Леля Агата бе по-голяма сестра на бащата на госпожица Темпъл и бе живяла в града цял живот. Омъжена някога за човек, който починал млад и без пари, тя бе прекарала продължителното си вдовство, разчитайки на оскъдните средства от състоянието на стиснатия си брат. Косата й бе винаги скрита под шапка или някакъв шал, все едно ако я изложеше на въздуха, щеше да се разболее от нещо. Зъбите й бяха въздълги и придаваха на редките й усмивки към племенницата й нездрав хищнически вид.

Госпожица Темпъл прие, че е имало причина за притеснение, така че направи каквото можа, за да успокои страховете на възрастната жена, дори стигна дотам, че отговори на глас на деликатно напиращия въпрос, който очевидно висеше неизказан зад всеки евфемистичен въпрос на леля й — дали племенницата й е запазила добродетелта си? Увери леля си, че е съвсем непокътната и твърдо решена да остане такава. Но не се впусна в подробности за това къде е била и какво й се е случило.

Окървавените копринени долни дрехи и мръсното наметало бяха изгорени — преди това обаче прислужничките ги бяха показали на леля й. Самата госпожица Темпъл отказа всички предложения да я прегледа лекар, отказ, който леля Агата прие без възражения. Отначало това изненада госпожица Темпъл, но после тя осъзна, че леля й смята, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-малко вероятно е да избухне скандал.

От изгарянето над лявото й ухо щеше да й остане белег, но косата й, след като я измиха и накъдриха отново, го прикриваше много добре, с изключение на едно яркочервено петънце с размера на бебешко нокътче, лъснало от мехлем, на чистата кожа на скулата й. Колкото до синините по цялото й тяло и особено по шията й — моравите отпечатъци от пръстите на Спраг, налагаше се да ги изтърпи няколко дни, макар да бяха ужасни. Госпожица Темпъл строго си напомни, че все пак се бе измъкнала. А мъжете бяха мъртви. Беше твърдо решена да продължи разследването си, така че седна да направи списък на нещата, които щяха да й трябват, като първо обаче извади най-важното: донесения от някакъв далечен чичо револвер, и го сложи на бюрото пред себе си.

След половин час мислене и писане беше готова и повика двете прислужници.

— Мари, това е списък с неща, които искам от управата на хотела и от някои магазини в града. Ще поискаш от хотела номера едно, две и три, а после ще ги помолиш да те насочат кои са най-добрите магазини, от които можеш да изпълниш номера четири и пет. Ще ти дам пари, но искам точен отчет за всичко.

— Номер едно са вестници — „Уърлд“, „Къриър“, „Хералд“, от днес, вчера и онзи ден. Второто е карта на местните железопътни линии. Третото е географска карта, по-специално на блатистия крайбрежен регион. Четвъртото, което трябва да намериш, е кутия от тези. — И подаде на Мари един от патроните от револвера. — Петото, което най-вероятно ще ти отнеме най-дълго време, защото трябва да си изключително взискателна, са три комплекта бельо — знаеш размерите ми — от най-фина коприна: един бял, един зелен и един… черен.

Оттегли се в съседната стая с другата прислужница, Марта, за да й направи косата, да й стегне корсета и да сложи дебел слой пудра и крем на синините по врата й. Излезе облечена с друга зелена рокля, тази с тънка италианска бродерия на корсажа, и с ботите си, които Марта бе почистила добре. Точно тогава внесоха първата порция вестници и карти. Служителят на хотела обясни, че били изпратили човек за някои от изданията от предните дни, но че и те щели да пристигнат скоро. Госпожица Темпъл му даде една монета и щом той излезе, започна работа. Не знаеше точно какво търси, но твърдо знаеше, че е приключила с чувството на безсилие от това, че не знае в какво се е забъркала. Сравни железопътната карта с топографската и започна старателно да очертана пътя от гара Стропинг до Ориндж Канал. Пръстът й бе стигнал до Дю Конк, когато усети, че Марта и Агата я гледат. Бързо помоли Марта да направи чай и само изгледа твърдо леля си. Тя изобщо не схвана намека, а се настани на един стол и промърмори, че и тя не би възразила да пийне малко чай.

Госпожица Темпъл се намести на стола си така, че да препречи погледа на леля си с рамо, и продължи да прекарва линия към Ориндж Локс и оттам до самия Ориндж Канал. На железопътната карта нямаше отбелязани пътища или села, да не говорим за особено големи имения, така че тя придърпа атласа и откри страницата с най-големи подробности за региона. Удиви се колко голямо разстояние е пропътувала и едва не потрепери от това колко откъсната от света и в каква опасност е била. Местността между последните две гари изглеждаше пуста — на картата нямаше села. Знаеше, че голямото имение е близо до морето, защото си спомняше мириса на сол във въздуха, макар добре да знаеше, че бризът пътува далеч над земи равни като онази блатиста местност, така че можеше и да е по-далече, отколкото си мислеше. Опита се да прецени евентуален радиус, предвид времето, за което каретата бе стигнала до къщата от гарата, и затърси по картата някакъв маркер, какъвто и да е. До самите канали видя странен символ и след бърза справка с легендата на картата разбра, че означава „руини“. Колко ли стара бе тази карта — възможно ли беше къща с такива размери да е толкова нова? Госпожица Темпъл погледна леля си и попита:

— Какво е Харшморт?

Леля Агата рязко си пое дъх, но не каза нищо. Госпожица Темпъл присви очи. Нито една от двете не проговори (защото по-възрастната дама донякъде споделяше семейния инат) и след цяла минута мълчание госпожица Темпъл захлопна атласа, стана рязко от масата и отиде във вътрешната стая. За ужас на леля си се върна с отворения револвер — пъхна патроните вървешком и с мъка затвори барабана. Видя, че лелята и прислужницата я гледат зяпнали, и се ухили — да не би да мислеха, че ще ги застреля? Взе чантичката си и пусна револвера вътре. Нави дръжката около китката си и с две ръце вдигна купчината вестници. Сопна се на Марта, без да се старае да крие раздразнението си:

— Вратата, Марта! — Прислужницата се втурна към вратата и я отвори, така че госпожица Темпъл да може да излезе. — Ще работя, където намеря спокойствие, ако не съдействие.

Докато вървеше по застлания с дебел килим коридор и после слезе във фоайето, госпожица Темпъл се почувства все едно отново влиза в света, и по-важно, че се изправя лице в лице със събитията, които я бяха връхлетели. Беше наясно, че всички я обсъждат, и естествено, всички й хвърляха любопитни погледи. Решителността на госпожица Темпъл обаче бе непоколебима и тя знаеше, че дори нещо да се е променило, тя просто трябва да е още по самоуверена. Знаеше какъв късмет е независимостта й и склонността й да не я е грижа за мнението на околните. Нека клюкарстват, стига да виждат, че е с изправена глава, и да ги държи в подчинение с парите си. На рецепцията кимна небрежно на господин Спанинг — той й бе отворил вратата при кървавото й завръщане.

Настани се на едно от големите плюшени канапета във фоайето, с бърз твърд поглед даде на персонала да разбере, че няма нужда от нищо, и подреди вестниците на стройни купчинки. Започна от Харшморт — статута му на развалина, местоположението му. После се зае с „Къриър“, чиито страници по-вероятно отразяваха социалните събития. Беше решена да научи всичко, което може, за галавечерта — първо такава, каквато бе представена на широката публика, а после — чрез коментарите, които можеше да открие за убити на пътя мъже или изчезнали жени — за истинското й коварно естество. Прегледа заглавията без ясна представа кое е важно — големите черни букви разказваха за колониални схватки, хитри изобретения, международни вълнения, балове, благотворителни инициативи, научни експедиции, реформи във флота, скрити борби в министерствата — явно щеше да й се наложи да задълбае. Не бяха минали и десет минути, когато усети нечия сянка да пада върху четивото й и после чу — нима някой бе влязъл през главния вход? — смътно настойчиво покашляне. Вдигна очи, напълно готова да се развика, ако леля й Агата или Марта бяха намислили да я последват, но видя съвсем друг човек.

Странен, висок, с ясно очертани бръчки, каквито имат само хората с чисти умове, облечен в син шинел с бледи еполети и сребърни копчета и износени черни ботуши. Косата му бе почти бяла, разделена на път по средата и небрежно пригладена назад. Носеше монокъл на верижка. Беше небръснат и й се стори, че не е съвсем добре. Не можеше да определи възрастта му, отчасти заради видимата му умора, но и заради косата му, която бе дълга отгоре, но избръсната отзад и отстрани, почти като на някой средновековен лорд или просто защото беше германец. Той я гледаше, очите му се местеха от лицето към ботите й. Тя ги погледна, после го погледна в лицето.

— Извинете — започна той. Говореше с акцент и думите му звучаха по-официално, отколкото бяха всъщност. — Много се извинявам, видях ви… не знаех, но сега… през прозореца… — Млъкна и тя осъзна, че се е втренчил в главата й, в раната над скулата й, и после, с нарастващо безпокойство, че очите му се спускат по-надолу, на шията й. Той я погледна в очите и каза смаяно:

— Вие сте ранена!

Госпожица Темпъл не отговори. Не бе очаквала козметиката да скрие нараняванията й за дълго, но не бе подготвена да бъде разкрита толкова скоро, още по-малко да вижда собственото си нараняване, отразено в загрижения поглед на този човек. А и кой беше той? Нима агентите на жената в червено я бяха открили толкова бързо? Посегна към чантичката си колкото можа по-бавно. Той видя жеста й и вдигна ръка.

— Моля ви, не… Позволете да ви се представя. Аз съм капитан Абелард Свенсон, лекар от Мекленбургския военноморски флот, на дипломатическа служба при негово височество принц Карл-Хорст фон Маасмерк, понастоящем в неизвестност. Аз съм на ваша страна. Изключително важно е да поговорим.

През това време госпожица Темпъл бавно довърши движението към чантата си и я сложи в скута си. Той гледаше мълчаливо как тя пъхна ръка вътре: явно разбираше, че хваща някакво оръжие.

— Не зная какво имате предвид — каза тя. — Или по-скоро какво мислите, че имате предвид, защото от акцента ви личи, че сте чужденец. Уверявам ви, че никога не сме се срещали.

— Може би е вярно, но все пак аз ви видях — и съм сигурен, че можете да ми помогнете.

— И защо мислите така?

Той се наведе напред.

— Заради обувките ви.

На това госпожица Темпъл нямаше какво да отговори. Той се усмихна и преглътна, погледна навън към улицата.

— Има ли друго място, където можем да говорим?

— Няма — каза тя.

— Не съм луд…

— Така изглеждате, уверявам ви.

— Не съм спал. Гониха ме по улиците… Не съм опасен…

— Докажете го — каза госпожица Темпъл.

Осъзна, че някаква част от нея се опитва да го изгони с този груб тон. В същото време друга част съзнаваше, че вместо да се рови из карти и вестници, в негово лице има точно това предимство, което желаеше за разследването си. Плашеше се, защото всичко бе твърде реално, твърде бързо. Ако продължеше разследванията си, какво щеше да изтърпи сред време, или отново?

Погледна го и тихо каза:

— Ще бъде добре, ако вие… моля…

Той кимна сериозно.

— Позволете. — Седна на крайчеца на канапето, бръкна в джоба на палтото си, извади две лъскави сини карти, погледна ги бързо, после пусна едната обратно в джоба си. Другата подаде на нея.

— Не разбирам какво е това. Знам само какво ми показва. Както казах, има много за какво да разговаряме и ако страховете ми се оправдаят, твърде малко време. Не съм мигнал цяла нощ — извинявам се за окаяния си вид. Моля ви, погледнете в тази карта — все едно гледате в басейн, — хванете я с две ръце, иначе сигурно ще я изпуснете. Аз ще стоя настрана. Може би на вас ще каже повече, отколкото каза на мен.

Стана от канапето, а госпожица Темпъл разгледа картата. Беше тежка, направена от някакво стъкло, каквото никога не бе виждала, синьо с променливи оттенъци от индигово до кобалтово и дори до светъл аквамарин в зависимост от светлината. Хвърли още един поглед на странния лекар — ако се съдеше по акцента му, наистина беше германец — и после погледна в картата.

Ако не я бе предупредил, със сигурност щеше да я изпусне. И се радваше, че е седнала. Никога не бе изпитвала нещо подобно — все едно плуваше, бе така потопена в усещания, образите бяха така осезаеми. Видя себе си — себе си — в салона на къщата на Баскомб, и знаеше, че ръцете й са се вкопчили в дамаската, защото скришом от погледа на майка си Роже току–що се бе навел и бе духнал леко в тила й. Усещането бе подобно на това, когато се бе видяла в огледалото с бялата маска, защото тук тя някак си се виждаше през очите на друг човек — похотливи очи, които поглъщаха жадно голите й ръце и прасци, почти все едно им принадлежаха по право. После мястото се смени, някак без връзка, сякаш насън… Тя не познаваше рудника и кариерата, но после ахна при вида на провинциалното имение на вуйчото на Роже, лорд Тар. След това дойде каретата и заместник–министърът „Вие решавате…“ и най-накрая злокобният извит коридор, металната врата и ужасяващата стая. Тя вдигна очи и пак се озова във фоайето на „Бонифас“. Едва си поемаше дъх. Това беше Роже. Знаеше, че всичко това го бе преживял Роже Баскомб. Сърцето й блъскаше в гърдите, изпълнено с болка, която бързо се смени с гняв. Да решава ли? Дали това означаваше каквото си мислеше тя? Ако беше така — а сигурно беше така — Харалд Крабе в миг се превръщаше в неин личен враг. Тя обърна гневните си очи към Свенсон, който се върна на канапето, и попита:

— Как работи това?

— Не зная.

— Защото… защото е много странно.

— Да, много обезпокоително… неестествена непосредственост.

— Да! То е, то е… — Не можа да намери думи и просто каза: — Неестествено.

— Разпознахте ли нещо? — попита той.

— Откъде го взехте?

— Ако ви кажа, ще ми помогнете ли?

— Възможно е.

Доктор Свенсон преглътна, въздъхна и каза:

— Намерих го зашито в палтото на един мъртвец.

— Не беше този, нали? — Сварена неподготвена, тя вдигна картата, гласът й изведнъж й изневери.

Свенсон поклати глава.

— Не зная кой е този мъж — чиято е позицията, от която гледаме, така да се каже…

— Роже Баскомб — каза тя. — Работи във външно министерство.

Докторът цъкна с език, явно ядосан сам на себе си.

— Разбира се…

— Познавате ли го? — попита тя предпазливо.

— Не като такъв, но го видях — или чух — тази сутрин. Познавате ли Франсис Сонк?

— О, той е страшен развратник! — каза госпожица Темпъл и мигом се почувства ужасно превзета, че така безразсъдно е повторила клюките на жените, които презираше.

— Несъмнено — съгласи се доктор Свенсон. — Но Франсис Сонк заедно с този човек, Баскомб, изхвърли един мъртвец…

Тя посочи картата.

— Човекът, у когото е било това ли?

— Не, не, друг, макар че всички са свързани, защото ръцете на този мъж, синьото стъкло… извинете ме, избързвам.

