Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Темпъл, доктор Свенсон и Кардинал Чан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Books of the Dream Eaters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Гордън Далкуист. Стъклените книги на крадците на сънища

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-285-3

История

  1. — Добавяне

2.
Кардинала

Наричаха го Кардинала заради навика му да носи червено кожено палто, което бе откраднал от гардероба на един пътуващ театър. Беше зима и го беше взел, защото освен палтото костюмът включваше ботуши и ръкавици, а точно тогава му трябваха. Оттогава бе сменил ботушите и ръкавиците, но беше запазил палтото — носеше го през всички сезони. Малцина с неговата професия искаха да се набиват на очи, но той смяташе, че който иска да го намери — за да го наеме или за да го накаже, — ще го открие дори облечен най-невзрачно. Що се отнасяше до името, независимо колко иронично или подигравателно беше, то придаваше определен мисионерски блясък на пътуващата му църква от един човек и макар в сърцето си Кардинала да знаеше, че и той (като всички останали) ще трябва да загуби на финала, лъжливата титла правеше дните му да не изглеждат кратки като на животно, обречено на заколение.

Наричаха го Чан по по-непосредствени причини, макар също толкова иронични и подигравателни. Като млад го бяха ударили силно с камшик за езда през носа и очите. Беше останал сляп три седмици. А когато зрението му накрая се избистри, доколкото изобщо щеше да се избистри, го поздравиха безцеремонните белези, които минаваха през клепачите му и излизаха извън тях, все едно някой бе издълбал с нож върху лицето му детска карикатура на ядосан китаец с дръпнати очи. Оттогава очите му бяха чувствителни към светлината и лесно се уморяваха: да прочете нещо по-дълго от една страница във вестника му причиняваше главоболие, което, както бе научил от опит, се успокояваше единствено от дълбок сън от наркотици или (ако нямаше такива) алкохол. Навсякъде носеше очила с кръгли стъкла от тъмно стъкло.

Приел бе имената постепенно, първо от другите, а накрая бе започна да ги използва и сам въпреки подигравателните забележки. Но дори и те бяха по-добри от предишната му самоличност, белязана от провал и загуба.

Камшикът бе повредил и носа му и обонянието му бе слабо. Знаеше, че стаята, в която живееше под наем, е по-неприятна, отколкото му казваха сетивата му — виждаше близките канавки и логичното заключение беше, че стените и подовете са се пропили със зловонните им изпарения. Това не му пречеше. Таванската стая беше евтина, изолирана, от нея се излизаше на покрива и — най-важното — бе в сянката на голямата библиотека. Що се отнася до собствената му миризма, той се задоволяваше с ежеседмични посещения на Славянските бани близо до Седми мост, където парата облекчаваше вечно зачервените му очи.

Кардинал Чан беше чест посетител на Библиотеката. Именно знанието беше неговото предимство пред съперниците му, смяташе той — защото всеки може да е безмилостен. Но очите не му позволяваха дълги часове проучвания. Вместо това Чан се сприятеляваше с библиотекарите и ги въвличаше в дълги изпълнени с въпроси разговори за работата им — специални колекции, организационни теории, планове за закупуване на нови книги. Занимаваше се с тези въпроси спокойно и непреклонно, докато накрая — по памет и чрез умствени асоциации — вече можеше да изолира поне три четвърти от това, което му трябваше, без да прочете и дума. И така, макар да посещаваше мраморните зали на Библиотеката почти всеки ден, Кардинал Чан най-често крачеше из коридора, потънал в мисли, обикаляше по памет тъмните хранилища или говореше разпалено с някой пребледнял, но професионално толерантен архивист за точния произход на някой нов том по генеалогия, който може би щяло да му се наложи да погледне по-късно.

Преди инцидента с камшика и младия аристократ, който го беше използвал, Чан беше, така да се каже, вечен студент — което значеше, че бедността не го тревожеше и че нуждите му, тогава по необходимост, а сега по навик, бяха малко. Макар напълно да бе загърбил онзи живот, моделът на ежедневието му го бе белязал и работната му седмица преминаваше в изпитана спартанска рутина: Библиотеката, кафенето, клиентите, пътувания от името на тези клиенти, баните, пушалнята на опиум, бордеят и събирането на сметките, което често включваше повторни посещения при бивши клиенти в различно (спрямо тях) качество. Живот, белязан от усилна работа и големи отрязъци привидно загубено време, заето с реещи се мисли, дълбок сън, наркотични сънища и своенравни дреболии.

Когато не бе успокоен така обаче умът му бе неуморен. Поезията за него бе един от източниците на редовна утеха — колкото по-модерна, толкова по-добре, понеже това обикновено означаваше по-малко текст. Бе открил, че като разпредели внимателно строфите, които прочита наведнъж, и затвори очи, за да ги осмисли, може да поддържа едно деликатно стабилно, макар и мъчително накрая, темпо за цяла не много дебела книга. Беше се занимавал по този начин с новия превод на Линч на фрагментите от „Персефона“ (открита в някаква неплячкосана солунска развалина), когато бе вдигнал очи и бе видял жената във влака. Усмихна се при тази мисъл, докато лежеше в полусън на сламеника си, защото стиховете, които четеше тогава — „смазана принцеса/адова невеста“ — като че ли точно илюстрираха създанието пред него. Мръсното палто, окървавеното лице, вкоравените от засъхнала кръв къдрици, пронизващите и сиви очи — среща на такава хубост и такава поквара — стори му се много впечатляващо, дори поразително. Тогава бе решил да не тръгва след нея, да остави случката на собствената й отличителност, но сега се питаше дали да не я намери, като си спомни (с тръпка на похот) линиите, които сълзите бяха оставили по страните й. След кратък размисъл реши да попита в публичния дом — така окървавена нова проститутка все щеше да накара някого да приказва.

Бе спал до по-късно от обикновено. Стана и изми лицето си в легена. Избърса се енергично с една стара кърпа и реши, че може да мине още един ден, без да се бръсне. След миг колебание реши да изплакне устата си със солена вода, плю в нощното гърне, изпика се в него, след което прекара пръсти през косата си вместо гребен. Дрехите му от предишния ден все още бяха достатъчно чисти. Облече ги, върза една черна вратовръзка, пъхна бръснача си в един джоб на палтото, а тънкия том на „Персефона“ в друг. Сложи си очилата и изпита облекчение, когато дори бледата дневна светлина стана приглушена, взе тежкия си бастун с метална дръжка, излезе и заключи вратата.

Беше малко след пладне, но тесните улички пустееха. Чан не се изненада. Преди години този квартал бил моден, край реката се тълпяха дълги редици шестетажни сгради, но заради нарасналата смрад от реката, заради мъглата и престъпността, която тя прикриваше, заедно с разпростирането на града в други облагородени паркове, сградите бяха продадени и всяка бе разделена на безброй малки стаички. Между някога изкусно изработените гипсови орнаменти бяха издигнати груби небоядисани стени в служба на съвсем различна каста живущи: хора с лоша слава като него самия. Чан се отклони малко от посоката си, на север, за да си купи сутрешния вестник, и го пъхна под мишница, без да го чете, докато се връщаше към реката. Поначало „Морският плъх“ беше таверна — и все още функционираше като такава, но денем сервираха кафе, чай и горчив шоколад. Така заведението разширяваше ролята си като място едновременно обществено и незабележимо.

Кардинала седна на една маса далеч от пътеката и си поръча най-черния и горчив южноамерикански шоколад. Не му се говореше с никого, или поне още не. Искаше да прочете вестника, а това щеше да отнеме време. Разгъна първата страница на масата и присви очи, за да успее да различи най-големите букви, като спестяваше на очите си възможно най-много ненужен текст. Прегледа заглавията, прелитайки бързо покрай международните трагедии и домашните скандали, през коварството на времето и заразите, през проблемите на финансите. Разтри очи и отпи глътка шоколад. Гърлото му се сви от горчилката, но той усети как сетивата му се изострят. Върна се на вестника, премина към вътрешните страници, приготви се за по-дребния шрифт и откри това, което търсеше. Отпи още една подсилваща глътка и се гмурна в колонката ситно отпечатан текст.

„Полкови героий в неизвестност

Полковник Артър Трапинг, командир на Четвърти драгунски полк, герой от Франко Редут и Рокраал Фолс, бе обявен за изчезнал днес както от полковите квартири, така и от жилището му на площад «Хейдриън». Отсъствието на полк. Трапинг бе забелязано по време на официалната инвеститура на Четвърти драгунски полк като Полк на Принца с нови отговорности като Кралски полк за отбрана на двореца, министерски ескорт и церемониални задължения. На церемонията полк. Трапинг бе заместен от подполковник Ноланд Аспиш, който официално получи назначението си от Херцога на Сталмере в присъствието на представители на двореца. Въпреки загрижеността, изразена от страна на най-висши държавници, властите все още не знаят местонахождението на изчезналия офицер…“

Чан спря да чете и разтърка очи. Това беше всичко, което му трябваше — или всичко, което щеше да научи засега. Или премълчаваха истината, или някак си фактите действително бяха останали неизвестни. Не можеше да повярва, че действията на Трапинг са такава тайна — все пак той го беше проследил съвсем лесно — но оттогава досега можеше да са се случили безброй неща. Той въздъхна. Участието му трябваше да е приключило, но май по-скоро едва започваше. Щеше да зависи от клиента.

Канеше се да обърне страницата, когато друго заглавие привлече погледа му. Убит провинциален аристократ — някой си лорд Тар, не беше чувал за него. Прегледа текста и научи, че болнавият Тар бил открит в градината си, по нощница, с разкъсано гърло. Макар да бе възможно да е бил нападнат от звяр, имаше подозрения, че раната е била брутално разкъсана, за да прикрие дълбок напречен разрез от някакво острие. Предстояха разследвания. „Винаги предстоят разследвания“, каза си Чан и посегна към чашата си — точно затова той имаше редовна работа. Защото никой не обичаше да чака.

 

 

И съвсем на място, някой до него се изкашля дискретно. Чан вдигна поглед и видя войник в униформа — червена куртка и панталони, черни ботуши, меден шлем с конска опашка в едната ръка, другата бе положена на ефеса на дълга сабя. Стоеше на вратата, сякаш щеше да се изцапа, ако влезе в „Морският плъх“. След като привлече вниманието на Чан, войникът кимна и изтрака с токове.

— Елате с мен, господине — каза почтително. Останалите клиенти се държаха, все едно не са чули нищо. Чан кимна на войника и се изправи. Нещата ставаха по-бързо, отколкото бе очаквал. Взе бастуна си и остави вестника да го чете някой друг.

Войникът мълчаливо го поведе към реката. Ярката му униформа сякаш трептеше на едноцветния фон от каменни павета, сива мазилка на петна и черни локви зловонна застояла вода. Чан знаеше, че и собственото му палто има подобен ефект, и се усмихна при мисълта, че двамата приличат на някаква странна двойка, и на това колко би се отвратил войникът от подобна мисъл. Завиха зад един ъгъл и се качиха на надвесен над реката каменен балкон. Широката черна вода минаваше под тях, отсрещният бряг едва се виждаше през дрипите мъгла, която или още не се беше разнесла от предната нощ, или вече се събираше отново. Някога, когато кварталът процъфтявал, балконът бил кей за корабчета за разходки и лодки под наем. След това бе оставен да се руши, въпреки че редовно се използваше за престъпни сделки след залез.

Както очакваше, там стоеше подполковник Аспиш с адютанта си. Зад тях стояха трима войници, а още двама чакаха в завързаната за витата стълба лодка. Чан спря и остави придружителя си да отиде при командира си, да изтрака с токове и да докладва. Аспиш кимна и след миг дойде при Чан, където останалите не можеха да ги чуят.

— Къде е той? — попита рязко и тихо. Беше силен строен мъж, оредяващата му коса беше ниско остригана. Извади от червената си куртка тънка черна пура, отхапа върха, изплю го и извади кибрит. Обърна се с гръб към вятъра, запали пурата, издиша облак синкав дим и върна острия си поглед върху Чан, който не беше отговорил. — Е? Какво ще ми кажете?

Чан по принцип ненавиждаше властта, защото дори когато бе прикрита зад практическа необходимост или зад тежестта на традициите, не виждаше в нея нищо друго, освен изражение на деспотична лична воля и това дълбоко го дразнеше. Църквата, военните, правителството, аристокрацията, търговците — настръхваше при всяко взаимодействие с тях. И така, въпреки че признаваше на Аспиш вероятната му компетентност, у него се надигаше порив — дори само заради начина, по който офицерът отхапа върха на пурата си и го изплю — да се нахвърли върху него с бръснача си на мига, независимо от последствията. Вместо това отговори колкото можа по-спокойно:

— Мъртъв е.

— Сигурен ли сте? Какво направихте с трупа? — Аспиш мърдаше само устните си, тялото му беше неподвижно. Погледнат откъм гърба, както го виждаха хората му, той само слушаше Чан.

— Не съм направил нищо с трупа. Не го убих аз.

— Но ние… бяхте инструктиран…

— Той вече беше мъртъв.

Аспиш замълча.

— Проследих го от площад „Хейдриън“ до провинцията, до Ориндж Канал. Той се срещна с група мъже и заедно посрещнаха някаква лодка, която плуваше нагоре по канала. Разтовариха нещо от нея, натовариха го на две каруци и ги закараха в една къща наблизо. Голяма къща. Знаете ли до коя къща, близо до Ориндж Канал?

— Досещам се.

— Очевидно поводът беше важен — смятам, че официалната причина бе годежът на дъщерята на лорда.

— За германеца — каза Аспиш.

— Успях да вляза в къщата. Успях да намеря полковник Трапинг и след известни трудности успях да сипя нещо във виното му…

— Чакайте — прекъсна го Аспиш. — Кой друг беше там? Кой беше с него на канала? Какво стана с каруците? Ако го е убил някой друг…

— Казвам ви това, което знам — изсъска Чан. — Ще ме слушате ли?

— Чудя се дали да не наредя да ви набият с камшик.

— Наистина ли?

Аспиш въздъхна и погледна през рамо към хората си.

— Не, разбира се, че не. Не ни беше лесно, а като нямахме сведения от вас…

— Легнах си чак призори. Обясних ви, че вероятно ще стане така. А вместо да внимавате, първо пращате униформен да ме вземе, а после сам се появявате в част от града, в която нямате абсолютно никаква почтена или професионална работа. Можехте да пуснете и фойерверки. Ако някой подозира нещо…

— Никой не подозира нищо.

