена и, както виждате, стаята ни няма прозорци. Предполагам, че нямаме и оръжия.

Чан и Свенсон потупаха джобовете си някак небрежно и не откриха нищо.

— Ще намерим, това не е важно — бързо продължи тя, понеже не искаше да изгуби предимството си.

— Ако се измъкнем — каза Свенсон.

— Да, разбира се — най-важното е да спрем плана на враговете ни.

— А какъв точно е този план? — попита Чан.

— Там е работата — знам само част от него. Но вярвам, че и вие сте видели своята част.

И като спазваше обещанието си да е кратка, госпожица Темпъл задъхано се хвърли да разказва: за „Сен Роял“, за еликсира на госпожица Вандаариф, за картината в стаята на графинята, за своята битка с книгата, за битката — в крайно съкратен вид — с графа и графинята в каретата, за пътуването с влака до Харшморт и за театъра. Както Чан, така и Свенсон отваряха усти, за да добавят подробности, но тя ги караше да мълчат и продължаваше: за тайната стая, за графинята и принца, за убийството на Бленхайм, за откритието на Елоиз в синята карта, за Трапинг, Вандаариф, Лидия и Вайланд, балната зала и накрая за злостния спор между графинята и съюзниците й само преди десетина минути. Целият разказ й отне някъде около две минути забързан шепот.

Когато свърши, си пое дълбоко дъх с надеждата, че не е пропуснала нещо съществено, макар, разбира се, да беше — просто се бяха случили прекалено много неща.

— Е… — въздъхна докторът. — Значи те са поели контрола над правителството чрез херцога, който, кълна се, беше убит, и се канят да завладеят Мекленбург…

— Не се обиждайте, докторе — каза госпожица Темпъл, — но не разбирам защо е тази врява за една от многото германски държавици.

— Причината е, че в планините ни има повече индигова смола, отколкото в сто имения като Тар, взети заедно. Те са купували земите от години… — Гласът му секна и той отново поклати глава. — Във всеки случай, ако те отпътуват за Мекленбург тази вечер…

— Ще ни се наложи да тръгнем… — прекъсна го Чан, закашля се и бръкна в страничните джобовете на палтото си. — Нося ги от доста време точно за този момент…

Госпожица Темпъл изписка от радост и примигна, защото сълзите отново започнаха да гъделичкат очите й. Зелените й боти! Тя седна на пода, без изобщо да се замисли за доброто възпитание, грабна изгубените си съкровища и ги обу.

— Не мога да ви опиша какво значи това за мен — възкликна тя. — Ще ми се смеете. Вече ми се смеете. Знам, че са просто обувки, а аз имам много обувки. И честно казано, преди четири дни не бих дала и пет пари за тези, но сега не бих се отказала от тях за нищо на света.

— Разбира се — тихо каза Свенсон.

— О! — възкликна госпожица Темпъл. — Имаме и ваши вещи — от шинела ви, който изгубихме, но, както казах, взехме оттам картата и една сребърна табакера! Е, всъщност те не са у мен, у Елоиз са, но когато я намерим, ще си ги получите.

— Наистина, това е чудесно…

— Табакерата сигурно ви е скъп спомен.

Докторът кимна, но после извърна очи и се намръщи, сякаш не искаше да говори повече. Чан отново се разкашля, кръвта хъркаше в гърдите му.

— Трябва да направим нещо за вас — каза Свенсон, но Чан поклати глава.

— Дробовете ми…

— Стрито стъкло — каза госпожица Темпъл. — Графинята ми каза как ви била убила.

— Съжалявам, че я разочаровах… — Той се усмихна.

— Дори само стъклото би увредило дробовете ви, а с допълнителните му отровни свойства е цяло чудо, че не сте изпаднали в сънни видения — каза Свенсон съвсем сериозно.

— Предпочитам ги пред тази кашлица, уверявам ви.

— Има ли начин да се извади? — попита госпожица Темпъл.

Докторът замислено свъси вежди. Чан отново се изхрачи и заговори:

— Историята ми е проста. Не знаехме къде сте и се разделихме: докторът отиде в Тар Менър, а аз в министерството, но не бяхме отгатнали правилно. Натъкнах се на Баскомб и графинята, станах свидетел на Процеса, бих се със Сонк, едва не умрях, а после ви проследих — твърде късно — до „Сен Роял“, откъдето взех ботите, и се качих на влака за Харшморт. Когато дойдох тук, видях най-влиятелните личности смазани, с умове, източени в книгите, а Робърт Вандаариф — безмозъчен като маймуна, да запълва страници с разказа за тайните си. Не можах да предотвратя трансформацията на трите жени… — Млъкна и госпожица Темпъл си даде ясна сметка доколко и двамата със Свенсон са стигнали до предела не само на силите си, но и на сърцата си. — Но убих майор Блах. Останалото е залавянето и провалът, а също така убих и човека на графинята господин Грей.

— О! Те жестоко се караха заради това! — възкликна госпожица Темпъл.

— Той беше пратен да свърши нещо тайно от останалите, сигурен съм. Не зная какво. — Погледна я. — Вие казахте, че ни пазят драгуни, така ли?

— Не точно пред вратата, но по коридора, да. Десетина мъже с командир капитан Смайт. Полковникът…

— Смайт ли казахте? — възкликна Чан.

— И аз го срещнах — каза Свенсон. — Той ми спаси живота!

— Той някак си познава и мен — добави госпожица Темпъл. — Всъщност беше доста странно…

— Ако успеем да се отървем от полковник Аспиш, Смайт ще се присъедини към каузата ни, сигурен съм — каза Чан.

Госпожица Темпъл хвърли поглед към вратата.

— Е, ако това е всичко, което ни е нужно, значи скоро ще тръгваме. Докторе?

— Можем да говорим и по пътя. Трябва да ви кажа обаче, че на покрива има дирижабъл, с него дойдохме от Тар Менър. Може да го използват, за да стигнат до някой кораб или…

— Или да отидат чак до Мекленбург — каза Чан. — Тези машини са удивително мощни.

— Да, уверих се лично. Но важното е друго. Трябва да спрем сватбата. Трябва да спрем херцога.

— И да намерим Елоиз! — възкликна госпожица Темпъл. — Особено след като стъкленият ключ е у нея!

— Какъв стъклен ключ? — попита Чан и се намръщи.

— Не ви ли казах за него? Според мен той служи, за да се четат книгите безопасно. Взехме го от джоба на Бленхайм.

— А той как го е получил?

— Няма значение! — Госпожица Темпъл грейна. — Бързо лягайте на пода! Или не, може и да сте на канапето, но затворете очи и не мърдайте!

— Селесте, какво правите? — попита Свенсон.

— Уреждам бягството ни, естествено.

Потропа на вратата и повика пазачите с меден гласец. Те не отговориха, но тя продължи да тропа и накрая някой отключи и вратата се открехна. През пролуката предпазливо надникна млад войник — беше дори по-млад от нея и това направи усмивката й още по-захаросана.

— Много се извинявам, но е крайно важно да говоря с полковника. Имам информация за графинята. Информацията, която тя изгаря от желание да получи.

Войникът не помръдна. Разбираше ли я изобщо? Усмивката й стана по-настоятелна и тя се наведе напред и заговори по-високо:

— Трябва да говоря с полковника! Веднага!

Войникът погледна другарите си, явно се колебаеше. Госпожица Темпъл се провикна с цяло гърло:

— Полковник Аспиш! Имам важна информация за вас! Ако графинята не я получи, ще съжалявате!

Чуха се тежки стъпки и Аспиш отвори вратата с трясък — с почервеняло от гняв лице, стиснал пура в едната си ръка, а другата отпуснал на дръжката на сабята си.

— Искрено съм ви благодарна — каза госпожица Темпъл.

— За каква информация сте се разцвърчали? — изръмжа той. — Много ще съжалявате, ако сте измислили някоя глупава лъжа.

— Не е лъжа… — почна госпожица Темпъл. — Става въпрос за поверителна информация, която мога да ви кажа само на ухо…

Аспиш се наведе към нея и госпожица Темпъл докосна ухото му с устни.

— Синьо… Цезар… синьо… полк… лед… изпиване…

Погледна го и видя, че очите му не трепват, втренчени в някаква точка зад нея.

— Може би трябва да останем насаме — прошепна му.

Аспиш се обърна към стражите и им кресна:

— Оставете ме със затворниците!

Те заотстъпваха, а Аспиш тръшна вратата и се обърна към госпожица Темпъл, лицето му бе лишено от всякакво изражение.

— Кардинале, докторе… можете да станете…

Продължаваше да шепне, за да не я чуят стражите. Чан и Свенсон бавно се изправиха и зяпнаха полковника.

— На всички, които се подложат на Процеса, се внушава някаква фраза за контрол — обясни госпожица Темпъл. — Подслушах как графинята използва една върху принца, а после пак, когато се опита да я използва върху мен — за да докаже, че лъжа. Не можах да я разгадая цялата… просто налучках.

— Рискувахте всичко с налучкване? — попита Свенсон.

— Тъй като налучках правилно, мога да си призная — да. Фразата има няколко части — първата е цвят и реших, че той означава мястото, на което се е приложил Процесът. Спомняте си, че подплатата на различните кутии беше с различен цвят…

— Оранжево в Харшморт — каза Чан. — Синьо в Института.

— И тъй като полковникът е бил променен, преди да преместят кутиите от Института, цветът му трябваше да е синьо.

— А останалите думи? — попита Свенсон.

— Втората дума е за ролята им, ако използваме библейска метафора — сигурна съм, че всичко това е част от самохвалството на графа. За принца беше Йосиф, защото той ще стане баща на чуждо дете, както бедната Лидия трябва да е Мария. За мен би следвало да е Магдалина, както и за останалите инициирани в бели роби, а за полковника, като представител на държавата, правилно отгатнах, че трябва да е Цезар… останалото продължава по същия начин — полк вместо дворец или „Роял“…

— Той разбира ли ни? — попита Свенсон.

— Мисля, че да, но освен това чака инструкции.

— Например да си пререже сам гърлото? — предложи Чан и се изкикоти.

— Например да ни каже дали са хванали Елоиз — каза Свенсон и заговори бавно и отчетливо на полковник Аспиш: — Знаете ли къде се намира госпожа Дужон?

— Затваряй си мръсния плювалник, преди да ти го затворя аз! — изрева Аспиш.

Свенсон отскочи, опулен от изненада.

— Аха — каза госпожица Темпъл. — Може би може да му заповядва само човекът, изрекъл фразата. — И се покашля. — Полковник, знаете ли къде да намерим госпожа Дужон?

— Не, разбира се — начумерено отвърна Аспиш.

— Добре… кога я видяхте за последен път?

Устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— На дирижабъла. Доктор Лоренц я разпитваше и понеже тя не отговаряше, двамата с госпожица Пул се редувахме да…

Юмрукът на доктор Свенсон се стовари върху челюстта му като чук и го отхвърли към вратата. Преди Аспиш да успее да се изправи, Чан измъкна сабята от ножницата му и я опря в гърдите му.

— Полковник, ще отворите вратата и ще ни изведете в коридора — каза госпожица Темпъл. — Ще заповядате на стражите да влязат тук и ще ги заключите.

Аспиш кимна, все едно не виждаше сабята.

Германците не им създадоха неприятности — бяха свикнали да изпълняват какви ли не заповеди. Само след секунди четиримата отново стояха във фоайето, където се бяха карали членовете на Кликата. Драгуните бяха изчезнали заедно с командира си.

— Къде е капитан Смайт? — попита госпожица Темпъл.

— Помага на господин Сонк и заместник–министъра — отговори Аспиш.

Госпожица Темпъл смръщи вежди.

— Тогава вие какво правите тук? Нямахте ли заповеди?

— Разбира се, че имах. Да екзекутирам вас тримата.

— Но защо чакахте в коридора?

— Допушвах си пурата! — сопна се Аспиш.

— Всеки все някога разкрива душата си — изсмя се Чан.

 

 

Госпожица Темпъл отвори вратите на балната зала. Огромното помещение беше празно.

— Къде са всички? — Аспиш отвори уста да отговори, но тя го прекъсна. — Къде са враговете ни — графинята, графът, заместник-министър Крабе, Франсис Сонк, принцът и Лидия, лорд Вандаариф, херцогът на Сталмере, госпожа Стърн…

— И Роже Баскомб — добави доктор Свенсон. Тя се обърна към него и Чан й кимна тъжно.

— И Роже Баскомб. — Госпожица Темпъл въздъхна. — Един по един, ако обичате.

Полковникът им обясни — недоволното потрепване на устата му свидетелстваше за безполезната борба срещу контрола на госпожица Темпъл, — че враговете им са се разделили на две групи. Първата обикаляла имението и събирала гостите и светилата, чиито умове били източени в книгите, за да изпратят херцога на Сталмере с церемония, подобаваща на предстоящия му метене. С херцога били графинята, заместник-министърът и Франсис Сонк, както и лорд Вандаариф, Баскомб, госпожа Стърн и две стъклени жени — Марчмур и Пул. Втората група, за която Аспиш не знаеше какво прави, се състоеше от граф Д’Орканч, принц Карл-Хорст фон Маасмерк, Лидия Вандаариф, хер Флаус и третата стъклена жена, Анжелик.

— Предлагам да тръгнем след херцога — каза докторът. — Останалата част от Кликата ще пътува за Мекленбург — херцогът и лорд Вандаариф са ключовете им да задържат властта си тук. Ако прекъснем това, можем да нарушим равновесието на целия заговор.

— Искате да кажете да ги убием? — попита Чан.

— Да ги убием пак в случая на херцога — отвърна докторът, — но да, аз съм за политическо убийство. — И въздъхна горчиво. — Точно такъв е и планът ми за Карл-Хорст, ако мога да го стисна за гушата.

— Но той е ваш повереник! — каза госпожица Темпъл смаяно.

— Моят повереник се превърна в тяхно творение — отговори той. — Той е просто бясно куче или кон със счупен крак — трябва да бъде убит, за предпочитане преди да успее да посее наследник.

Госпожица Темпъл закри устата си с ръка.

— Разбира се! Графът използва своята алхимия, за да забремени Лидия! Това е венецът на неговата част от плана, това е алхимичното Благовещение на Оскар Вайланд от плът и кръв! И ще го направят тази вечер, сега!

— Все пак казвам да спрем херцога, защото ако не го направим…

— Ако не го направим, с моя живот и живота на госпожица Темпъл в града е свършено — каза Чан.

— А след това принца и Лидия? — попита госпожица Темпъл.

— Боя се, че те вече са обречени… — въздъхна Свенсон.

— Не сме ли и ние обречени, докторе? Спестете си малко от съжалението и за нас!

По заповед на госпожица Темпъл Аспиш ги поведе към главния вход, но скоро стана ясно, че така не могат да стигнат далеч, защото беше претъпкано с гости, дошли да изпратят херцога. Госпожица Темпъл си спомни откъде беше стигнала до каретите със Спраг и Фаркухар и излязоха точно навреме да видят как процесията се стича по главното стълбище към внушителната черна карета на херцога.

Самият херцог вървеше бавно и внимателно, подкрепян от едната страна от ниския мъж с мазната коса.

— Доктор Лоренц — прошепна Свенсон.

От другата страна го придържаше госпожа Марчмур. На врата й вече нямаше каишка, блестящото й тяло бе покрито с черно наметало. Отзад един по един вървяха графинята, Сонк и заместник-министър Крабе, а зад тях на стълбите бяха спрели и махаха за довиждане на херцога Робърт Вандаариф, Роже Баскомб и госпожица Пул, също без каишка и с наметало.

Херцогът се настани в каретата и госпожа Марчмур се качи при него. Госпожица Темпъл погледна спътниците си — сега беше моментът да се втурнат към каретата, ако щяха да го правят, но преди да успее да каже нещо, смаяно видя, че и всички останали гости се канят да си тръгнат — каретите им вече идваха. Не беше възможно да нападнат каретата на херцога.

— Какво да правим? — прошепна тя. — Закъсняхме!

— Мога да ги проследя до двореца… — почна Чан.

— Не и във вашето състояние — отбеляза Свенсон. — Ще ви хванат и ще ви убият, и вие го знаете. Вижте войниците! Имат пълен ескорт!

Госпожица Темпъл видя, че е прав — драгуни на коне, поне четирийсетина, се разпределяха пред и зад каретата. Херцогът беше напълно недосегаем.

— Той ще свика Кралския съвет — каза Чан. — Ще превърне в закон всичко, което те поискат.

— С властта на херцога и с парите на Вандаариф, с мекленбургския трон и неизчерпаемите залежи от индигова смола… никой не ще ги спре… — прошепна Свенсон.

Госпожица Темпъл се намръщи. Може би беше безполезно, но все пак щеше да го направи.

— Тъкмо обратното. Кардинал Чан, бихте ли върнали сабята на полковника? Моля ви.

Чан я изгледа въпросително, но внимателно подаде оръжието на Аспиш.

— Полковник Аспиш, слушайте ме. Вашите войници пазят херцога — това е отлично. Никой друг — никой — не трябва да се доближава до херцога по време на пътуването му към двореца. Вие ще тръгнете сега, ще вземете кон и ще се присъедините към ескорта му — веднага. Не говорете с никого, не се връщайте в къщата, вземете коня на някой от хората си, ако трябва. Когато стигнете в двореца, като много внимавате госпожа Марчмур да не ви забележи, ще намерите времето — подходящото време, защото трябва да успеете, но задължително, преди да бъде свикан Кралският съвет — да отсечете главата на херцога на Сталмере. Разбрахте ли ме?

Полковник Аспиш кимна.

— Отлично. И нито дума на никого за това. Тръгвайте!

 

 

Отиваха да спасят — или да унищожат, но целта беше същата — принца и Лидия, но Анжелик също щеше да е там. Дали Чан се надяваше да си я върне? Да принуди графа да обърне трансформацията? Или да я отърве от мъките й? Госпожица Темпъл не знаеше.

— Двете крила са огледално еднакви — каза Чан. — Бил съм на горните и долните етажи от другата страна. Ако съм прав, стълбата за надолу трябва да е някъде… тук…

Усмихна се — госпожица Темпъл отново се порази, вероятно заради окаяното му състояние, каква провокираща смесица от физически подкупваща и морално страховита е усмивката му — и посочи една невзрачна ниша, скрита с кадифена завеса. Дръпна я и видяха метална врата, при това оставена открехната.

— Такава самоувереност! — изсумтя той. — Да оставят вратата отворена… никога няма да се научат.

Обърна се и погледна назад, лицето му изведнъж стана сурово. Чуха се приближаващи се стъпки.

Бързо влязоха през вратата и Чан пусна резето.

Чуха как някой дърпа вратата, докато се спускаха по първите два завоя на витата стълба. Стигнаха други врата, също открехната.

