По време на пътуването към гара „Стропинг“ доктор Свенсон беше оставил мислите си да блуждаят. Трогателността на безумното преследване на изгубената любов на госпожица Темпъл го бе върнала към страданията и странните стечения на обстоятелствата в собствения му живот. Какво бе направил с живота си? Нищо повече от безсмислена служба на недостоен херцог и на неговия още по-недостоен син. Беше на трийсет и осем. Въздъхна и влезе в главната чакалня на гарата.

Опита се да си спомни кога за последен път бе ходил във фермата, на гроба на Корина. Преди три зими? Изглежда, това бе единственият сезон, когато можеше да понесе да отиде там. По всяко друго време, когато наоколо имаше живот, а по дърветата — цвят, това прекалено болезнено му напомняше за нея. Той беше в морето и когато се върна, разбра, че е починала от „кървавата треска“, която бе помела долината. Дали бе знаела за чувствата му? Беше му братовчедка. Така и не се бе омъжила. Беше я целунал веднъж. Тя го бе погледнала и после бе избягала… не минаваше ден, без да се измъчва за нея… нито ден през последните седем години. При последното си посещение бе заварил нови арендатори (някакъв спор с чичо му бе изпъдил брата на Корина от земята в града) и макар че го поздравиха учтиво и му предложиха стая, когато обясни връзката си със семейството, той беше съсипан от факта, че хората, които живееха в нейната къща, вече не знаеха, не помнеха и не почитаха тази, която бе погребана в овощната градина. Бе го обзела безкрайна самота, от която не успяваше да се отърси и до днес.

Оттогава бе пътувал до Венеция, Берн, Париж, все в служба на барон фон Хьорн. Беше се представил добре, достатъчно добре, за да заслужи още задачи, а не да го пратят обратно на някой мразовит кораб. Но Корина все така изпълваше мислите му.

Въздъхна отново и осъзна, че няма ни най-малка представа къде е Тар Менър. Отиде до най-близкото гише и се нареди на опашката. Гарата жужеше като гнездо на оси, ритнато от палаво дете. Лицата около него бяха нетърпеливи, тревожни, уморени, хората си приличаха в отчаяното си бързане да хванат влака си. Не виждаше ни следа от госпожица Темпъл, а гарата бе толкова претъпкана, че единствената му надежда бе да намери нейния влак и да я потърси там. Стигна до гишето, обясни, че трябва да стигне до Тар Менър, взе си билета, на който пишеше „Флъдмере, 3:02“, и попита:

— А на коя гара да сляза?

— На Тар Вилидж.

Свенсон вдигна очи към отвратителния часовник и прецени, че няма нужда да бърза. Глезенът му беше добре, но не искаше да го натоварва излишно. Тръгна бавно покрай будките — храна, книги, вестници, напитки, но никъде нито следа от госпожица Темпъл. Когато стигна до влака, му стана ясно, че Флъдмере не е от най-бляскавите направления. Зад локомотива, който бе виждал и по-добри времена, бяха закачени само два пътнически вагона. Свенсон пак се огледа за жена в зелено — за каквото и да е зелено. Нищо. Качи се в задния вагон, примирен, че усилията му са напразни и Чан ще я намери. Сепна се — това искрица ревност ли беше? Защото я бе срещнал преди Чан ли? Всъщност не беше — те се бяха видели във влака… Тръсна глава. Тя беше толкова млада, а Чан — абсолютен негодник, всъщност истински звяр, не че някой от двамата изобщо й подхождаше, не че някога би си помислил или съзнателно би пожелал… наистина беше нелепо.

Побеляващ небръснат кондуктор с лице сякаш опръскано с мазилка грабна билета му и грубо му посочи да върви напред. Свенсон се подчини: реши, че ще може да го попита по-късно кога пристигат, кога се връщат и за другите пътници. Би било по-добре да я открие сам и без да привлича внимание. Тръгна по коридора, като надничаше в купетата. Бяха празни, с изключение на последното, в което се беше разположило някакво многобройно циганско семейство и поне една клетка с неопределени домашни птици.

Влезе в другия вагон, в който имаше повече хора — всички купета бяха заети, но госпожица Темпъл я нямаше. Спря в края на коридора и въздъхна. Изглежда, усилията му бяха напразни — дали не трябваше да слезе? Върна се при кондуктора, който го гледаше със змийско изражение на студена неприязън. Свенсон сложи монокъла си и се усмихна учтиво.

— Извинете ме. Пътувам до Тар Вилидж и се надявах да срещна една позната. Възможно ли е да е хванала по-ранен влак?

— Разбира се, че е възможно — злобно каза кондукторът.

— Може би не се изразих ясно. Исках да попитам кога е бил последният влак, предишният влак, на който може да се е качила познатата ми?

— В два и петдесет и две — сопна се кондукторът.

— Но това е само десет минути преди този.

— Виждам, че сте професор по математика.

Свенсон се усмихна търпеливо.

— Значи друг влак за Тар Вилидж е тръгнал толкова скоро?

— Да, казах ви вече. Нещо друго?

Свенсон не му обърна внимание, преценяваше възможностите. Възможно беше госпожица Темпъл да е хванала влака в 2,52. Ако беше така, той трябваше да я последва с този влак с надеждата да я настигне на гарата в Тар Вилидж. Но ако не бе дошла тук, ако все още бе в града — трябваше да е в дома на Роже Баскомб или в министерството. Той трябваше да направи всичко възможно да помогне на Чан. Кондукторът наблюдаваше колебанието му с явно задоволство.

— Господине?

— Да, благодаря ви. Бих искал информация за връщането ми утре…

— Смятам, че е по-добре да я поискате от началник-гарата.

— Този в Тар Вилидж ли?

— Именно.

— Всъщност да. Благодаря ви.

Свенсон се обърна и тръгна по коридора. Можеше да попита за госпожица Темпъл на гарата — нямаше начин да не я забележат — и ако не се бе появявала, щеше да вземе следващия влак и да се върне. Така щеше да закъснее най-много няколко часа. А в най-лошия случай утре по пладне щеше да види Чан на „Стропинг“ — ако имаше късмет, с госпожица Темпъл под ръка.

Надникна в първото купе и видя вътре мъж и жена, седяха един до друг: Тъй като на отсрещните седалки нямаше никого, той отвори вратата, кимна им и се настани до прозореца. Пъхна монокъла в джоба си и разтърка очи. Ужасно му се спеше. Тежкото му настроение се подклаждаше и от вероятно безсмисленото естество на пътуването му, и от неодобрението на неразумната опасност, на която се бе изложила госпожица Темпъл — всъщност бе изложила всички тях. Питаше се кога ще дадат описанията им на полицията. Дали тази Клика бе толкова уверена, че да включва силите на закона? Изсумтя — на практика те бяха законът. Крабе имаше на разположение цял полк, Блах имаше своите войници… Свирката изпищя и влакът тръгна.

Влакът бавно се отдалечи от гарата и влезе в тунел. Когато излязоха в един тесен проход между оцапани със сажди тухлени постройки, Свенсон се възползва от възможността да разгледа спътниците си. Жената беше млада, може би дори по-млада от госпожица Темпъл, косата й бе с цвят на светло пиво, скрита под синьо копринено боне. Кожата й беше бяла, а бузите розови — можеше спокойно да е от Мекленбург, леко пълничките й пръсти стискаха здраво някаква черна книжка в скута й. Той й се усмихна. Вместо да отвърне на усмивката му, тя стрелна с поглед мъжа, който на свой ред погледна доктор Свенсон с открито подозрение. И той беше рус — Свенсон се зачуди дали не са брат и сестра — и имаше гротескния кокалест вид на крантав кон. Ръцете му бяха дълги, с широки китки. Стискаше коленете си. Беше с кафяв раиран костюм и кремава вратовръзка. На седалката до него имаше висок кафяв цилиндър. Свенсон забеляза, че е блед и под очите му има тъмни кръгове — най-вероятно от онанизъм.

На доктор Свенсон му отне известно време да осъзнае, че двамата всъщност го гледат с неподправена омраза. Той мъничко се стресна. Беше сигурен, че не ги е виждал никога… дали просто присъствието му не нарушаваше тяхното уединение? Може би мъжът бе смятал да направи предложение на младата дама? Или имаше по-неприлично обяснение… във Венеция си бе купил един опърпан том сладострастни разкази, които възхваляваха физическите удоволствия, свързани с различни транспортни средства — влакове, кораби, карети, седла, дирижабли — и въпреки умората си се сети за някои детайли относно един камилски керван (нещо за уникалния ритъм на походката на това животно…), когато младата жена срещу него рязко отвори книгата и започна да чете на глас:

— Когато дойде време за изкупление, праведните ще бъдат спокойни като фенери в нощта, защото по тяхната светлина ще се отделят неверниците от верните. Погледнете добре в сърцата на тези около вас и общувайте само с благочестивите, защото градовете на света са царства на жив грях и ще понесат Божието прочистване, за да бъдат изправени. Лошите съдове ще бъдат разбити. Нечистата къща ще бъде изгорена. Заразените животни ще бъдат пратени на заколение. Само благословените, които вече са се отворили за пречистващия пламък, ще оцелеят. И те ще превърнат света в Рай.

Затвори книгата и погледна доктора с присвити неодобрителни очи. Гласът й, който притежаваше очарованието на строшени грънци, му помогна много по-ясно да види в чертите й знаците на неизменна тъпота. Спътникът й стискаше коленете си още по-силно, сякаш ако ги пуснеше, щеше да го сполети проклятие. Свенсон въздъхна — не можа да се сдържи, но пък в това си състояние не можеше да е напълно отговорен за действията си.

— Каква приятна проповед — започна той. — И все пак, когато казвате Рай… — жената като че ли се стресна, че си е позволил да отвърне, — това за условията преди грехопадението ли се отнася, когато свянът бил непознат и желанията били неопетнени? Това би било прекрасно. Винаги съм харесвал тази част от божията мъдрост, че дарява на всички нас, спасените, невинността и радостта на животните, които се съвкупяват на улицата — или, кой знае, в някой вагон. Като идеята, разбира се, е чистотата на преживяването. Благодаря на бога всяка минута. Не бих могъл да съм по-съгласен с вас.

Бръкна в джоба си за цигара. Те мълчаха, но той с известно задоволство забеляза, че са се опулили от неудобство. Сложи си монокъла и кимна.

— Моля да ме извините… — И излезе в коридора.

Пушеше, гледаше през прозореца и мислеше. Двамата в купето всъщност бяха примати, идеален пример за обвързаното със сушата самодоволство. Мислите му с болка се отнесоха към; Корина и живота й в провинцията, макар че тя четеше с такова настървение, че му се струваше, че носи в сърцето си океана, защото бяха говорили точно за това… Тя все му обещаваше да му отиде на гости и да плава с кораб… Доктор Свенсон изтласка мислите си другаде, към госпожица Темпъл. Помисли си, че нейният опит в морето, на острова и по време на пътуването й насам сигурно формира онази част от характера й, която намираше за най-забележителна.

Насили се да се разходи по коридора и пак да надникне в купетата — може би щеше да открие по-гостоприемно място. Другите пътници бяха много различни — търговци със съпругите си група студенти, работници и няколко добре облечени мъже й жени, които Свенсон не познаваше, но нямаше как да не гледа с огромно подозрение (защото такъв бе светът на Лакер-Сфорца, Сонк и Д’Орканч). Освен това във всички купета като че ли имаше двойки мъже и жени — понякога повече от една, но нямаше нито един друг самотен пътник, освен вероятно в едно купе, в което един срещу друг седяха мъж и жена и явно не си говореха. Свенсон смачка фаса си на пода, влезе в тяхното купе, кимна им и седна.

И двамата седяха до прозореца, един срещу друг, така че доктор Свенсон се настани до вратата от страната на мъжа. Отново усети колко е уморен. Свали монокъла си, разтърка очи с палец и показалец и си го сложи пак, примигвайки като замаян гущер. Мъжът и жената го гледаха дискретно, без враждебността на двойката в първото купе, а по-скоро с мекия възпитан подозрителен укор, който е естествен, когато относителното усамотение на човек в обществения транспорт бъде нарушено от непознат. Свенсон се усмихна почтително и попита, все едно искаше с разговора да размаха маслинова клонка, дали познават линията Флъдмере.

— И по-специално — добави — дали знаете какво е разстоянието до Тар Вилидж и броя на гарите дотам?