— Вие за колко трупа знаете? — попита тя и после, без да го остави да отговори, добави: — И ако можете, ако е възможно, ще ги опишете ли?

— Да ги опиша?

— Това не е просто нездраво любопитство, уверявам ви.

— Разбирам ви. Може би и вие просто сте станали свидетелка — макар да се надявам, че не сте. Както и да е, аз видях с очите си два трупа, може би има и други, други в опасност и други, които сам съм убил, не зная. Единият бе човек, когото не познавах, възрастен, свързан с Кралския институт за наука и изследвания, според мен учен човек. Другият бе военен — писаха за изчезването му по вестниците, — полковник Артър Трапинг. Смятам, че е бил отровен. Как първият мъж — всъщност полковникът е умрял пръв — така че как е бил убит другият, от Института, изобщо не разбирам, но това е част от загадката на това синьо стъкло…

— Само тези ли? — попита госпожица Темпъл. — Разбирам.

— Вие знаете ли за други? — попита доктор Свенсон.

Тя реши да му се довери и каза:

— Двама. Двама ужасни мъже.

За момента не можеше да каже повече. Импулсивно извади от чантата си кърпичка, наплюнчи едно ъгълче и се наведе да избърше от лицето на доктора тънка струйка кръв. Той промърмори някакво извинение, взе кърпичката, дръпна се и енергично започна да бърше лицето си. После пак я сгъна и понечи да й я върне, но тя му направи знак да я задържи и каза:

— Дайте ми да видя и другата карта.

Свенсон пребледня.

— Не мисля, че моментът…

— Настоявам. — Беше решена да разбере повече за вътрешния живот на Роже, с кого се е срещал, какви сделки е сключил с Крабе, какви са истинските му чувства към нея. Свенсон бръщолевеше извинения — да не би да искаше някаква размяна?

— Не мога да позволя на една дама, моля ви…

Госпожица Темпъл му подаде първата карта.

— Това имение принадлежи на вуйчото на Роже, лорд Тар.

— Лорд Тар му е вуйчо?

— Да. Защо?

— Защо е бил убит — каза Свенсон.

Госпожица Темпъл ахна.

— Франсис Сонк говореше за наследството на Баскомб — продължи Свенсон. — Как скоро щял да стане важен и влиятелен и си помислих, че когато Крабе казва „вие решавате“…

— Боя се, че е напълно невъзможно — отсече госпожица Темпъл.

Но мислите й препускаха. Роже не беше наследник на вуйчо си. Макар лорд Тар (проклет човек, страдащ от подагра) да нямаше синове, имаше дъщери с мъжки наследници — това й бе обяснено съвсем ясно и с горчивина от майката на Роже. Освен това, сякаш в потвърждение на периферния статут на Роже, при единственото им посещение в Тар Менър, вечно болнавият лорд отказа да приеме Роже, да не говорим да се запознае с провинциалната му годеница. А сега лорд Тар бе убит, а Роже някак бе обявен за наследник на земите и титлата му? Не можеше да повярва и за миг, но какво друго наследство би могъл да има? Не мислеше, че Роже Баскомб е убиец, но знаеше, че въпреки широките рамене и осанката си е слаб и податлив, и изведнъж усети хлад… хората, с които се бе забъркал, демонстрацията, която бе гледал по свое желание в театъра… Въпреки клетвата си да го съсипе, въпреки искреното си презрение към всичко, свързано с него, госпожица Темпъл с горчивина се почувства странно уверена, че той е загубен, че тези събития ще го доведат до гибелта му.

— Дайте ми другата карта. Или съм ви съюзница, или не.

— Дори не сте ми казали името си.

— Така ли?

— Да — каза докторът.

Госпожица Темпъл сви устни, после му се усмихна изискано и му подаде ръката си заедно със стандартното си обяснение:

— Госпожица Темпъл, Селестиал Темпъл^[1]. Баща ми обичаше астрономията — имам късмет, че не съм кръстена на някоя от луните на Юпитер. — Поколеба се. — Но ако ще сме истински съюзници, трябва да ме наричате Селесте. Само че аз съвсем не мога да ви наричам… как беше?… Абелард. Вие сте по-възрастен, чужденец сте и би било смешно. — Тя се усмихна. — Ето. Много се радвам, че се запознахме. Сигурна съм, че досега не съм срещала офицер от Мекленбургския военноморски флот, да не говорим за военен лекар.

Доктор Свенсон непохватно пое ръката й и се наведе да я целуне. Тя я издърпа, без да става груба.

— Няма нужда. Тук не е Германия.

И доволно отбеляза, че доктор Свенсон се изчерви.

Усмихна му се и погледът й нарочно се спря на джоба, в който бе втората карта. Той го забеляза и се поколеба. Тя не виждаше какво толкова има — нали вече бе видяла другата — нямаше да се стресне втория път.

— Може би ще искате да я видите в някоя по-уединена стая?

— Не.

Свенсон въздъхна и извади картата. Подаде й я с очевидно безпокойство.

— Мъжът не е Баскомб, а е моят принц, също развратник. Това е хотел „Сен Роял“. Може би ще познаете жената — аз я познавам като госпожа Марчмур — или… зрителите. В тази стъклена карта гледната точка на преживяването е у дамата. — Той стана и се извърна, засуети се да си вади цигара и да я запали, избягваше да срещне очите й. Тя хвърли бърз поглед към служителите на рецепцията, които все още ги наблюдаваха с интерес, въпреки че не можеха да чуят оживения им разговор, а после към Свенсон, който дискретно бе отстъпил и изучаваше листата на едно голямо растение в саксия. Любопитството й беше силно възбудено. Тя погледна в картата.

Когато след няколко минути я остави, лицето й бе изчервено, дишането учестено. Огледа се нервно, срещна лениво любопитния поглед на мъжа на рецепцията и веднага извърна очи. Изпита облекчение и донякъде се трогна от това, че доктор Свенсон все още бе с гръб към нея — той явно знаеше какво е почувствала макар и само чрез тялото на друга жена. Не можеше да повярва на това, което се бе случило — което не се беше случило въпреки интимността, истински убедителната интимност на едновременно тревожните и сладостни усещания. Тя току-що — не можеше да повярва, на обществено място, за първи път, без предупреждение! — и се чувстваше засрамена, че бе настоявала и не бе приела предложението на доктора да се оттегли. И то с мъж, когото не познаваше и към когото нямаше чувства! При все че усещаше чувствата на жената към него, или чувствата й към преживяването — можеха ли те да се отделят едно от друго? Размърда се, приглади роклята си и с изумление почувства неопровержимо настойчиво гъделичкане между краката си. Ако в този момент леля й я попиташе отново за добродетелта й, как щеше да отговори? Госпожица Темпъл погледна стъкления правоъгълник в ръцете си и се удиви на огромните и наистина тревожни възможности на това творение.

Покашля се и доктор Свенсон се обърна веднага, погледът му избягваше очите й. Приближи се до канапето. Тя му подаде стъклената карта и му се усмихна доста свенливо.

— Господи…

Той я прибра в джоба си и въздъхна.

— Искрено съжалявам, боя се, че не успях да ви обясня…

— Не се тревожете, моля ви. Аз би трябвало да ви се извиня, но честно, предпочитам повече да не говорим за това.

— Разбира се, простете ми. Толкова вулгарно от моя страна да продължавам.

Тя не отговори и последва пауза. Докторът я гледаше с неудобство. И той нямаше представа какво да каже. Госпожица Темпъл въздъхна.

— Дамата, от чиято гледна точка, както се изразихте, гледаме, познавате ли я?

— Не. А вие не разпознахте ли някого?

— Не съм сигурна. Всички са с маски, но ми се струва, че дамата…

— Госпожа Марчмур.

— Да. Мисля, че съм я виждала. Не зная името й, дори не съм виждала лицето й, видях я само с маска.

Видя, че очите на доктор Свенсон се разшириха.

— На празненството по случай годежа? В имението на лорд Вандаариф? Били сте там?

— Да, в… как се казваше къщата?

— Харшморт.

— Точно така. Някога е била някаква развалина, нали?

— Така чух — каза Свенсон. — Брегово укрепление, вероятно норманско, а след това, след известни разширения…

Госпожица Темпъл си спомни дебелите неприветливи стени и рискува да направи предположение:

— Затвор?

— Именно. А после е станало дом на лорд Вандаариф, закупен от Короната и напълно преустроен с цената на огромни разходи. Значи сте били на празненството за годежа на принца и госпожица Вандаариф!

Гледаше я с напрегнато любопитство, а и самата тя бе измъчвана от глад за още информация, особено след разкритията за Роже и вуйчо му. Мисълта да чуе разказа на друг човек за маскения бал бе привлекателна. В същото време обаче госпожица Темпъл виждаше изключителната умора на новооткрития си съюзник и понеже той непрекъснато поглеждаше към улицата, реши, че е много по-умно да му осигури място да почине и да се възстанови, така че когато почнат да решават какво да правят, той да е в състояние да го стори. Освен това искаше да се порови във вестниците още малко, тъй като вече имаше по-добра представа какво да търси, и когато обсъдеха разказите си, нямаше да изглежда като неразумно момиче. Стана и в същия миг — автоматичната му любезност бе някак кучешка — доктор Свенсон скочи на крака.

— Елате с мен — каза тя и бързо засъбира вестниците и книгите. — Проявих неприлична небрежност. — Тръгна към рецепцията с пълни ръце, погледна през рамо към доктор Свенсон, който вървеше на крачка след нея и протестираше колебливо. — Гладен ли сте?

— Не, не — забръщолеви той. — Преди малко… на улицата… пих кафе.

— Отлично. Господин Спанинг? — обърна се тя към мазния мъж на рецепцията, който мигом я удостои с цялото си внимание. — Това е доктор Свенсон. Той има нужда от стая, няма прислуга, спалня и дневна ще са достатъчни. И храна — някаква супа, предполагам — не се чувства съвсем добре. И някой да почисти палтото и ботушите му. Много ви благодаря. Пишете го на моята сметка.

Обърна се към Свенсон и заглуши несвързаните му протести.

— Не ставайте глупав, докторе. Имате нужда от помощ, и точка. Сигурна съм, че ще ми помогнете на свой ред. А, господин Спанинг, благодаря ви много. Доктор Свенсон няма багаж, така че няма нужда от пиколо.

Господин Спанинг подаде ключа на Свенсон и госпожица Темпъл тръгна първа нагоре по главното извито стълбище — дребна енергична фигура. Длъгнестият доктор вървеше несигурно след нея. Стигнаха втория етаж и госпожица Темпъл зави надясно по широкия застлан с червен килим коридор.

— Госпожице Темпъл! — прошепна Свенсон. — Моля ви, това е прекалено много. Не мога да приема такава щедрост, имаме много да говорим, ще съм доволен да наема не толкова скъпа стая в някоя непретенциозна квартира…

— Това ще е много неудобно — отвърна госпожица Темпъл. — Със сигурност нямам намерение да ви диря на подобни места, нито пък вие трябва да бродите по улиците, докато не разберем напълно опасността, в която се намираме, и докато не се наспите. Наистина, докторе, така е най-практично.

Госпожица Темпъл се гордееше със себе си. След толкова много случки, които сякаш бяха нарочно създадени, за да показват дълбоката степен на нейното невежество и неспособност, упражняването на толкова решително действие бе силно удовлетворително. Освен това, въпреки че познаваше доктор Свенсон само от минути, тя бе доволна от себе си, че е решила да го привлече и че му помага както може. Сякаш колкото повече бе в състояние да направи, толкова повече се отдалечаваше от болезнената изолация, в която се бе намирала в Харшморт.

— Ето, номер 27 — каза тя, спря до вратата и остави Свенсон да отключи. Той надникна вътре, после й направи жест да влезе първа. Тя поклати глава. — Не, докторе. Трябва да се наспите, а и няма да е прилично. Аз ще се върна в моите стаи, а когато си починете, обадете се на господин Спанинг и той ще ми прати съобщение. Тогава ще можем да поговорим по-подробно. Уверявам ви, че го очаквам с голямо нетърпение, но докато не си починете…

Прекъсна я звук на отваряща се врата нататък по коридора. По навик тя се обърна по посока на звука и после пак погледна Свенсон… а после — очите й се ококориха от изненада, думите замряха в гърлото й — пак се обърна към госта, който току-що бе излязъл в коридора от стаята си. Мъжът стоеше и я гледаше, очите му бързо стрелкаха ту нея, ту Свенсон. Госпожица Темпъл видя, че и докторът го гледа смаяно и бърка в джоба на палтото си. Мъжът тръгна бавно към тях. Беше висок и чернокос, тъмночервеното му палто стигаше почти до земята. Носеше същите кръгли тъмни очила, с които го бе видяла във влака. Тя знаеше, че би трябвало да бръкне в чантата за револвера си, но вместо това спокойно сложи ръка върху ръката на доктора, за да го спре. Мъжът в червено спря на метър. Погледна я — тя не виждаше очите му, — после погледна доктора и отворената врата и прошепна заговорнически:

— Няма кръв. Няма принцове. Дали да не поръчаме чай?

Мъжът в червено затвори вратата и се обърна към госпожица Темпъл и доктора, които стояха в малката дневна. И двамата бяха стиснали оръжията си. За един дълъг миг тримата се оглеждаха мълчаливо. Накрая госпожица Темпъл се обърна към доктор Свенсон:

— Предполагам, че познавате този човек?

— Не сме разговаряли. Вероятно е по-добре да се каже, че се натъкнахме един на друг. Името му — сър, поправете ме, ако греша — е Чан.

Мъжът в червено кимна.

— Не зная името ви, но дамата… За мен е удоволствие да се запозная с прословутата Изобел Хейстингс.

Госпожица Темпъл не каза нищо. Свенсон се опули.

— Изобел Хейстингс? Но вие… вие бяхте с Баскомб!

— Да, бях — каза госпожица Темпъл.

— Но как така не ви познават? Сигурен съм, че и той ви търси!

— Тя изглежда много различно… на дневна светлина — изкикоти се Чан.

Свенсон я зяпна; гледаше синините, червената драскотина от куршума.

— Аз съм глупак — прошепна той. — Но как, извинете…

— Той беше във влака — каза тя на Свенсон, очите й бяха втренчени в Чан. — Когато се връщах от Харшморт. Не сме говорили.

— Не сме ли? — попита Чан. Погледна Свенсон. — Не сме говорили? Аз и вие? Аз пък мисля, че говорихме. Мъж като мен. Окървавена жена — това каза ли ви го? Мъж, който с оръжие в ръка си пробива път и бяга от група врагове. Смятам, че във всеки случай имаше… разпознаване.

Никой не каза нищо. Госпожица Темпъл седна на малкия диван, погледна доктора и му посочи креслото. Той се поколеба, после седна. И двамата погледнаха Чан, който отиде до останалия свободен стол срещу тях. Чак тогава госпожица Темпъл видя, че в ръката му има нещо блестящо — бръснача му. Начинът, по който се движеше, не оставяше съмнение, че е много по опасен с бръснача, отколкото и двамата с револверите си, взети заедно, и това променяше нещата. Тя се покашля и съвсем бавно извади ръка от зелената си чантичка. После вдигна чантичката от скута си и я остави на дивана до себе си. След миг Чан рязко прибра бръснача в джоба си. След още няколко секунди Свенсон извади ръка от джоба на шинела си.