— Трябва да си намерим оръжие — прошепна докторът.

Госпожица Темпъл кимна, но вместо да отговори, Чан се промъкна през вратата — стъпваше безшумно като котка. Те го последваха. Озоваха се в странен извит коридор като в опера или в римски театър с редица врати на вътрешната стена, които сякаш водеха до места в ложи или към арена.

— Като в Института — прошепна Свенсон, но Чан му направи знак да мълчи. Пред тях имаше някой. Чан вдигна ръка, за да им каже да спрат, а после предпазливо продължи напред, притиснат към стената.

Спря. Метна им един бърз поглед и се усмихна, след което се хвърли напред във внезапна атака. Госпожица Темпъл чу кратък изненадан вик и после три бързи тъпи удара. Чан се появи отново и им кимна да се приближат.

 

 

Мекленбургският пратеник хер Флаус беше в несвяст. От носа му течеше кръв. Чан му бе взел револвера и тъкмо проверяваше дали е зареден. Кимна доволно и го подаде на госпожица Темпъл.

— Вие или докторът — прошепна тя.

— Докторът значи — отговори Чан. — Аз съм по-полезен с хладно оръжие или с юмруци.

Докато Свенсон чевръсто претърсваше джобовете на пратеника, откъм стълбите зад тях долетяха стъпки. Чан натика оръжието в ръцете на доктора, хвана госпожица Темпъл за лакътя и ги затегли по коридора. Свенсон запротестира шепнешком:

— Но те сигурно са вътре…

Чан ги бутна в една ниша и притисна устата си с ръка, за да заглуши кашлицата си. Някой вървеше към тях, бавно… стъпките спряха… а после се отдалечиха. Госпожица Темпъл напрегна слух… и чу надменното гневно съскане на някаква жена.

— Остави го този глупак…

Чан чакаше… после се наведе към тях.

— Не се отървахме от трупа и не можем да влезем тайно — в момента претърсват помещението, защото си мислят, че сме влезли. Но пък това ще спре случващото се вътре, каквото и да е то. Имаме шанс да ги изненадаме в гръб. Да се върнем.

Тръгнаха назад и влязоха в сумрачно антре с тесни стълбища от двете страни — водеха до балкони по стените на помещението. Госпожица Темпъл сбърчи нос от отвращение при острата воня на индигова смола. Чуха гласа на графинята от фоайето пред тях.

— Бил е нападнат — нищо ли не чухте?

— Не — отвърна сухият тътнещ глас на графа. — Аз съм зает, а работата ми е шумна. Кой го е нападнал?

— Не зная — отговори графинята. — Полковник Аспиш е прерязал гърлата на всички вероятни кандидати… оттам и любопитството ми.

— Херцогът замина ли?

— Както беше планирано, последван от избраните за жътвата на книгите. Както се бяхме разбрали, за тяхната разсеяност и загуба на памет бе обвинена епидемия от кървава треска, истории за която ще се разпространяват от нашите последователи, версия, която притежава допълнителното предимство да оправдае карантина на Харшморт, която ще изолира лорд Робърт за толкова, колкото е необходимо. Но не това е настоящето ни затруднение.

— Разбирам — измърмори графът. — Но тъй като съм по средата на много деликатна процедура, бих искал да ми обясните какво, по дяволите, правите тук.

 

 

Госпожица Темпъл следваше Чан и доктора по тесните стълби. Щом стигнаха етажа с балконите, видя високия таван, осветен от зловещи железни полилеи, отрупани с шипове, които правеха лабораторията на графа още по-ужасна.

Балконът беше натъпкан с книги, листа и кутии, покрити с дебел слой прах. Свенсон я привика с пръст да надникне между решетките на парапета.

Тя не беше ходила в Института, но бе видяла достатъчно добре дяволската платформа в основата на желязната кула. Тази стая (по стените имаше рафтове и вероятно беше бивша библиотека) беше странна смесица от същата загадъчна наука (имаше маси, отрупани с пушещи тигели, стъкленици и метални инструменти с отвратителна форма) и спалня, защото в средата на стаята имаше много широко легло — за да се побере, масите и столовете бяха изтикани встрани. Тя едва не повърна и притисна устата си ръка, но не можа да извърне очи. На леглото лежеше Лидия Вандаариф, голите й крака висяха през ръба, белите й роби бяха навити около бедрата й, ръцете й бяха изпънати и завързани с бели копринени шнурове. Лицето й бе потно, а постелките между краката й бяха мокри, както и каменният под, под краката й — локва водниста синя течност, прошарена с извити алени линии. Човек просто нямаше как да не забележи петната синьо и червено по белите й бедра. Лидия се беше втренчила в тавана.

Отпуснат в един стол, с чаша в ръка и отворена бутилка бренди в краката, седеше Карл-Хорст фон Маасмерк. Графът бе с кожената престилка, черното му палто беше метнато на столове зад него, и държеше някаква метална тръба със заострен наконечник, който бършеше с някакъв парцал.

На стените зад него на пирони, забити в рафтовете за книги, висяха тринайсет квадратни платна. Госпожица Темпъл се обърна към Чан и му ги посочи. Той също ги бе видял и направи с ръка знак, все едно обръща страница. В „Сен Роял“ Лидия беше дърдорила нещо за останалите фрагменти на „Благовещение“, тоест бе ги виждала всичките заедно. Госпожица Темпъл знаеше, че тези квадрати съставляват цялата реконструирана творба, но се изненада, че графът ги е закачил с лице към стената, защото това, което виждаше, не беше богохулният образ (който тя, честно казано, вече беше повече от любопитна да види), а гърбът на платното — алхимичните формули на Оскар Вайланд, които минаваха през всички парчета и за които картината беше само декоративно прикритие, подробна рецепта за неговото собствено Благовещение, неописуемото забременяване на Лидия Вандаариф чрез извратената му наука. Около всяко платно имаше залепени листове с бележки и диаграми — несъмнено опитите на графа да разбере инструкциите на Вайланд.

Промъкна се напред, за да види какво още има долу, и за свой ужас видя графинята и антуража й — Франсис Сонк и Крабе, а зад тях още петима-шестима с черни униформи — и с тояги в ръце. Обърна се към Чан и Свенсон и видя, че вниманието на Чан е насочено другаде, някъде под отсрещния балкон. Там, проблясвайки в сянката, понеже оранжевите пламъци на тигелите на графа се отразяваха в кожата й, стоеше третата стъклена жена, Анжелик, и безмълвно чакаше. Госпожица Темпъл я загледа втренчено и си помисли, че тъкмо тя е обектът на пламенната привързаност на Чан — и даже на консумацията, защото жената беше проститутка — което значеше… изчерви се, изведнъж спомените й от книгата се смесиха с мисли за Чан и Анжелик — но после тръсна глава и се насили да се съсредоточи върху доста оживения разговор долу.

— Не бихме ви досаждали — започна Сонк, — но не сме в състояние да намерим един ключ.

— Къде е Лоренц? — попита графът.

— Приготвя дирижабъла — отговори Крабе — С цял куп войници. Предпочитам да не го закачаме.

— А Баскомб?

— Придружава лорд Робърт — изсумтя графинята. — Ще дойде със сандъка с книги и тефтера си, но и той няма ключ и по ред причини бих предпочела да не го замесваме.

— Господин Баскомб е напълно лоялен към всички нас… — почна Крабе.

— Къде е вашият ключ? — попита графът и го погледна многозначително.

— Това изобщо не е мой ключ — отговори Крабе някак разгорещено. — Дори не мисля, че съм последният, у когото е бил. Както каза графинята, ние събирахме книгите, а не ги разглеждахме…

— У кого е бил последно? — извика графът с явно нетърпение и премести отвратителното метално нещо от едната в другата си ръка.

— Не знаем — сряза го графинята. — Аз мисля, че е бил у господин Крабе. Той смята, че е бил у господин Сонк. А той, че е у Бленхайм…

— Бленхайм ли? — изсумтя графът.

— Не точно Бленхайм — каза Сонк. — Трапинг. Мисля, че Трапинг го взе, за да разгледа една от книгите — може би случайно, може би не…

— Коя книга?

— Не знаем — каза графинята. — Ние му угаждахме. Все още не съм удовлетворена относно смъртта му. Бленхайм или го е взел от джоба на Трапинг, когато са открили тялото му, или лорд Робърт му го е дал.

— А Бленхайм го няма, така ли?

Графинята кимна.

— Въпросът е дали е мъртъв, или независим — каза Крабе.

— Може би можем да разпитаме лорд Робърт — каза графът.

— Бихме могли, ако си беше запазил паметта — отбеляза Сонк. — Но, както знаете, тя е източена в книга — книга, която не можем да намерим. Ако я намерим пък, не можем да я прочетем безопасно без ключа! Това е нелепо!

— Разбирам… — каза графът замислено. — А какво стана с хер Флаус?

— Не знаем! — извика Крабе.

— А не мислите ли, че би трябвало? — попита графът, обърна се към Анжелик, плесна с ръце и тя мигом пристъпи на светло като дресирана тигрица.

— Ако тук се крие някой — каза й графът и кимна към балконите, — намери го!

Госпожица Темпъл ахна. Какво можеха да направят? Огледа се — нямаше къде да се скрият, нямаше как да се защитят! Доктор Свенсон извади револвера. Госпожица Темпъл усети странния син хлад да приближава ума й. Щяха да ги открият всеки момент.

Но внезапно натежалото мълчание бе нарушено от трясък откъм отсрещния балкон точно над Анжелик. Сонк хукна натам, госпожица Темпъл чу шум от борба, а после Сонк довлече някаква жена по стълбите и я хвърли на колене пред другите. Беше Елоиз.

Свенсон вдигна револвера, но госпожица Темпъл стисна здраво ръката му. Не беше време за необмислени действия.

Графът кимна на Анжелик и тя пристъпи напред, стъпалата й тракаха по каменния под. Елоиз вдигна очи към великолепното блестящо създание и изпищя. После пак. Госпожица Темпъл стискаше ръката на доктора с всички сили. Викът на Елоиз замря в гърлото й и ужасът на лицето й се смени с трепереща безучастност — стъклената жена бе проникнала в ума й и се ровеше в съдържанието му с безмилостна изпълнителност. Граф Д’Орканч бе затворил очи, лицето му беше съсредоточено.

А после всичко свърши и Елоиз се строполи на земята.

— Това е госпожа Дужон — прошепна Крабе. — От кариерата. Тя застреля херцога.

— Да. Избягала е от театъра с госпожица Темпъл — каза графът.

— Госпожица Темпъл е убила Бленхайм — трупът му е в стаята с трофеите. Ключът наистина е бил у него — самата тя се пита защо. Сега е скрит в ризата й заедно с една сребърна табакера и синя стъклена карта за демонстрации. И двете са взети от доктор Свенсон.

— Стъклена карта ли? — попита графинята. — И какво има на нея?

Елоиз трепереше. Графът грубо пъхна ръка в ризата й, измъкна предметите, които бе описал, и погледна табакерата, без да отговаря на въпроса на графинята. Сонк се покашля. Графът го погледна и му подхвърли табакерата.

— На Свенсон е — каза Сонк и погледна към принца, който продължаваше да си седи и да не реагира. — На картата е запечатано преживяване на госпожа Марчмур в една стая в „Сен Роял“, среща с принца. Явно доста е впечатлила госпожа Дужон.

— Това ли е всичко? — попита графинята.

— Не. — Графът тежко въздъхна. — Не е.

И отново кимна на Анжелик. За ужас на останалите от Кликата стъклената жена се обърна към тях.

— Но к-какво правите? — запелтечи Крабе.

— Ще стигна до дъното на тази загадка — избоботи графът.

— Не можеш да успееш без наша помощ — изсъска Сонк. Махна към Лидия Вандаариф. — Не направихме ли достатъчно за теб? Не направихме ли всичко за идеите ти?

— Идеи, които са в сърцето на твоята изгода, Франсис.

— Никога не съм го отричал! Но ако мислиш да ме превърнеш в празна черупка като Вандаариф…

— Не мисля нищо подобно — отговори графът. — Правя го в интерес на всички ни.

— Преди да се отнесеш с нас като с животни, Оскар… и да ме направиш свой враг — каза графинята студено, — може би ще ми обясниш какво смяташ да правиш.

 

 

Госпожица Темпъл се почувства абсолютна глупачка. Оскар! Нима беше толкова глупаво очевидно? Графът не беше откраднал творбите на Оскар Вайланд, художникът не беше затворник или безмозъчен червей… те бяха един и същ човек! Какво й беше казала леля Агата — че графът бил роден на Балканите, израснал в Париж, че нямало вероятност да получи наследство? Защо това да не съвпадаше с онова, което господин Шанк бе казал за Вайланд — учил във Виена, студио на Монмартър, мистериозно изчезнал — в порядъчност и богатство, вече го знаеше! Погледна другарите си и видя, че Чан ядно клати глава. Свенсон се взираше в отпуснатата фигура на Елоиз с безпомощна тревога.

Графът се покашля и вдигна стъклената карта.

— На срещата присъстват зрители, включително и ти, Розамунд, и ти, Франсис. Но хитрата госпожа Дужон е видяла през огледалото за наблюдение друга среща във фоайето… полковник Трапинг, който говори с Робърт Вандаариф.

— Какво значи това? — попита Крабе.

— Това не е всичко — натърти графът.

— Просто ни кажете, мосю! — запротестира Крабе. — Нямаме много време…

— Паметта на госпожа Дужон разказва за още една карта, която докторът е извадил от подплатата на униформата на Артър Трапинг. Очевидно трупът му не е бил претърсен добре. Наред с други неща, тази карта представя картина как извършвам подготвителен преглед на Лидия.

— Артър е смятал да я даде на Вандаариф — каза Сонк. — Алчният глупак не е могъл да устои…

Крабе пристъпи напред и присви очи.

— Това ли е твоят начин да ни кажеш, че си го убил ти? — изсъска на графа. — Без да кажеш на никого? Да рискуваш всичко? Да изместиш напред целия ни график? Нищо чудно, че лорд Робърт бе така разтревожен — нищо чудно, че се наложи да…

— Там е работата, Харалд — избоботи графът. — Казвам ви всичко това точно защото и с пръст не съм пипнал Артър Трапинг.

— Но защо тогава… — започна Крабе и изведнъж млъкна.

— Казахте, че я е взела от Свенсон — попита графинята. — А той откъде я е взел?

— Тя не знае.

— От мен, разбира се — обади се лениво Карл-Хорст, докато се мъчеше да си налее още бренди. — Сигурно я е намерил в стаята ми. Трябва да кажа, че дори не бях забелязал Трапинг — повече ме интересуваше Маргарет! Това беше първото стъкло, което виждах — подарък, който да ме подмами да участвам.

— Подарък от кого? — попита Франсис Сонк.

— Не помня. Важно ли е?

— Жизненоважно, ваше височество — каза графинята.

Принцът свъси вежди.

— Ами… в такъв случай…

На госпожица Темпъл й се струваше, че всички от Кликата едва се сдържат да не го зашлевят, за да им каже каквото знае, но никой явно не смееше да покаже и капка нетърпение или тревога пред останалите… така че просто чакаха, докато, принцът се мръщеше уж съсредоточено, наслаждавайки се на вниманието им. Тревожеше я обаче друго. Ами ако Анжелик продължеше търсенето си? Дали стъклената жена не можеше някак си да надуши присъствието на умовете им? Погледна бързо Чан. Той бе стиснал устни и тя видя, че през цялото време е сподавял кашлицата си. Госпожица Темпъл не се беше замисляла, но изведнъж възможността — неизбежността! — той да издаде присъствието им я вцепени. Трябваше да предприемат нещо, но какво? Какво?

— Май ми я даде доктор Лоренц или — как му беше името — господин Крунър от Института, онзи, който умря така ужасно. Те работеха с машините. Дадоха ми я за спомен — не знам как този негодник Свенсон я е намерил, бях я скрил просто гениално…

Графинята го сряза:

— Отлично, ваше височество, това ни е от голяма помощ.

Отиде до графа, взе от ръцете му нещата, които бе намерил у Елоиз, и заговори с едва прикрит гняв:

— Това не ни води доникъде. Получихме това, за което дойдохме — ключа. Нека веднага да се върнем при книгите и да открием каквото можем в свидетелството на лорд Робърт. Може би ще разберем защо е убит полковникът.

— Не вярвате, че е бил Чан? — попита Крабе.

— А вие вярвате ли? — изфуча графинята. — Бих се радвала да го чуя — животът ми щеше да стане много по-прост. Но не — всички си спомняме деликатността и риска, свързани с окончателното склоняване на Робърт Вандаариф, който до този момент напълно вярваше, че цялата кампания е негова идея. Знаем, че полковникът е продавал тайните ни — кой знае колко тайни е знаел? — Тя сви рамене. — Чан е убиец, а това е политика. Ще ви оставим, мосю, да си вършите работата.

Графът кимна към Лидия и каза:

— Вече е готово. Освен утайката.

— Вече? — Графинята погледна уморената госпожица Вандаариф. — Е, достатъчно ви попречихме. Ще се видим на дирижабъла.

Сонк пристъпи напред, кимна към Елоиз и попита:

— Какво ще правите с нея?

— Аз? — попита графът. — Защо? Вие си, се оправяйте с този проблем.

Сонк дръпна Елоиз да я изправи и я извлече от стаята. Графинята, Крабе и свитата им ги последваха.

 

 

Госпожица Темпъл погледна другарите си и видя, че Чан е запушил с ръка устата на Свенсон. Докторът беше в агония — но ако вдигнеха шум, Анжелик щеше да усети присъствието им и да ги надвие също така лесно като Елоиз. Госпожица Темпъл отново се наведе напред и надникна в лабораторията. Графът се бе върнал до масата. Погледна бързо Лидия и Анжелик, не обърна внимание на принца и отвинти една капачка, която стърчеше от едната страна на металния инструмент. По-деликатно, отколкото предполагаше едрата му фигура, изля вдигащата пара течност от една от подгрените колби в него, без да разлее и капчица, а после завинти капачката, отиде до леглото и остави инструмента до крака на Лидия.

— Лидия, будна ли си?

Тя кимна.

— Боли ли те?

Лидия се намръщи, но поклати глава. Обърна се, разсеяна от някакво движение — принцът си наливаше още бренди.

— Годеникът ти няма да си спомня нищо от това, Лидия — каза графът. — Ти също. Отпусни се — това, което е необратимо, трябва да се приеме.

Вдигна инструмента, погледна нагоре право към техния балкон и каза високо:

— По-добре ще е да слезете по свое желание. Ако дамата ви свали, то ще е през парапета.

Госпожица Темпъл ужасено се обърна към Чан и Свенсон.

— Знам, че сте там — продължи графът. — Имам си причина да говоря с вас очи в очи. Слезте. Няма да ви моля втори път.