— Пътувате за Тар Вилидж? — попита мъжът. Беше към трийсетте, с невзрачен костюм, приличаше на дребен чиновник. Тъмната му коса бе разделена на път по средата и пригладена, суровите бразди от гребена разкриваха блед белещ се скалп, контрастиращ със зачервеното му лице. Нима в купето бе горещо? Свенсон не мислеше така. Обърна се към жената, дама вероятно на неговата възраст, кестенявата й коса бе прибрана в стегнат кок на тила. Роклята й бе семпла, но добре ушита. Гувернантка на високопоставени хлапета? И носеше възрастта си с красива откровеност, която Свенсон намери за незабавно затрогваща. Ама какво му ставаше? Първо Корина, после госпожица Темпъл, съвкупяващите се кучета в рая… сякаш гледаше похотливо всяка жена, която видеше — и докторът се смъмри наум, че дори в този момент оглежда стегнатата извивка на гръдта й. А после погледна жената и усети леко бодване на разпознаване. Беше ли я виждал? Покашля се и отговори бодро:

— Да, макар да не съм бил там преди.

— Какво ви води нататък, господин…? — Жената се усмихна учтиво. Свенсон отвърна на усмивката й с удоволствие — нямаше представа къде може да я е виждал, може би на улицата, може би дори на гарата — и отвори уста да отговори. И в този момент, когато чувстваше, че тежкото му настроение може да се разсее, погледът му попадна на книгата с черна кожена подвързия, която тя държеше в скута си. Погледна мъжа. И той имаше такава книга — подаваше се от страничния джоб на палтото му. Това влак на някакви пуритани ли беше?

— Блах. Капитан Блах. Вероятно сте разбрали от акцента ми, че не съм от тази страна. Аз съм от херцогство Мекленбург. Може би сте чели за годежа на престолонаследника на Мекленбург и госпожица Лидия Вандаариф — аз съм част от свитата на принц Карл-Хорст.

Мъжът кимна с разбиране. Жената не реагира; лицето й пазеше дружелюбното си изражение, но умът й явно работеше зад него. Какво можеше да значи това? Какво можеха да знаят те? Доктор Свенсон реши да проучи. Наведе се заговорнически напред и понижи глас:

— Тук ме водят злокобни събития… злокобни събития в света — сигурен съм, че няма нужда да обяснявам. Градовете… ъъъ, те са владения на греха. Кой трябва да бъде спасен, наистина?

— Кой наистина — повтори жената тихо, някак внимателно.

— Пътувах с една жена — продължи Свенсон. — Попречиха ми — може би не трябва да казвам нищо повече за нея — да се срещна с нея. Смятам, че е възможно да е била принудена да хване по-ранния влак. Междувременно бях лишен от моята… — кимна към книгата в скута на жената — от моя пътеводител.

Дали не беше прекалил? Чувстваше се нелепо. Но мъжът се размърда, наведе се напред и го попита с искрена загриженост:

— Попречиха ви? Кой?

Този тип интриги — театър и лъжи, все още бяха неудобни за доктор Свенсон. Дори в работата си за барон фон Хьорн той предпочиташе дискретността, ходатайството и такта пред истинското двуличие. И все пак, изправен пред откритото желание на мъжа за повече информация, като лекар той имаше достатъчно опит да говори авторитетно, когато се чувстваше безпомощен и невеж (Колцина обречени мъже го бяха питали дали ще умрат? Колцина от тях бе излъгал?), за да прикрие колебанието си — уж опитвайки се да измисли нещо в напрегнатия момент на избор, когато решава дали да им довери историята си. Хвърли поглед към коридора и после се наведе на свой ред, сякаш да намекне, че единствено тяхното купе е безопасно, и заговори почти шепнешком:

— Сигурно знаете, че умряха няколко мъже и може би една жена. Организиран е съюз, който действа в сенките, воден от странен мъж в червено, полусляп китаец, изключително опасен субект. Принцът бе нападнат в Кралския институт, могъщото начинание там бе прекъснато… стъклото… знаете ли… виждали ли сте… синьото стъкло?

Те поклатиха глави. Сърцето му се сви. Нима ги бе преценил толкова погрешно?

— Знаете за лорд Тар, че… че той…

Мъжът кимна разпалено.

— Той бе спасен, да.

— Именно — кимна Свенсон, възвърнал увереността си. Този луд ли беше? — След броени дни ще има нов лорд Тар. Племенникът му. Той е приятел на принца… приятел на всички нас…

— Кой ви попречи да се срещнете с дамата си? — попита жената някак настойчиво. Глождещото усещане, че я е виждал, не го напускаше. Нещо в лекото накланяне на главата й, когато задаваше въпрос.

— Агенти на китаеца — отвърна Свенсон, чувстваше се като глупак. — Наложи ни се да се качим на отделни карети. Моля се тя да е в безопасност. Тези хора нямат срам. Ние, както знаете, трябваше да пътуваме заедно, както бе уредено…

— До Тар Вилидж? — попита мъжът.

— Да.

— Може ли някой от тези агенти да се е качил на влака? — попита жената.

— Не вярвам. Не ги видях. Мисля, че аз се качих последен.

— Това поне е добре. — Тя въздъхна с известно облекчение, но раменете й не се отпуснаха, нито зоркият й поглед.

— Как да разпознаем тези агенти? — попита мъжът.

— Това е проблемът — те нямат униформа, освен двуличието и измамността. Проникнали са дори в свитата на принца и са обърнали един от нашите за своята кауза — доктор Свенсон, личния лекар на принца!

Мъжът вдиша през зъби, неодобрително изсъскване.

— Казвам го на вас — продължи Свенсон, — но се боя, че никой друг не трябва да узнае. Възможно е всичко да се оправи и аз не бива да разгласявам…

— Разбира се — съгласи се жената.

— Дори на… — започна мъжът.

— На кого? — попита Свенсон.

Мъжът поклати глава.

— Да, прав сте. Поканени сме, ние сме гости все пак, гости на банкет. — При тези думи пак се усмихна, отърсил се от ужасния разказ на доктора. Ръката му потърси книгата в джоба му и я потупа небрежно, все едно беше заспало кученце. — Изглеждате много изморен, капитан Блах — каза любезно. — Ще имате достатъчно време да намерите приятелката си. До Тар Вилидж има поне още час и половина. Защо не си починете? Всички ще се нуждаем от сили за изкачването.

Свенсон се зачуди за какво говори — за кариерата ли? За хълмовете? Дали не беше къщата на имението? Не знаеше и беше изтощен. Трябваше да поспи. Беше ли в безопасност с тях? Жената прекъсна мислите му.

— Как е името на дамата ви, капитане?

— Моля?

— На приятелката ви. Не казахте името й.

Свенсон улови тревожния поглед, който й хвърли мъжът, макар нейното лице да остана открито и дружелюбно. Нещо не беше наред.

— Името й?

— Не казахте името й.

— Да, не го казахте — потвърди мъжът някак настойчиво, все едно го бяха хванали в нещо.

— Ами, виждате ли… не го зная. Знам само как е облечена — зелена рокля и зелени обувки. Трябваше да се срещнем и да пътуваме заедно. Защо… вие знаехте ли си имената преди това пътуване?

Те се спогледаха и той разбра, че е отгатнал правилно.

— Не знаем имената си дори сега, капитане, както бяхме инструктирани — каза мъжът.

— А сега наистина трябва да си починете — каза жената и може би за първи път се усмихна искрено. — Обещавам да ви събудим.

Докато доктор Свенсон се унасяше, част от ума му съзнаваше, че не е лягал да спи като хората от поне два дни, така че очакваше неспокойни сънища. Знаеше, че сънищата му се подхранват от чувството му на загуба и изолация — повече от всичко друго от безпомощността му пред лицето на смъртта на Корина и после от собствената му хронична необщителност и плахост — и всички тези съжаления се завъртаха заедно в свят на жестоко неутолимо желание за други жени. Дали просто не бе свалил гарда си, понеже бе толкова изтощен и заспиваше? Можеше ли да каже, че чувството му на вина на свой ред предизвиква потайно удоволствие в сънуването с такъв еротичен плам? Това, което знаеше, бе топлата прегръдка на съня, която в ума му с лекота се превръщаше в прегръдка на бели меки ръце и нежни галещи пръсти. Сякаш тялото му се пречупваше през някакъв скъпоценен камък и той виждаше и усещаше умножени образи на самия себе си в безнадеждно сластни ситуации… госпожа Марчмур го гали под масата… госпожица Пул е пъхнала език в ухото му… заровил е нос в косата на Розамунд и вдишва парфюма й… застанал на четири крака на леглото, облизва всяка трапчинка на разкошната плът на болната Анжелик… ръцете му — о срам! — опипват задника на госпожица Темпъл под роклята й… със затворени очи суче нежно и ненаситно от голата гърда на кестенявата гувернантка, която е седнала до него, за да облекчи страданието му и се предлага на устните му… несравнимо мека и нежна възглавница от плът… другата й ръка гали косата му… шепне му нежно… разтърсва го за рамото.

Събуди се рязко. Тя седеше до него. Разтърсваше ръката му. Той седна, болезнено осъзнал възбудата си и благодарен за шинела си; косата му падаше в очите. Мъжа го нямаше.

— Наближаваме Тар Вилидж, капитане — каза тя с усмивка. — Съжалявам, че ви будя.

— Не, благодаря ви, разбира се…

— Спяхте много дълбоко.

— Извинете ме…

— Няма нужда да се извинявате. Сигурно сте уморен.

Той забеляза, че най-горното копче на роклята й е разкопчано. Усети на устните си размазана лига и я избърса с ръкав. Какво се беше случило? Кимна към мястото, където бе седял мъжът.

— Спътникът ви…

— Тръгна напред. Отивам при него, но първо исках да се уверя, че сте буден. В съня си вие… говорехте.

— Така ли? Не си спомням — рядко помня сънищата си…

— Казахте „Корина“.

— Така ли?

— Да. Коя е тя?

Доктор Свенсон се насили да изглежда озадачен и поклати глава.

— Нямам представа. Честна дума, колко странно. — Тя го погледна отгоре, откритото й изражение заедно с настойчивия натиск в панталоните му го накараха да продължава да говори: — Не ми казахте името си.

— Да. — Тя се поколеба за миг. — Елоиз.

— Вие сте гувернантка на децата на някой лорд.

Тя се разсмя.

— Не е лорд. И не съм гувернантка. По-скоро съм довереница, а по заплата съм учителка по френски, латински, музика и математика.

— Разбирам.

— Не мога да си представя как познахте. Може би заради военното ви обучение — нали офицерите трябва да се научат да разчитат хората си като книги! — Тя се усмихна. — Но не се грижа за учениците си по цял ден. Имат си друга дама за това — тя гувернантката и обича деца много повече от мен.

Свенсон нямаше какво да отговори. За момента бе достатъчно щастлив да я гледа в очите. Тя му се усмихна и стана. Той се опита да стане с нея, но тя сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— Трябва да отида напред във влака, преди да пристигнем. Може би ще се видим по-късно.

— Ще ми бъде изключително приятно — каза той.

— И на мен. Надявам се да намерите своята приятелка.

В този момент доктор Свенсон се сети къде я е виждал и защо не можеше да намести лицето й — защото тогава Елоиз носеше маска и се навеждаше да прошепне нещо в ухото на Шарлот Трапинг в Харшморт, в нощта на убийството на полковник Трапинг.

Тя излезе. Свенсон седна и разтърка лице, после със смутен упрек намести панталоните си. Стана, загърна се по-добре в шинела си — пистолетът тежеше в джоба му — и издиша. Опитваше се да свърже инстинктивната топлота, която изпитваше към жената, с факта, че я бе видял сред враговете си в Харшморт, а сега тя бе тук във влака и несъмнено все още им служеше. Не искаше да вярва, че Елоиз е наясно с тъмните сили в действие, но нима можеше да е другояче? Всички носеха черни книги и лесно се вързаха на измислената му история… а точно тя се беше постарала да я провери, като бе задавала въпроси… и въпреки това… той мислеше за ролята й в съня си с едновременен спазъм на симпатия и неудобство. Пое си дъх и напълно я изтика от ума си. Каквато и да беше причината за поклонническото пътуване на останалите към Тар Вилидж, единствената цел на доктор Свенсон беше да намери госпожица Темпъл, преди да се е случило нещо лошо. Ако на гарата не я бяха виждали, той щеше да се върне веднага, защото където и да беше, тя щеше да се нуждае от помощта му.

Загледа преминаващия зад прозореца пейзаж на графство Флъдмере: обрасли с ниски шубраци хълмове, тук-там между тях се простираха полянки и като развалени зъби стърчаха червеникави скали. Доктор Свенсон бе виждал такива скали по хълмовете край дома си и знаеше, че значат желязна руда. Спомни си вкуса й, когато снегът се топеше и тя обагряше в червено водата, която се стичаше в долината. Нищо чудно, че тук имаше мини. Стана му приятно, като видя чистото вечерно небе — беше прекарал толкова дни в облаци и мъгла, че не си спомняше кога за последен път го е виждал толкова ясно. Влакът забави. Пристигаха. Доктор Свенсон извади нова цигара — колко му бяха останали? — запали я и загаси клечката, ужасен от възможността за пътуването на връщане без тютюн. Влакът спря. Трябваше да си потърси цигари в селото.

