Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Темпъл, доктор Свенсон и Кардинал Чан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Books of the Dream Eaters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Гордън Далкуист. Стъклените книги на крадците на сънища

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-285-3

История

  1. — Добавяне

5.
Министерството

— Няма я — каза глупаво Свенсон.

Чан изсумтя. Нямаше представа какво й е щукнало на госпожица Темпъл и накъде са я отвели безотговорните й импулси. Не я бяха чули да вика, така че сто на сто си беше тръгнала сама, а не беше отвлечена.

— Трябва да я намерим — каза все така глупаво Свенсон.

— Как? — рязко попита Чан. — Къде е отишла? Дали не се е отказала? Да не би да е намислила да нападне враговете ни сама? А после, след като я хванат и преди да я убият, дали ще им каже всичко, което искат да знаят за нас?

Чан беше бесен, но всъщност се ядосваше на самия себе си. Глупаво беше да й се сопва заради Анжелик. Анжелик не изпитваше нищо към него. Ако бе жива и той успееше да я намери, това щеше да е в полза на обещанието му към Маделин Крафт. Това беше целта, единствената цел. Обърна се към Свенсон и заговори бързо:

— Колко пари имате?

— Не… не знам — достатъчно за ден–два, за храна и за стая…

— За билети за влака?

— Зависи докъде…

— Ето. — Чан бръкна в джоба на палтото си и извади кожения портфейл. В него имаше две дребни банкноти, рестото от нощувката му в „Бонифас“, но в джоба на панталоните си имаше още шепа златни монети за черни дни. Даде едната банкнота на Свенсон с кисела усмивка. — Не знам какво ще ни се случи, а кесията с парите на нашето партньорство току–що си тръгна. Как сте с мунициите?

— Презаредих от боеприпасите на госпожица Темпъл — оръжията ни са с един калибър… Но това не е толкова важно. В момента важното е ще тръгнем ли да я търсим.

— Ако я хванат, е мъртва.

— Значи трябва да се разделим, за да покрием повече територия. Колко жалко — сякаш само допреди миг бягахме, за да спасим живота си поотделно. Ще ми липсва някой да ми помага да се катеря по водосточните тръби, когато се наложи. — Усмихна се и протегна ръка. Чан я стисна.

— Ще успеете и сам, сигурен съм.

Свенсон се усмихна измъчено, сякаш оценяваше окуражителните думи на Чан, но не беше убеден.

— Къде ще отидем? — попита. — И къде ще се срещнем пак?

— Къде би отишла тя? — попита Чан. — При леля си? Това би било най-лесно…

— Не мисля — каза Свенсон. — Напротив. Смятам, че бедите, които е преживяла, са я подтикнали към директни действия.

Чан се намръщи. Какво му бе казала в градината? Лицето й, усмивката й, контрастираща със сивите й пълни със сълзи очи…

— Значи трябва да е този идиот Баскомб.

— Бедното момиче — въздъхна Свенсон.

— Дали ще му пръсне главата, или ще се строполи в краката му — това е въпросът.

— Не съм съгласен — тихо каза Свенсон. — Тя е смела и съобразителна. Изненадала е доста влиятелни особи и сега те я мислят за опасна куртизанка и убийца. Без нея щяха да заловят и двама ни в хотела. Ако успеем да я намерим, се обзалагам, че на свой ред и тя ще спаси и моя, и вашия живот, преди всичко да приключи.

Чан не отговори, после се усмихна и каза:

— Каква е мекленбургската ви валута — златни шилинги?

Свенсон кимна.

— Тогава с радост ще се обзаложа на десет златни шилинга, че госпожица Темпъл няма да спаси нито моя, нито вашия живот. Това, разбира се, е глупав облог, защото ако не ни спаси, няма как да приберем печалбата.

— Въпреки това приемам облога — каза Свенсон.

Отново си стиснаха ръцете. Свенсон се покашля.

— А сега… този Баскомб.

— Възможно е да е в новото си имение в провинцията — Тар Менър. А може и да е в министерството или с Крабе. — Чан бързо погледна в двете посоки на улицата — не биваше да остават дълго близо до „Бонифас“. — Пътуването до Тар Менър…

— Къде се намира?

— На север, на половин ден път с влака — можем лесно да разберем на „Стропинг“, дори може да я настигнем на гарата. Но пътуването ще отнеме време. Другите възможности са — домът му, министерството, Крабе — те са в града и единият от нас лесно може да ги обиколи.

— Значи единият отива в провинцията, а другият остава тук. Имате ли предпочитания? Аз съм аутсайдер и в двата случая.

Чан се усмихна.

— Аз също, докторе. — Посочи червеното си палто и тъмните очила. — Не съм за провинциалните хорица, но не съм и за салоните на почтените граждани.

— Но все пак това е вашият град. Вие сте тукашно животно — ако ми простите сравнението. Аз ще отида в провинцията, където хората по-лесно се впечатляват от униформи и приказки за двореца в Мекленбург.

Чан махна на една карета и каза:

— Трябва да побързате. Както казах, може да я настигнете на „Стропинг“. Министерството е в обратна посока. Тук ще се разделим.

Стиснаха си ръцете за трети път и се засмяха на това. Свенсон се качи в каретата. Без да каже нищо повече, Чан забърза в обратна посока. Чу зад гърба си гласа на Свенсон и се обърна.

— Къде ще се срещнем? — провикна се докторът.

Чан извика, сложил ръце пред устата си като фуния:

— Утре по пладне! Под часовника на „Стропинг“!

Съмняваше се, че някой от двамата ще бъде там.

 

 

Не можеше да рискува да иде в „Морския плъх“, защото със сигурност щяха да го наблюдават. Трябваше да приеме, че Аспиш вече е на страната на заговора. Много му се искайте да иде до Библиотеката. Имаше толкова много въпроси без отговор — за индиговата смола, за графа и графинята, за Баскомб и Крабе, за странстванията на Франсис Сонк, за Оскар Вайланд и дори, призна Чан пред себе си, за госпожица Селестиал Темпъл — Селесте тоест. Но Библиотеката беше мястото, където го бе намерила Розамунд, и със сигурност щяха да го причакват. Така че реши да отиде при Фабрици.

Фабрици беше италианец, бивш наемник и оръжейник, и живееше от клиентела, свързвана единствено от елегантна кръвожадност. Чан влезе в магазина и огледа витрината с обичайния пристъп на лакомо удоволствие. С облекчение видя, че на тезгяха е самият Фабрици, облечен в нов костюм и със зелена фланелена престилка.

— Dottore — каза Чан и му кимна.

— Cardinale — отвърна Фабрици. Тонът му бе сериозен и почтителен.

Чан извади камата си, сложи я пред него и каза:

— Случи ми се неприятност с другата част на прекрасния ви бастун. Бих искал да го поправите, ако е възможно. Междувременно бих искал подходящ заместител. Разбира се, ще платя за услугите ви предварително. — Извади единствената останала в портфейла му банкнота и я сложи на тезгяха. Фабрици сякаш не я забеляза, а взе камата и огледа състоянието на острието. Остави я, погледна банкнотата сякаш изненадан от появата й, после ловко я пъхна в джоба на престилката си.

— Можете да изберете заместителя си. Ще съм готов с поправката след три дни.

— Крайно съм ви задължен — каза Чан и отиде до витрината. Фабрици го последва. — Ще ми препоръчате ли нещо?

— Всички са превъзходни — каза италианецът. — За човек като вас бих препоръчал по-тежко дърво — бастунът може да се използва и отделно, нали? Този е от тик… този тук е от едно изключително твърдо малайзийско дърво.

Чан избра втория — дръжката лягаше идеално в ръката му. Острието бе малко по-дълго от това, с което бе свикнал, но този дори бе по-добре.

Реши да започне търсенето на Роже Баскомб от министерството.

 

 

В мраморното фоайе зад дървено бюро седеше мъж с черен костюм. От двете му страни стояха войници с червени униформи. С известно безпокойство Чан забеляза, че са от Четвърти драгунски полк. Мъжът с костюма вдигна очи, погледна го въпросително и каза сухо:

— Да?

— Господин Роже Баскомб — отвърна Чан.

Погледът на мъжа се плъзна по облеклото му.

— За кого да съобщя?

— Госпожица Селесте Темпъл — каза Чан.

— Госпожица Темпъл? — Мъжът бе достатъчно добре обучен, за да не се изсмее.

— Нося съобщение от нея — каза Чан. — Сигурен съм, че господин Баскомб ще иска да го чуе. Ако не е на разположение, съм склонен да разговарям и със заместник-министър Крабе.

— Разбирам, склонен сте… да говорите със заместник-министъра. Един момент. — Мъжът надраска нещо на един лист, пъхна го в кожена тръба и я мушна в един меден отвор в бюрото, който я засмука с изсъскване. Чан се сети за „Старият палат“ и му се стори някак забавно, че и на най-високите правителствени равнища, и в бордеите се използват еднакви средства за комуникация. Зачака. Дойдоха още неколцина посетители — някои бяха пуснати вътре, а за други съобщиха със също такива кожени тръби. Чан огледа другите чакащи — тъмнокож мъж с бяла униформа и шапка с паунови пера, блед руснак с дълга брада, синя сукнена униформа и много медали и двама възрастни мъже с износени черни фракове, които сякаш бяха прекарали последните двайсет години на един и същи бал. Не се изненада, че и четиримата също го разглеждаха. Войниците не помръдваха.

 

 

Минаха още пет минути, преди тръбата с отговора да тупне в кошницата до бюрото. Чиновникът разгъна листа, отбеляза нещо в книгата до себе си и подаде листа на единия войник. После извика Чан.

— Можете да се качите. Този човек ще ви води. Трябват ми името и подписът ви тук. — Посочи друга книга на бюрото и му подаде писалка. Чан я взе, подписа се и му я върна.

— Само Чан? — попита чиновникът.

— Боя се, че да, поне за момента. — Наведе се и прошепна: — Но се надявам да спечеля на надбягванията и ще си купя друго.

Войникът го поведе по широк коридор и после по стълбище от лъснат черен гранит с перило от ковано желязо. Разминаваха се с други мъже с черни костюми, стиснали дебели папки. Никой не обръщаше никакво внимание на Чан. На първата площадка войникът тръгна по един мраморен коридор към други стълби, преградени с желязна верига. Откачи веригата, направи място на Чан да мине и пак я закачи. На тези стълби нямаше други хора и колкото по-нагоре се качваха, толкова повече Чан усещаше, че влиза в лабиринт, от който може никога да не се измъкне. Погледна войника с червената униформа пред себе си и се запита дали просто да не забие ножа си между ребрата му тук, докато са сами, а после да рискува. Можеше само да се надява, че наистина го водят при Баскомб — или при Крабе, а не в капан. Беше споменал името на госпожица Темпъл, за да предизвика реакция, както и за да разбере дали тя е идвала тук преди него. Беше озадачен, че го бяха пуснали да влезе без особена реакция. Това можеше да значи, че тя е тук или че не е — или че те просто искаха да я намерят, което той и без това знаеше. Трябваше да приеме, че хората, които го бяха пуснали да влезе, не възнамеряват го пуснат да излезе. И все пак импулсът да убие войника беше най-вече от нерви. Наложи си да се овладее.

Качиха се три етажа, без да минат покрай никакви, врати или прозорци. На следващия етаж обаче войникът извади от куртката си дълъг меден ключ, хвърли бърз поглед на Чан и спря пред една тежка дървена врата. Пъхна ключа в ключалката и го завъртя няколко пъти — щракването отекна рязко на стълбището, — после бутна вратата и тя се отвори. Отстъпи встрани и кимна на Чан да влезе. Чан влезе, като вниманието му се раздели между инстинктивното подозрение към мъжа зад гърба му и помещението, в което влизаше — къс мраморен коридор с друга врата в отсрещния край. Обърна се към войника и той му кимна към нея. Чан не помръдна… а войникът внезапно тръшна вратата. Преди Чан да успее да сграбчи дръжката, чу как ключът се превърта.

Беше в капан. Изруга се какъв доверчив глупак е и тръгна към другата врата. Очакваше и тя да е заключена, но не беше.

 

 

Влезе в широк кабинет с тъмнозелен килим и нисък таван със стъклен купол в средата, за да не е толкова потискащ. Стените бяха покрити с рафтове със стотици дебели номерирани томове — без съмнение официални документи. Широкото помещение бе преградено от дълга маса за срещи от лявата страна на Чан и широко бюро от дясната, които като дъбови планети привличаха с гравитацията си ред по-малки спътници — ниски масички, пепелници и стативи за географски карти. Бюрото бе празно, но на масата седеше Роже Баскомб, тъкмо вдигнал глава от купчина документи.

— А! — каза той и се изправи неловко.

Чан огледа кабинета по-внимателно и видя друга врата — затворена — зад гърба на Баскомб и нещо, което би могло да е тайна вратичка сред рафтовете с книги зад бюрото. Затвори вратата и каза:

— Добър ден.

— Добър ден — отговори Баскомб. — Много ми е приятно.

Чан се намръщи. Това съвсем не беше сблъсъкът, който очакваше.

— Вярвам, че са ви съобщили за идването ми.

— Да. Всъщност ми съобщиха за госпожица Селесте Темпъл. А после и вашето име, разбира се. — Баскомб махна към стената и тръбите за изпращане и получаване на съобщения. После посочи другия край на масата. — Заповядайте, седнете.

— Предпочитам да остана прав — каза Чан.

— Както желаете. Аз ще седна, ако нямате нищо против. — Седна и продължи: — Значи се познавате с госпожица Темпъл?