— Доколкото вие знаете. Ще трябва да се върна в кафенето и да дам пари на петимата, които видяха как ме вземат по този начин, за да защитя и двама ни. Толкова ли сте нехаен и с живота на войниците си в битка? Толкова ли сте нехаен по отношение на вас самия?

Аспиш не бе свикнал на подобен тон, но с мълчанието си призна грешката си. Извърна се и се загледа в мъглата.

— Добре. Продължавайте.

Чан присви очи. Досега бе достатъчно лесно, но тук и той самият беше толкова на тъмно, колкото Аспиш поне се преструваше, че е.

— В къщата имаше стотици хора. Това наистина беше празненство по повод годежа. Може би не само това, но и това, което едновременно създаваше суматоха, с която трябваше да се слея, и суматоха, която ми попречи. Преди субстанцията в питието му да подейства, полковник Трапинг ми се изплъзна, като се отдели от основното събиране по едно задно стълбище. Не можех да го последвам направо и бях принуден да го търся из къщата. Когато накрая го намерих, той беше мъртъв. Не разбрах защо. Количеството на това, което му бях дал, не беше достатъчно да го убие, а по тялото му нямаше следи от насилие.

— Сигурен сте, че е бил мъртъв?

— Разбира се.

— Трябва да сте сбъркали с дозата на отровата си.

— Не съм.

— Е, какво мислите, че е станало тогава? И още не сте ми обяснили какво е станало с трупа!

— Предлагам да се успокоите и да слушате.

— Предлагам да продължите да обяснявате!

Чан се направи, че не го е чул, и запази спокойния си тон.

— По лицето на Трапинг имаше белези, като изгаряния, около очите, но бяха правилни и прецизни, сякаш от клеймо…

— От клеймо ли?

— Да.

— На лицето?

— Да. Освен това в стаята миришеше странно…

— На какво?

— Не мога да определя. Не съм добър с миризмите.

— Отрова?

— Възможно е. Не зная.

— В това няма смисъл — отсече Аспиш. — А изгарянията?

— И аз това се питам.

— Какво означава това? — попита изненадано Аспиш.

— Нямам представа.

За миг настъпи мълчание. Подполковникът изглеждаше истински озадачен.

— Огледът ми бе прекъснат — продължи Чан. — Отново бях принуден да се промъквам през къщата, като този път ме преследваха. Успях да се отърва от преследвачите си по пътя обратно към канала.

— Добре, добре. Какво имаше в каруците?

— Кутии. Не знам какво имаше в тях.

— А съучастниците му?

— Нямам представа. Беше бал с маски.

— А тази… тази субстанция, не смятате, че сте го убили вие, така ли?

— Знам, че не съм.

— Хубаво е, че го казвате. Все пак ще ви платя, все едно сте го убили вие. Ако се окаже жив…

— Няма.

Аспиш се усмихна насила.

— Тогава просто ще ми дължите работата.

Извади тънък кожен портфейл от куртката си и го подаде на Чан, който го пъхна в палтото си и попита:

— Сега какво?

— Нищо. Надявам се да е свършило.

— Но знаете, че не е — изръмжа Чан. Аспиш не отговори и Чан го притисна. — Защо не се чу нищо повече? Кой още е замесен? Вандаариф? Германците? Някой от тристате гости? Или знаете отговорите, или не. Ще ми кажете каквото решите. Но някой е скрил трупа и ще ви се наложи да разберете защо. Стигнали сте дотук — нещата трябва да приключат.

Аспиш не помръдна.

Докато Чан го гледаше — упорит и опасно горд, — в ума му изплува фрагменти от „Персефона“:

„Ухажваше я с властна хладна лъст

сред дъх гробовен на зловонна пръст.“

— Знаете как да ме намерите… дискретно — измърмори Чан, обърна се и тръгна към „Морският плъх“.

 

 

Чан бе прекарал последните три дни в планиране на убийството на Артър Трапинг. Изглеждаше достатъчно просто. Трапинг бе амбициозният зет на Анри Сонк, богат производител на оръжие. За да намери пост, подходящ на статута му на наскоро женен мъж, той бе купил с парите на жена си престижно назначение в Четвърти драгунски полк, но не беше войник и отличията му бяха резултат от присъствието му на две провинциални схватки. Същинските подвизи на Трапинг се свеждаха до поглъщането на героични количества портвайн и едно дълго боледуване от дизентерия. Когато полкът му бе възнаграден със значителна промяна в задълженията, изпълнителният офицер на Трапинг, многострадалният подполковник — професионален войник, който, ако можеше да му се вярва, не искаше толкова да командва сам, колкото да разчисти мястото за някой истински достоен човек — бе предприел доста забележителната стъпка да наеме Кардинал Чан.

Убийства не бяха обичайната дейност на Чан — не че не бе убивал и преди. По-често, както предпочиташе да мисли, го наемаха, за да повлияе на дадено поведение чрез насилие или информация, или и с двете, ако се налагаше. През последните месеци обаче усещаше нарастващо безпокойство, все едно при всяка своя стъпка чуваше едва доловимото тиктакане на часовник, че животът му върви към някакво неразбираемо отчитане. Може би беше заради болестта на очите му — някаква неопределена мъчителна тревога, породена от това, че виждаше зле. Той не позволяваше на този прокрадващ се ужас да влияе на действията му, но когато Аспиш му предложи високо заплащане, видя в него възможност да се скрие от поглед, да пътува, да изчезне в някоя пушалня на опиум — каквото и да е, докато облакът на лошото предчувствие не отмине.

Не че вярваше на това, което Аспиш му бе казал за задачата. Винаги имаше и друго — клиентите винаги лъжеха, криеха. През първия ден Чан направи някои проучвания, рови се в социалните регистри, в стари вестници, генеалогии и както винаги, връзките просто чакаха да ги открие. Трапинг бе женен за Шарлот Сонк, средното от три деца, между Анри — най-големия, и Франсис, все още ерген и току-що завърнал се от дълго пътуване в чужбина. Макар че бедният подполковник Аспиш можеше да смята, че повишението на статуса на полка се дължи на триумфите му в колониите, Чан бе открил, че заповедта за инвеститурата на Четвърти драгунски като Полк на Принца (или като Полк на пияния непрокопсаник, развратник и содомит, както Чан предпочиташе да го нарича наум) е издадена ден след като „Оръжейници Сонк“ се съгласили на по-ниски условия за изключителен договор за снабдяване с нови оръдия на цялата морска и брегова защита. Мистерията беше не защо полкът е повишен, а защо Анри Сонк смяташе, че толкова скъпа сделка си заслужава. От любов към единствената си сестра? Чан се бе изсмял презрително и беше отишъл да търси друг архивист, когото да тормози.

Точното естество на новите задължения на полка не се обясняваше в никой официален документ, който успя да открие: навсякъде просто повтаряха като папагали това, което бе прочел във вестника — „отбрана на двореца, министерски ескорт и церемониални задължения“, което беше вбесяващо неясно. Чак след като се поразходи, го осени къде всъщност е издадено съобщението. Отново откъсна архивиста от другите му задължения, за да му намери папката със събраните съобщения, и после го видя на корицата на самата папка — беше издадено от министерство, но не от министерството на войната. Примижа срещу листа и печата отгоре. Външно министерство.

— Каква работа има външно министерство да обявява и, по подразбиране, да урежда въдворяването на нов полк за „отбрана на двореца, министерски ескорт и церемониални задължения“? — сопна се той на архивиста, който запелтечи:

— Пише „министерски ескорт“, а външно министерство все пак е едно от министерствата…

Чан го прекъсна с груба молба за списък на висшия състав на външно министерство.

Прекара цял час, бродейки сред тъмните рафтове — служителите не го гонеха, защото смятаха, че е по-добре не им се мярка пред очите, отколкото да им се мотае в краката — и разместваше тези основни неща в ума си. Независимо от останалите задължения на полка най-важната му работа щеше да е под егидата на външно министерство. Това можеше, да се отнася единствено до някакви дипломатически интриги или вътрешни правителствени интриги — някак си в замяна на по-ниската цена, предложена от Сонк, министерството на войната се бе съгласило да предостави полка на разположение на външно министерство. Трапинг очевидно щеше да действа като шпионин на Сонк, като го уведомява за всякакви международни ситуации, които могат да се отразят на бизнеса му и на възхода и падението на бизнеса на други хора. Това може и да беше достатъчна отплата (Чан не беше убеден), но не обясняваше защо едно министерство би направило такава необичайна услуга на друго — или защо външно министерство изобщо иска собствени военни.

Въпреки всичко тази информация позволи на Чан, след като се запозна с личността на Трапинг, с местоположението на къщата му, каретата му и казармите на полка, да заеме позиция пред външно министерство, убеден, че това е ключовото място. Така действаше той и макар да правеше тези разследвания, за да разбере по-добре задачата си, истината беше, че ги правеше и за да държи ума си зает. Ако беше просто брутален убиец, можеше да заколи Артър Трапинг на куп места — просто трябваше да тръгне след него и да изчака да остане сам на улицата. Фактът, че в крайна сметка можеше да се стигне и до това, не променяше желанието му да разбере причините зад действията си. Не беше гнуслив в работата си, но добре съзнаваше, че поема риска сам и че клиентът винаги може да реши да се подсигури, като нареди нещата така, че и Чан да стане жертва на неприятни обстоятелства. Колкото повече знаеше — за клиентите си и за целите им, — толкова по-сигурен се чувстваше. В този случай много добре съзнаваше, че замесените сили са много по-могъщи и влиятелни от Трапинг и сърдития му подполковник и че трябва да внимава да не привлече вниманието им. Ако щеше да свърши работата, най-добре беше да я свърши възможно най-незабележимо.

Същия следобед и следващия каретата на Трапинг го отвеждаше от казармите до външното министерство, където той прекарваше по няколко часа. Всяка вечер каретата го закарваше в дома му на площад „Хейдриън“ и полковникът си седеше вкъщи, без да приема някакви забележителни посетители. На втората вечер, докато наблюдаваше прозорците на Трапинг от сенките на декоративните храсти, Чан се стресна от една минаваща покрай него карета. На вратите й бе изрисуван гербът на външно министерство. Каретата не спря пред вратата на Трапинг, а продължи към къщата от другата страна на площада. Чан се затича нататък и успя да зърне елегантен мъж с тъмно палто да слиза от каретата и да влиза през вратата на номер 14, натоварен с няколко дебели папки. Каретата замина. Чан се върна към наблюдението си. На идната сутрин в Библиотеката отново погледна списъка на служителите на министерството. Заместник-министър Харалд Крабе живееше на площад „Хейдриън“ 14.

На третия ден отново отиде до министерството и застана на края на площад „Света Изобел“, откъдето можеше да наблюдава едновременно и кръстовището, и излизащите от задната уличка карети. Гледаше как служителите на министерството влизат и излизат и чакаше Трапинг. Въпреки всички намеци за интрига около полковника Чан го смяташе за сравнително лесна мишена. Ако повтореше действията си от предишните две вечери, нямаше да е трудно да влезе през прозореца на втория етаж (по водосточната тръба, чиято издръжливост бе проверил предната нощ) и да се вмъкне в стаята на Трапинг (чието местоположение бе установил, като бе наблюдавал светлината в прозорците, докато Трапинг се качваше на третия етаж, за да си легне). Не бе изяснил в ума си точния метод — щеше да зависи от конкретните обстоятелства в стаята. Щеше да си носи бръснача, но щеше да е взел и отрова, която за невнимателния поглед щеше да сочи към апоплектичен удар, нещо, което не беше нечувано за мъж на възрастта на Трапинг. Ако някой го сметнеше за убийство, това щеше да е още един сигнал за интригата и залозите за издигането на Трапинг. Чан не се интересуваше особено от другите в къщата. Госпожа Трапинг спеше отделно от съпруга си, а ако избереше правилно момента, прислугата щеше да е далеч от стаята.

В два прекоси площада и си купи пай с месо. Изяде го, докато се връщаше на позицията си. Усмихна се с пълна уста, когато мина покрай скулптурата на света Изобел. Истински противният вид на композицията — крещяща сантименталност, пресилен патос — не му пречеше да намери зловещо удоволствие в образа на светицата и извиващите се змии, които се гърчеха по хлъзгавата й плът. Изумяваше го това, че подобно произведение е издигнато на обществени разноски на толкова открито място, но виждаше разтуха в радостното благоговение пред нещо толкова очевидно противно. Това някак възвръщаше вярата му, че самият той има място в този свят. Дояде пая и избърса ръце в панталоните си.

В три се появи полковата карета на Трапинг, празна, и зави наляво към казармите на Четвърти драгунски полк. Полковникът бе влязъл през задния вход и смяташе да излезе от другаде. В четири и петнайсет Чан видя на същото място една министерска карета. От едната страна в каретата седеше Харалд Крабе, а на отсрещната седалка — проблясък на червено и златно през прозореца — седеше Артър Трапинг. Чан сведе поглед, докато минаваха, и проследи накъде отиват. Щом завиха зад ъгъла, се затича да хване карета.

Както очакваше, министерската карета пътуваше за площад „Хейдриън“ и той лесно я проследи. Не очакваше обаче, че ще спре пред номер 14 и че двамата мъже ще влязат вътре. А когато се появиха отново след няколко минути, каретата ги откара право в северозападната част на града. Мъглата се сгъстяваше и Чан се премести до кочияша, за да вижда по-добре накъде го води набелязаната му жертва — въпреки че зрението му бе слабо в спускащия се здрач. Кочияшът мърмореше — това бе далеч от обичайните му курсове — и Чан бе принуден да му плати много повече, отколкото заслужаваше. Замисли се дали просто да не му вземе каретата, но не се доверяваше нито на зрението, нито на уменията си като кочияш, а и не искаше ненужни кръвопролития. Скоро излязоха от стените на стария град, подминаха новите сгради и тръгнаха през провинцията. Пътуваха към Ориндж Канал, който стигаше чак до океана, и каретата пред тях не показваше признаци на спиране.

 

 

Пътуваха почти два часа. Отначало Чан накара кочияша да се държи на разстояние, така че едва да виждат другата карета, но тъй като се стъмваше, им се наложи да се приближат, за да видят, ако завие нанякъде.