Слезе на перона, без да бърза. Групата от двойки беше доста пред него, вървяха към сградата на гарата. Доколкото виждаше — с изключение на циганите, — влакът се бе опразнил. Не виждаше нито Елоиз, нито чиновника, с когото беше, но забеляза противната двойка от първото купе. Младата руса жена се обърна; видя го и подръпна ръката на спътника си, който също се обърна. Ускориха крачка, пищният й задник се движеше по начин, който Свенсон нормално тайничко би харесал, но сега искаше единствено да го напердаши. Остави ги да наберат преднина през дървения вход на гарата и навън в самото село, а той влезе в малката сграда. Имаше три пейки, всичките празни, и студена желязна печка. Гишето за билети беше затворено. Той почука и извика. Нямаше отговор. До гишето имаше врата. Той почука и на нея, но пак не получи отговор. Опита дръжката — заключено. Дори госпожица Темпъл да бе идвала тук, в което се съмняваше, вече я нямаше.

На стената имаше разписание. С отчаяние прочете, че първият влак за връщане е в осем часа на следващата сутрин. Въздъхна ядосано. Щеше да изгуби часове. Огледа студената чакалня. Единствената му възможност бе да отиде в селото и да си намери стая да пренощува. Може би трябваше да настигне Елоиз и тайнствената й група с черните им книжки. Библии ли бяха? Нямаше представа какво друго може да са. Някакви молитвеници може би?

Излезе. Другите вече не се виждаха. Покрай улицата растеше неподдържан плет от дива роза, твърдите клонки хвърляха злобни сенки на пътя. Сенки ли? Луната изгряваше и Свенсон с удоволствие вдигна очи. Над тръните, далече, се виждаха сламените покриви на селото. Той тръгна целеустремено нататък и скоро стигна до малък площад със зелена леха в средата, около която обикаляше покрита с павета алея. От другата страна имаше църква с бяла камбанария, а на най-близката сграда висеше дървена табела, на която бе нарисуван гарван със сребърна корона. Свенсон спря пред вратата, с крак на стъпалото, и огледа площада. Тук-там в къщите имаше светлина, но нямаше хора и не се чуваше нито звук. Ако имаше и часови, Тар Вилидж щеше да му прилича досущ на военен лагер след мръкване. Влезе в хана.

Като чужденец доктор Свенсон знаеше, че не знае достатъчно, за да прави заключения, но „Крал Гарван“ му се стори наистина странен селски хан и заедно с прекалено подреденото естество на самото селище и апокалиптичния ореол на групата от влака усили нарастващото му подозрение, че Тар Вилидж всъщност може да е една от онези общности, организирани нарочно около религиозни и морални принципи (но каква бе доктрината и кой беше харизматичният или непреклонен лидер?). Като начало „Крал Гарван“ изобщо не миришеше на хан — на бира, дим, кисела остра пот и некъпани тела. Напротив — миришеше на сапун, оцет и восък и главното помещение бе излъскано и празно, с белосани стени и огън в скромното огнище. А единствените двама посетители бяха с чистички черни костюми, с бели ризи с високи яки и черни пътни пелерини. Седяха до огъня с по чаша червено вино и дори — или вече — не си говореха, а явно чакаха някакво известие или някого. И двамата се обърнаха бързо, когато той влезе.

Единият прочисти гърло и каза:

— Извинете, с влака от три нула две ли пристигнахте?

Свенсон кимна учтиво, лицето му бе безизразно.

— Да.

Те като че ли чакаха да каже нещо… така че той не го направи.

— Това е шинел на мекленбургска униформа, ако не греша? — попита другият мъж.

— Така е.

Единият каза нещо на ухото на другия и той кимна. Продължиха да го гледат, все едно не можеха да вземат решение. Свенсон обърна очи към бара, зад който мълчаливо стоеше свинеподобен мъж с безукорно бяла риза.

— Искам стая за през нощта. Имате ли?

Мъжът погледна двамата си клиенти — за да получи инструкции или просто да види дали не искат нещо, Свенсон не знаеше, — излезе иззад бара, мина покрай Свенсон и смотолеви:

— Насам.

Свенсон погледна отново двамата до огъня и тръгна по стълбите след тежко стъпващия ханджия.

Стаята бе проста, цената беше прилична. След като я разгледа — тясно легло, масичка с леген, твърд стол, огледало — Свенсон каза, че ще му свърши работа, и попита къде може да намери храна. Човекът отново каза само: „Насам“ и го поведе обратно долу. Другите двама все още бяха там — едва ли бяха минали повече от две минути — и все така гледаха Свенсон, докато той събличаше шинела си и сядаше на малката маса, която ханджията му посочи, преди да потъне в една врата зад бара, вероятно в кухнята. Това, че не бяха обсъдили каква да е храната, не го притесняваше. Беше свикнал да пътува в провинцията и да се задоволява с каквото намери. Кога бе ял за последен път — на чая в „Бонифас“ с госпожица Темпъл и Чан? А преди това? Хлябът с наденицата предната нощ… две нередовни хранения за толкова дни. Така не се участваше в приключения.

Двамата продължаваха да го гледат изпитателно, без капка възпитание.

— Искате ли да ми кажете нещо? — попита той.

Те се размърдаха, смотолевиха нещо и се покашляха без полза. Негов ред беше да ги зяпа и той го направи. От другата стая долиташе приятното тракане на тенджери и чинии. Събрал сили дори само от перспективата за храна, Свенсон каза:

— Предполагам, че сте тук, за да посрещнете пътник от влака в три нула две от гара „Стропинг“. Освен това предполагам, че не познавате пътника, когото чакате. Така че предполагам, че склонността ви да ме разглеждате, все едно съм животно в зоологическата градина, е не толкова лична обида, колкото признание за глупавото ви затруднение. Или греша? Има ли някаква обида, която като джентълмени — той многозначително понижи глас — трябва да решим навън?

Обикновено избягваше да се държи така, но беше сигурен, че тези двамата не са склонни към насилие — че са образовани и са свикнали на чисти маншети и ръце без мазоли… като него самия всъщност. Може би го бе прихванал от Чан. След миг онзи, който го бе заговорил пръв — бе по-високият от двамата и имаше по-остър нос — отвърна:

— Извинете, че ви обезпокоихме. Просто тази униформа — и акцент — са рядкост по тези земи.

— Вие от тези земи ли сте? — попита Свенсон. — Бих се изненадал. Бих предположил, че е много по-вероятно да сте пристигнали днес с влака в два и петдесет и две, макар че е възможно да сте дошли и по-рано. Човекът, когото търсите, е трябвало да пътува с вас, но не е дошъл. Затова сте се надявали, че може да дойде с по-късния влак. Това, че изобщо ви хрумна възможността този човек да съм аз, потвърждава, както казах, факта, че никога не сте го виждали. Няма как да не се запитам дали целта на срещата е съвсем почтена.

В този момент вратата на кухнята се отвори с трясък и се появи домакинът с дървен поднос, отрупан с чудесни ястия — печено месо, дебел комат хляб, вдигащи пара варени картофи, купа със сос и чиния пюре от ряпа с масло. Остави подноса на масата пред Свенсон и колебливо посочи бара.

— Нещо за пиене?

— Халба бира, ако обичате.

— Няма бира — обади се вторият мъж, който оплешивяваше на челото и косата му бе заресана оптимистично напред по стария имперски начин.

— Тогава вино — каза Свенсон. Ханджията кимна и отиде зад бара. Доктор Свенсон се обърна към двамата мъже, вдиша доволно ароматите на храната и каза:

— Не отговорихте на моята… хипотеза.

Двамата бързо се спогледаха, оставиха чашите си на камината и бързо излязоха, без да кажат и дума.

Часовникът на входа на „Крал Гарван“ удари седем. Доктор Свенсон запали цигара, гаврътна последната глътка от втората си чаша вино, остави чашата и стана. Ханджията беше зад бара, четеше книга. Свенсон навлече шинела си и се провикна:

— Ще се поразходя. Ще мога ли да си вляза след това? Кога заключвате?

— В Тар Вилидж вратите не се заключват — отговори мъжът и се върна към книгата си. Свенсон разбра, че няма да говори повече, и тръгна към изхода.

Нощта бе ясна и хладна, ярката луна хвърляше по тревата блед сребрист блясък, все едно току-що бе валяло. Прозорците на църквата светеха. В останалите сгради сякаш не живееше никой — все едно имаше заповед да се угасят всички свещи в определен час. Вероятно в потвърждение на това зад него в „Крал Гарван“ светлините също угаснаха, собственикът затваряше за през нощта. А току-що бе минало седем! Кога ставаха тези хора — преди зазоряване ли? Може би пуританската природа на групичката във влака не беше чак толкова неуместна — може би времето, прекарано в изпълнения с грях град (нямаше как да отрече, че е така), бе повлияло силно на скептичните му възгледи. Свенсон тръгна през тревата към църквата, за да види какво държи хората там будни.

В центъра на зелената площ имаше голям стар дъб и когато стигна до него, Свенсон чу трополенето на карета и се обърна. Беше малка и бърза, теглеха я два черни коня и я караше дебело облечен кочияш. Спря точно пред „Крал Гарван“ и Свенсон мигом разбра, че това е закъснелият пътник, когото чакаха двамата мъже. Кочияшът отиде до вратата, почука, почака, почука пак, по-силно, и след няколко минути — след като никой не отговори — се върна на капрата. Свенсон просто нямаше как да не се удиви на заядливото мълчание на ханджията. След миг каретата потегли навътре в селото. Скоро вече не се чуваше и в настъпилата отново нощна тишина изглеждаше, сякаш никога не е идвала.

Църквата беше доста семпла: белосано дърво с правоъгълна камбанария. Вратата беше затворена и освен това заключена с желязна верига с тежък катинар. Свенсон се качи по трите каменни стъпала и долепи ухо до вратата. Чу нещо… някакъв звук, който опъваше нервите му, колкото повече го слушаше…, тихо вълнообразно жужене. Пеене ли беше? Фалшиво, неприятно ручене на клавесин? Нямаше как да разбере. Тръгна да обиколи църквата. По страничната стена имаше ред високи прозорци с витражи. Не можеха да се различат картини и той се запита дали украсата не е просто геометричен десен — като в джамиите например, където всяко изображение на мъж или жена, да не говорим за Пророка, би било богохулство. Погледна нагоре, но видя само смътен блясък — имаше някаква светлина, но не повече от скромен фенер или няколко свещи. Изведнъж зад прозорците проблесна син блясък, някаква лазурна светкавица. И изчезна също така мигновено. Не последва гръм, нито някакъв звук или реакция отвътре… дали не му се бе сторило? Не. Затича се към задната страна на църквата да търси друг вход, зави зад ъгъла…

— Капитан Блах!

Беше мъжът от влака, фиктивният партньор на Елоиз, чиновникът. Стоеше на прага на отворената задна врата на църквата със запалена цигара в едната ръка и — неуместно — с тежък железен гаечен ключ в другата, от онези, които се използват само при най-големите машини. Преди Свенсон да успее да каже нещо, мъжът пъхна цигарата в устата си и му протегна ръка.

— Все пак пристигнахте. Тревожех се, че няма да дойдете. Намерихте ли приятелката си?

— За жалост не.

— Сигурен съм, че е отишла напред с другите в къщата.

— Светлината. — Свенсон посочи към прозорците. — Синият проблясък само преди секунда…

— Да. — Очите на мъжа светнаха. — Нали е прекрасно? Идвате тъкмо навреме.

Дръпна още веднъж от цигарата, пусна я на каменната площадка и я стъпка. Погледът на Свенсон се премести на ключа беше дълъг колкото ръката на мъжа до лакътя. Онзи забеляза погледа му, изкиска се и го повдигна, все едно беше някакъв трофей.

— Позволяват ми да помагам в работата. Наистина е много увлекателно! Елате, всички много ще се радват да ви видят!

Синият блясък накара Свенсон да се сети за Д’Орканч в Института. Беше се представил на този човек под чуждо име, но всеки член на Кликата, ако тук имаше такива, щеше веднага да го познае. Той се замисли за миг, направи жест на мъжа да влезе пръв, последва го и затвори вратата. Жените в Тар Менър ли бяха? За каква друга къща можеше да става дума? Ако беше така, тогава връзката между тази група — с черните книжки и пуританския плам — и Кликата и Баскомб беше ясна. От друга страна, лорд Тар беше убит, за да се поеме контролът над кариерата и залежите от индигова смола. Какво общо имаше това с този религиозен абсурд? И в каква религиозна церемония се използваше толкова голям… гаечен ключ?

Мъжът спря рязко, опря ръка на гърдите на доктор Свенсон, а другата — с ключа, което нямаше как да не изглежда глупаво — вдигна към устните си, за да покаже, че трябва да пазят тишина. Кимна към една отворена врата и тихо пристъпи напред. Свенсон го последва, едновременно неспокоен и любопитен, и проточи врат над рамото му.

