Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Темпъл, доктор Свенсон и Кардинал Чан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Books of the Dream Eaters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Гордън Далкуист. Стъклените книги на крадците на сънища

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-285-3

История

  1. — Добавяне

3.
Лекарят

Доктор Абелард Свенсон запали поредната от любимите си миризливи руски цигари, вдиша, закашля се и се намръщи. Не можеше да отлага повече. Трябваше да говори с Флаус.

Хвърли поглед на бледия младеж, който похъркваше под вълнените завивки. Карл-Хорст фон Маасмерк бе на двайсет и три, макар че разпуснатостта му и слабият му характер добавяха десет години към външния му вид. Медените му къдрици вече оредяваха, бледата му кожа бе увиснала под очите и около наследствената безволева уста, а зъбите му вече бяха почнали да се клатят. Свенсон напипа пулса на врата му, неравен въпреки лауданума, и отново се прокле заради провала си. Странните кръгли белези, жигосани около очите и по слепоочията на принца — не точно изгаряне, дори не точно рана, а по-скоро подобни на дълбоко обезцветяване, което с повече късмет щеше да е временно — се присмиваха на всяко негово досегашно усилие да контролира своеволния си повереник.

Пребори се с импулса да изгаси цигарата си в кожата на принца и се сгълча за собствената си погрешна тактика, за глупавото си доверие и неподходящото уважение. Беше се съсредоточил само върху принца и бе обърнал твърде малко внимание на новите лица около него — семейството на жената, дипломатите, войниците, високопоставените хрантутници. Не му бе хрумнало, че ще се наложи да измъква принца от тях с насочено оръжие. Почти не знаеше кои са, да не говорим каква част от плановете им е лесният за омайване Карл-Хорст. Всичко това бе работа на Флаус, пратеника, който или бе направил ужасна грешка… или не беше. Свенсон трябваше да докладва на Флаус за здравето на принца, но знаеше, че трябва да използва разговора си с него, за да прецени дали наистина е останал без съюзници в дипломатическото представителство. Взе шинела си от таблата на леглото и го преметна през ръката си — беше по-тежък заради оръжието в джоба. Огледа стаята — нямаше нищо кой знае колко опасно, ако принцът се събудеше в негово отсъствие. Отвори вратата и излезе в коридора. До вратата на пост стоеше войник с черна униформа и карабина на рамо. Доктор Свенсон заключи вратата с голям железен ключ и го прибра в джоба на куртката си. Беше свикнал с тези войници и желязната им дисциплина — щеше да зададе въпросите си на командира им, който, неясно защо, все още отсъстваше от дипломатическия комплекс на Мекленбург.

Стигна до площадката в края на коридора и погледна през парапета към фоайето три етажа по-долу. Виждаше шахматния мраморен под — оптическа измама за стълби, които невъзможно водят все нагоре и надолу или едни към други — и кристалния полилей над него. На Свенсон, който не обичаше височините, му се завиваше свят само при вида на тежката му верига. Отстъпи от перилото и тръгна към вратата на пратеника. Почука и влезе, без да чака отговор.

Когато се бе върнал от Института с принца, Флаус го нямаше и никой не знаеше къде е. Влетя в стаята на принца след повече от половин час насред жалките опити на доктора да прочисти пациента си от отровата или опиата — и властно го попита какво прави. Преди Свенсон да успее да отговори, Флаус видя револвера на нощното шкафче и белезите по лицето на Карл–Хорст и се развика. Беше пребледнял — не беше ясно от гняв или от страх, но тази гледка изчерпа търпението на Свенсон и той го изгони. Сега, докато влизаше в кабинета му, осъзна, че всъщност не знае почти нищо за Флаус. Провинциален аристократ с претенции за космополитност, учил право, познат от университета на роднина на херцогското семейство — всички квалификации, необходими за дипломатическите нужди на визитата по повод годежа на принца, и ако от този брак се родеше постоянно посолство, както се надяваха всички, щеше да продължи като посланик. За него — за всички всъщност — Свенсон бе семеен придворен, гувернант, който лесно можеше да бъде уволнен. Това схващане обикновено устройваше и доктора, понеже му спестяваше излишни тревоги. Сега обаче щеше да се наложи да го чуят.

Флаус седеше на бюрото си и пишеше нещо. До него търпеливо стоеше адютантът му. Погледна недоволно Свенсон, но той го игнорира и седна на един от плюшените столове срещу бюрото, като пътьом взе един зелен стъклен пепелник от една ниска масичка и го сложи в скута си. Флаус го зяпна. Свенсон го изгледа втренчено и кимна към адютанта. Флаус изсумтя, подписа документа и го тикна в ръцете на адютанта, който бързо излезе.

Двамата останаха сами. Флаус гледаше Свенсон свирепо.

— Доктор Свенсон, искам да ви кажа, че не съм… свикнал… на подобно отношение, подобно брутално отношение, от страна на член на персонала на мисията. Като пратеник на тази мисия…

— Не съм член на персонала на мисията — прекъсна го Свенсон.

— Моля?!

— Не съм част от мисията. Аз съм част от двора на принца. Отговарям там.

— Пред принца? — каза Флаус презрително. — Между нас казано, докторе, бедният младеж…

— Пред херцога.

— Простете, но аз съм пратеникът на херцога.

— Значи все пак имаме нещо общо — сухо каза Свенсон.

— Вие сте нахален! — изсъска Флаус.

Свенсон не отговори веднага. Истината беше, че за каквато и власт да претендираше, нямаше с какво да я подкрепи — цялата сила бе у Флаус и Блах. Единствената му надежда бе те да не са отявлени злодеи, а просто некадърници. Изтръска цигарата си в стъкления пепелник и попита спокойно:

— Знаете ли, хер Флаус, защо млад мъж в разцвета на силите си има нужда от лекар, който да го придружава при отбелязването на годежа му?

— Разбира се, че знам — изсумтя Флаус. — Принцът е безотговорен и разпуснат — казвам го като човек, дълбоко загрижен за него — и често не вижда дипломатическите последствия от действията си. Смятам, че това е често срещано сред…

— Къде бяхте тази вечер?

Устата на пратеника се затвори, после се отвори, но не излезе никакъв звук. Той не можеше да повярва на ушите си. Насили се да се усмихне злобно и презрително.

— Моля?

— Принцът бе в сериозна опасност. Вас ви нямаше. Не го защитихте.

— Вижте какво. Вие трябва да докладвате на мен за състоянието на Карл-Хорст, за… за лицето му, за странните изгаряния…

— Не отговорихте на въпроса ми.

Флаус го зяпна.

— Тук съм по изричната заповед на баща му — продължи Свенсон. — Ако отново се провалим в задълженията си — в което включвам и вас, хер Флаус, — ще бъдем подведени под отговорност. Служа пряко на херцога от години и разбирам какво значи това. А вие?

В общи линии доктор Свенсон лъжеше. Бащата на принца, херцогът, беше затлъстял празноглавец с мания по военни униформи и лов. Доктор Свенсон го бе виждал на два пъти в палата и двата пъти го бе наблюдавал с ужас. Заповедите му всъщност идваха от главния министър на херцога барон фон Хьорн, който се бе запознал с доктора преди пет години, когато Свенсон бе военен лекар на Мекленбургския военноморски флот и известен основно — доколкото изобщо бе известен — с лекуването на последиците от измръзване на моряците от балтийския флот. Поредица убийства на пристанището бе предизвикала скандал — виновникът бе братовчед на Карл-Хорст — и Свенсон бе показал както проницателността да проследи престъпленията до източника им, така и такта да уведоми министъра. Скоро след това бе преместен в двора на Хьорн и помолен да наблюдава или разследва различни ситуации — заболявания, бременност, убийство, аборт, каквито се случваха в двора, без да се допитва до интересите на господаря си. За Свенсон морето бе свързано основно със страдание и изгнаничество и възможността да се посвети на подобно занятие — в действителност на суровото безумие на патриотизма — се бе превърнала в желана форма на самоунищожение. Присъствието му в свитата на Карл-Хорст лесно се приписваше на херцога и досега Свенсон бе останал на заден план, като докладваше с шифрирани писма, пъхнати сред дипломатическата поща, и с тънки намеци чрез градската поща — за всеки случай. Бе го правил и преди — кратки пътувания до Финландия, Дания и по Рейн, но всъщност не бе шпионин, а просто образован човек, който заради поста си можеше да получи достъп до места, до които не би трябвало, и да бъде подценяван от онези, които наблюдава. Тук случаят бе точно такъв и състезанието по дребнавост между Флаус и Блах беше променило онова, което иначе приличаше на гледане на малко дете. Тревожеше се обаче, че през трите седмици от пристигането им — и въпреки редовните депеши от двора до Флаус — не бе получил в отговор нито дума. Все едно барон фон Хьорн бе изчезнал.

 

 

Идеята за брака бе обсъдена след едно пътуване на лорд Вандаариф, при което търсенето на благоприятно балтийско пристанище го бе довело в Мекленбург. Дъщеря му бе част от антуража му — първото й пътуване в чужбина — и както се случва често, когато възрастните говорят за бизнес, децата се оказват заедно. Свенсон не хранеше илюзии, че която и да е жена, влюбена в Карл-Хорст, ще запази невинността си — освен ако не беше ужасяващо грозна или ужасяващо глупава, но все още не можеше да разбере тази двойка. Лидия Вандаариф определено бе хубава, беше изключително богата и баща й току-що бе удостоен с титла, въпреки че финансовата му империя се простираше далеч отвъд простите граници между държавите. Карл-Хорст пък бе един от многобройните незначителни принцове, които търсеха по-голямо богатство. Погрозняваше от ден на ден и не беше особено умен. Свенсон трябваше да признае, че неправдоподобността на връзката им кара любовта да изглежда по-вероятна, и само бе свил рамене като пред глупава грешка, защото трябваше да се грижи Карл-Хорст да се държи прилично. Сега виждаше, че враговете му са другаде.

През първата седмица наистина наглеждаше прекомерното пиене на принца, прекомерното му ядене, комара, женкарството му, като се намесваше от време на време, но като цяло повече се грижеше за него, след като той се върнеше от изпълнените си с удоволствия вечери. Когато принцът постепенно започна да отделя по-малко време на масата за комар — вечеряше с Лидия, ходеше по дипломатически салони с Флаус и хората от външното министерство, яздеше с чуждестранните войници, стреляше с бъдещия си тъст — Свенсон си позволи да прекарва повече време в четене, музика и излети. Осъзна безразсъдството си внезапно на тържеството по случай годежа — нима бе едва вчера? — когато намери принца сам в голямата градина на Вандаариф, коленичил над обезобразеното тяло на полковник Трапинг. Отначало не разбра какво прави — когато Карл-Хорст бе на колене, Свенсон обикновено трябваше да извади мокра кърпа и да му избърше повърнатото. Но принцът гледаше втренчено надолу, вкаменен, очите му бяха странно кротки, дори спокойни. Свенсон го завлече в къщата, предаде го на грижите на Флаус и се втурна обратно към трупа. Там завари тълпа — Харалд Крабе, граф Д’Орканч, Франсис Сонк, други, които не познаваше, накрая се появи дори самият Робърт Вандаариф. Свенсон го осведоми, че принцът е съвсем добре, и Вандаариф въздъхна с явно облекчение и го помоли да каже на дъщеря му — била се досетила, че е станало нещо неприятно, но не и точно какво, — че принцът е невредим, и ако било възможно, дали би й позволил да го види. Свенсон, разбира се, изпълни молбата му, но намери Лидия Вандаариф в компанията на съпругата на Артър Трапинг Шарлот Сонк и другия й брат, Анри Сонк, човек, чието богатство и влияние отстъпваха единствено на тези на Вандаариф и — вероятно, но Свенсон не бе сигурен — на вече възрастната кралица. Докато Свенсон пелтечеше някакво заплетено обяснение — инцидент в градината, принцът няма нищо общо, няма ясно обяснение — братът и сестрата Сонк започнаха да се състезават да го разпитват. По навик Свенсон заигра ролята на чужденец, който не разбира добре езика, и ги молеше да повтарят, докато безуспешно се мъчеше да измисли версия, която да задоволи странно подозрителната им реакция, но така само усили раздразнението им. Анри Сонк властно го мушна с показалец в гърдите и в същия миг стоящата зад тях скромно облечена жена той бе предположил, че е компаньонка на безмълвно усмихващата се Лидия — се наведе и прошепна нещо в ухото на Шарлот Сонк. Наследницата — носеше украсена с пера маска — мигом погледна над рамото на Свенсон и очите й се разшириха. Свенсон се обърна и видя самия принц, придружен от усмихнатия Франсис Сонк, който не обърна внимание на брат си и сестра си и весело викна на Лидия да се присъедини към годеника си.

Докторът се възползва от този миг, за да се поклони бързо и да избяга, като хвърли бърз поглед на принца, за да прецени колко се е напил, и още един на жената, която бе шепнала на ухото на Шарлот Сонк и сега доста внимателно наблюдаваше Франсис Сонк. Чак след като излезе от салона, Свенсон се сети, че хитро му бяха попречили да огледа трупа. Когато се върна в градината, мъжете и трупът бяха изчезнали. Видя само, от разстояние, трима от войниците на майор Блах да претърсват района.

Не можеше да разпита принца, а нито Флаус, нито Блах искаха да отговорят на въпросите му. Не бяха чули за Трапинг и открито се съмняваха, че толкова важен човек — или изобщо някой — е умрял в градината. Когато поиска да разбере защо тогава войниците на Блах я претърсват, майорът отсече, че се отнасял благоразумно към твърденията на доктора за опасност, убийство и загадки, но добави презрително, че повече нямало да си губи времето със страховете му. Флаус пък изобщо не пожела да обсъждат въпроса: каза, че и да се е случило нещо неприятно, то не било тяхна работа — от уважение към бъдещия тъст на принца трябвало да останат безпристрастни. Свенсон не можеше да възрази на никой от двамата (отговори им с нарастващо мълчаливо презрение), но много му се искаше да разбере какво бе правил принцът при тялото.