Първоначално Чан бе тръгнал след Трапинг като продължение на плана си, а после с мисълта, че може да го хване сам на някое пусто място в провинцията; където убийството щеше да е по-лесно. Но колкото повече продължаваше преследването, толкова по-глупаво изглеждаше. Ако искаше просто да го убие, трябваше да обърне и да опита на следващата вечер. Дългото пътуване със заместник-министър Крабе беше свързано с някаква интрига, със Сонк и с военното министерство и макар да бе любопитен, Чан не знаеше в какво се забърква, а това винаги беше глупаво. Освен тези изпълнени със съмнение мисли, той осъзна, че му е студено — вятърът откъм морето пронизваше до кости. Тъкмо се канеше да каже на кочияша да спре, когато той го потупа по рамото и посочи напред към някаква светлина.

Чан му нареди да спре и му поръча да го чака петнайсет минути. Ако не се върнеше, кочияшът можеше да го остави и да се прибере в града. Онзи не възрази — със сигурност беше измръзнал също като Чан и все още недоволстваше от неочаквано дългия курс.

Чан слезе от каретата и си свали очилата — сега всяка светлина беше по-добра от нищо.

Министерската карета бе спряла до няколко други. Той се приближи колкото посмя по пътеката, след което отби от нея и приклекна в тревата.

Зад каретите лъщеше вода, а до брега бе вързана голяма лодка. Трапинг и Крабе последваха другите по брега до две каруци, натоварени с дървени кутии, очевидно свалени от лодката. Мъжете — общо шестима — се качиха на каруците и те потеглиха.

Чан се замисли какво да прави. Ако тръгнеше след каруците, щеше да остане без карета. Реши да го направи — в края на краищата му се бяха случвали и по-лоши неща, а това можеше да се окаже идеална възможност да изпълни задачата си. Каруците обаче се движеха много по-бързо от него и скоро той вървеше сам в мрака. Вятърът бе леден. Вървя поне половин час, докато не видя каруците, завързани пред задния вход на някаква огромна сграда — не можеше да каже дали е парвенюшка приумица, или едновремешен замък. Кутиите ги нямаше, мъжете също…

Все още ядосан от срещата с Аспиш, Чан се върна в „Морският плъх“ и с облекчение видя, че всички, присъствали когато бе дошъл войникът, все още са там. Застана на прага за миг, за да го видят всички, и отвърна на погледите им с многозначително кимване. След това отиде до всеки поотделно — включително Николас, бармана — и остави до чашите им по една златна монета. Само това можеше да направи, а ако някой от тях решеше да действа зад гърба му, останалите щяха да го сметнат за нарушаване на споразумението и това щеше да се отрази зле на предателя. Поръча си още една чаша горчив шоколад.

Реши да изчака Аспиш да направи нещо. В най-добрия случай Ноланд Аспиш беше глупак, който се надяваше да спечели, ако някой друг убие полковника му, а в най-лошия беше част от по-голяма интрига, което означаваше, че е лъгал Чан още от самото начало. И в двата случая Аспиш едва ли щеше да предприеме нещо. Въпреки портфейла в палтото си Чан съжаляваше за цялата сделка. Отпи глътка шоколад и се намръщи.

Когато осъзна колко е голяма къщата, разбра къде е, защото на брега близо до Ориндж Канал имаше само едно такова имение — на Робърт Вандаариф, финансиста, чиято дъщеря се сгодяваше за някакъв немски принц на някаква малка държавица — Карл-Хорст фон Не-знам-кой-си. Чан не си спомняше — името го имаше в някои от заглавията, които беше прескочил, — но бързо разбра, докато пъхаше облечената си в ръкавица ръка през стъклото на една фина стъклена врата, че влиза неканен на доста важно социално събитие и по-точно на някакъв официален маскен бал. Дебнеше в сенките, докато не видя един пиян гост, чиято маска лесно можа да вземе, и после, скрит по този начин (макар че това отново означаваше да си свали очилата), тръгна да търси Трапинг. Тъй като повечето мъже бяха с официални черни дрехи, облеченият в червена униформа полковник се забелязваше отдалече. Самият Чан привличаше внимание по същата причина. Преднамерено наглото впечатление, което създаваше в обичайната си среда, където сплашването бе изравнено с укриването, не подхождаше за маскен бал в разкошно имение. Но той се носеше с надменното изражение на човек, който е на мястото си. Удивяваше се колко много хора незабавно приемаха, че поради неприятната си арогантност той притежава повече права от тях.

Трапинг пиеше усилено насред една доста голяма група, макар да не участваше активно в разговора. Докато го наблюдаваше, Чан видя, че Трапинг всъщност стои между две групи. Едната бе скупчена около едър оплешивяващ човек, към когото всички се отнасяха почтително — най-вече един младеж с гъста червена коса и една извънредно добре облечена жена (възможно ли бе това да е съпругата на Трапинг Шарлот Сонк, а мъжете — братята й Анри и Франсис?). Зад тази жена стоеше друга, чиято рокля бе по-скромна и която — също като Чан — едва доловимо изучаваше хората около себе си. Той реши, че трябва да я избягва най-внимателно. Другата групичка беше от мъже, облечени както официално, така и с униформи. Чан не виждаше дали Крабе е там — не можеше да е сигурен заради маските. Колкото и да беше любопитен да гледа тези компании, събрани около невпечатляваща фигура като полковника — и да разбере защо — Чан знаеше, че не бива да се бави. Стегна се, отиде съвсем близо до тях, като избягваше да ги гледа в очите, и извика на един прислужник от близката маса да му донесе чаша вино. Докато чакаше, разговорът около него замлъкна: и двете групички нямаха търпение да се махне. Прислужникът му подаде пълна чаша и той отпи, като се обърна към мъжа до себе си — който, разбира се, бе Трапинг — и го погледна в очите. Трапинг кимна, после го зяпна. Обезобразените клепачи на Чан, които се виждаха през дупките на маската, го накараха да се замисли, защото макар да не беше сигурен какво вижда, усещаше, че нещо не е наред. Продължителността на контакта обаче позволи на Чан да каже:

— Чудесен повод.

— Наистина — отвърна полковник Трапинг. Погледът му се беше спуснал от очите на Кардинал Чан на палтото и дрехите му, които, макар и впечатляващи, не бяха подходящи за случая, нито дори прилични. Чан погледна дрехите си, отново улови погледа на Трапинг и каза с насмешка:

— Идвам от път. Яздихме дни наред. Но не можех да го пропусна, нали?

— Не, разбира се. — Трапинг кимна леко успокоен, но гледаше някак безпомощно над рамото на Чан: останалите членове на групичката му се отдалечаваха, за да продължат разговора си.

— Какво пиете? — попита Чан.

— Мисля, че същото като вас.

— Така ли? Харесва ли ви?

— Много е добро.

— Да, предполагам. Как иначе? Да пием за домакина.

Чан докосна чашата на Трапинг със своята и я гаврътна, с което принуди Трапинг да направи същото. Преди полковникът да успее да помръдне, Чан грабна чашата от ръцете му, подаде и двете на слугата и му викна да им налее още вино. Докато слугата наливаше, а зад гърба му Трапинг се мъчеше да намери извинения да си тръгне. Чан незабелязано топна палеца си в кесийка с бял прах и като направи забележка на слугата за паднало парченце тапа, го натърка по ръба на чашата на Трапинг, докато я взимаше от ръцете му. Подаде я на полковника и пак пиха — прашецът нямаше как да не полепне по устните на Трапинг. След това — също толкова внезапно, колкото бе дошъл, Чан кимна на Трапинг и си тръгна. Щеше да наблюдава действието на опиата отстрани.

Оттам нататък нещата бързо се объркаха. Мъжете — крилото на Крабе? — най-сетне откъснаха Трапинг от групата, за която Чан предполагаше, че е семейство Сонк, заведоха го в задния ъгъл на помещението и излязоха през една врата, от двете страни на която стояха двама мъже — небрежно, но със сигурност на пост. Чан гледаше как жертвата му изчезва и се огледа за друг път, като само за миг улови погледа на компаньонката на Шарлот Сонк, която в същия момент извърна очи, но не достатъчно бързо. Той излезе, преди да привлече повече нежелано внимание. Отне му поне час — да избягва слугите, гостите и като че ли все повечето подозрителни погледи, докато не се озова в дълъг мраморен коридор с много врати от двете страни. Това беше точно въплъщение на абсурдната му ситуация и как решението му първо да рискува да влезе, а после дръзко да се покаже на Трапинг, се беше провалило напълно. Досега Трапинг трябваше вече да е мъртъв, а вместо това най-вероятно се освобождаваше от това, което сигурно щеше да си обясни като прекалено много вино. Чан му бе сложил само толкова опиат, че да го направи послушен — смяташе да го завлече в градината, но сега това бе просто поредната грешка. Тръгна по коридора, като опитваше вратите и надничаше в отворените стаи. Беше стигнал около средата, когато видя пред себе си в дъното на коридора как от някакъв балкон се появи тълпа хора, които заслизаха по една вита стълба. Чан се хвърли към най-близката врата. Беше отключена. Втурна се в стаята и я затвори след себе си.

На пода лежеше Трапинг, мъртъв. Лицето му бе жигосано — изгорено? Белязано? Чан не видя рана или кръв, оръжие или дори друга чаша вино, която би могла да е отровена. Трапинг бе още топъл. Беше умрял най-много преди половин час. Чан въздъхна. Това беше резултатът, който искаше, но по много по-тревожен и сложен начин. И тогава усети миризмата, като на лекарство или машина, съвсем не на място в тази стая. Наведе се да претърси джобовете на Трапинг, но на вратата се почука и Чан се шмугна в другата стая от апартамента и оттам в банята, за да се скрие някъде. Откри входа за прислугата точно когато вратата към коридора се отвори и някой повика полковник Трапинг на малко име. Докато Чан внимателно пускаше резето, гласът се развика за помощ.

Време беше да се измъква. Тесният тъмен коридор го отведе до стая, в която имаше някакъв странен тип — свадлив досадник, заобиколен от кутии като онези в каруците. Когато Чан влезе, човекът се обърна и отвори уста да извика. Чан стигна до него с две крачки и го удари през лицето с лакът. Мъжът падна на някаква маса, като строши куп кутии. Преди да успее да се изправи, Чан го фрасна пак, по тила. Мъжът се удари в масата и се свлече на пода, охкаше и се давеше. Чан хвърли бърз поглед на кутиите — изглеждаха празни. Знаеше, че няма време. Намери следващата врата и се озова в още по-голям коридор с огледала по стените. Видя колко е дълъг и разбра, че сигурно води към главния вход, което не му вършеше работа. Отсреща имаше врата. Заключена беше и той я изкърти. Тази стая имаше прозорец. Чан взе някаква табуретка и с трясък я хвърли към стъклото. Зад него се чуха стъпки. Чан изрита назъбените парчета от рамката, изскочи навън и побягна.

Когато се увери, че не го преследват, забави ход. Имаше обща представа къде се намира по отношение на морето, така че се обърна с гръб към него и накрая стигна до железопътните релси и вървя по тях, докато не стигна някаква гара. Беше Ориндж Канал, крайната гара на тази линия. Качи се на чакащия влак — доволен, че има такъв — и седя мрачен, докато влакът най-сетне не потегли, за да го откара обратно в града заедно с окаяната Персефона.

Допи шоколада и сложи на масата още една монета. Колкото повече мислеше над събитията от предишното денонощие, толкова повече се ядосваше на самия себе си за импулсивната си глупост. Искаше му се да легне да спи, може би с дни, в пушалнята на опиум. Но вместо това се насили да отиде в Библиотеката. Единствената нова информация, с която разполагаше, беше възможната връзка с Робърт Вандаариф или с високопоставения му бъдещ зет. Ако можеше да проучи връзката им със Сонк или Крабе, или дори със самия Трапинг, щеше да може да поизчисти съвестта си.

Качи се в главната читалня на втория етаж и завари архивиста, когото търсеше — Ширинг, който пазеше всички архиви, свързани с финансите, — да говори с някаква жена. Когато го видя, дребният съсухрен човек се обърна към него и го посочи. Жената също се обърна и направи реверанс. Беше красива. Тръгна към него. Косата й бе черна и прибрана така, че по раменете й се спускаха къдрици. Облечена беше с късо черно вълнено жакетче, което не стигаше до талията й, над червена копринена рокля, изкусно избродирана с жълти китайски мотиви. В едната си ръка държеше малка черна чантичка, а в другата — ветрило. Спря на три крачки от него и той се насили да я погледне в очите, които го гледаха сериозно над бялата й шия и страстно червените й устни.

— Казаха ми, че името ви е Чан — каза тя.

— Можете да ме наричате така. — Това беше обичайният му отговор.

— Можете да ме наричате Розамунд. Насочиха ме към вас като към човек, който може да ми осигури помощта, от която се нуждая.

— Разбирам. — Чан хвърли поглед към Ширинг, който ги зяпаше като дете-идиотче. Онзи напълно игнорира погледа му, зяпнал прекрасната фигура на жената. — Елате. — Чан се усмихна сковано. — Можем да говорим и по-дискретно.

Заведе я на третия етаж в залата с картите, в която рядко влизаше някой, дори кураторът, който прекарваше повече време да пие джин в хранилището, издърпа един стол, предложи го на жената и тя седна с усмивка. Той реши да не сяда и се опря на една маса с лице към нея.

— Винаги ли носите тъмни очила вътре? — попита тя.

— Навик — отвърна той.

— Признавам, че го намирам за обезпокоително. Надявам се, че не се обиждате.

— Не, разбира се. Но няма да ги сваля. По медицински причини.

— Разбирам. — Тя се усмихна и огледа помещението. През високите прозорци влизаше светлина и въпреки мрачния ден стаята изглеждаше въздушна, все едно беше много по-високо от земята.

— Кой ви насочи към мен? — попита Чан.

— Моля?

— Кой ви насочи към мен? Разбирате, че човек в моето положение трябва да настоява за препоръки.

— Разбира се. Питах се дали имате много клиенти жени. — Тя отново се усмихна. В говора й имаше лек акцент, но той не беше наясно какъв. Беше наясно обаче, че тя не бе отговорила на въпроса му.

— Имам всякакви клиенти. Но, моля ви, кой ви даде името ми? Питам за последен път.

Жената направо грейна в усмивка и Чан усети да го полазват предупредителни тръпки. Ситуацията не беше такава, каквато изглеждаше, нито пък жената. Дълбоко в себе си той го знаеше и се опитваше да не го забравя, но в същото време бе пленен от тялото й, от прелестните усещания, които изпитваше, докато я гледаше. Смехът й бе богат като тъмно вино и тя прехапа устна като жена, която се прави на ученичка, докато се стараеше да го прикове с виолетовите си очи като насекомо с карфица. Не беше сигурен дали не е успяла.