Намираха се от едната страна на олтара и гледаха покрай него в единия кораб на църквата. Скамейките бяха изтикани настрани, а в средата имаше импровизирана маса, направена от натрупани дървени кутии… кутии като тези от Института, които бе описал Чан, или онези, които хората на полковник Аспиш бяха откарали с каруците тази сутрин. На масата имаше някаква машина — сложен конгломерат от метални части, които стърчаха от някакъв шлем в центъра — приличаше на средновековен шлем със забрало и дълги медни жици, които се спускаха до една отворена кутия на пода (Свенсон не можеше да види какво има в нея). Въздухът беше остър от същата механична миризма — озон, кордит, изгорена гума, машинно масло, — която бе усетил по телата на Трапинг и Анжелик и на мъжа в кухнята на Крабе, само че тук бе толкова силна, че ноздрите му се свиваха в протест дори от това разстояние. Около машината в кръг стояха различни хора — същата смесица от класи и типове, които беше видял във влака, включително конеподобният тип от първото купе. Повечето бяха съблекли палтата си и бяха запретнали ръкави, някои държаха инструменти, някои само парцали, някои просто стояха доволно с ръце на кръста — и всички гледаха любовно машината. Сред тях се открояваше мъж с измачкано, но елегантно черно палто; мазната му коса бе прибрана зад ушите, острите му черти бяха скрити от тъмни работни очила, а ръцете му изглеждаха великански в подплатените кожени работни ръкавици, които му стигаха до лактите.

Доктор Лоренц.

Свенсон се дръпна назад. Спътникът му усети движението му, обърна се и го изгледа загрижено. Свенсон вдигна ръка, все едно има затруднения с дишането, отстъпи още крачка назад и махна на мъжа да продължава, все едно той ще се върне само след миг. Вместо да продължи напред, мъжът тръгна след него, което накара Свенсон да се превие още по-театрално, а после за негов ужас се обърна към стаята, все едно се канеше да повика помощ. Свенсон го стисна за ръката и го повлече обратно към задния вход. Чак там спря и си позволи да се закашля и задави шумно.

— Капитан Блах, добре ли сте? Зле ли ви е? Сигурен съм, че доктор Лоренц…

Свенсон изхвърча през вратата и се наведе с ръце на коленете, задиша дълбоко. Мъжът го последва, суетеше се разтревожено.

Свенсон не можеше да влезе. Лоренц щеше да го познае. А сега, каквото и да станеше, този човек със сигурност щеше да го спомене — може би вече го бе направил? — пред онези, които вече го бяха набелязали за враг.

— Надявам се… че не сме ги обезпокоили — изграчи Свенсон.

— О, не — отговори мъжът. — Сигурен съм, че дори не ни забелязаха.

И както Свенсон се надяваше, при тези думи инстинктивно обърна глава към вратата. Свенсон бързо се изправи, стиснал револвера в дясната си ръка, и стовари дръжката зад ухото на мъжа. Той изохка и залитна към вратата. Свенсон се поколеба — не искаше да го удря повече. Не знаеше как да удря хора по главите, но знаеше достатъчно добре, че може да е смъртоносно. Мъжът изпъшка и се надигна. Свенсон изруга и го фрасна още веднъж. Мъжът се строполи. Свенсон бързо прибра револвера, завлече мъжа в църквата и го подпря на стената в най-близкия ъгъл. Ослуша се — отвътре не се чуваше нищо, — огледа се, взе някакви свещенически одежди и ги струпа върху изпадналия в безсъзнание мъж. Провери пулса му. Жив беше, но това не облекчаваше вината му. Взе гаечния ключ, сети се за черната книжка и прерови джобовете на мъжа, докато намери и нея. Прибра я в шинела си и се промъкна към вътрешния вход. Жуженето се чуваше пак, все по-ясно.

Машината върху масата вибрираше все по-силно, което, ако се съдеше по реакциите на мъжете наоколо, означаваше, че наближава успешният завършек на процеса, какъвто и да бе той. Лоренц държеше джобен часовник, другата му ръка бе вдигната, мъжете край него очакваха нащрек знака му. Заприличаха му на момчета, които чакат позволение от учителя си да се сборичкат. Машината потрепваше и разтърсваше кутиите под себе си. Щеше ли да избухне? Лоренц не помръдваше. После изведнъж свали ръката си и мъжете се хвърлиха към машината и я хванаха здраво да не мърда. Това като че ли насочи енергията й навътре и Свенсон забеляза първите тънки облачета дим, а после и блясъка. Видя, че всички мъже са стиснали очи и са извърнали лица от машината, и осъзнал какво значи това, се махна от вратата, опря гръб в стената и затвори очи. В църквата избухна ярка синя светкавица — той я видя дори през клепачите си. Притисна ръка към устата и носа си — миризмата беше непоносима. Чуваше как мъжете в другото помещение кашлят и се смеят едновременно и се поздравяват един друг. Извърна глава към вратата и рискува да надникне.

Лоренц стоеше наведен над машината. Беше отворил някаква метална пластина на панти — като капак на печка, и тъкмо бъркаше с облечената си с ръкавица ръка в яркосинята светлина. Вниманието на мъжете бе приковано към него. След миг той извади пулсираща синя топка (камък? Стъкло?), вдигна я, за да им я покаже, и всички избухнаха в бурни овации. Лоренц отметна пелерината си. На гърдите му висеше тежък кожен патрондаш, от който висяха много метални шишенца с капачки, подобно на барутниците на някой стар мускетар. Той внимателно отвинти капачката на едно… и изстиска топката с ръка в тясното му гърло, все едно беше някаква блестяща податлива смола. След като топката влезе цялата, завинти капачката, загърна с размах пелерината си и попита с равнодушно любопитство:

— Е, къде е господин Коутс?

Свенсон тихо се измъкна от църквата, затича приведен и възможно най-тихо и спря чак под стария дъб. Едва сега се осмели да погледне към църквата.

Пред нея имаше хора — един бе стигнал чак до предния вход и гледаше стъпалата и покритата с роса трева. Свенсон се дръпна. Дали не бе оставил следи? Бяха ли го видели как бяга? Ако имаше късмет, откриването на бедния Коутс щеше да забави преследването достатъчно, за да успее да се измъкне. Разбира се, намирането на Коутс би могло и да ги подтикне към незабавно отмъщение. Щеше ли Коутс да се свести? Какво можеше да им каже? Свенсон не смееше да рискува да претича през откритото пространство до „Крал Гарван“. Погледна нагоре. Всеки друг пъргаво би се покатерил на дървото и би останал незабелязан. Свенсон потрепери. Той не беше Кардинал Чан.

Мъжът пред църквата огледа тревата за последно и тръгна към задната врата, като повика и останалите. Сега бе моментът Свенсон да се втурне към друго прикритие, но той остана зад дървото, наблюдаваше. След още петнайсетина минути сковаващ студ мъжете излязоха в колона — носеха кутиите по двама. Последен излезе Лоренц, вече без ръкавиците и очилата, загърнат плътно в пелерината си. Колоната пое по същия път, по който бе поела каретата. Свенсон можеше само да предполага, че мъжете отиват в Тар Менър. Даде им още две минути, след което се върна в църквата. Нямаше представа какво търси, но всичко бе по-добро от това да се лута в мрака.

Коутс вече не беше в ъгъла, където го бе оставил — вероятно се бе свестил и бе тръгнал с другите. Свенсон мина през вътрешната врата. Лунната светлина все така се лееше през прозорците, но без синкавия блясък на машината помещението имаше различна атмосфера — по-печална и изоставена, макар че пейките бяха върнати по местата им. Свенсон погледна към олтара. Под него имаше някаква странна сянка. Той погледна към прозорците, но не видя какво може да препречва светлината — някакво петно или мръсотия по стъклото — сажди от машината? Отиде до самия олтар и видя грешката си. Сянката бе локва. Дръпна бялото платно и видя под него сгърченото тяло на господин Коутс. Гърлото му беше прерязано.

Прехапа устна. Пусна платното и бръкна в джоба си за револвера. Провери патроните и ударника и го прибра. Огледа се и се насили да диша спокойно. Не можеше да направи нищо за Коутс, освен да го помни като приветлив и внимателен. Излезе от църквата и тръгна по пътя.

Тъй като мъжете носеха кутиите, Свенсон си мислеше, че ще ги настигне или поне ще ги види, но вече бе изминал цяла миля по селския път — от лявата му страна имаше бодливи живи плетове, а от дясната голи зимни полета, — а тях ги нямаше. Стигна до място, където пътят се разклоняваше, спря и се зачуди накъде да тръгне. Нямаше указателни табели и двата пътя изглеждаха еднакво използвани. Левият обаче леко се изкачваше и след като си спомни, че Коутс бе говорил за някакво изкачване, и тъй като нямаше за какво друго да се хване, Свенсон тръгна по него.

Вървеше и вървеше по виещия се из покритите с шубраци хълмове път и накрая видя къща с такива размери, че нямаше начин да не е Тар Менър: около нея имаше овощни градини, високи тополи я пазеха от вятъра, а пътят спираше във висока каменна ограда с метална порта. Имаше няколко малки допълнителни сгради, а самата къща, макар нищо да не можеше да се мери с чудовищна постройка като Харшморт, беше голям назъбен куб, украсен с фронтони и обрасъл с бръшлян, чиито листа напомняха люспи на влечуго на коварната лунна светлина.

Прозорците на приземния етаж светеха. Единственият друг осветен прозорец бе на фронтона на най-високия таван, което, след като Свенсон преброи, правеше четири абсолютно тъмни етажа между тях. Приближи се внимателно към портата — да го застрелят за нарушаване на чужда собственост щеше да е особено глупав начин да умре — и видя, че е заключена с верига. Извика към малката къщичка на охраната от другата страна на стената, но никой не му отговори. Вдигна очи — портата бе много висока — и потрепери от перспективата да се катери. Спомни си, че в синята стъклена карта на Баскомб бе видял, че стената близо до овощната градина е срутена. Ако успееше да намери това място, можеше да мине оттам.

Реши да си състави план за действие, задача, в която никога не се бе чувствал особено добър. Харесваше му да проучва доказателства и да вади заключения, дори да се изправя срещу хората, които бе успял да уличи с тези факти, но цялата тази дейност — да тича през къщи, да се катери по водосточни тръби, по покриви, да стреля, да стрелят по него… това не беше неговият занаят. Знаеше, че след като е дошъл в Тар Менър, трябва да се бие — опита се да си представи какви решения би взел Чан, но това изобщо не му помогна, а само му показа степента, до която смяташе Чан за истински загадъчен. Проблемът на Свенсон бяха непредвидените обстоятелства. Търсеше много неща едновременно и всичките му цели се изместваха в зависимост от това, което намереше. Надяваше се да намери госпожица Темпъл, макар да не смяташе, че ще я намери. Надяваше се да намери жените от влака, тоест да разбере дали Елоиз е покварена, както се опасяваше, или е невинна и подведена като Коутс. Надяваше се да научи нещо за Баскомб и предишния лорд Тар. Надяваше се да открие истинското естество на работата в кариерата. Надяваше се да разбере истината за Лоренц и машините му. Надяваше се да разбере кой е бил в каретата и по този начин да научи повече за двамата мъже, които бяха дошли от града, за да го посрещнат. Но всички тези цели бяха объркани в главата му и единственото, за което се сещаше, бе да влезе в къщата и да дебне из нея колкото се може по-тайно. А какво, питаше строгата му скептична логика, щеше да стане, ако се натъкнеше на някой от Кликата, освен Лоренц, който можеше да го познае веднага? Ами ако го отведяха при графинята или граф Д’Орканч? Спря и въздъхна тежко, гърлото му бе пресъхнало. Изобщо нямаше представа какво ще прави.