Но не можа да остане насаме с принца. Заради съставената от Флаус програма и личното желание на принца да не го безпокоят, младежът беше успял да страни от Свенсон през цялата следваща сутрин, после бе напуснал комплекса заедно с пратеника и Блах. Когато не се върнаха до залез, му се наложи да излезе в града да ги търси…

— Говорихме за изчезналия полковник Трапинг — започна Свенсон. Флаус изсумтя, но той не му обърна внимание и продължи:

— Можете да вярвате каквото си искате за него. Но не можете да избегнете факта, че тази вечер принцът бе нападнат. Виждал съм белези като тези по лицето му и преди — на лицето на онзи изчезнал мъж.

— Така ли? Нали сам казахте, че не сте огледали тялото?

— Видях лицето му.

Флаус взе писалката си, после недоволно я захвърли.

— Дори това, което твърдите, да е истина — в градината, в мрака, от разстояние…

— Къде бяхте вие, хер Флаус?

— Не е ваша работа.

— С Робърт Вандаариф?

— Да. Не мога да говоря за това с вас. Както сам казахте, ситуацията е деликатна — нуждата да се запази репутацията на принца, на годежа, на замесените лица. Лорд Вандаариф бе така добър да ми отдели време, за да обсъдим възможни стратегии…

— Плаща ли ви?

— Няма да отговарям на такова нахалство!

— Аз пък няма да търпя глупости!

— Доктор Свенсон, вие сте военен, все го забравям, и сте откровен. Този път ще си затворя очите за тона ви, защото наистина трябва да разчитаме един на друг, за да защитаваме нашия принц. Що се отнася до въпросите ви, признавам, че съм изключително любопитен да разбера как вие сте открили принца тази вечер и как така сте го „спасили“ и от кого.

Свенсон свали монокъла от лявото си око и го вдигна към светлината. Намръщи се, дъхна му, избърса го в ръкава си, сложи си го и погледна Флаус с неприкрита антипатия.

— Боя се, че трябва да се връщам при пациента си.

— Реших — заяви Флаус, — че отсега нататък принцът постоянно ще бъде придружаван от въоръжена охрана.

— Отлично предложение. Блах съгласен ли е?

— Съгласен е, че предложението е отлично.

Свенсон поклати глава.

— Принцът няма да го приеме.

— Принцът няма да има избор. Нито пък вие, докторе. Каквито и претенции да сте имали досега по отношение на грижите за принца, неспособността ви да предотвратите тазвечерния инцидент убеди и мен, и майор Блах, че отсега нататък той ще се грижи за нуждите на негово височество. Всички медицински въпроси ще се решават в присъствието на майор Блах или хората му.

Флаус протегна ръка. — Настоявам да ми дадете ключа за стаята на принца. Знам, че сте го заключили. Вземам го в качеството си на пратеник.

Свенсон внимателно се изправи, остави пепелника на масичката и без да отмества очи от Флаус, отиде до вратата. Флаус продължаваше да стои с протегната ръка. Свенсон отвори вратата и излезе. След миг Флаус го настигна, почервенял от яд.

— Така няма да стане! Дадох ви заповед.

— Къде е майор Блах?

— Майор Блах е под мое командване — отговори Флаус.

— Вие последователно отказвате да отговаряте на въпросите ми.

— Това е мое право!

— Грешите — каза Свенсон сериозно и погледна пратеника. Но вместо страх или упрек срещна победоносната му усмивка.

— Разсеяхте се, доктор Свенсон. Нещата се промениха. Толкова много, много неща.

Свенсон се обърна към него и прехвърли шинела си от дясната върху лявата си ръка, като позволи на Флаус да види револвера, който стърчеше от джоба му. Флаус пребледня.

— Когато майор Блах се върне…

— Ще се радвам да го видя — каза Свенсон.

Беше сигурен, че барон фон Хьорн е мъртъв.

На ъгъла видя майор Блах, подпрян до стената — не се виждаше от коридора.

— Чухте ли? Пратеникът иска да ви види.

Майор Блах сви рамене.

— Това не е важно.

— Уведомиха ли ви за състоянието на принца?

— Това, разбира се, е сериозно, но услугите ви ми трябват другаде, незабавно. — И без да изчака отговор, тръгна надолу по стълбите. Свенсон, любопитен какво може да е по-важно от кризата с принца, го последва.

 

 

Блах го поведе през двора към столовата в казармите. Три от големите бели маси бяха разчистени и на всяка лежеше по един войник. Първите двама бяха живи. Третият бе завит с бяло платно. Блах посочи масите и отстъпи встрани, без да каже и дума. Свенсон преметна шинела си на един стол и видя, че някой вече е донесъл медицинските му инструменти и ги е подредил на метален поднос. Погледна първия мъж — лицето му бе сгърчено от болка, левият му крак най-вероятно бе счупен — и разсеяно приготви инжекция с морфин. Другият бе пострадал по-сериозно: от гърдите му течеше кръв, дишаше учестено, лицето му бе като от восък. Имаше тясна рана между ребрата — възможно бе да са засегнати белите дробове.

— Преди колко време е станало?

— Час… малко повече.

— Може да умре от забавянето — отбеляза Свенсон. Обърна се към войниците до стената: — Завържете го за масата. — Отиде при войника с ранения крак, вдигна му ръкава и му би инжекцията. — Ще се оправиш. Но трябва да почакаш да свърша с другаря ти. От това ще заспиш. — Войникът, съвсем младо момче, кимна, лицето му лъщеше от пот. Свенсон му се усмихна и се върна при другия ранен. Свали куртката си, нави ръкавите на ризата си и каза на Блах: — Много е просто. Ако острието е засегнало дробовете му, те вече са пълни с кръв и ще умре след минути. Ако не е, пак може да умре — от загубата на кръв, от гангрена. Ще направя каквото мога. Къде да ви намеря?

— Ще остана тук.

— Добре.

Свенсон погледна към трупа на третата маса.

— Лейтенантът ми — каза майор Блах.

 

 

Свенсон стоеше на прага, пушеше и гледаше към двора. Беше му отнело два часа. Мъжът все още бе жив — явно дробовете не бяха засегнати, но имаше треска. Ако изкараше нощта, щеше да се оправи. Коляното на другия бе счупено. Макар да бе направил каквото можеше, най-вероятно младежът щеше да остане куц. Свенсон дръпна за последно от цигарата, метна угарката на чакъла и се обърна към майора.

Жестоките рани на лейтенанта говореха за бърза смърт.

— Не знам дали мога да ви кажа нещо, което не виждате и сам. Четири прободни рани — първата, бих казал, тук, в ребрата откъм лявата страна на жертвата. Намушкан е… вероятно е било болезнено, но не и смъртоносно. Следващите три са на по два–три сантиметра една от друга под гръдния кош в белите дробове. Вероятно са засегнали и сърцето — не мога да съм сигурен, без да отворя гръдния кош.

Блах само кимна. Свенсон въздъхна и попита:

— Ще ми кажете ли как са получени тези рани?

— Не.

— Добре. Поне ще ми кажете ли дали има нещо общо с нападението над принца?

— Какво нападение?

— Принц Карл-Хорст има изгаряния по лицето. Въпреки че е напълно възможно да е участвал доброволно, аз го смятам за нападение.

— Когато го доведохте тук ли?

— Да.

— Предположих, че е пиян.

— Беше пиян, но според мен не от алкохол. Какво имате предвид, че сте „предположили“?

— Наблюдаваха ви, докторе.

— Така ли?

— Ние наблюдаваме много хора.

— Но очевидно не и принца.

— Не беше ли той с многоуважаваните си нови познати?

— Да, майоре, с тях беше. И — ще повторя, щом не ме разбирате — в точно тази компания, по повеля на тази компания, той е получил белезите около очите.

Майор Блах все още мълчеше.

— Колко хора има под ваше командване, майоре?

— Двайсет войници и двама офицери.

— Вече имате осемнайсет войници и един офицер. И ви уверявам, че който и да е направил това — бил той сам или цяла банда, — не е имал нищо общо с наблюдението над мен, защото моята работа е само да преча на един глупак да стане за смях.

Майор Блах не отговори.

Доктор Свенсон рязко затвори чантата и взе шинела си от стола.

— Мога само да се надявам, че сте наблюдавали и пратеника, майоре. Защото поне на мен отказва да дава обяснения. Вие ли ще му кажете за мъртвеца, или аз?

— Мисля, че първо трябва да навестим принца — отсече Блах.

Качиха се по стълбите на третия етаж. Флаус ги чакаше с двама стражи. Пратеникът и майорът си размениха многозначителни погледи, но Свенсон нямаше представа какво значат — двамата явно не се харесваха, но при все това можеха да си сътрудничат по много причини. Флаус се усмихна презрително и посочи вратата.

— Докторе? Мисля, че ключът е у вас.

— Не почукахте ли? — попита Блах и Свенсон потисна усмивката си.

— Да, разбира се — отговори Флаус неубедително, — но с радост ще опитам отново. — Заблъска с юмрук по вратата. — Ваше височество? Принц Карл-Хорст? Аз съм хер Флаус с майора и доктор Свенсон.

Никакъв отговор. Флаус се обърна към Свенсон и почти го наплю.

— Отворете! Настоявам да отворите незабавно!

Свенсон се усмихна вежливо, извади ключа и го подаде на Флаус.

— Можете и сам, господин пратеник.

Флаус отключи и натисна вратата, но тя не се отвори.

— Подпряна е с нещо!

Майор Блах пристъпи напред, изтика Флаус настрани и натисна с цялата си тежест. Вратата поддаде около сантиметър. Блах направи знак на войниците и тримата натиснаха заедно — вратата помръдна още няколко сантиметра, а после бавно се отвори достатъчно, за да видят, че е залостена с тежкото бюро. Напънаха отново и пролуката се разшири достатъчно, за да се влезе.

Принца го нямаше. Прозорецът бе отворен.

— Избягал е! За втори път! — прошепна Флаус. Нахвърли се върху Свенсон. — Вие сте му помогнали!

— Не ставайте глупак — измърмори майор Блах. — Погледнете стаята. Бюрото е от солиден махагон — трима души едва го поместихме. Невъзможно е принцът да го е преместил сам и е невъзможно докторът да му е помогнал — нали е трябвало да излезе от стаята, преди бюрото да блокира вратата. — Обърна се към единия войник. — Слез долу и разбери дали принцът е напуснал комплекса и дали е бил сам!

Свенсон отиде до гардероба и го отвори.

— Принцът е с пехотинската си униформа — не я виждам тук, — тъмнозелена, полковник на гренадирите. Харесва я, защото знакът е пламтяща бомба. Според мен намира в това сексуално значение. — Те го зяпнаха, все едно им говореше на френски. Той отиде до прозореца, наведе се навън и погледна заравнения чакъл на двора. — Майор Блах, изпратете доверен човек да огледа чакъла под прозореца. Така ще разберем дали са използвали стълба — ще има дълбоки следи. Стълба висока три етажа все пак би трябвало да привлече вниманието. Кажете ми, хер Флаус, комплексът разполага ли с такава стълба?

— Откъде да знам?

— Ами попитайте персонала.

— А ако няма такава стълба? — попита майор Блах.

— Значи или някой е донесъл, което би трябвало да привлече внимание на портала, или е използвано някакво друго средство — абордажна кука? Но — той отстъпи крачка назад и огледа гипса около рамката на прозореца — не виждам никакви вдлъбнатини или въже, по което може да са се спуснали.

— Тогава как са слезли? — попита Флаус.

Свенсон пак отиде до прозореца и се надвеси. Нямаше балкон, нямаше бръшлян, наблизо нямаше дървета — всъщност стаята бе избрана точно по тази причина. Обърна се и погледна нагоре — до покрива имаше още два етажа.

Докато се качваха по стълбите, от портала пристигна съобщение за Блах — никой не бил влизал или излизал през последните три часа след пристигането на майора. Свенсон едва чуваше рапорта на войника — толкова се страхуваше от неизбежното качване на покрива. Вървеше покрай вътрешната стена, стиснал перилото с всичка сила.

Когато се измъкна през капандурата със свит от страх стомах, видя, че майор Блах се е надвесил през ръба, който трябваше да е над спалнята на принца.

— Мъхът по камъка е изтрит на няколко места — от търкане на въже или стълба! — Посочи близките покриви. — Но не разбирам — никой не е достатъчно близо. Не отричам, че принцът е бил изтеглен на покрива, но освен ако не са наели цирка, не виждам как някой би могъл да избяга оттук.

— Може и да не са — предположи пратеникът. — Може просто да са влезли пак в сградата.

— Невъзможно. Капандурата се залоства отвътре.

— Може някой да им е помогнал — вметна пратеникът с леко раздразнение. — Отвътре.

— Да — съгласи се Блах. — В такъв случай те все още не са минали през портала. Хората ми веднага ще претърсят целия комплекс. Докторе?

— Ммм?

— Някакви идеи?

Свенсон преглътна, огледа се, погледът му се спря върху нещо на черния намазан с катран покрив.

— Какво е това?

— Угарка — каза майор Блах.

Флаус се наведе и я взе.

 

 

Майорът систематично преравяше всички чекмеджета и гардероби в стаята на принца. Флаус седеше на креслото и се цупеше, а Свенсон стоеше до отворения прозорец и пушеше. Пълното претърсване на комплекса не бе довело до нищо. По чакъла под прозореца нямаше никакви следи. Блах се бе върнал на покрива с фенери, но не бе открил други стъпки, освен техните, въпреки че по фасадата на сградата, където въжетата се бяха впили в хлъзгавата мръсотия по улуците, имаше доста следи.