— Господин Чан, или трябва да кажа Кардинале? Името ви ме забавлява много, защото познавам кардинали. Отраснах в Равена — били ли сте в Равена?

— Не. Но бих искал да отида, разбира се. Мозайките…

— Прекрасни са. Цвят, който никога не сте виждали, а перлите — ако знаете за тях, трябва да отидете, защото иначе мисълта, че не сте ги видели, ще ви преследва. — Тя отново се засмя. — А щом ги видите, ще ви преследват още повече! Но, както казах, познавам кардинали, всъщност един мой братовчед, когото никога не съм харесвала, стана кардинал, така че ми е приятно да видя човек като вас да се нарича с това име. Защото, както знаете, се отнасям с подозрение към авторитетите.

— Не знаех.

С всяка минута Чан осъзнаваше все по-болезнено, че ризата му е измачкана, обувките му не са лъснати, че е небръснат, че целият му живот е в несъответствие с прекрасната лекота, ако не и същинско изящество, на тази жена.

— Но вие все още — простете, че настоявам — не сте ми казали…

— Не съм, разбира се, но пък вие сте така търпелив… Името ви, както и идеята къде мога да ви открия, ми бяха дадени от господин Джон Карвър.

Карвър беше адвокат, който чрез различни неприятни посредници бе наел Чан миналото лято, за да открие мъжа, направил дете на дъщеря му. Дъщерята бе оцеляла след аборта, за който бе настоял сурово прагматичният й баща, но оттогава не се бе появявала в обществото. Карвър бе направо обезумял. Чан откри мъжа в един пристанищен бордей и го достави в провинциалната къща на Карвър — не без наранявания, защото когато бе разбрал какво става, мъжът се бе съпротивлявал здравата. Бе оставил Карвър с любовника, проснат на един килим, и повече не се бе поинтересувал за изхода.

— Разбирам — каза Чан.

Беше изключително малко вероятно някой да свърже името му с това на Карвър, ако информацията не идваше от самия Карвър.

— Господин Карвър е подготвял някои договори за мен и е спечелил доверието ми — каза жената.

— Ами ако аз ви кажа, че не познавам никакъв Джон Карвър?

Тя се усмихна.

— Би било точно това, от което се боях, и ще трябва да се обърна за помощ другаде.

И зачака той да каже нещо. Чан трябваше да реши, веднага, дали да я приеме за клиент. Тя явно разбираше нуждата от дискретност, очевидно беше богата и той със сигурност би се радвал да се разсее от недовършената работа с Артър Трапинг. Седна на масата, погледна я в очите и каза:

— Съжалявам, но тъй като не познавам господин Карвър, наистина не мога да ви приема за клиент. Но като отзивчив човек, и тъй като сте били толкова път, може би мога да чуя историята ви и в замяна да ви дам какъвто мога съвет, ако желаете.

— Ще ви бъда задължена.

— Няма за какво. — Той си позволи да се усмихне. Съвсем леко. Поне засега се разбираха.

— Преди да започна: трябва ли да си водите бележки? — попита тя.

— Не е задължително.

Тя се усмихна.

— Всъщност ситуацията е проста и макар аз да не мога да я разреша, не ми изглежда особено неразрешима за човек с нужните умения. Моля ви, прекъснете ме, ако говоря прекалено бързо или изглежда, че пропускам нещо. Готов ли сте?

Чан кимна.

— Снощи в провинциалното имение на лорд Вандаариф имаше събиране, което отбелязваше годежа на единствената му дъщеря за принц Карл-Хорст фон Маасмерк — сигурно сте чували за тях и разбирате нивото на повода. Присъствах като приятелка от училище — по-скоро позната — на дъщерята, Лидия. Беше маскен бал. Това е важно, както ще видите нататък. Били ли сте някога на бал с маски?

Чан поклати глава. Предупредителните тръпки го полазиха пак. По-силни.

— Харесвам ги, но са обезпокоителни, защото маските допускат поведение извън социалната норма, особено на толкова голямо събиране, в толкова просторна къща. Анонимността е дълбока и, честно казано, може да се случи какво ли не. Сигурна съм, че няма нужда да обяснявам повече.

Чан поклати глава.

— Кавалерът ми за вечерта беше, е, предполагам, че бихте го описали като семеен приятел — малко по-възрастен от мен, в сърцето си добър човек, чиято слаба воля е станала причина за многобройни падения чрез алкохол, комар и глупави, дори неестествени удоволствия — и въпреки това, заради семейната ни връзка и неговата, според мен, вътрешна доброта, бях решила да направя каквото мога, за да го върна в по-доброто общество. Е, няма как да го кажа по-прилично. Къщата е голяма и имаше много хора. А на такова място, дори на такова място, влизат хора, които не би трябвало: без покани, непочтителни, без други цели, освен, ако мога да се изразя така, печалбата.

Чан кимна; чудеше се кога да побегне и колко хора може да е оставила тя долу на стълбите.

— Защото… — Гласът й изневери и в очите й блеснаха сълзи. Тя бръкна в чантичката си за кърпичка. Чан знаеше, че трябва да й предложи своята, но също така знаеше как изглежда тя. Накрая жената все пак извади своята и избърса очите и носа си. — Съжалявам. Беше толкова… Сигурно често виждате хора в беда.

Той кимна. Самият той бе причинявал беди, но нямаше нужда да го изтъква.

— Сигурно е ужасно — прошепна тя.

— Човек свиква с всичко.

— Сигурно това е най-лошото. — Тя сгъна кърпичката и я прибра в чантичката. — Извинете ме, нека продължа. Както казах, събитието бе голямо и се налагаше човек да говори с много хора, така че бях доста заета. В един момент се сетих, че от известно време не съм виждала кавалера си. Потърсих го, но го нямаше никъде. Успях да привлека общи приятели да ми помогнат и колкото можеше по-дискретно претърсихме съседните стаи в имението, с надеждата, че той просто е прекалил с пиенето и е заспал. Но открихме, господин Чан, Кардинале, че е бил убит. След като разговарях с други гости, съм сигурна, че знам самоличността на убиеца му. Това, което искам, това, което бих искала, стига да можете да поемете тази работа, е тази личност да бъде открита.

— И предадена на властите?

— Предадена на мен. — Тя срещна погледа му, без да трепне.

— Разбирам. А тази личност? — Той се намести на масата, готов да се хвърли към нея. С бръснача на гърлото й щеше да успее да си проправи път през цяла фаланга причакващи го мъже.

— Млада жена. Малко над метър и петдесет, кестенява коса на букли, бяла кожа, достатъчно хубава по един обикновен начин. Беше със зелени боти и черна пътническа пелерина. От начина, по който е бил убит приятелят ми, може да се каже, че по нея е имало значително количество кръв. Казала е, че името й е Изобел Хейстингс, но това без съмнение е лъжа.

Той зададе още въпроси, но мислите му бяха другаде, опитваха се да разберат съвпадението. Розамунд не знаеше нищо друго за жената — предполагаше се, че е високоплатена проститутка, иначе не беше ясно как е успяла да влезе в къщата толкова лесно, но Розамунд нямаше представа нито как е пристигнала, нито как е избягала. Попита го, просто за сведение, за обичайното му възнаграждение. Той й отговори и намекна, че отново, ако можел да я приеме за клиент, щели да изберат място за срещи или за оставяне на съобщения. Тя се огледа и заяви, че Библиотеката я устройва за такива срещи и че съобщения за нея могат да се оставят в хотел „Сен Роял“. След тези думи стана и му поднесе ръката си. Той се почувства като глупак, но се наведе да я целуне.

 

 

Най-напред изпрати съобщение на Джон Карвър. Искаше потвърждение, чрез „Морския плъх“, че името му е било дадено на млада жена в нужда. След това трябваше да хапне нещо. Не беше ял от месния пай на площад „Света Изобел“ предния ден и умираше от глад.

Тръгна на запад към Съркъс Гардън и магазините там, после спря пред една будка за вестници, като се престори, че гледа някаква обява за конни надбягвания. Като че ли никой не го следеше от Библиотеката, но това не значеше нищо — ако бяха опитни, на всяко от местата, които посещаваше, можеше да го чакат различни хора, както и в стаята му.

Хапна набързо — пак пай с месо и малка халба бира — и продължи да върви. Наближаваше четири и той вече чувстваше как денят клони към мрак, вечерният вятър ставаше студен. Чан смяташе, че има три начина на действие: първо, да се върне в „Морският плъх“ и да чака вести от Карвър или Аспиш; второ, да стои и да наблюдава хотел „Сен Роял“ и да разбере каквото може за новата си клиентка, като се започне от истинското й име; и трето, да започнела обикаля бордеите. Усмихна се — изборът не беше труден.

Истината беше, че имаше смисъл да тръгне по бордеите тъкмо сега, тъй като там работният ден тъкмо започваше и имаше по-големи шансове да получи информация. Името Изобел Хейстингс беше отправна точка, защото дори да беше фалшиво, Чан знаеше, че хората се привързват към прикритията си и че ако едно фалшиво име се използва веднъж, най-вероятно ще бъде използвано пак — а ако това бе истинското й име, още по-добре. Знаеше обаче, че дори Розамунд да не го е излъгала в пълния смисъл на думата, в историята има и друго. Подсказваше му го собственият му спомен за Персефона (предпочиташе това име пред Изобел) във влака. Но да се заеме с разследването на Розамунд (която и да бе тя всъщност) беше и начин да продължи да разплита интригата с Трапинг и да е в крак със собствената си уязвимост в това отношение — защото така щеше да разбере повече за къщата, за гостите, за партито, за обстоятелствата. Тя обаче не му бе казала нищо по тези въпроси. Чан цъкна ядосано с език; знаеше, че най-добрият път да се защити е също и пътят, който най-вероятно ще разкрие участието му.

Госпожа Уелс, съдържателката на „Южният кей“ седеше до пращящия огън със счетоводна книга в скута. Беше побеляла, дребна и слаба, а в работата си — рутинно грижовна и безстрастно брутална като фермер. Погледна го и попита:

— Колко време ще отнеме?

— Малко, сигурен съм.

— Колко очаквате да платите?

— Очаквах толкова.

Чан бръкна в джоба си и извади смачкана банкнота. Беше повече, отколкото трябваше да предложи, но рискът го засягаше лично, така че не му се свидеше. Пусна банкнотата върху счетоводната книга и седна на стола срещу госпожа Уелс.

— Нямам навика да давам информация за клиентите си — започна тя. Зъбите й тракаха, когато говореше — много от тях бяха направени от бял порцелан, който доста противно открояваше истинския цвят на останалите й собствени зъби. Чан — бе забравил колко го дразни това — вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Не се интересувам от клиентите ви. Търся една жена, почти със сигурност проститутка, която може да познавате дори ако не работи за вас.

Госпожа Уелс бавно кимна. Чан не знаеше какво значи това, но тъй като тя не каза нищо, продължи:

— Името й може би е, или поне така се нарича, Изобел Хейстингс. Боса е вероятно към метър и петдесет. С кестенява коса на букли. Най-забележителното е, че рано тази сутрин трябва да е била забелязана с черна пелерина и лице, коса и тяло, покрити със засъхнала кръв. Предполагам, че ако такова момиче се върне в този вид във вашия или в който и да е дом — макар да не е нещо нечувано, — това би породило някои коментари.

Госпожа Уелс не отговори.

— Госпожо Уелс?

Но тя отново не отговори и понечи да затвори книгата. Чан обаче светкавично грабна банкнотата. Госпожа Уелс го погледна изненадано.

— Ще се радвам да платя за това, което знаете, но не и за унизително мълчание.

Тя се усмихна бавно и преднамерено като острие, което излиза от ножницата.

— Съжалявам, Кардинале, бях се замислила. Не познавам момичето, за което говорите. Името не ми е познато и никоя от моите не се е прибрала така окървавена. Със сигурност щях да чуя и да поискам обяснение.

В очите й той видя, че не му казва всичко. Върна банкнотата. Тя я взе, пъхна я като отметка в тежката счетоводна книга и я затвори. Чан чакаше. Госпожа Уелс се изкикоти, особено неприятен звук.

— Госпожо Уелс?

— О, нищо — отвърна тя. — Само дето вие сте третият, който идва да пита за същото момиче.

— Аха.

— Да.

— Мога ли да попитам кои бяха другите?

— Можете. — Тя се усмихна, но не помръдна, безмълвно искаше още пари. Чан се разкъсваше. От една страна, вече й бе платил много повече, отколкото трябваше. От друга, ако я нападнеше с бръснача, щеше да се наложи да се справя и с пазачите й пред стаята.

— Мисля, че бях справедлив към вас, госпожо Уелс… нали?

Тя отново се изкикоти.

— Така е, Кардинале, и вярвам, че и за в бъдеще ще е така. Другите не бяха така… почтителни. Затова ще ви кажа, че първо сутринта дойде една млада жена, която твърдеше, че е сестра на въпросната личност, а вторият — само преди час — беше мъж с униформа, войник.

— Червена униформа?

— Не, черна беше. Цялата черна.

— А жената? — Той се опита да си представи Розамунд. — Висока ли беше? Черна коса? Виолетови очи? Красива?

Госпожа Уелс поклати глава.

— Не беше чернокоса. Светло кестенява. И беше доста хубава, ако не се броят изгарянията по лицето й. — Госпожа Уелс се усмихна. — Около очите. Да се случи нещо толкова ужасно. Те са прозорците към душата, нали знаете?

Чан тръгна ядосан към „Морският плъх“. Да научи, че не е единственият, който иска да намери тази жена, беше едно, но двойно по-вбесяващо беше, че самият той е толкова близо до страшно изобличаване — независимо дали беше убил Трапинг, или не, лесно можеше да увисне на въжето. Беше замаян от подозрения.

Стигна таверната почти по тъмно. Нямаше съобщение от Джон Карвър. Тъй като не искаше да попита направо клиента си, Чан тръгна към следващия вероятен публичен дом, близо до съда. Беше известен като „Втората пейка“, не беше прекалено далеч и беше в относително безопасен район. По пътя можеше да си избистри главата.