— Сериозно ли говорехте за чай? — попита госпожица Темпъл. — С удоволствие бих пийнала. Винаги е най-добре важните въпроси да се обсъждат на спокойствие. Докторе, вие сте най-близо, пък и сте домакин, бихте ли позвънили на звънеца?

В минутите, докато поръчваха и им носеха чая, не разговаряха дори докато го наливаха, с изключение на едносричните въпроси за лимон, мляко или захар. Госпожица Темпъл отпи — чаят бе отличен — и така подкрепена, реши, че някой трябва да поеме инициативата, защото докторът изглеждаше сякаш всеки момент ще заспи, а другият, Чан, бе напрегнат като за скок.

— Господин Чан, вие явно сте потаен — сигурна съм, че не греша, като казвам, че всички имаме причини да бъдем подозрителни — и все пак вие сте тук. Искам да ви кажа, че с доктор Свенсон се запознахме преди по-малко от час и че се срещнахме случайно във фоайето на този хотел, точно както се срещнахме с вас в коридора. Виждам, че сте опасен човек — не ви лаская, нито критикувам, просто констатирам — и разбирам, че ако ние тримата стигнем до някакво дълбоко неразбирателство, е възможна насилствена развръзка, която би оставила поне една от страните, ами, вероятно мъртва. Съгласен ли сте?

Чан кимна, на устните му играеше усмивка.

— Отлично. При това положение не виждам защо да не бъдем откровени. Ако разкажем историите си, няма да обезпокоим мъртвите, а ако решим да се обединим, ще сме по-силни, защото ще сме споделили каквото знаем. Нали така?

Чан отново кимна и отпи глътка чай.

— Колко сте любезен. Тогава предлагам — тъй като вече говорих с доктор Свенсон, тоест капитан Абелард Свенсон от Мекленбургския военноморски флот — при тези думи мъжете си размениха тържествени кимвания, — аз накратко ще разкажа за своето участие в тази история. Тъй като с доктора все още не сме достигнали това ниво на откровеност, се надявам, че и на него ще му бъде интересно. Докторът не е спал цяла нощ и очевидно е бил обект на ожесточено преследване, а и е изгубил принца си, както вие така проницателно отбелязахте в коридора. — Тя се усмихна.

— Ако доктор Свенсон е в състояние да продължи…

— Разбира се — каза Свенсон. — Чаят ме ободри изключително много.

— Господин Чан?

— Не искам да съм нахален — намеси се Свенсон, — но когато чух да говорят за вас, ви наричаха Кардинала.

— Някои ме наричат така — отвърна Чан. — Заради палтото.

— А знаете ли — каза госпожица Темпъл, — че докторът ме позна по цвета на ботите ми? Колко много общи интереси имаме!

Чан й се усмихна, наклонил глава на една страна, опитваше се да прецени дали говори сериозно. Госпожица Темпъл се изкиска високо, доволна, че е изтикала бръснача толкова далеч от мислите му. Отпи още глътка чай и започна:

— Името ми не е Изобел Хейстингс, а Селестиал Темпъл. Но никой не ме нарича така — наричат ме госпожица Темпъл или, в особено редки ситуации, Селесте. В този момент, в този град, след като се запознах с доктора и му дадох тази привилегия, вече двама души ме наричат така — другият човек е леля ми. Малко след като пристигнах тук отдалеч през океана, се сгодих за Роже Баскомб, заместник помощник-секретар във външно министерство, който работи основно за Харалд Крабе. — Усети реакцията на Свенсон при тази новина, но не го погледна, защото бе много по-лесно да говори за деликатни или болезнени неща с човек, когото изобщо не познава, при това с човек като Чан, чиито очи не виждаше. — Преди няколко дни — около седмица, откакто не го бях виждала поради различни, но напълно правдоподобни причини — получих от Роже писмо, с което той слагаше край на нашия годеж. Искам да кажа и на двама ви, че вече не изпитвам никакви чувства към Роже Баскомб, освен презрение. Грубостта и жестокостта му обаче ме подтикнаха да открия причината за постъпката му, тъй като той не даваше никакво обяснение. Преди два дни го последвах в Харшморт. Преоблякох се и видях много неща и много хора, които не би трябвало да виждам. Заловиха ме и ме разпитваха, и — ще бъда откровена — ме дадоха на двама мъже, които да ме насилят и да ме убият. Но вместо това аз убих тях и оттам, докторе, бе въпросът ми за труповете. На връщане срещнах… кимнах на господин Чан. А по време на разпита си дадох името Изобел Хейстингс, което явно ме преследва.

Тъй като двамата мълчаха, госпожица Темпъл си наля още чай, после и на тях, като всеки протегна чашата си.

— Сигурна съм, че има много въпроси за подробности какво и кого съм видяла, но може би ще е по-добре да продължим в най-общи линии. Докторе?

Свенсон кимна, отпи глътка чай и се облегна назад.

— Ще възразите ли да запаля?

— Не — каза госпожица Темпъл. — Сигурна съм, че тютюнът ще изостри ума ви.

— Задължен съм ви — каза Свенсон, извади една тъмна цигара и я запали. Издиша дима. Госпожица Темпъл разглеждаше изпитото му лице и се питаше дали изобщо се храни.

— Ще бъда кратък. Аз съм част от дипломатическата свита на наследника на страната ми принц Карл-Хорст фон Маасмерк, който ще се ожени за Лидия Вандаариф. Това е брак с международно значение и аз съм част от свитата в качеството си на лекар само привидно. Първостепенната ми задача е да пазя принца — от собствената му глупост и от хората около него, които искат да се възползват от нея, хора, каквито винаги е имало в изобилие. Смятам, че дипломатическият пратеник и военният аташе са изменили на дълга си и са предали принца на клика с частни интереси. Спасих принца от ръцете им веднъж — след като е бил подложен, може би по свое желание, на нещо, което те наричат Процеса, който оставя вероятно временни белези по лицето, изгаряния…

Госпожица Темпъл отвори уста да заговори и видя, че Чан прави същото. Свенсон вдигна ръка.

— Сигурен съм, че всички сме видели доказателства за това. Първият ми пример беше на бала в Харшморт, когато зърнах тялото на Артър Трапинг, но оттогава видях още много — принца, една жена на име госпожа Марчмур…

— Маргарет Хук — каза Чан.

— Моля?

— Истинското й име е Маргарет Хук. Тя е проститутка от висшия ешелон.

— Аха — каза доктор Свенсон и се размърда неудобно при споменаването на тази дума в присъствието на госпожица Темпъл. Макар и трогната от загрижеността му, тя сметна импулсивната му реакция за досадна. Щом човек участва в приключение и разследване, подобна деликатност е смешна. Усмихна се на Чан и каза:

— По-късно отново ще говорим за нея, защото тя присъства и другаде в доказателствата ни. Какъв напредък, нали? Докторе, продължете, моля ви.

— Казах, че белезите вероятно са временни, тъй като тази нощ подслушах как Франсис Сонк пита Роже Баскомб как е преживял Процеса, а сам видях лицето на Баскомб в Института — избързвам с разказа си — и той нямаше белези.

Нещо жегна госпожица Темпъл.

— Станало е, преди да напише писмото. През дните, когато твърдеше, че е на работа със заместник-министъра… ставало е още тогава.

— Разбира се — каза Чан не нелюбезно.

— Разбира се — прошепна госпожица Темпъл.

— Харалд Крабе — продължи Свенсон. — Той е в дъното на всичко, но не е сам — заговор от министерството, военни, Института, други влиятелни личности — както казах, семейство Сонк, граф Д’Орканч, графиня Лакер-Сфорца, дори може би Робърт Вандаариф — и по някакъв начин моята страна, Мекленбург, влиза в плана им. Въпреки безразличието на колегите си аз спасих принца от извратената им наука в Института. Точно там видях Кардинал Чан. В комплекса ни бях принуден да се погрижа за няколко от войниците ни — според мен също работа на Кардинал Чан. — Той пак вдигна ръка. — Не съдя никого, след това те се опитаха да убият мен. През това време принцът тайно бе изведен от покоите си, не зная как, някак отгоре. Тръгнах да го търся. В дома на Харалд Крабе подслушах как Франсис Сонк и Роже Баскомб водят философски разговор над странно обезобразеното тяло на един учен от Института — голяма част от кръвта му се бе превърнала в синьо стъкло. Към тях се присъедини моят военен аташе, майор Блах, който е част от плановете им. Единствената информация бе предположението на Блах, че кликата е отвлякла принца, и уверението от страна на Сонк, че не е. Във всеки случай аз избягах и се опитах да открия мадам Лакер-Сфорца, но тогава ме залови граф Д’Орканч и под стража ме заведе да го посъветвам по друг медицински въпрос — поредния от експериментите им, който се бе объркал. А после — това е дълга история — нареди да ме убият, да ме пратят на дъното на реката заедно с труповете на мъртвия учен и на Артър Трапинг. Избягах. Отново се опитах да намеря мадам Лакер-Сфорца, но я видях със Сонк и Д’Орканч — тя е една от тях. Докато бягах от хотела, видях през прозореца госпожица Темпъл — разпознах я от картата… не съм споменал за картите. — Сложи картите на малката масичка до подноса с чая. — Една от принца и една от Трапинг. Както посочи госпожица Темпъл, те са ценно, макар и тайнствено доказателство.

— Не споменахте къде сте чули името Изобел Хейстингс — отбеляза Чан.

— Така ли? Съжалявам, от мадам Лакер-Сфорца. Тя поиска да й помогна да открие някоя си Изобел Хейстингс и в замяна ми каза къде е принцът — в Института. Това е любопитното, защото тя ми каза къде е той и ми позволи да го отведа против желанието на Крабе и Д’Орканч. Затова реших да я потърся пак: някой бе отвлякъл принца от покрива на дипломатическия комплекс същата вечер и част от заговорниците — Сонк и Крабе — явно не знаеха къде е той. Надявах се, че тя може да знае.

Тръпки побиха госпожица Темпъл.

— Може би ще е добре, ако опишете тази жена, докторе.

— Разбира се — започна той. — Висока, с черна коса, накъдрена покрай лицето й и събрана отзад, бяла кожа, изискани дрехи, елегантна почти до порочно, грациозна, интелигентна, иронична, опасна и — трябва да отбележа — наистина изключителна. Каза ми, че името й е мадам Лакер-Сфорца — един човек от хотела я спомена като Графинята.

— Тя в „Сен Роял“ ли е? — попита Чан.

— Същия.

— Познавате ли я? — попита госпожица Темпъл.

— Просто като Розамунд… Тя ме нае — така правят хората, наемат ме да им върша разни неща. Тя ме нае да открия Изобел Хейстингс.

Госпожица Темпъл не каза нищо.

— Предполагам, че я познавате — каза Чан.

Госпожица Темпъл кимна; предишната й увереност бе леко разколебана. Колкото и да се опитваше да го отрече, описанието на доктора отново бе извикало в мислите й образа на тази жена и ужаса, който й вдъхваше.

— Не зная имената й — каза госпожица Темпъл. — Срещнах я в Харшморт. Беше с маска. Отначало помислих, че е част от празненството заедно с госпожа Марчмур и другите — както казахте вие — проститутки, но после точно тя ме разпитваше… и тя нареди да ме убият. — Последните думи бяха почти болезнен шепот. Мъжете мълчаха.

— Най-забавното е — каза Чан, — че макар да ни преследват, ние не сме това, което си мислят. Моето участие в тази история е просто. Аз съм наемник. И аз проследих някого до Харшморт — мъжа, когото сте видели мъртъв, докторе, полковник Артър Трапинг. Бях нает да го убия.

И отпи от чая си. Наблюдаваше реакциите им над ръба на чашата. Госпожица Темпъл направи всичко възможно да кимне с такава незаинтересована любезност, както ако някой й сподели, че обича да отглежда бегонии, и погледна към Свенсон, чието лице бе безизразно, сякаш този нов факт само потвърждаваше вече известни неща. Чан се усмихна, някак горчиво според нея.

— Не го убих. Убил го е някой друг, въпреки че видях белезите, за които споменахте, докторе. Трапинг бе оръдие в ръцете на семейство Сонк, не разбирам кой го е убил.

— Той предал ли ги е? — попита Свенсон. — Франсис Сонк потопи трупа му в реката.

— Дали това значи, че Сонк го е убил, или че не иска тялото му да бъде намерено, че не може да остави някой да го намери с белезите по лицето? Или нещо друго? Споменахте жената — защо й е да предава другите и да ви позволява да спасите принца си? Нямам представа.

— Успях набързо да огледам тялото на полковника и смятам, че е бил отровен — с някаква инжекция в пръста.

— Може ли да е било нещастен случай? — попита Чан.

— Може да е било какво ли не — отвърна докторът. — Тогава насмалко да ме убият и не разсъждавах ясно.

— Може ли да ви попитам кой ви нае да го убиете? — попита госпожица Темпъл.

Преди да отговори, Чан се замисли.

— Очевидно това е професионална тайна — каза госпожица Темпъл. — И все пак, ако не вярвате напълно на този човек, може би…

— Подполковникът на Трапниг, Аспиш.

Свенсон се изсмя високо.

— Видях го вчера в присъствието на мадам Лакер-Сфорца в хотел „Сен Роял“. Към края на посещението госпожа Марчмур го… — Той погледна с неудобство госпожица Темпъл. — Да кажем, че той е тяхно творение.

Чан кимна и въздъхна.

— Цялата ситуация е объркана. На следващия ден нямаше тяло, нямаше вести и Аспиш бе безполезен и затворен в себе си, защото — както сам потвърдихте — е бил съблазнен. Съвсем скоро и аз срещнах съблазънта в лицето на тази жена, която ме нае да намеря някоя си Изобел Хейстингс — проститутка, която била убила неин скъп приятел.

Госпожица Темпъл изсумтя, но махна на Чан да продължи.

— С това описание претърсих някои публични домове и по вече очевидни причини не открих Изобел Хейстингс, но скоро научих, че други двама — госпожа Марчмур и майор Блак…

— Всъщност е Блах — поправи го Свенсон.

— Добре, Блах — съгласи се Чан. — Та те двамата също я търсели, а поне майорът търсел и мен. Някой ме е видял в Харшморт, а има хора, които ме познават. Когато се върнах в старото си жилище, един от хората на майора се опита да ме убие. След като посетих трети бордей, последвах една групичка — вашия принц, Баскомб, Франсис Сонк, един едър мъж с кожено палто…

— Граф Д’Орканч — каза Свенсон.

— О! — каза госпожица Темпъл. — Аз също съм го виждала!

— Той е взел Маргарет Хук от същия този бордей и сега бе взел друга жена — последвах ги до Института. Видях ви да влизате, докторе, и влязох след вас. Там правят странни експерименти, изискващи голяма топлина и много стъкло… — Чан взе от подноса едната синя карта. — Същото стъкло. Но вместо такива малки карти с големи усилия и огромно оборудване бяха направили книга от синьо стъкло. За съжаление мъжът, който я правеше, се стресна — от мен — и я изпусна. Сигурен съм, че той е мъжът, когото сте видели на масата на заместник-министъра. В суматохата аз избягах, но се натъкнах на вашия майор и хората му. Измъкнах се и от тях и стигнах дотук… съвсем случайно.