— Очевидно — каза Чан.

— Да, очевидно — кимна Баскомб. — Тя е… ами тя си е тя. Нямам какво друго да кажа.

— Какво друго — повтори Чан.

— Нищо друго, освен това, което тя сама е направила с избора си — каза Баскомб. — Както и вие.

— А вие?

— Разбира се, никой не е защитен от последствията от собствения си избор. Сигурен ли сте, че не искате да седнете?

Чан се вгледа внимателно в слабия добре облечен мъж на масата, опитваше се да прецени в коя от съревноваващите се области на враговете му се вписва. Не можеше да не погледне Баскомб по начина, по който според него би го гледала някоя жена — неговата порядъчност, изтънченост, странното съчетание на надменност и почтителност — и то не коя да е жена, а госпожица Темпъл. Тя бе обичала този мъж и, доколкото познаваше жените, все още го обичаше. Чан трябваше да признае, че Баскомб притежава много привлекателни качества, и затова бе също така убеден, че изобщо не харесва младежа, така че се усмихна.

— Амбицията… прави странни неща с хората, не мислите ли?

Погледът на Баскомб го измери с цялата суха сериозна целенасоченост на гробар.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа, че докато човек не получи това, което е смятал, че иска, няма ясна представа за цената му.

— И защо го казвате?

— Защо, наистина. — Чан се усмихна. — Подобно мнение би трябвало да произтича от реално постижение. Така че откъде бих могъл да зная? — Понеже Баскомб не отговори веднага, Чан посочи с бастуна си широкото бюро. — Къде са съюзниците ви? Къде е господин Крабе? Защо се срещате с мен сам — не знаете ли кой съм? Не сте ли говорили с бедния майор Блах? Не сте ли поне мъничко притеснен?

— Не — отговори Баскомб небрежно, от което на Чан му се прииска да му разбие носа. — Беше ви позволено да дойдете в този кабинет с ясната цел да получите едно предложение. Предполагам, че не сте глупак, и ви уверявам, че и аз не съм, така че не съм в опасност, докато това предложение не бъде направено.

— И какво е то?

Но вместо да отговори Баскомб го погледна втренчено, огледа него самия и дрехите му, сякаш гледаше някакво говедо за продан или някой циркаджия. Чан бе запазил достатъчно самообладание, за да разбере, че този жест е преднамерен и цели да го разгневи, но не разбираше защо Баскомб поема този риск, след като бе толкова очевидно уязвим. Цялата ситуация беше странна — за каквито и планове и предложения да говореше Баскомб, Чан знаеше, че идването му в министерството трябва да е било изненада. Баскомб го задържаше на собствен риск, докато не се случеше нещо друго — да дойдат подкрепленията? Това обаче нямаше смисъл, защото войниците можеха да го спрат във всеки момент още по стълбите. Дали всичко това не беше театро — дали Баскомб не демонстрираше лоялността си и беше ли възможно да играе двойна игра? А може би това протакане не служеше, за да доведе някого в стаята, а за да отдалечи някого от нея?

Със светкавично движение Чан вдигна бастуна си, тръгна към Баскомб и преди той да успее да се надигне от стола, краят на бастуна се стовари силно върху ухото му. Баскомб извика и се строполи на пода, стиснал главата си с ръце. Чан се възползва от възможността да натисне шията му с бастуна. Баскомб започна да се дави, лицето му почервеня. Чан се наведе над него и бавно каза:

— Къде е тя?

Баскомб не отговори. Чан натисна трахеята по-силно.

— Къде е тя?

— Коя? — изхърка Баскомб.

— Къде е?

— Не мисля, че той знае за кого говорите.

Чан се завъртя и с плавно движение извади острието от бастуна. Зад бюрото, лениво облегнат на рафтовете с книги, стоеше Франсис Сонк. Беше с горчичено-жълто сутрешно сако, червената му коса беше старателно накъдрена, държеше незапалена пура.

Чан внимателно направи крачка към него, хвърли бърз поглед на Баскомб, който все още се мъчеше да си поеме дъх, и каза:

— Добър ден.

— Добър ден. Надявам се, че не сте му направили нищо.

— Защо? Да не би да е ваш?

Сонк се усмихна.

— Много остроумно. Но знаете ли, и аз съм остроумен и трябва да ви поздравя — тайната за тази „тя“, която търсите така отчаяно, е наистина занимателна. За Розамунд ли става дума? Или за малката госпожица Темпъл — или може би трябва да кажа Хейстингс? Или още по-добре — за окаяната дръпнатоока пачавра на графа? При всички случаи мисълта, че търсите някоя от тях, е изключително забавна. Защото вие сте толкова мъжествен, както знаете, а в същото време сте такъв палячо. Извинете ме.

Извади от сакото си малък кибрит и запали пурата. Докато вдишваше дима, гледаше Чан над горящия й край. Очите му се преместиха на Баскомб.

— Ще оцелеете ли, Роже? — Усмихна се на отговора на Баскомб — раздираща кашлица — и пусна изгасналата клечка на бюрото.

Чан направи още една крачка към Сонк, който беше също толкова небрежен, колкото преди малко бе Баскомб, но странно весел, докато Баскомб беше бдителен.

— Да попитам ли и вас? — изсъска той.

— По-добре е да ме изслушате — сухо отвърна Сонк. — Или по-добре да помислите. Входът зад вас е затворен, както и вратата зад мен. Ако успеете да минете през вратата зад Баскомб, което няма да стане, ви обещавам, че бързо ще се изгубите в лабиринта коридори без никакъв шанс да се измъкнете жив от многобройните войници, които в момента се събират, за да ви убият. Ще умрете, господин Чан, и то по начин, който няма да послужи на никого — като куче, сгазено в калта от някоя карета.

— А вие предлагате да служа на вас?

— Да служите на себе си — изграчи Баскомб откъм масата.

— Той оживя! — изсмя се Сонк. — Но знаете ли, прав е. Да служите на себе си. Бъдете разумен.

— Губим си времето — каза Чан и тръгна към Сонк. Сонк не помръдна, но каза бързо и рязко:

— Това е глупаво. Спрете и помислете.

Противно на здравия разум Чан го направи. Щеше да го достигне, ако мушнеше с бастуна. Но не го направи. Донякъде защото видя, че Сонк не е уплашен… ни най-малко.

— Каквото и да ви е довело тук — каза Сонк, — трябва да отложите търсенето си. Пуснаха ви тук единствено поради причината, която спомена господин Баскомб, за да ви направим предложение. За битки има предостатъчно време — за това винаги има време, но вече няма време да намерите жената, която се надявахте, че е тук.

На Чан много му се искаше да скочи през бюрото и да го наръга, но инстинктът, на който се доверяваше, му подсказваше, че Сонк не е като Баскомб и че всяко нападение срещу него трябва да се планира внимателно, все едно нападаш кобра. Сонк не изглеждаше въоръжен, но можеше да има пистолет или дори стъкленица с киселина. Същевременно Чан не знаеше какво да мисли за предупреждението му за бягството от министерството. Възможно бе да е истина, но Сонк имаше интерес да го лъже. А и защо го бяха оставили да се качи тук? Преди да действа, трябваше да разбере. Така че попита:

— Какво е предложението?

Сонк се усмихна, но заговори Баскомб, все едно описваше необходимите стъпки за работата с някаква машина:

— Не мога да ви дам подробности. Не убеждавам, а предлагам възможност. Тези, които приеха поканата ни, се облагодетелстваха съответно и това ще продължи и в бъдеще. Тези, които не я приеха, вече не са наша грижа. Вие познавате госпожица Темпъл. Тя може да ви е говорила за някогашния ни годеж. Аз не мога, защото е невъзможно да кажа какъв съм бил тогава, защото това е все едно да ви кажа какъв съм бил като дете. Толкова много неща се промениха — толкова много неща станаха ясни, — че мога да говоря единствено за това какъв съм сега. Истина е, че смятах, че съм влюбен. Влюбен, защото не виждах отвъд нравите, в които бях възпитан, защото в робството си вярвах, че тази любов ще ме освободи. Каква представа за света си бях изградил? Безполезна привързаност към друг човек, избавление, което да замества собствените ми действия. В това, което вярвах, че са само последствия от тази привързаност — пари, социален статус, почтеност, удоволствие, — сега виждам единствено елементи от моите собствени неограничени възможности. Разбирате ли ме?

Чан сви рамене. Думите бяха красноречиви, но някак абстрактни, като реч, наизустена за демонстрация на реторика… и все пак дали очите на Баскомб не издаваха и нещо друго? Бяха ли издали някакво друго напрежение? Сякаш в отговор на мисълта му Баскомб заговори пак:

— Естествено е различните индивиди да преследват различни цели, но е също така ясно, че тези цели се преплитат, че ползата за един ще е полза и за други. Бъдете полезен на себе си. Вие сте способен човек, интелигентен човек. Това, което постигнахте срещу съюзниците ни, само потвърждава достойнствата ви. Няма недоволство, само съревноваващи се интереси. Откажете се от това съревнование, присъединете се към нас и ще бъдете възнаграден с яснота. Каквото и да поискате — накъдето и да насочите действията си, ще бъдете удовлетворен.

— Нямам вуйчовци с титли — отбеляза Чан. Искаше му се Сонк да не беше тук, невъзможно бе да разчете истинските намерения на Баскомб в присъствието на господаря му.

— И Роже вече няма — изкикоти се Сонк.

— Именно — каза Баскомб, изразителен като дървения стол, на който седеше.

— Боя се, че не разбирам предложението ви — каза Чан.

Сонк се ухили.

— Недейте да скромничите.

— Имате желание — каза Баскомб, — амбиция. Разочарование. Огорчение. Какво ще правите — ще се борите с тях, докато някое от приключенията ви не се обърка и кръвта ви не изтече насред улицата? Ще поверите ли живота си на прищевките на — гласът му изневери съвсем леко — едно провинциално девойче? На тайните интереси на един германски шпионин? Запознали сте се с графинята. Тя ни каза за вас. Тук сте по нейно настояване. Ние ви протягаме ръка. Приемете я. Процесът ще ви трансформира, както трансформира всички нас.

— А ако не приема предложението?

— Ще го приемете — каза Баскомб. — Иначе сте глупак.

Чан се поколеба. Въпросът беше как да научи повече, да намери Анжелик или Селесте — дори, трябваше да признае, да се изправи срещу Розамунд. Нима бе дошъл тук, за да им падне в ръцете?

 

 

Сонк казваше истината поне за министерството. Слязоха по криволичещ тъмен коридор — Баскомб вървеше отпред с фенера, Сонк беше последен. Стаите, покрай които минаваха — мъждивата светлина на фенера позволяваше на Чан да ги зърне за миг, — бяха разположени без никаква видима логика. Някои бяха натъпкани с кутии, с карти, с маси и столове, с кушетки, с бюра, а други — малки и големи — бяха празни или в тях имаше по един самотен стол. Единственото, което ги свързваше, бе пълната липса на прозорци и на каквато и да е светлина. С лошото си зрение Чан скоро изгуби представа в каква посока вървят. Бяха му оставили бастуна, но с всяка следваща стъпка той попадаше все повече под властта им.

— Този ваш процес — каза уж на Баскомб, като се надяваше да получи отговор от Сонк. — Наистина ли мислите, че ще промени желанието ми да ви съсипя и двамата?

Баскомб спря, обърна се към него и стрелна Сонк с очи, преди да отговори:

— Когато сам го изпитате, ще се засрамите от съмненията и подигравките си, както и от безцелния живот, който сте водили досега.

— Безцелен ли?

— За жалост, да. Готов ли сте?

— Предполагам.

Чан чу нещо да дращи в мрака зад него. Сигурен бе, че Сонк вади оръжие.

— Не спирайте — каза Сонк.

— Привлекли сте полковник Аспиш към каузата си, нали? Четвърти драгунски е хубав полк — толкова е полезен на външно министерство. И колко мило от негова страна да запълни пролуката. — Цъкна с език и подхвърли на Сонк. — Не носите траур. Трапинг ви беше зет все пак.

— Съкрушен съм, повярвайте.

— Тогава защо трябваше да умре?

Не получи отговор. Трябваше да се постарае повече, за да ги провокира. Вървяха в мълчание. След малко светлината на фенера се отрази в нещо над главите им, което май бяха полилеи, и Сонк каза на Баскомб:

— Роже, остави фенера на земята.

Баскомб се обърна, погледна го неразбиращо, но после остави фенера на дъсчения под, далеч от Чан.

— Благодаря. Сега иди кажи да приготвят машините.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Баскомб хвърли изпитателен поглед на Чан, който се възползва от възможността да му се ухили гадно, после изчезна в тъмното. Сонк направи няколко крачки в мрака и се върна с два дървени стола. Сложи ги на пода и бутна единия към Чан, който спря движението му с крак. Сонк седна и след миг Чан последва примера му.

 

 

— Помислих си, че си струва да опитаме да поговорим откровено. В края на краищата след половин час вие или ще бъдете мой съюзник, или ще сте мъртъв — няма смисъл да се церемоним.

— Толкова ли е просто?

— Да.

— Не ви вярвам. Не говоря за решението си да се подчиня или да умра — това е просто, а за вашите причини, за желанието ви да говорим без Баскомб — виж, това изобщо не е просто.

Сонк го изгледа изпитателно, но не каза нищо. Чан реши да рискува и да направи точно това, което искаше Сонк — да говори откровено.

— Вашето начинание има две нива. Тези, които са преминали Процеса — Маргарет Хук… и тези като вас и графинята, които са останали свободни. И се състезават въпреки вашата реторика.