Не бе чудно, че госпожа Уелс не познава неговата Персефона. Когато я бе видял във влака, тя създаваше ясното усещане, че начинът, по който изглежда, е необичаен за нея, независимо каква история се крие зад него. Буклите й говореха за известна грижа — вероятно за помощта на прислужница. Това значеше „Втората пейка“ или дори третия публичен дом, който имаше предвид, „Старият палат“. Те съответно предлагаха все по-висока класа проститутки и обслужваха все по-висока класа клиенти. Всеки публичен дом беше прозорец към определен слой от градската търговия с плът. Самият Чан можеше да посещава „Палата“ само когато имаше много пари и дори тогава само заради услугите, които вършеше на управителя. Противната природа на „Южният кей“ само повдигаше въпроса как другите двама, които я търсеха, бяха намерили бардака и бяха решили да отидат там. За войника разбираше, но жената — сестра й? Нямаше много начини една жена да знае за съществуването на подобно място, защото „Южният кей“ бе почти невидим за по-голямата част от населението. Ако например Розамунд знаеше за него, това щеше да го изненада повече от лично писмо от папата. Но другите, които я търсеха, го знаеха. Кои бяха и на кого служеха? И коя беше жената, която търсеха всички?

Това не подкрепяше разказа на клиентката му за злощастния й убит приятел, който не можеше да бъде изключен като невинен. Около него се въртяха други неща — наследство? Титла? Обвинение? — които тя бе премълчала в разговора им. Чан се върна мислено във влака, вгледа се в неразгадаемите сиви очи. Дали гледаше убийца, или свидетелка? И ако тя беше убила… като убийца или за да се защити? Всяка възможност променяше мотивите на тези, които я търсеха. Никой не бе отишъл в полицията и дори такава да бе изричната настоятелна молба на Робърт Вандаариф, това хвърляше сянка на съмнение върху добрите им намерения.

Не че добрите намерения бяха нормална част от живота на Чан. „Втората пейка“ бе бардакът, в който обикновено ходеше, макар това да бе свързано повече с желанието му да плати срещу вероятността да се зарази с нещо, отколкото с някакви специални качества на заведението. Все пак познаваше персонала и настоящия управител — дебел мазен тип с бръсната глава на име Юргинс, който носеше безброй големи пръстени — според Чан картинка на съвременен дворцов евнух.

След няколко тихи думи с мъжа на вратата Чан бе въведен в стаята на Юргинс, цялата в гоблени и осветена от кристални лампи с всевъзможни деликатни пискюли. Въздухът бе пропит с благовония. Юргинс седеше на бюрото си. Познаваше Чан достатъчно добре, за да го приеме насаме, но и да остави вратата отворена с един телохранител наблизо. Чан седна срещу него, извади банкнота и му я показа. Юргинс нетърпеливо потропваше с пръсти по бюрото.

— Какво мога да направя за вас днес, Кардинале? — Кимна към банкнотата. — Официална молба за нещо изискано? За нещо… екзотично?

Чан се насили да се усмихне мило.

— Работата ми е по-проста. Търся една млада жена, чието име може би е Изобел Хейстингс и която вероятно се е върнала тук — или в някое друго заведение — рано тази сутрин, с черна пелерина и силно окървавена.

Юргинс се намръщи и кимна.

— Та значи търся нея.

Юргинс отново кимна. Чан срещна погледа му и бавно се усмихна. По някакъв естествен подлизурски импулс Юргинс също се усмихна.

— Освен това — Чан направи пауза, за да подчертае думите си — се интересувам от другите двама, които вече са изгубили времето ви да питат за нея.

Юргинс се ухили широко.

— Разбирам. Разбирам. Вие сте умен човек, Кардинале, винаги съм го казвал.

— Предполагам, че са били мъж с черна униформа и жена с кестенява коса, добре облечена, с… изгаряне с някаква странна форма около очите. Прав ли съм?

— Да! — Юргинс се ухили. — Той дойде рано сутринта — събуди ме. А тя — малко след обяда.

— И какво им казахте?

— Това, което ще трябва да кажа и на вас, опасявам се. Името не ми говори нищо. И не съм чувал за такова окървавено момиче нито от тук, нито от други домове. Съжалявам.

Чан се наведе напред и пусна банкнотата на бюрото.

— Няма значение. Не очаквах да знаете. Кажете ми за другите двама.

— Бяха каквито вие казахте. Мъжът бе някакъв офицер — не се интересувам от военните, нали знаете — някъде ваша възраст, доста настоятелен и зъл тип. Не схващаше, че не съм под негово командване, ако ме разбирате. Жената каза, че била сестра на момичето, беше доста красива, както казахте, с изключение на изгореното. Но пък ние имаме клиенти, които харесват точно такива неща.

— А какви са имената им, или имената, с които ви се представиха?

— Офицерът каза, че е майор Блак. — Юргинс се ухили самодоволно на очевидно фалшивото име. — Жената се представи като госпожа Марчмур. — Изкиска се със зловеща наслада.

— Както казах, щях да се радвам да й предложа работа, ако не беше деликатността на случая, че сестра й е в неизвестност и така нататък.

„Втората пейка“ и „Старият палат“ се намираха в двата края на северния бряг и пътят му към втория бордей минаваше достатъчно близо до „Морският плъх“, така че той реши да се отбие и да види дали Карвър не е пратил съобщение. Не беше. Нетипично за Карвър, който се смяташе за толкова важен, че държеше подръка пратеници и куриери по всяко време. Може би беше в провинцията, което намаляваше вероятността между предната вечер и днешния ден Розамунд да е получила препоръки от него. Чан изтика тази мисъл от главата си. Беше притиснал Юргинс за подробности за униформата на офицера — сребърни нашивки и странен полкови знак на вълк, който поглъща слънцето — и можеше да се върне в Библиотеката точно преди да затвори. Но реши, че е по-важно да иде в „Палата“, колкото и малка да бе вероятността майорът и сестрата да са там. Лесно можеше да открие полка и да идентифицира офицера на сутринта, ако все още беше важно.

Пред „Морският плъх“ спря и огледа дрехите си колкото можеше по-обективно. Не ставаха. Трябваше да мине през стаята си, за да се преоблече — „Палатът“ имаше критерии за клиентите си. Изруга заради забавянето и забърза по тъмната улица.

Когато обаче стигна до сградата, видя, че вратата е разбита. Побутна я леко и тя се отвори с обичайното си скърцане.

Огледа слабо осветеното стълбище. В сградата бе тихо. Потропа с бастуна по вратата на хазайката. Госпожа Шнайдер обичаше джин, но още беше раничко да се е натряскала до безсъзнание. Натисна бравата — заключено.

Заизкачва се по стълбището. Движеше се бързо и тихо, държеше бастуна пред себе си. На всяка площадка поглеждаше вратите. Всички изглеждаха заключени, обитателите им бяха притихнали. Може би ключалката просто беше изритана от някой забравил ключа си наемател? Възможно беше, но вродената подозрителност на Чан нямаше да се успокои, докато не стигнеше до своята врата на шестия етаж… а тя зееше широко отворена.

Чан бързо дръпна дръжката на бастуна и дългото острие лъсна. Другата част хвана така, че да може да я използва като тояга или за да отбива удари. Заслуша се. Чуваше шума на града, слабо, но ясно. Прозорецът му беше отворен, което значеше, че някой е излязъл на покрива — за да избяга или за да души наоколо. Продължи да чака, очите му не се откъсваха от вратата. Който и да беше вътре, го бе чул да се качва по стълбите и сигурно го чакаше да влезе… и вероятно губеше търпение също като него.

Накрая чу от тъмната стая ясно шумолене. И пак. После изпляскаха крила. Гълъб. Беше влетял през отворения прозорец. Чан отвратено се намръщи и тръгна към вратата.

Влезе, усети движение вляво и инстинктивно — и понеже познаваше стаята — се хвърли надясно в ъгълчето между високия гардероб и стената, като вдигна бастуна пред себе си. Острието на сабята, която замахна към него иззад вратата, блесна на лунната светлина откъм прозореца. Той блокира с бастуна и се хвърли към нападателя, протегнал дясната си ръка право напред.

Мъжът изпъшка от болка и Чан усета как острието прониква дълбоко. Пусна бастуна и хвана ръката, с която мъжът държеше сабята, за да се предпази. С дясната си ръка измъкна дългата тънка кама и бързо го наръга още три пъти като игла на шевна машина; завърташе камата, докато я вадеше. На третия удар усети как силата напуска китката на мъжа, отпусна хватката си и отстъпи назад. Мъжът се строполи на пода и изхърка. Щеше да е по-добре да го беше разпитал, но нямаше какво да се прави.

Когато се стигнеше до насилие, Чан беше реалист. От опит знаеше, че няма място за грешка и че често не става дума толкова за късмет, колкото за сила на волята. Твърдата решителност бе жизненоважна и всяко колебание бе смъртоносна грешка. Всеки би могъл да загине от ръката на друг, независимо от обстоятелствата, и винаги съществуваше възможността човек, който никога не е хващал сабя, да направи с нея нещо, което не би очаквал никой нормален фехтовач. През живота си беше налагал и бе понасял всякакви наказания и не хранеше илюзията, че уменията му ще го защитават винаги и от всички. Точно в този момент имаше късмет, че желанието да запази тишина беше изправило противника му пред избор — вместо револвер бе използвал оръжие, смешно неподходящо за убийство в толкова тясно помещение. Но ако той не го бе наръгал, а бе побягнал, вторият удар на сабята щеше да го покоси.

Запали лампата, видя гълъба и — чувстваше се особено глупаво да заобикаля мъртвеца — го изгони. Стаята не беше много разхвърляна. Беше претърсена внимателно, но не бяха искали да унищожат нищо, и тъй като вещите му бяха малко, той бързо щеше да ги сложи по местата им. Приближи се до все още отворената врата и се ослуша. Откъм стълбището не се чуваше нищо, което значеше, че или никой не е чул, или че наистина е сам в сградата. Затвори вратата — беше избита като онази на входа — и я подпря с един стол. Чак тогава коленичи, избърса камата в униформата на мъжа и я плъзна в бастуна. Подпря го до стената и погледна нападателя си.

Беше младеж с къса руса коса, черна униформа със сребърни нашивки, черни ботуши и сребърен знак на вълк, който поглъща слънцето. На дясното му рамо имаше сребърен еполет — лейтенант. Чан бързо претърси джобовете му и намери само малко пари (които взе) и носна кърпа. Огледа тялото по-внимателно. Първият му удар беше попаднал в ребрата от едната страна. Следващите три бяха под гръдния кош и в белите дробове, ако се съдеше по кървавата пяна на устата на мъжа.

Въздъхна. Не познаваше тази униформа. Ботушите говореха за кавалерист, но офицерите можеха да носят каквито искат обувки, а кой младеж, достатъчно глупав да стане военен, не би искал и високи черни ботуши? Вдигна сабята. Беше скъпа, идеално балансирана и ужасно остра. Дължината, плавната извивка и ширината на острието я правеха оръжие за конници, за посичане. Може би лека кавалерия — не и хусар, ако се съдеше по униформата му, по-скоро драгун или улан. Войска за бързо реагиране и разузнаване. Чан се наведе над тялото и разхлаби ножницата. Прибра сабята в нея и я хвърли на сламеника. Щеше да се отърве от тялото, но ако му потрябваха пари, можеше да изкара нещо от сабята.

Нервите му най-сетне се успокояваха до по-нормално състояние на предпазливост. Последното, което искаше сега, бе да губи време да се оправя с някакъв труп. Нямаше представа колко е часът, но знаеше, че колкото по-късно стигне в „Палата“, толкова по-трудно ще е да говори с управителя и толкова повече преднина ще имат съперниците му. Позволи си да се усмихне при мисълта, че поне един от тези съперници ще го мисли за мъртъв, но знаеше, че в такъв случай майорът ще очаква вест — без съмнение скоро — от този млад агент. Значи със сигурност можеше да очаква второ посещение в най-близко бъдеще, този път със сила. Не беше в безопасност в стаята си, докато нещата не се уталожеха, което означаваше, че ще му се наложи да се отърве от тялото веднага, защото наистина не искаше да го остави така — вероятно за дни. Обонянието му не беше чак толкова слабо.

Бързо се приведе в приличен вид за „Старият палат“: обръсна се, изми се в легена и смени дрехите си — чиста бяла риза, черни панталони, вратовръзка и жилетка. Взе парите, които държеше скрити в стаята, и три книги със стихове (включително „Персефона“), среса все още мократа си коса пред огледалото. Смачка старата си носна кърпа и я хвърли, после пъхна една чиста и бръснача си в джоба на палтото. Отвори прозореца и излезе, за да види дали близките прозорци светят. Не светеха. Върна се в стаята, хвана трупа под мишниците, измъкна го на покрива и го завлече чак до другия край. Погледна надолу към купчината боклук до вечно затлачената канавка, преметна тялото през ръба и го бутна. Ако имаше късмет, нямаше да разберат веднага дали е паднал, или е бил убит на улицата.

Върна се в стаята, взе бастуна и сабята, духна лампата и пак тръгна по покривите. На петата сграда, която беше необитаема, разби една капандура и се спусна в тъмнината. Опипа дървения под, намери една разхлабена дъска и скри сабята под нея. Може би никога нямаше да се върне да я вземе, но пък вероятно други войници щяха да претърсят стаята му и колкото по-малко неща откриеха от падналия си другар, толкова по-добре. Отново заопипва в тъмното и намери стълбището за долния етаж. След няколко секунди се озова на улицата, все още в приличен вид. Още една душа тежеше на съвестта му.

Публичният дом беше кръстен така заради близостта си до истинска кралска резиденция, изоставена — укрепените й стени бяха безкрайно демодирани — преди почти двеста години. Отначало се използвала за дом на незначителни царски особи, после за военно министерство, след това за оръжеен склад, а накрая и понастоящем — като седалище на Кралския институт за наука и изследвания. Макар да изглеждаше, че подобна организация едва ли би насърчавала процъфтяването на бардак наблизо, всъщност разнообразните занимания на Института се подкрепяха почти до едно, в дух на съревнование, от най-заможните личности в града, като всеки искаше пръв да финансира някое изобретение и откритие, за да остане името му навеки свързано с нещо трайно и полезно. В замяна членовете на Института се бореха помежду си да привличат благодетели: двете общности — на привилегированите и на учените — бяха създали помежду си цял отрасъл, чиято икономика се градеше на ласкателството, фаворитизма и обилната консумация, която произтичаше и от двете. И съответно „Старият палат“ процъфтяваше.