Наведе се, взе чайника и наля на всички. Госпожица Темпъл стисна чашата, за да си стопли ръцете, и попита Чан:

— Какво имахте предвид, когато казахте, че не сме такива, за каквито ни мислят враговете ни?

— Искам да кажа — каза Чан, — че те смятат, че сме агенти на по-голяма сила — на някакъв заговор с интереси противоположни на техните, който до момента е съществувал без тяхно знание. Те са толкова арогантни, че мислят, че подобна група — могъщ съюз с коварни таланти като тях самите — е единствената заплаха за тях. Да им хрумне, че са нападнати от случайните действия на трима отделни индивиди, които презират? Това е последното, на което биха повярвали.

— Само защото не е ласкателно за тях — изсумтя госпожица Темпъл.

Доктор Свенсон бе в съседната стая и спеше. Бяха взели шинела и ботушите му да ги почистят. Известно време госпожица Темпъл и Чан говориха за неговото пребиваване в хотела и за съвпадението, което бе довело и тримата тук, но разговорът заглъхна в мълчание. Госпожица Темпъл разглеждаше мъжа от другата страна на масата, опитваше се да свикне с мисълта, че той е престъпник, убиец. Виждаше някаква животинска елегантност или ако не елегантност, ефективност, и поведение, което изглеждаше едновременно нагло и сдържано. Знаеше, че това е олицетворение на опита, и го смяташе за привлекателна черта — искаше я за себе си, въпреки че намираше Чан за страшен и обезпокоителен. Чертите му бяха остри, гласът му — спокоен и прям до ръба на нахалството. Тя беше много любопитна да разбере какво мисли той за нея — какво си бе помислил, когато я бе видял във влака, и какво си мислеше сега, когато я видя в нормалния й вид, но не можеше да го попита. Усещаше, че по някакъв начин той сигурно я презира, презира хотелската стая, чая, целия й живот, защото ако самата тя не бе родена с добро потекло, беше уверена, че щеше да таи в себе си неконкретна омраза спрямо всеки ден от настоящия си живот.

Кардинал Чан я гледаше от стола си. Тя му се усмихна и посегна към зелената си чанта.

— Може би ще ми помогнете, защото чак сега се заемам с това… — Извади револвера и го сложи на масата между тях. — Изпратих да купят патрони, но не разбирам самото оръжие. Ако вие разбирате, ще се радвам на всеки съвет, който ми дадете.

— Не си падам много по огнестрелните оръжия. Но знам достатъчно, за да заредя и да поддържам оръжието чисто. — Тя кимна в очакване и той сви рамене. — Ще ни трябва кърпа.

През следващия половин час й показа как да презарежда, да се цели, да разглобява револвера, да го почиства и да го сглобява отново. Когато го направи сама достатъчно пъти, тя го остави на масата и най-сетне повдигна въпроса, който бе сдържала през цялото време:

— Ами убиването?

Чан не отговори.

— Съветът ви ще ми е от полза.

— Мислех, че вече сте убивали — каза Чан. Не се усмихваше, за което му бе благодарна.

— Не и с това — каза тя и посочи револвера.

Осъзна, че все още не може да прецени дали той е сериозен. Зачака, погледът й бе твърд. Най-после Чан заговори, гледаше я много внимателно.

— Приближавате се колкото се може повече, притискате дулото в тялото. Няма нужда да стреляте, освен ако не искате да убиете.

Госпожица Темпъл кимна.

— И запазвате спокойствие. Дишате. Ще убиете по-добре, а и ще умрете по-добре, ако се стигне дотам. — Не се усмихваше. Тя се вгледа в черните стъкла на очилата му.

— Живеете с тази възможност, нали?

— Нима не е така с всички?

Тя си пое дълбоко дъх, защото всичко се развиваше прекалено бързо. Прибра револвера в чантата си. Чан я гледаше.

— Щом не сте ги убили с това, как ги убихте? Двамата мъже.

Тя откри, че не й е лесно да му отговори.

— Ами… единия… аз… беше тъмно и…

— Не сте длъжна да ми казвате — каза спокойно той.

Тя пак си пое дъх и бавно издиша.

Чак след минута госпожица Темпъл бе в състояние да попита Чан какви са били плановете му за деня, преди да ги срещне в коридора. Посочи вестниците и картите и обясни собствените си намерения, а после отбеляза, че трябва да се върне в стаята си, пък макар и само за да успокои тревогата на леля си. Освен това му припомни двете стъклени карти, които доктор Свенсон бе оставил на масата.

— Наистина трябва да ги погледнете, още повече че сте видели с очите си други от странните им стъклени творения. Преживяването не прилича на нищо, което ми е познато — едновременно силно и сатанинско. Ще ме сметнете за глупава, но се кълна, че знам достатъчно, за да видя, че в тези карти има някакъв друг вид опиум, а това, което описахте — цяла книга! — е, не мога да си я представя като друго, освен великолепен — всъщност ужасен — затвор.

Чан взе едната карта и започна да я върти в ръцете си.

— Едната показва преживяването — не мога да го обясня — на Роже Баскомб — продължи госпожица Темпъл. — Самата аз се появявам там. Повярвайте ми, наистина е обезпокоително. Другата показва преживяването на госпожа Марчмур и е още по обезпокоителна. Само това ще ви кажа, както и че е по-добре да се гледа в дискретно уединение. Разбира се, за да ги видите, трябва да си свалите очилата.

Чан я погледна. Свали очилата и ги прибра в джоба си. Тя бе виждала подобни лица в плантацията, но никога не бе пила чай с тях. Усмихна му се любезно, после кимна към картата в ръката му и каза:

— Този син цвят е наистина много красив.

Госпожица Темпъл остави Кардинал Чан с инструкции когато доктор Свенсон се събуди, да поръча каквато храна поиска, а тя ще се подпише за нея, като се върне. Стигна стаите си с пълни с вестници и книги ръце и вместо да се мъчи да си вади ключа, ритна вратата три пъти. След миг шумолящи стъпки отвори Марта. Госпожица Темпъл влезе и остави вестниците на масата за хранене. Леля й седеше там, където я бе оставила, и пиеше чай. Преди да успее да я смъмри, госпожица Темпъл й каза:

— Трябва да ти задам някои въпроси, лельо Агата, и искам да ми отговориш честно. Може би ще можеш да ми помогнеш и ще ти бъда много благодарна за това. — Прикова леля си с твърд поглед при думата „благодарна“, а после се обърна към Марта и попита за Мари. Марта посочи другата стая. Госпожица Темпъл влезе и видя Мари, която сгъваше и подреждаше куп копринени долни дрехи на масата за гладене. Прислужницата отстъпи крачка назад, когато госпожица Темпъл влезе тържествено, и мълчаливо загледа как господарката й разглежда покупките.

Госпожица Темпъл бе изключително доволна — дотам, че дари Мари с одобрителна усмивка. След това Мари й показа кутията патрони, оставена до огледалото, и й даде разписките и рестото. Госпожица Темпъл бързо прегледа числата, остана доволна и даде на Мари две монети. Мари изненадано направи реверанс, когато ги взе, и после пак, когато госпожица Темпъл й махна да излезе от стаята. Вратата се затвори, госпожица Темпъл отново се усмихна и се върна към покупките си. Коприната бе прекрасна на допир. Радваше се, че Мари е съобразила да купи зелено, което подхождаше на роклята, с която бе облечена, и на ботите й. В огледалото госпожица Темпъл видя собственото си грейнало лице и се изчерви и извърна очи. Овладя се, покашля се и извика прислужниците.

След като двете млади жени свалиха роклята и корсета й, помогнаха й да облече зеленото копринено бельо и върнаха горните слоеве на облеклото й на мястото им, госпожица Темпъл — цялото й тяло я гъделичкаше от удоволствие — отнесе кутията патрони на масата за хранене и с цялата небрежна сръчност, която успя да докара, като си припомняше стъпка по стъпка инструкциите на Чан, поде разговор с леля си; докато говореше, завъртя барабана, отвори го и бързо зареди празните гнезда.

— Прегледах някои вестници, лельо.

— Да, виждам, че си взела предостатъчно.

— И знаеш ли какво научих? Видях най-смайващото съобщение за вуйчото на Роже Баскомб лорд Тар.

Леля Агата сви устни.

— Не трябва да се занимаваш с…

— Ти видя ли го?

— Може би.

— Може би?

— Забравям толкова неща, миличка…

— Че е бил убит, лельо.

Леля й не отговори веднага. А после просто каза:

— Ах!

— Ах — като ехо повтори госпожица Темпъл.

— Той страдаше от подагра — отбеляза леля й. — Нямаше как да не се случи нещо ужасно. Разбрах, че били вълци.

— Явно не са били. Явно раната е била променена, за да говори за вълци.

— Хората са готови на какво ли не — промърмори Агата.

И посегна да си налее още чай. Госпожица Темпъл затвори барабана и го завъртя. При този звук леля й замръзна и очите й тревожно се опулиха. Госпожица Темпъл се наведе и каза колкото можа по-бавно и търпеливо:

— Скъпа лельо, трябва да приемеш, че парите, от които се нуждаеш, са мои и следователно въпреки разликата във възрастта аз съм твоя господарка. Така стоят нещата. Няма да помогнеш на положението си, ако ми пречиш. И обратното, в колкото по-голямо съгласие действаме, толкова повече ти обещавам, че ще се подобри ситуацията ти. Не искам да съм ти враг, но трябва да разбереш, че предишното ти усещане за това кое е най-доброто — тоест бракът ми с Роже Баскомб — вече не е уместно.

— Ако не беше толкова упорита — избухна леля й и млъкна също толкова бързо, защото госпожица Темпъл я изгледа с неприкрита ярост. Леля Агата се сви, все едно се пазеше от змия, и прошепна уплашено:

— Извинявай, миличка. Аз само…

— Не ме интересува. Не ме интересува! Не питам за лорд Тар, защото ме интересува! Питам, защото макар ти да не знаеш, са убити и други хора, а Роже Баскомб е замесен и сега той ще стане следващия лорд Тар! Не зная как Роже Баскомб е станал наследник на вуйчо си. Но съм сигурна, че ти знаеш, и ще ми кажеш на минутата!

Госпожица Темпъл тръгна по коридора към стълбите. Чантата висеше на китката й — тежеше от револвера и допълнителните патрони. Изсумтя раздразнено и тръсна глава — ха, упорита! — и мислено нарече леля си тесногръда дъртофелница. Тя мислеше единствено за пенсията си, за благоприличието и за това на колко празненства ще я поканят като роднина на издигащ се министерски служител като Роже. Госпожица Темпъл се чудеше защо въобще се изненадва — леля й я познаваше само от три месеца, а със семейство Баскомб се познаваше от години. Колко ли го бе планирала и колко ли жестоко е било разочарованието й, иззлорадства госпожица Темпъл. Но това, че леля й смяташе нея за виновна, я засегна истински.

И все пак под натиска на племенницата си тя бе отговорила на въпросите й, въпреки че отговорите й само усложняваха загадката. Братовчедките на Роже — охранената Памела и по-малката, макар и не по-малко дебела Беренис — имаха невръстни синове, всеки от които би трябвало да наследи титлата и земите на лорд Тар преди Роже. Но и двете били подписали документ, с който оттегляли претенциите на децата си и разчиствали пътя на Роже към наследството и благородническата титла. Госпожица Темпъл не разбираше как Роже го е постигнал, защото не беше особено богат, а познаваше двете жени достатъчно, за да е уверена, че не биха се задоволили с някоя дребна сумичка. Парите бяха дошли от другаде — от Крабе или обкръжението му, това беше очевидно. Но какво правеше Роже толкова важен и как издигането му бе свързано с другите сюжети и убийства, в които се бе замесила? Освен това, макар да си казваше, че въпросът е чисто академичен, какво щеше да даде Роже в замяна на полагащото се на братовчедките му наследство и каква бе голямата цел?

Бързо бе научила — тъй като леля й следеше градските клюки с евангелистки плам — кой е собственикът на Харшморт, какъв е бил поводът за бала с маски, каква е репутацията на принц Карл-Хорст и невестата му (респективно ужасяваща и безукорна) и каквото можа за останалите имена, които бе чула: Сонк, Лакер-Сфорца, Д’Орканч, Крабе, Трапинг и Аспиш. Леля й не познаваше последните двама, но бе запозната с трагедията около изчезването на Трапинг. Познаваше Крабе чрез семейство Баскомб, но дори те съсредоточаваха вниманието си върху министъра, а не върху многоуважаемия му заместник — той беше от правителството, но не беше публична личност. Славата на семейство Сонк пък се дължеше на бизнеса им. Франсис Сонк, разбира се, бе скандална личност, макар никой да не знаеше точно защо — напоследък се носеха слухове от чужбина за извратените му вкусове, но по-големите му брат и сестра бяха просто богати. Леля й познаваше граф Д’Орканч само като патрон на операта. Бил роден в някакъв злокобен балкански анклав, израсъл в Париж и наследил семейните титли и богатства, след като пътят му бил разчистен от особено опустошителна поредица пожари. Освен това леля Агата можа да каже само, че той бил много изискан човек, начетен и строг, и можел да е дори в университета стига тези университетски учени да не били толкова ужасни. Последното име, което госпожица Темпъл подаде на леля си с разтреперан глас в иначе твърдия си разпит, бе посрещнато с нещастно свиване на раменете. Графиня Лакер-Сфорца, разбира се, била известна, но за самата нея като че ли не се знаело нищо. Пристигнала в града предната есен. Не я била виждала лично, но се говорело, че съперничела по красота на принцеса Клариса или на Лидия Вандаариф. Тук леля Агата се усмихна и мило попита племенницата си дали е виждала графинята и дали това наистина е така. Госпожица Темпъл отсече, че не, разбира се, не била виждала никой от тези хора, защото Роже Баскомб, с когото била излизала в обществото, нямал достъп до подобна компания. Със скръбно поклащане на главата леля й се съгласи, че това е вярно.

Госпожица Темпъл спря на площадката между третия и втория етаж и след като се огледа, за да се увери, че никой не я вижда, седна на стълбите. Изпитваше нужда да подреди мислите си, преди да се върне при новите си другари — имаше нужда да подреди мислите си относно новите си другари — и преди да продължи с приключението си. За нейно огромно учудване скрепващата точка си оставаше Роже, затънал до гуша, в каквото и да се случваше. Той беше глупак, тя вече го знаеше несъмнено, но й се струваше, че колкото повече се бори да продължава напред без старите си чувства, толкова повече й се налага да се изправя пред тях. Защо не можеше просто да ги изреже от мислите и от сърцето си? Знаеше обаче, че Роже се е съюзил с хора, които одобряват убийството — нейното убийство, — и се страхуваше, че както в плантациите тръстиката чрез наука и огън се превръща в ром, това неминуемо ще доведе до смъртно противопоставяне между нея и Роже. Усети тежестта на револвера в чантата си. Сети се за Чан и Свенсон — дали и те изпитваха подобни терзания? И двамата изглеждаха толкова уверени, особено Чан. Не бе срещала човек като него. После осъзна, че това не е вярно, че е срещала и други хора с такава откровена способност за брутални действия — всъщност баща й бе именно такъв, но там бруталността винаги бе под прикритието на бизнеса и правото на собственост.