Чан свали ръка от устата на Свенсон и се огледа за някакъв изход. Преди да успеят да го спрат, докторът скочи на крака и се провикна през балкона:

— Идвам… проклет да сте, слизам…

Обърна се към тях — очите му гледаха свирепо — и им направи знак да мълчат. Когато стигна до стълбите, се препъна шумно, тикна револвера в ръцете на госпожица Темпъл и прошепна в ухото й:

— Ако не се оженят, изчадието ще е незаконородено!

 

 

Госпожица Темпъл хвана револвера и го погледна. Свенсон вече бе изчезнал. Обърна се към Чан, но той потискаше пристъп на кашлица — по брадичката му се стичаше тънка струйка кръв. Тя пак се обърна към парапета на балкона. Докторът слезе долу: държеше ръцете си далеч от тялото, за да покаже, че не е въоръжен. Потрепери от погнуса, когато видя Лидия Вандаариф отблизо, после посочи стъклената жена.

— Сигурно вашето създание ме е надушило.

Графът се изсмя — особено неприятен звук — и поклати глава.

— Напротив, докторе, но уместно, защото и двамата сме люде на науката и изследванията. Погледът ми в ума на госпожа Дужон не показа спомен за нападението над хер Флаус. Беше проста дедукция да предположа, че истинският виновник все още се крие.

— Разбирам — каза Свенсон. — Но не разбирам защо изчакахте, за да ме изобличите.

— Така ли? — каза графът със самодоволна надменност. — Първо… къде са другарите ви?

— Проклет да сте! — викна докторът. — Проклет да сте — сам чухте! Полковник Аспиш им преряза гърлата!

— Но не и вашето?

Свенсон изсумтя.

— В това няма храброст. Чан вече издъхваше — смъртта му бе въпрос на секунди. Госпожица Темпъл… — Свенсон изтри челото си с ръка, — тя се хвърли да му издере очите, а аз успях да му разбия черепа с един стол… за мой срам не навреме, за да спася момичето.

— Трогателен разказ.

— Вие сте негодник! — избухна Свенсон и махна към Лидия, без да откъсва очи от графа. — Вие сте най-лошият от всички, защото пропилявате дарби, каквито другите никога не са имали. Бих ви пръснал мозъка, мосю, бих ви пратил в ада след Аспиш с по-малко угризения от тези, с които бих смачкал гнида!

 

 

Думите му бяха посрещнати със смях, но не от графа. За изненада на госпожица Темпъл принцът се надигна от стола и пристъпи към доктор Свенсон, все още с чашата в ръка.

— Какво да правим с него, мосю? Предполагам, че това е моя работа — все пак той е мой предател. Вие какво бихте предложили?

— Вие сте невеж глупак! — изсъска Свенсон. — Не го виждате — дори сега! За бога, Карл, погледни я — годеницата ти! Тя ще носи чуждо дете!

Принцът се обърна към Лидия, лицето му бе както винаги вяло и объркано.

— Ти знаеш ли за какво говори, скъпа?

— Не, мили ми Карл.

— А вие, мосю?

— Само проверявам здравето й — каза графът.

— Тя е полумъртва! — изрева Свенсон. — Събуди се, кретен такъв! Лидия — за бога, момиче — бягай! Все още можеш да се спасиш!

Свенсон бушуваше, крещеше, ръкомахаше. Госпожица Темпъл усети как Чан я хваща за ръката, а после — като се скастри, че изостава в играта — разбра, че докторът вдига шум, за да прикрие слизането им по стълбите.

Бързо стигнаха до най-долните стъпала, където не можеха да ги видят от стаята. Тя погледна револвера — защо, за бога, докторът го бе дал на нея? Защо сам не бе опитал да застреля принца? Защо не го бе дал на Чан? Видя, че и Чан поглежда към оръжието, а после срещна погледа му…

И мигом разбра и въпреки всичко, въпреки че дори не виждаше очите му, усети как в нейните парят сълзи.

— Докторе, успокойте се! — викна графът и щракна с пръсти към Анжелик. Свенсон извика, залитна и падна на колене. Графът отново вдигна ръка и го изчака да се опомни, преди да заговори:

— И няма да търпя повече да се отнасяте пренебрежително към работата ми…

— Работа?! — възрази Свенсон и махна към стъклениците и към Лидия. — Средновековни глупости, които ще костват живота на момичето!

— Стига! — изкрещя графът и заплашително пристъпи напред.

— Глупости ли са създали книгите? Глупости, които завинаги са пленили самата същност на толкова животи? Само защото науката е древна, вие — просто докторче без усет за нюанса на енергията, за първичните понятия — я отхвърляте с лека ръка! Вие, който никога не сте търсили химическата субстанция на желанието, на предаността, на страха, на мечтите — никога не сте откривали корените на изкуството и религията във формули, властта да пресъздадеш от плът и кръв митове най-свещени и най-скверни!

Надвеси се над Свенсон, лицето му бе разкривено от гняв, че е казал толкова много на абсолютен невежа. Покашля се и продължи, обичайната студенина се върна в думите му:

— Питахте защо изчаках, за да ви разкрия. Сигурно сте подочули за някои разногласия сред съюзниците ми — въпроси, чиито отговори бих получил… без задължително да ги споделям. Можете да говорите по своя воля или с помощта на Анжелик, но ще говорите.

— Не зная нищо — отсече Свенсон. — Бях в Тар Менър — нямам нищо общо с интригите ви в Харшморт…

Графът все едно не го чу, а заопипва копчетата на металното съоръжение, което лежеше до белия крак на Лидия.

— Когато разговаряхме в зимната ми градина, вашият принц бе отвлечен. Тогава нито вие, нито аз знаехме как и от кого.

— Графинята — каза Свенсон. — С дирижабъла.

— Да, знам. Искам да знам защо.

— Тя със сигурност ви е дала някакво обяснение.

— Може би… а може би не.

— О, крадците се карат! — Докторът се ухили подигравателно. — А изглеждахте такива близки приятели…

Принцът се приближи и фрасна доктор Свенсон по ухото.

— Няма да говориш така на по-висшите от теб! — заяви той, все едно водеше любезен разговор, после изсумтя доволно. Свенсон го погледна, но думите му все така бяха насочени към графа:

— Разбира се, не мога да знам. Както казахте, проста дедукция. Принцът бе отвлечен само часове след като го бях спасил от Института. Вие — и други — не бяхте уведомени. Явно тя е искала принца за собствените си цели. Какво е принцът за вашите планове — балама, пионка, празно място на трона?

— Неблагодарен мръсник! — кресна принцът. — Що за дързост!?

— За някои това е очевидно — нетърпеливо каза графът.

— Тогава отговорът е очебиен — подигра му се Свенсон. — На всички, които преминат Процеса, се внушава някаква фраза за контрол, нали така? Съвсем случайно аз отведох принца, преди да му бъдат дадени каквито и да е команди. Понеже знаеше това и знаеше, че характерът на принца би накарал всички да го мислят за слабоумен, графинята се възползва от възможността да му внуши свои собствени команди, които да извика в подходящ момент срещу така наречените си съюзници — нещо неочаквано, като да кажем да ви бутне от дирижабъла. Разбира се, когато го попитат, принцът няма да си спомня нищичко.

Графът мълчеше. Госпожица Темпъл се дивеше на самообладанието на доктора.

— Доста очебийно, както казах — добави Свенсон.

— Може би това е ваша измислица… но пък е достатъчно правдоподобна, така че ще трябва да изгубя време да претърся паметта на принца. Но преди това, докторе, понеже смятам, че ме лъжете, ще претърся вашата… Анжелик?

 

 

Щом умът на Анжелик проникна в неговия, Свенсон изкрещя и падна на колене. Чан се хвърли напред и госпожица Темпъл го последва. Принцът — тъкмо вдигаше крак, за да изрита доктора в главата — ги погледна възмутено, че го прекъсват. Графът изрева и замаха на Анжелик, но тя се обърна твърде бавно и госпожица Темпъл вдигна револвера и натисна спусъка.

Куршумът се заби над лакътя на стъклената жена, прониза ръката и в струя ярки осколки и тя падна на земята и се пръсна на безброй индигови късчета. Госпожица Темпъл видя как устата на Анжелик се отвори широко, но чу писъка й в ума си — писък, който помете мислите й. Тя се свлече на колене, но все пак успя да стреля още веднъж. Куршумът улучи гърдите на Анжелик и повърхността им се напука като звезда. Госпожица Темпъл продължи да натиска спусъка, всяка дупка правеше пукнатините по-дълбоки, образуваха се пролуки — писъкът стана още по-силен и госпожица Темпъл не можеше да помръдне, едва виждаше, залята от накъсани спомени, които се забиваха в ума й като кинжали: Анжелик като малка край морето, гнилият мирис на бордея, коприна и шампанско, сълзи, побои, синини, груби ласки и съкрушително нежна надежда, повече от всичко, че отчаяната й мечта ще се сбъдне.

А после синият торс се разцепи под ребрата, горната половина се разби в долната в облак индигов дим и блестящ смъртоносен прах и парчетата затропаха по пода.

 

 

Госпожица Темпъл не можеше да каже дали тишината е заради общата неспособност да говорят, или е оглушала от писъка. Главата й се маеше от изпаренията и тя сложи ръка пред устата си; питаше се дали вече не е вдишала прах от синьото стъкло. Димящите останки на Анжелик проблясваха по пода — сини чирепи в индигова локва. Чан лежеше, опрял гръб в стената, загледан в една точка. Свенсон бе на четири крака и се опитваше да се отдалечи. Лидия лежеше на леглото, скимтеше и опъваше шнуровете. Принцът лежеше на земята до Свенсон, пъшкаше от болка и размахваше едната си ръка — парче стъкло бе отхвърчало и го бе порязало, раната бе станала синя. Единствено графът бе прав, лицето му бе пепелявосиво.

Госпожица Темпъл обърна револвера към него и натисна спусъка. Куршумът строши няколко колби на масата и опръска престилката му с димяща течност. Изстрелът събуди стаята. Графът се втурна напред, грабна металния прибор от леглото и го вдигна като боздуган. Госпожица Темпъл се прицели в главата му, но преди да успее да стреля, Чан я хвана за лакътя. Тя ахна от изненада — стискаше я болезнено — и видя, че с другата си ръка е хванал Свенсон за яката и влачи и двамата към вратата. Обърна се и погледна графа, който въпреки гнева си внимаваше да не стъпи в морето натрошено стъкло, и се опита да се прицели точно.

— Нямаш куршуми! — изсъска Чан. — Ако натиснеш спусъка, той ще разбере!

В коридора докторът се задърпа.

— Принцът… трябва да умре!

— Направихме достатъчно. — Гласът на Чан беше хрипкав.

— Те ще се оженят…

— Графът е бесен — а ние сме невъоръжени и слаби. Ако се бием с него, поне един от нас ще умре. — Чан едва говореше. — Имаме още работа… Ако спрем другите, ще спрем и малоумния ти принц… а не забравяй и госпожа Дужон.

— Но графът… — почна госпожица Темпъл и погледна назад за преследвачи.

— Не може да ни гони сам — трябва да пази принца и Лидия. — Чан изстена, изкашля се и се изхрачи. — Освен това… суетата му беше наранена.

Госпожица Темпъл смаяна видя сълзите под очилата му. Избърса собственото си лице и се постара да не изостава.

 

 

Стигнаха стълбите и затвориха вратата. Чан се наведе и пак се разкашля. Свенсон го погледна разтревожено, после вдигна очи към госпожица Темпъл.

— Справихте се много добре, Селесте.

— Мислите й в главата ми накрая… — Млъкна. Това не беше нищо в сравнение с чувствата на Чан.

— Тя беше жестоко използвана — каза Свенсон. — От графа… и от света. Никой не бива да преживява подобен ужас.

Но госпожица Темпъл знаеше, че истинският ужас за Анжелик не беше трансформацията, а ненавременната й смърт; ужасният й безмълвен писък беше всъщност протест, първичен и безполезен. Госпожица Темпъл никога не бе усещала такъв страх на ръба на смъртта. Зачуди се дали и тя ще умре от същата ужасяваща смърт, когато се стигне дотам — а това можеше да се случи още тази нощ. Или ден — тя не знаеше колко е часът. Когато бяха отвън и гледаха каретите, все още бе тъмно, а сега бяха под земята. Нима откакто бе срещнала Свенсон във фоайето на „Бонифас“, бе минал само един ден?

Отърси се от ужасните си мисли и с характерна енергичност се пренасочи от смъртта към закуската.

— Когато всичко се оправи — каза малко сопнато, — ще се радвам да хапна нещо.

Чан я погледна и тя му се усмихна, като се стараеше да издържи черната празнина на очилата му.

— Няма да е скоро — отсече Чан.

— Сигурно — каза госпожица Темпъл. — Но тъй като не съм направена от стъкло, имам известни телесни нужди.

Доктор Свенсон ги гледаше смутено.

— Да тръгваме — сухо каза Чан.

 

 

Докато се качваха, госпожица Темпъл се усмихна вътрешно с надеждата, че думите й са помогнали на Чан да се разсее от скръбта си поне като са го подразнили. Знаеше, че не разбира какво изпитва той, въпреки че бе изгубила Роже, защото не разбираше връзката между Чан и онази жена. Що за привързаност можеше да се роди от такива пазарни отношения? Беше достатъчно умна, за да разбира, че в дъното на повечето бракове стоят някакви сделки — този на собствените й родители беше съюз между земя и пари за обработката й, — но за нея обектите на размяна като титли, имоти, пари и наследство винаги бяха отделни от телата, които участваха в сделката. В мисълта да продаваш собственото си тяло имаше някаква безчувственост, която тя не разбираше. Питаше се какво ли е чувствала майка й, когато я е заченала в този чисто физически съюз (предпочиташе да не разсъждава за любов, когато ставаше дума за свирепия й баща). Вдигна очи към Чан, който се качваше пред нея. Какво ли беше да си свободен от такъв товар? Свобода като на диво животно?

— Не видяхме хер Флаус — отбеляза доктор Свенсон. — Може би е тръгнал с останалите.

— А къде са те? — попита госпожица Темпъл. — При дирижабъла?

— Едва ли — каза Свенсон. — Трябва да изгладят несъгласията си, преди да продължат — ще разпитват лорд Вандаариф.

— И може би Роже — добави госпожица Темпъл само за да покаже, че може да произнесе името му без затруднение.

— Така че трябва или да ги намерим, или да отидем при дирижабъла сами.

— При дирижабъла — каза Чан. — И при драгуните.

Доктор Свенсон кимна и каза:

— Да, при Смайт.

Стигнаха приземния етаж. Къщата беше обезпокоително тиха.

— Сега накъде? — изграчи Чан.

— Ако са чисти, главните стълби са най-прекият път — каза Свенсон. — Трябва обаче да си намерим някакви оръжия.

— Откъде?

— Ами… — Свенсон явно нямаше представа.

— Елате с мен — каза госпожица Темпъл.

Зарадва се, че са изнесли господин Бленхайм, и се усмихна, като видя любопитството и алчността на лицата на двамата си другари, докато плячкосваха трофейните витрини на лорд Вандаариф. За себе си избра друга извита кама — първата й бе послужила добре, а Чан си взе два еднакви извити ножа с широки остриета и почти толкова дълги дръжки.

— Като мачете са — обясни й и тя кимна, щастлива, че го вижда доволен. Развесели се още повече, когато доктор Свенсон свали от стената едно африканско копие, а после затъкна в колана си украсена със скъпоценни камъни дълга кама.

— Не съм фехтовач — каза Свенсон, като видя любопитното й изражение и сухата усмивка на Чан. — Колкото по-далеч държа враговете от себе си, толкова по-сигурен ще съм. Което не ме кара да се чувствам по-малко нелепо, но ако това ще ни помогне да оцелеем, и шапка със звънчета ще си сложа… Хайде сега към покрива.

 

 

Ами ако капитан Смайт откажеше да не се подчини на заповедите си? Ами ако изобщо не беше там? Ами ако вместо войници ги посрещнеха графинята, Сонк и Крабе? Какво щеше да направи? Да изгуби кураж, докато е сама, беше едно, но пред Чан и Свенсон? С всяко стъпало дишането й се учестяваше, а сърцето й ставаше все по-неуверено.

Главното фоайе, огромно пространство от черен и бял мрамор, където за първи път бе видяла графиня ди Лакер-Сфорца сякаш преди години, беше празно и тихо, с изключение на собствените им отекващи стъпки. Големите врати бяха затворени. Свенсон погледна нагоре по стълбите и тя проследи погледа му. Доколкото можеше да прецени, между приземния етаж и покрива нямаше жива душа.

Зад тях в къщата отекна изстрел и госпожица Темпъл ахна. Чан посочи другото крило и прошепна:

— Кабинетът на Вандаариф.

Възможно ли бе да са застреляли Елоиз? Минаха няколко секунди… пак някъде там се блъсна врата… чуха се далечни стъпки.

— Идват! Бързо нагоре! — нареди Чан.

 

 

— Много е важно да не нараним никой драгун, докато не намерим Смайт — каза Чан, когато стигнаха вратата за покрива. — Хората му сигурно са повече от враговете ни и привлечем ли ги на наша страна, ще успеем.

— Значи трябва да отида аз — каза госпожица Темпъл.

Чан поклати глава.

— Аз го познавам най-добре…

— Да, но всеки драгун ще измъкне сабята си още щом ви види. А с мен няма да е така, което ще ми даде време да питам за капитана.

— Селесте е права — каза Свенсон.

— Знам, че е права, но не ми харесва. — Чан потисна кашлицата си. — Добре!

Госпожица Темпъл отвори вратата и излезе — камата бе скрита под елечето й. Потрепери от ледения вятър, който брулеше покрива и носеше острия солен привкус на морето. От двете страни на вратата стояха двама драгуни с червени униформи. Дирижабълът бе на двайсетина метра по-нататък, надвиснал злокобно във въздуха като някаква неземна хищна твар. Драгуните товареха в кабината някакви сандъци — подаваха ги на неколцина мекленбургски войници, застанали на горния край на рампата. През един осветен от газова лампа прозорец тя видя в подобната на вагон кабина остроликия доктор Лоренц — въртеше някакви копчета. Изобщо, кипеше трескава дейност, но капитан Смайт не се виждаше никакъв.

След миг двамата драгуни я забелязаха и я хванаха здраво за ръцете. Тя се постара да надвика брулещия вятър.

— Да, да, извинете, казвам се Темпъл и търся, извинете ме, търся капитан…

Преди да успее да довърши, войникът от дясната й страна се провикна към дирижабъла:

— Сър! Хванахме една! Сър!

Доктор Лоренц надникна изненадано през прозореца и след миг изчезна — сигурно щеше да слезе.