— Може просто да е избягал, за да се отдаде на развлечения — предположи пратеникът и изгледа сърдито Свенсон. — Понеже сте все по петите му, той не ни вярва.

— Не ставайте глупак — отсече майор Блах. — Това е било планирано с или без помощта на принца. Най-вероятно без, ако е бил в несвяст, както казва докторът. Поне двама мъже са влезли отгоре, може и повече — стражът не ги е чул да местят бюрото, което значи, че е по-вероятно да са били четирима — и са взели принца. Трябва да предположим, че е бил отвлечен, и да решим как да го спасим.

Майор Блах затръшна последното чекмедже и погледна Свенсон.

— Да? — попита докторът.

— Вие сте го намерили предния път.

— Да.

— Значи ще ми кажете къде и как.

— Приветствам това, че в крайна сметка проявявате загриженост — отвърна Свенсон презрително. — Смятате ли, че е същата група? Защото ако е така, знаете кои са — и двамата знаете. Ще ги предизвикате ли? Ще отидете при Робърт Вандаариф със сила? При заместник–министър Крабе? При граф Д’Орканч? В оръжейните фабрики на Сонк? Или някой от вас вече знае къде е и можем да сложим край на тази смехотворна шарада?

Свенсон с удоволствие видя как майорът се обърна към Флаус.

— Не знам нищо! — извика пратеникът. — Ако трябва да помолим за помощ персоните, които споменахте — ако те могат да ни помогнат… — Доктор Свенсон изсумтя и Флаус се обърна към майор Блах за помощ: — Докторът още не ни е казал как е открил принца. Може би ще успее да го намери пак.

— Това не е тайна — излъга Свенсон. — Потърсих го в публичния дом — помогна ми един човек от там. Принцът беше точно зад ъгъла. Явно щедрите дарения на Анри Сонк за Института дават известен достъп до него на приятелите на по-малкия му брат.

— Откъде знаехте за бордея? — попита Флаус.

— Не знаех. Просто познавам принца. Но не това е важното! Казах ви с кого беше. Ако някой знае какво е станало, това са те. Не мога да се изправя срещу тези хора. Трябва да го направите вие, хер Флаус, с подкрепата на войниците на майора — това е единственият начин. — Загаси цигарата си в чашката от китайски порцелан, от която бе пил кафе толкова отдавна, и заключи:

— Това няма да ни доведе доникъде.

Взе си шинела и излезе.

 

 

Свенсон слезе в кухнята да хапне — не беше ял от часове.

Опитваше се да реши какво да прави. Принцът бе отвлечен веднъж, спасен, после отново отвлечен — следваше единствено, че са същите хора по същите причини. А и угарката не излизаше от ума му.

Един бърз поглед бе потвърдил мисълта, която вече се бе оформила в ума му. Крайчето на угарката бе извито по специфичен начин, който бе виждал предната вечер — от лакираното цигаре на една жена — в хотел „Сен Роял“. Смайващо, умопомрачително красива жена. Освен това беше опасна — очевидно, — но по такъв съвършен начин, че това едва се забелязваше: все едно говориш за някоя кобра — описанието може да включва дължината и окраската й, но не и че притежава смъртоносна отрова, което се разбира априори и човек няма как да го пропусне… дори напротив. Той въздъхна и накара уморения си ум да се съсредоточи, да свърже жената в хотела с възможното й присъствие на покрива. Не успя, но тъй като знаеше, че това ще го отведе при принца, методично започна да рови из паметта си.

Много по-рано през деня, когато беше разбрал, че принцът не се е върнал, а после, че Флаус и Блах също ги няма, Свенсон влезе в стаята на принца и я претърси за възможни улики за плановете на принца вечерта. Като цяло, Карл-Хорст притежаваше хитростта на умна котка или на малко дете. Ако криеше нещо, го криеше под дюшека или в обувката си, но най-често просто го оставяше в джоба на палтото, с което е бил, и го забравяше. Свенсон намери украсени кибрити, театрални програми, визитни картички, но нищо особено и поразително. Седна на леглото, запали цигара и огледа стаята. Нямаше повече идеи. На нощното шкафче до леглото имаше синя стъклена ваза с десетина бели лилии, надвесили главици през ръба. Свенсон я загледа. Досега не бе виждал цветя в стаята на принца, а в целия дипломатически комплекс липсваха такива женствени украси. Не знаеше в комплекса изобщо да има жени, а и Карл-Хорст никога не бе показвал предпочитания към цветята. Може би бяха подарък от Лидия Вандаариф. Може би някаква частица привързаност все пак бе проникнала сред грандиозното шествие на апетитите на Карл-Хорст.

Намръщи се и се наведе по-близо до нощното шкафче, загледа се във вазата. Избърса монокъла си и се вгледа по-внимателно — стъклото бе някак особено, с неравна повърхност и нарочни несъвършенства, отпечатъци и балончета въздух. Той пак се намръщи — имаше ли нещо вътре? Взе един пешкир от масичката за бръснене и го просна на леглото, извади лилиите с две ръце и ги сложи върху него. Вдигна вазата към светлината. Вътре наистина имаше нещо, вероятно друго парче стъкло, което пречупваше светлината, макар самото то да изглеждаше невидимо. Остави вазата, нави ръкава си, бръкна и го извади — правоъгълно парче синьо стъкло, голямо горе-долу колкото визитна картичка. Избърса го с пешкира и го погледна отблизо. След секунди, сякаш го бяха ударили с чук, бе на колене — и тръскаше замаяно глава.

Погледна стъклената карта отново.

 

 

Все едно бе влязъл в чужд сън. Синият оттенък на стъклото изчезна, сякаш той бе преминал през някакъв воал… гледаше в някаква стая — тъмна, уютна стая с голям червен диван, висящи полилеи и луксозни килими — и после, точно затова почти бе изпуснал стъклото първия път, картината помръдна, все едно той самият вървеше или стоеше и оглеждаше салона, и видя хора, хора, които гледаха право в него. Не чуваше нищо, освен собственото си дишане, но иначе умът му бе изцяло навлязъл в пространството на тези образи — движещи се образи — като снимки, но същевременно различни, някак по-живи и не толкова резки, по-триизмерни и неразбираемо натоварени с усещания, с усещането за копринена рокля, фусти, вдигащи се около краката на жена, сатенената й кожа под фустите и после мъж, който се намества между краката й — Свенсон някак си усети как тя се усмихна. Главата й се отпусна на дивана — защото сега виждаше тавана и усети как косата й увисва покрай лицето и шията й — лице, което носеше маска, осъзна той — и после усещанията в слабините й — сладостни, прекрасни — докато, явно — разбра по плавното усещане, което премина по тялото му — мъжът проникваше в нея. След това образът леко се извъртя, защото жената обърна глава настрани. И на стената зад нея едва се видя част от голяма огледална стена. За миг Свенсон зърна отражението на мъжко лице и на стаята зад него. Мъжът бе Карл-Хорст фон Маасмерк.

Жената не беше Лидия Вандаариф, беше с кестенява коса. В стаята зад принца Свенсон с ужас видя други хора — зрители? — и още нещо зад тях — отворена врата? Прозорец? — но се отказа и с повече усилия, отколкото очакваше, откъсна поглед от картата. Какво гледаше? Погледна се с тръпка на срам — беше се възбудил. Освен това — опита се да проясни мислите си — беше усетил моменти от сношението, които не бе видял… как жената се докосваше сама, за да си достави удоволствие и да се овлажни, как Карл-Хорст разкопчаваше панталоните си, както и самия момент на проникването… всичко това, осъзна той, идваше от гледната точка, от преживяването на жената, макар да не бе видял в картата самите моменти. Пое си дъх и отново впи поглед в стъклената карта, потъна в нея, все едно влизаше в дълбок басейн: първо празния диван, после жената, която повдига роклята си, после принца, който се намества между краката й, сливането, жената обръща глава, огледалото, отражението и миг по-късно отново празния диван — и цялата сцена се повтори… и после пак.

Какво беше намерил? Все едно усещанията на тази жена бяха пленени и някак пренесени в този малък прозорец. И коя беше жената? Кои бяха зрителите? Кога се бе случило? И кой бе казал на принца къде и как да скрие картата? Погледна отново в нея и откри, че като се съсредоточи, може да забави хода на движението, да се задържи на отделен момент с почти непоносимо приятен резултат. Задържа се решително на момента с огледалото и внимателно разгледа отражението. Хората — десетина мъже и жени — също носеха маски. Не позна никого. Премина по-нататък и видя, в последните секунди, отворена врата — сигурно някой бе излязъл от стаята — и зад нея прозорец, вероятно далеч, на който пишеше нещо — обърнатите букви Л-Я. Отначало помисли, че гледа към някаква кръчма и това е надписът с името й, но колкото повече мислеше за лукса в стаята и за елегантността на групата, както и за разстоянието между вратата и прозореца с буквите, му се струваше все по-малко вероятно да е кръчма или ресторант.

И изведнъж се сети. Хотел. Хотел „Сен Роял“.

 

 

След пет минути беше в каретата и се носеше към вероятно най-уважавания хотел в града, картата и револверът бяха в джобовете на палтото му. Възнамеряваше да открие принца и да се увери, че глупакът е в безопасност. А ако успееше да разбере нещо за произхода и направата на стъклената карта, щеше да му е много интересно, защото това доказваше как за пореден път Карл-Хорст се е замесил с хора, чиито амбиции не разбира. Макар да бе оценил зловещите възможности на изобретението, Свенсон знаеше, че истинската му важност е много по-обхватна и надминава неговото прекалено бавно въображение.

Влезе в „Сен Роял“ и небрежно погледна към предните прозорци и буквите, чието отражение бе видял. Бяха от лявата му страна и докато вървеше натам, се опита да прецени коя е вратата, през която бе видял прозореца. Не успя. Стената, на която би трябвало да бъде, бе гладка и цяла. Той се приближи, запали цигара и безрезултатно заоглежда стената отблизо. Близо до него висеше голямо огледало с тежка златна рамка. Той застана пред него и видя собственото си разочарование. Огледалото бе голямо, но стигаше на три стъпки над пода — отзад едва ли се криеше вход. Свенсон въздъхна и огледа фоайето — влизаха и излизаха гости, седяха на различни кожени дивани. Понеже не знаеше какво друго да прави, тръгна към рецепцията и докато минаваше покрай главното стълбище, отстъпи встрани, за да направи път на две жени, които слизаха, и им кимна любезно. И изведнъж го заля аромат на сандалово дърво. Вдигна смаяно очи и видя дългата кестенява коса на едната жена и деликатната извивка на тила й. Беше жената от стъклената карта — сигурен беше — толкова силно отекваше парфюмът й в ума му, въпреки че Свенсон знаеше, че не го е помирисвал никога и със сигурност не го беше помирисал в картата. Въпреки това познаваше точното взаимодействие между парфюма и тялото на тази жена — не знаеше как — така интимно, както самата тя.

Двете жени продължиха към ресторанта на хотела. Доктор Свенсон забърза след тях, настигна ги точно преди входа и се покашля. Те се обърнаха. Той се слиса, когато видя, че лицето на жената с кестенявата коса е обезобразено от тънък извиващ се белег от изгорено, който пълзеше около очите й и по слепоочията. Беше с елегантна светлосиня рокля, кожата й бе доста светла и без несъвършенства, освен споменатото, устните й бяха начервени. Спътницата й бе по-ниска, косата й бе по-тъмнокафява и по свой начин бе също така смайваща, макар че носеше същите обезпокоителни белези. Беше с рокля на райе в жълто и бледозелено с висока дантелена яка. Щом обаче привлече вниманието им, Свенсон загуби дар слово. Никога не се бе женил, никога не бе живял край жени — тъжно беше, но се чувстваше по-удобно до труп, отколкото до жива жена.

— Извинете ме, дами, може ли да ви се натрапя за момент?

Те го гледаха мълчаливо. Той продължи:

— Казвам се Абелард Свенсон, надявам се, че ще можете да ми помогнете. Аз съм лекар. В момента търся един човек, поверен на грижите ми — много важна личност, за която, както разбирате, всички въпроси трябва да са дискретни.

Те продължаваха да го гледат втренчено. Жената от картата се усмихна леко, в ъгълчето на устата й проблесна мимолетен интерес. Погледът й се премести на шинела му, на е полетите и високата яка.

— Военен ли сте? — попита тя.

— Лекар съм, както казах. Военен лекар с чин капитан от Мекленбургския военноморски флот, назначен със специални задължения по — тук гласът му се снижи — дипломатически причини.

Те продължаваха да се усмихват. По някаква причина бяха решили да го приемат и той реши да направи всичко по силите си, за да се възползва от тази възможност. Кимна към ресторанта.

— Предполагам, че отивате на вечеря. Ако мога да споделя с нас чаша вино, това ще е повече от достатъчно време, за да ми помогнете в моето търсене.

— Търсене? — каза жената от картата. — Колко забавно! Аз съм госпожа Марчмур, моята приятелка е госпожица Пул.

Свенсон застана между тях и те го хванаха под ръка. Макар че физическият контакт му бе приятен, той стъпваше леко на една страна, та револверът в джоба му да не се отърква о госпожица Пул.

— Сърдечно ви благодаря за любезността — каза и ги поведе напред.

 

 

Когато влязоха обаче жените поведоха него покрай многото свободни маси към другия край на ресторанта, където зад дискретни врати имаше отделни стаи за хранене. Един келнер им отвори, жените се освободиха от ръцете на Свенсон и влязоха. Свенсон кимна на келнера и ги последва.