Чан носеше истината за работата си открито. Доктор Свенсон изглеждаше не толкова застрашителен и повече подвластен на обикновените страхове и колебания, но такава бе и тя самата — и знаеше, че никой от нейния свят не би предположил, че тя може да оцелее в това, което й се бе случило. Вярваше на издръжливостта на доктора като на своята собствена. Освен това — при тази мисъл тя се усмихна — много иначе способни мъже не бяха на висота край оправни жени.

Поне бе уверена, че въоръжена с клюките на леля си, ще може да следва разговора. Много от разказите на новите й другари се отнасяха за град, който тя не познаваше — за вертепи и институти, и дипломатически комплекси. Искаше да чувства, че допринася равна част в партньорството им, и искаше тази част да е различна от пари за стая или за храна. Ако смятаха да продължат заедно срещу тази — как се бе изразил докторът? — тази клика, тя трябваше да продължи да разширява възможностите си. Действията й досега приличаха на някаква смес от същинско разследване и просто присламчване, където дори убийствата на Спраг и Фаркухар й се струваха неправдоподобно стечение на обстоятелствата. Личностите, събрани около нея, бяха невъобразими, както и малцината й съюзници — а какво притежаваше тя, освен кесията си? Това бе момент, в който лесно можеше да потъне в несигурност и страх, а увереността й да се стопи като лански сняг. Представи си се сама в купето във влака с човек като граф Д’Орканч — какво би могла да направи? Прехапа устни до кръв. Това, което щеше да направи, бе да притисне дулото на револвера към тялото му и да дръпне спусъка толкова пъти, колкото е нужно, докато гадният му труп не се свлече на пода. А после щеше да намери графиня Лакер-Сфорца и да я бие, докато има сили да държи камшика. А после… Роже. На Роже Баскомб просто щеше да обърне гръб.

Стана и тръгна към втория етаж, но на последното стъпало спря, понеже чу гласове откъм коридора. Надникна иззад ъгъла и видя трима мъже с черни униформи и още един с тъмнокафяво наметало точно пред стая 27 — тъкмо тръгваха към главното стълбище в другия край на коридора. Тя ги изчака да се махнат и бързо отиде до стая 27. Ахна — вратата бе открехната — мъжете сигурно бяха влизали вътре — и я отвори с натежало сърце. Дневната бе празна. Вестниците, които бе оставила, бяха пръснати из стаята, но нямаше и следа от Чан и Свенсон нито от някаква борба. Отиде бързо до спалнята, но и тя бе празна. Завивките бяха дръпнати и прозорецът бе отворен. Тя надникна през него. Стаята гледаше право към задната уличка, до долу имаше трийсет стъпки. Тя стисна здраво чантичката си и се върна в коридора. И Чан, и Свенсон ги гонеха войници, но кой от двамата ги бе привлякъл тук? Намръщи се — не можеше да е Чан, защото доколкото й бе известно, Чан не беше в стая 27. Втурна се към вратата, от която го бе видяла да излиза — номер 34, — и видя, че също е отворена. Стаята бе празна. Прозорецът бе залостен. Върна се в коридора развълнувана — по някакъв начин войниците бяха разбрали коя е стаята на Свенсон и коя е на Чан. С ужас се сети за своите стаи и за леля си.

Затича се по стълбите, като трескаво извади револвера. Зави на площадката, запъна ударника и си пое дъх. Пое по коридора и не видя никого. Влезли ли бяха вече? Или щяха да дойдат всеки момент? Вратата бе затворена. Госпожица Темпъл заблъска с юмрук. От другата страна не се чуваше нищо. Тя потропа пак. Нямаше отговор и в съзнанието й нахлуха образи на леля й и прислужниците, които лежат убити в потъналата в кръв стая. Извади ключа от чантата си и с лявата ръка, което не беше удобно, отключи. Бутна вратата навътре и се дръпна встрани. Тишина. Надникна. Антрето бе празно. Стисна револвера с две ръце и бавно прекрачи прага. Външният салон също бе празен, нямаше следи от безредие. Обърна се към вратата за вътрешния салон, която бе затворена. Никога не я затваряха. Тръгна бавно нататък, огледа се и посегна с лявата си ръка към бравата. Завъртя я внимателно и след като чу как резето щракна, рязко я отвори. Изписка — тих писък, както се надяваше по-късно, защото пред нея, с насочен към лицето й револвер, по чорапи стоеше доктор Свенсон. До него — разтреперана и пребледняла от ужас — седеше леля й. Зад тях бяха двете прислужници, вцепенени от страх. Внезапно бодване накара госпожица Темпъл да се обърне. Зад нея, стиснал дълга кама, стоеше Чан, който току-що бе излязъл от стаята на прислужниците. Усмихна й се зловещо.

— Много добре, госпожице Темпъл. Дали щяхте да ме застреляте, преди да ви прережа гърлото? Не зная, което е най-големият комплимент.

Тя преглътна, още не можеше да свали револвера.

— Не е лошо да затворим вратата — каза доктор Свенсон.

— Прав сте — съгласи се Чан, отиде до вратата, надникна в коридора, после затвори и завъртя ключа.

— И може би някой стол… — каза, без да се обръща конкретно към никого, взе един от столовете от вътрешния салон и подпря вратата с него. После се обърна и им се усмихна спокойно: — Запознахме се с леля ви.

— Много се притеснихме, че ви нямаше — каза Свенсон. Беше прибрал револвера в джоба си и очевидно се чувстваше неудобно до явно ужасените жени.

— Минах по другите стълби — каза госпожица Темпъл. Видя, че двамата мъже я гледат внимателно, и проследи погледите им до ръцете си. Насили се бавно да свали ударника на револвера и добави: — Има войници…

— Да — каза Чан. — Успяхме да избягаме.

— Но как? Те бяха на стълбището, а вие не минахте покрай мен по другото. И как разбрахте коя е моята стая?

— От разписката, която подписахте за чая — каза Свенсон. — Там го има номера на стаята ви. Не я оставихме, за да не я намерят, не се тревожете. Колкото до бягството…

— Доктор Свенсон е моряк — усмихна се Чан. — Катери се като катерица.

Свенсон се намръщи.

— Но аз погледнах през прозореца — възкликна госпожица Темпъл. — Няма нищо, освен тухли!

— Има една метална тръба — каза Свенсон.

— Но тя е тъничка! Как…

Видя, че докторът е пребледнял, спря и се обърна към леля си. Заля я чувство на вина, че я е изложила на опасност. Но имаше по-важни и по-наложителни задачи.

— Ще разберат къде сме на рецепцията — от онзи противен господин Спанинг, ще му подпаля напомадената глава! — възкликна тя. — Нали платих за стаята на доктора. Ще дойдат всеки момент.

— Колко мъже видяхте? — попита Чан.

— Четирима. Трима войници и един с кафяво наметало.

— Хората на графа — каза Свенсон.

— Ние сме трима — каза Чан. — Ще искат да ни хванат тихо, без да влизат в близък бой.

— Във фоайето може да има и други — предупреди го Свенсон.

— Пак можем да ги победим.

— На каква цена? — попита докторът.

Чан вдигна рамене.

Госпожица Темпъл се огледа, огледа комфорта и сигурността, които бяха съпътствали живота й в „Бонифас“, и разбра, че с тях е свършено. Обърна се към прислужниците си:

— Марта, приготви ми чанта за пътуване — достатъчно лека, за да мога да я нося, с най-основните неща. Килимената чанта на цветя ще свърши работа. — Момичето не помръдна и госпожица Темпъл й кресна: — Веднага! Смяташ ли, че има време да се мотаеш? Мари, приготви багажа на леля ми и вашия. Ще прекарате известно време на морето. Бързо!

Прислужничките скокнаха. Леля й я погледна.

— Селесте, миличка, на морето?

— Трябва да отидете на сигурно място. И искам да се извиня, наистина много съжалявам, че ви изложих на такава опасност. — Госпожица Темпъл подсмръкна и посочи стаята си. — Ще видя какви пари имам в наличност, ще имате достатъчно за пътуването, и ще напиша чек, за да изтеглите още. Трябва да вземеш и двете прислужнички…

Ококорените очи на Агата се местеха от госпожица Темпъл към Чан и Свенсон. Никой от двамата не изглеждаше достатъчно почтен, та племенницата й да остане сама с него.

— Но ти не можеш… ти си млада дама от добро потекло! Ще стане скандал! Трябва да дойдеш с мен!

— Невъзможно е.

— Няма да имаш прислужница — това е невъзможно! — Възрастната жена укорително изпухтя към мъжете. — А и на морето сега е толкова студено…

— Точно това е смисълът, лельо. Трябва да отидете на място, което никой няма да предположи. Не трябва да казвате на никого, на никого!

Леля й мълчеше я гледаше смаяно, но госпожица Темпъл не можеше да каже дали заради настоящето изпитание, или заради това, в което се бе превърнала. Знаеше, че Свенсон и Чан следят целия разговор.

— Ами ти? — прошепна леля й.

— Не мога да кажа — отвърна тя. — Не зная.

— Щом тези хора още не са дошли — каза леля й след двайсетина минути, когато багажът вече беше събран, — значи може изобщо да не дойдат. Може би няма нужда да ходим никъде. Ако не познават Селесте…

— Въпросът не е дали познават племенницата ви — внимателно каза Свенсон. — Те знаят кой съм аз и кой е Чан. И тъй като знаят, че сме били в хотела, ще го наблюдават. Въпрос на време е да свържат племенницата ви с нас…

— Вече са го направили — каза Чан, който стоеше до вратата.

— И когато решат да действат — продължи Свенсон, — както каза и племенницата ви, вие ще сте в опасност.

— Но щом още не са дошли… — настояваше лелята.

— За наш късмет — прекъсна я госпожица Темпъл. — Така ще можем да се измъкнем незабелязано.

— Няма да е лесно — каза Чан.

Госпожица Темпъл въздъхна. Прав беше. Онези сигурно наблюдаваха от улицата всички входове. Единствената им надежда беше в това кого дебнат — със сигурност не две прислужнички и възрастна жена.

— Трябва да приемем, че служителят, който е показал пътя към стаята на доктора, е получил пари, за да донася още за нас — каза госпожица Темпъл. — Трябва да му отвлечем вниманието, докато леля ми и прислужничките не заминат. Мъжете на улицата няма да гледат за тях или поне не без сигнал. — Обърна се към леля си. — Ще отидете с карета право на гарата и оттам на морето, на южния бряг — в Кейп Руж, там сигурно има много странноприемници. Ще ви пратя писмо до поискване.

— Ами ти? — попита Агата.

— О, аз ще се оправя — каза госпожица Темпъл и се насили да се усмихне. — А всичко скоро ще свърши. — Погледна Свенсон и Чан за потвърждение, но израженията им не биха убедили и доверчиво дете.

Госпожица Темпъл знаеше, че при господин Спанинг трябва да отиде тя, защото другите щяха да са по-полезни с пренасянето на багажа, а и бе по-добре да не ги видят. Така че щом те тръгнаха към задното стълбище, тя слезе по главното, понесла една голяма чанта и зелената си ръчна чантичка, с възможно най-безгрижно изражение. На втория етаж стигна до голямата галерия над разкошното фоайе и до широката извивка на централното стълбище. Погледна през парапета и не видя никакви войници в черни униформи, но точно пред вратата стояха двама мъже с кафяви наметала. Продължи по широките стъпала към рецепцията и господин Спанинг. Щом я видя да слиза, той се заозърта неспокойно, но преди да успее да направи какъвто и да било знак, тя весело се провикна:

— Господин Спанинг!

— Госпожице Темпъл? — отвърна той предпазливо, обичайно мазното му държане се колебаеше между недоверието и гордостта от собственото му коварство.

Тя отиде до рецепцията — с крайчеца на окото си видя, че никой не се спотайва под стълбите, а в огледалото зад гърба на Спанинг виждаше главния вход: мъжете с наметалата си стояха там. Противно на навиците и възпитанието си госпожица Темпъл се повдигна на пръсти и закачливо опря лакти на плота.

— Сигурна съм, че знаете защо съм дошла — усмихна се тя.

— Нима?

— О, да. — Тя изпърха с мигли.

— Боя се, че не…

— Може би сте били толкова затънали в работа, че ви се е изплъзнало от ума… — Тя огледа празното фоайе. — Макар да не изглежда така. Кажете ми, господин Спанинг, наистина ли бяхте потънали в неотложни задължения? — Все още се усмихваше, но в иначе сладкия й гласец се прокрадна стоманена нотка.

— Както знаете, госпожице Темпъл, обичайните ми задължения са много…

— Да, да, но не ви ли се наложи да се занимавате и с някои не толкова обичайни?

— Не ви разбирам, госпо…

— Знаете ли — продължи госпожица Темпъл, — винаги съм искала да ви попитам за марката на помадата ви, защото винаги съм намирала косата ви за толкова… подредена. И лъскава, идеално сресана и лъскава. Иска ми се да виждам тази прическа на колкото се може повече мъже в града, но не знаех какво да препоръчам — и все забравям да ви питам!

— „Бронсънс“, госпожице.

— „Бронсънс“. Отлично. — Тя се наведе с внезапно сериозно изражение. — Не ви ли е страх от огън?

— От огън ли?

— Да не се наведете прекалено близо до някоя свещ? Мислех си, че — пуф! — Тя се изкиска. — Ах, колко е хубаво да се посмее човек. Но аз говоря сериозно, господин Спанинг. И искам отговор, независимо колко се стараете да ме очаровате!

— Уверявам ви, госпожице Темпъл…

— В какво, господин Спанинг? В какво ме уверявате днес?

Вече не се усмихваше, а го гледаше право в очите. Той не отговори. Тя вдигна зелената чантичка и я остави да тупне силно на бюрото. Съдържанието й не беше обичайно за дамска чанта. Спанинг видя как тя сръчно завъртя чантата към него и я стисна през плата — небрежно, но необяснимо заплашително.

— Как точно мога да ви помогна? — попита той покорно.

— Заминавам — каза тя. — Леля ми също, но отива другаде. Искам да запазя стаите си. Предполагам, че бележка за кредит ще успокои всяко притеснение?

— Разбира се. И ще се върнете?

— Когато се върна.

— Разбирам.

— Добре. Знаете ли, преди малко хотелът сякаш гъмжеше от чуждестранни войници.

— Така ли?

— Като че ли отиваха на втория етаж. — Тя се огледа и зашепна. На Спанинг му наложи да се наведе напред, за да чуе думите й. — Знаете ли, господин Спанинг, знаете ли какъв звук издава човек, когато го бият с камшик толкова, че вече не може да извика от болка?

Господин Спанинг се дръпна и примигна. Госпожица Темпъл се приближи още и прошепна:

— Защото аз знам.

Спанинг преглътна. Госпожица Темпъл се изправи и се усмихна.

— Предполагам, че ботушите и шинелът на доктора вече са почистени, нали?