— Състезават се за какво?

— Не зная — призна Чан. — За всеки от вас залозите са различни — предполагам, че това е проблемът. Винаги е така.

Сонк се изкикоти.

— Но с колегите ми сме в пълно съгласие.

Чан изсумтя презрително. Забеляза, че дясната ръка на Сонк е скрита, че я държи небрежно зад крака си отстрани на стола.

— Защо се изненадвате? — попита Сонк.

— Тогава защо смъртта на Тар беше прикрита толкова нескопосано? Защо бе убит Трапинг? Ами мъртвият художник, Оскар Вайланд? Защо графинята позволи принцът да бъде спасен? Къде е принцът в момента?

— Много въпроси — сухо отбеляза Сонк.

— Съжалявам, ако ви отегчават. Но ако аз бях на ваше място и нямах тези отговори…

— Както вече казах, вие или ще сте мъртъв…

— Не смятате ли, че е забавно? Мъчите се да решите дали да не ме убиете, преди да се присъединя към вас, за да не разкажа на колегите ви за независимите ви планове. Аз пък се опитвам да реша дали да ви убия, или да се опитам да науча повече за вашия Процес.

— Само че нямам никакви независими планове.

— Но графинята има — каза Чан. — И вие го знаете. А другите не го знаят.

— Ако не се появите, Баскомб ще е разочарован. Той много обича реда. — Сонк стана, дясната му ръка все още бе скрита. — Оставете фенера.

Чан стана заедно с него, държеше хлабаво бастуна в лявата си ръка.

— Срещали ли сте младата жена, госпожица Темпъл? Била е годеница на Баскомб.

— Чух. Какъв шок за горкия Роже. Слава богу, че умът му е така стабилен. Много шум за нищо.

— Шум?

— Търсенето на Изобел Хейстингс — каза Сонк с насмешка. — Тайнствената курва убийца.

Очите на Сонк бяха пълни с интелигентност и коварство, а тялото му притежаваше бързината и гъвкавостта на вълк, но през всичко това, като жилка в дърво, се виждаше арогантността на богатството. Чан бе достатъчно опитен да види, че този човек е опасен, ако се стигнеше до схватка може би дори бе по-добър от него — човек никога не знае, — но всичко това стъпваше на основата на привилегиите на незаслуженото превъзходство, наложено със сила, страх, надменност, чрез купен опит и неоспорвана арогантност. На Чан му се стори странно, че преценката му за Сонк бе изкристализирала от пренебрежителното му отношение към Селесте — не защото тя донякъде не беше глупаво богато момиче, а защото тя все пак бе успяла да оцелее и, още по-важно, да приеме изпитанието, което я бе променило.

— В такъв случай приемам, че не сте се срещали — каза Чан.

Сонк вдигна рамене и кимна към вратата в мрака зад Чан.

— Ще го преживея. Ако обичате…

— Не.

— Не?

— Не. Открих каквото исках. Ще си вървя.

Сонк стрелна ръка напред и насочи към гърдите на Чан лъскав посребрен револвер.

— В ада ли?

— Все някога. Защо да ме каните да се присъединя към вашия Процес? Чия идея е това?

— Баскомб ви каза. Нейна.

— Поласкан съм.

— Няма нужда. — Сонк се вгледа в него, бръчките по лицето му се открояваха на мъждивата светлина на фенера. Острият му нос и заострената брадичка изглеждаха направо сатанински. Чан знаеше, че е въпрос на секунди — Сонк или щеше да го застреля, или да го заведе при Баскомб. Уверен беше, че предположенията му за пукнатини в Кликата са верни и че Сонк е достатъчно умен да ги вижда и сам. Дали Сонк бе достатъчно арогантен да мисли, че нямат значение и че е защитен? Разбира се. Тогава защо бе поискал да говорят? За да разбере дали Чан все още работи за Розамунд? И ако мислеше така, щеше ли да го убие, или щеше да се опита да удовлетвори графинята, като го пусне да избяга, и затова се бе наложило да се отърве от Баскомб?

Чан печално поклати глава, все едно са го хванали на местопрестъплението.

— Тя наистина каза, че сте най-умен от всички, по-умен дори от Д’Орканч.

За миг Сонк не отговори. После каза:

— Не ви вярвам.

— Тя ме нае да намеря Изобел Хейстингс. И аз я намерих. Преди обаче да успея да се свържа с нея, бях причакан от онзи тъп германски майор…

— Не ви вярвам.

— Попитайте я сам. — И изведнъж сниши глас и изсъска ядосано: — Баскомб ли се връща?

И се обърна назад, все едно бе чул стъпки, толкова естествено, че не би било човешко и Сонк да не погледне дори за миг. В същия миг Чан, чиято ръка бе на облегалката на дървения стол, го запокити с все сила към Сонк. Револверът изгърмя веднъж, разцепвайки дървото на трески, а после още веднъж, но Сонк вече се присвиваше да избегне удара на стола и куршумът прелетя високо. Столът го удари по рамото и в същия миг Чан запокити фенера към него. Улучи го по протегнатата напред ръка с револвера и тя пламна. Сонк изкрещя от яд и болка, хвърли оръжието и започна трескаво да си съблича сакото.

Чан се гмурна в тъмнината.

След секунди беше сляп. Забави крачка. Вървеше с протегната напред ръка, за да не се блъска в стените и мебелите. Трябваше да се отдалечи от Сонк, но трябваше да е тих. Ръката му напипа стената от лявата му страна и той тръгна покрай нея в някаква друга посока — в коридор ли беше влязъл? Спря и се ослуша. Вече не чуваше Сонк… възможно ли бе да е изгасил огъня толкова бързо? Или да е умрял? Не му се вярваше. Утехата му беше, че Сонк ще е принуден да стреля с лявата ръка. Продължи напред и напипа някаква завеса. Зад нея започваше тясно стълбище — лесно стигаше с ръце до стените от двете страни. Тръгна тихо надолу. Чу шум някъде отгоре. Сигурно беше Баскомб. Щяха да имат фенери, да го търсят. Стигна до площадка и напипа врата. Заключена. Внимателно бръкна в джоба си, извади халката с шперцовете и ги стисна, за да не дрънчат. Отключи я с втория, влезе и тихо затвори вратата.

 

 

И тук цареше все същият непрогледен мрак. Чан тръгна с ръка напред и напипа куп дървени щайги, после прашна библиотека. Мина покрай нея и с огромно облекчение напипа стъкло, без съмнение боядисан в черно прозорец. Строши го с бастуна. В стаята нахлу светлина и я превърна от безформена чернота в безобиден вестибюл, пълен с прашни неизползвани мебели. Погледна през строшеното стъкло. Прозорецът гледаше към една от подобните на спици на колело алеи и беше — той изви врат — поне два етажа под покрива. Външната стена беше гладка, нямаше нито первази, нито корнизи или водосточни тръби, по които да се качи или да слезе. Оттук нямаше изход.

Усети повей хладен въздух зад гърба си — все едно някой бе отворил някаква врата. Обърна се и видя метален отдушник ниско до едната стена. Със счупването на прозореца беше направил течение. Чан отиде до отдушника и клекна. Чу гласове. Въздъхна ядосано — не можеше да различи думите заради ехото в шахтата. Отворът обаче бе достатъчно широк, за да може вътре да пропълзи човек. Той тихо отмести капака докрай, вмъкна се в дупката и залази напред.

След пет метра отдушникът се раздели на три — наляво, надясно и под ъгъл нагоре. Гласовете долитаха отгоре — от етажа, от който току-що бе избягал. Виждаше се и смътна светлина. Той се закатери, запънал крака в стените, за да не се изхлузи надолу. Шахтата отново се изравняваше там, откъдето нахлуваше светлината. Пръстите му напипаха някакъв перваз и точно над него металната решетка на отвора. Провря пръсти в нея и се издърпа, докато вече можеше да надникне през пролуката, но видя само покрит с плочи под и опърпана черна завеса. Заслуша се… и чу нечий глас.

 

 

— Той е протеже на чичо ми. Разбира се, аз не харесвам чичо си, така че това не е кой знае каква препоръка. Здраво ли е вързан? Отлично. Ще разберете, че предвид скорошните обстоятелства не съм склонен да поема риска да любезнича.

В отговор някаква жена любезно се изкиска. Чан се намръщи. Гласът имаше акцент, който много приличаше на този на доктора, но човекът говореше вяло и провлечено.

— Простете за прекъсването, но може би трябва да помогна…

— Не.

— Ваше височество. — Думите бяха съпроводени с изтракване на токове. Вторият глас също бе германски.

Първият глас продължи, като явно не говореше на втория, а на жената:

— Това, което хората не разбират, ако не са го изпитали, е огромният товар на дълга.

— Отговорността — съгласи се тя. — Малцина от нас могат да я понасят добре. Чай?

— Danke. Той може ли да диша?

Беше въпрос от любопитство, не от загриженост, и отговорът бе — както Чан чу — бърз тъп удар, последван от бурен пристъп на кашлица.

— Не бива да издъхва, докато Процесът не го преобрази — продължи гласът педантично. — И ще разбере какво е да си верен, нали? Има ли лимон?

Гласовете идваха от известно разстояние — може би от другия край на стаята, не можеше да се прецени. Чан натисна решетката. Тя поддаде, но не достатъчно, за да я отвори. Натисна отново, упорито и с повече сила.

— Кой е онзи с тях? — попита първият глас.

— Престъпникът — отвърна вторият мъж.

— Престъпник ли? Защо трябва да приемаме такъв човек?

— Не бих се съгласил, че трябва.

— Различните житейски поприща носят различни отговорности, ваше височество — каза жената спокойно. — Когато няма повече какво да научим, значи сме спрели да живеем.

— Разбира се — съгласи се гласът с готовност. — И по тази логика вие сте напълно жив, майоре, защото очевидно има още много да учите за разумното мислене!

Мозъкът на Чан предположи, че вторият глас трябва да е на майор Блах, а първият — макар че тонът му противоречеше на пиянската разпуснатост, описана от Свенсон — на Карл-Хорст фон Маасмерк. Но не това привлече вниманието му. Жената бе Розамунд, графиня Лакер-Сфорца. Какво ли правеше тук? А освен това говореше за него!

— Майорът е ядосан, ваше височество, защото този човек му причини много неудобства. Но именно затова по мое предложение господин Баскомб го кани да се присъедини към нашите усилия.

— А той ще се съгласи ли? Ще види ли смисъла в това? — попита принцът.

— Можем само да се надяваме, че е мъдър като вас.

Принцът се изкикоти снизходително на това нелепо предположение. Чан натисна решетката. Знаеше, че е глупаво, но много искаше да я види и да види — защото разпознаваше звуците — кого ритат на пода. Усети как решетката поддава, но нямаше представа колко шум ще вдигне, когато я отвори. И тогава някой отвори с трясък вратата на стаята — някакъв мъж ругаеше бясно, а друг викаше нещо. Чу Баскомб да вика за помощ и в стаята настана суматоха — Сонк ругаеше страшно, Розамунд даваше кратки нареждания за вода, кърпи и ножици, принцът и Блах ревяха противоречиви заповеди. В цялата тази суматоха Чан бързо се измъкна от отдушника и се спотаи зад близката завеса.

 

 

Баскомб се опитваше да обясни какво се е случило в кабинета му и как после оставил Сонк и Чан.

— Защо? — сопна се Розамунд.

— Ами… господин Сонк каза да…

— Казах ти! Казах ти, а ти не ме послуша.

Но думите й не бяха насочени към Баскомб.

— Ти сбърка — изсъска Сонк. — Той нямаше да се поддаде.

— Щеше да се поддаде на мен.

— Значи следващия път си го хвани сама… и си понеси последствията — злобно отвърна Сонк.

Взираха се ядосано един в друг. Чан огледа останалите. Баскомб изглеждаше направо съкрушен, принцът — белезите по лицето му още си личаха — изглеждаше любопитен, сякаш не е сигурен дали трябва да се тревожи, а Блах ги гледаше със зле прикрито неодобрение. На пода зад тях, вързан и със запушена уста, лежеше нисък набит мъж с костюм — Чан не го познаваше. От другата страна на Сонк на колене стоеше друг мъж, оплешивяващ, с тежки очила, и превързваше изгорената му ръка с марля.

Сонк седеше на една дървена маса, краката му се спускаха между висящи кожени ремъци. На пода наоколо имаше няколко от продълговатите кутии. На едната стена висяха големи географски карти със забити в тях цветни кабарчета. Над масата на дълга верига се спускаше полилей. Чан вдигна очи. Таванът бе много висок, а самата стая бе кръгла — намираха се в един от ъгловите куполи на сградата. Току под гредите на тавана имаше ред малки кръгли прозорци. От улицата бе видял, че са точно под покрива, но не виждаше как може да ги стигне. Върна поглед към картите. Бяха на Северна Германия. На херцогство Мекленбург.

Сонк се смъкна от масата с ръмжене и тръгна към вратата. Хапеше устни от мъчителната болка.

— Къде отивате? — попита Баскомб.

— Да си спася проклетата ръка! — извика той. — Да намеря лекар! Да се махна оттук, защото иначе ще убия някого от вас!

— Виждате ли какво имах предвид, ваше височество — каза безгрижно Розамунд на принца. — Отговорността е като храбростта. Преди изпитанието човек просто не знае дали я притежава. А тогава, разбира се, е прекалено късно — или успяваш, или се проваляш.