— Капитан Смайт! — заобяснява госпожица Темпъл. — Търся капитан Смайт!

Опита да се измъкне, но те я държаха здраво. След миг на рампата се появиха капитан Смайт и доктор Лоренц… и в същия миг вратата зад нея се отвори и Кардинал Чан опря ножовете си в гърлата на двамата драгуни. Госпожица Темпъл обърна глава — това със сигурност беше нежелателно усложнение — и видя доктор Свенсон да захлопва вратата и да запъва крак в касата, без да пуска дръжката.

— След нас са — прошепна той.

— О, я кого сме си хванали! — провикна се подигравателно доктор Лоренц. — Какви устойчиви паразити! Капитане, погрижете се за тези нарушители, ако обичате.

— Капитан Смайт! — изкрещя госпожица Темпъл. — Знаете кои сме! Знаете какво стана тази вечер — чухте ги! Вашият град, вашата кралица…

Смайт не помръдваше.

— Какво чакате? — сгълча го Лоренц и се обърна към драгуните на покрива: бяха десетина. — Незабавно убийте тези престъпници!

— Капитан Смайт! — изплака госпожица Темпъл. — Нали ни помогнахте преди!

Това сякаш събуди капитана от сън. Той замахна, удари Лоренц с юмрук в челюстта и докторът полетя от рампата и падна на покрива от цели десет стъпки височина.

Чан веднага свали ножовете. Драгуните пуснаха госпожица Темпъл, отскочиха и извадиха сабите си, но поглеждаха към командира си, несигурни какво да правят. Смайт слезе по рампата, все така с ръка на дръжката на сабята си. Мълчеше.

Доктор Свенсон изпъшка, когато някой дръпна вратата от другата страна. Удържа я, но погледна към горния край на рампата, откъдето двама объркани мекленбургски войници наблюдаваха ставащото.

— На оръжие! — нареди Смайт на хората си. — Тези тримата са наши приятели.

Като един останалите от Четвърти драгунски полк извадиха сабите си. Свенсон пусна вратата и отскочи при госпожица Темпъл и Чан.

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи Франсис Сонк, с кама в ръка. Огледа извадените саби, видя, че враговете му са свободни, и каза провлечено:

— Капитан Смайт, какво става тук?

 

 

Смайт пристъпи напред, сабята му все още бе в ножницата.

— Кой още е с вас? Да се покажат веднага.

— С удоволствие.

Сонк направи крачка встрани, за да пусне останалите членове на Кликата: графинята, графа и Крабе, а след тях принца, Роже Баскомб (стиснал тефтера под мишница) и накрая Каролин Стърн, която подкрепяше Лидия Вандаариф. След Каролин влязоха шестимата в черно — първите четирима носеха тежък сандък, а другите двама влачеха Елоиз Дужон. Госпожица Темпъл въздъхна облекчено — защото беше сигурна, че изстрелът, който бяха чули, е отбелязал смъртта й. Когато цялата тази тълпа спря пред вратата, драгуните се отдръпнаха, за да оставят свободно пространство между двете групи. Сонк хвърли поглед към госпожица Темпъл, пристъпи в тази ничия земя и каза високо:

— Не обичам да се повтарям, капитан Смайт… но какво става тук?

— Това не може да продължава — каза Смайт. Кимна към Елоиз и Лидия Вандаариф и добави: — Пуснете тези жени.

— Моля? — Сонк се ухили, все едно не вярваше на ушите си.

— Пуснете тези жени!

— Ами — каза Сонк и кимна към Лидия, — тази жена не желае да бъде пусната, защото ще падне. Не се чувства добре, не виждате ли? Извинете ме — говорихте ли с полковника си?

— Полковник Аспиш е предател — заяви Смайт.

— В моите очи предателят сте вие.

— Очите ви грешат. Вие сте негодник.

— Негодник, който знае всичко за семейните ви дългове, капитане — ухили се злобно Сонк. — Всичките срещу залога на заплата, която може и да не доживеете да получите — такава е цената на нелоялността или на глупостта, ако ме разбирате.

— Още една дума, господин Сонк, и ще умрете!

Смайт извади сабята си и пристъпи към Сонк, който се дръпна; усмивката му излъчваше злост.

Госпожица Темпъл посегна към камата си, но не я извади. Със сигурност Кликата щеше да отстъпи пред Смайт и войниците му — как можеха да се надяват да устоят на професионални военни? Беше явно, че капитан Смайт е на същото мнение, защото се обърна към тълпата пред вратата.

— Хвърлете оръжията и слезте долу. Ще уредим нещата вътре.

— Няма да стане — отговори Сонк.

— Не искам кръвопролития, но не се боя от тях — каза Смайт високо. — Хвърлете оръжията и…

— Наистина е невъзможно, капитане — възкликна Харалд Крабе. — Ако не стигнем в Мекленбург до два дни, всичките ни усилия ще отидат на вятъра. Не зная какво са ви казали тези отрепки — той посочи госпожица Темпъл, Свенсон и Чан, — но аз мога да ви кажа, че те са безскрупулни убийци.

— Къде е господин Бленхайм? — безцеремонно го прекъсна Смайт.

— А! Отличен въпрос! — възкликна Крабе. — Господин Бленхайм е убит, и то от ето тази млада жена!

И насочи обвинително пръст към госпожица Темпъл, която обърна очи към Смайт. Искаше да му обясни, но преди да успее да отвори уста, капитанът й отдаде чест. После погледна отново заместник-министъра и каза:

— Значи ми е спестила още неприятности, защото Бленхайм уби един от моите хора. Хвърлете оръжията и слезте в къщата!

 

 

Изстрелът почти не се чу. Куршумът удари капитан Смайт в гърба и той се свлече на колене. Доктор Лоренц стоеше под рампата, стиснал в ръка димящ револвер. Без миг колебание Сонк изрита капитана в лицето и го повали по гръб. Обърна се към мъжете до вратата и изкрещя:

— Убийте ги!

Избухна суматоха. Лоренц стреля отново и повали най-близкия драгун. Двамата мекленбургци хукнаха надолу по рампата с оголени саби. Мъжете в черно се хвърлиха след Сонк, вдигнали сопите; някои извадиха револвери и почнаха да стрелят. Драгуните, вцепенени за миг от коварното нападение срещу командира им, скочиха да се отбраняват.

Госпожица Темпъл понечи да извади камата, но Чан я хвана за рамото и я тласна към дирижабъла. Тя се обърна възмутено и го видя да отбива удара на някаква сопа с един от ножовете си и да забива другия в рамото на един от мъжете в черно.

— Срежи въжетата! — викна й Чан.

Разбира се! Ако успееше да среже въжетата, въздушният кораб щеше да се издигне и да се носи безцелно над морето — тогава Кликата нямаше да може да стигне до Мекленбург и за две седмици! Тя хукна към най-близкото въже, коленичи и замахна с камата. Въжето бе от здрав коноп, черен и насмолен, но камата беше остра, а и работата й се ускоряваше от напъна на въздушния кораб върху въжето.

Чан се биеше с един от мекленбургците, мъчеше се безуспешно да го прободе с ножовете си, но не успяваше заради значително по-дългата сабя. Сонк, вече въоръжен със сабя, се бе счепкал с един драгун. Доктор Свенсон размахваше копието като луд и държеше противника си на разстояние… Изведнъж очите й бяха привлечени от графа… и от проблясък на синьо. Драгунът, който се биеше със Сонк, се олюля и ръката му със сабята увисна, все едно изведнъж бе станала твърде тежка. В миг сабята на Сонк се стрелна напред. Втори драгун внезапно се свлече на колене, прострелян от доктор Лоренц.

На вратата стоеше госпожица Пул, увита в наметалото си, и надвиваше драгуните един по един по нареждане на графа.

Госпожица Темпъл отчаяно продължи да реже въжето.

— Кардинал Чан! Чан!

Нещо я удари по главата със страшна сила…

Лежеше по очи. Къде беше камата? Надигна се замаяна, осъзнала, че ударът е бил в ума й. Като отговор на молитвите си видя нелепото копие на доктор Свенсон да стърчи от гърба на госпожица Пул — беше я приковало към дървената врата. Ранената жена — не, раненото създание — се мяташе като риба на сухо, но това само влошаваше нещата. Разпадащото се тяло все още бе скрито от наметалото и госпожица Темпъл виждаше само извиващия се врат и отварящата се уста на жената — графът безпомощно се опитваше да я накара да стои мирно, за да я запази, но тя или не искаше, или не можеше да му се подчини. С последно изпукване се строполи на земята и се строши на безброй сини парченца.

 

 

Всички на покрива се опитваха да проумеят какво става — беззвучният писък на госпожица Пул ги бе поразил до един, — но затишието не трая дълго, защото Сонк и един от мекленбургците се хвърлиха срещу останалите драгуни. Чан продължаваше да се бие с противника си — два ножа срещу много по-дълга сабя. Но най-странното бе, че Роже Баскомб се втурна да се бие с доктор Свенсон. Госпожица Темпъл скочи и пак се зае със задачата си, стиснала камата с две ръце.

Въжето внезапно се скъса и тя тупна по задник. Стана и се затича към следващото, но внезапно кипналият се дирижабъл го беше отместил. Видя, че Лоренц се прицелва и стреля — но револверът му бе празен! Той изруга, отвори барабана, изхвърли празните гилзи и бръкна за нови патрони в палтото си. Гледаше я право в очите. Тя нямаше къде да избяга, така че започна да реже въжето.

Лоренц я гледаше и бавно пъхаше новите патрони. Тя хвърли поглед през рамо. Сонк бе убил поредния драгун и бяха останали само трима — единият тичаше към Сонк, а другите нападаха Кликата. Свенсон и Роже се бяха вкопчили един в друг на земята. Въжето всеки момент щеше да се скъса. Тя вдигна очи към Лоренц. Той пъхна последния патрон, затвори барабана, запъна ударника, прицели се и тръгна към нея.

Тя хвърли камата, като я хвана за острието — беше виждала как го правят по карнавалите, — право към лицето му. Лоренц се присви и стреля, но не я улучи. Камата прелетя покрай ухото му. Госпожица Темпъл хукна в обратна посока, към другите.

 

 

Чан кашляше, клекнал над трупа на мекленбургския войник, Свенсон се отбраняваше от Роже с украсената със скъпоценни камъни кама, Сонк беше прав, настъпил с ботуш гърлото на ранения си противник, а до вратата стояха двамата драгуни, които бяха атакували Кликата: единият бе стиснал графинята за врата и държеше графа и принца на разстояние със сабята си. Другият стоеше между Елоиз и Каролин Стърн, които бяха на колене. Не се мяркаха мекленбургци и мъже в черно.

— Какво ще кажете, сър? — провикна се доктор Лоренц във внезапно настъпилата тишина. — Момичето ли да застрелям, или мъжете?

— А аз да смажа ли гръкляна на този мъж? — попита Сонк спокойно, все едно драгуните пред вратата изобщо не съществуваха.

— Добрите обноски винаги са нещо относително… мила ми графиньо, вие какво ще кажете?

Графинята сви рамене.

— Ами, Франсис… съгласна съм, че са относителни.

— Жалко за Елспет, нали?

— Да, наистина жалко. Трябва да призная, че за пореден път подцених доктор Свенсон.

— Няма да се получи — изхърка Чан. — Ако убиете този мъж или ако Лоренц ни застреля, драгуните няма да се подвоумят да убият графинята и графа. Трябва да се откажете.

— Да се откажем? — презрително каза Сонк — Така ли правите вие главорезите? Всъщност винаги съм се съмнявал в храбростта ви в единоборство, Чан.

— От страхливец го чувам — отвърна Чан. — Вие сте подъл, извратен, отвратителен…

Доктор Свенсон го прекъсна:

— Много от тези мъже ще умрат, ако не им се помогне — ваши, както и наши.

Без да им обръща внимание, Сонк се провикна към двамата драгуни:

— Пуснете я и ще останете живи. Това е единственият ви шанс.

Те не отговориха, така че Сонк натисна с ботуша си гърлото на поваления мъж. Чу се негодуващо свистене като от изпуснат балон.

— Вие решавате… — подразни ги Сонк. Те пак не помръднаха и той се обърна към Лоренц: — Застреляйте някого — когото си изберете!

— Спрете! — изкрещя Свенсон. — Няма нужда никой да умира!

— Нуждата също е относително понятие, докторе — изкиска се Сонк и бавно смаза трахеята на мъжа с ботуша си.

С внезапно движение графинята стрелна ръка към лицето на драгуна, който я държеше, и от гърлото му бликна кръв. Сонк посече последния смаян войник, който успя да парира удара, но залитна, защото Каролин Стърн го ритна в сгъвката на коляното, а графът го стисна за ръката, с която държеше сабята.

Госпожица Темпъл пък усети как силни ръце я хващат през кръста, вдигат я във въздуха и я хвърлят върху рампата. Пистолетът на Лоренц изгърмя, но куршумът изсвистя покрай нея.

— Давай! — извика й Чан и госпожица Темпъл го послуша, осъзнала, че дирижабълът е единственото им възможно убежище. Сграбчиха я други силни ръце — на Свенсон, който скочи след нея, бутна я напред и се обърна, за да издърпа Чан. Във въздуха хвърчаха трески, отцепени от куршумите. Тя се затича през една, а после през друга врата, после през трета — която водеше до задънен край. Чан затръшна вратата, а Свенсон пусна резето.

Някак си бяха оцелели, — но бяха в капан.

 

 

Госпожица Темпъл погледна Свенсон и Чан. Не можеше да се каже кой от двамата изглежда по-зле.

— Оставихме Елоиз — прошепна ужасено докторът. — Ще я убият…

— Ранен ли е някой? — прекъсна го Чан. — Селесте?

Тя поклати глава, неспособна да говори, ужасена от жестокостите, които бе видяла току-що. Нима бе възможно войната да е още по-лоша? Стисна очи, защото в ума й неканено прозвуча задавеното хъркане, когато Франсис Сонк натисна гръкляна на драгуна с ботуша си. Тя захлипа и се извърна, по страните й се застичаха сълзи.

— Махнете се от вратата — каза Чан и бутна Свенсон настрани. — Може да стрелят по ключалката.

— Като мишки в капан сме — каза Свенсон. Погледна камата в ръката си — безполезна и малка. — Капитан Смайт и хората му… до един…

— И Елспет Пул — каза Чан. — И лакеите им, и двамата германци — можеше да сме и по-зле.

— По-зле ли? — изуми се Свенсон.

— Все още не сме мъртви, докторе.

— Принцът също! Както и графът, графинята и онова животно Сонк…

— Не можах да срежа въжетата. — Госпожица Темпъл подсмръкна.

— Млъкнете и двамата! — изсъска Чан.

Очите на госпожица Темпъл проблеснаха негодуващо — как си позволяваше да й държи такъв тон?

— Не сряза въжетата, Селесте, но направи каквото можеше — въздъхна той. — Аз убих ли Сонк? Не — колкото и жалко да звучи, успях само да поваля някакъв мекленбургски селянин. Докторът спаси ли Елоиз? Не, но ни опази живи — нея също, — като унищожи госпожица Пул. Враговете ни от другата страна на тази врата — трябва да приемем, че вече всички са там — са по-малобройни, не така уверени и също толкова недоволни — защото и ние не сме мъртви.

Това, че Чан завърши речта си с раздираща мъчителна кашлица, не спря госпожица Темпъл да си избърше носа с ръкав и да махне косата от очите си. Подсмръкна пак и прошепна на доктор Свенсон:

— Ще я спасим — вече сме го правили.

И изписка изненадано, когато цялото помещение се наклони наляво, а после се изправи с главозамайваща скорост.

— Издигаме се… — каза Свенсон.

Госпожица Темпъл се завлече до прозореца — кръгъл като люк на кораб — и погледна надолу. Покривът на Харшморт Хаус се отдалечаваше под тях. След секунди тъмната мъгла ги обгърна и покривът и ярко осветената къща изчезнаха в мрака. С няколко груби трясъка перките се завъртяха и движението на летящия кораб се стабилизира. Ниското бръмчене на моторите създаваше вибрация, която госпожица Темпъл усещаше дори през подметките на обувките си.

— Е — каза тя, — май все пак ще отидем в Мекленбург.

— Освен ако не ни хвърлят в морето по пътя — отбеляза докторът.

— Всъщност да де — каза госпожица Темпъл.

— Все още ли искате закуска? — тихо попита Чан.

 

 

Тя се обърна и го изгледа свирепо — не беше честно да говори така, — но ги прекъсна деликатно потропване по вратата. Тя погледна двамата мъже. Никой от тях не каза нищо, така че тя въздъхна и се провикна колкото можа по-небрежно:

— Да?

— Госпожице Темпъл? Аз съм министър Крабе. Питах се дали няма да отворите вратата и да се присъедините към разговора ни?

— И какъв е този разговор? — попита тя.

— Ами разговор, в който решаваме съдбите ви, скъпа. Би било добре да не го правим през вратата.

— Знаете ли, ние намираме вратата за удобна — отговори тя.

— Може би… но съм принуден да посоча, че госпожа Дужон не споделя вашата преграда. Освен това, тъй като бих предпочел да избегнем неприятните инциденти, вратата все пак е дървена и ключалката й едва ли ще устои на силата на куршумите — това всъщност е илюзорно удобство. Със сигурност имаме какво да обсъдим — нужно ли е да се съсипват тези отлични дъбови дъски заради заключение, което не можете да оспорите?

Госпожица Темпъл се обърна към другарите си, Свенсон отвори шкафа, на който се бе подпряла, но вътре нямаше никакви оръжия, а само одеяла, свещи, връхни дрехи и кутия с шапки и ръкавици.

— Единственото оръжие е у вас — каза Чан и кимна към камата на доктора, самият той беше хвърлил ножовете си, за да метне госпожица Темпъл на рампата. — Може би ще е добре да го скрием.

— Съгласен. Но го скрийте вие.

Подаде му камата и Чан й пъхна под палтото си. Докторът хвана госпожица Темпъл под ръка, кимна му и Чан отключи вратата.

 

 

Съседната стая беше най-голямата от трите на дирижабъла и покрай стените й имаше канапета, заети от членовете на Кликата, които внимателно ги наблюдаваха как влизат. От едната страна седяха принцът, Харалд Крабе и Роже Баскомб, а от другата — графът и графинята. На прага на отсрещната врата, със сабя в ръка и с оплескана с кръв бяла риза, стоеше Франсис Сонк, а зад него се виждаха движещи се силуети. Госпожица Темпъл се опита да прецени кой липсва. Нима и други бяха паднали в последната битка? След миг получи отговор с появата на Лидия Вандаариф, сменила робите със синя копринена рокля. Тръгна все още неуверено към принца и Роже стана, за да й направи място. Веднага след Лидия — сигурно й бе помогнала с корсета — влезе винаги внимателната Каролин Стърн и седна до графинята.