На елегантно подредена маса седеше висока жена с черна коса и пронизващи виолетови очи. Носеше късо черно жакетче над червена копринена рокля с изящна бродерия с жълт конец с китайски мотиви. Погледна Свенсон с усмивка, която той възприе като неутрално любезна, но която въпреки това накара дъха му да секне. Той кимна почтително. Жената отпи глътка вино, без да спира да го гледа. Двете жени седнаха до нея от двете страни на масата. Свенсон стоеше неловко в другия край — масата бе достатъчно голяма, за да седнат поне по трима души от всяка страна — и госпожа Марчмур се наведе и пошепна нещо в ухото на жената в червено. Жената кимна и му се усмихна по-широко. Свенсон усети, че се изчервява.

— Доктор Свенсон, седнете, моля, и си налейте вино. Според мен е много добро. Аз съм мадам Лакер-Сфорца. Госпожа Марчмур ми каза, че търсите някого.

Госпожица Пул подаде на Свенсон сребърен поднос с бутилка вино и той наля на себе си и на двете дами, които го бяха довели тук.

— Много съжалявам, че се натрапвам, както се канех да обясня на тези дами…

— Колко странно, че сте решили да попитате точно тях — каза мадам Лакер-Сфорца. — Познавате ли се?

— О, не. Вие разбирате, че като ги помолих за помощ, разкрих отчаяната природа на търсенето си. Накратко, както вече казах, аз съм на дипломатическа служба за херцогство Мекленбург, и по-специално при сина и наследника на моя херцог принц Карл-Хорст фон Маасмерк. Знае се, че той е постоянен посетител на този хотел. Него търся. Може би е глупаво, но ако някоя от вас, скъпи дами — защото знам, че принцът високо цени красотата, го е виждала или е чула, че е бил тук, и може да ме упъти към настоящото му местонахождение, бих бил много признателен.

Те му се усмихнаха, отпиха от чашите си. Той се бе изчервил, беше му горещо и също отпи, но прекалено много, и се задави. Изтри устата си със салфетката и се покашля; чувстваше се като дванайсетгодишно момче.

— Докторе, моля ви, седнете. — Не беше забелязал, че все още е прав. Мадам Лакер-Сфорца му се усмихна, когато той понечи да седне, но по средата на движението пак се изправи, съблече шинела си и го остави на стола от дясната си страна. После отново вдигна чашата си.

— Благодаря ви още веднъж за любезността. Не искам да се натрапвам повече от необходимото…

— Кажете, докторе — започна госпожа Марчмур, — често ли губите принца? Или той е мъж, който се нуждае от… наглеждане? И подобен пост подобава ли на офицер и военен лекар?

Жените се изкикотиха. Свенсон махна с ръка, пийна още вино за кураж — дланите му бяха потни, яката пареше врата му.

— Не, не — просто обстоятелствата са извънредни. Получихме съобщение от самия херцог, а в момента нито пратеникът на мисията, нито военният ни аташе са тук. Принца също го няма. И тъй като не знаех нищо за плановете му, се заех да го намеря, тъй като съобщението налага бърз отговор. — Искаше му се да избърше лицето си, но не го направи. — Мога ли да ви попитам дали познавате принца? Често е споменавал, че вечеря в „Сен Роял“, така че може да сте го виждали — или да сте се запознали с него. Той е, ако мога така да кажа, мъж, който обожава красивите жени.

Те не отговориха. Госпожица Пул се бе навела и шепнеше в ухото на мадам Лакер-Сфорца. Тя кимна. Госпожица Пул се облегна на стола и отпи глътка вино. Госпожа Марчмур го гледаше. Не можа да се сдържи — когато я погледна в очите, изпита тръпка на удоволствие, като се сети — от собствените си спомени! — за гладките й бедра. Преглътна и се покашля.

— Госпожо Марчмур, вие познавате ли принца?

 

 

Преди тя да успее да отговори, вратата се отвори и влязоха двама мъже. Свенсон възпитано стана, но никой от тях не го удостои с поглед. Първият беше висок строен мъж с високо чело и къса коса; носеше червена униформа с жълти нашивки и черни ботуши. Еполетите му показваха, че е полковник. Подаде платото и медния си шлем на келнера, отиде право при мадам Лакер-Сфорца, пое ръката й и се наведе да я целуне. Кимна на другите две жени и седна до госпожа Марчмур, която вече му наливаше вино. Вторият мъж също целуна ръка на мадам Лакер-Сфорца, но не толкова надуто, и седна до госпожица Пул. Наля си сам и без да се церемони, отпи голяма глътка. Косата му беше светла, но прошарена, дълга и мазна, сресана зад ушите. Палтото му беше хубаво, но неподдържано — всъщност цялата му външност бе занемарена. Свенсон бе виждал хора като него в университета и се запита дали този не е някакъв учен и ако е така, какво тогава прави в тази компания.

Мадам Лакер-Сфорца заговори:

— Полковник Аспиш, доктор Лоренц, имам удоволствието да ви представя доктор Свенсон от херцогство Мекленбург, част от дипломатическата мисия на принц Карл-Хорст фон Маасмерк. Доктор Свенсон, полковник Аспиш е командир на Четвърти драгунски полк, наскоро обявен за личен полк на принца — това е голямо повишение. Доктор Лоренц е високо почитаем член на Кралския институт за наука и изследвания.

Свенсон им кимна и вдигна чаша. Лоренц прие това като още една възможност да отпие голяма глътка, опразни чашата си и си наля пак. Аспиш гледаше Свенсон с нещо като подозрение. Свенсон знаеше, че пред него е заместникът на Трапинг — веднага бе разпознал униформата — и че сигурно се чувства неуверен заради обстоятелствата около издигането си — а ако не заради това, предвид липсващия труп и по други многозначителни причини. Реши да завре пръст в раната.

— Имах честта да се запозная със злополучния предшественик на полковник Аспиш, полковник Трапинг, в компанията на моя принц — същата вечер, когато полковникът, изглежда, е изчезнал. Заради семейството му — а и заради благодарния народ — се надявам, че загадката на изчезването му скоро ще бъде разкрита.

— Всички сме много натъжени от тази загуба — промърмори Аспиш.

— Сигурно е трудно да поемеш командването при такива обстоятелства.

Аспиш го изгледа ядосано.

— Войникът прави каквото е необходимо.

— Доктор Лоренц — прекъсна ги с лекота мадам Лакер-Сфорца, — вие май сте били в Мекленбург.

— Да — отговори той. Гласът му бе мрачен и горд като на куче, което са ударили веднъж с камшик и то се колебае между недоволството и страха от втори удар. — Беше зима. Мога само да кажа, че беше студено и тъмно.

— Какво ви отведе там? — учтиво попита Свенсон.

— Не си спомням — каза Лоренц в чашата си.

— Имат отлични пудинги — изкикоти се госпожица Пул и смехът й бе подет като от ехо от госпожа Марчмур от другата страна на масата. Свенсон се възползва от момента, за да разгледа лицето й. Това, което отначало му бе заприличало на изгаряне, сега му изглеждаше другояче — кожата не беше изопната като на белег, а някак странно обезцветена, сякаш разядена от слаба киселина или изгорена от много силно слънце; приличаше дори на някаква временна татуировка — нещо с разредена къна? Но не би могло да е направено нарочно — беше доста грозно — и той веднага отмести очи, защото не искаше да я зяпа. Срещна погледа на мадам Лакер-Сфорца, която го наблюдаваше.

— Доктор Свенсон — попита тя. — Обичате ли игрите?

— Зависи каква е играта, госпожо. Не обичам комара, ако това имате предвид.

— Може би да. А вие, полковник Аспиш?

Аспиш вдигна очи — не ги беше слушал. Шокиран, Свенсон осъзна, че дясната ръка на госпожа Марчмур е под масата и че ъгълът на лакътя й я поставя право в скута на полковника. Аспиш прочисти гърлото си и се намръщи, за да се съсредоточи. Госпожа Марчмур — а и госпожа Лакер-Сфорца — го гледаха с безгрижно невинен интерес.

— Комарът е в кръвта на истинските мъже — заяви той. — Или поне на войниците. Не можеш да спечелиш нищо, ако не си готов да изгубиш — всичко или част. Дори при най-великата победа падат жертви. На определено ниво на опитност отказът от комар се равнява на страхливост. — Той отпи от виното си и се намести на стола, като нарочно не поглеждаше към госпожа Марчмур, чиято ръка не се бе върнала на масата. Обърна се към Свенсон. — Не хвърлям камъни във вашата градина, докторе, защото вие сигурно наблягате върху спасяването на живота, върху опазването.

Мадам Лакер-Сфорца кимна сериозно и се обърна към другия мъж.

— Доктор Лоренц?

Лоренц сякаш се опитваше да пробие масата с поглед: гледаше втренчено мястото над скута на Аспиш, сякаш ако се съсредоточеше, щеше да успее да премахне преградата. Без да отмества поглед, ученият отпи отново — Свенсон бе впечатлен от самовглъбеността му — и промърмори:

— Всъщност игрите са илюзия, защото шансът е просто процент, който може да се предвиди, ако човек има търпение и владее математиката. Риск наистина може да има, защото са възможни различни резултати, но вероятностите се преценяват лесно и с времето умният играч ще увеличи печалбите си до степен да действа в съгласие с рационалното познание.

И пак надигна чашата. Госпожица Пул му духна в ухото. Доктор Лоренц се задави от изненада и изплю виното върху масата. Другите избухнаха в смях. Госпожица Пул взе салфетка и избърса почервенялото му лице, а мадам Лакер-Сфорца му наля още вино. Лявата ръка на полковник Аспиш вече бе скрита под масата и госпожа Марчмур се наместваше леко на стола си. Свенсон преглътна — какво правеше тук? Отново погледна мадам Лакер-Сфорца, която го наблюдаваше с усмивка, и попита:

— А вие, госпожо? Не чухме вашето мнение. Предполагам, че повдигнахте въпроса с някаква цел.

— Толкова по германски, докторе. Тръгвате направо към „дер бизнес“. — Отпи глътка вино и се усмихна. — При мен е много просто. Никога не залагам нищо, на което държа, но ще залагам жестоко и до безкрайност всичко, на което не държа. Разбира се, имам късмет, че държа на много малко неща, и така значително по-голямата част от света за мен е изпълнена с чувство за… поради липсата на по-добра дума, игра. Но сериозна игра, уверявам ви.

 

 

Не сваляше очи от Свенсон, изражението й бе спокойно, развеселено. Той не разбираше какво става в стаята. От лявата му страна полковник Аспиш и госпожа Марчмур открито се опипваха под масата. Отдясно госпожица Пул ближеше ухото на доктор Лоренц; докторът дишаше тежко, хапеше долната си устна, стискаше чашата си толкова силно, че всеки момент щеше да я строши. Свенсон преглътна. Все пак му бяха позволили да влезе по някаква причина, нали?

— Познавате ме, мадам… както познавате и моя принц.

— Може би.

— Знаете ли къде е?

— Знам къде може да е.

— Ще ми кажете ли?

— Може би. Държите ли на него?

— Такъв е дългът ми.

Тя се усмихна.

— Докторе, боя се, че се налага да сте откровен.

Свенсон преглътна. Аспиш бе затворил очи, дишаше тежко. Госпожица Пул бе пъхнала два пръста в устата на Лоренц.

— Той е срам и позор — отвърна бързо Свенсон. — Бих платил да го набият до кръв.

— Така вече е по-добре. — Мадам Лакер-Сфорца се усмихна.

— Госпожо, не зная какви са намеренията ви…

— Просто ви предлагам размяна. Аз търся някого, вие също.

— Трябва да намеря принца веднага.

— Разбирам. А ако — след това — сте в положение да ми помогнете, ще е много мило.

Умът на Свенсон се бунтуваше срещу цялата ситуация — другите изглеждаха почти в несвяст, — но той не можеше да намери пряка причина да откаже. Погледна виолетовите й очи, разбра, че са съвсем непроницаеми, и преглътна.

— Кого искате да намерите?

 

 

Въздухът в лабораторията на Института бе остър от озон, горяща гума и някаква специфична миризма, която Свенсон не познаваше — кръстоска между сяра, сода и металическата миризма на засъхнала кръв. Принцът седеше отпуснат в голямо кресло, Крабе беше от едната му страна, а Франсис Сонк — от другата. В другия край на стаята стоеше граф Д’Орканч, с кожена престилка и кожени ръкавици, които покриваха ръцете му до лактите; зад него се виждаше полуотворена метална врата — дали току-що бяха вкарали Карл-Хорст оттам? Свенсон размаха револвера и измъкна принца, който бе достатъчно в съзнание, за да стане и да се запрепъва, но явно бе неспособен да говори или — за щастие на Свенсон — да протестира. А после докторът видя странния човек в червено, който му направи знак да върви. Изглежда, беше натрапник като него самия — носеше оръжие, но Свенсон нямаше време за губене. Стражите го последваха на двора, дори на улицата, където имаше късмет да намери карета. Чак когато се върнаха в дипломатическия комплекс, на ярката светлина на газовите лампи в стаята на принца — далеч от сумрачните коридори и тъмната карета — той видя кръглите изгаряния.

Не беше казал всичко това на Блах и Флаус — не им вярваше и много се радваше, че тръгват в града заедно, понеже и те не си вярваха един на друг. Мадам Лакер-Сфорца очевидно бе свързана с госпожа Марчмур, която се бе подложила на същия процес, който бе оставил белезите на принца. Тогава защо бяха позволили на Свенсон да прекъсне процедурата?

Свенсон тръсна глава и се насили да се върне към най-важния въпрос. Кой — кликата на Крабе или мадам Лакер-Сфорца — имаше причина (и средствата) незабелязано да измъкне — да отвлече принца? И къде?