Сонк спря на прага и изръмжа заплашително, все едно самите му думи бяха пушеща киселина:

— Наистина, ваше височество. Да избягаш от отговорността може да е смъртоносно — човек рядко е в по-голяма опасност, отколкото когато вярва на тези, които обещават всичко. Нима Сатаната не е бил най-красивият от ангелите? — И излезе.

Баскомб се обърна към графинята:

— Мадам…

Тя кимна покровителствено.

— Погрижете се да не нарани някого.

Баскомб бързо излезе.

— Вече сме сами — каза принцът с тон, който би трябвало да е очароващ. Графинята се усмихна и огледа останалите в стаята.

— Само принц може да си мисли, че е насаме с жена, когато в стаята просто няма други жени.

— Това прави ли Франсис Сонк жена, нали той току-що ни напусна? — изсмя се майор Блах. Смееше се като гарван.

Принцът се разсмя с него. За миг Чан дори изпита симпатия към Сонк и се изкуши просто да скочи и да ги нападне. Ако първо убиеше Блах, с останалите щеше да се справи лесно. След това отново заговори Розамунд и гласът й го накара да застине на място.

— Предлагам да сложим хер Флаус на масата.

— Отлична идея — съгласи се принцът. — Блах! И ти там…

— Това е господин Грей от Института — търпеливо каза Розамунд, все едно вече го бе казвала.

— Добре — вдигнете го!

— Много е тежък, ваше височество — измрънка Блах, почервенял от усилие.

Чан се усмихна, когато видя Блах и по-възрастния господин Грей без полза да се борят с ритащия хер Флаус, който правеше всичко по силите си изобщо да не стигне до масата.

— Ваше височество? — въпросително каза графиня Лакер-Сфорца.

— Спрете да се съпротивлявате, Флаус, или наистина лошо ви се пише — каза принцът. — Това е за ваше добро и след това ще ми благодарите!

Избута Грей и хвана краката на мятащия се мъж. И този опит не бе кой знае колко по-успешен, но с много пъшкане накрая успяха да го качат на масата.

— Вържете го и пригответе апарата.

— Да го разпитаме ли? — попита Блах.

— За какво? — отвърна принцът.

— За съюзниците му в Мекленбург. За съюзниците му тук. За местонахождението на доктор Свенсон…

— Защо да си правим труда? След като премине Процеса, ще ни каже по своя воля, ще бъде наистина един от нас.

— Вие не сте ли преминали Процеса, майоре? — попита графинята с любезна заинтересованост.

— Все още не, госпожо.

— Ще го премине — заяви принцът. — Настоявам. Искам всичките ми съветници да станат част от тази… яснота. — Отпи от чая.

— Това, разбира се, е причината да не намерите Свенсон и да се провалите с този… този… престъпник.

Блах съвсем несръчно се опита да смени темата:

— Ще ни трябва ли Баскомб, за да продължим?

— Сигурна съм, че господин Грей ще се справи — каза графинята. — Но може би ще му помогнете с кутиите?

Чан гледаше очарован как отварят продълговатите кутии и вадят филцовата облицовка на пода. Докато Блах връзваше Флаус за масата — стягаше коланите без никакви скрупули, — възрастният господин Грей извади нещо, което приличаше на огромни очила: стъклата бяха невъзможно дебели и обрамчени с черна гума. Цялото съоръжение — всъщност част от някаква машина — бе омотано с влачещи се блестящи медни жици. Грей сложи очилата на лицето на борещия се мъж, стегна ги жестоко и се върна при кутията. Извади един обвит в гума кабел с големи метални накрайници, закачи единия край за медната жица, след което коленичи с другия до кутията и го закачи там — Чан не виждаше точно за какво, — а после, с известно усилие, завъртя някакъв ключ или може би дюза, защото Чан чу съскането на въздух под налягане. Грей стана, погледна Розамунд и каза:

— Да се дръпнем от масата.

От вътрешността на кутията започна да струи синя светлина, все по-ярка. Флаус се напрегна и изви гръб. Жиците започнаха да жужат.

Това бе моментът на Чан. Съчувстваше на Флаус — особено ако той наистина бе съюзник на Свесон, макар Свенсон да не бе споменал за съюзници, но пък това беше най-доброто отвличане на вниманието, което щеше да има, тъй като и четиримата гледаха мъките на човека, все едно беше публична екзекуция. Чан се измъкна иззад завесата, направи три големи крачки и с все сила заби юмрук в тила на Блах. Майорът се сгромоляса на пода, а Чан се обърна към принца, чието лице бе бръщолевеща маска на изненада, и го зашлеви жестоко през челюстта с такава сила, че той се преметна от стола и се стовари върху масичката за чай. Чан се извъртя към Грей и заби бастуна в мекото му шкембе. Грей бе старец, но Чан не искаше да поема рискове — се преви на две, изпъшка и седна тежко на пода, лицето му стана мораво. Чан се завъртя към Розамунд и извади острието от бастуна, готов да отвърне на нейното оръжие, каквото и да е то.

Тя нямаше оръжие. Усмихваше му се.

Звънтящите жици около тях вече виеха. Флаус отвратително се тресеше на масата, около кърпата в устата му бе избила пяна. Чан посочи кутията.

— Спрете го! Изключете го!

Розамунд отвърна съвсем спокойно:

— Ако апаратът спре, той ще умре.

Чан ужасено погледна Флаус, после бързо се обърна към другите мъже. Блах не помръдваше и той се запита дали не му е строшил врата. Принцът стоеше на четири крака и опипваше ченето си. Грей продължаваше да седи. Чан пак погледна Розамунд. Шумът бе оглушителен, светлината, която проблясваше около тях, беше брилянтно синя, все едно се рееха в най-светлото и най-чистото лятно небе.

Розамунд се усмихваше.

Нямаше ясна представа колко дълго стояха така — поне няколко минути, — вгледани в очите си. Насили се да погледне мъжете на пода и веднъж да перне с бастуна Карл-Хорст по ръката, когато принцът се опита да докопа един нож от преобърнатия поднос за чай. Заради рева на Процеса всичко изглеждаше все едно се случва в тишина, не се чуваше никой от нормалните звуци — издрънчаването на ножа на каменния под, ругатнята на принца, стоновете на господин Грей. Чан се обърна към Розамунд със съзнанието, че тя е единствената опасност в стаята, и зачака. От лицето на Флаус се вдигаше пара. Чан се опита да мисли за Свенсон и Селесте. Вероятно и двамата бяха мъртви или на път към гибелта си. Не можеше да направи нищо за тях. Знаеше, че е сам.

С рязко изщракване Процесът приключи, светлината внезапно угасна и звукът се превърна в ехо. Ушите на Чан пищяха. Той примигна. Флаус лежеше неподвижно, но гърдите му се надигаха — поне беше жив.

— Кардинал Чан. — Гласът на Розамунд прозвуча обезпокоително тихо в сянката на тътена, все едно слухът му изневеряваше.

— Мадам.

— Не вярвах да се видим пак.

Чан хвърли бърз поглед към принца и Грей, които мируваха.

— Не се притеснявайте — каза тя. — Решила съм да поговорим.

— Любопитен съм дали майор Блах е мъртъв. Един момент. — Чан коленичи до тялото и притисна два пръста към шията му. Имаше пулс. Стана и каза: — Е, може би следващия път.

Тя кимна любезно, все едно смяташе, че това би могло да е хубаво, после посочи възрастния мъж.

— Ако позволите, щом така и така ни прекъснаха, господин Грей може да се погрижи за хер Флаус. Само за да се увери, че не е пострадал. Трансформацията е бурна и понякога…

Чан кимна на Грей, който несигурно се изправи и отиде до масата.

— Можем ли да седнем? — попита Розамунд.

— Трябва да ви помоля да се държите прилично — отвърна Чан.

Тя се разсмя искрено развеселена.

— О, не бих мечтала за нищо друго… тук. — И отиде до двата стола, на които бяха седели с принца, който все още бе на четири крака. Седна на предишното си място, а Чан вдигна катурнатия стол на принца и протегна бастуна си към Карл-Хорст. Той разбра намека и запълзя на заден ход като сърдит рак.

Чан седна, отметна пеша на палтото си настрани и погледна към масата. Грей бе свалил коланите на Флаус и махаше маската от стъкло и жици, отлепяше я от нещо, което приличаше на някакви розови желатинови остатъци, които се бяха събрали там, където маската се бе допирала до кожата. Искаше му се да види пресните белези от първа ръка, но преди маската да бъде свалена напълно, Розамунд заговори:

— Колко отдавна изглежда срещата ни в Библиотеката, нали? А всъщност беше преди — колко? — само преди ден?

— Един ден.

— Да. А вие направихте ли това, за което ви помолих? — И поклати глава престорено сериозно.

— Какво бе то?

— Да намерите Изобел Хейстингс, разбира се.

— Това направих.

— И да ми я доведете?

— Това не направих.

— Какво разочарование. Толкова ли е красива? — Тя се разсмя, все едно не можеше да се преструва, че въпросът е сериозен. — Наистина, Кардинале, какво ви спира?

— Сега ли? Не зная къде е.

— Аха. Но ако знаехте…

Не бе запомнил правилно цвета на очите й — бяха като листенцата на най-светлия лилав ирис. Носеше копринен жакет с точно същия цвят. На ушите й се полюшваха мъниста от венециански кехлибар, обковани със сребро. Деликатната й шия бе гола.

— Пак нямаше да мога.

— Толкова ли е забележителна? Баскомб не мисли така, но пък аз не бих питала мъж като Баскомб за истината за някоя жена. Той е прекалено… ами… „практичен“ е любезна дума.

— Съгласен съм.

— Е, ще ми я опишете ли?

— Смятам, че сте я виждали, Розамунд. И сте я предали да я насилят и убият.

— Така ли? — Очите й се разшириха някак престорено свенливо.

— Така казва тя.

— В такъв случай сигурно е така.

— Така че може би вие трябва да я опишете.

— Разбирате ли, точно това е проблемът. Защото — и вероятно това е очевидно — когато аз се срещнах с тази дама, реших, че е незначително нахално момиче без никаква стойност. Има ли още чай?

— Чайникът е на пода — каза Чан. Погледна към масата. Грей все още стоеше надвесен над Флаус.

— Срамота — усмихна се Розамунд. — Не ми отговорихте.

— Може би не съм сигурен какъв е въпросът.

— Според мен е очевиден. Защо настояхте да изберете нея пред мен?

Ако това бе възможно, усмивката й стана още по-примамлива и прибави нотка чувственост на устните й, закачливо разкривайки първия намек за ясните изкушения, които щяха да последват.

— Не знаех, че имам такъв избор.

— Наистина, Кардинале, разочаровате ме.

 

 

Странен разговор насред натръшкани тела, клечащи принцчета и машини на брутална наука — и всичко това в тайна стая в лабиринта на външното министерство. Чан се питаше колко ли е часът. Питаше се дали Селесте не е в някоя стая наблизо. Тази жена бе по-опасна от всички в Кликата. Защо той се държеше като неин ухажор?

— Може би има нещо общо с това, че съюзниците ви се опитваха да ме убият — отвърна той.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— И убиха ли ви?

— Вие убихте ли госпожица Темпъл?

— Едно на нула за вас. — Тя го изгледа изпитателно. — Само това ли е? Тя да оцелее?

— Между другото, Сонк знае — каза той в стремежа си да смени темата.

— Какво знае?

— Че има различни интереси.

— Много очарователно от ваша страна да избързвате така, но моля ви, не го приемайте като упрек — най-добре си стойте при хулиганството и покривите. Какво знае господин Сонк е моя работа. О, хер Флаус, виждам, че вече сте с нас.

Чан се обърна и видя, че мъжът е на крака до масата, лицето му бе белязано от извитите изгаряния, кожата около тях беше опъната и лъскава, яката му бе мокра от пот и лиги. Очите му бяха смущаващо празни. До него стоеше Грей.

— Възхищавам ви се, Кардинале — каза Розамунд.

Той се обърна към нея.

— Поласкан съм.

— Така ли? — Тя се усмихна. — Възхищавам се на съвсем малко хора… и го казвам на още по-малко.

— Тогава защо ми го казвате?

— Не зная. — И сниши глас до провокиращ интимен шепот. — Може би заради това, което е станало с очите ви. Успявам да зърна белезите и мога само да си представям колко ужасно изглеждат, когато свалите очилата си. Сигурно биха ме отвратили, но в същото време си представях как с удоволствие прокарвам езика си по тях. — Гледаше го внимателно, после сякаш възвърна спокойствието си. — Но ето че пак избързвам. Извинете ме. Господин Грей?

Тя се обърна към Грей, който бе довел Флаус доста наблизо. Чан бе поразен от мъртвите му очи — все едно беше някакво препарирано животно. Извърна се с неудобство, щеше му се да бе успял да се намеси по-рано — това, което се бе случило с Флаус, бе по-лошо от смъртта. Някакъв задавен звук го накара да се обърне пак — Грей беше стиснал Флаус изотзад за врата и го душеше. Чан се надигна от стола и се обърна към Розамунд. Не бяха ли направили достатъчно?

— Какво…

Думите увиснаха на устните му. Флаус стрелна ръце напред, сграбчи го за гърлото и стисна ужасно. Чан се опита да се освободи от хватката му — беше желязна. Лицето на Флаус бе все така безизразно, пръстите му се забиваха във врата на Чан. Той не можеше да диша. Заби коляно в корема на Флаус, но не последва реакция — хватката му стана дори още по-здрава. Пред очите на Чан заплуваха тъмни петна. Той извади острието от бастуна си. Грей го гледаше над рамото на Флаус. Флаус реагираше на Грей! Чан заби камата в ръката на Грей. Старецът извика и се дръпна настрани, от раната шурна кръв. Щом Грей го пусна, Флаус веднага се успокои и хватката му отслабна. Чан махна ръцете му от врата си и жадно си пое дъх. Не разбираше какво бе станало. Обърна се към Розамунд. В облечената й с ръкавица ръка имаше нещо. Тя духна в шепа. В лицето на Чан избухна облаче дим.