Стигна до срутеното място и първо надникна, за да се увери, че пътят е безопасен. Спомни си съобщението във вестника за смъртта на лорд Тар — не го ли бяха намерили в градината? Най-близкият прозорец бе тъмен. Кабинетът на стария лорд, който в момента никой не използваше? (Това значеше ли, че Баскомб не е в имението?) Тихо тръгна през градината, стъпваше по тревата, за да не оставя следи в пръстта на лехите. Стигна до прозорците. Всъщност бяха стъклени врати — от стената не бе видял стъпалата към градината. Наведе се и си намести монокъла. Една от вратите беше счупена — стъклото до дръжката бе избито. Погледна към стъпалата, но не видя стъкла — разбира се, бяха ги почистили. После огледа рамката на избитото стъкло. Ако се съдеше по наклона на тресчиците, ударът бе нанесен отвътре, някой бе строшил стъклото отвътре навън. Дори Свенсон да вярваше, че старият лорд Тар е бил убит от животно (а той не го вярваше), защо му е на някое животно да отваря вратата, за да достигне ключалката? Освен това нападателят бе дошъл отвътре. Ако вече е бил вътре обаче, защо му е трябвало да троши вратата? Възможно ли бе самият лорд Тар да я е строшил при бягството си? Това обаче имаше смисъл единствено ако вратата е била заключена отвън… ако лорд Тар е бил затворен в стаята си…

Сега вратата бе заключена, отвътре, и Свенсон бръкна, отвори я, влезе в тъмната стая и я затвори. На лунната светлина видя бюро и дълги стени, покрити с рафтове книги. Извади клечка кибрит, драсна я в нокътя си и видя на един рафт свещ в стар меден свещник. Запали я и внимателно прерови всички чекмеджета в бюрото, но в крайна сметка научи само, че лорд Тар е изпитвал страстен интерес към медицината и е нямал пряк наследник. Имаше една-единствена счетоводна книга, според Свенсон изцяло написана от ръката на иконома на имението, която подробно описваше бизнеса на лорд Тар, но пък имаше многобройни тетрадки и подвързани купчини рецепти от различни лекари. Свенсон бе виждал такива неща и разбра, че отслабващият от ден на ден лорд Тар е откривал в записките си извор на удоволствие отвъд всяко възстановително средство или лечение — нещо повече, със същото задоволство той бе записвал неуспехите в дневника си. Дневникът бе добре подредена книга, която Свенсон откри в най-горното чекмедже под друга голяма папка с рецепти за отвари и най-различни процедури. Разлисти го напосоки и тъкмо когато се канеше да го остави, окото му попадна на следните думи: „Доктор Лоренц — минерално лечение. Неефективно!“. Обърна страницата и намери още две вписвания, идентични с първото, с изключение на нарастващия брой удивителни, като последното описваше тежка жлъчна криза. Това беше последната страница на дневника, но Свенсон видя малки ръбчета хартия между нея и задната корица… имало беше и други страници, но някой внимателно ги беше отрязал с бръснач. Намръщи се разочаровано. Нямаше дати — егоцентризмът на пациента предполагаше, че няма нужда да записва неща, които вече знае, така че Свенсон нямаше представа колко е продължавало всичко. Нямаше значение. Остави дневника в чекмеджето. Кликата се беше опитала да привлече лорд Тар на своя страна много преди да се заеме с уреждането на наследството на Баскомб… и с убийството.

Предпазливо излезе в коридора и затвори вратата — не искаше някой да види, че е открехната, и да го подгони. Къде ли щеше да избяга тогава. Стегна се — нямаше нужда да бяга. Той беше хищникът. Хората в къщата се бояха от него. Бръкна в джоба си и стисна револвера. Глупаво беше оръжието да му вдъхва увереност — човек или има кураж, или не, всеки може да носи оръжие. Но все пак се почувства по-добре и тръгна по коридора.

След няколко крачки миризмата — острата сярна механична миризма — връхлетя ноздрите и гърлото му, все едно бе вдишал изпаренията от някоя леярна. Той избърса носа и очите си с кърпичката си, притисна я към лицето си и погледна зад ъгъла.

Помещението беше голямо, очевидно салон за приеми. Покрай стените имаше елегантни старомодни столове и дивани, седалките им бяха пригодени за дами с кринолини и фусти. До столовете имаше ниски масички и на всичките имаше недопити чаши чай и чинийки със злокобно недоядени парчета кейк. Доктор Свенсон бързо преброи чашите. Единайсет — достатъчно ли бяха за жените от влака? Но къде бяха те сега и кой беше домакинът им? Тръгна тихо през салона и погледна през отсрещната врата — в малко преддверие, в което се издигаше невероятно стръмно стълбище, а зад него бе входът към друг салон. Точно в този миг от този вход се показа ниска възпълничка жена, облечена в черно. И двамата погледнаха изненадано, жената ахна, после успя да се овладее и каза:

— Извинете ме… Мислех, че… че сте тръгнали! Никога не бих… просто търсех кейк. Ако е останал. За да го прибера. Да го занеса в кухнята. Готвачката вече си е легнала, а къщата е много голяма и… В мазето има мишки, нали разбирате.

— Ужасно съжалявам, че ви стреснах — отговори доктор Свенсон възможно най-възпитано.

— Мислех, че сте тръгнали — повтори тя. Гласът й бе тънък и леко трепереше.

— Разбира се — успокои я той. — Напълно разбираемо.

Тя хвърли неспокоен поглед към стълбището, после пак го погледна.

— Вие сте от германците, нали?

Свенсон кимна и изтрака с токове, защото си помисли, че това ще й хареса. Жената се изкикоти и бързо прикри уста с пухкавата си розова ръчица. Той огледа лицето й — приличаше на лице на доволно детенце. Косата й беше със сложна прическа, но без особен стил. Всъщност — той осъзна, че е отчаяно зле в този вид наблюдателност — тя носеше доста амбициозна перука. Черната рокля показваше, че е в траур, и му хрумна, че цветът на очите й е като на Баскомб, а устата и очите им имат подобна форма… можеше ли да му е сестра? Братовчедка?

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

Тя кимна. Свенсон отстъпи встрани и посочи салона.

— Усещате ли миризмата?

Тя отново се изкикоти и в малко свинските й очички проблесна някакъв див неопределен блясък. Беше нервна, дори уплашена от въпроса му. Той продължи, преди да е побягнала:

— Искам да кажа, че не очаквах да работят тук. Предполагах, че ще е някъде другаде. Говоря от името на всички ни, когато казвам, че се надявам миризмата да не се пропие твърде много в тапицерията на мебелите и в тапетите. Мога ли да ви попитам дали сте говорили с някоя от жените?

Тя поклати глава.

— Но сте ги видели?

Тя кимна.

— Значи вие сте настоящата господарка на дома?

Тя кимна.

— Можете ли — просто се уверявам в тяхната работа, нали разбирате — да ми кажете какво видяхте? Моля ви, елате и седнете. Май все пак е останал кейк…

Жената се настани на едно диванче с раирана дамаска и сложи в скута си чиния с недокоснати парчета кейк. С наслада налапа цяло парче, изкиска се с пълна уста, сдъвка го, преглътна и си взе друго парче — все едно се успокояваше, като го държеше. И заговори забързано:

— Ами, нали знаете, това е нещо, което изглежда… изглежда ужасно, просто ужасно, но пък толкова много неща изглеждат така на пръв поглед, толкова много неща, които са добри за някого и всъщност после се оказват дори прекрасни… — Осъзна какво е казала и на кого и избухна в поредния пристъп писклив смях, заглушен от поредната хапка кейк. Преглътна, пълните й гърди се разлюляха под корсажа на роклята й. — И те наистина изглеждаха доволни — тези жени, обезпокоително доволни, да ви кажа. Ако не беше толкова страшно, щях да им завиждам. Може би все пак им завиждам, макар да няма за какво, разбира се. Роже казва, че това ще направи чудеса за семейството — всичко това. Може би не бива да ви го казвам, но вярвам, че той е прав. Момчето ми е още дете — няма да може да направи нищо за семейството още години, а Роже обеща, освен останалите си щедри жестове, че Едгар ще бъде негов наследник и че той — Роже няма деца, но дори да има — имаше годеница, но вече няма, не че това има значение, тя беше ужасно момиче, винаги съм го казвала, независимо от парите, а той е доста добра партия и има прекрасни връзки — ще му предаде наследството, когато му дойде времето. Честното си е честно! И знаете ли — почти сигурно е, — ще ни поканят в двореца! Това не би станало, ако не беше Роже, нали?

Доктор Свенсон кимна насърчаващо и се съгласи:

— Да, работата на господин Баскомб е много важна.

Тя кимна енергично.

— Зная!

— Но… Сигурно е малко… обезпокоително… да ви смущават в дома ви.

Тя не отговори, а само му се усмихна сковано.

— Може ли да ви попитам и за скорошната загуба на баща ви?

— О! Няма смисъл, няма никакъв смисъл човек да задълбава в… в… трагедиите!

— Вие бяхте ли с него в къщата?

— Никой не е бил с него.

— Никой?

— Ако е имало някой, вълците са щели да убият и него!

— Вълците ли?

— Най-лошото е, че още не са намерили този ужасен звяр. Може да дойде пак!

Свенсон кимна сериозно и каза:

— На ваше място не бих излизал навън.

— Аз не излизам!

Той посочи към стълбището и попита:

— Другите… горе ли са?

Тя кимна и довърши второто парче кейк.

— Бяхте много любезна — каза Свенсон. — Ще кажа на Роже, когато го видя… и на министър Крабе.

Жената се изкиска отново, от устата й се разхвърчаха трохи.

Свенсон тръгна по стълбите. Осъзнаваше, че търси Елоиз. Знаеше, че госпожица Темпъл не е там. По всяка вероятност Елоиз не искаше да бъде намерена — тоест му беше враг. Нима бе такъв сантиментален глупак? Погледна надолу и видя как пълничката жена тъпче в устата си поредното парче кейк. По лицето й се стичаха сълзи. Тя срещна погледа му, ахна изненадано и тромаво избяга, приличаше на облечено в коприна куче с подвита опашка. За миг Свенсон се замисли дали да не тръгне след нея, но после продължи нагоре. Ръката му пак посегна към револвера. Другата му ръка напипа черната книга в другия му джоб. Съвсем ли беше оглупял? Напълно бе забравил за нея — сигурно защото нямаше светлина за четене. А книгата бе най-сигурният начин да си обясни какво правят тук Елоиз и останалите.

Стигна до първата площадка. Беше тъмно. Спомни си, че всички етажи до тавана изглеждаха съвсем тъмни. Тар Менър бе стара къща, която се осветяваше само с фенери и свещи, което значеше, че до вратите винаги има масички с чекмеджета със свещи. Запрепъва се по коридора, откри каквото търсеше и драсна една клечка. Сега трябваше да намери къде да чете. Погледна към заплетените като лабиринт проходи и реши да остане тук, макар забавянето да подхранваше глождещия го страх, че нещо може да се случва с жените дори сега. Сети се за Анжелик. Ами ако Лоренц, който очевидно бе лишен от естетските скрупули на граф Д’Орканч, беше горе и отвинтваше тапата на някое от пълните си със стъкло шишенца?

Овладя се — нямаше нужда да се самонавива. Две минути. Толкова щеше да отдели на книгата.

И наистина му отне само толкова. На първата страница беше цитатът, който му бяха прочели във влака, а на втората и на следващата, и в цялата книга, отново и отново, с дребен шрифт се повтаряше в непрекъснат поток същият пасаж. Погледна вътрешната и задната корица, за да види дали Коутс не си е записал нещо… и видя, че е така: поредица числа, надраскани с молив и после недобре изтрити. Свенсон приближи свещта и обърна на първата от изброените страници — 97. Изглеждаше като всички останали, нямаше никакъв специален знак или смисъл. Хрумна му нещо… погледна първата дума на страницата — дали думите не съставяха послание? Някакъв код? Извади от джоба си молив и започна да си записва на вътрешната корица на книгата. Първата дума на страница 97 беше „тяхната“… погледна следващото число в списъка на Коутс, страница 132… „ако“… Бързо заразлиства книгата.

Намръщи се. „Тяхната ако развалените вече…“ Нямаше смисъл. Може би беше код само по себе си — опита се да го разгадае, но не се получаваше. Въздъхна и се вгледа в книгата, все едно бе някой вестник на унгарски, но в същото време му се струваше, че решението на загадката е само на ръка разстояние. Опита с последните думи на страниците, но получи „от божието прочистване в нощта“ — звучеше като ужасно пророчество, но не беше.

Буквите! Погледна списъка с думите — ако вземеше само първите им букви, получаваше Т-А-Р-В-И… нетърпеливо затърси следващата страница — първата дума беше „лошите“ това Тар Вилидж ли значеше! Но следващата страница, 30-а, започваше с празен ред… както и следващата — страница 2. Осени го изведнъж — 3:02! — разписанието на влака! Само след минутка беше приключил с пъзела — остана му само последното число, чиято страница започваше с Р… Провери отново числата на Коутс и забеляза, че последното е подчертано. Дали не значеше нещо различно? Изкиска се и се сети — означаваше цялата дума! Надраска я и погледна какво е написал:

„Тар Вилидж. 3:02.

Който предложи грях, ще получи Рая.“

Рязко затвори книгата. Тези хора, без да знаят един за друг, бяха поканени да дойдат, за да предложат греха в замяна на рая. Знаеше достатъчно, за да потръпне при мисълта какъв всъщност може да е този рай. Дали някой от тях изобщо знаеше с кого си имат работа? Коутс знаеше ли? И защо, защо точно тези хора? Карл-Хорст, лорд Тар, Баскомб, Трапинг — имаше парична изгода да ги привлекат, те бяха идеални инструменти с подходящо положение. Сети се за глупавата жена във влака и за Елоиз. Сети се за Коутс под олтара и разбра колко малка е стойността на тези хора за онези, които ги бяха подмамили. Преди да продължи по стълбите, извади револвера и духна свещта. Заизкачва се в мрака.