Сградата беше сгушена между дълъг цяла пресечка ред еднакви солидни къщи от сив камък. Входът бе в зеленина и ярко осветен. От улицата се влизаше през желязна врата и покрай будка с охрана. Чан застана така, че да се вижда ясно, изчака да отключат и тръгна към самата къща. Вътре бе топло и светло, чуваше се музика и далечен изискан смях. Хубава млада жена дойде да му вземе палтото. Той отказа, но й даде бастуна си и една монета. Отиде в дъното на фоайето, където кльощав мъж с бяло сако и с бележник в ръка го погледна с изражение, което беше на ръба на благоразумно развеселеното.

— Идвам при мадам Крафт — каза Чан.

— Не съм сигурен, че е свободна. Всъщност съм сигурен, че не е.

— Важно е — каза Чан и го прикова с поглед. — Ще платя за времето й, колкото тя прецени. Казвам се Чан.

Мъжът присви очи, огледа още веднъж Чан от главата до петите, кимна, надраска нещо на малко зелено листче, пъхна го в един кожен цилиндър и мушна цилиндъра в една медна тръба на стената. Чу се задавено съскане и цилиндърът изчезна. Минаха няколко минути. Мъжът не обръщаше никакво внимание на Чан. С внезапен звън коженият цилиндър се появи от друга тръба и тупна в медното коритце под нея. Мъжът го взе, измъкна от него листче синя хартия и го прочете. Погледна Чан с безизразна физиономия, която все пак излъчваше презрение, и каза:

— Оттук.

 

 

В кабинета на мадам Крафт имаше едно-единствено бюро, върху което бе сложена голяма черна дъска, разчертана на колонки и снабдена с дървени летвички с пробити в тях дупки, така че по дължината на колоните да могат да се пъхат разноцветни пръчици, които да отбелязват редовете. Приличаше на огромна решетка. Дъската вече беше изписана с имена и числа и изпъстрена с пръчици. Чан я беше виждал и преди и знаеше, че отговаря на стаите в дома, на дамите (или младежите) на работа и на отрязъците време и че всяка вечер я изтриват и чертаят наново. Зад бюрото с тебешир в едната ръка и мокра гъба в другата стоеше Маделин Крафт, управителката — а някои твърдяха и същинската собственица — на „Старият палат“. Бе добре сложена, на неопределена възраст и беше облечена в семпла рокля от синя китайска коприна, която приятно подчертаваше златистия й тен. Не беше толкова красива, колкото неустоима. Чан беше чувал, че била от Египет или може би от Индия и си била проправила път от най-скромните стаи на бордея до настоящата си позиция с дискретност, интелигентност и безскрупулни интриги. Да, тя несъмнено беше много по-влиятелна от него. Високопоставени личности от цялата страна й бяха дълбоко задължени заради мълчанието и услугите й и съответно бяха на нейно разположение. Мадам Крафт вдигна поглед от работата си и кимна към един стол. Чан седна. Тя остави тебешира и гъбата, избърса пръсти в роклята си и отпи глътка чай от бяла чаша от китайски порцелан. Не седна.

— Тук сте заради Изобел Хейстингс.

— Да.

Маделин Крафт не отговори и той прие това като подкана да продължи.

— Помолиха ме да я намеря — дама, която се прибира посред нощ, опръскана с кръв.

— Откъде се прибира?

— Не ми казаха. Подразбираше се, че кръвта е достатъчно, за да се забележи.

— От кого се прибира?

— Не ми казаха, но се предполага, че кръвта е негова.

За момент тя се замисли. Чан разбираше, че не мисли какво да му каже, а преценява дали да му каже това, което си мисли.

— Във вестника пише за един безследно изчезнал — каза тя накрая.

— Полковникът на драгуните. — Чан кимна разсеяно.

— Може ли да е бил той?

Той отговори колкото можеше по-небрежно:

— Напълно е възможно.

Тя пак отпи от чая.

— Разбирате — продължи Чан, — че съм откровен.

Това я накара да се усмихне.

— Защо да го разбирам?

— Защото ви плащам, а вашите сделки са честни.

Извади от портфейла си три нови банкноти и ги остави на черната дъска. Маделин Крафт ги взе и ги пусна в една отворена дървена кутия до чашата си с чай.

— Боя се, че нямам много време.

Чан кимна и каза:

— Доколкото разбирам, клиентът ми иска отмъщение.

— А вие? — попита тя.

— Първо: да разбера кой още търси тази жена. Зная кои са агентите — офицерът и „сестрата“, но не и кого представляват.

— А второ?

— Зависи. Те очевидно вече са идвали тук да ви задават въпроси — освен ако вие сама не сте замесена в тази история.

Тя леко наклони глава на една страна и след миг размисъл седна зад бюрото. Взе чашата за още една глътка, после я задържа с две ръце пред гърдите си. Гледаше го спокойно.

— Добре — започна тя. — Като начало, не зная името и не познавам жената. Никой в моя дом — или от гостите — не се е появявал в малките часове тази нощ с кръв по себе си. Дори попитах. После, майор Блах бе тук днес следобед. Казах му същото, което и на вас.

Произнесе името не като Юргинс или Уелс, а все едно беше чуждестранно… майорът с акцент ли говореше? Другите не го бяха споменали.

— А сестрата?

Тя се усмихна заговорнически.

— Аз поне не съм виждала никаква сестра.

— Жена с белези по лицето, изгаряне, твърди, че е сестра на Изобел Хейстингс, нарича се госпожа Марчмур…

— Не съм я виждала. Може би тепърва ще дойде. Може би не знае за този дом.

— Невъзможно. Била е преди мен в други два дома, а по-скоро би познавала този.

— Сигурна съм, че е така.

Чан се замисли за момент. Госпожа Марчмур беше знаела за другите два публични дома, беше подминала този… Стигна до очевидното заключение — не беше дошла тук, защото щяха да я познаят.

— Може ли да попитам дали някоя жена от вашия дом наскоро е… преминала в други институции, вероятно без вашето съгласие? Със светлокестенява коса?

— Да, има такава.

— Възможно ли е да търси обляна в кръв роднина?

— Едва ли. — Тя изпуфтя презрително. — Но казахте, че има изгаряния по лицето?

— Вероятно пресни.

— Би трябвало. Маргарет Хук я няма от четири дни. Дъщеря на разорен фабрикант. Не биха я познали в никой от по-долнопробните домове.

— Има ли сестра?

— Никого си няма. Но изглежда, е открила нещо. Ако успеете да ми кажете какво е — или кого, — ще бъда добре разположена.

— Имам подозрения. Затова разговаряме.

— Разговаряме, защото един от редовните клиенти на Маргарет Хук в момента е в дома ми.

— Разбирам.

— Тя приемаше много хора. Но всеки, който иска да научи това, което би могло да се научи… както казах, нямам много време за разговори.

Чан кимна и стана, но тя го спря. Гласът й бе и по-тих, и по-настойчив:

— Кардинале? Вашата роля в това?

— Мадам, аз съм само агент на други.

Тя го изгледа изпитателно.

— Майор Блах наистина пита за госпожица Хейстингс. Но също така търсеше информация за мъж в червено, наемник, може би дори съучастник на това окървавено момиче.

Чан усети предупредителна тръпка. Мъжът явно бе питал и госпожа Уелс и Юргинс, а те не му бяха казали нищо. Бяха се смели зад гърба му.

— Колко странно. Аз, разбира се, не мога да обясня този интерес, освен ако той не е следил моя клиент и не ни е видял да разговаряме.

— Аха.

— Ще ви съобщя каквото открия. — Той отиде до вратата, отвори я и се обърна. — Коя дама от дома ви забавлява клиента на Маргарет Хук?

Маделин Крафт се усмихна с капчица съжаление.

— Анжелик.

 

 

Чан се върна в предната част на дома, взе си бастуна и въоръжен с него — и необезпокояван от персонала, който като че ли разбираше, че нещата са уредени, — отиде при мъжа в бяло, който държеше друго синьо листче. Преди да успее да го заговори, мъжът се наведе напред и прошепна:

— По задното стълбище. Чакайте под стълбата, после ще можете да тръгнете след тях. — Усмихна се — Крафт го бе приела, значи и той го приемаше. — Освен това ще можете да си тръгнете незабелязано.

Чан бързо мина през централната част на къщата, покрай широките мамещи арки, които разкриваха различни пленителни гледки на удобство и разкош, храна и плът, смях и музика — и стигна до задната врата. Пазачът — огромен широкоплещест мъж — му я отвори почти с поклон.

Чан слезе по няколкото стъпала, отвори вратата под стълбите и се пъхна в ниското тясно килерче. Добре поне, че имаше столче. Той дръпна вратата, седна и зачака в тъмнината. Чувстваше се глупаво.

Разговорът всъщност беше породил още повече въпроси. Той знаеше, че срещата му с Розамунд в залата с картите не беше наблюдавана, така че Блак трябваше да е разбрал за него от другаде — от някой друг информатор, ако го бе видял в имението на Вандаариф, или, трябваше да признае, от самата Розамунд. Ако госпожа Марчмур бе Маргарет Хук, тогава имаше опасност и Анжелик да изчезне — макар че подозрението не бе спряло Маделин Крафт да приеме редовния клиент, който би могъл да е причина за това. Дали това значеше, че клиентът не е така важен като друга група или друга сила, все още скрита в сенките — информация, която тя се надяваше, че Чан ще успее да измъкне? Чан разтърка очи. За един ден беше попаднал в сянката на едно убийство, беше извършил друго и се беше изправил срещу поне три различни загадъчни групи — четири, ако броеше Розамунд, — без изобщо да знае какви са залозите. А нищо от това не го приближаваше към откриването на Изобел Хейстингс, която с всяка минута ставаше все по-загадъчна.

Чу как вратата се отвори и тежки стъпки заслизаха по стъпалата над главата му. Чу мъжки глас, но не можеше да различи думите заради стъпките — предположи, че групата е най-малко от трима души, може би повече. Щом гласът и стъпките заглъхнаха в коридора, той внимателно отвори вратата и се измъкна.

На ъгъла спря, вслуша се и отново чу гласа — нисък и странно глух, — но не чу думите, заглушени от дрънкането на ключове. Клекна и се осмели да надникне иззад ъгъла; знаеше, че ако някой гледа назад, по-трудно ще забележи око на по-ниска от обичайното височина. Групичката стоеше на десетина метра от него пред обкована с желязо врата. Четирима. Млад мъж с рядка пригладена кестенява коса; дребосък с пепелносиво палто, който се беше навел към вратата и се опитваше да намери точния ключ; висок широкоплещест мъж с дебело кожено палто, който нетърпеливо почукваше с бастуна си по земята и говореше на четвъртия в групата — четвъртата всъщност, очевидно Анжелик. Тя обаче не реагираше на думите му, а гледаше безизразно ръцете на елегантния мъж в сиво, който опитваше ключ подир ключ. Най-сетне ключалката превъртя, мъжът отвори вратата и се обърна към другите с нервна усмивка. Беше Харалд Крабе.

Мъжът с коженото палто отвори джобния си часовник и се намръщи.

— Къде е той, по дяволите? Гласът му стържеше като метал. Обърна се към третия мъж и изсъска злобно: — Доведете го.

Чан се дръпна зад ъгъла и отчаяно се заоглежда къде да се скрие. Нямаше къде. Погледна нагоре и май извади късмет — две тръби минаваха по дължината на коридора под високия таван. Вече чуваше приближаващите се стъпки — и изведнъж чу друг глас:

— Баскомб!

— Да, сър?

— Чакай малко. — Тонът на Крабе (нямаше кой друг да е) се промени — явно вече говореше на мъжа с коженото палто. — Още минутка. Предпочитам да не му показваме нарастващото си недоволство, а и да не му доставяме удоволствието да разбере за него. Освен това — гласът му отново се промени и стана неприятно захаросан — наградата му е при нас.

— Не съм ничия награда — каза Анжелик. Гласът й беше тих, но твърд.

— Не си, разбира се — увери я Крабе. — Но той няма защо да го знае, докато не приключим.

Докато се изкатерваше върху тръбите, Чан видя как някой слиза по стълбите. Щяха да го видят всеки момент. Той легна по корем напряко на тръбите и бързо прибра полите на палтото си, за да не висят. Погледна отчаяно надолу. Бастунът му бе подпрян до стената, където го беше оставил, за да надникне зад ъгъла. Не можеше да направи нищо. Те идваха! Бяха ли го чули? След миг видя Баскомб да излиза иззад ъгъла. Спря само на сантиметри от бастуна. Стъпките от другата страна се приближаваха — стъпки на двама души.

— Господин Баскомб! — извика единият, жизнерадостен поздрав, прекалено сърдечен (или нелеп) заради факта, че те най-вероятно се бяха разделили само за около пет-шест минути. Но тонът подчертаваше, че участват заедно в едно приключение, в една вечер — и заявяваше кой е водачът тази вечер.

Двамата новодошли минаха точно под Чан и той замръзна, затаил дъх. Единият — наконтен тип с черен фрак, щръкнали червени бакенбарди и дълга гъста къдрава рижа коса (очевидно този, който бе извикал), крепеше другия, който плетеше крака — той бе по-висок, по-слаб, със стоманеносиня униформа и шапка със синьо перо, с медали на гърдите и високи ботуши, които безмилостно затрудняваха пиянската му походка. Когато се приближиха, Баскомб го подхвана от другата страна и тримата се скриха зад ъгъла.

Чан остана на тръбите, докато не чу желязната врата да се затваря, после увисна на ръце и скочи на земята. Поотупа се — тръбите бяха мръсни — и си взе бастуна. Сгълча се, че така глупаво се е оставил да попадне в капана. Знаеше, че го бе спасил униформеният, чието пиянско препъване бе отвлякло вниманието от всичко останало. Замисли се за разговора между мъжа с коженото палто и Крабе; кого от двамата бяха чакали — пияния офицер или шумното конте? И въпреки че се съпротивляваше на тази мисъл, защото тя не водеше доникъде, а само нарушаваше спокойствието му… се питаше кой от всичките има претенции към Анжелик?