 

 

Усещането бе мигновено. Гърлото му се сви и после усети режещ студ, все едно преглъщаше лед. Режещото чувство нахлу в дробовете и в главата му, навсякъде, където бе вдишал праха. Бастунът и камата паднаха от ръцете му. Не можеше да говори. Не можеше да помръдне.

— Не се тревожете — каза Розамунд. — Не сте мъртъв. — Погледна покрай него към принца, който все още седеше на пода.

— Ваше височество, ще помогнете ли на господин Грей с раната му? — Върна виолетовите си очи на Чан. — Вие, Кардинал Чан, сте мой. — Протегна ръка и спря Карл-Хорст, който бе тръгнал към Грей. — Всъщност защо Кардинала не помогне на господин Грей? Сигурна съм, че в превързването на рани има повече опит от престолонаследника на Мекленбург.

Той им помогна. Тялото му се подчиняваше на заповедите й без въпроси, умът му наблюдаваше отвътре, сякаш от ужасно далеч през някакъв заскрежен прозорец. Най-напред хубаво превърза раната на Грей, после вдигна Блах на масата, така че Грей да му прегледа главата. Колко ли време му бе отнело? Баскомб се върна с няколко облечени в червени униформи драгуни, които вдигнаха Блах, и всички мъже излязоха. Чан не можеше да помръдне — остана сам с Розамунд. Тя заключи вратата, после пак седна. На лицето й имаше изражение, каквото не бе виждал, сякаш нарочно бе изчистила от него и най-малката следа от любезност.

— Прахът в дробовете ви прави говоренето невъзможно — каза тя спокойно. — Последствията ще отслабнат, освен ако не реша да останат постоянни. Засега ще се задоволя с отговор с да или не — просто кимване ще е достатъчно. Надявах се да ви убедя и да ви предам на Процеса, но сега няма време и няма кой да ми асистира — а ще е много неприятно да загубя цялата ви информация при злополука.

Беше все едно разпитваше някой друг. Той усети как кимна, че я е разбрал. Съпротивата бе невъзможна — едва успяваше да следва думите й и докато ги проумееше, тялото му вече бе отговорило.

— Били ли сте с онази Темпъл и доктора на принца?

Чан кимна.

— Знаете ли къде са те сега?

Той поклати глава отрицателно.

— Тук ли ще дойдат?

Той поклати глава.

— Планирате ли да се срещнете с тях?

Чан кимна. Розамунд въздъхна.

— Е, няма да губя време да гадая къде… Говорихте със Сонк. Той подозира нещо — мен ли?

Чан кимна.

— Баскомб чу ли ви да говорите?

Чан поклати глава. Тя се усмихна.

— Значи има предостатъчно време… Вярно е, че Франсис Сонк притежава част от влиянието на по-големия си брат, но съвсем малка част, защото е толкова непокорен и разпуснат, че между тях няма нито близост, нито приятелство и той няма особени изгледи да получи наследството. Но, разбира се, аз съм приятелка на Франсис, независимо от всичко, така че той наистина няма къде другаде да иде. Така че, достатъчно. Представете си, вие се опитвате да сплашите мен. А какво открихте при разследванията си. Знаете ли кой е убил полковник Трапинг?

Чан поклати глава.

— Знаете ли защо избрахме Мекленбург?

Чан поклати глава.

— Знаете ли кой е Оскар Вайланд?

Чан кимна.

— Наистина ли? Браво на вас. Знаете ли за синьото стъкло?

Чан кимна.

— А, това не е толкова добре — за оцеляването ви имам предвид. Какво сте видели? Почакайте, бяхте ли в Института?

Чан кимна.

— Вие ли влязохте, когато онзи кретен изпусна книгата, или може би вие сте причината да я изпусне?

Чан кимна.

— Невероятно — вие сте необуздана стихия. Той е мъртъв, нали знаете, а после и това, което се случи с момичето на графа заради това… Но предполагам, че това едва ли ви засяга, нали?

В затвора на ума си Чан се гърчеше от потвърждението, че действията му бяха обрекли Анжелик на гибел. Кимна. Розамунд наклони глава на една страна.

— Наистина ли? Не за мъжа. Почакайте, момичето… момичето беше от бардака. Не ви смятах за такъв кавалер, но почакайте — възможно ли е да сте я познавали?

Чан кимна. Розамунд се разсмя.

— Съвпадение като от роман за дами. Нека да позная… обичали сте я ужасно?

Чан кимна. Розамунд се разсмя още по-високо.

— О, това е безценно! Мисля, че току-що ми дадохте късчето информация, което ми е нужно, за да се сприятеля отново с господин Сонк — неочаквана награда. — Тя се опита да се овладее, но не можа да скрие усмивката си. — Виждали ли сте друго стъкло, освен строшената книга?

Чан кимна.

— Колко съжалявам за вас. Тя… да, разбира се, у принца имаше една от евтините карти на графа, нали? Нима някога се е раждал друг мъж, който повече да обича да гледа сам себе си? Докторът ли я е намерил?

Чан кимна.

— Значи докторът и госпожица Темпъл също знаят за синьото стъкло?

Чан кимна.

— И знаят за Процеса — няма значение, разбира се, че знаят. Тя го видя сама, а докторът е прегледал принца… Знаете ли какво е значението на брака на Лидия Вандаариф?

Чан поклати глава.

— Били ли сте в имението Тар?

Чан пак поклати глава. Тя присви очи.

— Госпожица Темпъл, предполагам, е била там с Роже… но толкова отдавна, че няма значение. Добре. Последният въпрос за момента… аз ли съм най-прелестната жена, която сте срещали?

Чан кимна. Тя се усмихна. После бавно като залез, който се плъзга зад хоризонта, усмивката й се стопи и тя въздъхна:

— Много хубава мисъл за завършек може би и за двама ни. Самият край е печален. За мен вие сте екзотично блюдо… доста сурово… и бих предпочела да ви отделя повече време. Съжалявам.

Бръкна в малкото джобче на вталения си копринен жакет и извади още една доза от финия син прах на върха на облечения си в ръкавица показалец.

— Мислете за това като за начин да се присъедините към изгубената си любима…

И духна праха в лицето му. Устата на Чан бе затворена, но той усети как прахът влиза през носа му. Главата му все едно замръзна, кръвта му се втвърди, разцепвайки вените в черепа му. Беше в агония, но не можеше да помръдне. В ушите му прозвуча ясно изпукване. Погледът му блуждаеше. Гледаше плочите на пода. Беше паднал. Беше сляп. Беше мъртъв.

 

 

Полилеят бе от три големи концентрични железни пръстена, всеки с метални гнезда за свещи. Седем-осем все още горяха. Колко време бе минало? Нямаше представа. Едва можеше да мисли. Претърколи се на една страна, за да повърне, и откри, че вече го е правил, може би много пъти. Повърнатото бе синьо и дори за него самия — зловонно. Претърколи се на другата страна. Чувстваше се, все едно някой му е отрязал главата и я е натикал в лед и слама.

Сигурен беше, че го е спасил носът му. Вътрешните увреждания, белезите, блокажите — по някакъв начин прахът не бе успял да проникне докрай или поне не в смъртоносно количество. Избърса лице — от устата и ноздрите му се стичаха синкави струйки слуз. Тя беше искала да го убие със свръхдоза, но обезобразената вътрешност на носа му беше попречила на фаталната концентрация да подейства, като бе попила отровните химикали по-бавно и му бе позволила да оцелее. Колко време бе минало? Погледна към кръглите прозорци. Беше мръкнало. В стаята бе студено, на пода имаше петна от покапал восък. Опита се да седне. Не успя. Сви се по-далеч от повърнатото и затвори очи.

Когато се събуди, се чувстваше значително по-добре, макар и съвсем малко по-енергичен от окачено на кука заклано прасе. Успя да се изправи и му причерня, но не падна. Видя чайника на земята. Взе го и го разклати — беше останало малко. Като внимаваше да не се пореже на строшения чучур, изля горчивия чай в устата си, изплакна я и го изплю на пода. Отпи отново и преглътна, после остави счупения чайник на подноса. С немалка почуда видя бастуна си под масата. Разбра, че оставянето му тук е жест на презрение, а и за да бъде открито тялото му с оръжие. Независимо колко слаб и болен се чувстваше, изгаряше от желание да ги накара да съжаляват за това.

В стаята имаше фенер и след няколко минути търсене той откри и кибрит и го запали. Излезе и тръгна по заплетените коридори. Броди няколко минути, без да срещне някого и да чуе нещо, през множество складове, стаи за срещи и вестибюли, като завиваше ту наляво, ту надясно, за да спазва приблизително една посока. Това в крайна сметка го отведе до задънен коридор — до голяма врата без ключалка и брава. Отново му прилоша и в отчаянието си той потропа по вратата.

От другата страна се чу приглушен глас:

— Господин Баскомб?

Вместо да отговори, Чан отново потропа. Чу как някой вдигна резето. Не знаеше за какво да се подготви — да замахне с фенера, да приготви бастуна или за отстъпление. Нямаше сили за нищо. Някой отвори вратата и Чан видя редник драгун с червена униформа.

— Вие не сте господин Баскомб.

— Баскомб тръгна — каза Чан. — Преди няколко часа — не го ли видяхте?

— На пост съм само от шест. — Войникът се намръщи. — Вие кой сте?

— Казвам се Чан. Бях в групата на Баскомб. Стана ми зле. Бихте ли… — Чан се олюля. — Бихте ли ми дали вода?

Войникът го хвана под ръка и го въведе в малка стая за стражата. И в нея като във вестибюла имаше газови лампи и вътре се лееше топла смътна светлина. Чан виждаше, че са близо до някакво голямо стълбище — може би главния вход за този етаж, а не тайната бърлога на Баскомб, където го бяха завели. Прекалено беше уморен, за да мисли. Седна на един прост дървен стол и войникът — каза, че името му било Рийвс — му даде канче чай с мляко, сложи в скута му метална чиния с хляб и сирене и му кимна да хапне.

Горещият чай опари гърлото му, но той усещаше как същевременно го лекува. Отхапа залък и се насили да го сдъвче, само за да успокои стомаха си. След първите няколко хапки обаче осъзна колко е гладен и започна систематично да унищожава всичко. Рийвс му наля още чай и седна да пийне и той.

— Много съм ви признателен — каза Чан.

— Няма за какво. — Рийвс се усмихна. — Приличахте на самата смърт, ще ме прощавате. А сега изглеждате просто адски зле. — И се разсмя.

Чан се усмихна. Гърлото и небцето му бяха разранени от праха. При всяко вдишване го пробождаше болка, все едно си бе строшил ребрата. Можеше само да гадае какво е състоянието на дробовете му.

— Та, казвате, че всички са тръгнали? — попита Рийвс.

Чан кимна.

— Имаше злополука с един фенер. Един от другите — Франсис Сонк — се изгори лошо. Господин Баскомб отиде с него на лекар. Мен ме оставиха… и изведнъж ми прилоша. Явно съм припаднал и нямам представа кое време е.

— Наближава девет — каза Рийвс и погледна вратата малко нервно. — Трябва да довърша обиколката.

— Не искам да ви преча. Ще си тръгна — само ми покажете пътя. Последното, което искам, е да ви създавам затруднения…

— Не е затруднение да помогна на приятел на господин Баскомб — отвърна Рийвс. Станаха и Чан непохватно остави чашата и чинията на бюфета.

В този момент на прага се появи човек с лъскав меден шлем под мишница и сабя на кръста и Рийвс застана мирно. Мъжът влезе. По златото на яката и еполетите на червената му униформа се виждаше, че е капитан.

— Рийвс — каза той, без да сваля очи от Чан.

— Господин Чан, капитане. Сподвижник на господин Баскомб.

Капитанът не каза нищо.

— Беше вътре, сър. Чух го да тропа по вратата…

— По коя врата?

— Врата номер пет, капитане. Районът на господин Баскомб. На господин Чан му е станало лошо…

— Да. Добре, тръгвай. Закъсняваш да смениш Хикс.

— Слушам!

Капитанът направи на Чан знак да седне. Рийвс грабна шлема си и бързо излезе, като спря на прага, за да кимне на Чан зад гърба на капитана. Забързаните му стъпки зачаткаха по коридора и после по стълбите. Капитанът си наля чай и седна. Чак тогава Чан също седна.

— Чан, казвате?

— Така ме наричат.

— Смайт. Капитан на Четвърти драгунски полк. Рийвс каза, че не сте били добре?

— Да. Той беше много любезен.

— Заповядайте. — Смайт бръкна в куртката си и извади плоско шише. Отвинти капачката и го подаде на Чан. — Сливово бренди — каза с усмивка. — Много го обичам.

Чан отпи. Усети остър спазъм в гърлото си, но брендито сякаш прогори остатъците от синия прах. Върна шишето.

— Много съм ви признателен.

— От хората на Баскомб сте значи? — попита капитанът.

— Не бих стигнал толкова далеч. Дойдох по негова молба. Друг член на групата претърпя злополука и…

— Да, Франсис Сонк. — Капитан Смайт кимна. — Чух, че се изгорил доста лошо.