— Доктор Лоренц управлява кораба, така ли? — попита Чан.

— Да — потвърди Харалд Крабе.

— Къде е госпожа Дужон? — попита доктор Свенсон.

Сонк кимна към стаята зад себе си и каза:

— На… сигурно място.

Свенсон не отговори. Освен Сонк като че ли никой нямаше оръжие — макар че предвид силата му и размерите на стаята госпожица Темпъл се съмняваше, че на още някого му трябва оръжие. Но пък ако враговете им не целяха незабавната им смърт, какъв тогава бе планът им?

Същевременно начинът, по който седяха, показваше разделение помежду им: от едната страна Крабе и Роже, а под тяхното крило принцът; от другата графът, графинята и Каролин (но дали тя, Лоренц и Роже не бяха просто три марионетки на Процеса?) — и накрая, по средата и без да е съюзник на нито една от страните, Франсис Сонк, чиято способност да убива очевидно уравновесяваше, особено предвид тясното пространство, хитростта на Крабе, знанията на графа и провокиращия чар на графинята.

Крабе погледна графинята и вдигна въпросително вежди. Тя кимна — позволение ли му даваше? — и той се покашля и посочи един шкаф до госпожица Темпъл.

— Преди да започнем, някой от вас ще желае ли нещо за пиене? Сигурно сте уморени — аз със сигурност съм уморен, а само като ви погледне човек — е, удивително е, че изобщо се държите на крака. Каролин ще ни налее. Има уиски, бренди, вода…

— Ако и вие ще пиете — каза Чан, — няма да ви откажем.

— Отлично. Напитки за всички и моите извинения, Каролин, че те превръщам в прислуга. Роже, би ли й помогнал? За най-лесно може да е бренди за всички.

Последва неловка тишина и по негласно споразумение разговорът бе прекратен, докато не наляха и не им подадоха чашите. Госпожица Темпъл наблюдаваше как Роже се приближава до Чан и Свенсон с две чаши: лицето му беше маска на професионална сдържаност, да не говорим, че изобщо не погледна към нея. Наблюдението й бе прекъснато, когато Каролин я докосна по ръката и й подаде чаша. Госпожица Темпъл поклати глава, но Каролин натика чашата в ръката й и не й остана друго, освен да я вземе. Погледна кехлибарената течност и сбърчи нос, когато долови познатата остра миризма, която свързваше с толкова много неприятни и противни неща.

Цялата сцена беше странна, особено след касапницата на покрива, защото госпожица Темпъл се бе приготвила за поредната битка на живот и смърт, а сега стояха като на вечерно тържество — с тази разлика, че мъжете и жените пиеха заедно. И всичко това бе така откровено фалшиво, че тя присви очи. Изсумтя високо, остави чашата си на един рафт и избърса ръце.

— Госпожице Темпъл? — попита Крабе. — Нещо друго ли ще желаете?

— Ще желая да ни кажете каквото имате да ни казвате. Ако господин Сонк ще ни убива, нека да пробва.

— Какво нетърпение. — Крабе се усмихна мазно и знаещо. — Ще се постараем да го удовлетворим. Но първо, да пием за принца на Мекленбург и неговата невеста!

Вдигна чашата си и я изпи на екс. Другите го последваха, чуха се възгласи „за принца“ и „за Лидия“. Принцът се усмихна широко, а Лидия се ухили, малките й зъби се показаха над ръба на чашата, докато отпиваше, но после избухна в пристъп на кашлица, който можеше да се мери с тази на Кардинал Чан. Принцът я погали по рамото, докато тя се опитваше да си поеме дъх, а Роже пристъпи напред и й подаде кърпичка. Младата дама бързо я грабна, притисна я към устата си и се изплю в нея. Пристъпът най-сетне отмина и пребледняла и останала без дъх, Лидия върна кърпичката на Роже и се опита да се усмихне. Роже бързо я сгъна и я прибра в джоба си, но госпожица Темпъл успя да зърне искрящо синьо петно.

— Добре ли сте, мила? — попита принцът.

Чан шумно се изжабури, преди да преглътне брендито. Доктор Свенсон изля своето на пода и Крабе тъжно въздъхна:

— Е… човек не може да угоди на всички. Каролин?

Госпожа Стърн взе чашите им. Крабе се покашля и заяви:

— Да започваме.

 

 

— Поради упоритите ви усилия да разрушавате ние вече не можем да определим с лекота каква част от плановете ни знаете и с кого може да сте споделили наученото. Госпожа Марчмур е на път към града, Анжелик и горката Елспет вече ги няма. — Той вдигна ръка. — Моля ви да разберете, че говоря с вас като човек, който най-добре може да контролира гнева си — ако говореше, който и да е друг от моите съюзници, повтарянето дори на тези факти щеше да доведе до незабавната ви смърт. Макар да е вярно, че бихме могли да ви подложим на Процеса или да извлечем умовете ви в книга, и двете неща изискват време, с каквото не разполагаме, и апаратура, каквато на този въздушен кораб няма. Също така е вярно, че можем да направим тези неща, след като пристигнем в Мекленбург, но нуждата ни да разберем какво знаете не може да чака. Когато пристигнем, трябва да знаем докъде сме стигнали и дали… в редиците ни… има предател.

Протегна чашата си към Роже за още бренди и продължи да говори, докато той му наливаше.

— Последният сблъсък на покрива — разорителен и печален, смятам, за всички — само подкрепя предишното ни решение, че дарбите ви биха ни послужили най-добре, ако бяха привлечени към каузата ни чрез Процеса. Благодаря, Роже. — Крабе отпи. — Не си правете труда да възразявате — вече не очакваме подобни преустройства, а предвид мъката, която причинихте, те не биха били приети. Ситуацията просто не би могла да е по-ясна. Ние държим госпожа Дужон. Вие ще отговаряте на въпросите ни или тя ще умре. Сигурен съм, че си представяте за каква смърт говоря, за времето, което ще отнеме, и за това колко мъчителни ще бъдат такива продължителни писъци в ограничено пространство като това. А ако все пак успее да издъхне, тогава просто ще се прехвърлим на някой от вас — вероятно на госпожица Темпъл — и така нататък. Неизбежно е като изгрева. Тъй като отворихте тази врата, за да не бъде разбита без нужда, аз ви предлагам шанса да избегнете същите повреди на телата на другарите си — и дори на душите им.

Госпожица Темпъл гледаше физиономиите им — самодоволната усмивка на Крабе, надменното пренебрежение на принца, лисичия глад на Лидия, сериозната угриженост на Роже, злобния поглед на Сонк, железния поглед на графа, ледената усмивка на графинята и тъжното търпение на Каролин — и никъде не видя и намек, че думите на министъра не са истина. Но все пак виждаше, че между тях има разединение, и знаеше, че ги интересува не толкова това, което са открили тя и останалите, колкото дали техните открития няма да разбулят предателствата в кръговете на Кликата.

— Би било по-лесно да ви повярваме, сър, ако не лъжехте така безочливо — каза тя. — Искате от нас да говорим, за да избегнем мъченията, но какво ще стане, когато разкрием някое късче от заключение, което сочи към някой от вас — нима очаквате този човек да приеме думата ни? Не, разбира се — който и да бъде уличен, ще настоява жестокостите ви да започнат при всички случаи, за да потвърдят или опровергаят нашите обвинения.

Очите на заместник–министъра проблеснаха и той поклати глава, изкиска се и отпи глътка бренди.

— За бога, Роже, смятам, че наистина си я подценил. Госпожице Темпъл, хванахте ме. Добре тогава — и четиримата ще бъдете убити бавно и мъчително. Ако някой има да ни казва нещо, добре. Ако ли не, е, поне най-сетне ще се отървем от проклетите ви смрадливи прекъсвания!

Сонк направи крачка напред, насочил заплашително сабята. Госпожица Темпъл се дръпна, но само след една стъпка гърбът й опря в стената. Докторът стисна ръката й и извика с цяло гърло:

— Отлично, господин министър! А може би господин Сонк ще ни убие, преди да говорим. Това повече ли ще ви допадне?

— А, ето, че се почна! — възкликна Крабе. — Безполезен опит да ни настроите един срещу друг. Франсис…

— Хайде, Франсис, убий ни бързо! Служи на министъра както винаги! Точно както когато хвърли Трапинг в реката!

Сонк спря, върхът на сабята беше опрял гърдите на Свенсон.

— Служа на себе си.

Свенсон погледна сабята и изсумтя презрително, макар госпожица Темпъл да усещаше треперенето на ръката му.

— Естествено. Простете въпроса ми, но какво стана с хер Флаус?

 

За миг никой не каза нищо. Крабе гледаше гневно Сонк. Заговори обаче графинята, като внимателно подбираше думите си:

— Хер Флаус беше… нелоялен.

— Изстрелът! — възкликна госпожица Темпъл. — Застреляли сте го!

— Наложи се — каза Крабе.

— Как така е бил нелоялен? — изграчи Чан. — Той е ваше творение!

— Защо питате? — Графинята говореше на доктора.

— А вас защо ви интересува? — изсъска й Крабе зад гърба на Сонк. — Франсис, ако обичаш…

— Просто се питах дали не е свързано с изчезналата книга на лорд Вандаариф — каза Свенсон. — Нали се сещате — онази, в която е извлечена неговата памет?

Настъпи пауза. Сърцето на госпожица Темпъл се бе качило в гърлото й. И изведнъж тя осъзна, че гибелта им е отложена поне за мъничко.

— Тази книга бе строшена — изскрибуца графът. — От Кардинал Чан в кулата. Тя уби майор Блах…

— Така ли пише в тефтера му? — Свенсон презрително кимна към Роже. — Тогава ще откриете, че липсват две книги — едната е с лейди Мелант, госпожа Марчмур и други, а втората…

— Какво чакаш? — извика Крабе. — Франсис! Убий ги!

— Ако втората книга изобщо съществува! — изграчи Свенсон. — Защото да се извлече умът на Робърт Вандаариф в книга — ум, който държи ключовете на континента, на самото бъдеще! — би открило тези богатства за този от вас, който я притежава, който притежава ключ! Вместо това човекът, чиято задача е била именно това, не е направил книга — така че, да, има една строшена книга и още една, която изобщо не е била създадена!

Графинята твърдо каза на Сонк:

— Франсис, не ги изпускай от поглед! — И се обърна към Крабе.

— Харалд, как ще отговорите на това?

— Да отговоря? На кое? На тези отчаяни измишльо…

Преди министърът да спре да пелтечи, Чан се провикна отново, предизвиквайки Роже:

— Видях го с очите си в кабинета на Вандаариф. Записваше всичко на пергамент! Ако аз не бях строшил книгата, щеше да им се наложи да го направят сами, за да убедят всички, че спомените на Вандаариф са изчезнали, докато единственото копие е у тях!

— Копие, което взех от самия министър — провикна се Свенсон, — в една кожена чанта. А после Баскомб го взе от мен в балната зала. Сигурен съм, че още е у него — това ли е видял Флаус, когато е дошъл в кабинета на лорд Вандаариф… затова ли е трябвало да умре?

 

 

В последвалата тишина госпожица Темпъл осъзна, че е затаила дъх. Усещаше, че Свенсон е уплашен, и знаеше, че Чан е готов да се нахвърли безсмислено върху Сонк, но също така усещаше промяната в напрежението в стаята: министърът и Роже се канеха да опровергаят думите на собствените си затворници.

— Аспиш взе чантата от Свенсон в балната зала — заяви Сонк, без да се обръща към останалите. — А Баскомб я взе от него, но не я видях, когато се срещнахме в кабинета.

— Беше опакована — каза тихо Каролин Стърн от мястото си. — Когато приготвяхме нещата за пътуване.

— Тук ли е чантата, или не? — сряза я Сонк.

— Съдържанието й е у мен — каза спокойно Роже. — Както каза Каролин, надеждно прибрано. Доктор Свенсон греши. Това са документи на лорд Вандаариф — лични бележки за всеки етап от това начинание. Не зная откъде му е хрумнала тази идея за книгата на лейди Мелант — две книги, нямало книги…

— Доктор Лоренц разпозна липсващата книга като книгата на лейди Мелант — каза Свенсон.

— Доктор Лоренц се е объркал. Книгата на лейди Мелант, в която са госпожа Марчмур и лорд Актън, е прибрана на сигурно място. Единствената липсваща книга — тази, която бе строшена в кулата — е на лорд Вандаариф. Можете да проверите в тефтера ми, но всеки е добре дошъл да прегледа и самите книги.

Думите му бяха пълни с точното количество негодувание, че е обвинен незаслужено, плюс трогателна нотка професионално високомерие — специалитетът на Баскомб. И изглежда разтревожените му висшестоящи, може би заради неговата раболепност след Процеса, бяха убедени, че казва истината. Но госпожица Темпъл разбра — от начина, по който Роже потъркваше бедрото си с палец, — че лъже.

И се изсмя високо.

Той я изгледа свирепо — искаше да замълчи.

— О, Роже… — изкикоти се тя и поклати глава.

— Мълчи, Селесте! — изсъска той. — Това не е твоя работа!

— Е, ти със сигурност убеди всички — каза тя. — Но забрави колко добре те познавам. Можеше да убедиш дори мен, защото речта беше наистина хубава, ако всъщност не ти си застрелял хер Флаус, след като си убедил всички останали в нелоялността му. Или го направи, за да му затвориш устата? Но точно ти си го застрелял, нали, Роже?

 

 

Възцари се мълчание, нарушавано само от ниското жужене на перките отвън. Сабята на Сонк не потрепна, но устата му се стегна. Графинята се изправи.

— Розамунд — започна Крабе, — това е нелепо! Те застават между нас… единствената им надежда…

Но графинята не му обърна внимание и бавно се приближи към Роже. Той се дръпна, а после сякаш се сви в собственото си тяло, срещна очите й и потрепери, защото в тях нямаше никаква топлота.

— Розамунд — избоботи графът. — Ако го разпитаме заедно…

Но графинята се стрелна напред като нападаща кобра и прошепна нещо в ухото на Роже. Госпожица Темпъл чу само някои от думите, но когато чу, че първата е „синьо“, разбра, че графинята шепне фразата за контрол на Роже и че като я изрича преди всички останали, се грижи той да отговаря единствено на нейните въпроси. Графинята се дръпна и Роже се свлече на пода, лицето му бе безизразно, очите — замъглени.

— Розамунд — пак почна Крабе, но тя не му обърна внимание и заговори на Роже, чиято глава беше на нивото на бедрата й.

— Роже, вярно ли е това, което ни казва доктор Свенсон?

— Да.

Преди Крабе да успее да каже нещо, графинята отново притисна Роже:

— Бяха ли спомените на лорд Робърт извлечени в книга?

— Не.

— Били са записани?

— Да.

— И тези книжа са тук?

— Да. Скрих ги в багажа на принца. Флаус настоя да прегледа багажа на принца и се сети какво е това.

— И ти го застреля.

— Да.

— И във всичко това, Роже, на кого служеше? Кой ти даваше нарежданията?

— Заместник-министър Крабе.

Крабе бе пребледнял. Погледна безпомощно графа и Сонк. Все още с лице към Роже, графинята се провикна през рамо:

— Каролин, ще бъдеш ли така добра да попиташ доктор Лоренц в коя част от пътя се намираме?

Каролин, чийто поглед бе прикован в отпуснатия Роже Баскомб, вдигна изненадано очи, стана и излезе.

— Гледай ти — оскърбено измърмори принцът, — сложил бил тези документи в моята чанта? И е застрелял моя човек заради тях? Проклет да си, Крабе! Проклето да е нахалството ти!

— Ваше височество — настоятелно започна Крабе. — Баскомб не казва истината. Не зная как — може да е бил всеки от вас! Всеки с неговата фраза за контрол! Всеки би могъл да му нареди да отговори на тези въпроси — да ме уличи…

— И как този човек ще знае какви въпроси да задава? — изръмжа графинята.

— Откъде да знаем — този, който е бърникал в мозъка на Роже, може да е в съюз с тези тримата! — извика Крабе. — Това определено би обяснило упоритото им оцеляване!

При думите му очите на графинята се разшириха.

— Мозъкът на Баскомб! Разбира се, разбира се, подло малко човече! Ти не спря изпитанията в балната зала заради лорд Робърт или херцога! Спря ги, защото на Роже изведнъж му се бе наложило да придружава Вандаариф! Защото в противен случай графът щеше да надникне в ума му и да види всичките ти кроежи срещу нас! — Обърна се към графа и махна към Баскомб. — Не вярвай на мен, Оскар — питай сам. Питай нещо, което не бих могла да се сетя! Или ти, Франсис, заповядай! За себе си аз съм удовлетворена, но вие продължавайте! Роже, ще отговаряш на всички въпроси, които ти се задават!

Лицето на графа бе спокойно, но госпожица Темпъл знаеше, че той вече подозира графинята и е любопитен кой от двамата или и двамата му съюзници са го предали.

— Франсис? — избоботи той.

— Заповядай! — отвърна Сонк.

Граф Д’Орканч се наведе напред.

— Господин Баскомб, знаете ли дали заместник-министър Крабе има нещо общо с убийството на полковник Артър Трапинг?

Графинята рязко се обърна към графа, изражението й бе напрегнато, виолетовите й очи бяха ужасяващо остри.

— Оскар, защо…

— Няма — каза Роже.

Следващият въпрос на графа бе прекъснат от Каролин Стърн, която се бе върнала с доктор Лоренц.

— Графиньо — прошепна тя.

— Благодаря ти, Каролин. Ще бъдеш ли така добра да донесеш чантата на принца?

Каролин се поклони и бързо излезе. Графинята се обърна към Лоренц.

— Докторе, колко мило, че дойдохте, макар че се надявам, че все някой е останал да управлява кораба?

— Не се безпокойте, мадам. Има двама добри мъже на руля — каза той и се усмихна на мореплавателската си терминология. Усмивката му обаче се стопи, като видя, че този, когото разпитват, е Баскомб, а не някой от затворниците.

— Позицията ни? — бодро го попита графинята.

— Над морето сме — отговори Лоренц. — Оттук нататък, както знаете, има различни маршрути: да продължим над водата, където шансът някой да ни забележи, е по-малък, или да пътуваме в сенките на бреговата линия. В тази мъгла може би е все едно…

— А колко остава до Мекленбург? — попита графът.

— И в двата случая поне още десет часа. Повече, ако вятърът е насрещен, както в момента… — Лоренц облиза тънките си устни.

— Може ли да попитам какво става?

— Разногласия между партньори, нищо повече — каза през рамо Сонк.

— Аха. А може ли да попитам защо те все още са живи?