 

 

Беше дошла от Макао още дете. Сираче. Баща й, португалски моряк, бил убит при бой с ножове. Майка й била китайка. Външността й прониза Чан още в мига, когато я видя в главната стая на „Южният кей“, където беше намерила нещо като дом след жестокостите на общественото сиропиталище. Екзотичната й красота и странно завладяващата й резервираност я бяха издигнали от онази мизерна дупка първо до „Втората пейка“, а после, миналата година, на зрялата възраст седемнайсет, и до парфюмираните висоти на „Старият палат“, след като мадам Крафт бе откупила договора й срещу необявена сума. Това я бе извело извън обсега на Чан. Не беше говорил с нея от пет месеца. Разбира се, и преди не си бяха говорили много. Той поначало не беше по приказките, още по-малко с жена, към която бе възможно да изпитва истински чувства. Макар да бе наясно с особеното място, което тя заема в неговото — не можеше да каже „сърце“, защото какво беше това в живот като неговия (може би „съществуване“ бе по-точната дума), той не казваше нищо. А и тя като него предпочиташе мълчанието. Професионално мълчание — с широка усмивка, податливо тяло и невъзможно далечни очи. В опустошаващите моменти на онова, което минаваше за интимност, Анжелик бе неизменно любезна и опитна, но му позволяваше да зърне само частица от безграничния си вътрешен пейзаж, който държеше дълбоко скрит — зърване, което пронизваше… хм, сърцето на Чан.

Ключалката беше стара и служеше повече да забави преследвача, отколкото да го спре. Вторият шперц стана и Чан бавно отвори вратата — беше добре смазана и не изскърца — и влезе в тъмнината. Затвори, без да заключва, и се заслуша. Тези, които следваше, вървяха бавно. С пияния и Анжелик в това нямаше нищо чудно — обувките и роклята й не бяха най-подходящото облекло за тъмен павиран тунел. Чан вървеше тихо, вдигнал бастуна пред себе си, лявата му ръка докосваше стената. Тунелът не беше много дълъг — вероятно минаваше под алеята и следващата група сгради. Чан бързо се опита да определи посоката — първо стълбите, после проходът, ъгълът, после тъмният тунел, който като че ли съвсем леко завиваше наляво… къщите зад бордея бяха допълнителни сгради на Института.

Напред се чу метално почукване (бастунът на едрия мъж?), което рязко отекна в тунела. Чан чу как изщрака ключалка, чу острото издрънчаване на верига, изхлузена от метална халка, и после проскърцването на тежки панти. В мрака се процеди оранжева светлина.

Шестимата стояха в основата на ниско каменно стълбище, а над тях имаше отворен капак като на изба. Няколко мъже с фенери помогнаха на шестимата да излязат. Не затвориха — може би щяха да върнат Анжелик? — така че Чан се възползва от възможността да се качи по каменните стълби и да погледне. Над него, почти призрачни на лунната светлина, се виждаха голите клони на някакво дърво.

Надигна се още малко и видя, че тунелът извежда на широка поляна между сградите на Палата. Групичката вече се отдалечаваше. Чан се измъкна от тунела — все едно излизаше от гробница — и се запромъква след тях.

Прозорците на околните сгради бяха тъмни — той нямаше представа каква част от Палата всъщност използват хората от Института, нито по какъв начин, така че можеше само да се надява да остане незабелязан. Меката трева поглъщаше шума от стъпките му. Виждаше накъде е тръгнала групата — към друг мъж с фенер, който стоеше, за да показва входа на някаква странна постройка в центъра на двора.

Беше едноетажна, без прозорци и доколкото Чан виждаше, кръгла. Шестимата и водачите им стигнаха входа и влязоха. Мъжът, който ги бе чакал пред вратата, остана там. Чан спря зад едно дърво на двайсетина метра от постройката. Пазачът не помръдваше. Чан огледа двора: питаше се дали може да заобиколи кръглата постройка и да види дали няма друга врата, прозорец или достъп през покрива. Реши да чака с надеждата, че пазачът ще влезе или че някой от групата ще излезе.

А самата група бе озадачаваща. Той не познаваше никого, освен Крабе и Анжелик. Онзи Баскомб бе лакей или на заместник-министъра, или на мъжа с коженото палто, не беше ясно чий — също толкова неясно бе и кой от тях двамата е по-висш. Последните двама бяха загадка: от позицията си на тавана той не бе успял да разгледа лицата им нито подробностите на униформата на пияния. Очевидно имаше някаква връзка със събирането в дома на Робърт Вандаариф — Крабе бе присъствал и на двете места. Дали някой от тях бе ухажвал Маргарет Хук по същия начин, както сега ухажваха Анжелик? Маргарет Хук, която сега търсеше Изобел Хейстингс (която също бе присъствала у Вандаариф) и която имаше същите белези като мъртвия Артър Трапинг? Пресни белези, също като тези на Трапинг, които той бе получил в минутите след като бе напуснал главния прием и преди Чан да го открие на пода. Това поне му показваше, че самите белези не са причина за смъртта на Трапинг, тъй като жената очевидно беше жива. Най-важна бе разнородната природа на групата, сплотена от някаква обща цел — цел, която може би само като допирателна бе причинила смъртта на Артър Трапинг и бе довела до търсенето на Изобел Хейстингс. Чан се съмняваше, че я търсят за отмъщение. Неговата Персефона може и наистина да бе убила приятеля на Розамунд, кръвта все пак беше дошла отнякъде, но явно я гонеха заради това, което бе видяла.

Пазачът изведнъж се обърна с гръб към Чан и след миг той чу стъпки от другия край на двора. Към светлината на фенера се приближаваше слаб рус мъж с дълъг тъмен шинел с два реда сребърни копчета и еполети. Ръцете му бяха сключени зад гърба. Пазачът извика и мъжът спря на няколко метра, кимна отсечено и изтрака с пети за поздрав. Бе гладко избръснат и носеше монокъл. Явно искаше да влезе, но прие отказа на пазача. В следващия миг обаче светкавично измъкна иззад гърба си блестящ черен пистолет, насочи го право към лицето на пазача и тихо каза нещо. Пазачът остави фенера на земята и се обърна към вратата. Мъжът вдигна фенера и опря пистолета в гърба му. Пазачът отключи и двамата потънаха вътре.

И не затвориха. Чан бързо изтича до вратата и предпазливо надникна. Видя стълбище, което слизаше няколко нива под много стръмен наклон. Постройката бе дълбоко вкопана в земята и Чан мярна долу двата силуета и проблясващата светлина на изчезващия фенер. Огледа двора, стисна бастуна си и заслиза. Движеше се бавно и тихо, във всеки момент бе готов да изскочи пак навън. Пак се оказа в тесен коридор, оставен на милостта на всеки, който се появи над или под него, но ако искаше информация, нямаше друг начин. Малко преди най-долната площадка спря и се ослуша. Чуваше далечен разговор, но думите бяха неразбираеми. Погледна нагоре. Нямаше никого. Продължи да слиза.

Стълбите свършваха в кръгло фоайе, което се извиваше и в двете посоки, все едно образуваше пръстен около голямо централно помещение. Гласовете идваха от лявата страна, така че Чан тръгна към тях, като се долепи към вътрешната стена. След двайсетина метра спря, защото изведнъж — сякаш бе минал през някаква врата — започна да чува гласовете идеално.

— Не ме е грижа за неудобството. — Гласът беше ядосан. — Той е в несвяст.

Акцентът приличаше на германски, но може и да беше друг — датски? Норвежки? След миг се разнесе отработеният глас на опитния дипломат Харалд Крабе:

— Докторе, разбира се… вие трябва да изпълнявате дълга си, съвсем разбираемо е, дори похвално. Ще разберете обаче… деликатността, времето. Има изисквания — дълг, — които се съревновават. Вярвам, че всички тук сме приятели…

— Отлично. Значи най-приятелски ви пожелавам приятна вечер — отвърна докторът. В отговор се чу издрънчаване на стомана — някой извади сабя — и щракване от зареждането на пистолети. Чан си представяше безизходното положение. Това, което не можеше да си представи, бяха залозите.

— Докторе — продължи Крабе по-настойчиво, — подобно стълкновение не ни приляга, а и желанията на младия ви господар, ако можехме да ги оповестим…

— Не ми е господар, а ми е повереник — прекъсна го докторът.

— В случая желанията му нямат особено значение. Както казах, ние си тръгваме, освен ако не решите да ме убиете. Ако решите така, кълна се, че преди това ще гръмна мозъка на този малоумен принц, което според мен доста ще обърка плановете ви и ще остави един могъщ баща… ядосан. Приятна вечер.

Чан чу тътрещи се стъпки и след миг видя доктора — подкрепяше с една ръка плетящия крака несвестен мъж с униформата, а с другата държеше пистолета. Чан се изтегляше заедно с него стъпка по стъпка, като се пазеше от погледите на голямата група, която бе зърнал — Крабе, Баскомб, червенокосото конте (което държеше сабята) и трима пазачи (които държаха пистолети). От мъжа с коженото палто нямаше и следа, от Анжелик също. Чан си помисли да хукне нагоре по стълбището, но така щеше да се издаде — щяха да го чуят. Освен това можеше да разсее доктора и те да го убият, а в момента той не знаеше дали това е добре, или не. Надяваше се да научи повече. Пияният униформен, ако не грешеше много, трябваше да е Карл-Хорст фон Маасмерк. Поредната тайнствена връзка между Робърт Вандаариф, Анри Сонк и външното министерство сякаш танцуваше в ума му, но не можеше да я улови. За миг се разсея… Вдигна поглед. Докторът го бе видял.

И го гледаше с ужас: странна фигура в червено. Чан — беше скрит от очите на останалите — бавно вдигна пръст към устните си. Докторът зяпна. Беше толкова блед, че приличаше на скелет. Косата му бе руса до бяло и обръсната отзад и над ушите в почти средновековна прическа — отгоре бе дълга и пригладена на път по средата. Въпреки цялата си външна увереност обаче докторът не приличаше на човек, свикнал да борави с пистолет. Чан бавно се дръпна назад, без да сваля очи от него, и направи жест, с който му показа, че трябва да излиза незабавно. Докторът хвърли поглед към останалите и тромаво се закачва по стълбите, като почти влачеше отпуснатото тяло на принца. Чан се дръпна още. Мислите му се объркаха отново, когато зърна лицето на фон Маасмерк: белязано с червени кръгли изгаряния около очите.

Групата се скупчи пред долната врата.

— Докторе, сигурен съм, че ще се срещнем отново — дружелюбно се провикна Крабе. — И лека нощ на скъпия ви принц. — След това каза тихо на пазачите: — Хванете го, ако падне. Ако не падне, един да пази вратата, а другите да го последват. Ти — той посочи пазача, който бе стоял пред постройката — оставаш тук.

Двамата пазачи бързо се качиха. Крабе се обърна и тримата с Баскомб и червенокосото конте изчезнаха по коридора.

— Не е важно — чу се гласът на заместник-министъра. — Ще открием принца утре, все някак, и ще можем на спокойствие да се оправим с доктора. Не бързаме. Освен това — изкиска се — имаме още един ангажимент с благородниците, нали, Роже?

Отдалечиха се и Чан вече не ги чуваше. Бавно се оттегли. Пак беше в капан. Щеше да се наложи да нападне пазача, за да излезе, или да ги изчака с идеята, че когато си тръгнат, ще вземат и пазачите. Обърна се и тръгна по извития коридор с надеждата, че кръгът се затваря.

Вървеше, стиснал бастуна с две ръце, готов всеки миг да извади острието. Не му беше ясно дали е ловец, или плячка, но знаеше, че ако нещата загрубеят, може да се наложи да се бие с няколко души наведнъж, което почти сигурно щеше да свърши фатално. За него. Така че внимаваше да не вдига шум.

Откъм вътрешната стена — от централното помещение, каквото и да беше то, се чуваше ниско бръмчене. Чан стигна до купчина продълговати кутии, празни; същите като онези, които бе видял на каруцата при канала и после в дома на Робърт Вандаариф. Тези обаче бяха подплатени със син, а не с оранжев филц. Бръмченето се усили, после още повече, докато въздухът сякаш завибрира. Чан си запуши ушите. Неприятното усещане прерасна в ужасна болка и той залитна, запрепъва се в кутиите — силният пулсиращ шум прикри звука на тромавите му стъпки, — олюля се и падна на колене.

Няколко секунди жестоко отекващото ехо бучеше в ушите му, преди да разбере, че звукът е спрял. Подсмръкна и опипа лицето си. Беше мокро. Бръкна за кърпичката си — от носа му течеше кръв. Изправи се с мъка насред пръснатите кутии, зяпна алените петна по кърпата, после я прибра и предпазливо тръгна към вратата. Долепи ухо до нея и се вслуша, но тя беше прекалено дебела, за да чуе нещо. Това го накара да се удиви още повече на силата на пулсиращото бучене. Какво ли бе станало с хората вътре? И какво издаваше този шум? Стисна устни и си напомни истинските си цели — да намери убиеца на Артър Трапинг и неуловимата Изобел Хейстингс. Знаеше, че е опасно се е отплеснал, всъщност сам се беше наврял в този капан. Завъртя дръжката.

Тежката врата се отвори безшумно и Чан влезе тихо като призрак. И пребледня като призрак от разкрилата се пред очите му сцена.

Бе влязъл в нещо като преддверие, отделено от друго по-голямо помещение със сводест таван — по високите стени минаваха блестящи тръби като на огромен орган в катедрала, — което се виждаше през голям прозорец с дебело стъкло. Тръбите се спускаха към пода и се събираха под подобна на сцена платформа, на която имаше голяма маса. На масата лежеше Анжелик, съвсем гола, главата й бе скрита под сложна маска от метал и черна гума, тялото й бе оплетено от черни маркучи и кабели. На платформата до нея стояха няколко мъже с шлемове от мед и кожа на главите. Носеха очила с дебели лещи, а на устите и ушите си странни преобърнати кутии. Чан ги позна по дрехите: дребен мъж в сиво, спретнат мъж в елегантно черно, строен мъж, който сигурно бе Баскомб, и едрият мъж, който вече не беше с коженото палто, а бе навил ръкавите си и ръцете му бяха покрити до лактите от тежки кожени ръкавици. Всички гледаха през стъклото процедурата, която се извършваше току пред очите му.

Преддверието бе заето от широко каменно корито с бълбукаща димяща течност, в което влизаха поне петдесет от гладките черни маркучи, които се виеха по почти целия под. Над коритото на вериги висеше капеща метална плоча, явно току-що извадена от коритото. А точно срещу Чан стоеше мъж с кожени ръкавици, тежка кожена престилка и със същия странен шлем. Бе се навел несръчно напред и държеше пулсиращ правоъгълен предмет, проблясващо матов, с формата на голяма книга, но направена от капещо, пушещо, блестящо индиговосиньо стъкло. Държеше стъклената книга така, все едно бе прекалено крехка или прекалено опасна и се боеше да я хване истински. Явно току-що я беше извадил от мътната течност и я бе свалил от металната плоча.