— Да. Та както казах на войника ви, на мен ми призля, докато ги чаках да се върнат. Сигурно съм припаднал… беше преди няколко часа… и се събудих сам-самичък. Очаквах Баскомб да се върне. Работата ни съвсем не е приключена.

— Без съмнение господин Сонк се е нуждаел от вниманието му.

— Без съмнение — каза Чан. — Той е… важна особа.

Смайт стана, затвори вратата и завъртя ключа. После се усмихна на Чан някак печално.

— Човек винаги трябва да е внимателен в правителствена сграда.

— Четвърти драгунски наскоро бе назначен към външното министерство — отбеляза Чан. — Май го четох във вестника. Или към двореца?

Смайт се върна на стола си и го изгледа за миг, преди да отговори. Отпи глътка чай и се облегна назад, хванал чашата с две ръце.

— Мисля, че се познавате с нашия полковник.

— Защо го казвате?

Смайт мълчеше. Чан въздъхна — глупостта винаги се заплащаше.

— Видели сте ме вчера сутринта. На доковете с Аспиш. Глупаво място за среща.

— Ще ми кажете ли причината за нея?

— Може би. — Чан сви рамене. Усещаше подозрителността на капитана, но реши да пробва. — Ако първо вие ми кажете нещо.

Смайт сви устни.

— Какво?

Чан се усмихна.

— Били ли сте в Африка с Аспиш и Трапинг?

Смайт се намръщи — не бе очаквал този въпрос. Кимна.

— Питам — продължи Чан, — защото полковник Аспиш подчерта множеството морални и професионални разлики между него и Трапинг. Не храня илюзии за характера на полковник Трапинг. Но — ако ми простите — настояването на Аспиш да се срещнем на онова място е само един пример за безразсъдната му арогантност.

Зачуди се дали не е прекалил. Смайт го погледна изпитателно, после каза:

— Много офицери купуват постовете си. Не е необичайно да служиш с хора, които не са войници, освен заради платените пари. — Чан виждаше, че подбира думите си много внимателно. — Подполковник Аспиш не е от тях, но…

— Но вече не е човекът, който е бил преди? — подхвърли Чан.

Смайт го изгледа с проницателност, от която на Чан му стана неудобно. След миг въздъхна тежко, сякаш бе стигнал до решение, което не му харесва, но което по някаква причина не може да избегне.

— Запознати ли сте с последиците от употребата на опиум?

Чан успя да сдържи смеха си и да кимне разбиращо и незаинтересовано. Смайт продължи:

— Значи знаете как първото вкусване може да подкупи, как може да накара човек да жертва всичко друго за един наркотичен сън. Така е и с Ноланд Аспиш, само че опиумът е примерът на поста и успеха на Артър Трапинг. Не съм негов враг. Служих му вярно и го уважавах. Но завистта му към незаслуженото повишение на онзи човек поглъща — или вече е погълнала — всичко предано и справедливо в характера му.

— Но сега той командва полка.

Смайт кимна отсечено и се намръщи.

— Казах достатъчно. За какво се срещнахте?

— Аз съм човек, който прави… разни неща — каза Чан. — Подполковник Аспиш ме нае да намеря Артър Трапинг, който беше изчезнал.

— Защо?

— Не от любов, ако това питате. Трапинг представляваше влиятелни хора, а тяхното влияние, техният интерес, бе причина полкът да бъде преместен от колониите в двореца. А сега него го нямаше. Аспиш искаше да поеме командването, но се тревожеше за другите сили в действие.

Смайт трепна от отвращение. Чан се радваше, че е решил да не му казва цялата истина.

— Разбирам. Намерихте ли го?

— Намерих го. Беше мъртъв, убит. Не зная как или от кого. Тялото е хвърлено в реката.

— Но защо?

— Наистина не знам.

— Затова ли сте тук — да докладвате на Баскомб?

— Не… точно.

Смайт настръхна и Чан вдигна ръка.

— Не се тревожете. Или по-скоро — тревожете се, но не заради мен. Дойдох да говоря с Баскомб. Какво е впечатлението ви от него?

Смайт вдигна рамене.

— Служител в министерството. Не е глупав и не е толкова надут като някои други тук. Защо?

— Просто така. Той играе малка роля, защото поръчката ми всъщност беше от Сонк и графиня Лакер-Сфорца, тъй като те са били в съюз с полковник Трапинг, особено Сонк. И поради причини, които не разбирам, един от двамата — не зная нито кой, нито дали е така със сигурност — е уредил смъртта му. Вие също като мен знаете, че Аспиш сега е в ръцете им. Вашите операции днес — да ескортирате кутиите с оборудването от Кралския институт…

— До Харшморт, да.

— Именно — каза Чан спокойно, макар вътрешно да ликуваше от разкритието на Смайт. — Робърт Вандаариф е част от плана им, възможно е да е негов архитект, както и престолонаследникът на Мекленбург.

Смайт вдигна ръка, за да му каже да замълчи. Извади плоската, отвори я и намръщено отпи голяма глътка. Подаде я на Чан, който не му отказа. Глътката бренди отново запали огън в гърлото му, но по някакъв решителен самоунищожителен начин той беше сигурен, че това е за добро. Върна плоската на капитана.

— Всичко това… — Смайт говореше почти шепнешком. — Толкова много неща не ми се струваха правилни, и все пак повишенията, отличията, дворецът, министерствата, за да прекарваме времето си, като ескортираме каруци или публични личности, които са достатъчно тъпи да се подпалят сами…

— На кого служите в двореца? — попита Чан. — Тук на Баскомб и Крабе, но дори те трябва да получават одобрение отгоре.

Смайт не го слушаше. Бе потънал в мисли. Вдигна очи, на лицето му бе изписана умора, която Чан не бе забелязал досега.

— В двореца ли? Дворецът е гнездо на импотентни херцози, които се превземат около една недолюбена дърта вещица. — Смайт поклати глава. — Трябва да тръгвате. Стражата ще се смени и полковникът може да е с тях — често се среща със заместник-министъра късно вечер. Кроят планове, но никой от другите офицери не знае какви. Повечето, както можете да си представите, са също така арогантни като Аспиш. Трябва да побързаме — може би са им дали името ви. Предполагам, че разказът ви, че сте се почувствали зле, е измислица?

Чан се изправи заедно с него.

— Съвсем не. Но беше в резултат на отравяне и ужасно лошото ми възпитание да оцелявам.

Смайт се усмихна криво.

— Накъде е тръгнал светът, щом човек вече не се подчинява на по-висшите и не умира, когато те го искат?

 

 

Смайт бързо го поведе надолу по стълбите до втория етаж и после по няколко криволичещи коридора до балкона над входа.

— Стражата се сменя по-късно от тази на главния вход и хората ми все още ще са там — обясни му. Погледна го изпитателно. — Боя се, че сте негодник — или бих ви сметнал за такъв при нормални обстоятелства, но странните времена водят до странни срещи. Вярвам, че ми казвате истината. Ако можем да си помогнем взаимно… е, поне няма да сме толкова сами.

Чан протегна ръка.

— Сигурен съм, че съм негодник, капитане. Но при все това съм враг на тези хора. Много съм ви признателен за добротата. Надявам се някога да мога да ви отвърна със същото.

Смайт стисна ръката му и кимна към вратата.

— Девет и половина е. Трябва да вървите.

Слязоха по стълбите. На Чан му хрумна нещо и прошепна в ухото на капитана:

— Не сме сами, капитане. Може да срещнете един германски доктор, Свенсон, от свитата на принца. Или една млада жена, госпожица Селесте Темпъл. Ние сме заедно в това — кажете името ми и те ще ви повярват. Кълна ви се, че са много по-страховити, отколкото изглеждат.

Стигнаха портата. Капитан Смайт му кимна отсечено — на войниците би им направил впечатление всеки друг поздрав — и Чан излезе на улицата.

Тръгна към площад „Света Изобел“ и седна до фонтана, откъдето лесно щеше да забележи, ако някой се опиташе да се приближи към него от която и да е посока. Луната беше слабо бледо сияние зад навъсените облаци. От реката се бе надигнала мъгла и пълзеше към него по тухлите; влагата й гъделичкаше разраненото му гърло и дробове. Глождеше го тревогата колко ли са пострадали дробовете му. Беше виждал туберкулозни, които бълваха живота си на кървави парцали — дали това не бе първият етап на подобна мъка? Пое си дъх и усети още едно бодване, все едно в дробовете му имаше стъкло, което се забиваше в плътта му при всяко вдишване. Изхрачи гъста храчка от гърлото си и се изплю на паветата. Изглеждаше по-тъмна от нормалното, но не можеше да разбере дали е заради синята течност, или е кръв.

 

 

Кутиите бяха пратени в Харшморт. Защото там бе по-широко? По-усамотено? И едното, и другото бе вярно, но му хрумна още нещо — каналите. Харшморт бе идеалното място да се пращат кутиите към морето… към Мекленбург. Ядоса се на себе си, че не бе разгледал картите в стаята с купола. Тогава поне щеше да може да ги опише на Свенсон, а сега имаше само най-бегла представа къде са забити няколкото цветни кабарчета. Въздъхна — пропусната възможност. Нямаше какво да направи.

Прекараното в безсъзнание време бе провалило надеждите му да открие госпожица Темпъл, защото където и да бе отишла, беше съмнително, че все още е там — независимо какво се бе случило. Очевидната възможност бе къщата на Баскомб, но той се въздържаше, въпреки че би му доставило огромно удоволствие да го пребие, независимо на кого служеше. За първи път се запита дали Селесте също би могла да се въздържи — възможно ли бе да не бе тръгнала да търси Баскомб? Беше ги оставила, кипяща от емоции, след като бе говорила за това, което бе изгубила. Ако то не значеше Баскомб, какво тогава? Ако приемеше думите й буквално, което май никога не бе правил, Баскомб вече нямаше място в сърцето й. Кой друг бе смазал щастието й?

Прокле се какъв глупак е и тръгна колкото можеше по-бързо към „Сен Роял“.

Подмина главния вход и влезе право в задната алея, където мъже с бели ливреи от нощната кухня изкарваха навън металните варели с остатъците и боклуците от вечерта. Отиде до най-близкия, посочи натрупаните варели и му викна:

— Кой ви каза да ги оставите тук? Къде е управителят ви?

Мъжът го погледна неразбиращо — явно винаги оставяха варелите тук, но запелтечи пред строгото и странно поведение на Чан.

— Господин Албер?

— Да! Да! Къде е господин Албер? Искам да говоря с него незабавно!

Мъжът посочи вътре. Другите вече ги зяпаха. Чан се обърна към тях и заповяда:

— Стойте тук! Ще я видим тази работа!

Влезе през сервизния коридор и зави при първа възможност в посока обратна на кухнята и господин Албер. Както се надяваше, това го отведе в пералните и килерите. Забърза нататък и скоро откри каквото търсеше — униформен портиер, който се мотаеше с халба бира. Чан влезе — сред метли, кофи и гъби — и затвори вратата. Портиерът се задави от изненада и инстинктивно отстъпи към тракащия куп дръжки за метли. Чан го хвана за яката и заговори бързо и тихо:

— Слушай ме, бързам. Трябва да занеса едно съобщение — лично, дискретно — в стаите на графиня Лакер-Сфорца. Познаваш ли я? — Човекът кимна. — Добре. Заведи ме там веднага по задните стълби. Не трябва да ни виждат, за да се запази репутацията на дамата. Тя трябва да получи съобщението ми. — Бръкна в джоба си и извади сребърна монета. Мъжът я видя и кимна, а Чан с едно движение прибра монетата в джоба си и извлече портиера от стаята. Щеше да му я даде, когато стигнеха.

Беше на третия етаж, в дъното. Портиерът почука на вратата. Никой не отговори. Почука пак. Нищо. Чан му даде монетата и извади втора.

— Не сме се срещали — каза и му я подхвърли. Портиерът кимна и се оттегли заднишком. След няколко крачки — Чан го гледаше свирепо — се обърна и почти побягна. Чан извади халката с шперцовете.

 

 

Апартаментът беше пълна противоположност на апартамента на Селесте в „Бонифас“ — излъчваше характерното за „Сен Роял“ излишество от килимите до кристала. И май беше празен. Чан взе един елегантен стол и залости вратата с него. Не искаше някой да прекъсне търсенето му.

Усили газовите лампи и огледа главния салон. Отляво и отдясно имаше отворени врати и още една затворена в отсрещния край. Бързо погледна през страничните — стая за прислужниците и втори салон. Приближи се до затворената врата и я бутна. Беше тъмно. Намери опипом газовата лампа и освети елегантна дневна с два прекрасни шезлонга и огледален поднос, пълен с бутилки. Ужас прободе сърцето му. Под единия шезлонг лежаха захвърлени две зелени боти.

Погледът му обходи стаята за други следи. На подноса с напитките имаше четири чаши, някои недопити и изцапани с червило, а на пода зад другия шезлонг имаше още две. Високо на отсрещната стена имаше голямо огледало в тежка рамка, което отразяваше вратата под изкривен ъгъл. Чан го погледна отвратено — не обичаше да се оглежда, но погледът му бе привлечен от нещо друго в отражението: на стената до него висеше малка картина, която можеше да е създадена единствено от четката на Оскар Вайланд. Той я свали от стената и я обърна, за да разгледа гърба. Вероятно с почерка на самия художник със сини букви там пишеше: „Благовещение 3/13“, а отдолу имаше поредица символи — като математическа формула, след които имаше гръцки букви, а накрая пишеше „И така те ще бъдат преродени“.