И „Сен Роял“, и Институтът предлагаха идеално скривалище именно защото вече бяха претърсени. Освен това, ако го бе отвлякла кликата, принцът можеше да е навсякъде — Крабе и Сонк сигурно имаха стотици тайни местенца. Свенсон дори не можеше да се надява да открие принца сам. Трябваше да намери някого от тези хора и да го принуди да говори.

Вариантите се премятаха в ума му. Отхвърли Вандаариф — Блах и Флаус вече бяха при него; отхвърли и мадам Лакер-Сфорца. Наистина не вярваше, че ще може да се изправи срещу нея с насилие, както се боеше, че ще се наложи. Това оставяше Крабе, Сонк и граф Д’Орканч. Изостави и другите периферни лица — другата жена, Аспиш, Лоренц, помощника на Крабе. Всеки опит с тях щеше само да му отнеме време, а и нямаше представа къде да ги намери. Принцът обаче бе вечерял в домовете на Крабе, на графа и на Сонк и Свенсон съвестно бе запаметил програмата му и съответно адресите им.

 

 

Къщата на Харалд Крабе на площад „Хейдриън“ бе тъмна. Свенсон се качи по стълбите и потропа с чукчето на вратата. Нямаше отговор. Потропа отново. Нищо. Реши да опита през задния вход.

Задната част на къщата на Крабе също беше тъмна, но вратата беше открехната. Свенсон извади револвера, преглътна и я бутна. Никой не стреля по него, което му се стори добро начало на новата му кариера на взломаджия.

Вмъкна се вътре, без да затваря вратата, прибра револвера в джоба си и бръкна в другия за кибрит. Запали една клечка в нокътя на палеца си — съскането на пламващата главичка му се стори оглушително — и бързо се огледа. Беше в някакъв склад. По стените имаше буркани и кутии, консерви и бали, в краката му имаше щайги, кошници и бъчви — а в другия край на стаята имаше още стъпала. Той духна клечката, хвърли я на земята и тръгна натам. Пак извади револвера и се качи по стълбата стъпало по стъпало. Не скърцаха. Горе имаше друга врата — широко отворена. Той се опита да погледне през нея, но не видя нищо — клечката го бе заслепила. Заслуша се и се замисли какво прави — и колко глупаво и опасно е. Ако можеше да измисли друг начин, щеше да го използва. Но сега искрено се надяваше да не му се налага да стреля по някой храбър прислужник или да накара госпожа Крабе — имаше ли госпожа Крабе? — да се разпищи. Влезе в някакъв коридор и бавно тръгна напред; чудеше се дали да рискува с втора клечка кибрит. Въздъхна, пак прибра револвера — последното, което искаше, бе да се блъсне в някоя лампа или китайска ваза — и извади още една клечка.

Чу гласове откъм складовото помещение отдолу.

Бързо драсна клечката, покри я колкото можа с другата си ръка, в която държеше медицинската си чанта, и бавно тръгна към най-близката врата. Озова се в кухнята. На масата пред него лежеше мъртвец, когото не познаваше, покрит с платно, виждаше се само сиво-синкавото му лице. Свенсон се обърна — откъм стълбите се чуваха стъпки — и видя в другия край на кухнята люлееща се врата. Клечката опари пръстите му. Той се втурна през люлеещата се врата, зърна някаква маса за хранене, загаси клечката, пусна я на пода, лапна изгорения си пръст, спря люшкането на вратата, мина от другата страна на масата и легна на пода. Чу гласовете на двама мъже и ясния звук от отваряне на бутилка.

— Ето — каза първият глас доволно. — Казах ви, че ще има нещо хубаво — къде ли са чашите? — Чу се звън на стъкло, после пак, а после гъл-гъл-гъл — звукът от наливане на вино, на значително количество вино. Гласът заговори пак: — Смятате ли, че можем да рискуваме да запалим лампа?

— Заместник-министърът… — започна вторият глас.

— Да, знам, добре, и така става. Не искам да гледам повече този приятел. Каква загуба на време! Кога ще е тук?

— Пратеникът каза, че има друг ангажимент, преди да се срещне с нас.

Първият мъж въздъхна. Свенсон чу драсване на клечка — под вратата проблесна оранжева светлина — и после пуфкане, докато някой от двамата си палеше пурата.

— Искате ли пура, Баскомб? — попита първият глас. Свенсон затърси в паметта си. През последните седмици се бе запознал с толкова много хора — имаше ли и Баскомб сред тях? Може би, но не можеше да се сети. Ако можеше да го види…

— Не, благодаря ви, сър — отговори Баскомб.

— Не съм ви сър — изсмя се първият мъж. — Оставете това за Крабе или за графа, макар, смея да кажа, вие съвсем скоро ще сте един от тях. Как ви се струва това?

— Не зная. Става прекалено бързо.

— Така е с най-хубавите изкушения, нали?

Баскомб не отговори. Известно време двамата мълчаха, пиеха. Свенсон надуши пурата. Отлична беше. Облиза устни. Отчаяно копнееше за цигара.

— Имате ли опит с трупове? — попита развеселено първият глас.

— Всъщност това ми е първият от толкова близо — отвърна вторият с тон, който подсказваше на Свенсон, че човекът знае, че го дразнят, но иска да излезе от ситуацията. — Баща ми почина, когато бях още почти дете…

— А чичо ви? Видяхте ли неговия труп?

— Не. Все още не, но разбира се, ще го видя на погребението.

— Ще свикнете и с това като с всичко друго. Питайте който и да е лекар или войник. — Свенсон чу как си наливат още. — Добре, какво следва след труповете? Ами жените?

— Моля?

Мъжът се изкикоти.

— О, не бъдете толкова задръстен — нищо чудно, че Крабе ви харесва. Не сте ли женен?

— Не.

— Сгоден?

— Не. — Гласът стана колеблив. — Имаше една привързаност, но нищо особено важно. Както казах, всички тези промени се случиха толкова бързо…

— Значи проститутки? Или ученички?

— Не, не — каза Баскомб с професионално търпелив тон, който Свенсон разпозна като отличителен белег на трениран царедворец. — Както казах, собствените ми чувства винаги са били в служба на задълженията ми.

— Господи! Момчета тогава?

— Господин Сонк! — сопна се гласът, може би не толкова ужасен, колкото изкаран от търпение.

— Просто питам. Освен това, когато човек пътува толкова много като мен, някои неща престават да го изненадват. Във Виена например има затвор, който можете да посетите срещу скромна такса, както човек посещава зоологическа градина, но пък срещу още няколко сребърни пфенига…

— Господин Сонк, моля ви, настоящата ни работа…

— На нищо ли не ви научи Процесът?

Младият мъж помълча: може би въпросът бе по-сериозен, отколкото предполагаше шеговитият тон.

— Разбира се — каза накрая. — Беше… трансформиращ.

— Пийнете още малко вино тогава.

Това ли бе правилният отговор? Свенсон чу бълбукането на бутилката, а Франсис Сонк заговори:

— Моралът е нещо, което носим в себе си — той не съществува другаде, уверявам ви. Виждате ли? Има освобождение и отговорност, защото какво е естествено зависи от това къде се намирате, Баскомб. Освен това пороците са като гениталиите — повечето не са красиви на вид, но въпреки това са ни скъпи. — Изхили се на собственото си остроумие, отпи глътка и въздъхна. — Но предполагам, че вие нямате пороци, нали? Е, когато станете лорд Тар, който владее единствения залеж индигова смола в радиус от петстотин мили, смея да кажа, че ще откриете, че те се появяват доста бързо — говоря от опит. Ще си намерите плодовита съпруга да ви гледа къщата и ще правите каквото искате другаде. Брат ми например…

Баскомб се изсмя някак горчиво.

— Какво има? — попита Сонк.

— Нищо.

— Настоявам да ми кажете.

Баскомб въздъхна.

— Нищо. Просто до миналата седмица аз все още, както казах, не бях нищо важно, нали разбирате, но човек може само да се удивлява колко е лесно да се вярва, да се вярва толкова искрено…

— Чакайте, чакайте! Ако ще ми разказвате, значи ни трябва още една бутилка. Хайде.

Стъпките им заглъхнаха в коридора. Свенсон не смееше да се промъкне покрай тях — всъщност нямаше представа нито къде е избата, нито колко време ще са там. Можеше да опита да намери главния вход, но пък бе в идеална позиция да научи повече тук, стига да не го откриеха. И изведнъж се сети. Баскомб! Той беше помощникът на Крабе — слаб млад мъж, не говореше, винаги внимаваше. Нима той щеше да става лорд? Сети се, че губи най-прекия източник на информация, извади още една клечка и тихо мина през люлеещата се врата. Ослуша се — не се чуваха, драсна клечката и погледна мъртвеца на масата.

Беше около четирийсетгодишен, с оредяла коса, гладко избръснат. Лицето му бе покрито с червени петна, ярки въпреки бледността на смъртта, устните му бяха разтеглени в гримаса и разкриваха пожълтелите му от тютюн зъби. Свенсон дръпна покривалото от тялото му и ахна. От лактите надолу ръцете на трупа бяха набраздени от зловещи назъбени блестящо сини вени, които изпъкваха под кожата, прорязваха я. На пръв поглед изглеждаха мокри, но той с ужас осъзна, че всъщност са стъклени — и че продължават към китките му, стават по-дебели, впиват се в плътта и я втвърдяват. Дръпна платното още по-надолу и смаяно изпусна клечката. Мъжът нямаше ръце. Китките му бяха съвсем сини, напукани и натрошени, все едно дланите и пръстите под тях се бяха разбили на парченца.

 

 

Чу стъпки, зави трупа с покривалото и се върна в скривалището си. Виеше му се свят от това, което бе видял. След секунди чу как мъжете влизат в кухнята.

— Още една чаша, Баскомб — нареди Сонк и после каза на трети човек: — Предполагам, че ще се присъедините към нас, или поне към мен. Баскомб нещо не споделя жаждата ми. Винаги гледаш от разстояние, нали, Роже?

— Щом настоявате — каза новият глас и Свенсон затаи дъх. Беше майор Блах.

— Отлично. И хайде междувременно да погледнем. Сваляй платното, Баскомб! Ето, в целия му блясък. Е, майоре, какво ще кажете?

— Какво му се е случило? — попита Блах след кратка напрегната пауза.

— Какво да му се случи? Умря. Беше доста ценен, доста способен в техническата механика. Хубаво е, че все още имаме Лоренц — ако имаме Лоренц де, защото, майоре, не съм съвсем сигурен, че разбирате кой точно е виновен за тази проклета катастрофа. Това сте вие, майоре. Вие, защото не можахте да откриете един долен главорез, който заради това успя да прекъсне работата ни в най-деликатния момент. Не можахте да контролирате и членовете на собствената си дипломатическа мисия — предполагам, че познавате онзи, който отведе принца, размахал револвер в лицата ни, което щеше да е смехотворно, ако не създаваше проблеми, които всички ние трябва да решаваме!

— Господин Сонк… — започна майор Блах.

— Затваряйте си мръсната чуждоземска уста! — изръмжа Сонк.

— Не искам извинения. Искам да помислите. Мислете за проблемите си и за хората, които ги създават. И ми кажете какво ще предприемете за тях.

Свенсон се смая. Никога не бе чувал някой да говори така на Блах и не можеше да си представи Блах да реагира другояче, освен с ярост.

Блах прочисти гърлото си.

— Като начало…

— Първият, майоре — сега говореше Баскомб, не Сонк, — е мъжът от мисията ви, лекарят на принца, нали?

— Да — изсъска Блах. — Той не е проблем. Ще заповядам да го удушат, докато спи. Никой няма да го е грижа…

— Вторият — прекъсна го Баскомб — е онзи главорез в червено.

— Чан. Казва се Кардинал Чан — каза Блах.

— Китаец ли е? — попита Баскомб.

— Не — изръмжа Блах. — Наричат го така заради някакви белези, не съм ги виждал. Той ни се изплъзна. Уби един от хората ми и рани сериозно още двама. Той е просто долен престъпник, който няма въображение и нищо не разбира. Пратил съм хора на местата, където ходи обикновено, както ни бяха описани. Скоро ще бъде заловен и…

— Доведен при мен — каза Сонк.

— Както желаете.

— Третият проблем е — продължи Баскомб — жената шпионка, Изобел Хейстингс.

— Не сме я намерили. Никой не я е намерил.

— Все трябва да е някъде, майоре — каза Баскомб.

— Не я познават в бордеите, към които бях насочен…

— Опитайте с някой хотел тогава! — извика Сонк. — Опитайте стаите под наем!

— Не познавам града като вас…

— Нататък! — излая Сонк.

— И четвърто — гладко продължи Баскомб, Свенсон нямаше как да не се възхити на спокойното му поведение, — трябва да уредим завръщането на вашия принц.

Свенсон наостри уши — това чакаше, но последва само мълчание… а после Блах гневно попита:

— За какво говорите?

— Съвсем просто е: има още много работа. Преди сватбата, преди някой да се върне в Мекленбург…

— Не! Защо го казвате? Вие вече го отвлякохте, и то без да ме уведомите! Отведохте го преди часове!

Никой не каза нищо. Блах бързо обясни какво бе станало в комплекса — бягството от покрива, подпряната с бюрото врата — и после как двамата с Флаус току-що се оплакали и се обърнали с молба за помощ към лорд Вандаариф, който им обещал да направи каквото може.

— Разбира се, през цялото време предполагах, че сте го отвели вие — каза Блах. — Макар че нямам представа как сте го направили.

Отново мълчание.

— Принцът ви не е при нас — каза Сонк. — Добре, пето, Блах: ще продължите да търсите Чан и тази Хейстингс. Ние ще намерим принца. Баскомб ще се свърже с вас. Шесто… да, шесто — можете да ни помогнете да изнесем бедния Крунър от кухнята на госпожа Крабе.