— Чакахме вас, докторе — каза графинята. — Не искам труповете Да бъдат открити на сушата. Морето ще ги отнесе и ако все пак изхвърли някой на брега, ще са минали дни. Дотогава дори прекрасната госпожица Темпъл ще е посивяла като вкиснат млечен пудинг.

Каролин се появи отново с чантата в едната ръка и със сноп книжа в другата.

— Мадам…

— Отлично, както винаги, Каролин — каза графинята. — Какво ни носиш?

— Това е писано от лорд Вандаариф, мадам. Познавам почерка му.

— Благодаря, Каролин.

Каролин направи реверанс и остана на вратата е Лоренц; и двамата наблюдаваха стаята с нервен интерес. Графът се намръщи, по челото на Сонк бяха избили капки пот, а лицето на Крабе бе толкова пребледняло, че изглеждаше безкръвно. Само графинята се усмихваше, но тази усмивка изплаши госпожица Темпъл повече от всички останали взети заедно, защото тя осъзна, че на графинята й е приятно, че очаква с нетърпение това, което ще се случи, с глада на майка, която прегръща детето си.

Графинята плавно отиде до Сонк, приближи лице до неговото и прошепна:

— Ти какво ще кажеш, Франсис?

— Ще кажа, че искам да сваля тази сабя. — Той се изсмя. — Или да съсека някого с нея. — Очите му се спряха на Чан.

— Чудесна идея. Но се питам дали има достатъчно място, за да замахнеш.

— Не е съвсем достатъчно, наистина.

— Да видим какво мога да направя за теб, Франсис.

С пирует на танцьорка графинята се завъртя към заместник–министър Крабе, острият като бръснач шип беше готов в ръката й и тя го прободе отстрани, точно пред ухото. Крабе потрепери, а после застина за четири дълги секунди, през които животът му угасна, и той се стовари в скута на принц Карл–Хорст. Принцът скокна с вик и заместник–министърът се срути на пода.

— И няма кръв за чистене — усмихна се графинята. — Доктор Лоренц, бихте ли отворили предния люк? Ваше височество? Ще помогнете ли на Каролин с останките?

И се усмихна щастливо, докато те се наведоха над мъртвия Крабе и го повлякоха към Лоренц, който бе коленичил в съседната кабина. На Лидия пак й призля и повърна в шепите си. С отвратена въздишка графинята й подаде копринена кърпичка. Лидия я грабна с благодарност, в ъгълчетата на устата й имаше размазани сини капки.

Лоренц отвори металния капак на пода и през кабината премина мразовит вятър — зимата протегна лапа към тях. Госпожица Темпъл погледна през отвора и осъзна, че нещо не изглежда както трябва — облаците навън — бледата им светлина. Прозорците по стените бяха покрити със зелени завеси и тя не бе забелязала, че се е съмнало.

— Изглежда, си делим бъдещето във все по-нарастващи пропорции — отбеляза графинята. — По една трета, господа?

— По една трета — прошепна графът.

— Съгласен съм — каза Сонк малко напрегнато.

— Значи всичко е уредено — каза графинята и стисна леко рамото на Сонк. — Довърши ги.

Камата се появи в ръката на Чан и той замахна към Сонк, отблъсна сабята с дръжката й и се хвърли напред. Сонк обаче успя да стовари превързаната си ръка върху врата му и го повали на земята. Доктор Свенсон също се хвърли върху Сонк, но закъсня и той го удари с дръжката на сабята в корема. Докторът се свлече на колене и се задави. Сонк се дръпна една стъпка назад и се обърна към госпожица Темпъл, насочил сабята към лицето й. Тя го погледна. Той дишаше тежко и потрепваше от болка в ранената си ръка… чакаше.

— Франсис? — каза графинята. В гласа й се долавяше развеселеност.

— Какво? — изсъска той.

— Чакаш ли нещо?

Сонк преглътна.

— Питах се дали не искате да довършите тази сама.

— Колко мило от твоя страна, но ми е напълно достатъчно да гледам.

— Просто питам.

— А аз те уверявам, че оценявам това, както бих оценила и ако решиш да си оставиш госпожица Темпъл за по-подробен преглед… но сега ще го оценя дори още повече, ако продължиш и я заколиш като гадно малко прасе, каквото всъщност е.

Пръстите на Сонк стиснаха дръжката на сабята. Госпожица Темпъл виждаше безмилостния й връх само на сантиметри от гърдите си. Щеше да умре.

— Първо министърът искаше да ни довърши бързо, а сега е графинята — каза тя. — Той, разбира се, си имаше причини.

— Сама ли трябва да го свърша? — попита графинята.

— Не ме командвай, Розамунд! — отсече Сонк.

— Но графът така и не довърши разпита си! — проплака госпожица Темпъл.

Сонк не я прободе. Тя извика отново, гласът й беше писклив:

— Той попита дали министърът е убил полковник Трапинг! Не попита кой друг може да го е убил! Дали Роже го е убил! Или е бил убит от графинята!

— Какво?! — попита Сонк.

— Франсис! — извика графинята ядосано и тръгна покрай Сонк, за да накара лично госпожица Темпъл да млъкне. Госпожица Темпъл трепереше, но не можеше да помръдне от мисълта дали ще й прережат гърлото, или ще й пробият черепа.

Сонк рязко се обърна, хвана графинята през кръста с превързаната си ръка, тя изгуби равновесие и с вик падна върху близкото канапе.

Гледаше го с гняв, какъвто госпожица Темпъл не бе виждала никога — ожесточение, което можеше да обели боя или да огъне стомана.

— Розамунд — започна Сонк и госпожица Темпъл — отново прекалено късно — се хвърли към падналата кама на Чан. Сонк я фрасна с плоското на сабята по главата и тя се просна върху доктор Свенсон.

— Розамунд — повтори Сонк, — какво иска да каже тя?

— Нищо! — ядно каза графинята. — Полковник Трапинг вече не е важен — предателят беше Крабе!

— Графът знае всичко — успя да каже госпожица Темпъл глухо.

— За кое? — попита Сонк и за първи път сабята се насочи към граф Д’Орканч, който седеше срещу графинята.

— Няма да каже — прошепна госпожица Темпъл, — защото вече не знае на кого да вярва. Трябва да питате Роже.

Графът стана.

— Седни, Оскар — нареди Сонк.

— Трябва да сложим край на това безумие — каза графът.

— Седни или ще ти отрежа проклетата глава! — кресна му Сонк.

Графът се подчини. Лицето му вече беше толкова мрачно, колкото бе гневно това на графинята.

— Няма да позволя да ме правят на глупак — изсъска Сонк. — Трапинг беше от моите — аз трябваше да се отърва от него! От това следва, че който и да го е убил — макар да ми се иска да не го вярвам, е мой враг…

— Роже Баскомб! — провикна се госпожица Темпъл. — Знаете ли кой е убил полковник Трапинг?

Сонк изръмжа, сграбчи робите й, вдигна я на колене и я запрати с гневен рев през вратата, където тя с вик спря пред краката на Каролин Стърн. Лежеше и примигваше от болка, и някак си осъзна, че и е станало още по-студено. Вдигна глава и видя, че разкъсаните й дрехи висят в ръката на Сонк. Той срещна погледа й, все още ядосан, и тя изскимтя, убедена, че ще дойде и ще й смаже гръкляна, както бе направил с драгуна… но после в настъпилата тишина Роже Баскомб отговори на въпроса.

 

 

— Да — каза просто той. — Знам.

Сонк го зяпна.

— Графинята ли беше?

— Не.

— Чакайте! Първо — защо е бил убит? — прекъсна го графът.

— Служил е на Вандаариф, а не на нас? — попита Сонк.

— Да — каза Роже. — Но не е убит заради това. Графинята вече знаеше на кого всъщност е верен полковник Трапинг.

— Разбира се, че знаех — каза тя презрително. — Ти си арогантен, Франсис, затова предполагаш, че всички искат същото като теб — влиянието на брат ти. Криеш хитростта си зад маската на бонвиван, но Трапинг не беше толкова дълбок — той с радост донасяше всички тайни на брат ти — и всички твои тайни също — на този, който най-добре задоволяваше апетита му!

— Защо тогава? — попита Сонк. — За да се запази проектът на графа ли?

— Не — отговори Роже. — Трапинг още не се беше уговорил за цена, за да спаси Лидия — просто бе направил на Вандаариф някои намеци.

— Значи все пак е бил Крабе. Трапинг трябва да е научил плановете му да извлече Вандаариф…

— Не — повтори Роже. — Заместник-министърът би го убил, за да се подсигури — също както би направил графът, ако имаше време и удобен случай.

Сонк се обърна към графинята.

— Значи ти си го убила!

Графинята отново изпуфтя нетърпеливо.

— Ти внимава ли изобщо, Франсис? Не си ли спомняш какво показа Елспет Пул — тази нахална глупачка, която не липсва на никого — пред всички нас в балната зала? Нейното видение?

— Бяха Елспет и госпожа Стърн — каза Сонк и хвърли поглед към Каролин.

— С Трапинг — каза графът. — В нощта на годежа.

— Пратиха ни при него — възрази Каролин. — Графинята ни нареди да… да…

— Именно — каза графинята. — Правех каквото мога, за да му угаждам, където не биха му попречили другите гости!

— Защото си знаела, че не може да му се вярва — каза графът.

— Но можеше да бъде разсеян, докато успеем да се справим с Вандаариф — отбеляза графинята. — Което всъщност постигнахме!

— Ако полковник Трапинг бе предупредил Вандаариф, цялото ни начинание щеше да бъде изложено на риск! — провикна се Каролин.

— Знаем го! — отряза графинята.

— Тогава не разбирам — каза Сонк. — Кой е убил Трапинг? Вандаариф ли?

— Вандаариф не би убил своя агент — каза прегракнало доктор Свенсон зад гърба на Сонк, надигаше се на колене.

— Но как ключът на Трапинг попада у Бленхайм?

— Бленхайм премества трупа по заповед на Вандаариф — каза Свенсон. — Докато той все още контролира дома си.

— Кой тогава? — изръмжа графът. — И защо? И щом не е било заради съдбата на Лидия или заради наследството на Вандаариф, нито дори заради контрола на богатствата на Сонк, как убийството на такъв незначителен глупак разкъса целия ни съюз?

Графинята се намести на канапето и погледна свирепо Роже — долната му устна лекичко потрепваше от безполезните му усилия да мълчи.

— Кажи ни, Роже — каза графинята. — Кажи ни веднага.

 

 

Госпожица Темпъл наблюдаваше лицето на бившия си любим. Сякаш гледаше кукла — забележително правдоподобна, но и явно болезнено фалшива. Не беше пасивното му състояние, нито тонът му, нито мътният му поглед, защото те се обясняваха от странните обстоятелства — щеше да е същото, ако викаше и скърцаше със зъби. Беше единствено съдържанието на думите му и това бе още по-странно, защото тя винаги бе обръщала внимание на начина, по който той говореше — как я хващаше за ръка или се навеждаше над масата, докато говореха — или дори на вълнението, което тези думи (каквито и да бяха) разпалваха в собственото й тяло. Но сега това, което казваше, показваше ясно до каква степен животът на Роже вече няма нищо общо с нейния. По време на годежа им тя бе смятала — независимо къде ги водеха дискретните им срещи, — че остават символично свързани, но сега, неизбежно като изгряващата зора навън, тя виждаше, че целостта им — идея отвъд фактите, глупава и обречена — живее единствено в спомените й. Тя вече наистина не знаеше коя е и никога нямаше да узнае отново. А нима някога бе знаела? Това бе въпрос, на който не можеше да отговори. Тъгата, която изпитваше, вече не беше по него — защото той беше глупак — нито заради самата нея, защото тя се бе отървала от глупак. Но някак, докато слушаше Роже да говори в ледения въздух, в стегнатото си сърце госпожица Темпъл скърбеше за света или за поне толкова от него, колкото се побираше в упоритите й гърди. За първи път видя, че той наистина е създаден от прах… от невидими дворци, които без грижата й, грижа, която не би могла да продължи дълго, щяха да изчезнат.

— В нощта, преди да се подложа на Процеса — започна Роже, — се запознах с една жена в хотел „Сен Роял“, жена, чиято страст съвпадна с моята в изящен съюз. Всъщност аз изобщо не бях решил да се подложа на Процеса и все още обмислях дали да не разкрия всичко пред властите. Но после я срещнах… и двамата бяхме с маски, не знаех името й, но тя се колебаеше на същата повратна точка в живота си като мен. Докато се мъчех да избера между сигурното издигане, което щеше да ми донесе предателството спрямо заместник–министъра, и истинския риск да го последвам, видях как тя е отдала целия си живот на този нов шанс — че се е отказала от всичко преди това, от всяка привързаност и от всяка надежда. И въпреки че знаех, че ако се предам на Процеса, ще предам предишните си желания за любов и брак, тази жена някак си за една нощ ме развълнува до дъното на душата ми — тъга и също толкова нежна грижа за единствения ни изгубен миг заедно. Но на следващия ден бях променен и всички мисли за любов, които бях таил, също се бяха променили, бяха целенасочени и по-обмислени, в служба на… по-големи цели, които не можеха да включват нея… и все пак три дни по-късно я срещнах отново — пак с маска и облечена в робите на инициирана чрез Процеса… Познах я по аромата й… по косата и — бях пратен да я заведа в театъра, където тя щеше да претърпи собствената си необратима промяна. Заварих я с още една жена и с един мъж, който знаех, че е предател. Вместо да ги взема, аз пратих приятелката й напред, отпратих мъжа и й се разкрих — защото вярвах, че темпераментите ни са такива, че едно съглашение би могло да оцелее, незабелязано от никого, че можем да се съюзим… да споделяме информация за вас, графиньо, за министър Крабе, за господин Сонк, за графа, за лорд Робърт — за да служим както на целите, на които се бяхме обрекли, така и на споделената си амбиция. И наистина сключихме съюз, вкоренен не в нещо, което може Да се нарече любов, а в практична изгода. И заедно служихме на всички вас, нашите господари, и търпеливо гледахме как един след друг тези над нас бяха поробвани или убивани, докато се издигахме до самия праг на властта, за да наследим всичко, когато всички вие се обърнете един срещу друг, както правите дори в този миг. Защото ние сме лишени от вашата алчност, от вашата похот, от апетитите ви, а стояхме безмълвно до всеки план, всяка тайна, защото Процесът ни направи по-силни, отколкото предполагате. Видяхме всичко това заедно, сън, който и двамата смятахме, че повече няма да сънуваме. Чак по-късно разбрах, че мъжът изобщо не си беше тръгнал, както си мислех. Беше ни видял заедно… беше подслушал всичко… и искаше заплащане — от всякакъв вид. Това беше невъзможно.

— Ти си го убил? — прошепна Сонк. — Ти?!

— Не аз — каза Роже. — Тя. Каролин.

 

 

Всички се обърнаха към Каролин.

— Хванете я! — извика Сонк и доктор Лоренц хвана Каролин през кръста. Тя обаче заби лакът в шията му, обърна се и го блъсна с две ръце през отворения люк. Затихващият му вой бе погълнат от вятъра.

Никой не помръдна. И тогава самата Каролин развали заклинанието — изрита принца в крака и удари с Юмрук Лидия в лицето, за да си разчисти пътя към желязната стълба, която водеше до кабината за управлението, хукна нагоре и след миг оттам долетя оглушителен писък и по стълбата се търкулна тялото на един от моряците на доктор Лоренц. От дълбоката прободна рана на гърба му пръскаше кръв.

Госпожица Темпъл пълзешком се отдалечи от окървавения мъж и отворения капак. Около нея избухна хаос. Графинята стана и тръгна след Каролин, като повдигна роклята си с една ръка, за да прекрачи моряка; в другата стискаше шипа си. Свенсон и Чан се хвърлиха върху Сонк. Графът се огледа колебливо, а после отвори шкафа до главата си — беше пълен с лъскави сатъри. Докато Чан се бореше със Сонк за сабята, Свенсон го стисна за червените къдрици, вдигна главата му от пода — Сонк ръмжеше, — а после я удари в него с всичка сила. Сонк отпусна хватката си около сабята и Свенсон отново фрасна главата му в дъските. Графът грабна един сатър — в огромната му ръка той изглеждаше просто като голям кухненски нож. Госпожица Темпъл изпищя:

— Докторе! Внимавай!

Свенсон се отдръпна, а Чан успя да докопа сабята и я насочи срещу графа. Госпожица Темръл не виждаше лицето на графа, но се съмняваше, че алхимичните му знания включват фехтовката — не и срещу свиреп противник като Чан, макар той едва да се държеше на краката си.

 

 

Но викът й имаше и друг ефект — напомни на принца и Лидия за присъствието й. Карл-Хорст я изгледа злобно, но за свой още по-голям ужас тя видя, че Лидия заобикаля отворения капак и отива при вързаната за стената Елоиз и започва да развързва въжетата.

Прекалено много неща се случваха едновременно. Чан кашляше ужасно, тя не виждаше нито него, нито Свенсон зад широкия гръб на графа и огромното му палто. Лидия развърза първия възел и се зае със следващия. Принцът се приближаваше към нея, като злобно свиваше и отпускаше юмруци. И я оглеждаше похотливо. И може би тъкмо това увеличи куража й, защото вече бе разбрала какво трябва да направи.

Предприе заблуждаваща маневра към стълбите, а после хукна в обратна посока, прескочи капака и се мушна покрай Лидия, с което я принуди да остави въжетата. Смени посоката още веднъж, прескочи краката на Елоиз, изплъзна се на косъм от размаханите ръце на принца — и се хвърли върху графа. Той замахна и я запрати с мощната си ръка на едно от канапетата. Тя падна като жаба някъде по средата между графа и Чан, но в ръцете си — беше я измъкнала от джоба, където графът я бе прибрал преди толкова много часове в хотел „Сен Роял“ — стискаше зелената си чантичка. Бръкна в нея и без да си прави труда да вади револвера, стреля през плата. Куршумът пръсна стъклото на шкафа до главата на графа. Той се обърна и тя стреля отново; куршумът потъна в палтото му като камък във вода. Стреля трети път. Графът се закашля, все едно се е задавил, залитна и си удари челото в ръба на шкафа. Надигна се и я погледна, над окото му се стичаше кръв. Краката му се подкосиха и той падна като отрязано дърво.

 

 

Сонк се опитваше да се измъкне пълзешком. Чан коленичи и жестоко го удари с дръжката на сабята по челюстта, повали го като добиче за клане. През отворената врата госпожица Темпъл видя, че принцът и Лидия я гледат с ужас, но това бе ужас, смесен с неподчинение, защото помежду си държаха развързаната Елоиз над отворения люк.