Качи се обратно по главното стълбище на втория етаж и тръгна по коридора към задните стълби, стиснала зелената си чантичка в едната ръка, а ботушите на доктора в другата; шинелът му бе преметнат през лакътя й. Натъпканата с ненужни дрехи пътна чанта бе оставила на Спанинг да й я пази, докато не се приготвела да тръгне, което щяло да стане най-вероятно след обяда. Така че бе осведомила Спанинг (и войниците), че тя (и по подразбиране чрез ботушите Свенсон и Чан) ще може да бъде открита в стаите й през следващите няколко часа. Когато вече не можеха да я видят от фоайето, госпожица Темпъл повдигна полите си и забърза. С повече късмет останалите се бяха възползвали от разсейването, за да изведат леля й и прислужничките през служебния вход. Портиерите щяха да поемат багажа и да намерят карета, а Свенсон и Чан щяха да останат скрити вътре. Но дали войниците вече не влизаха във фоайето? Стигна четвъртия етаж и спря да се ослуша. Не чу стъпки от ботуши и продължи да припка нагоре. На осмия етаж спря пак, почервеняла и задъхана. Никога не се беше качвала на този последен етаж и нямаше представа къде да намери това, което Чан я бе уверил, че е тук. Тръгна покрай врати, които сигурно водеха в нормални стаи, зави зад ъгъла и стигна дъното на коридора. Тръгна на другата страна и видя същия задънен край. Останала без дъх от изкачването, госпожица Темпъл започна да се тревожи и прошепна или по-скоро изсъска отчаяно на празното пространство:

— Псст!

И рязко се обърна по посока на изскърцало дърво. Част от червените тапети се люшна напред на панти, които не бе забелязала, и тя видя доктор Свенсон, а зад него, на едно тясно стълбище, достатъчно стръмно, за да прилича повече на стълба, силуета на Чан на фона на отворена към покрива капандура.

— Божичко! — възкликна госпожица Темпъл. — Който го е направил, е бил хитър като пет маймуни заедно!

— Леля ви замина в безопасност — каза Свенсон и излезе в коридора, за да си вземе нещата.

— Толкова се радвам да го чуя — отвърна госпожица Темпъл. Докторът навлече шинела си, който — след като бе изчеткан и изгладен — бе възвърнал част от военната си спретнатост. — Изобщо не видях тази врата — продължи тя, докато разглеждаше скритите панти.

— Следват ли ви? — изсъска Чан.

— Доколкото видях, не — отговори госпожица Темпъл шепнешком. — Не ги видях във фоайето. Ох! — И се извърна рязко, понеже ръката на доктор Свенсон я стисна за рамото.

— Извинете ме! — каза той, докато се мъчеше да обуе десния си ботуш. Не можа да се справи с една ръка и заподскача неловко.

— Трябва да побързаме — обади се Чан.

— Само секунда! — прошепна Свенсон. Почти бе обул ботуша. Госпожица Темпъл чакаше. Задачата му наистина беше трудна. Опита се да подхване окуражаващ разговор.

— Досега не съм била на покрив, поне не на толкова висок. Сигурна съм, че гледката ще е хубава — горе с птичките!

Това май не беше подходяща тема, защото Свенсон я погледна, лицето му стана още по-бледо и той започна да се мъчи с втория ботуш.

— Добре ли сте, докторе? Знам, че успяхте да поспите само два часа…

— Вървете напред — каза той с неубедителна небрежност. Почти бе нахлузил втория ботуш. Препъна се и го настъпи — ботушът се влачеше като някаква странна риба, закачена за крака му. — Ще дойда, уверявам ви.

— Докторе! — изсъска Чан. — Всичко ще е наред. Покривът е широк, а изкачването няма нищо общо с онази тръба!

— Какво общо има тръбата? — попита госпожица Темпъл.

— Амиии… — почна доктор Свенсон.

— Нали сте се справили прекрасно?

— Имам… известни затруднения с височините. Мъчителни затруднения.

— Разбирам ви — усмихна се госпожица Темпъл. — Е, значи ще си помагаме. Елате! — И го хвана за ръката.

Небето беше сиво и толкова ниско, че сякаш можеха да го докоснат; слънцето бе скрито зад дебели зимни облаци. Въздухът беше студен и влажен и ако имаше малко по-силен вятър, госпожица Темпъл щеше да си каже, че са на морето. Вдиша с удоволствие. Погледна надолу и с почуда видя, че под краката й има твърд слой намазана с катран хартия и медна обшивка — значи това било да вървиш по покрив! Чан залости капандурата с някакви дъски, за да не може да се отвори лесно отдолу. Госпожица Темпъл чак сега видя, че е взел килимената й чанта — беше я забравила напълно, — и се протегна да я вземе от него. Той поклати глава, кимна към близката сграда и каза:

— Мисля, че можем да тръгнем нататък — на север.

— Щом трябва — измънка Свенсон.

Госпожица Темпъл видя, че е време да действа, и каза решително:

— Извинете ме, но преди да тръгнем заедно, мисля, не, убедена съм, че трябва да поговорим.

Чан свъси вежди.

— Може да дойдат всеки момент.

— Да, но не мисля, че идват. Мисля, че ни чакат на улицата или чакат господин Спанинг да се погрижи гостите в стаите до моята да не бъдат обезпокоени от никакви писъци. Убедена съм, че имаме поне още няколко минути.

Двамата се спогледаха със съмнение и тя нарочно се покашля, за да върне вниманието им към себе си.

— За огромен ужас на единствената ми роднина аз попаднах в компанията на двама мъже на самия ръб — така да се каже — на почтеността. Тази сутрин бяхме непознати. В момента и тримата търсим убежище. Това, което искам, за което настоявам, е да изясним какво се надява да постигне всеки от нас, на какви господари служим, накратко, какво е нашето споразумение.

Зачака реакцията им. Те мълчаха.

— Не смятам, че молбата ми е прекалена — каза госпожица Темпъл.

Свенсон кимна, погледна Чан и промълви, докато бъркаше в джоба си.

— Извинете ме, цигара… ще ме разсее от височината, от морето от празно пространство. — Пак погледна госпожица Темпъл. — Права сте. Съвсем разумно е. Не се познаваме, случаят ни събра.

— Не може ли да го направим по-късно? — попита Чан; тонът му беше на границата на любезните обноски.

— И кога ще е това? — отвърна госпожица Темпъл. — Нима знаем къде отиваме? Нима сме решили как е най-добре да действаме? Кого да преследваме? Не сме, разбира се, защото всеки от нас е направил предположение според собственото си различно преживяване.

Чан въздъхна раздразнено, но след миг кимна отсечено, сякаш я приканваше да започва. И тя започна:

— Бях нападната и откъсната от близките си. Бях подведена, заплашвана и лъгана. Искам справедливост, което значи пълна разправа с всеки замесен. — Пое си дъх. — Докторе?

Свенсон — вече бе запалил цигара — прибра табакерата и каза:

— Аз трябва да намеря моя принц — независимо от тази конспирация, мой дълг е да го освободя. Не се съмнявам, че това означава някаква война, но нямам избор. Кардинале?

Чан не заговори веднага, все едно смяташе това за безсмислено формално упражнение, но после каза тихо и бързо:

— Ако не се оправим с това, аз няма да имам работа, място, където да живея, и добра репутация. И тъй като всички тези неща са заложени на карта, аз търся отмъщение. Трябва да отмъстя, за да запазя името си. Това удовлетворява ли ви?

— Да.

— Тези личности са смъртоносно свързани — каза Чан. — Ще ги преследваме ли всичките докрай?

— Настоявам даже — каза госпожица Темпъл.

— И аз — каза доктор Свенсон. — Независимо какво се случи с Карл-Хорст, трябва да стигнем до края. Тази конспирация, тази клика, не мога да кажа какво води членовете й, но знам, че взети заедно те са като гангрена около рана, като рак. Ако не бъде премахнат в цялост, просто прораства отново, по-отровен и ужасен отпреди. Никой от нас и от хората, на които държим, няма да е в безопасност.

— Значи се споразумяхме — каза Чан, усмихна се криво и протегна ръка. Доктор Свенсон пъхна цигарата в устата си и хвана ръката на Чан. Госпожица Темпъл сложи малката си ръчица върху техните. Нямаше представа какво вещае това — все пак бе интрига, но не смяташе, че някога е била по-щастлива. Беше се съгласила на нещо изключително сериозно, но едва се сдържа да не се разкиска. Все пак не можа да потисне грейналия си поглед.

— Отлично — заяви госпожица Темпъл. — Радвам се, че говорихме така прямо. И сега — другият въпрос, както казах, е как да действаме. Да търсим друго убежище? Да атакуваме — и къде? В „Сен Роял“? В министерството? В Харшморт?

— Първата ни работа е да се махнем от покрива — каза Чан.

— Да, да, но можем да говорим, докато вървим — никой няма да ни чуе.

— Насам тогава, не изоставайте, докторе, на север. Хотелът е свързан със съседната сграда. Мисля, че изобщо няма дупка.

— Дупка ли? — попита Свенсон.

— Която да се наложи да прескочим — отвърна Чан.

Свенсон изпъшка.

— Трябва да погледнем долу към улицата — каза госпожица Темпъл, — за да видим хората, които са се строили около „Бонифас“.

Чан въздъхна, но не възрази, и погледна Свенсон, който им махаше да вървят към ръба на сградата.

— Аз ще продължа към следващия покрив, за да не ви бавя… — И тръгна бавно нататък, забил поглед в ботушите си. Госпожица Темпъл отиде до ръба и внимателно погледна надолу. Гледката беше прекрасна. Улицата се беше ширнала под нея като кукленска къща, пълна с миниатюрни създания. Тя се обърна и видя, че Чан се е присъединил към нея и е коленичил в сянката на медния корниз.

— Виждате ли някого? — прошепна тя. Той посочи края на улицата: зад една количка за зеленчуци стояха двама мъже в черно — не се виждаха от „Бонифас“, но лесно можеха да наблюдават входа му. С нарастващо вълнение госпожица Темпъл погледна в обратна посока, усмихна се и дръпна Чан за палтото. — Желязната ограда на ъгъла! — Зад нея се спотайваха още двама. Отгоре едва ги виждаха, а от улицата бяха скрити от растящия по оградата бръшлян.

— Пазят и двата ъгъла — каза Чан. — Четирима униформени. Повече от тези, които сте видели в хотела. Мислят си, че са ни заклещили, и вероятно ще изчакат всичките си хора. А може би вече са в стаите ви. Трябва да тръгваме.

Свенсон вече бе минал по покривите на две много красиви къщи, свързани с „Бонифас“ и една с друга. Но по-нататък нямаше път.

— Можем да минем през къщата — каза Чан и посочи една несъмнено заключена врата — и да излезем в задната уличка. Не виждам обаче как безопасно ще успеем да излезем от самата уличка: и двата й края ще ни отведат при тях.

— Значи сме в капан — каза Свенсон.

— Можем да се скрием долу — предложи Чан.

Обърнаха се към госпожица Темпъл за мнението й — което само по себе си й беше приятно, но преди тя да успее да отговори, се чуха тръби.

Тя се обърна по посока на звука. Някакъв рязък нисък тропот сякаш отговори на ясния зов на тръбите.

— Коне — каза тя. — Много коне!

И тримата — госпожица Темпъл подкрепяше доктора под ръка — внимателно се промъкнаха и надникнаха към главната улица. Отдолу минаваше конен парад. Войниците бяха с яркочервени униформи и блестящи медни шлемове, украсени с конски опашки.

— За нас ли идват? — ахна тя.

— Не зная — каза Чан. Тя видя как се спогледаха със Свенсон и й се прииска да не го правеха толкова често или поне не толкова открито.

— Четвърти драгунски полк — каза докторът и посочи един наперен офицер с еполети със златни ресни. — Полковник Аспиш.

Госпожица Темпъл гледаше как мъжът минава под тях. От двете му страни яздеха офицери, пред и зад него редици войници. Опита се да ги преброи — поне сто и петдесет души, а може би дори двеста. Зад тях се появиха десетина каруци, карани също от униформени войници.

— Празни са — каза Свенсон.

— Подминават хотела — каза Чан. — Няма нищо общо с нас.

— Завиват… завиват към Института! — възкликна доктор Свенсон. — Отиват в Института с празни каруци — машините за стъклото… какво казахте вие двамата? — кутиите…

— В Харшморт стовариха кутии от каруци — каза Чан. — И лабораторията в Института беше пълна с кутии.

— Кутиите в Харшморт бяха подплатени с оранжев филц и имаха номера — каза госпожица Темпъл.

— В Института подплатата не беше оранжева — каза Чан. — Синя беше.

— Залагам си главата, че ще натоварят още — каза Свенсон. — Или ще сменят мястото на работата си след смъртния случай в Института.

Долу тръбите отново изтръбиха — полковник Аспиш не обичаше скромните преминавания. Свенсон се опитваше да каже нещо, но госпожица Темпъл не успя да го чуе. Той се наведе към ухото й и посочи надолу.

— Войниците на майор Блах влизат в хотела. — Госпожица Темпъл погледна и видя, че е прав: черни силуети, едва забележими покрай червените конници, хлътваха в „Бонифас“ като плъхове в отворен канал. — Ако позволите да предложа — каза докторът, — сега като че ли моментът е подходящ да опитаме да избягаме през уличката.

Докато слизаха по застланото с луксозен килим стълбище, госпожица Темпъл се чудеше как някои хора се смятат за толкова недосегаеми за взломаджиите и крадците. На Чан му бе отнело само миг да ги пусне в къщата, чиито собственици сигурно се хвалеха с непробиваема сигурност. Имаха късмет, че на горните етажи на къщата нямаше никого (слугите, които обитаваха тези стаи, бяха на работа) и успяха тихо да се промъкнат покрай етажите, от които се чуваха стъпки, тракане на прибори и в един случай дори особено противно пухтене. Госпожица Темпъл знаеше, че приземният етаж и задният вход са най-вероятните места за сблъсък — там щеше да има слуги, ако не друго, — така че когато слязоха от стълбите, се постара да изпревари Чан и Свенсон въпреки изненаданите им погледи. Много добре знаеше, че може да си придаде вид ако не заплашителен, то поне властен, докато те щяха да събудят яростта на всеки с неканеното си присъствие. С крайчеца на окото си зърна млада камериерка да подрежда някакви буркани. Момичето инстинктивно направи реверанс, когато тя мина. Госпожица Темпъл кимна в отговор и се запъти към кухнята, в която имаше поне трима слуги. Тя бодро им се усмихна.

— Добър ден. Аз съм госпожица Хейстингс — бих искала да стигна до задния ви вход. — Не спря, за да чуе отговора им. — Оттук е, нали? Благодаря. Наистина много добре поддържана кухня — чайниците са особено красиви… — След секунди вече ги бе подминала и бе слязла по няколкото стъпала към вратата. Пусна Чан пред себе си, за да й отвори, над рамото на доктора видя тълпа любопитни лица, които ги бяха последвали. — Видяхте ли кавалерийския парад? — възкликна радостно тя. — Това е Четвърти драгунски полк, личният полк на принца! Божичко — великолепни са! Такива тръби, и толкова много прекрасни коне — забележително. Приятен ден! — Излезе след доктора и въздъхна облекчено, когато Чан затвори вратата.