Обърна картината, смаян от откровено сладострастното й естество. Картината не беше чак порнографска, в смисъл не бе напълно откровена, но по някакъв начин бе осезаемо чудовищна. Чан дори не можеше да каже защо, но силното потръпване от отвращение бе също така неоспоримо и едновременно с вълнението в слабините му. Тази част от картината като че ли не беше непосредствено до онази, която бяха видели в галерията — на възторженото белязано лице на жената — дори само идеята да мисли за нея като за Дева Мария бе ужасяваща. Тази част показваше голия й таз отстрани, разкошните й бедра се бяха обвили около хълбоците на някаква фигура в синьо, която очевидно се съвкупяваше с нея. На втори поглед обаче Чан видя ръцете на синята фигура да стискат задника на жената… ръцете също бяха сини и окичени с много пръстени, а на китките блестяха много гривни от различен метал — злато, сребро, мед, желязо — мъжът не носеше синя дреха, синя бе кожата му. Може би бе ангел — достатъчно светотатство само по себе си, — но противоестествеността на картината се утежняваше от идеално предадената материалност на телата, от чувствената непосредственост на тежестта на бедрата на жената в ръцете на мъжа, на сплетените им тела, застинали за миг, но пораждащи незабавна представа за сладостно извиващия се съюз, който щеше да продължи — поне в ума на зрителя.

 

 

Чан преглътна и непохватно закачи картината на мястото й. Погледна я пак, съкрушен от реакцията си, объркан от дългите нокти на върховете на сините пръсти и деликатно изрисуваните отпечатъци, които оставяха в плътта на жената. Обърна се към шезлонга и извади зелените боти изпод него. Със сигурност бяха на Селесте. Самата мисъл, че краката й са толкова мънички, че се побират в такива, и въпреки това тя крачи с тях така решително, изведнъж му се стори непоносима. Въздъхна горчиво, обзет от съжаление, и почти несъзнателно ги пусна в широките джобове на палтото си. В стаята имаше още една врата, открехната. Бутна я с върха на бастуна си и тя безшумно се отвори.

Това явно бе спалнята на Розамунд. Леглото бе огромно, с високи махагонови колони в ъглите и тежки пурпурни завеси. По пода имаше разхвърляни дрехи, бельо, но имаше и рокля, жакет и дори обувки. Не разпозна никоя от дрехите като дреха на Селесте, но всъщност едва ли би могъл. Самата мисъл за бельото на Селесте — особено сега, когато се боеше, че тя е мъртва, изглеждаше нередна. Може би бе просто остатъчен ефект от картината на Вайланд, но Чан откри, че мислите му, дори може би сърцето му, са пронизани от образа на ръцете му, които се плъзгат по стройния й гръб към бедрата й, бедра, непокрити от корсети и фусти, по несъмнено кадифената й кожа. Тръсна глава. Какво си мислеше? Най-вероятно щеше да дръпне завесите и да открие трупа й. Насили се да се върне към задачата си, към стаята, и да се отдалечи от настойчивите си фантазии. Пое си дълбоко дъх — болка стегна гърдите му — и пристъпи към леглото. Дръпна завесите.

Завивките бяха разбъркани, изритани на небрежни купчини, но Чан видя изпод тях да се подава бледа женска ръка. Погледна възглавниците, натрупани върху главата на жената, и махна най-горната. Видя разрошена тъмнокафява коса. Махна още една възглавница и видя лицето на жената; лежеше със затворени очи, устните й бяха притворени, избледнелите белези по кожата около очите й едва се виждаха. Беше Маргарет Хук — госпожа Марчмур. Чан видя, че е гола, в момента, когато тя отвори очи. Тя също го видя над себе си и клепачите й трепнаха, но лицето й остана невъзмутимо. Госпожа Марчмур се прозина и лениво разтърка лявото си око. Седна в леглото, чаршафите се смъкнаха до кръста й и тя разсеяно ги дръпна да се прикрие.

— Божичко — каза и отново се прозина. — Колко е часът?

— Към единайсет — отговори Чан.

— О, спала съм часове. Каква съм поспалана… — Погледна го, в очите й играеше престорено свенливо удоволствие. — Вие сте Кардинала, нали? Казаха ми, че сте мъртъв.

Поне имаше доброто възпитание да не го каже разочаровано.

— Търся госпожица Темпъл. Била е тук.

— Беше… — отвърна жената някак унило, вниманието й бе другаде. — Няма ли кого другиго да попитате?

Той устоя на импулса да я зашлеви.

— Вие сте сама, Маргарет. Освен ако не предпочитате да ви отведа при мадам Крафт. Сигурен съм, че се притеснява до смърт заради изчезването ви.

— Не, благодаря. — Тя го погледна, все едно го виждаше ясно чак сега, и каза изненадано: — Вие сте… неприятен.

Чан я стисна за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Дори не съм започнал да бъда неприятен. Какво сте й направили?

Тя му се усмихна, но по лицето й се прокрадна страх.

— Защо мислите, че не си го е направила сама?

— Къде е?

— Не зная. Толкова ми се спеше… Винаги много ми се спи след… но пък някои хора огладняват. Попитахте ли в кухните?

Чан не реагира на вулгарния й намек — знаеше, че лъже, за да го предизвика, за да спечели време, но въпреки това думите й предизвикаха прилив на сладострастни мисли, които импулсивно запроблясваха в ума му… образът на устата на тази жена, която потрепва от изненадата на собственото си удоволствие, а после със смущаваща лекота това лице се превърна в лицето на Селесте, устните й — свити в отчаяна смес от мъка и сласт. Чан се стресна, пусна госпожа Марчмур и отстъпи от леглото. Тя отметна завивките, стана и тръгна към една купчина дрехи на пода. Беше висока и по-грациозна, отколкото бе очаквал. Съвсем нарочно се обърна с гръб към него и се наведе, за да вдигне някакъв халат — като танцьорка, — като неприлично му се показа при това движение. Докато се изправяше, го погледна с усмивка през рамо, за да се увери във възхищението му. Той забеляза по гърба й тънка плетеница белезникави белези, следи от бичуване. Тя се мушна в халата — светла коприна с огромен червен китайски дракон на гърба — и завърза колана с обиграно движение, все едно ръцете й бележеха добре известния край или началото на някакъв тайнствен ритуал.

— Виждам, че лицето ви оздравява — каза Чан.

— Лицето ми не е важно — отвърна тя, зарови с крак в купчината дрехи, намери една пантофка и я нахлузи. — Промяната се случва вътре и е несравнима.

— Виждам само, че си сменила един бардак с друг — изсумтя Чан.

Погледът й стана леден — Чан видя, че я е засегнал, и изпита огромно задоволство.

— Нямам представа — каза тя с небрежност, която той знаеше, че е фалшива.

— Преди малко видях друго лице да преминава отвратителния ви Процес — съвсем не по свое желание — и мога да ти кажа, че ако сте сторили това на госпожица Темпъл…

Тя се разсмя презрително.

— Това не е наказание. Това е дар — и самата мисъл, нелепата мисъл, че онази… имам предвид скъпоценната ви госпожичка…

Чан изпита дълбоко облекчение, отдъхна си от страха, който не бе осъзнавал, че таи, че Селесте ще стане една от тях… почти сякаш би предпочел да е мъртва. Но госпожа Марчмур продължаваше да говори:

— Тя не може да оцени възможностите, получаваната власт… — Той знаеше, че това е някаква гордост — гордостта на хора, които са били подчинени в живота си, а после са се издигнали. Годините сдържани думи превръщаха устите им в арогантни шлюзове. Бързото преминаване на тази жена от професионална прелъстителка към високомерна дама накара Чан да се ухили. Тя го видя и се вбеси.

— Мислиш, че не знам какъв си? Или коя е тя?

— Знам, че ни гонеше из бардаците некадърно и безуспешно.

— Безуспешно ли? — Тя се изсмя. — Обаче дойде тук, нали?

— Както и госпожица Темпъл. Къде е тя сега?

Тя отново се изсмя.

— Наистина не разбираш…

Чан я сграбчи за предницата на халата, блъсна я на леглото, надвеси се над нея и изсъска:

— Не, Маргарет. Ти не разбираш. Ти беше и си оставаш курва. Кой се възползва от тялото ти няма никакво значение. Чуй ме добре. Днес подпалих Франсис Сонк, победих майора на принца и оцелях след коварството на твоята графиня. Тя няма да ме измами пак — разбираш ли? В тези неща — а аз познавам тези неща — рядко има втори шанс. Дойдох да разбера, и то бързо, дали ти си ми от някаква полза. Ако не си, уверявам те, че нямам никакви скрупули да те убия, все едно си поредният плъх в мръсната дупка, която, повярвай ми, ще разруша.

Извади камата от бастуна колкото можа по-театрално — надяваше се, че не е прекалил с речта си — и заговори по-спокойно:

— Та значи, Маргарет — къде е госпожица Темпъл?

 

 

И в този момент за пръв път осъзна жестокостта на Процеса. Маргарет не беше глупава, знаеше, че няма кой да й помогне, но въпреки това започна да му крещи, все едно думите бяха оръжия, с които да го отблъсне:

— Ти си глупак! Нея я няма — никога няма да я намериш. Тя не може да бъде спасена. Живееш като дете — всички вие сте деца, светът никога не е бил ваш и никога няма да е ваш. Аз бях погълната и преродена! Отдадох се и бях обновена! Ти не можеш да ме нараниш, не можеш да промениш нищо, ти си червей в калта, махни се от мен! Махни се от тази стая и върви да си прережеш гърлото в някоя канавка!

Чан изведнъж се ядоса — презрението в гласа й жегна самообладанието му като отровен зъб — и я зашлеви. Тя падна на леглото, но продължи да вика:

— … не струва нищо! Невежа и изоставена — сама в стаи… жалки стаи с жалки тела — бърлоги — разгонени песове…

Той я удари пак и тя изгуби съзнание, главата й се отпусна безжизнено. Чан се намръщи. Гневът му се бе изпарил. Запита се дали някой в хотела не ги е чул и реши, че такива викове, ако се съдеше по изобилието празни бутилки, не са необичайни за стаите на графиня Лакер-Сфорца. Погледна тялото на Маргарет Хук — отвореният халат разкриваше нежния й корем и триъгълника между краката й някак странно трогателно. Беше красива жена. Замисли се за белезите по гърба й, толкова различни от белезите на лицето й — и едните, и другите свидетелство за нейното подчинение на желанията на по-силни от нея и все пак белег на някакво търсене на душевно спокойствие от нейна страна. Ядното й избухване му подсказваше, че още не го е намерила. Може би тъкмо това бе най-мъчително от всичко за нея. Той оправи халата й, като си позволи за миг да плъзне ръка по бедрата й, и излезе.

 

 

Докато вървеше по тъмната улица, Чан превърташе думите на госпожица Марчмур в ума си. „Тя не може да бъде спасена“. Това или значеше, че нещо вече се е случило със Селесте, или че е толкова сигурно, че ще се случи, че той не би могъл да го промени. Сигурно я бяха отвели някъде, за да я преобразят чрез Процеса, а може би просто да я убият. Но ако беше второто, защо вече не го бяха направили? Призля му, когато мислите му се върнаха на Анжелик и стъклената книга. Нима щяха да посмеят да повторят този ритуал и със Селесте? Опитът им с Анжелик беше провален от неговата поява, но какъв ли би бил успешният завършек? Без съмнение още по-чудовищен.

Първият въпрос беше: къде са я откарали? Или в Харшморт, където бяха закарали кутиите, или в имението Тар, за което го бе питала Розамунд. Свенсон вече би трябвало да е стигнал в Тар Менър, така че той трябваше да иде в Харшморт… Но ако в играта участваха такива сили, можеше ли да разчита на доктора да я спаси? Представи си как докторът, метнал отпуснатата Селесте на рамо, се опитва да избяга, докато стреля с револвер по преследващата го група драгуни… Беше обречен, да, обречен. Трябваше да разбере къде са я отвели. Неправилната догадка щеше да ги погуби всичките. Трябваше да рискува да иде в Библиотеката, за да намери повече информация за Харшморт и Тар Менър. И за кариерата.

Според картата обширните владения на лорд Тар бяха в графство Флъдмере. Кариерата бе на пет мили от имението, в ниски скалисти хълмове. Околностите не предизвикваха някакви особени подозрения: овощни градини, пасища, конюшни. Земята изглеждаше като цяло необработвана и незастроена. Картата показваше няколко малки откъснати постройки край самата кариера, но бяха ли достатъчно големи, за да поберат експериментите на графа?

Близо до самата къща имаше канали, но околните земи бяха мочурища и ниски пасища. Чан беше влизал в къщата — не беше кой знае колко висока. Търсеше къде биха могли да повторят голямата постройка от Института, която беше вкопана дълбоко в земята, а по тези места би трябвало да е в някаква висока кула. Не виждаше подобно място на нито една от двете карти. Въздъхна и разтърка очи. Отново насочи вниманието си към картата на Харшморт, защото именно там Аспиш и драгуните му бяха откарали кутиите на Кликата. Търсеше нещо, което можеше да е пропуснал. Не виждаше края на картата и я завъртя, за да я приближи към светлината. В бързината скъса долния й ъгъл, изруга ядосано и огледа скъсаното парче. Там беше написано нещо. Погледна отблизо. Беше препратка към друга карта, втора карта на същия регион. Защо имаше друга карта? Запомни номера и бързо я намери. Не успя да схване веднага. Втората карта беше част от карта на сгради. Изведнъж се сети. За голямата си къща Робърт Вандаариф бе купил и преустроил затвор.