Щом се увери, че са си тръгнали, Свенсон отиде в кухнята и спря до празната вече маса. Отвори медицинската си чанта, извади празно бурканче и махна тапата. Светна си с клечка кибрит, наведе се над масата и намери каквото търсеше — малка люспица от нещо, подобно на синьо стъкло. Смете я в бурканчето с тампон, затвори го и го прибра в чантата. Нямаше представа какво е, но бе сигурен, че няма да е лошо да го сравни със стъклената карта на принца.

Не можеше да се върне в мисията. Поне знаеше кои са враговете му или поне някои — нито Сонк, нито Баскомб бяха споменали мадам Лакер-Сфорца. Запита се дали тя може да е виновна за отвличането на принца. Но пък и тя търсеше въпросната Хейстингс — различните играчи зловещо се припокриваха. Бяха споменали доктор Лоренц, все едно е един от тях, а Свенсон го бе видял с очите си при Лакер-Сфорца. Може би всичките се предаваха един друг, а досега бяха работили в съюз. Някъде в къщата часовник удари три. Свенсон взе чантата си и излезе.

Принцът със сигурност беше в опасност, но Свенсон се съмняваше, че е смъртна. В същото време го бяха побили тръпки, когато Сонк бе споменал Процеса. Можеше ли той да е свързан с изгарянията по лицето? Звучеше почти като езически ритуал, като племенна церемония по белязване или — помисли си мрачно — като дамгосване на говеда. Мъртвецът Крунър явно бе замесен — зад цялата тази загадка имаше наука и тъкмо това бе причината действието да се развива в Института и за участието на Лоренц. Но кой не участваше, освен самия Свенсон? Отговорът дойде бързо: Изобел Хейстингс и мъжът в червено, Чан. Трябваше да ги открие преди майор Блах. Те дори можеше да знаят къде е принцът. Но къде да ги търси?

Най-доброто, което му хрумваше, бе мадам Лакер-Сфорца и хотел „Сен Роял“. Може би ако размахаше лекарската си чанта, щяха да му отворят вратата дори в късен час.

 

 

Прозорците на хотела все още светеха, но улицата отпред бе празна. Портиерът отключи вратата и я открехна.

— Да, господине?

— Извинете, знам, че е късно… или рано. Търся… аз съм лекар… много е важно да разговарям с мадам Лакер-Сфорца.

— А, с графинята. Не е възможно. Лекар ли сте?

— Да, казвам се Свенсон. Сигурен съм, че тя ще ме приеме…

— Доктор Свенсон, да. Не, боя се, че не е възможно.

Погледна покрай Свенсон към улицата и силно цъкна с език, все едно подкарваше кон. Свенсон се обърна да види на кого цъка. От сенките от отсрещната страна на улицата излязоха четирима мъже. Свенсон ги позна по наметалата — бяха стражите от Института. Обърна се към вратата — портиерът я бе затворил и я заключваше. Свенсон заудря с юмрук по стъклото. Портиерът не му обърна внимание. Свенсон се обърна към онези на улицата. Те стояха в широк полукръг насред платното, препречвайки пътя му за бягство. Той бръкна в джоба си за револвера.

— Няма нужда от това, докторе — чу се нисък стържещ глас от дясната му страна. Свенсон се обърна и видя едрия граф Д’Орканч: стоеше в полумрака до стъкления вход. Носеше шапка и тежко кожено палто и в дясната си ръка държеше бастун със сребърна дръжка. Гледаше го студено и преценяващо.

— Може да ви потрябва по-късно… но в момента има по-спешни неща за обсъждане, уверявам ви. Надявах се, че ще дойдете, и не ме разочаровахте. Такова съответствие е добро начало за разговора ни. Ще дойдете ли с мен?

И без да дочака отговор, се обърна и тръгна в мъглата. Свенсон погледна към мъжете, преглътна с мъка и забърза след него.

— Защо сте ме чакали? — попита, когато го настигна.

— Защо търсите графинята в такъв неприличен час?

Свенсон отвори уста да отговори. Погледна назад и видя, че четиримата ги следват на няколко метра.

— Няма нужда да отговаряте — продължи Д’Орканч. — И двамата имаме своите тайни. Не се съмнявам, че имате основателни причини. Но когато до вниманието ми стигна, че сте от кръга на принца, си спомних името ви — нали вие сте авторът на онзи памфлет за последиците от измръзването?

— Писал съм за тези неща, да…

— И наблягате на ироничното сходство между вредите, нанасяни от някои видове изключително силен студ, и някои видове изгаряния.

— Така е.

Графът кимна сериозно.

— Точно затова ви чаках.

 

 

Спряха пред дървена врата, разположена в алков със свод, който сякаш бе част от църква. Д’Орканч отключи и го пусна да влезе пръв. Озоваха се в някаква градина и тръгнаха по дебелия мек торф — Свенсон чу как стражите влязоха зад тях и затвориха вратата.

Вървяха покрай големи празни саксии и лехи и голи дървета с увиснали клони. Над тях бе забуленото в мъгла небе.

Графът спря пред голяма осветена оранжерия, отключи стъклената врата и влязоха. Четиримата стражи останаха в градината. Д’Орканч кимна към една закачалка.

— Сигурно ще искате да се съблечете. Тук е доста задушно.

Самият той свали коженото си палто, остави го заедно с шапката и бастуна си на една масичка, отиде по застлания с килим под до едно голямо легло с балдахин с плътно спуснати завеси и внимателно надникна през една пролука. Лицето му беше безизразно. Свенсон чакаше и усещаше как по тялото му избива пот. Остави медицинската чанта, свали шинела си и го закачи на куката. Не му харесваше да се дели от оръжието, но и без това не очакваше, че ще може да си проправи път със стрелба покрай Д’Орканч и всичките му стражи. Д’Орканч го привика с очи и дръпна завесата докрай.

В леглото лежеше трепереща жена, завита с дебели одеяла. Очите й бяха затворени, кожата — бледа, дишаше учестено.

— Спи ли? — попита Свенсон.

— Не мисля. Ако не беше студена, бих казал, че има треска. Но тъй като е студена, не мога да кажа. Може би вие ще можете.

Свенсон се наведе и огледа лицето на жената. Стори му се, че чертите й са леко азиатски. Повдигна клепача й, напипа пулса на шията й, забеляза с тревога кобалтовия оттенък на устните и езика й, и още по-тревожно белезите около лицето и шията й — приличаха на белези, които може да остави корсет (или октопод). Бръкна под одеялата да хване ръката й, усети колко е студена и премери пулса й и там. Видя, че на връхчетата на пръстите й кожата е охлузена. Извади и другата й ръка — пръстите изглеждаха по същия начин. Отметна одеялата до кръста й. Жената бе гола, синкавите отпечатъци по кожата й продължаваха по целия й торс. Усети движение до себе си. Графът му бе донесъл медицинската чанта. Свенсон извади стетоскопа и преслуша дробовете на жената. Обърна се към графа:

— Била ли е във вода?

— Не — дрезгаво каза графът.

Свенсон се намръщи, заслушан в затрудненото й дишане. Дишаше точно като човек, който едва не се е удавил. Бръкна в чантата за ланцет и термометър. Трябваше да й премери температурата, а после щеше да има нужда от кръвна проба.

 

 

След около четирийсет минути Свенсон си бе измил ръцете и търкаше уморено очи. Погледна навън и видя, че вече се развиделява. Прозя се, опита се да си спомни кога за последно е будувал цяла нощ — във всеки случай, когато бе по-издръжлив. Графът се появи с бяла порцеланова чаша.

— Кафе с бренди — каза и му я подаде. Върна се до масата и взе своята чаша. Кафето беше горещо и черно, почти прегоряло, но идеално. Заедно с брендито — доста солидно количество бренди за толкова малка чаша — беше точно това, от което Свенсон имаше нужда. Той отпи голяма глътка, допи всичко и остави чашата.

— Благодаря.

Граф Д’Орканч кимна, после посочи към леглото с очи.

— Какво мислите, докторе? Възможно ли е да се оправи?

— Щеше да е хубаво, ако имах повече информация.

— Може би. Ще ви кажа, че състоянието й се дължи на нещастен случай, че не е била във вода — мога да ви уверя в това, но не и да ви го обясня убедително, — но че все пак в тялото й проникваше вода. Но не проста вода, докторе, а течност със специални качества, енергийно заредена течност. Жената сама се подложи на тази процедура. За мое огромно съжаление процедурата бе прекъсната. Посоката на течността бе обърната и тя бе — как да го кажа — изпразнена и изпълнена едновременно.

— Това ли е — чух за него… видях белезите на принца — Процесът?

— Процесът? — тревожно повтори графът, но после също толкова бързо гласът му отново стана спокоен. — Принцът, разбира се. Сигурно сте говорили с него и той не е бил в състояние да скрие нищо. Колко жалко.

— Трябва да разберете, че моят дълг е да го защитавам и ако това — Свенсон посочи жената, чиято бледа кожа сякаш сияеше на светлината на фенера, — е опасността, на която сте изложили Карл-Хорст…

— Не съм.

— Но…

— Казах: не съм. Жената, ако обичате, доктор Свенсон.

Острият му тон прекъсна протестите, напиращи в гърлото на Свенсон.

— Жената… Щом сте прочели памфлета ми толкова внимателно, че да запомните името ми, и сам знаете. Тя носи всички белези на човек, спасен след продължителен престой в ледена вода — зимното Балтийско море например. При определена температура телесните функции се забавят стремително — това може да е едновременно смъртоносно и запазващо. Тя е жива, диша. Дали умът й е бил необратимо повреден, не мога да кажа. Дали някога ще се събуди от този… от този зимен сън, и това не мога да кажа. И все пак трябва да ви попитам за белезите по тялото й — каквото и да й е било направено…

Д’Орканч вдигна ръка и Свенсон млъкна.

— Сега може ли да се направи нещо, докторе? Това е въпросът ми.

— Дръжте я на топло. Давайте й топли течности. Може би и някакъв масаж за подобряване на кръвообращението — периферното. Вредата или е нанесена, или не.

Граф Д’Орканч не каза нищо. Кафето му изстиваше недокоснато.

— Още един въпрос, доктор Свенсон. Може би най-важният.

— Да?

— Смятате ли, че сънува?

Свенсон бе сварен неподготвен, защото тонът на графа не бе съвсем съчувствен — в загрижеността му имаше желязна нотка на изследване. Така че докторът отговори предпазливо, като хвърли поглед към вече скритото от завесите легло:

— Има непостоянно движение на очите… може да се припише на някакво междинно състояние, не е кататония, тя не е в съзнание, но може би вътре в ума си сънува, може би е в делир, може би е в покой.

Графът не отговори, очите му за миг станаха замислени. Върна се в настоящето и каза:

— А сега, какво да правя с вас, доктор Свенсон?

Очите на Свенсон се стрелнаха към шинела му: револверът бе в джоба.

— Ще тръгвам…

— Никъде няма да ходите, докторе — отсече графът. — Докато аз не кажа друго. Помогнахте ми и бих предпочел да ви възнаградя за това, но пък вие съвсем явно се опълчвате против други интереси, които трябва да пазя.

— Трябва да върна принца си.

Граф Д’Орканч въздъхна тежко.

 

 

Свенсон се мъчеше да измисли какво да каже, но не бе сигурен колко да разкрие — можеше да спомене Аспиш или Лоренц, или мадам Лакер-Сфорца, или майор Блах; можеше да спомене синята стъклена карта, но дали това щеше да го направи по-ценен, или по-опасен в очите на графа? Дали бе по-вероятно да го пощади колкото по-невежо предан на принца изглеждаше? Дори ако успееше да докопа револвера и някак да надвие Д’Орканч — който бе едър и очевидно изключително силен, — как щеше да мине покрай стражите? Не знаеше къде е, беше изтощен, нямаше къде да се скрие, все още не знаеше нищо за местонахождението на принца.

Погледна графа.

— Имате ли нещо против да запаля?

— Да.

— Аха.

— Цигарите ви са в шинела, нали?

— Да.

— По всяка вероятност близо до револвера, който размахвахте тази вечер. Не ви ли се струва, че оттогава са се случили много неща? Аз се борих със смъртта и разрушението, с интригата и възмездието — и вие сте правили същото. И изгубихте принца си отново. И двамата щяхме да изглеждаме почти комично, ако тези последствия не бяха така потънали в кръв. Убивали ли сте някога, докторе?

— Боя се, че мнозина са умрели в ръцете ми.

— На масата, да, но това е различно — колкото и да се измъчвате със самообвинения, това е съвсем различно и вие го знаете. И знаете точно какво ви питам.

— Да. Убивал съм.

— Кога? И къде?

— В Бремен. Човек, който, изглежда, бе покварил младата племенница на херцога. Той беше упорит, инструкциите ми бяха… накарах го да изпие отрова с насочен пистолет. Не се гордея с този случай. Само глупак би се гордял.

— Той знаеше ли какво пие?

— Не.

— Сигурно е подозирал нещо.

— Вероятно.

Свенсон си спомни почервенялото лице на мъжа, прорязващото хъркане в гърлото му, подбелените му очи, а после как бе извадил уличаващите писма от джоба му, докато онзи лежеше на пода, острата миризма на повръщано. Споменът го преследваше. Свенсон разтърка очи. Горещо му беше — дори по-горещо отпреди малко. Устата му бе пресъхнала. Усети лек прилив на адреналин. Погледна графа, после празната чаша от кафе, а после — колко ли време му отне да се обърне — недокоснатата чаша на графа на масата. Масата бе над него. Беше паднал на колене. Смътно осъзна, че не е усетил удара. Главата му се въртеше. Нишките на килима погъделичкаха лицето му. Сякаш го заля тъмна топла вода и той изчезна в нея.