Не чу нищо, докато не стигна четвъртия етаж. Отгоре бяха таваните, където бе видял светлина. Стъпваше възможно най-безшумно, но всеки, който слушаше, щеше да чуе скърцането и стоновете на старото дърво много преди да го види. Колкото повече се качваше, толкова по-силна ставаше механичната миризма — и странно, сякаш вървеше в разредения алпийски въздух, дишането му ставаше по-плитко и главата му се замайваше. Спря, сложи кърпата си на устата и носа си и обходи тъмната площадка с револвера.

Стъпки на тавана над него нарушиха тишината. Свенсон запъна ударника и потърси откъде да се качи, като почти се спъна в една захвърлена на земята стълба. Който и да беше горе, не можеше да слезе.

Освободи ударника и прибра револвера в джоба си. Вдигна стълбата и погледна нагоре. Едва забеляза капака — почти се сливаше с тавана. Имаше дървен перваз, на който да се подпре стълбата. Свенсон я намести и започна да се качва неуверено. Мракът го улесняваше, защото не можеше да види точно колко е високо и съответно от колко високо ще падне. С решително вперен нагоре поглед той се протегна — нервите му затанцуваха смаяно, че се държи само с една ръка — да отвори резето. Избута капака нагоре и насмалко да изгуби равновесие — буквално залитна от химическата смрад. Това беше добре, защото като инстинктивно се присви заради миризмата, избегна на косъм удара на един остър ток. След миг, когато видя тока и жената, която замахваше, кракът му се подхлъзна и той изведнъж падна цели две стъпала надолу, но ръцете му успяха да сграбчат стълбата, макар челюстта му да се удари в друго стъпало. Погледна тревожно нагоре. Оттам, с паднала върху лицето коса и обувка в ръка, го гледаше Елоиз.

— Капитан Блах!

— Добре ли сте? — успя да попита той, докато се мъчеше да напипа с крак стъпалото.

— Да… Да, но… — Тя погледна към нещо, което той не виждаше. Беше плакала. — Моля ви, трябва да сляза!

И преди той да успее да възрази, се измъкна от капандурата и почти стъпи върху него. Докато слизаха, той наполовина я държеше, наполовина висеше на краката й, и стигнаха на пода почти едновременно. Тя се обърна и зарови лице в рамото му, притисна се към него, трепереше. Той я прегърна, стеснително, без да я притиска, но дори толкова лекият контакт възпламени чудната възхита, че раменете й са толкова крехки. Вместо да се успокои, тя започна да хлипа. Той погледна над нея към отворения капак. Светлината горе не беше от фенер или свещ — беше някак по-бледа, по-студена и не примигваше. Доктор Свенсон се осмели да погали жената по косата и да пошепне в ухото й:

— Спокойно, всичко е наред. — Тя дръпна лицето си от него, хълцаше, по лицето й се стичаха сълзи. Той я погледна сериозно.

Можете ли да дишате? Миризмата, химикалите…

Тя кимна.

— Покрих си главата… трябваше…

Преди тя отново да избухне в плач, той посочи капака.

— Там има ли някой друг? Някой да има нужда от помощ?

Тя поклати глава, стисна очи и направи крачка назад. Свенсон нямаше представа какво да си мисли. Изпълнен с ужас какво ще завари, се качи по стълбата и погледна вътре.

Беше тясна стая с фронтони, таванът от двете страни се спускаше надолу — в самия център бе висок само малко повече от метър. На пода до прозорците лежаха отпуснатите безформени тела на две жени, явно мъртви. Също толкова явно, макар той да нямаше обяснение за това, беше, че тъкмо телата им бяха източникът на неестествената синя светлина, която оживяваше зловещия таван. Той пропълзя вътре. Миризмата бе непоносима и той спря, за да сложи пак кърпата пред лицето си, преди да продължи на четири крака. Бяха от влака — едната бе добре облечена, а другата — вероятно камериерка. От носа и ушите им бе текла кръв, очите им бяха като покрити с някакъв филм и мътни, но изотвътре, сякаш съдържанието на очните им ябълки бе разбъркано и станало на пихтия под огромно напрежение. Спомни си за медицинските интереси на граф Д’Орканч и за удавниците, извадени от зимното море, които бе виждал — меките им тела не бяха в състояние да издържат на смазващата тежест на ледената вода. Жените тук, разбира се, бяха абсолютно сухи — нищо подобно не можеше да обясни състоянието им… и никоя арктическа болест не можеше да е причина за неземно синия блясък, който струеше от всеки видим обезцветен сантиметър на кожата им.

Свенсон слезе и свали стълбата на пода. Изкашля се в кърпата си — гърлото му бе неприятно раздразнено — и я прибра. Елоиз беше отишла до стълбището и бе седнала, така че да може да гледа в тъмнината към долния етаж. Той седна до нея. Вече не си позволяваше да я прегърне през раменете, но — като лекар — се колебаеше дали да не хване ръката й.

— Събудих се с тях. В стаята — каза тя шепнешком. Гласът й трепереше. — Госпожица Пул…

— Госпожица Пул?

Елоиз го погледна.

— Да, тя ни говори. Имаше чай, имаше кейк, всички бяхме от толкова различни места… идвахме по различни причини, за да търсим късмета си — всичко бе толкова приятно…

— Но госпожица Пул не беше на тавана.

— Не. Книгата бе у нея. — Елоиз тръсна глава. — Съжалявам, говоря несвързано.

Свенсон погледна към тавана.

— Но тези жени. Трябва да ги познавате. Те бяха във влака.

— Не ги познавам повече, отколкото познавам вас — каза тя. — Казаха ни как да стигнем дотук и да не говорим за това…

Свенсон стисна ръката й, потискайки всеки импулс на съчувствие — знаеше, че трябва да разбере коя е тя наистина.

— Елоиз, трябва да ви питам нещо. Много е важно и трябва да ми кажете истината.

— Не лъжа! Книгата… онези жени…

— Не питам за тях. Трябва да ви попитам нещо за вас самата. Чия довереница сте? На чии деца преподавате?

Тя го изгледа втренчено, може би разколебана пред внезапната му настойчивост, може би преценявайки най-добрия отговор, а после изсумтя горчиво и безнадеждно:

— По някаква причина си мислех, че всички знаят. На децата на Шарлот и Артър Трапинг.

— Историята е дълга — каза тя, като изправи рамене и отмахна падналите кичури от очите си, — но няма да разберете нищо, ако не ви обясня, че след изчезването на полковник Трапинг — тя го погледна, за да види дали не иска още информация, но Свенсон само й кимна да продължи — госпожа Трапинг беше отведена в покоите си и не се срещаше с никого, освен с братята си. Казвам братя, но истината е, че братът, от когото искаше да получи вест, на когото пращаше бележка след бележка — господин Анри Сонк, — не отговори нито веднъж, а братът, с когото отношенията й бяха обтегнати — господин Франсис Сонк, — я навестяваше по няколко пъти на ден. При едно посещение той ме намери в къщата, защото е достатъчно често в семейството, за да знае коя съм и какви са отношенията ми с госпожа Трапинг. — Тя отново вдигна очи към Свенсон, който беше приел внимателно въпросително изражение, и поклати глава, сякаш да събере мислите си. — Която, вие няма как да го знаете, е трудна жена. Беше изключена от семейния бизнес от по-големия си брат — получава пари, но не и работа, не и власт, не и чувство за мястото си. Това я терзае и това е причината така силно да иска мъжът й да се издигне и причината отсъствието му да е толкова плашещо… всъщност дори по-страшна от загубата на съпруга й бе загубата на, ако ми позволите, нейната движеща сила. Във всеки случай Франсис Сонк ме дръпна настрани и ме попита дали искам да й помогна. Той знае колко съм предана на госпожа Трапинг, както казах, той е виждал, че тя се уповава на съветите ми, а той е човек, който не пропуска нищо. Аз, разбира се, се съгласих, макар да бях учудена на внезапното внимание, което проявява към сестра си, която го презира, защото, както казва, покварявал вече така и така покварения й съпруг. Той ми каза, че ще има потайности и интриги, че дори… Погледна ме в очите… Не бих го казала на никого, капитане, ако не беше случилото се. — Тя посочи тъмната къща.

Свенсон стисна ръката й. Тя отново се усмихна, макар че очите й не се промениха.

— Той ме погледна, погледна вътре в мен и прошепна, че бих могла да имам изгода от това и че бих могла да открия… просветление. И се изкикоти. Въпреки всичко, макар че явно ме прелъстяваше, историята, която ми разказа, беше мрачна и ужасяваща. Бил убеден, че полковник Трапинг е задържан против волята си, но заради опасността от скандал не можели да идат при властите. Господин Сонк бил чул само слухове, но самият той бил прекалено видна личност, за да се вслуша в тях. Каза, че това било част от много по-големи събития. Каза ми, че от мен ще се иска да разкрия тайни — компрометираща информация — за семейство Трапинг и за семейство Сонк, и ми даде правото да го направя. Аз отказах, исках първо да се посъветвам с госпожа Трапинг, но той настояваше, че ако й разкрия дори съвсем малко за бедата, сполетяла съпруга й, ще опъна брачните им отношения до скъсване, да не говорим какво би причинило това на нервите на горката жена. И все пак ми изглеждаше срамно — каквото знаех, го знаех само заради нейното доверие. И отново отказах, но той ме притисна — поласка ме, че ценял предаността ми, намекваше, че е още по-голяма преданост да направя каквото иска от мен. Накрая склоних. Казах си, че нямам избор… а имах. Човек винаги има избор, но когато някой ни похвали или ни каже, че сме хубави, колко е лесно да му повярваме… — Тя въздъхна. — А тази сутрин получих инструкции да хвана влака и да дойда тук.

— Който предложи грях, ще получи Рая — каза Свенсон. Елоиз подсмръкна, кимна и продължи:

— Останалите бяха като мен — роднини, слуги, партньори или съдружници на най-влиятелните. Всички знаехме тайни. Една по една госпожица Пул ни изведе от салона в друго помещение. Там имаше няколко мъже с маски. Когато дойде моят ред, аз им казах каквото знаех — за Анри Сонк и Артър Трапинг, за жаждата и амбицията на Шарлот Трапинг. Срам ме е от това и ме е срам, че докато част от ума ми го направи с искрената надежда да спаси изчезнал човек, друга част — истината е горчива за мен — копнееше да види какъв рай ще намеря. А сега… сега дори не си спомням какво съм казала, какво може да е било толкова важно — семейство Трапниг не са скандални хора. Аз съм глупачка…

— Недейте — прошепна Свенсон. — Всички сме глупаци, повярвайте ми.

— Това не е извинение — твърдо каза тя. — На всички ни е дадена възможността да бъдем силни.

— Вие сте били силна, за да стигнете дотук сама — каза той. — И сте били още по-силна… на тавана.

Тя затвори очи и въздъхна. Свенсон се опита да говори нежно. Разказът й го бе убедил истински, но му се искаше да не е толкова склонен да й вярва. Тя беше присъствала в Харшморт със семейство Трапинг, както бе обяснила, но той имаше нужда от още, преди да й повярва напълно.

— Казахте, че госпожица Пул имала някаква книга.

— Тя я остави на масата, след като им казах това, което мислех, че искат да чуят. Беше увита в коприна като… като някаква библия или юдейската тора, а когато я разви…

— Тя бе направена от синьо стъкло.

Тя ахна.

— Да! Точно така! А вие говорихте за стъкло във влака — тогава не знаех, но после се сетих за вас и осъзнах, че не разбирам в какво положение съм попаднала, и в този момент си спомних живо студа в очите на господин Франсис Сонк. А после госпожица Пул отвори книгата и аз започнах да чета, или по-скоро книгата започна да чете мен. Това няма смисъл, но наистина е така. Потънах в нея като в море, сякаш попаднах в тялото на друг човек, но не беше само един — имаше сънища, желания, такива тръпки, че се изчервявам само при спомена за тях — и такива видения… за власт, а после… госпожица Пул, тя сигурно бе сложила ръката ми върху книгата, защото си спомням, че се смееше, а после… не мога да го обясня… потънах дълбоко, много дълбоко и беше толкова студено, давех се — задържах дъха си, но накрая трябваше да си поема дъх и вдишах — не зная какво — ледено течно стъкло. Стори ми се, че умирам. — Тя млъкна, избърса очите си и пак погледна към капака на тавана. — Събудих се там. Имам късмет — вече знам, че съм имала късмет. Трябвало е да загина като другите и кожата ми да грее в синьо.

— Можете ли да вървите? — попита той.

— Да. — Тя стана и приглади роклята си, без да пуска ръката му, и се наведе да си обуе обувките. — След всички усилия да ме докарат тук, те ме захвърлиха просто така, без да се замислят! Ако не бяхте дошли, капитан Блах, страх ме е да си помисля…

— Недейте — каза Свенсон. — Трябва да се махнем от къщата. Елате… долните етажи са тъмни. Поне засега къщата, изглеждаме празна. Аз тръгнах след едни мъже, които според мен са някъде другаде в имението. Може би госпожица Пул и другите дами са отишли при тях.