Тропотът на копитата беше заглъхнал — парадът вече отминаваше. Докато бързаха към края на уличката, госпожица Темпъл с тревога забеляза, че Чан е извадил дългата си кама, а Свенсон — револвера си. Тя стисна зелената си чантичка, но едната ръка й трябваше, за да повдига полите си, докато подтичва, и не успя да я отвори само с другата. Ако беше момиче, което ругае, сега щеше да изругае, защото очевидната неотложност, с която спътниците й се отнасяха към ситуацията, я изненада.

Излязоха на улицата. Свенсон я хвана под ръка, докато бързо се отдалечаваха от „Бонифас“. Чан изостана на няколко крачки, оглеждаше се за врагове. Не се чуваха викове или изстрели. Стигнаха следващата улица и Свенсон сви зад ъгъла. Притиснаха се към стената и изчакаха Чан. Той дойде, сви рамене и тримата продължиха колкото можеха по-бързо. Изгледаше невероятно, че се бяха измъкнали толкова лесно, и госпожица Темпъл не можа да сдържи усмивката си, че бяха успели.

Преди някой от мъжете да определи курса, госпожица Темпъл ускори крачка, така че да ги накара да я следват. Завиха и се озоваха на следващата широка улица — Риджънтс Гейт, където тя забеляза позната тента. Поведе ги нататък. Имаше идея.

— Къде отивате? — грубо попита Чан.

— Трябва да си съставим стратегия — отговори госпожица Темпъл. — Не можем да го направим на улицата. Не можем да го направим в някое кафене — ще тръгнат клюки.

— Може би в частна стая… — предложи Свенсон.

— Тогава ще ни одумват още повече — прекъсна го тя. — Но има едно място, където никой няма да коментира странната ни групичка.

— И кое е то? — подозрително попита Чан.

Тя се усмихна на собствената си хитрост и каза гордо:

— Художествената галерия.

Изложеният в момента художник беше някой се господин Вайланд — произхождаше отнякъде близо да Виена. Роже я бе завел да види творбите му като начин да засвидетелства уважението си към група австрийски банкери на посещение в града. Госпожица Темпъл беше единствената в групата, която обърна внимание на изкуството — в нейния случай интересът беше отрицателен, защото картините й се сториха обезпокоителни и нахални. Останалите сякаш не ги забелязваха, заети да пият шнапс и да обсъждат пазари и тарифи, както Роже я бе уверил, че ще стане. Като прецени, че галерията няма да възрази срещу още едно посещение на лошо внимание, тя дръпна Свенсон и Чан в предното фоайе, за да говори със служителя там. Обясни му тихо, че е била част от австрийската група и сега води представител на двора на Мекленбург, който търси сватбен подарък за своя принц — нещо изискано, — и че той сигурно е чувал за предстоящата женитба. Галеристът важно кимна, че е чувал. Погледът му се премести на Чан и госпожица Темпъл тактично отбеляза, че вторият й спътник е художник, силно впечатлен от репутацията на господин Вайланд като провокативен творец. Служителят кимна разбиращо и ги покани в главната зала, като деликатно подаде на доктор Свенсон брошура с отпечатаните цени и заглавия.

Картините бяха каквито ги помнеше: големи зловещи маслени платна, изобразяващи по почти неприлично преднамерен начин моментите на съмнение и изкушение от житията на светиите, като всеки бе избран заради напълно отвратителната сцена. Всъщност, без да се установи контекстът във всяка композиция на единствената фигура с ореол, колекцията си беше чиста процесия на упадъка. Макар да разбираше, че художникът е използвал булото на свещеното, за да задоволи вкуса си към извратеното, госпожица Темпъл не беше сигурна дали на едно ниво по-дълбоко от циничната хитрост картините не са по-истински, отколкото изглеждаха. Когато ги бе видяла за първи път, смайването й не беше заради развратната и богохулна чувственост, а напротив, заради неубедителното присъствие на добродетелта.

— Божичко — прошепна доктор Свенсон и погледна малката табелка до едно огромно оранжево платно, чиито фигури сякаш се плъзгаха от повърхността и се носеха от плът и кръв във въздуха около тях. „Света Роуина и викингите“, прочете той и се обърна към лицето, за което може би великодушно можеше да се каже, че грее от религиозен плам. — Божичко!

Чан мълчеше, може би също впечатлен — изражението му бе неразгадаемо зад тъмните стъкла. Госпожица Темпъл заговори тихо, за да не привлече служителя на галерията, който бе останал във фоайето.

— Така… сега можем да говорим спокойно…

— „Блажената твърдост на свети Джаспър“ — прочете докторът и погледна едно платно на отсрещната стена. — Това свински зурли ли са?

Тя се покашля. Те се обърнаха към нея леко засрамени.

— За бога, госпожице Темпъл — каза Свенсон, — нима тези картини не ви объркват?

— Объркват ме, но вече съм ги виждала. Мислех си, че след като вече видяхме сините карти, можем да се справим и с тяхното предизвикателство.

— Да, да, разбирам — каза Свенсон още по-смутено. — Галерията е празна. И удобна.

Чан не изказа мнението си за мястото или за картините на Вайланд, а само се усмихна — пак с вълчата усмивка.

— Идеята ми… — започна госпожица Темпъл. — Вие изгледахте ли стъклените карти, Кардинале?

— Да. — Май се усмихваше… похотливо.

— Е, в тази с Роже Баскомб и мен — тя спря и се намръщи как точно да се изрази. — Това, което се опитвам да реша, е накъде трябва да насочим усилията си сега и най-важното: дали ще е най-добре да останем заедно, или работата ще бъде свършена по-ефективно в различни посоки.

— Споменахте картата — подсети я Чан.

— Защото тя показва провинциалното имение на вуйчото на Роже лорд Тар и някаква кариера…

— Почакайте — прекъсна я Свенсон. — Франсис Сонк, когато говореше за наследството на Баскомб… спомена вещество, наречено „индигова смола“ — чували ли сте за него?

Тя поклати глава. Чан сви рамене.

— И аз не бях — продължи Свенсон. — Но той намекна, че Баскомб скоро ще стане собственик на голям залеж от това вещество. Това сигурно е кариерата, която трябва да е в земите на вуйчо му.

— В неговите земи — поправи го Чан.

— Да — съгласи се Свенсон. — И мисълта ми е, че това вещество може да е жизненоважно за направата на стъклото им!

— И затова са убили Тар — каза Чан. — И са избрали Баскомб. Привлекли са го към каузата си и така тази индигова смола е под техен контрол.

Госпожица Темпъл изведнъж проумя колко лесно е било — няколко думи от Крабе за това колко е полезна титлата за един амбициозен млад човек, ласкаещата компания на жена като графинята или дори — тя въздъхна разочаровано — като госпожа Марчмур, пури и бренди с мазен развратник като Франсис Сонк. Запита се дали Роже има представа за истинската стойност на тази индигова смола, или я е продал евтино като някой дивак индианец за мъниста и пера. След това си спомни, че той също бе носил моравите белези. Дали изобщо бе запазил разсъдъка си, или този Процес го беше превърнал в техен роб?

— Значи той все пак е пионка… — прошепна тя.

— Обзалагам се, че всеки надут член на тази клика вижда останалите като пионки. — Чан се изкикоти. — Не бих изключил бедния Баскомб.

— Да — каза госпожица Темпъл. — Сигурна съм, че сте прав. Сигурна съм, че и той е като тях.

И прогони проблесналото за миг съчувствие.

— Но въпросът остава — към Тар Менър ли да тръгнем?

— Има и друга възможност — каза доктор Свенсон. — Разсеях се. На около три минути път оттук е оградената със стена градина, където ме заведе граф Д’Орканч, за да прегледам пострадалата жена — натам бях тръгнал, когато ви видях през прозореца.

— Каква жена? — попита Чан.

Свенсон тежко въздъхна и поклати глава.

— Друга нещастница, оплетена в експериментите на графа, и още една загадка. Имаше всички симптоми на човек, удавен в ледена вода, макар уврежданията да бяха нанесени от някаква машина — предполагам, че е свързано със стъклото или с кутиите — не зная дали е преживяла нощта. Но мястото — оранжерията, за да я топли — трябва да е от убежищата на графа и е много близо. Той ме извика, за да я лекувам…

— Извикал е вас? — учуди се госпожица Темпъл.

— Твърдеше, че е чел един мой памфлет, писан преди години, за страданията на моряците в Балтийско море…

— Наистина е много начетен.

— Нелепо е, съгласен съм…

— Не се съмнявам, но защо? — Госпожица Темпъл свъси вежди.

— Почакайте… ако памфлетът е стар, това значи, че графът още тогава е имал причина да разсъждава над този вид увреждания, както се изразихте!

— Права сте! Но значи ли това, че графът е главният архитект на тези експерименти?

— В Харшморт беше съвсем ясно, че той работи с кутиите и странните механични маски. От това следва, че той владее самата наука… — Тя потръпна при спомена за безчувствената манипулация на огромния мъж над сънената жена.

— Как изглеждаше жената? — прекъсна ги Чан. — В оранжерията.

— Как изглеждаше ли? — каза Свенсон, изгубил нишката на мисълта си. — По тялото й имаше белези — беше млада, красива, може би азиатка. Знаете ли коя е?

— Не, разбира се — каза Чан.

— Можем да проверим дали още е там…

— Това също е възможност — намеси се госпожица Темпъл. — Но се сещам за няколко посоки, в които да търсим определени хора. Обратно в Харшморт, в „Сен Роял“ за графинята…

— В дома на Крабе на площад „Хадриан“ — каза Свенсон.

Обърнаха се към Чан. Той мълчеше, потънал в мисли. Вдигна рязко поглед и поклати глава.

— Ако следваме отделен човек, ще получим единствено пленник, и то в най-добрия случай. Това значи разпити, заплахи, неудобно е. Наистина може да намерим принца, може да намерим какво ли не, но най-вероятно ще заварим Харалд Крабе да вечеря с жена си и ще се наложи да им прережем гърлата.

— Не познавам госпожа Крабе — каза госпожица Темпъл. — Бих предпочела телесните повреди да се приложат пряко само върху тези, за които знаем, че са ни навредили.

Знаеше, че Чан повдига въпроса за убийството на жената само за да ги изплаши — това беше изпитание, както тя бе изпитала тях двамата чрез картините. Докато си говореха, тя осъзна, че да застане с двама мъже насред стая, пълна с нежна плът, е заявка за определени знания, които тя всъщност не притежаваше. Не бе възнамерявала да става така, но това я накара да се почувства равна с тях.

— Значи няма да се задоволите. Просто да избием всички — усмихна се Чан.

— Не — отвърна госпожица Темпъл. — Искам да разбера защо.

— Мислите ли, че трябва да се разделим? — попита Свенсон. — Някой да иде в градината, което може да наложи рязането на гърла, за което споменахте, ако там е пълно с хора на графа — а някой друг да иде в Тар Менър?

— А принцът ви? — попита госпожица Темпъл.

Свенсон потърка очи.

— Не знам. Дори те не знаеха.

— Кой по-точно не знаеше? — попита Чан.

— Сонк, Баскомб, майор Блах, графът…

— Изключиха ли графинята?

— Не. Нито лорд Вандаариф. Така че… принцът вероятно е в някоя стая в „Сен Роял“ или в Харшморт — може би ако успеем да го намерим, това ще подчертае раздора между тях и кой знае, ще предизвика някакви прибързани действия или поне ще ни разкрие повече от истинските им цели.

Чан кимна, обърна се към госпожица Темпъл и каза сериозно:

— Какво мислите за това да се разделим? Да тръгнете сама да разследвате един от тези варианти?

Преди да отговори — а знаеше, че трябва да отговори, — госпожица Темпъл за миг се пренесе в подскачащата карета със Спраг, усети смрадта на потта му, задушаващата тежест на тялото му, властната сила на ръцете му, страха, който беше сковал тялото й. Примига и прогони картината — и отново се озова лице в лице с жената в червено: пронизващите й виолетови очи бяха по-остри от нож. Отново примига. Погледна картините и двамата мъже, които бяха станали нейни съюзници — защото тя ги бе избрала, както беше избрала да се изложи на опасност. Знаеше, че те ще направят каквото тя каже.

— Нямам нищо против. — И им се усмихна. — Ако ми се удаде възможност да застрелям някого от тези, още по-добре.

— Момент — каза доктор Свенсон. Гледаше към отсрещната стена и отиде там, като избърса монокъла в ревера на шинела си. Застана пред едно малко платно — вероятно най-малкото изложено — и се вгледа в картичката с името, а после внимателно пак в картината. — Елате тук.

Госпожица Темпъл отиде до картината и ахна от изненада. Как така го беше забравила?

Платното — очевидно изрязано от по-голяма творба — показваше неземна жена, полегнала на нещо, което приличаше на диван, но когато човек се вгледаше по-добре, се оказваше наклонена под ъгъл маса — дори като че ли имаше каиши (или това просто бе представата на художника за библейските одежди?), стегнали ръцете й. Над главата на жената се носеше златен ореол, но на лицето й, около очите й имаше същите белези, които и тримата бяха виждали на живо.

Свенсон погледна в брошурата.

— Фрагмент от „Благовещение“… това е… момент… — Той обърна страницата. — Картината е рисувана преди пет години. И е най-новата творба в колекцията. Извинете ме.

Остави ги и отиде да говори със служителя на галерията, а госпожица Темпъл пак загледа картината. Не можеше да отрече, че е обезпокоително прекрасна, но изведнъж с ужас забеляза, че по врата на бялата роба на жената има бордюр от малки зелени кръгчета.

— Робите в Харшморт — прошепна на Чан. — Жените под властта на графа — носеха същите роби!

Докторът се върна, клатеше глава.

— Много странно — прошепна. — Художникът, господин Оскар Вайланд, е известен като мистик, адепт на тъмните науки и алхимик.

— Прекрасно — каза Чан. — Може би той свързва всички нишки.

— Може да ни отведе при другите! — развълнувано прошепна госпожица Темпъл.

— И аз това си помислих. — Докторът кимна. — Но току-що разбрах, че господин Вайланд е мъртъв от пет години.

Те замълчаха. Пет години? Как беше възможно? Какво означаваше това?

— Линиите по лицето й — каза Чан. — Определено са същите…

— Да — съгласи се Свенсон. — Което ни подсказва, че самият заговор — Процесът — е поне на пет години. Трябва да научим повече — къде е живял художникът, къде е умрял, кой е наследил творбите му и кой спонсорира настоящата изложба…

Госпожица Темпъл посочи с пръст картичката със заглавието на творбата, защото до нея имаше друга, с нарисувано върху нея червено кръгче.

— Освен това, докторе, трябва да разберем кой е купил тази картина!