Само след миг откри това, което търсеше. Сегашната къща беше пръстен от сгради около отворен централен двор, зает от градина във френски геометричен стил. На картата на затвора в центъра имаше кръгла структура, която — умът на Чан едва успяваше да го проумее — слизаше много етажи надолу. Това бяха затворническите килии, подредени около една централна наблюдателна кула, всички вкопани под земята. Пак погледна картата на Вандаарифовия Харшморт. Там нямаше видима следа от това. Помисли за камерата в Института и многобройните тръби, които се спускаха от стените към масата, на която лежеше Анжелик. Затворът лесно можеше да бъде преправен за същата цел. В Тар Менър не можеше да има нищо подобно — разходите щяха да са много повече от прихода на такова средно по големина имение.

Селесте сигурно бе в Харшморт.

 

 

На Ориндж Канал Чан изчака двайсетината гости (сред тях и госпожа Марчмур) да слязат и гарата да се опразни и чак тогава тръгна към имението. Познатите ориентири — дюна, дупка на пътя, отсечено дърво — се появяваха един след друг с почти покорна бързина и след трийсетина минути той се озова на един хълм с висока до коленете трева, загледан в ярко осветените заплашителни стени на имението на Робърт Вандаариф отвъд равното блатисто пасище. Докато напредваше, преценяваше различните подстъпи към частите на къщата, които познаваше. Градината отзад бе оградена с много стъклени врати, които щяха да му предоставят лесен достъп, но пък се намираше над обърнатата кула и може би я наблюдаваха внимателно. В предната част на къщата със сигурност имаше много хора, а прозорците на главните крила бяха високо над земята. Това оставяше страничното крило, където бе разбил един нисък прозорец, за да избяга, и където май бе намерил повечето тайни неща — или поне тялото на Трапинг. Да опита ли да влезе оттам? Трябваше да приеме, че госпожа Марчмур ги е предупредила, че е възможно да се появи, макар никой да не го беше видял във влака — беше се скрил в пълния с въглища тендер и сега палтото му беше омърляно. Дори беше задрямал по едно време — и беше сънувал кошмари. Със сигурност щяха да го очакват.

Вятърът се усили, мъглата се разпръсна и луната освети земята пред него. Чан спря. Беше стигнал до средата на пасището и изведнъж видя, че в тревата пред него има отъпкани тесни пътечки. Наскоро оттук бяха минали хора. Пристъпи бавно напред, гледаше къде пътят му ще пресече следите. Спря пак, клекна, протегна бастуна и отмести тревата. В песъчливата пръст едва се забелязваше желязна верига. Той пъхна бастуна под нея и я повдигна. Беше дълга само две стъпки, единият й край беше закачен за метално колче, забито дълбоко в земята. Със смътен ужас видя, че другият край е закачен за железен мечешки капан — в случая човешки капан. Злобният кръг железни зъби бе зяпнал и чакаше да раздроби крака му. Погледна към къщата, после назад. Нямаше представа къде още са заложили капани — даже не знаеше дали това е първият, или просто е имал късмет да стигне дотук. Пътят бе доста далеч и не беше по-безопасен от сегашния му маршрут. Щеше да се наложи да рискува.

Понеже не искаше да си строши бастуна, той подпъхна върха му под ръба на зъбите на капана, побутна чувствителната пластика — и капанът щракна с яростна бързина, захапвайки свирепо въздуха. Макар че го очакваше, Чан се стресна — действието на капана беше смайващо брутално. Събра ръце пред устата си и изкрещя към къщата. После пак — отчаяно, умаляващо, вик, прераснал в стенание. Усмихна се. Чувстваше се по-добре, като бе изпуснал напрежението, като локомотив, изпуснал парата. Зачака. Извика за трети път, още по-жално, и бе възнаграден с нова светлинка, появила се на най-близката стена — врата, която се отвори и от нея един след друг излязоха няколко мъже с фенери. Чан се отдалечи малко и легна във високата трева на пасището. Чуваше ги. Вдигна бавно глава, за да ги види. Бяха четирима, с фенери. Хрумна му нещо и си свали очилата, та стъклата да не отразяват светлината на фенерите. Мъжете се приближиха и той със задоволство отбеляза колко внимателно вървят в колона по един; оставяха диря в тревата. Стигнаха задействалия се капан — на двайсетина метра от мястото, откъдето ги наблюдаваше Чан — и съвсем очевидно ги осени, че в тревата няма гърчещ се човек и че не се чуват други викове. Заоглеждаха се подозрително.

Чан пак се усмихна. Мъжете си говореха тихо и не можеше да ги чуе. Нямаше значение. Трима бяха драгуни с медни шлемове, които отразяваха светлината на фенерите, но мъжът най-отпред беше от имението: беше гологлав, палтото му стигаше до под коленете. Войниците държаха фенери и саби. Мъжът — фенер и карабина. Остави фенера на песъчливата земя и огледа капана, търсеше кръв. Изправи се, вдигна фенера и внимателно огледа пасището наоколо. Чан проследявате мислите му така ясно, все едно четеше ума му. Мъжът знаеше, че го наблюдават, но нямаше представа откъде. Очевидно тъкмо той бе заложил капаните. Чан се постара да запомни лицето му — широка челюст, прошарени бакенбарди, плешиво теме. Може би щяха да се срещнат вътре.

 

 

Мъжете нямаха особено желание да обикалят и да търсят сред заложените капани, така че се прибраха в къщата. Чан ги изчака, след което много внимателно тръгна приведен по безопасната пътечка на стъпките им. Стигна до къщата, но не видя счупения прозорец, през който бе избягал само преди две вечери. Сигурно бяха сменили стъклото. Усмихна се злобно и се огледа за камък. Тъй като госпожа Марчмур бе дошла преди него, единственият начин, по който можеше да влезе, бе да вдигне малка гюрултия.

Беше прекрасен объл камък и летеше много добре — с всичка сила към прозореца от дясната страна на входа, откъдето бяха излезли мъжете. Стъклото се пръсна с приятен звън. Чан се затича към лявата страна на вратата, стигна стената, чу отвътре викове и видя от строшения прозорец да бликва светлина. Вратата се отвори. Той се долепи до стената. Появи се ръка с факла, а след това мъжът с прошарените бакенбарди. Вниманието му, естествено, беше насочено към счупения прозорец.

Чан грабна факлата от ръката му и го изрита в ребрата. Онзи падна и изохка. Зад него през вратата Чан видя драгуни. Замахна с факлата към лицата им, като ги накара да отстъпят, хвана дръжката на вратата и преди те да успеят да реагират, хвърли факлата вътре към нещо, което се надяваше, че е завеса. Затръшна вратата, обърна се към прошарения мъж, който се надигаше, и стовари бастуна върху главата му. Мъжът извика и вдигна ръце, за да се предпази от друг удар. Чан го изрита още веднъж, прескочи го и хукна покрай стената. Ако имаше късмет, преди да тръгнат да го гонят, драгуните щяха да се погрижат къщата да не изгори.

Зави зад ъгъла и продължи да тича. Харшморт беше като почти затворена конска подкова и той беше в най-десния й край. Градината бе в средата и той хукна към дълбините на декоративните дървета и живи плетове. Ако успееше да се изплъзне от преследвачите си, те щяха да са принудени да се прегрупират и да го търсят навсякъде, което му даваше шанс. Спря в сянката на някакъв храст. В гърдите му се надигаше болка, противна като настойчив кредитор. Някъде отзад чу забързани стъпки. Приведе се и продължи, гледаше да върви по тревата, а не по чакъла. Хрумна му, че в момента се движи върху подземната камера — възможно ли бе да има някакъв вход през градината? Нямаше време да го търси, така че продължи да се промъква към отсрещното крило на къщата. Точно там бе видял Трапинг за първи път, там беше голямата бална зала. Ако тазвечерните събития наистина бяха от по-потайно естество, може би щеше да е празна.

Стъпките се приближаваха неприятно. Стъпки на поне двама души. Да се бие дори с двама въоръжени със саби драгуни на открито пространство си беше чисто самоубийство. Чан забърза покрай високия до кръста жив плет, превит на две, после зави към къщата и към най-близката стъклена врата. Стигна прикритието на друг нисък плет и се заслуша в стъпките зад себе си, доволен, че не се бяха сетили да пратят хора по края на градината. И точно докато се радваше на това, чу ясното потракване на ножница някъде отпред. Изруга безмълвно и измъкна острието от бастуна — дали го бяха видели? Не смяташе. Определи местоположението на човека — до някакво ниско конично дърво — и се запромъква натам, тих като призрак. Бавно заобиколи дървото и пред очите му се появи гърбът на червената униформа.

Чан скочи. Лявата му ръка запуши устата на драгуна, а дясната се вдигна за смъртоносен удар…

И в същия миг Чан видя, че мъжът, чийто живот държи в ръцете си, е Рийвс.

 

 

Какво значение имаше? Четвърти драгунски полк му бяха врагове, платени лакеи на покварените и злонамерените. Спомни си обаче любезността му в министерството — а и знаеше, че всеки съюз със Смайт ще се срине на прах, ако започне да избива драгуни. Всичко това премина през ума му, докато преценяваше къде може да са останалите драгуни и колко шум вдига.

— Рийвс, не мърдай — прошепна в ухото му. — Не говори. Не съм ти враг. — Рийвс спря да се бори. Чан знаеше, че ще ги намерят след броени секунди. — Аз съм Чан — изсъска. — Излъгали са те. В къщата има една жена. Те ще я убият. Казвам ти истината.

Отпусна хватката си и Рийвс си пое дъх и вдигна ръка към гърлото си. Чан прошепна настойчиво:

— Капитан Смайт в Харшморт ли е?

Чу се шум и Рийвс се завъртя. Над рамото му Чан видя как плешивият с карабината излиза от сенките на живия плет заедно с няколко драгуни. Бяха на двайсетина метра.

— Ти там! — извика мъжът. — Покажи се!

Вдигна карабината и стреля. Тялото на Рийвс подскочи в ръцете на Чан и едновременно с това стана ужасно тежко. Проехтя втори изстрел. Чан пусна Рийвс и побягна през плетовете към къщата.

Прозвуча трети изстрел, куршумът изсвистя покрай него и отлетя неизвестно накъде… Дали им се беше изплъзнал? Чуваше гласа на мъжа, който викаше на войниците. Стигна другия край на градината и спря задъхан. Между мястото, на което стоеше, и най-близката стъклена врата имаше открита ивица трева, широка около пет метра. Докато стигнеше до вратата и някак си успееше да я отвори, щеше да е съвсем на открито. Рискът беше глупав. Щяха да го застрелят на място. Чуваше как драгуните се приближават. Трябваше да има и друг път.

 

 

Но умът му бе празен. Чан погледна стъклената врата и нелепо се приготви за безумния самоубийствен бяг. Те го чакаха да се покаже. Над стъклените врати стената се издигаше още два етажа гладък гранит преди елегантния издаден над градината еркер. Нямаше как да го стигне. Гледката от този прозорец сигурно бе прекрасна. Може би бяха личните покои на Лидия Вандаариф. Може би бяха целите в коприна и възглавнички. От посещението си в Харшморт си спомняше, че е красавица. Запита се глупаво дали още е девица и усети прилив на отвращение, когато си представи как Карл-Хорст се качва отгоре й и кряка като паун. Мисълта моментално и ужасяващо го върна към Анжелик, към огромната пропаст между тях и към провала му да я опази. Затвори очи и в объркания му ум изплуваха финалните думи на „Кристина“ на Дювин:

„И нищо не е земното притегляне пред връзката душевна.

И нищо не е бездната на времето пред дълбините на сърцето.“

Отърси се от отчаянието си — отново се бе унесъл — и откри, че гледа прозореца. Нещо не беше наред с отражението. Заради странния ъгъл на стъклото виждаше част от градината зад себе си… и талазите мъгла, влачени от вятъра. Намръщи се. В градината нямаше вятър, поне той не усещаше, и то такъв, който да причини такива талази. Обърна се, за да разбере какво всъщност вижда. В сърцето му се зароди надежда. Вятърът идваше изотдолу.

Тихо се промъкна до мястото, където облачетата мъгла се местеха, и спря пред четири каменни саксии с човешки ръст. Три бяха пълни с изсъхналите стъбла на някакви прецъфтели цветя. Четвъртата бе празна и точно от нея излизаше непрекъснатото дихание топъл въздух. Той се хвана за ръба на саксията и се надигна на пръсти, за да надникне вътре. Горещият въздух раздразни разранената плът в устата и дробовете му. Чан потрепери и се пусна. Ръцете му бяха изцапани с блед кристален прах, оставен от химическите отходни газове. Чан извади кърпата си, върза я здраво около лицето си и огледа градината за последно. Не видя никого — явно все още го чакаха да се затича към къщата. Хвана се пак за ръба на саксията и прехвърли крак през него. Погледна надолу. Точно под ботуша му отворът бе препречен от дървена решетка, също покрита с химически наслоения — очевидно бе поставена да пречи на листата и клечките от градината да влизат в комина. Чан преметна и другия си крак и я изрита. Тя се счупи с пращене. Той ритна пак, за да я събори цялата. Чу викове и стъпки — драгуните го бяха чули и идваха. Той увисна на ръце, като успяваше някак да крепи бастуна на лявата си китка. Нямаше представа колко е дълбоко и дали няма да пропадне в някоя пещ, но знаеше, че е по-добре, отколкото да го застрелят в гърба.