 

 

Мъжът вдигна очи, видя Чан, обърна се и стъклената книга се изплъзна от хлъзгавите кожени ръкавици, удари се в ръба на каменното корито и се пръсна на облак остри частици. В един и същи миг Чан видя как хората в голямото помещение се затичаха към прозореца и как мъжът залитна назад, размахал ръце — и пак в този миг в носа го удари същата миризма, която бе усетил до тялото на Артър Трапинг, но невъзможно по-силна. Очите му засмъдяха, гърлото му се сви, коленете му омекнаха. Мъжът крещеше нещо. Другите бързо се приближаваха. Чан едва се държеше на крака. Погледна през стъклото към Анжелик, която се гърчеше на масата, сякаш маркучите изсмукваха кръвта и живота й, и залитна назад, притиснал ръка към устата си; от изпаренията му се виеше свят, пред очите му заплуваха черни петна.

И той побягна.

Тичаше по коридора, гадеше му се от това, което бе видял, от това, че бе изоставил Анжелик… Но как би могъл да я освободи? А и дали тя не беше там по свое желание?

Пазачът в коридора приближава и трескаво вадеше пистолета си. Чан замахна да го прободе, но той отчаяно се завъртя и острието засегна рамото му, а не гърлото. Пазачът изрева. Чан издърпа острието и го удари през лицето с бастуна. Мъжът падна на колене. Чан хвърли поглед назад — чуваше приближаващи се стъпки — и се затича по стълбите. Беше на средата, когато отдолу отекна изстрел. Куршумът не го улучи, но със сигурност предупреди пазача горе и сега той просто трябваше да затвори вратата, за да го хванат. Чан продължи да се катери, краката му се съпротивляваха, главата му все още се маеше от изпаренията, мислите му още бяха в сводестата стая при мятащата се под маската Анжелик. Вторият изстрел отдолу пак пропусна целта. Чан стигна догоре, изскочи на двора и замахна, за да се защити, но не видя никого. Спря и се олюля, дишаше тежко. Погледна встрани и видя пазача… на земята, по очи, неподвижен.

От сенките излязоха два черни силуета. Чан отстъпи назад, но чу стъпки и зад себе си. Още двама. Тръгна да отстъпва и от тях, но чу още стъпки — пак му отрязаха пътя. Беше заобиколен от шестима мъже, всичките с черни униформи със сребърни нашивки. Със звън шестимата извадиха сабите си. Не можеше да направи нищо. Мъртва ли беше Анжелик? Не знаеше — не знаеше нищо. Прибра камата в бастуна и каза високо:

— Можете да ме убиете тук или да ме отведете при майора си.

Посочи към вратата. — Но те ще ни прекъснат всеки момент.

Един от войниците отстъпи встрани, посочи му да върви към някаква голяма арка и каза:

— Оръжието ви.

Чан му подхвърли бастуна си и тръгна. Почти очакваше да усети острие в гърба. Вместо това бързо го подкараха към арката, където чакаше черна карета. Войникът, който носеше бастуна му, прибра сабята си, извади малък пистолет и го насочи към тила му. Останалите също прибраха оръжията си и се заеха със задачите си: двама се покатериха на капрата, един отвори вратата и влезе вътре, като се обърна да помогне на Чан да се качи, а другите двама се затичаха да отворят портите. Войникът с пистолета влезе след Чан и затвори вратата. Тримата седнаха от едната страна, Чан по средата, с опрян в ребрата пистолет. На отсрещната седалка, сам, седеше суров мъж на средна възраст с късо подстригана сива коса и безизразно лице.

— Майор Блак, изключително се радвам — каза Чан, щом каретата потегли.

Майорът не му обърна внимание, а кимна на мъжа с пистолета, който му подаде бастуна на Чан. Майорът го разгледа, издърпа няколко сантиметра от острието, изпръхтя неодобрително и го прибра. Изгледа Чан с явно презрение, но не каза нищо. Пътуваха в мълчание; дулото на пистолета убиваше Чан в ребрата. Той се зачуди колко е часът. Осем? Девет? По-късно? Обикновено определяше часа по стомаха си, но напоследък се хранеше толкова нередовно и рядко, че бе нарушил нормалния си усет за време. Предположи, че вероятно го карат да го убият на някое изолирано място. Прозина се нарочно отегчено и пак се опита да завърже разговор.

— Интересен знак. Вълкът Скол поглъща слънцето. Не особено възвисяващ образ, предвестник на Рагнарок, последната битка, в която силите на реда са обречени да загубят, дори самите богове. Освен ако не се смятате за съюзници на хаоса и злото, разбира се. И все пак е любопитен знак за полк. Почти ексцентричен…

Майорът кимна и войникът от лявата страна на Чан силно го удари с лакът в бъбрека. Чан се задави, тялото му се напрегна от болка. Насили се да се усмихне и продължи, като се мъчеше да не изпъшка:

— А госпожица Хейстингс — намерихте ли я? Навлякохте си изненадващо много неприятности, нали, само за да разберете, че всичко, което знаете за нея, не е вярно. Няма нужда да ми го казвате. Знам как се чувствате — като глупак.

Още един жесток удар с лакът. Чан усети жлъчката в гърлото си. Ако не искаше да повърне в скута си, трябваше да е малко по-директен. Насили се пак да се усмихне.

— Не сте ли поне мъничко любопитен какво видях преди малко? Хората ви чуха стрелбата — не искате ли да знаете кой беше убит? Според мен това би променило доста неща, включително равновесието на силите. Извинете, може ли? Кърпичка?

Майорът кимна и Чан бавно посегна към външния си джоб. Ръката му едва го бе стигнала, когато войникът отляво го перна през пръстите и сам бръкна в джоба, извади окървавената кърпа и му я подаде. Чан се усмихна благодарно и избърса устата си. Пътуваха вече няколко минути. Нямаше представа накъде. Най-вероятно го водеха извън града или до реката, но това не му помагаше да се ориентира. Вдигна очи. Майорът го наблюдаваше внимателно.

— И така — продължи Чан. — Наистина. Борба, изстрели, но най-интересното е една миризма — може би сте я усетили — странна, замайваща, и един шум, мъчителен жужащ звук като от огромен механичен кошер, със силата на парна машина. Сигурен съм, че знаете всичко това. Но какво правеха — какво направиха с тази жена… — Гласът му изневери за миг, устремът му бе спрян от образа на Анжелик, която се мяташе под купа черни маркучи, и мъжете с кожените маски около нея.

— Не ме е грижа за курвата — каза майор Блак с тежък пруски акцент; гласът му беше студен и твърд като стоманен шип. Чан го погледна — нещата ставаха по-лесни — и се изкашля силно в кърпата, избърса уста, измърмори някакво извинение и докато говореше, небрежно прибра кърпата във вътрешния джоб на палтото си.

— О, съжалявам, не, разбира се, майоре, вие се интересувате от принца и от министъра, от личностите от индустрията и финансите — всичките част от голямата загадка, нали? А пък аз, ще ме извините…

— Вие не сте никаква част — каза презрително майорът.

— Колко сте мил — отвърна Чан, измъкна бръснача от джоба си, като със същото движение го отвори и го притисна до гърлото на мъжа с пистолета, а с другата си ръка хвана китката му и го извъртя към майора. Мъжете в каретата замръзнаха.

— Ако някой мръдне — изсъска Чан, — този ще умре, а вие двамата ще трябва да се справите с разгневен човек, който има оръжие, което е много, много полезно в тесни пространства. Пусни пистолета!

Мъжът погледна отчаяно майор Блак и той кимна; лицето му бе сгърчено от гняв. Чан взе пистолета, насочи го внимателно към лицето на майора и се оттласна към отсрещната страна на каретата. Седна до Блак, опря бръснача в гърлото му и насочи пистолета към двамата войници. Никой не помръдна. Чан кимна към войника до вратата.

— Отваряй! — Войникът се наведе и изпълни заповедта. Шумът на каретата веднага стана по-силен, заплашителен, тъмната улица се движеше под тях. Беше павирана. Все още бяха в града — сигурно пътуваха към реката. Чан изхвърли пистолета от каретата и посегна за бастуна си. Почука по тавана с него и каретата започна да забавя ход. Изгледа кръвнишки двамата войници и после се обърна към майора:

— Едно ще ви кажа. Вече убих един от вас. Ако трябва, ще ви избия всичките. Не ми харесва как действате. Стойте далеч от мен.

И се хвърли през вратата, като се приземи свит на кълбо върху твърдия калдъръм. Изправи се. Както се опасяваше, двамата войници вече скачаха от каретата, както и единият от капрата. Бяха извадили сабите си. Чан се обърна и побягна: перченето отпреди миг изчезна като всяко друго изпълнено с надежда театралничене.

Чуваше чаткащите стъпки на войника зад себе си и се питаше дали Блак и докторът са в съюз и дали войниците са част от свитата на Карл-Хорст фон Маасмерк. Рагнарок беше старонорвежка легенда за разрушението — би била възприета като знак само от най-жестоките полкове, а той не можеше да свърже това с невъздържания несвестен принц. Можеше да разбере доктора — човек, натоварен лично със задача от кралска особа — това имаше смисъл. Но майорът? Какъв интерес на принца (или на бащата на принца) се обслужваше от убийството на Чан или от преследването на Изобел Хейстингс? И на кого другиго би могъл да служи? Как иначе би могъл да е в чужда страна с такива сили?

Улицата зави и Чан продължи по нея. Видя малък площад с фонтан и мигом разбра къде е — Уъртинг Съркъл. Отдясно беше реката, отляво — Съркъс Гардън, а право напред беше търговският квартал и зад него министерствата. Тук имаше хора — Уъртинг Съркъл беше място за престъпни сделки след мръкване — и той зави надясно към реката и по-гъстата мъгла. И едва не намери смъртта си. Там го чакаше каретата. Изплющя камшик, конете скочиха и се понесоха право към него. Чан се хвърли встрани. Бяха му отрязали пътя към реката и към търговците. Покрай ухото му изсвистя куршум. Блак се бе надвесил от прозореца на каретата с димящ револвер. Чан претича през площада точно пред тримата войници, които почти го бяха настигнали, и се насочи към Съркъс Гардън в сърцето на града.

Шмугна се в някаква уличка и се долепи до стената. Извади острието от бастуна. Ако успееше да изненада първия… но преди да завърши мисълта си, първият войник се появи иззад ъгъла, видя го и вдигна сабята си. Чан замахна към главата му с бастуна — мъжът парира — и после се гмурна напред с камата, но беше прекалено бавен и не се бе прицелил точно — острието само разряза униформата. Войникът го хвана за китката. Другите войници бяха съвсем наблизо — щяха да дотичат след секунди. С отчаяно ръмжене Чан ритна мъжа в коляното и чу противното пукане, когато то поддаде. Мъжът изпищя и падна в краката на войника, който идваше зад него. Чан отскочи назад и сърцето му се сви, когато третият му преследвач прескочи падналите си другари и се хвърли към него. Чан отби сабята му с бастуна и мушна с камата, но изобщо не можа да го стигне. Войникът нападна отново и Чан отново отби удара, а после онзи замахна към главата му. Чан вдигна бастуна — можеше да направи само това — и видя как се пръсна на трески. Хвърли го и хукна.

Каза си, че със загубата на бастуна се е отървал и от един от войниците, но камата не можеше да се мери в битка срещу сабя. На уличката пред него имаше хора. Той изкрещя, което постигна желания ефект да ги накара да се обърнат стреснато, хвана някакъв мъж за яката, завъртя го и с всичка сила го тласна към по-близкия си преследвач. Войникът инстинктивно се опита да не го прегази и го блъсна настрани, но Чан също се бе обърнал и нападаше иззад импровизирания си щит. В мига, когато непознатият отлетя настрани, пътят на Чан бе чист и той заби камата в гърдите на войника и отново побягна. Чу зад себе си женски писъци. Беше ли се отказал третият войник? Погледна през рамо. Не беше. Чан прокле военната дисциплина и свърна в една тясна пряка — изобщо не му се искаше пак да се сблъска с каретата.

Най-после намери подходящо скривалище: някакъв сутерен. Прескочи парапета, коленичи до няколкото стъпала и се опита да успокои тежкото си дишане. Зачака. Улицата бе тъмна и се носеше мъгла, нямаше почти никого — дори някой да го бе видял, можеше и да не го издаде на войника. Бе облян в пот — не си спомняше откога не е тичал толкова или кога за последен път е бил в такава идиотска безизходица. Защо бе изхвърлил пистолета? Ако щеше да се стига до убийство, защо не ги бе застрелял всичките в каретата? Чакаше. Но не можа да се стърпи, пропълзя по стълбите и надникна на улицата. Войникът стоеше там с извадена сабя и се оглеждаше. Чан чуваше накъсаното му дишане и виждаше как дъхът му излиза на облаци в хладния нощен въздух. Явно не знаеше накъде е избягал Чан. Правеше няколко крачки в едната посока, оглеждаше се, после тръгваше в другата. Чан присви очи, отчаянието му се стопи до хладен гняв. Бавно прехвърли камата в лявата си ръка и с дясната извади бръснача и го отвори. Войникът бе с гръб към него, на петнайсетина метра. Беше сигурен, че ако се затича, ще успее да покрие половината разстояние, преди да го чуе… още няколко метра, докато се обърне… и последният скок, докато онзи вдига сабята си. Щеше да има само един удар и ако Чан успееше да го избегне, всичко щеше да свърши.

Но ако не го избегнеше… ами, пак щеше да свърши „във всеки миг нежност и пепел“, за да цитира „Йокаста“ на Блейн. Не можеше да понесе обидата банда чуждоземни простаци да го преследва като животно… а и беше обещал да ги убие. Напрегна се да скочи, но наблизо изтрополи карета… и спря до войника. Чан зачака, слушаше. Чу резкия разпит на майора, на немски, после тишина; миг по-късно чу приятния металически звук, когато войникът прибра сабята в ножницата. Погледна и видя как войникът се качи на капрата и каретата потъна в мъглата. Сгъна бръснача, прибра го в джоба си и затъкна камата в колана си. Изтри лице с окървавената си кърпа — потта по врата и гърба му вече студенееше. Спомни си унило, че няма къде да спи. Е, бяха му останали малко пари и можеше да наеме стая в хотел. А утре можеше да вземе сабята от тавана и да я продаде.