— Капитан Блах…

Той я спря.

— Казвам се Свенсон. Капитан Абелард Свенсон, военен лекар от Мекленбургския военноморски флот, на служба при изключително глупавия млад принц, когото аз, също глупак, все още се надявам да спася. Както казахте, няма достатъчно време за цялата история. Артър Трапинг е мъртъв. Рано тази сутрин Франсис Сонк се опита да ме удави в реката в металния ковчег с тялото на полковник Трапинг. Възможно е да планира да се освободи и от брат си и от сестра си… Проклятие, има прекалено много за разказване; Нямаме време, те може да се върнат. Мъжът, с когото седяхте във влака, господин Коутс…

— Не знаех…

— Не знаехте името му, да. И той не знаеше вашето. Мъртъв е. Убиха го по невероятно незначителна причина. Всички те са опасни, безскрупулни. Чуйте ме, аз ви познах, виждал съм ви с тях, трябва да го кажа, в Харшморт преди две вечери.

Тя вдигна ръка към устата си.

— Вие! Вие донесохте съобщението от принца на Лидия Вандаариф! Но изобщо не беше за това, нали? Беше за полковник Трапинг…

— Намерен мъртъв, да, убит. От какво и от кого нямам представа. Искам да кажа, че реших да ви се доверя въпреки връзката ви със семейство Сонк, въпреки…

— Но вие видяхте, че те се опитаха да ме убият.

— Да, макар че те явно ще се радват да се избият помежду си. Но това няма значение. Трябва да ви кажа нещо. Ако избягаме, както се надявам, но ако ни разделят… о, това е нелепо!

— Какво? Какво?

— Има двама души, на които можете да вярвате, макар да не знам как ще ги откриете. Единият е мъжът, когото описах във влака — облечен в червено, с тъмни очила, много опасен — Кардинал Чан. Трябва да се срещна с него утре в дванайсет на обед под часовника на гара „Стропинг“.

— Но защо…

— Защото, Елоиз… ако последните дни са ме научили на нещо, това е, че не зная къде ще съм утре в дванайсет на обед. Може би вие ще сте там вместо мен. Може би сме се срещнали точно с тази цел.

Тя кимна.

— А другият? Казахте двама души.

— Селесте Темпъл. Млада жена, много… решителна, с кестенява коса, дребна на ръст — тя е бившата годеница на Роже Баскомб, служител в министерството, който е замесен в това. Той е собственикът на тази къща! О, това е глупаво! Нямаме време. Да тръгваме.

Свенсон я поведе към долните етажи. По гръбнака му лазеха тревожни тръпки. Бяха се забавили прекалено дълго. И дори да успееха да избягат от къщата, къде можеха да отидат? Двамата мъже знаеха, че е отседнал в „Крал Гарван“ — там не беше безопасно, ако и те бяха част от Кликата, а това сигурно беше така. Влак нямаше чак до следващата сутрин. Можеше ли да пренощува в някоя барака? Ами Елоиз? При тази мисъл се изчерви и стисна ръката й с инстинктивно успокоение, че няма да се поддаде на мислите в главата си — което щеше да е трудно, защото в отговор тя стисна неговата ръка.

На площадката над осветения първи етаж и салона, където беше оставил роднината на Баскомб, той отново спря и й направи знак, че трябва да пазят тишина. Ослуша се. Къщата бе тиха. Слязоха стъпало по стъпало. Свенсон стигна до вратата на салона и надникна вътре. Беше празно. Чиниите си бяха там (но не и кейкът). Погледна в обратна посока — друг салон, също празен. Обърна се към Елоиз и прошепна:

— Няма никой. Накъде е вратата?

Тя слезе по последните стъпала, приближи се до него, наведе се покрай гърдите му, за да погледне и тя, и му отвърна също шепнешком:

— Мисля, че е през тази стая и после през още една. Не е далеч.

Свенсон едва чуваше думите й. От усилията й на тавана още едно копче на роклята й се беше разкопчало. Когато я гледаше отгоре — тя не беше ниска, но все пак гледката беше прекрасна, — виждаше решителността на лицето и в очите й, голата кожа на шията й и в отворената яка на роклята й мястото, където ключиците й се приближаваха към гръдната кост — кости, които винаги го караха да мисли със странна чувствена възбуда за скелетите на птиците. Тя го погледна. Той знаеше, че тя знае, че той гледа тялото й, но не казва нищо. Времето около доктор Свенсон се беше забавило — може би от всички тези приказки за лед и замръзване — и той изпиваше с очи жената и това, че тя приема погледа му. Беше също толкова безпомощен, както пред графинята. Преглътна и се опита да заговори:

— Следобед… знаете ли… във влака… сънувах сън…

— Така ли?

— Да, за бога…

— Помните ли го?

— Да…

Нямаше представа какво се крие зад погледа й. И тъкмо се канеше да я целуне, когато чуха писъка.

Беше жена. Някъде в къщата. Свенсон завъртя глава първо към единия, после към другия салон, но не можа да реши накъде да тръгне. Жената отново изпищя. Свенсон задърпа Елоиз към коридора, по който бе дошъл, дясната му ръка посегна към револвера. Бързо отвори и я бутна в кабинета. Тя се опита да възрази, но думите й заглъхнаха, когато той тикна тежкия револвер в ръцете й. Устата й се отвори изненадано. Свенсон нежно стисна пръстите й около дръжката на оръжието, така че да го хване правилно, после заговори шепнешком:

— Това е кабинетът на лорд Тар. Вратата за градината — посочи я — е отворена и каменната ограда е достатъчно срутена, за да я прескочите. Ще се върна бързо. Ако не се върна, вървете, не се колебайте. Утре в осем сутринта има влак за града. Ако някой се приближи към вас, застреляйте го — всеки, който не е мъж в червено или жена със зелени обувки.

Тя кимна. Доктор Свенсон се наведе и притисна устни в нейните. Тя му отговори пламенно, като издаде нежен стон, пълен едновременно с окуражаване, съжаление, наслада и отчаяние.

Той се дръпна, излезе и затвори вратата. Тръгна по коридора, като пътьом взе някакъв тежък свещник. Жената вече не пищеше. Той тръгна напред към мястото, откъдето му се струваше, че е чул писъците й.

Друг коридор го отведе в голяма застлана с килим столова. По високите стени имаше големи маслени картини, а в средата на стаята имаше огромна маса, заобиколена от поне двайсет стола с високи облегалки. В другия й край стояха няколко мъже с черни палта. Свита на кълбо на една страна върху масата лежеше роднината на Баскомб, раменете й се тресяха. Докато вървеше към тях — килимът поглъщаше шума от стъпките му — Свенсон видя, че мъжът в средата я хваща за брадичката и извива лицето й към себе си. Очите й бяха стиснати, перуката й се беше изкривила и разкриваше оредяла безцветна коса. Мъжът бе висок, със стоманеносива коса, която се спускаше до яката му. Свенсон с тревога забеляза медалите на гърдите на шинела му и алената нашивка на рамото му — знаци на най-висок ранг. Ако беше оттук, беше сигурен, че щеше да познава този човек. Възможно ли беше да е от кралското семейство? От лявата му страна стояха двамата мъже от странноприемницата, а от дясната — Харалд Крабе, който тъкмо се обръщаше към него.

— Пуснете я! — извика високо Свенсон.

Никой не помръдна.

— Това е доктор Свенсон — каза Крабе на благородника.

Свенсон видя, че другата облечена в ръкавица ръка на кралската особа държи над устата на съпротивляващата се жена топче синьо стъкло. При вика на Свенсон жената бе отворила очи. Видя топчето и гърлото й изгъргори протестиращо.

— Така ли? — попита мъжът небрежно, като хвана топчето между палеца и показалеца си.

— Да, ваше височество — отвърна почтително заместник-министърът. Опулените му очи гледаха Свенсон.

— Пуснете я! — пак извика Свенсон. Беше на десетина крачки от тях и бързо се приближаваше.

— Доктор Свенсон е мекленбургският бунтовник… — обясни Крабе.

Мъжът сви рамене с безразличие, пъхна топчето в устата на жената и стисна здраво челюстта й с две ръце. Гласът й премина в приглушен вик. Мъжът изгледа надменно приближаващия се Свенсон, който вдигна свещника с пълното намерение да му пръсне мозъка, независимо кой е.

— Фелпс! — викна Крабе и по-ниският от двамата от странноприемницата, онзи с имперската прическа, се хвърли напред, протегнал вразумяващо и умолително ръка към Свенсон, но докторът вече замахваше и свещникът го удари под лакътя и строши и двете кости. Мъжът извика и падна. Свенсон продължи напред и Крабе се озова между него и кралската особа, която все още не бе помръднала.

— Старк! Спри го! Старк! — изкрещя Крабе и иззад него се впусна вторият мъж от странноприемницата, господин Старк, протегнал ръце към Свенсон. Свенсон го посрещна с протегнатата си лява ръка. За миг двамата се счепкаха от разстояние и Свенсон можа да замахне със свещника. Улучи Старк право по ухото — чу се неприятен звук като от спукване на тиква — и го повали. Крабе залитна към благородника, който най-сетне бе забелязал суматохата около себе си и беше пуснал челюстта на жената — мехурчетата по устата й бяха пяна от синьо и розово. Свенсон се приготви да цапардоса над главата на нисичкия дипломат този престъпник аристократ — принц, херцог, все тая… и някъде в дъното на ума си осъзна, че се държи точно като Чан. Беше удивен колко приятно е усещането и колко по-приятно ще стане, когато размаже физиономията на това чудовище на пихтия… но точно тогава таванът на стаята — докато падаше, той не знаеше какво друго би могло да е толкова тежко — се срути без предупреждение върху главата му.

Отвори очи с ясния спомен, че е бил в същото плачевно положение и преди, само че този път не беше в движеща се каруца. Тилът му пулсираше безмилостно. Дясната му ръка бе изтръпнала. Извъртя очи и видя, че е заключена с верига над главата му за някакъв дървен стълб. Седеше на голата земя, подпрян на едната страна на дървено стълбище, което се извиваше многократно над него и се изкачваше поне на стотина стъпки. Накрая истината осени замъгления му разсъдък. Беше в кариерата.

Изправи се с мъка. Отчаяно копнееше за цигара въпреки горчивата сухота в гърлото си. Присви очи и ги скри с ръка от ярката светлина на фенерите.

Беше се събудил в самия център на действието.

Кариерата беше дълбоко вкопана, почти оранжевите й каменни стени говореха за дори по-висока концентрация на желязо, отколкото бе видял от влака. Плътността на червеникавия цвят караше объркания му ум да се пита дали тайно не са го откарали в мекленбургските планини.

Дъното беше отъпкано, наоколо се виждаха купчини различни минерални субстанции — пясък, тухли, скала, купчини шлака от стопената руда. В другия край имаше редица улеи, сита и корита за промиване — кариерата се снабдяваше с вода от естествен източник или доведена с помпи — и нещо, което приличаше на шахта, спускаща се под земята.

Близо до нея — далеч, но все пак достатъчно близо, та по яката на Свенсон да избие пот, имаше голяма пещ с метална врата. Пред вратата се бе привел доктор Лоренц, съсредоточен като някое противно джудже, отново с очилата и ръкавиците си. Групичка облечени по подобен начин помощници се бяха скупчили около него. Срещу тях на редица дървени пейки, които заприличаха на Свенсон на класна стая на открито, седяха мъжете и жените от влака. С лице към тях стоеше ниска пищна жена със светла рокля и им говореше нещо — това можеше да е само госпожица Пул. На най-задната пейка Свенсон стреснато видя роднината на Баскомб: перуката й бе наместена, а лицето й — макар и малко бледо и изопнато, беше спокойно като на статуетка.

Чу шум и погледна нагоре. Точно над него на широката първа площадка на стълбите, балкон, от който да се надзирава кариерата, стоеше групичката мъже с черни дрехи: кралската особа, Крабе и малко настрани — господин Фелпс: лицето му бе бяло като тебешир, ръката му висеше на превръзка на гърдите. Зад тях, с тънка пура в устата, стоеше висок мъж с късо подстригана коса и с червената униформа на Четвърти драгунски полк, на яката му се виждаше нашивка на полковник. Аспиш. Свенсон не бе привлякъл вниманието им. Извърна поглед — не смееше да се надява, че Елоиз се е измъкнала, и търсеше доказателства, че е заловена. От другата страна на стълбите имаше огромен куп съшити едно за друго импрегнирани платна, които покриваха нещо два пъти по-голямо и по-високо от железопътен вагон — някаква модерна копачна машина? Това, че бе покрита, значеше ли, че са свършили с копането и че жилата индигова смола е изчерпана? Погледна отново към пещта, за да разбере какво прави Лоренц, но очите му се спряха на друго парче импрегниран плат, метнато върху една малка купчина близо до големите купове дърва за пещта. Свенсон преглътна с мъка. Изпод брезента се подаваше женски крак.