Някаква дразнеща неясна нужда го накара да отвори очи в тъмното през топлото вълнено покривало на съня. Примигна. Клепачите му тежаха — тежаха страшно — и той затвори очи. Отново се сепна от нещо, цялото му тяло се раздруса и той възприе повече от това, което му казваха сетивата му: допир на грубо дърво до кожата му, миризма на прах, шум от колелета и тропот на копита. Беше в каруца и гледаше в полумрака към покривалото й. Движеха се по неравен калдъръм, друсането го бе събудило преждевременно. Устата и гърлото му бяха пресъхнали. Слепоочията му туптяха. С някакво далечно удоволствие осъзна, че не е мъртъв, че по някаква причина — засега — графът щади живота му. Опипа внимателно около себе си: ръцете и краката го боляха, но го слушаха. До главата му лежеше смачканият му на топка шинел — револверът вече не бе в джоба, но стъклената карта още беше там. Той протегна ръка и се сви, когато напипа обут в ботуш крак. Преглътна и извъртя очи. Колко трупове — или почти трупове, ако броеше жената и войниците — му се бяха изпречили на пътя само през този ден? Щеше да е направо смешно, ако не беше отвратително. С мрачна решителност докторът заопипва тялото — ръката му се премести от ботушите на панталоните, които имаха широк страничен кант. Униформа. Проследи крака, докато не стигна до ръката. Беше мъжка и леденостудена.

Пръстите му с погнуса напипаха врата на мъжа и после яката, докоснаха петлиците — полковник. Свенсон се насили да докосне лицето му: студената буза, мустаците и после — едва доловима — извитата резка в плътта около очите. До него лежеше Артър Трапинг.

 

 

Пое дълбоко дъх и бавно издиша. Трябваше да помисли. Бяха го упоили и сега го караха нанякъде — без съмнение, за да се отърват от него, заедно с нарочно скрит труп. Нямаше нито оръжие, нито съюзници, беше в чужда страна, не знаеше къде е — макар че калдъръмът му подсказваше, че поне все още е в града. С какво разполагаше? Прерови джобовете си: кърпа, банкноти, монети, молив, сгънато листче, монокълът. Претърси и Трапинг, много внимателно. Напипа нещо твърдо между плата и подплатата на куртката му от лявата страна на гърдите, където би трябвало да са окачени медалите му. Дръпна плата и шевът се разпра. Свенсон мушна пръст и напипа твърда гладка повърхност. Нямаше нужда от светлина, за да разбере, че това е друга стъклена карта. Извади я и пъхна при първата в джоба на шинела си.

Изведнъж замръзна. Каруцата бе спряла.

След секунди чу стъпки от двете страни. Взе си шинела и затвори очи — поне можеше да се прави на заспал. Ако му се удадеше възможност да избяга или да удари някой от тях по главата, щеше да е по-добре да го мислят за заспал и упоен — въпреки че не беше в най-добрата си форма, а и в най-добрата не беше особено добър боец. Някъде откъм краката си чу остро металическо щракване, когато свалиха резетата и смъкнаха задната каната. Дръпнаха покривалото и Свенсон усети хладния влажен утринен въздух — светлината, която проникваше през клепачите му, подсказваше, че се е съмнало. Преди да успее да реши дали да отвори очи, някой безмилостно го мушна в корема с прът и той изпъшка и се сви от болка. Чу мъжки смях, безжалостен и подигравателен.

Доктор Свенсон се надигна на колене, сложи си монокъла и се огледа. Каруцата бе спряла в затворен павиран двор, утринната мъгла лепнеше по околните покриви. Дворът бе осеян с бъчви и кошове, пълни с ръждясали парчета метал. Видя голяма отворена врата, а зад нея — ковашко огнище.

Двама от бандитите на граф Д’Орканч стояха до каруцата. Единият държеше дълъг прът с остра кука на края. Другият — по практично — държеше револвера на Свенсон. Докторът погледна тялото на Трапинг на светло. Сивото лице бе белязано с вече станалите морави белези около очите. Нямаше видима причина за смъртта, нямаше рани, нямаше видими травми или тъмни петна. Свенсон забеляза, че едната ръка на Трапинг е с ръкавица и че връхчето на показалеца е откъснато. Наведе се и смъкна ръкавицата. Върхът на пръста бе в ярко индигов цвят, кожата бе пробита от някаква игла или тънко острие, плътта около разреза бе покрита със засъхнал синкавобял прах. Откъм ковачницата долетя шум и Свенсон се обърна — и видя Франсис Сонк и майор Блах да влизат в двора. Бързо нахлузи ръкавицата върху ръката.

— Най-сетне, най-сетне — провикна се Франсис Сонк. — Долу на пристанището сме готови. — Усмихна се на Свенсон. — Но бяхме подготвени само за двама. Трябва да импровизираме. Ето, използвайте количката. — Кимна към една ръчна количка, отиде до една дървена стена, натисна я и тя се плъзна встрани по някаква релса. Отзад се видя наклонена павирана пътека. Сонк тръгна по нея. Блах прикова Свенсон с изпълнен с омраза поглед и щракна с пръсти. От ковачницата излязоха двама облечени в черно войници и майорът им заповяда:

— Придружете доктора! — И тръгна след Сонк.

Свенсон с мъка си навлече шинела, защото бе много студено. Пътеката бе обградена от дъсчена ограда и се виеше между полуразрушени сгради и купчини отпадъци. Знаеше, че вървят към реката. Болката в корема му бе утихнала и ужасът му преминаваше в студена и дръзка непреклонност. Провикна се към майор Блах, колкото можа по-подигравателно:

— Открихте ли принца, майоре? Или прекарахте нощта в пиене на чуждо вино… и лизане на чужди… ботуши?

Блах спря и се обърна. Въпреки пресъхналата си уста Свенсон успя да се изплюе към него. Не го уцели, разбира се, но все пак имаше ефект. Майор Блах почервеня и тръгна към него, но Франсис Сонк извика рязко:

— Майоре! — Блах спря, хвърли на Свенсон още един убийствен поглед, после се обърна и продължи по пътеката. Сонк се изхили, изчака Блах да го настигне, хвана го за ръката и го изтика напред, така че застана между него и Свенсон. Свенсон погледна през рамо. Хората на графа бяха зад тях — единият буташе количката с трупа, а другият вървеше последен с револвера. Нямаше начин да избяга. Провикна се още по-високо:

— Лесно ли е да предадеш родината си, майоре? Любопитен съм — каква беше цената ви? Злато? Нова униформа? Жени? Момченца? Стадо овчици?

Майор Блах се завъртя, ръката му посегна към оръжието му. Сонк го спря, прошепна нещо в ухото му и пак го бутна да върви напред. После погледна Свенсон с усмивка.

— Аз бих избрал някои по-сладки животинчета, но мисля, че той схвана смисъла. Аз съм Франсис Сонк.

— Капитан Абелард Свенсон, военен лекар.

— Доста повече от това според мен — отбеляза Сонк. — Вие сте забележителен с това, че успяхте да впечатлите граф Д’Орканч, което е толкова рядко събитие, че трябва да устроим парад. — Усмихна се отново и погледна войниците и мъжете с количката зад тях. — Не че това в крайна сметка не е парад.

— Би ми се искало да има повече знамена — каза Свенсон. — И фанфари.

— Следващия път — изкикоти се Сонк.

Наближаваха реката, но мъглата и околните сгради затулваха гледката.

— Намерихте ли принца? — попита Свенсон възможно най-небрежно.

— Защо, вие намерихте ли го?

— Боя се, че не — призна Свенсон. — Но знам кой го е отвел.

— Така ли? Колко удовлетворително за вас.

— Според мен вие не знаете кои са. Макар да вярвам, че вие — или вашите другари — сте се опитали да ги заловите.

Сонк не отговори, но усмивката му като че ли помръкна.

Стигнаха пристана, където бе вързана плоска баржа, на която бе натоварен затворен метален ковчег. Друг — отворен — чакаше на кея да сложат в него Артър Трапинг.

— Какво ще правим с него? — попита Блах и кимна към Свенсон, докато войниците заковаваха капака. — Имаме само два ковчега.

— Какво предлагате? — попита Сонк.

— Да му вържем парчета желязо за краката и да го удавим заедно с чантата му.

Сонк кимна и се обърна към хората на графа.

— Чухте — железа и вериги. Бързо!

Мъжете хвърлиха чантата на Свенсон на земята и забутаха количката нагоре. Майор Блах извади револвера си и нареди на хората си:

— Помогнете с товаренето. Аз ще го пазя.

Сонк направи широк жест към брега на реката и каза мило:

— Невероятно спокойна сутрин, нали, доктор Свенсон? Като мислещ човек вие разбирате, че оръжието на майора може да наруши това спокойствие и да привлече нежелано внимание към нашите занимания, убеден съм. Всъщност, тъй като такъв мислещ човек би могъл също така да предположи, че един навременен вик може да постигне същото, съм длъжен да ви изтъкна, че ако това се случи, запазването на тишината повече няма да има значение, тоест ако издадете някакъв звук, ще бъдете застрелян с по-малко колебание, отколкото ако бяхте бясно куче.

— Колко любезно от ваша страна да ми обясните нещата така добре — каза Свенсон.

— Любезността не ми коства нищо — отвърна Сонк.

Докато войниците товареха ковчега, Свенсон попита високо:

— Кажете, майоре, и хер Флаус ли е предател като вас, или е просто некадърник?

Блах запъна ударника на револвера си, но Сонк въздъхна, сложи ръка на рамото му и каза:

— Докторе, наистина трябва да престанете.

— Щом ще ме убиете, поне искам да знам дали оставям принца в ръцете на двама предатели, или на един.

— В момента той не е в ничии ръце.

— Не и в техните, да.

— Да, да — сопна се Сонк. — Както вече ми казахте.

Мъжете вече бяха натоварили ковчега и сега седяха на греблата.

— Защо сте си направили труда да транспортирате полковника дотук? — попита Свенсон. — Защо просто не го потопихте в канала до Харшморт?

Сонк хвърли кос поглед на майора и отвърна:

— Наречете го германска педантичност.

— Графът е прегледал тялото му — каза Свенсон, внезапно осъзнал истината. — В оранжерията. — Имаше нещо, което не знаеха… или искаха да скрият нещо. Но да го крият от човек в Харшморт? От Вандаариф? Не бяха ли съюзници?

— Трябва да го убием — изръмжа Блах.

— Не с това — отвърна Сонк и кимна към пистолета.

Свенсон знаеше, че трябва да действа, преди онези с количката да са се върнали. Посочи медицинската си чанта и каза:

— Господин Сонк. Знам, че ще умра, и знам, че не можете да ме застреляте, за да не вдигате шум. Това оставя голям брой по-неприятни възможности — удушаване, наръгване, удавяне, всичките бавни и болезнени. Ако позволите, мога лесно да си приготвя инжекция, която ще е бърза, тиха и безболезнена — ще направя услуга на всички.

— Страх ви е, а? — подигра му се майор Блах.

— Да, признавам — отговори Свенсон. — Но щом трябва да умра — а изглежда, трябва — за доверчивия принц, с когото злоупотребихте и когото отвлякохте, бих предпочел забравата пред агонията.

Сонк го изгледа и нареди на един от войниците:

— Дайте ми чантата.

Взе я, отвори я, порови вътре, после прикова Свенсон със скептичен поглед.

— Без игли обаче — каза сухо. — И без да се опитвате да ни плискате с киселина или каквото друго имате. Ще изпиете лекарството си, и то тихо. При най-малкия проблем просто ще оставя майорът да направи каквото иска.

— Много съм ви благодарен — каза Свенсон, докато взимаше чантата.

— Побързайте — каза Сонк.

 

 

Свенсон се колебаеше. Бе казал всичко, което можеше, за да обърка лоялността на двамата войници, да заклейми Блах като предател, но не се беше получило. За миг се зачуди на собствената си лоялност — докъде бе стигнал, на какви отчаяни неща се бе решил, толкова неприсъщи на характера му — и за какво? Знаеше, че не е заради принца — извор на непрестанно чувство на безсилие и разочарование — нито заради баща му, този празноглав горделивец. Заради Хьорн ли беше? Заради Корина? Заради това, че трябваше да посвети живота си на нещо, да остане верен, независимо на какво, понеже я бе изгубил? Вгледа се в медицинската си чанта. Нямаше нужда да се преструва, че ръцете му треперят. Истината беше, че забравата на отровата бе сто пъти по-добра от безразсъдния опит за бягство и провала, който щеше да последва. Не хранеше илюзии за бруталността, до която може да стигне Блах, за да го превърне в скимтяща, умоляваща пихтия, особено, за да уталожи съмненията в умовете на войниците си. Такава смърт бе изкушаваща и за един кратък миг търсещата му логика бе завладяна от импулсивния блян по изгубеното му минало — високите поляни с цъфнали цветя, масичката в есенното кафене, ложата в операта в Париж, Корина като момиче, фермата на чичо й. Беше невъзможно, завладяващо — не можеше да се предаде толкова бързо. Бръкна в чантата, извади някакво шишенце, после нарочно го изпусна и то се разби на кея. Погледна умолително Сонк.

— Няма нищо, няма нищо, имам и друго, нека само да го намеря, моля ви… — Сложи чантата на земята и коленичи до нея. Докато ровеше, погледна бързо войника от дясната си страна. Сабята бе в ножницата му, нямаше друго оръжие. Свенсон бе достатъчно здравомислещ да осъзнава, че не може да се надява изненадващо да хване дръжката на сабята и да я изтегли — ъгълът не бе подходящ. Най-вероятно щеше да я извади само до половината и щеше да се счепка с войника, а майор Блах щеше да го застреля. Извади някакво шишенце, погледна го на светлината, поклати глава и го прибра, затърси друго.