Служителят на галерията, казваше се Шанк, беше изключително отзивчив (докторът внимателно го разпита за цените на няколко от по-големите картини, като мърмореше за мястото на стените в двореца в Мекленбург), но за нещастие не знаеше много: самият Вайланд бил загадка, учил във Виена, живял в Италия и Константинопол, имал ателие на Монмартър. Картините идвали от търговец в Париж, където бил умрял Вайланд. Хвърли поглед към многобройните платна и предположи, че несъмнено вследствие на консумация на абсент или някоя друга подобна разрушителна мания. Настоящият собственик искал да остане анонимен — според господин Шанк заради скандалната природа на творбите — и самият той бил контактувал единствено с друга галерия на булевард „Сен Жермен“. Интригата около колекцията явно допадаше на господин Шанк, както му допадаше да споделя поверителна информация с тези, които сметнеше за изискани. Но изражението му стана леко подозрително, когато госпожица Темпъл, съвсем небрежно, попита кой е купил „странната малка картина“ и дали тя може да купи друга подобна. Била й харесала и искала да има такава в дома си. Всъщност господин Шанк направо пребледня.

— Ама аз… аз предположих… вие споменахте сватбата… принца…

Госпожица Темпъл кимна, с което обаче не разсея внезапния му страх.

— Именно. Оттам и интересът ми да си купя такава.

— Но те не се продават! Никога не са се продавали!

— Това не ми изглежда като начин да се управлява галерия — каза тя. — А освен това една е продадена.

— Защо иначе бихте дошли? — каза той повече на себе си, отколкото на нея, гласът му спадна до шепот.

— За да видим картините, господин Шанк, както ви казах…

— Но тя не е купена — заекна той, като махна към малкото платно. — Тя е дадена. За сватбата. Подарък за Лидия Вандаариф. Цялата изложба е подредена единствено за да събере платната в една колекция! Всеки, запознат с галерията — всеки подходящо информиран… единството на темите на художника… религия… морал… страст… мистицизъм… трябва да знаете… силите, които са се задействали… опасните… — Господин Шанк ги погледна и преглътна нервно. — Ако не сте знаели това, как тогава… кого сте…

Госпожица Темпъл видя нарастващото му безпокойство и откри, че инстинктивно му се усмихва и клати глава — всичко е недоразумение, — но преди да успее да каже нещо, Чан излезе напред, заплашителен и рязък, стисна господин Шанк за вратовръзката и го дръпна към себе си. Шанк изблея в безсмислен протест.

— Нищо не знам! Хората използват галерията за срещи — плаща ми се, за да го позволявам. Нищо не казвам — няма да кажа нищо за вас, кълна се…

— Господин Шанк — започна госпожица Темпъл, но Чан я прекъсна, като изръмжа и разтърси служителя.

— Картините са били събрани — от кого?

Шанк запелтечи уплашено — но на нея й се стори, че не от тях.

— От… от баща й!

Чан го пусна и той избяга в някаква стаичка, в която според госпожица Темпъл държаха метлите.

— Тръгваме към градината — каза Чан. — Може да е опасно и е по-добре да сме повече. Освен това е най-близо.

— Съгласен съм — каза Свенсон.

— Отлично — каза госпожица Темпъл. С тревога забеляза усилващия се тропот откъм килера с метлите. — Но предлагам да се махнем оттук.

— Почакайте — каза доктор Свенсон, втурна се към „Благовещението“ на Вайланд и го свали от стената.

— Нали не мисли да я краде? — прошепна госпожица Темпъл.

Не мислеше. Вместо това я обърна, погледна задната страна на платното и кимна, с което потвърди, че е намерил нещо. След миг картината беше на мястото си и докторът бързаше към тях.

— Питах се дали няма да има някакви подсказки за по-голямата творба или някаква мистична формула, щом като художникът е бил алхимик — каза Свенсон.

— И? — попита лаконично госпожица Темпъл.

— Има някакви символи, които не ми говорят нищо. Ще ги нарисувам, когато се махнем оттук. Имаше и думи, с големи печатни букви…

— Какви думи? — попита Чан.

— „И ще бъдат погълнати“ — отвърна Свенсон.

Госпожица Темпъл не каза нищо, макар да си спомни черната дъска в Харшморт, защото нямаше време.

— С кръв ли? — попита Чан, докато излизаха на улицата.

— Не — отвърна докторът. — Със синьо.

— Входът към уличката, който знам, е точно срещу „Бонифас“ — тихо каза Свенсон, докато вървяха. — За да стигнем безопасно до портата за градината, ще се наложи да заобиколим хотела и да се приближим от противоположната посока.

— Казвахте — отбеляза Чан, — че има пазачи.

— Имаше. Но тогава и графът бе там — когато го няма, може да са си отишли. Проблемът е, че аз влязох през градината, тоест през задния вход, и беше тъмно и мъгливо и нямам представа дали там няма и къща, а още по-малко дали в нея живее някой.

Чан въздъхна.

— Ако трябва да я заобиколим, ще се наложи да вървим още, но…

— Глупости — каза госпожица Темпъл и двамата я погледнаха неразбиращо. Да, наистина трябваше да вземе нещата в свои ръце. — Ще наемем карета — обясни им и осъзна, че нито един от двамата й спътници не смята наемането на карета за нормална част от ежедневието. Явно беше, че тримата имат различни силни и различни слаби страни. Като жена, госпожица Темпъл усещаше как и двамата й спътници се чувстват силни там, където тя би се провалила, но им липсва разбиране за собствените им слабости. Тя прие, че това е нейна отговорност, така че насочи вниманието им към улицата.

— Ето там има една. Бихте ли махнали на кочияша?

Само след няколко минути стигнаха до другата страна на уличката. Чан кимна на госпожица Темпъл, че не се виждат войници, слязоха и тя отпрати каретата. Влязоха в празната тясна павирана уличка — госпожица Темпъл видя, че се казва Плъм Корт. Портата беше по средата, в сянка, защото сградите наоколо блокираха всяка светлина, която не падаше право отгоре, а тази от облачното небе беше много слаба. Госпожица Темпъл се питаше как каквато и да е градина може да вирее на толкова глухо и лишено от въздух място. В стената около дебелата дървена врата имаше странна арка като на църква. Беше украсена с изящни фигури, издялани в дървото, странни изображения на морски чудовища, русалки и моряци, претърпели корабокрушение, които се давеха с усмивка на уста.

— Изпреварили са ни — каза Чан, щом и този път ловко отвори с шперцовете си и влязоха.

Под сенчестия си покров градината беше печално място: саксиите бяха изсъхнали, тревата бе кафява, клоните на нежните декоративни дървета бяха голи. Самата градина опираше в задната стена на голяма къща, някога боядисана в бяло, а сега почти черна от слоевете патина и сажди. Прозорците и задният вход бяха заковани с дъски. Оранжерията, някога прекрасен купол от синкаво стъкло, сега беше зацапана с мръсотия. Вратата бе отворена, тъмна като дупка от паднал зъб. Докато вървяха към нея, доктор Свенсон оглеждаше лехите и си мърмореше нещо.

— Какво има, докторе? — попита госпожица Темпъл.

— Просто гледам растенията. Това е градина на билкар с тъмно сърце. Това тук е градински кукуряк, това е беладона… напръстник… мандрагора… рицина… кървав корен…

— Божичко! — възкликна госпожица Темпъл. Не че познаваше растенията, които изброяваше докторът, но все пак трябваше да каже нещо, нали? — Графът да не би да е лечител!

— Всъщност, госпожице Темпъл, всички тези растения са отровни — отвърна Свенсон.

Светлината в оранжерията беше зеленикава, все едно влизаха в аквариум. Завесите на голямото легло с балдахин бяха дръпнати, а завивките бяха свалени. Госпожица Темпъл гледаше дюшека с отвращение. Дебелата вата бе изцапана със засъхнала кръв, а близо до главата имаше странни ярки наситено индигови и отровно оранжеви петна. Доктор Свенсон я изненада, като се качи на леглото и се наведе над петната, за да ги подуши. За госпожица Темпъл такава интимност с телесните течности на друг човек — при това непознат — се простираше далеч извън настоящите й задължения и тя се извърна.

Макар графът да бе опразнил оранжерията и да бе взел със себе си всичко, което би могло да обясни за какво я е използвал, госпожица Темпъл виждаше, че кръглото помещение е използвано за различни неща. До вратата имаше малка работна маса. До нея бяха мивките, а до мивките имаше ниска печка най-вероятно за приготвяне на алхимични съединения и еликсири. След печката имаше дълга дървена маса, съоръжена с кожени ремъци — когато ги видя, я побиха тръпки. Пак погледна към леглото. Доктор Свенсон все още бе наведен над дюшека, а Чан надничаше отдолу. Тя отиде до масата. Повърхността й бе цялата в изгаряния и петна също като килима. Всъщност килимът бе напълно съсипан от печката до масата, а после и от печката до мивките и после, затваряйки триъгълника, от мивките обратно до масата. Тя пристъпи към явно отдавна изстиналата печка и от чисто любопитство клекна и отвори вратичката. Печката беше пълна с пепел. Госпожица Темпъл се огледа за маша, видя я, взе я и бръкна вътре, прехапала съсредоточено езиче, докато ровеше в пепелта. След миг се изправи, избърса ръце и доволно се обърна към другите, като вдигна парченце тъмносин плат.

— Тук има нещо, господа. Ако не се лъжа, е копринен шантунг — възможно ли е да е от роклята на жената?

Чан огледа парчето изгорен плат, после се обърна към Свенсон. Гласът му беше малко прекалено рязък:

— А какво можете да ни кажете вие, докторе?

Според госпожица Темпъл докторът не забеляза тона на Чан, а и не видя как нервно потупва с пръсти по бедрото си, защото отговорът му беше бавен, сякаш умът му още бе зает да разгадава загадката.

— Не ми е ясно… защото, виждате ли, петната кръв тук… които от опита ми с различните цветове на засъхналата кръв ми изглеждат относително пресни…

Той посочи средата на дюшека и госпожица Темпъл побутна Чан да се приближат до леглото и каза:

— Това е доста кръв, докторе, нали?

— Може би, но не и ако… ако ми позволите тази неделикатност… ако кръвта е в резултат от естествен… ъъъ, месечен… процес. Виждате, че петното е в средата на матрака, където нормално би се намирал тазът…

— Ами раждане? — попита тя. — Жената беше ли бременна?

— Не. Разбира се, има и други обяснения. Може да е някакво нараняване, може да е имало насилие или дори някаква отрова…

— Възможно ли е да е била изнасилена? — попита Чан.

Свенсон погледна притеснено госпожица Темпъл, после каза:

— Да, това е най-вероятно, но пък количеството кръв е чудовищно. Подобно насилие трябва да е било ужасно, дори смъртоносно. Не мога да кажа повече. Когато прегледах жената, тя не беше ранена. Разбира се, това не е гаранция…

— Ами другите петна? Синьото и оранжевото? — попита госпожица Темпъл.

— Не мога да кажа. Синьото… ами, на първо място миризмата е подобна на странния мирис, който усетих както в Института, така и върху трупа в кухнята на Крабе — механичен, химически. Мога само да предположа, че е от направата на стъклото им. Може да е някакъв наркотик, а може и… не зная, някакъв консервант, стабилизатор — в смисъл както запарват спомените в стъклото, Д’Орканч да се е опитвал да запази живота на жената. Сигурен съм, че се опитваше да я спаси — добави той и погледна суровото лице на Чан. — А оранжевото… ами то е много странно. Портокалите, по-точно есенцията от портокаловата кора, понякога се използва за инсектицид — притежава киселина, която разрушава черупките на насекомите. Такава е миризмата на това петно — горчив концентрат, получен чрез пара.

— Но, докторе — попита госпожица Темпъл, — не подсказват ли самите петна, че течността е била изхвърлена от жената? Те са пръснати, изплюти сякаш…

— Да, така е. Много наблюдателно!

— Да не би да намеквате, че е била заразена с паразити?

— Не, нищо не намеквам. Но се питам за ефекта на такъв разтворител във връзка с възможните свойства на синята течност, на стъклото в човешкото тяло. Може би графът е смятал, че така ще я излекува.

— Че щом стапя черупките на насекомите, може да стопи стъклото в дробовете й?

— Именно. Макар че, разбира се, ние не знаем точните съставки на стъклото, така че не мога да кажа дали е било ефективно.

За миг замълчаха, загледани в леглото и следите от тялото, което бе лежало там.

— Ако е проработило — каза госпожица Темпъл, — тогава защо е изгорил роклята?

Без да каже нищо, Чан се обърна и излезе.

Чан стоеше насред безжизнената градина, загледан в закованите прозорци на къщата — прозорци, които по преднамерената си непроницаемост се сториха на госпожица Темпъл огледално отражение на очилата му. Тя спря до него, обърна се и видя, че доктор Свенсон ги гледа от вратата на оранжерията.

— Познавате жената, която е била в оранжерията, нали?

Тонът му бе хладен.

— Да. Анжелик. Няма как да я познавате. Тя е… тя беше… проститутка.

— Разбирам — каза госпожица Темпъл.

— Така ли? — сопна се Чан.

Госпожица Темпъл не обърна внимание на това заяждане и отново вдигна парчето изгорена коприна.

— И разпознавате това като нейно?

— Беше с тази рокля снощи в компанията на графа. Той я взе от Института. — Чан се обърна и каза на Свенсон над рамото й: — Тя беше там с него, с машините… Очевидно е жената, която сте видели — и очевидно е мъртва.

— Така ли? — повтори госпожица Темпъл.

Чан изсумтя.

— Сама го казахте. Изгорил е роклята й.

— Казах го — съгласи се тя, — но всъщност в това няма много смисъл. Не виждам някой наскоро да е копал в градината, а вие?

Чан я изгледа подозрително, после се огледа. Преди да успее да й отговори, Свенсон се обади откъм вратата:

— И аз не виждам.

— Освен това, простете ми грубостта, не намерих никакви кости в печката. А смятам, че ако човек гори труп — защото съм виждала трупове на животни в подобни огньове, — поне някои кости биха останали. Докторе?

— Би трябвало, да — най-малкото бедрената кост…

— Та въпросът ми — продължи госпожица Темпъл — е защо, ако тя е умряла и той е изоставил тази градина, не е изгорил останките й тук? Това би било разумното решение, но все пак не виждам да го е направил.

— Тогава защо е изгорил роклята?

— Нямам представа. Може да е била скъсана, може да е била… заразена. — Обърна се към Свенсон. — Тя беше ли с тази рокля, когато я преглеждахте, докторе?

— Хмм… не.

— Така че не знаем — заяви госпожица Темпъл на Чан. — Можете да мразите граф Д’Орканч, но също така можете да се надявате да намерите тази жена жива — и кой знае, дори оздравяла! Ние тримата… и тримата сме загубили по някого. Вие тази жена, Анжелик, докторът — своя принц, а аз… моя жесток и глупав Роже. С тази разлика, че вие двамата имате някаква надежда — и желание — да си върнете тези, които сте изгубили… от своя страна, аз съм доволна да ви помагам с каквото мога, за да постигна своята част от споразумението ни… и отмъщение.

Изведнъж неизвестно защо в гърлото й се надигна хлип, а очите й се наляха със сълзи. Все пак успя да каже:

— Свършете си работата тук. Ще ви чакам при вратата на градината.

Бележки

[1] Буквално „небесен храм“ — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Гордън Далкуист Стъклените книги на крадците на сънища (4)

Метаданни

Данни

Стъклените книги на крадците на сънища

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.„Бонифас“

Гордън Далкуист
Стъклените книги на крадците на сънища (4)

4.
„Бонифас“