Госпожица Темпъл извади револвера от чантата, придърпа каквото бе останало от фустите й над копринените си гащички и стана. Чан и Свенсон тръгнаха покрай нея към вратата — Чан беше със сабята на Сонк, а Свенсон се бе въоръжил с един сатър от шкафа. Тя застана между тях, като подръпна фустите си за последен път. Принцът и Лидия не бяха помръднали, вцепенени от внезапната участ, сполетяла графа и Сонк, и от ужасяващите крясъци, които се носеха откъм кабината за управление.

— Не се бой, Елоиз — викна госпожица Темпъл. — Ей сега ще те освободим.

Очите на Елоиз бяха вперени в бездната под дирижабъла. Лидия я държеше за косата, а на стъпка по-назад принцът я бе хванал за краката. Китките и глезените й бяха вързани и тя не можеше да им попречи да я пуснат през люка.

— Спрете! — извика Чан. — Господарите ви са мъртви! Сами сте!

— Хвърлете оръжията, или тя ще умре! — отвърна принцът пискливо.

— Ако я убиете — каза Чан, — аз ще убия вас. И двамата. Ако я пуснете, няма. Край на пазарлъците.

Принцът и Лидия се спогледаха нервно.

— Лидия — извика доктор Свенсон. — Не е прекалено късно — можем да поправим стореното! Карл, чуй ме!

— Ако я пуснем — започна принцът, но Лидия също бе заговорила и надвика думите му:

— Не се дръжте с нас като с деца! Нямате представа какво знаем и колко струваме! Не знаете, че цялата земя в Мекленбург, изкупена от баща ми, е на мое име, нали?

— Лидия… — почна принцът, но тя го изгледа ядосано и продължи:

— Аз съм следващата принцеса на Мекленбург, независимо дали се омъжа, или не — независимо дали баща ми е жив, или не — независимо дали аз съм единствената останала жива на този кораб!

Млъкна. Дишаше тежко.

— Лидия… — Принцът най-сетне забеляза синьото по устните й и се стресна.

— Млъкни! Не говори с тях! Дръж й краката! — Лидия отново се преви и повърна върху предницата на роклята си. — Трябва да се биеш с тях! — изплака тя. — Да ги убиеш и тримата! Защо всички са толкова безполезни!

От кабината над тях долетя отчаян крясък на немски и изведнъж целият дирижабъл се наклони наляво. Чан се удари в стената, госпожица Темпъл в него, а доктор Свенсон падна на колене и изпусна сатъра. Принцът политна към отворения капак, без да изпуска Елоиз, така че я стовари като таран върху Лидия и събори и двете в отвора. Лидия изпищя и започна да се плъзга надолу. Елоиз изчезна до кръста — само хватката на принца не й позволяваше да падне, хватка, която видимо се изплъзваше, докато той се опитваше да реши дали да я пусне, за да спаси невестата си.

— Дръж я! — изкрещя Свенсон и се хвърли напред, за да хване бясно драскащите ръце на Лидия.

Дирижабълът се наклони отново, на другата страна, също така внезапно. Госпожица Темпъл загуби равновесие, докато се опитваше да стигне до Свенсон. Чан ги прескочи и клекна при принца. Той се дръпна ужасено и пусна Елоиз, но Чан я хвана за краката, впи пръсти във въжетата, запъна крак в капака на отвора и изкрещя на госпожица Темпъл:

— Спрете ги горе в кабината! Ще ни убият всичките!

Тя отвори уста да възрази, но видя как Чан издърпа Елоиз до бедрата, а Свенсон направи същото с Лидия. Принцът седеше свит в ъгъла зад тях.

Госпожица Темпъл стисна револвера по-здраво и хукна към стълбите.

 

 

Вторият моряк лежеше на най-горните стъпала, на устата му бяха избили кървави мехурчета.

Госпожица Темпъл надникна в кабината. По стените имаше метални табла с лостове и копчета, а в другия край, пред прозорците — където бе видяла доктор Лоренц от покрива — беше самият щурвал, направен от мед и лъскава стомана. От гледката през прозорците госпожица Темпъл разбра, че дирижабълът пада, като бавно се върти.

Пред нея по гръб, с разперени ръце, лежеше Каролин Стърн, на сантиметри от едната й ръка се търкаляше окървавено шило. Надвесена над Каролин, с разрошена коса и обляна в кръв ръка, седеше графиня Лакер-Сфорца. Тя вдигна очи към госпожица Темпъл и каза с презрителна усмивка:

— Я виж, Каролин, това е малката ти повереница.

И заби шипа в гърлото на Каролин с гаден звук, от който госпожица Темпъл потрепери. Неподвижното тяло на госпожа Стърн изобщо не реагира.

— Къде са останалите? — попита графинята със самодоволна усмивка. — Не ми казвай, че си останала само ти. Или щом ти си тук, май е по-точно да се каже, че съм останала само аз. Колко типично!

Тя се изправи и махна с ръка към виещите машини.

— Не че имаше значение — изобщо не ме бе грижа кой е убил Трапинг. Ако този романтичен кретен не беше убил Лоренц и останалите от екипажа и не бе разпалил гнева ми, щяхме да пийнем чай заедно. И всичко това за нищо! Нищо! Искам просто хора, които да мога да контролирам! А сега — чуй само! — Тя махна към стържещите апарати. — С нас е свършено! Това ме прави толкова… безжалостна…

Пристъпи напред и госпожица Темпъл вдигна револвера — все още не бе влязла в кабината, а стоеше на стълбите. Графинята се изсмя, ръката й се стрелна към някакъв лост и го дръпна надолу. С потреперване, което разтресе дирижабъла и запрати госпожица Темпъл чак до най-долното стъпало — болезненото падане бе смекчено единствено от отвратителната възглавница на тялото на първия моряк, — въртеливото движение смени посоката си. Откъм едната перка долетя изпукване. Стържещият шум откъм кабината за управление неприятно се засили. Госпожица Темпъл тръсна глава и чу стъпките на графинята да се приближават към нея по металните стъпала.

Запълзя възможно по-далеч от трупа, но прекалено бавно. Беше изпуснала револвера. Капакът на пода вече бе затворен, но внезапното разтърсване бе съборило всички. Чан бе на пода до Елоиз. Свенсон бе на колене, с лице към Лидия и принца, който се бе сгушил в ъгъла далеч от обсега му. Госпожица Темпъл пълзеше към тях, чувстваше се скована като костенурка.

— Чан! — изпъшка тя. — Докторе!

Гласът на графинята проехтя отгоре:

— Роже Баскомб! Събуди се!

И изведнъж Роже отвори очи, изправи се, видя Сонк и графа на пода и се хвърли към отворения шкаф с оръжията. Чан вдигна сабята — госпожица Темпъл смаяно видя, че около устата му има още кръв — и се опита да стане. Доктор Свенсон сграбчи сатъра и се изправи, като се хвана за една медна скоба. И извика на графинята:

— Свършено е, мадам! Дирижабълът пада!

Госпожица Темпъл погледна нагоре. Графинята бе спряла на малката площадка на средата на стълбата, където в една малка ниша имаше огромен сандък.

И изведнъж осъзна всичко и извика отчаяно:

— Книгите са у нея! Книгите са у нея!

Графинята бръкна в сандъка и извади две книги — с голи ръце! Госпожица Темпъл не знаеше как го е направила — наистина, изражението на графинята бе екстатично, но как така книгите не я погълнаха?

— Роже! — извика графинята. — Жив ли си?

— Да, мадам — отговори той. Бе се дръпнал от приближаващия се Чан от другата страна на неподвижния Франсис Сонк.

— Графиньо — започна Свенсон, — Розамунд…

— Ако хвърля тази книга — викна графинята, — тя ще се строши на пода и някои от вас — особено тези, които не са добре облечени и са седнали — ще умрат. Имам много книги. Мога да ги хвърлям една след друга — и тъй като алтернативата е краят на всички книги, ще пожертвам, колкото е нужно. Госпожице Темпъл, не пипайте револвера!

Госпожица Темпъл спря, ръката й увисна във въздуха над оръжието.

— Всички хвърлете оръжията! — извика графинята. — Докторе! Кардинале! Направете го или книгата отива право в нея!

И изгледа госпожица Темпъл със злобна усмивка. Свенсон пусна сатъра и той се плъзна по наклонения под към принца, който го вдигна. Чан избърса уста и се изплю; оцапаната му с кръв брадичка приличаше на маската на някой индианец или пират от Борнео, а изтощеният му глас сякаш долиташе от съвсем друг свят.

— И без това сме свършени, Розамунд. До довечера ще съм мъртъв от това стъкло, а и всички сме обречени. Погледни през прозорците… падаме. Морето ще погълне и твоите мечти заедно с моите.

Графинята претегли тежестта на едната книга в ръката си.

— Не те ли е грижа за мъчителната смърт на госпожица Темпъл?

— Поне ще е по-бърза от удавянето — отговори Чан.

— Не ти вярвам. Пусни сабята!

— Ако ми отговориш на един въпрос.

— Не ставай смешен…

Чан замахна със сабята, все едно се канеше да я метне като копие.

— Мислиш ли, че твоята книга ще ме убие, преди това да се забие в сърцето ти? Искаш ли да поемеш този риск?

Графинята присви очи и прецени възможностите.

— Какъв въпрос? Бързо!

— Всъщност са два въпроса. — Кардинал Чан се усмихна. — Първо, какво правеше господин Грей, когато го убих? И второ — защо отвлякохте принца от посолството?

— Защо, Кардинале — въздъхна графинята с непресторено разочарование, — защо ти е да знаеш това сега?

Чан се усмихна, зъбите му бяха червени от кръв.

— Защото утре няма да мога да попитам.

 

 

Графинята се изсмя и слезе две стъпала по-надолу, като кимна на госпожица Темпъл и на Свенсон да се приближат към Чан. Намръщи се, когато госпожица Темпъл нахално грабна револвера, преди да тръгне.

— Вървете при другаря си — изсъска й графинята. Обърна се към принца и тонът й стана сладък. — Ваше височество, ако обичате, качете се на щурвала и направете каквото можете, за да спрете падането ни — мисля, че на повечето табла има полезни думички… Лидия, ти стой тук.

Карл-Хорст се втурна нагоре по стълбите, а графинята продължи надолу, прекрачи моряка и се изправи срещу четиримата. Докторът бе дръпнал Елоиз към себе си, а госпожица Темпъл стоеше — и се чувстваше съвсем сама — точно между него и Чан. Погледна през рамо към Роже, който стоеше на прага на другата врата, лицето му бе бледо и решително — изражение, което не бе виждала досега.

— Каква сбирщина странни размирници — каза графинята. — Като рационална жена трябва да призная успеха ви — макар и случаен, — както и че наистина бих искала обстоятелствата около нас да бяха различни. Но Кардинал Чан е прав. Най-вероятно ще загинем — със сигурност всички вие, а аз загубих партньорите си. Е, добре… Господин Грей… това вече не е тайна — дори за графа, ако беше жив. Та значи сместа от индигова смола беше променена, за да намали пластичността на плътта на неговите създания. Като защитна мярка, нали разбирате, ако станат твърде силни — така щяха да са по-трошливи. Изглежда обаче съм прибързала… — Тя отново се изсмя, дори в този момент смехът й бе прекрасен, въздъхна и продължи шепнешком: — А принцът… ами, не ми се иска да чуе. Освен че се възползвах от възможността да наложа своята контролна фраза на негово височество, също така му бе дадена отрова, за която единствено аз имам противоотрова. Елементарна предпазна мярка. Тайно направих последователка от майката на младия му братовчед — този, който трябва да го наследи, ако принцът умре без поколение. При това положение плановете на графа за отрочето на Карл-Хорст и Лидия ще рухнат в битка за трона, която ще контролирам аз. А може би принцът ще живее и ще продължи да взима противоотровата, без да знае — това е само подготовка.

— Това е единствено в сферата на предположенията — измърмори Свенсон.

Горе принцът явно бе намерил някакво копче, защото едната перка се изключи, а след това и другата. Госпожица Темпъл погледна към прозорците, но завесите все още бяха спуснати — продължаваха ли да губят височина?

Кабината се изравни и стана тихо. Само вятърът отвън свистеше. Носеха се без посока.

— Ще видим — каза графинята. — Роже?

 

 

Госпожица Темпъл чу зад себе си шум и се обърна. Франсис Сонк някак си се беше изправил, бе се подпрял с ранената си ръка на едно канапе, а с другата се държеше за челюстта. Изгледа студено госпожица Темпъл и протегна здравата си ръка към Роже, който незабавно му подаде сатъра си.

— О, здравей, Франсис — провикна се графинята.

— Ще говорим после — каза Сонк. — Ставай, Оскар. Не сме свършили.

И за огромна изненада на госпожица Темпъл огромният мъж започна да се надига от пода като мечка, която се събужда от зимен сън. Палтото му за миг се разтвори и тя мярна окървавената предница на ризата му — кръвта беше от повърхността драскотина на гърдите му. Беше изгубил създание от удара в шкафа, а не от куршума й. Графът се намести на едно канапе и я загледа с неприкрита омраза.

Не, тя нямаше да търпи това нито миг повече! Завъртя се към графинята, тропна с крак и насочи револвера към нея. Графинята ахна от удоволствие при идеята, че я предизвикват.

— Какво е това, Селесте?

— Това е краят — каза госпожица Темпъл. — Ще хвърлите книгата, ако успеете. Но аз ще се постарая да улуча книгата в другата ви ръка. Тя ще се разбие и вие ще изгубите ръката си и кой знае, може би и лицето си, може би крака си, а може би накрая ще се окаже, че сте най-трошлива от всички.

Графинята се изсмя, но госпожица Темпъл знаеше, че се смее тъкмо защото думите й са истина.

— Планът, който описа, беше интересен, Розамунд — провикна се Сонк. — Принцът, господин Грей…

— Нали? — жизнерадостно отвърна тя. — А ти щеше толкова да се изненадаш, когато ти го разкриех в Мекленбург! Колко жалко, че така и не видях края на твоите тайни планове — или на твоите, Оскар, със скритите инструкции за стъклените ти жени, с победоносното раждане на твоето създание от Лидия! Кой знае какво чудовище всъщност си посял в нея? Жалко, че не успяхте, нали?

— Ти унищожи Елспет и Анжелик — избоботи графът.

— О, нищо подобно! Не бъди импулсивен — не ти прилича. Освен това кои бяха те? Създания на нуждата — има хиляди, които могат да заемат местата им! Дори стоят пред очите ти! Селесте Темпъл и Елоиз Дужон, и Лидия Вандаариф — друг триумвират за великото ти отвратително тайнство!

При последната дума тя се изкикоти. Поне за бдителните очи на госпожица Темпъл графинята със сигурност започваше да се държи налудничаво.

— Карл-Хорст фон Маасмерк! — викна тя. — Слизай и ми донеси още две книги! Казаха, че трябвало да свършим с това, така че ще го направим!

— Няма нужда — каза Сонк. — Заклещили сме ги между нас.

— Точно така — изсмя се графинята. — Ако хвърля книгите, стъклата могат да улучат не тях, а теб! Това ще е трагедия!

Принцът се показа на стълбите, стиснал под мишница две книги и понесъл в другата си ръка шише с оранжева течност като онова, което Елоиз бе взела от запасите на графа в кулата. Сонк се обърна към графа, който каза тихо, но госпожица Темпъл го чу:

— Тя е без ръкавици…

— Розамунд — започна Сонк, — няма значение какво е станало — плановете ни остават в сила…

— Мога да го накарам да прави каквото си искам, нали знаете — изсмя се графинята, обърна се към принца и извика: — Един хубав валс например!

По нейно нареждане, както в тайната стаичка, принцът започна да се препъва в танцова стъпка по хлъзгавата метална площадка; по лицето му не личеше да разбира какво прави тялото му и той през цялото време крепеше в ръце крехкия си товар. Графът и Сонк едновременно пристъпиха разтревожено напред.

— Книгите, Розамунд! Ще ги изпусне! — извика Сонк.

— А може би аз просто трябва да почна да ги хвърлям, а Селесте може да се опита да ме застреля, ако успее…

— Розамунд! — извика Сонк отново, беше пребледнял.

— Страх ли те е? — засмя се тя, махна на принца да спре и той се подчини, задъхан и объркан; а после тя вдигна ръка, все едно да го накара да продължи.

— Розамунд! — извика графът. — Не си на себе си! Стъклото е до кожата ти и засяга разсъдъка ти! Остави книгите — съдържанието им е незаменимо! Ние сме съюзници.

— Но Франсис не ми вярва — отвърна тя. — И ти също, Оскар. Как така не умря, след като те застреляха? Още алхимия ли? А аз всъщност свикнах с мисълта, че…

— Графиньо, спрете! Плашите всички!

Това го каза Лидия Вандаариф, която бе направила няколко крачки към графинята и бе протегнала ръка към нея — с другата се държеше за корема. Олюля се, по брадичката й се стичаше синкава лига, но колкото и колебливи да бяха движенията й, тонът и бе едновременно нетърпелив и настойчив:

— Разваляте всичко! Искам да стана принцеса на Мекленбург, както ми обещахте!

— Лидия — каза дрезгаво графът, — трябва да си почиваш, да се грижиш за…

Младата жена не му обърна внимание, а продължи недоволно:

— Не искам да ставам стъклена жена! Не искам да раждам детето на графа! Искам да съм принцеса! Трябва да оставите книгата и да ни кажете какво да правим!

И изохка при поредния спазъм.

— Госпожице Вандаариф — прошепна Свенсон. — Дръпнете се…

В устата на Лидия се надигна още един син съсирек, по-плътен от предишния. Тя се задави и преглътна, изстена и отново захленчи към графинята, вече през сълзи, но и ядосано:

— Тях можем да ги убием, когато си искаме, но книгите са ценни! Дайте ми ги! Обещахте ми всичко — мечтите ми! Настоявам веднага да ми ги дадете!

Графинята я гледаше втренчено с подивелите си очи, но на госпожица Темпъл й се стори, че наистина обмисля молбата на Лидия — макар думите да идваха сякаш от огромно разстояние, — докато Лидия не изпуфтя нетърпеливо и не направи грешката да се опита да грабне едната книга. Със същата бързина, с която се бе справила с Крабе, графинята я дръпна далеч от ръцете й и хвърли другата право в шията й.

Лидия падна назад, плътта по шията й посиня, кръвта в гърлото и дробовете й се втвърди като кристал. Умря още преди да падне на пода, втвърдената й шия се строши и главата се отдели от раменете й чисто като от секирата на палач.

 

 

При гледката на умиращата Лидия принцът изрева от ужас, брадичката му трепереше, беше останал без думи. Дали от скръб по Лидия, или от гняв, но за първи път госпожица Темпъл видя у принца чувство отвъд простия егоизъм. Но това, което можеше да направи принца в нейните очи по-достоен за уважение, за графинята го превръщаше в опасност и преди той да направи и крачка, тя хвърли втората книга в краката му. Стъклото се строши над ботушите му и с пронизителен писък принцът се катурна назад, краката му се изметнаха, той не пусна книгите и тежко се стовари на стъпалата. Ботушите му останаха прави. Горната част на тялото му се плъзна, спря до падналия моряк и повече не помръдна.