— Какво му беше на това? — нетърпеливо попита Блах.

— Нямаше да е достатъчно бързо — отговори Свенсон. — Ето, това ще стане.

Изправи се с друго шишенце в ръка. От двете му страни стояха двама войници, Блах и Сонк бяха на пет метра от тях, в другия край на пристана. Лодката с двата ковчега и двамата мъже на графа се полюшваше отдясно.

— Какво избрахте? — попита Сонк.

— Арсеник — отвърна Свенсон. — Полезен е в малки дози за псориазис, туберкулоза и — най-уместното за принцовете — сифилис. В по-големи дози води до моментална смърт. — Извади капачката и се огледа, преценяваше разстоянията. Мъжете още не се бяха върнали от ковачницата. Онези в лодката го гледаха с открито любопитство. Знаеше, че няма избор. Кимна на Сонк и каза:

— Благодаря ви за разрешението. — Обърна се към майор Блах и се усмихна. — Да гориш в ада!

И гаврътна съдържанието на шишенцето. Преглътна, закашля се, лицето му почервеня. Изпусна шишенцето, хвана се за гърлото, залитна към войника от дясната си страна и се вкопчи в него, за да не падне. От гърдите му се надигна нечовешко къркорене, устата му се отваряше и затваряше, очите му се подбелиха, коленете му трепереха — всички погледи бяха вперени в него. Цялото му тяло се напрегна, все едно надвиснало над пропаст, готово да премине в смъртта. И в този миг Свенсон странно осъзна тишината на града — толкова много хора можеха да са съвсем близо до тях, а единственият звук, който се чуваше, бе глухото пляскане на вълните по лодката и някъде далеч крясъкът на чайките.

Премести цялата си тежест върху войника, завъртя се неочаквано, хвана куртката му с две ръце и го блъсна към лодката. Войникът се удари с трясък в единия й край и тя се наклони опасно. Ковчезите се плъзнаха към безпомощния човек — той размахваше ръце и пляскаше с крака във водата. Вдигна ръце да се защити, но първият ковчег го удари и жестоко го помете от лодката. Вторият ковчег се блъсна в първия и наклони цялата лодка под такъв внезапен ъгъл, че двамата мъже на графа загубиха равновесие и се търкулнаха към ковчезите. Теглото им наклони лодката още повече и тя се преобърна. Тримата мъже и ковчезите изчезнаха под нея.

Другият войник вече бе сграбчил Свенсон за шинела. Докторът се задърпа отчаяно. Чуваше плясъците от реката, виковете на Блах. Войникът бе млад и силен, бореха се, въртяха се в кръг. С крайчеца на окото си Свенсон видя как Блах вдига револвера, метна се отчаяно встрани и извъртя войника пред себе си като щит. Чу изстрела и по лицето му пръсна нещо мокро и топло. Войникът се свлече в краката му, половината му глава беше на пихтия. Франсис Сонк жестоко зашлеви майор Блах.

— Идиот такъв! Защо стреля?! Проклет идиот!

Свенсон приклекна, извади сабята на убития и понеже видя, че Блах се кани да стреля пак, я метна право към него като копие и побягна. Чу как двамата извикаха и издрънчаването на острието по камъните — нямаше представа дали е улучил някого, или не. Затича нагоре по пътеката. Камъните бяха хлъзгави от росата, стъпките му заглушаваха шума от всякакво преследване. Видя двамата с количката да се задават отгоре. Количката бе препълнена с метални парчета и двамата я държаха — всеки по една дръжка. Свенсон не посмя да намали темпото, но сърцето му се сви, когато те го видяха и на лицата им цъфнаха усмивки. В следващия момент засилиха количката и я блъснаха към него. Той се метна към оградата от лявата си страна, вкопчи се в нея и вдигна крака. Количката изтрополи под него и продължи надолу. С нечовешки прилив на енергия Свенсон се прехвърли през оградата и падна в куп щайги.

 

 

Докато се мъчеше да стане, чу как количката се преобърна и още викове — дали не беше уцелила Сонк или Блах? Оградата се разтресе и единият от двамата с количката се преметна през нея. Държеше револвер. Свенсон грабна някаква дъска от калта с две ръце, замахна и го цапардоса по ръката с револвера — чу как костите изхрущяха. Мъжът изпищя и изпусна оръжието. Свенсон замахна пак, този път към лицето му. Онзи изгрухтя, строполи се и се сви на кълбо. Оградата отново се раздруса — идваше следващият. Свенсон се хвърли към револвера — беше неговият — и все още на колене се обърна към оградата. Вторият мъж вече бе прехвърлил едната си ръка и единия си крак през оградата и го гледаше тревожно. Свенсон стреля — не го улучи, но сцепи дървото — и мъжът падна от другата страна.

Докторът скочи и побягна.

 

 

Не знаеше къде е. Тича, докато не капна от умора, и накрая се вмъкна в малкия двор на някаква църква и седна на един надгробен камък. Главата му бе замаяна и за миг се запита дали не е погълнал опиум и в този момент не лежи в унес в някоя китайска пушалня, и всичко това е извратен сън.

Знаеше, че не е истински шпионин нито войник. Беше изгубен. Глезенът му пулсираше, ръцете му бяха изподрани, гърлото го болеше, а от опиата на графа главата му бе като вмирисано сирене. С мъка свали ботуша си и си опипа глезена — не беше сериозно изкълчен, но трябваше да го щади. Изсумтя при тази малко вероятна перспектива и извади револвера. Имаше само два патрона. Страшно му се пушеше. Извади табакерата, запали цигара.

Дръпна с наслада. Димът го удари в дробовете. Издиша бавно. Докато прибираше табакерата, напипа стъклените карти в джоба си — бе забравил за втората карта от Трапинг. Огледа се — църковният двор беше пуст. Извади картата — изглеждаше съвсем като тази, която бе взел от стаята на принца. Дали щеше да надникне в ума на Артър Трапинг и да намери някаква следа за това как е умрял?

 

 

Синият воал се разсея и Свенсон се озова сред объркваща вихрушка от образи, които преминаваха бързо от един към друг без ясна логика. Не приличаше толкова на навлизането в чужди преживявания, както при срещата на госпожа Марчмур и принца — това сякаш бяха чужди свободно реещи се мисли или дори сънища. Откъсна поглед от картата и издиша дима. Трепереше. Беше също толкова завладяващо, беше също така излязъл извън себе си като предния път. Изтръска пепелта от цигарата и дръпна пак. Остави я до себе си на надгробната плоча и се приготви за второ, по-съсредоточено посещение.

Първите сцени бяха в претенциозен интериор — стая с килими, фин китайски порцелан и мебели със скъпа дамаска — и една жена на дивана, млада жена, от чието тяло Свенсон виждаше само част — голите й до лактите ръце, които стискаха тапицерията, а после стройните й прасци, които едва се мярнаха под роклята й, когато изпъна крака, а после очарователните й зелени боти… всеки поглед бе изпълнен с особен собственически глад от страна на очите, през които гледаше.

Оттам картата скочи рязко на някакво сиво скалисто място — някаква кариера? — под почти също толкова сиво небе. Изведнъж Свенсон се озова в рудника, усети чакъла под коленете си — коленичеше, наведен над жилка различен на цвят камък в скалата — тъмно изпъкващо индигово. Ръка — неговата ръка — млада, силна, в черна кожена ръкавица — се протегна да докосне синята ивица и пръстът му отчопли едно парченце, все едно бе някакво лепило.

Следващото движение започна сякаш се изправяше в кариерата, но докато погледът му се вдигаше, сцената около него се промени, така че когато се изправи напълно, стоеше в овощна градина — ябълкова. Стволовете на дръвчетата бяха увити със слама заради зимата. Погледът му се премести наляво и той видя висока каменна стена и рехав жив плет, зад тях се издигаше покривът на провинциално имение.

Обърна се още по-наляво и видя Харалд Крабе, който се хилеше самодоволно и гледаше през прозореца на някаква карета, покрай който се мяркаха дървета. Крабе се обърна към него — който и да бе той — и Свенсон прочете по устните му съвсем ясно: „Вие решавате…“ — и пак се обърна към прозореца.

Прозорецът вече водеше в помещение с вито каменно стълбище, което стигаше до метална врата. Вратата се отвори и разкри подобна на пещера зала и някакви машини. Едър мъж се бе навел над една маса, широкият му гръб скриваше лицето на жената, която бе вързана на нея, жена… Свенсон изведнъж позна стаята — в Института, където бе спасил принца.

Вдигна очи от картата. Имаше още неща — в пролуките, почти като през прозорец, по който се стича дъжд, — които не можеше да види ясно. Цигарата му беше догоряла. Замисли се дали да запали нова, но знаеше, че всъщност трябва да реши какво да прави. Нямаше представа дали още го търсят. Ако беше така, скоро щяха да стигнат до църковния двор. Трябваше да си намери сигурно убежище. Или да хване бика за рогата. Кога моментът да помогне на принца щеше да е отминал? Свенсон не можеше да го изостави просто така. Не можеше да се върне в комплекса — не вярваше на Флаус — и все още нямаше представа къде да намери мъжа в червено или Изобел Хейстингс. Ако не си намереше скривалище, единственото, което му оставаше, колкото и глупаво да изглеждаше, бе да се опита още веднъж да се срещне с мадам Лакер-Сфорца. Сигурно в натоварената сутрешна суетня щеше да е безопасно да отиде в „Сен Роял“. Имаше два патрона — повече от достатъчно да я убеди, стига да успееше да влезе. Или щеше да е по-добре да я причака отвън?

 

 

Наблюдаваше входа на „Сен Роял“ отдалече, от другата страна на авенюто. Не виждаше никой, който би могъл да е страж. Но пък вече го бяха причакали тук, когато се опитваше да се види с мадам Лакер-Сфорца. Вероятно дори не им хрумваше, че може да опита пак. Запита се дали истинският капан не се крие вътре — може би в друга частна стая, където щяха да се разправят с него далеч от хорски очи. Тази възможност правеше начинанието му още по-рисковано, защото до последно нямаше да знае дали е в безопасност. И все пак реши да влезе и с мрачна решителност тръгна по тротоара.

И точно когато се озова срещу хотела и се канеше да пресече, от входа, прекрасно нагласена във виолетова рокля, избродирана със сребърна нишка, черни ръкавици и изискана черна шапка, излезе мадам Лакер-Сфорца. До нея, пак в раирана рокля — този път на синьо и бяло — застана госпожица Пул. Свенсон веднага се дръпна от бордюра към витрината на един ресторант. Не го видяха. Той зачака — наблюдаваше улицата и в двете посоки, — развълнуван от мисълта, че е възможно да успее да говори с мадам Лакер-Сфорца, без да влиза в хотела, без да влиза в капана. Преглътна, огледа се за пролука между преминаващите карети и реши все пак да пресече.

Но в този миг зад двете жени се появи Франсис Сонк — с елегантно жълто палто и шапка — тъкмо нахлузваше жълти ръкавици от ярешка кожа. С пленителна усмивка той се наведе към двете и прошепна нещо, което накара госпожица Пул да се изчерви и да се разкикоти, а мадам Лакер-Сфорца да се усмихне иронично. Сонк предложи ръка и на двете дами и тръгна между тях. Кимна към улицата и за един ужасяващ миг Свенсон си помисли, че са го видели — беше съвсем на открито, — но видя, че Сонк има предвид една открита карета, която тъкмо спираше до тях. В каретата седеше граф Д’Орканч. Тримата се качиха и каретата потегли. Свенсон смаяно гледаше след нея.

Тя беше с тях. Независимо какви други мрежи плетеше, мадам Лакер-Сфорца беше тяхна съюзница. Само да можеше да говори с нея насаме… но вече нямаше представа къде или кога може да стане това. Какво можеше да направи?

Вдигна очи и погледна отвъд авеню „Гросмере“ — нима това беше? Да, това беше пътят, по който сякаш толкова отдавна бе тръгнал с графа към тайната градина и оранжерията. Жената. Можеше да я намери, можеше да претърси оранжерията за информация, можеше дори да устрои засада на самия граф. Какво имаше да губи? Нищо.

 

 

Опита се да си спомни точния път към градината. Тогава бе тъмно и улиците бяха покрити с гъста мъгла, а вниманието му бе насочено другаде — към мъжете, които вървяха след тях, и към разговора му с графа. На дневна светлина и пълни с хора улиците изглеждаха съвсем различно. И все пак можеше да го намери — завиваше тук, по следващата пресечка, през алеята — и после още веднъж на другия ъгъл. Озова се на широко кръстовище, вече си мислеше, че е объркал пътя, когато видя напред една тясна уличка. Възможно ли бе да е там? Изглеждаше различно, но му се стори, че вижда подобната на църковна ниша, където графът бе отключил вратата. Възможно ли бе това да е високата стена, която ограждаше градината? Имаше ли пазачи? Щеше ли да успее да насили ключалката? По самата уличка нямаше движение, но той знаеше, че всички тези въпроси трябва да намерят отговорите си само на метри от оживената улица.

Преди да пресече, се огледа за последно, за да се увери, че не го преследват.

И замръзна. Зад него, през стъклените врати на нещо, което приличаше на хотел, видя една млада жена да седи на плюшено канапе. Кестенявата й коса падаше на едри букли покрай лицето й, наведено сериозно над отворен дневник; записваше си нещо, заобиколена от книги и вестници. Единият й крак бе подгънат под нея на канапето, но другият — роклята й се бе вдигнала достатъчно, за да разкрие заобления й прасец — беше обут в зелена бота. Без изобщо да се замисля, доктор Свенсон отвори вратата и влезе.