— Розамунд… — прошепна Сонк.

— Спри — изсъска графинята и затисна устата си с ръка: може би осъзнаваше какво е направила. — Моля те…

— Ти съсипа моето Благовещение! — възкликна графът и грабна от шкафа друг сатър.

— Оскар, недей! — викна Сонк, лицето му бе бледо и изопнато. — Чакай!

— Ти разруши делото на живота ми! — изкрещя графът и тръгна напред.

— Оскар! — извика графинята. — Почакай!

Елоиз хвана госпожица Темпъл за раменете и я дръпна от пътя на графа. Огромният мъж вървеше напред с вперени в графинята очи. Госпожица Темпъл стискаше револвера, но и не помисляше да стреля — това беше последният сблъсък между враговете им и тя се чувстваше повече зрителка на тяхното самоунищожение, отколкото участница в него.

Кардинал Чан обаче не мислеше така и докато граф Д’Орканч минаваше покрай него, го блъсна с всичка сила в рамото. Графът се обърна с подивял поглед и надигна сатъра със странен, почти кисел жест.

— Как смееш! — изрева на Чан.

— Анжелик — отговори рязко Чан и заби сабята в корема на графа. Графът изстена и застина. След един сякаш безкраен миг Чан натисна пак и заби острието до половината. Краката на графа му изневериха и той падна, сабята на Чан остана да стърчи от тялото му.

Кашлицата на Чан премина в хъркане и той падна на колене до вратата. Госпожица Темпъл ахна и клекна до него — и усети сръчните пръсти на доктора да взимат револвера от ръцете й. Вдигна поглед от окаяното лице на Чан и видя как Свенсон насочва пистолета към Франсис Сонк.

— Докторе, има твърде много недовършени неща — почна Сонк. — Собствената ви страна…

Свенсон натисна спусъка и Сонк политна назад, все едно го бе ритнал кон. Докторът се изправи лице в лице с Роже Баскомб.

Протегна ръка, после размисли и се обърна към графинята в другия край на помещението. Стреля, но Роже скочи напред и бутна ръката му. Куршумът пропусна целта си и графинята с вик се втурна по стълбите.

Свенсон се бореше с Роже за пистолета, но Роже — по-млад и по-силен — го измъкна от ръцете му и го насочи към него.

— Роже! Недей! — извика госпожица Темпъл.

Той я погледна, лицето му бе разкривено от омраза и жестока ярост.

— Всичко свърши, Роже!

Знаеше, че в оръжието има само един куршум, но и че Роже е прекалено близо, за да не улучи.

— Не е свършило — изръмжа Роже Баскомб.

— Роже, господарите ти са мъртви. Къде е Каролин? Тя те изостави. Ние се носим без посока. Принцът и херцогът на Сталмере са мъртви.

— А херцогът?

— Полковник Аспиш ще го убие. Аз му заповядах. Научих контролната му фраза.

— Кое?

— Зная и твоята, Роже.

— Аз нямам фраза за контрол!

— О, Роже, ти все пак май наистина не знаеш…

Роже присви очи и пръстът му на спусъка се напрегна. Госпожица Темпъл каза бързо и ясно, гледаше го право в очите:

— Синьо, апостол, синьо, министерство, лед, изпиване.

Лицето на Роже се отпусна.

— Седни — заповяда му госпожица Темпъл. — Ще говорим, когато имаме време.

— Къде е графинята? — попита Елоиз.

— Не знам — отговори госпожица Темпъл. — Как е Чан?

Доктор Свенсон пропълзя до Кардинала.

— Елоиз, помогни ми да го преместя. Селесте… — Той посочи металните стълби и принца. — Оранжевата бутилка. Ако не е строшена, донеси ми я веднага!

— Какво има в нея?

— Не знам, но това е шанс за Кардинала. Мисля, че това е спасило Анжелик — в оранжерията по дюшека имаше оранжеви петна…

— Но всички, които срещнахме, бяха ужасени! — каза Елоиз. — Щом заплашех, че ще счупя шишето, те се разбягваха!

— Сигурно. Предполагам, че съдържанието наистина е смъртоносно — огън срещу огъня, или в този случай лед.

Госпожица Темпъл намери бутилката, сгушена под мишницата на принца. Взе я, като се мъчеше да не гледа ужасното му лице, и после погледна нагоре по стълбите. Сандъкът с книгите си беше на мястото и освен вятър откъм кабината не се чуваше нищо. Изтича обратно при Чан. Елоиз коленичи зад него, взе главата му в скута си и изтри кръвта от лицето му. Свенсон напои една кърпичка в оранжевата течност и с решителна въздишка я притисна към носа и устата на Чан. Той не реагира.

— Действа ли? — попита госпожица Темпъл.

— Не зная — отговори докторът. — Но без него е мъртъв.

— Не изглежда да действа — каза госпожица Темпъл.

— Къде е графинята? — попита Елоиз.

Госпожица Темпъл гледаше Кардинал Чан. Кърпата беше отместила очилата му и тя видя белезите, лика-прилика с кръвта, която се стичаше по врата и брадичката му. И въпреки това под цялото насилие — макар тя да не се съмняваше, че то е неразделна част от душата му — госпожица Темпъл виждаше и нежност, следа от това, което са били очите му преди, от онези устои и предели, където Чан намираше грижа, утеха и мир — ако, разбира се, го правеше. Тя не беше специалист по чуждия мир. Какво щеше да означава, ако Чан умреше? Какво щеше да означава за него, ако умреше тя? Представяше си как изчезва в някоя пушалня на опиум. Какво щеше да прави тя, лишена дори от този път към порока? Въздъхна, отиде при Роже, взе револвера от ръката му и тръгна към металните стъпала.

— Селесте! — повика я Свенсон.

— Сребърната ви табакера е у Франсис Сонк, не забравяйте да си я вземете.

— Какво правите? — попита Елоиз.

— Ще прибера графинята — каза госпожица Темпъл.

 

 

Покатери се покрай мъртвия моряк, стъпи на окървавената палуба и хвърли поглед на трупа на Каролин. Очите й бяха изцъклени от ужас, красивата й бяла шия беше разкъсана все едно от вълк. Графинята не се виждаше никъде, но на тавана зееше друг метален капак. Преди да се качи, госпожица Темпъл отиде до прозореца. Облаците и мъглата най-сетне се бяха разсеяли. Дирижабълът безнадеждно бе изкривил курса си. Под тях се виждаше само сива студена вода — не беше много под тях, бяха някъде на височината на покрива на Харшморт — и белите проблясъци по гребените на тъмните вълни. Нима накрая щяха да се удавят в леденото море? След всичко това? Чан може би вече беше мъртъв. Беше излязла, за да не гледа, предпочиташе дори в такива крайни обстоятелства да избягва нещата, които знаеше, че ще й причинят болка. Въздъхна. Покатери се като упорита маймунка по рафта с лостчетата, стигна капака и подаде глава през него.

Графинята стоеше на покрива на гондолата — държеше се за един от металните прътове под газовия балон. Вятърът развяваше роклята и косата й, която се бе разпуснала и се носеше зад нея като черното наметало на пират. Госпожица Темпъл се запита дали просто да не застреля графинята. Или пък да затвори капака и да я остави навън. Но това беше краят и госпожица Темпъл откри, че не може да направи нито едното, нито другото.

— Графиньо! — надвика тя вятъра, а после — усещаше думата странно интимна в устата си: — Розамунд!

Графинята се обърна, видя я и се усмихна с изящество и умора, които изненадаха госпожица Темпъл.

— Влизай вътре, Селесте.

Госпожица Темпъл не помръдна. Стисна здраво револвера. Графинята го видя, но не каза нищо.

— Ти си зла жена — извика госпожица Темпъл. — Направи ужасни неща!

 

 

Графинята само кимна; за миг косата й покри лицето й, но тя тръсна глава и черната вълна отново се понесе зад нея. Госпожица Темпъл не знаеше какво да направи. Много добре разбираше, че неспособността й да говори и неспособността й да действа са същите като тези, които изпитваше, когато се изправеше пред баща си — но и че тази жена, тази ужасна жена, беше положила началото на новия й живот и някак си беше знаела или поне беше оценила възможността, че само тя е способна да надникне в очите на госпожица Темпъл и да види копнежа, болката, решителността, да я види такава, каквато е. Имаше много за казване — тя искаше отговор за жестокостта на тази жена, но нямаше да го получи, искаше да докаже независимостта си, но знаеше, че на графинята ще й е все едно, искаше да си отмъсти, но знаеше, че графинята никога няма да приеме поражението. А госпожица Темпъл не можеше да се докаже — да надвие единствения враг, който винаги я беше побеждавал без усилие, — като я застреля в гръб, както не можеше да накара баща си да я обича, като изгореше нивите му.

— Господин Сонк и графът са мъртви — извика тя. — Изпратих полковник Аспиш да убие херцога. Заговорът ви е разрушен.

— Виждам. Справи се много добре.

— Ти ми направи разни неща — ти ме промени…

— Защо да съжаляваш за удоволствията, Селесте? — каза графинята. — И без това не са много в живота. А не беше ли прекрасно? На мен безкрайно ми хареса.

— Но не и на мен!

Графинята вдигна ръката си с шипа и разряза голяма цепка в плата на балона. Синият газ започна да изригва отвътре.

— Влизай, Селесте — провикна се графинята. И направи друга дупка, от която заизлиза газ, син като лятно небе. Тя сякаш се рееше в синкавия облак, опасен тъмен ангел с развята от вятъра коса и окървавена рокля.

— Аз не съм като последователите ви! — извика госпожица Темпъл. — Сама се научих! Видях ви!

Графинята раздра още една дупка в провисващия балон и газът се закълби право към госпожица Темпъл. Тя се задави и посегна към капака. Погледна за последен път леденото лице на графиня ди Лакер-Сфорца, дръпна капака да го затвори и падна с вик на хлъзгавия от кръв под на кабината.

— Ще паднем в морето! — извика още докато слизаше по стълбата.

За нейна радост Чан стоеше на четири крака и кашляше. Около устните му вече нямаше червено, а синьо.

— Действа — каза Свенсон.

Госпожица Темпъл не можеше да каже нищо: в това, че Чан ще живее, тя чак сега виждаше истинската дълбочина на скръбта си, че той ще умре. Вдигна очи и видя, че докторът я гледа уморено, забелязал радостта й.

— А графинята? — попита той.

— Реже балона. Всеки момент ще паднем в морето!

— Трябва да помогнем на Чан! Елоиз ще вземе бутилката, а ти се оправи с него. — И кимна към Роже Баскомб, който търпеливо седеше на канапето.

— Какво да правя с него? — попита госпожица Темпъл.

— Каквото искаш — отвърна докторът. — Събуди го или го застреляй. Никой няма да възрази. Или го остави, но ти предлагам да избереш, скъпа. От опит знам, че е по-добре да те преследва мисълта за действията ти, отколкото за бездействието. — Отвори капака на пода и загрижено сви устни. — Нямаме време! Трябва веднага да се качим на покрива. Елоиз!

Двамата подхванаха Чан под мишниците и го качиха по стълбите.

Госпожица Темпъл се обърна към Роже. Дирижабълът се разтресе — кабината забърсваше вълните.

— Селесте! Остави го! — извика Елоиз. — Идвай веднага!

Дирижабълът се разтресе отново, а после се залюшка във водата.

 

 

— Събуди се, Роже — извика госпожица Темпъл пресипнало.

Той примига и се огледа неразбиращо.

— Потъваме в морето — каза тя.

— Селесте! — отекна викът на Свенсон отгоре.

Очите на Роже се спряха на револвера в ръката й. Тя стоеше между него и единствения изход. Той облиза устни. Корабът се люшкаше.

— Селесте — прошепна той.

— Толкова неща се случиха, Роже — започна госпожица Темпъл.

— Мисля… — Тя подсмръкна и погледна в очите му — уплашени, напрегнати, умоляващи — и усети как в нейните се надигат сълзи. — Току-що графинята ме посъветва да не съжалявам…

— Моля те, Селесте, водата…

— … но аз не съм като нея. Дори като себе си не съм, може би характерът ми се е променил, защото ме заливат съжаления за всичко — за това, което е опетнило сърцето ми, за това, че вече не съм дете… — Тя безпомощно посочи касапницата около тях. — За толкова много мъртви… за Лидия… дори за бедната Каролин…

— Каролин? — попита Роже сепнато.

— Тя е мъртва, Роже. Мъртва като теб и мен.

Гледаше го как приема тази вест и разбра, че следващите му думи не бяха изречени от жестокост или отмъщение, а просто защото сега тя олицетворяваше всичко, което бе попречило на щастието му.

— Само нея съм обичал! — каза Роже.

— Значи е хубаво, че си я открил — каза госпожица Темпъл и прехапа устни.

— Нямаш представа. Не можеш да разбереш! — каза той горчиво.

— Мисля, че разбирам…

— Как би могла? — извика той. — Не можеш да разбереш — нито мен, нито никого — заради твоята гордост — нетърпимата ти гордост…

Тя отчаяно искаше той да замълчи, но той продължаваше, емоциите му се надигаха като вълните, които се плискаха в стените на гондолата.

— Какви чудеса видях, върховете на усещанията, на възможностите! — Засмя се щастливо, макар в очите му да имаше сълзи, сълзи, които се стичаха по страните му. — Тя ми се обрече, Селесте! Без дори да знае кой съм, без да я е грижа, че ще умрем! Че всичко е прах! Че любовта ни ще доведе до това! Знаеше го още тогава!

Изведнъж я блъсна силно и тя се удари в шкафа. Той тръгна към нея, размахваше ръце и крещеше.

— Роже, моля те…

— А коя си ти, Селесте? Как така си жива — така студена, така малодушна, така лишена от чувства, никога не се предаваш?

Хвана я за раменете и я разтърси.

— Роже…

— Каролин се отдаде — даде всичко! А ти я уби! Уби мен! Уби целия свят…

Стисна я за косата и я дръпна към себе си — тя усети дъха му, — а после другата му ръка стисна гърлото й. Роже хлипаше и я душеше. Гледаха се в очите.

И тогава госпожица Темпъл натисна спусъка и Роже Баскомб я пусна и я погледна объркано. А после просто угасна като облаче дим, което се разнася, безформено тяло в черно палто — строполи се на канапето и след това бавно се плъзна на пода. Тя пусна пистолета и се разплака с глас. Вече не знаеше коя е.

 

 

— Селесте!

Беше Чан, крещеше откъм покрива. Тя примига. Усети ледено бодване в краката си и видя, че през пода се процежда вода. Отиде до металната стълба, заслепена от сълзите, и заопипва пътя си, хлипаше от мъка. Доктор Свенсон се наведе от кабината за управлението и я издърпа. Тя искаше да се свие в някой ъгъл, искаше да се удави… Той я издърпа и други ръце — на Елоиз и Чан — я измъкнаха на покрива до кръста. Какво значение имаше? Дали щяха да умрат в кабината или отгоре — така и така щяха да потънат. Защо го бе направила? Какво променяше това? Докторът я доизбута през люка и изпъшка:

— Изтеглете я де!

Вълните клатеха несигурната им платформа и пръскаха лицето на госпожица Темпъл. Тя се огледа и попита:

— Къде е графинята?

И подсмръкна.

— Нямаше я — отвърна Свенсон.

— Може би е скочила — каза Елоиз.

— Значи е мъртва — заключи Свенсон. — Водата е ледена, а роклята й е прекалено тежка и я е повлякла към дъното дори ако е оцеляла от падането…

Чан се закашля; дробовете му бяха очевидно по-чисти.

— Задължен съм ти, докторе, за оранжевия еликсир. Чувствам се достатъчно добре, за да се удавя.

— За мен е чест да съм полезен — отговори Свенсон и се усмихна изнурено.

Госпожица Темпъл потрепери. Дрехите й не бяха защита срещу вятъра и ледената вода, която се плискаше по треперещото й тяло. Не можеше да понесе това — независимо как другите се опитваха да се шегуват, тя не искаше да умре, не и след всичко това, и най-малко от всичко искаше да се удави. Знаеше, че това е ужасна смърт — бавна и печална. А тя беше достатъчно печална. Предостатъчно даже. Погледна зелените си боти и голите си крака и се запита колко ли ще е дълго. Беше изминала толкова път за толкова кратко време. Стаите й в „Бонифас“ сякаш бяха също така далеч и в пространството, и в миналото като дома й на острова. Подсмръкна. Поне отново бе в морето.

Усещаше как тялото й се вкочанява и въпреки това, когато погледна надолу, видя, че водата не се е покачила. Извъртя глава към отворения капак. Щурвалът бе залят от надигащата се вода, прогизналата рокля на Каролин Стърн се виеше под повърхността. Но защо още не бяха потънали? Обърна се към останалите и попита:

— Възможно ли е да сме на сушата? — Зъбите й тракаха.

Тримата като един проследиха погледа й към кабината и после и четиримата се заоглеждаха. Водата бе прекалено тъмна, за да се разбере колко е дълбока. Отпред се виждаше само откритото море, а назад погледът им бе препречен от плющящия спаднал балон на дирижабъла. С внезапен пристъп на енергия Кардинал Чан се изкатери по един от металните пръти и пропълзя по самия балон — при всяко негово движение от балкона изригваха струи син дим.

— Може да сме навсякъде — каза доктор Свенсон малко след като Чан се скри от погледите им. — Строго погледнато, вероятността…

И тогава чуха отгоре радостния вик на Чан:

— Земя! Слава на бога, земя!

 

 

Доктор Свенсон помогна на госпожица Темпъл да се изкатери по металните прътове, а после и на Елоиз. Помагаха си, докато лазеха по умиращия балон. От върха му, целите мокри, я видяха — мека линия бели разбиващи се вълни и по-тъмната ивица дървета зад тях.

Чан я чакаше до кръста във водата и госпожица Темпъл скочи в ръцете му. Морето беше ледено, но тя се разсмя на глас, когато водата обля лицето й. Не можеше да стигне дъното с крака, така че се оттласна от Чан, погледна брега за ориентир и се гмурна; водата загали косата й с ледени пръсти. Госпожица Темпъл заплува. Не виждаше в тъмната вода, сълзите и потта по тялото й се разтвориха в морето. Знаеше, че трябва да бърза, защото иначе студът ще я надвие и ще й стане още по-студено, когато излезе от водата, мокра на вятъра, и че от всичко това все още е възможно да загине.

Но това изобщо не я интересуваше. Тя се усмихна, за първи път от безкрайно много време сигурна точно къде се намира и къде ще бъде. Чувстваше се все едно плува към дома.