— О, той се е събудил! — каза един глас над него.

Свенсон погледна и видя Харалд Крабе да се навежда над парапета. Погледът му бе студен и отмъстителен. След миг кралската особа също погледна доктора; изражението на високопоставения благородник беше като на човек, оглеждащ добитък, който не се кани да купи.

— Извинете ме за момент, ваше височество, предлагам да задържите вниманието си върху доктор Лоренц, който, без съмнение, след миг ще ни демонстрира нещо изключително интересно. — Крабе се поклони и после щракна с пръсти на Фелпс да го последва надолу по стълбите. Аспиш дръпна от пурата си и тръгна небрежно след тях, сабята му се удряше във всяко стъпало. Свенсон избърса уста със свободната си лява ръка, постара се да изхрачи жлъчката от гърлото си и се изплю. Обърна се към тях тъкмо когато Крабе слизаше от последното стъпало.

— Не знаехме дали ще оживеете, докторе — каза Крабе. — Не че бяхме особено загрижени, нали разбирате, но след като оживяхте, ни се струва добре да поговорим за действията ви и съюзниците ви. Къде са другите — Чан и момичето? На кого служите в този упорито глупав опит да провалите неща, от които нямате понятие?

— На съвестта си, господин министър — отвърна Свенсон; гласът му беше по-пресипнал, отколкото очакваше. Много му се спеше. Кръвта се връщаше в ръката му и той разсеяно осъзна, че скоро, когато нервите му се върнат към живот, ще изпита непоносима болка. — Не мога да съм по-ясен от това.

Крабе го изгледа, все едно бе невъзможно Свенсон да е искал да каже това, което бе казал, и повтори:

— Къде са Чан и момичето?

— Не зная. Не зная дори дали са живи.

— Защо сте тук?

— И как ви е главата? — изкикоти се Аспиш.

Свенсон не му обърна внимание и отговори на министъра:

— Вие как мислите? Търся Баскомб. Търся вас. Търся принца си, за да му пръсна главата и да спестя на родината си срама от неговото възкачване на трона.

Крабе изви ъгълчетата на устата си в подобие на усмивка.

— Май сте строшили ръката на този човек. Можете ли да му прегледате костите? Все пак сте лекар, нали?

Свенсон погледна Фелпс и срещна умоляващите му очи. Колко време бе минало? Вероятно часове. Нещастникът сигурно страдаше ужасно. Свенсон вдигна окованата си китка и каза:

— Ще трябва да ме освободите, но да, разбира се, мога да направя нещо. Имате ли дърво за шина?

— Всъщност имаме гипс или нещо подобно, така поне каза Лоренц. Използват го в мината за укрепване на ронещи се стени. Полковник, ще придружите ли доктора и Фелпс? Ако доктор Свенсон се отклони от задачата си дори съвсем малко, ще съм ви задължен, ако направо му отсечете главата.

Тръгнаха покрай импровизираната класна стая към Лоренц. Докато минаваха, Свенсон не можа да се сдържи и хвърли поглед към госпожица Пул, която срещна очите му със зашеметяваща усмивка. Каза нещо на слушателите си, за да се извини, и след миг забърза да го настигне.

— Докторе! Не мислех, че ще ви видя отново, или поне не толкова скоро и със сигурност не тук. Казаха ми — тя погледна дяволито Аспиш, — че сте се изложили ужасно и насмалко не сте убили почетния ни гост! — Поклати глава, все едно той беше очарователно палаво момченце. — Казват, че враговете често са много близки по характер, а това, което ги разделя, е нагласата на ума, а както всички знаем, нагласите са нещо крайно гъвкаво. Защо не се присъедините към нас, доктор Свенсон? Простете ми за прямотата, но когато ви видях за първи път в „Сен Роял“, нямах представа, че сте авантюрист — славата ви се разраства от ден на ден, дори до висотите на бедния Кардинал Чан, който, доколкото разбрах, вече не ви е конкуренция в героичните начинания.

Свенсон не можа да се сдържи и потрепна при думите й. Госпожица Пул го хвана свойски под ръка, което очевидно ядоса полковник Аспиш. Парфюмът й беше сандалово дърво като на госпожа Марчмур. Нежните й ръце, завладяващо нежният аромат, потта около врата му, пулсирането в главата му, оскърбителната жизнерадостност на тази жена — на доктор Свенсон му се струваше, че умът му ще кипне. Тя се изкикоти на неудобството му.

— Сега, разбира се, остава да ми кажете, че сте спасител и защитник на жените — чух и това тази вечер. Но вижте… — тя се обърна и махна към роднината на Баскомб на пейката, която веднага помаха в отговор с обнадеждената енергичност на размаханата опашка на напердашено куче. — Ето я Памела Хосторн, настоящата господарка на Тар Менър, напълно щастлива въпреки неприятното недоразумение.

— И тя ли премина Процеса ви?

— Още не, но съм сигурна, че ще го направи. Не, просто стана обект на могъщата ни наука. Защото това е наука, докторе, което, надявам се, ще оцените като учен човек. Науката напредва, нали знаете, също като моралната нишка на обществото ни. Понякога напред я теглят действията на тези, които са по-учени, като непокорно дете. Поне това разбирате, нали?

Искаше му се да я обиди, да я нарече курва, да разруши този престорен приятен флирт, но не можеше да се съсредоточи, за да оформи подходящата обида. Беше толкова замаян, че му се повдигаше. Вместо това се опита да се усмихне.

— Много сте убедителна, госпожице Пул. Може ли да ви питам нещо, тъй като съм чужденец?

— Разбира се.

— Кой е онзи човек?

Свенсон се обърна и кимна към високия мъж до Крабе, който гледаше към кариерата, все едно бе някой от Борджиите и се усмихваше подигравателно от папския балкон. Госпожица Пул се изкиска отново и го потупа снизходително по ръката. Хрумна му, че преди Процеса тя не е притежавала такава сила, и все още търсеше правилното й изражение — дали за нея той беше дете, ученик, невеж инструмент или куче, което трябваше да се дресира?

— Ами това е херцогът на Сталмере. Роден брат на старата кралица.

— Не знаех.

— Така е. Ако кралицата и децата й умрат, да не дава господ, херцогът ще наследи трона.

— Това е доста умиране.

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Херцогът е най-довереното лице на нейно величество. Като такъв той работи много близко с настоящото правителство.

— Изглежда близък с Крабе.

Тя се разсмя и понечи да каже нещо остроумно, но Аспиш грубо я прекъсна:

— Стига толкова. Той е тук, за да намести ръката на този човек. А после ще умре.

Тя прие прекъсването с достойнство и се обърна към Свенсон.

— Перспективата не е хубава, докторе. На ваше място бих обмислила да сменя съюзниците си. Наистина, не знаете какво пропускате. А ако не разберете… няма ли да е тъжно?

Кимна му със закачлива усмивка и се върна при пейките. Свенсон погледна Аспиш, който я гледаше с явна наслада. Тя Аспиш или Лоренц бе опипвала в частната стая в „Сен Роял“? Лоренц — беше почти сигурен, но Лоренц изглеждаше прекалено увлечен в топенето на метал, за да се безпокои за това. Свенсон видя как докторът изля едно от шишенцата от патрондаша си в метална чаша, която помощниците му се готвеха да сложат в горящата пещ. Запита се какъв е всъщност химическият процес — изглежда, имаше няколко отделни стъпки на рафиниране… дали те служеха за различни неща, за да направят индиговата смола подходяща за различен вид употреба? Погледна към госпожица Пул и се запита къде е стъклената й книга сега. Ако успееше да я вземе…

И отново бе прекъснат от Аспиш — полковникът го извъртя към Фелпс, който с мъка се опитваше да свали черното си палто. Свенсон погледна Аспиш, за да го помоли за шини и може би бренди за болката на мъжа, и видя върху лицето му, открояващи се на светлината от пещта като татуировките на някой туземец островитянин, виещите се белези на Процеса. Как не ги беше забелязал досега? Не можа да се сдържи и се разсмя на глас.

— Какво? — изръмжа полковникът.

— Вие — дръзко отвърна Свенсон. — Лицето ви е като на клоун. Знаете ли, че последния път, когато видях Артър Трапинг — който беше в ковчега, имайте предвид, — лицето му беше досущ като вашето? Мислите ли, че само защото са разширили ума ви, сте в по-малка степен тяхно средство?

— Млъкнете, преди да съм ви убил! — Аспиш го блъсна към Фелпс, който се дръпна и се присви от болка.

— Така и така ще ме убиете. Чуйте, Трапинг беше мъж с влиятелни приятели, беше човек, от когото имаха нужда. Вие не можете да претендирате за това — вие сте просто „онзи с войниците“ и собственото ви издигане би трябвало да ви показва колко лесно можете да бъдете сменен и вие. Пазете се от вълците, когато тръгнат да ловуват — това е робство, полковник, и вашият разширен ум би трябвало да е достатъчно широк, за да го види.

Аспиш жестоко го зашлеви с опакото на ръката си и Свенсон се просна на земята. Примига и тръсна глава. Видя, че Лоренц е чул шума и се е обърнал към тях, черните очила скриваха изражението му.

— Намести му ръката!

Гипсът всъщност се оказа някакво запечатващо средство за пещта, но Свенсон реши, че ще свърши работа. Счупванията бяха чисти и на Фелпс трябваше да му се признае, че не припадна, макар че на Свенсон това признание винаги му се струваше съмнително. Ако беше припаднал, за всички щеше да е по-леко. А така го остави разтреперан и изтощен, седнал на земята с гипсирана ръка. Отсечено му се бе извинил за неудобството, че му е строшил ръката, и го бе уверил, че всъщност е искал да удари херцога, и Фелпс бе отвърнал, че, предвид обстоятелствата, било напълно разбираемо.

— Вашият другар… — започна Свенсон, докато бършеше ръце в някакъв парцал.

— Боя се, че го довършихте — отговори Фелпс, гласът му бе някак отнесен заради болката, тих и шумолящ като суха оризова хартия. Кимна към брезента. Сега, когато бяха по-близо, Свенсон видя, че освен женския крак оттам стърчи и черна мъжка обувка. Как му беше името — Старк? Теглото на убийството се стовари тежко на раменете му. Погледна Фелпс, сякаш трябваше да каже нещо, и видя, че очите на мъжа вече са зареяни другаде и че хапе устни от болка.

— Така става на война — презрително каза Аспиш. — Когато си избрал да се биеш, си избрал да умреш.

Погледът на Свенсон се върна към покритите тела. Отчаяно се опитваше да си спомни с какви обувки беше Елоиз. Можеше ли това да е нейният крак? Колко хора, за бога, имаше под брезента? Трябваше да са поне четирима, ако се съдеше по височината, дори повече. Надяваше се, че след като бяха заловили него, няма да си правят труда да претърсват странноприемницата или гарата на сутринта и че тя би могла някак да избяга.

— Ще оцелее ли? — чу лукавия подигравателен глас на доктор Лоренц, който дойде при тях. Бе смъкнал очилата на врата си и гледаше Фелпс, но дори не изчака да получи отговор. Очите му стрелнаха Свенсон, професионално преценяване, което не откри нищо друго, освен също толкова професионално дълбоко подозрение, а после се преместиха към Аспиш. Лоренц кимна към помощниците си, които се бяха приближили откъм пещта, и продължи: — Ако искаме да се отървем от доказателствата, сега е моментът. Пещта е готова и оттук нататък само ще изстива — колкото повече чакаме, толкова по-различими ще са останките.

Аспиш погледна през кариерата и вдигна ръка, за да привлече вниманието на Крабе. Министърът явно разбра какво му сочи полковникът, кимна одобрително и Аспиш се провикна към мъжете на Лоренц:

— Действайте!

Мъжете отметнаха брезента и почнаха по двама да вдигат труповете за ръцете и краката. Свенсон се олюля. Най-отгоре на купа бяха двете жени от таванската стая — плътта им все още светеше в синьо. Под тях бяха Коутс и Старк и още някакъв мъж, когото смътно си спомняше от влака — и неговата кожа светеше (явно бяха показали книгата и на мъжете). Гледаше с ужас как отнасят първите две тела до пещта и отварят по-голямата вратичка за зареждане, зад която бушуваха нагорещените до бяло пламъци. Извърна лице. Стомахът му се преобърна от миризмата на горяща коса. Аспиш го сграбчи за рамото и го блъсна през кариерата към Крабе. Свенсон смътно усещаше как Фелпс се препъва някъде зад тях. Поне Елоиз я нямаше тук… поне това й бе спестено…

Когато минаха покрай госпожица Пул за втори път, я видя да раздава книги на хората по пейките — тези бяха с червена вместо с черна кожена подвързия — и да шепне нещо на всеки. Предположи, че това е новият код и ключът за новите съобщения. Тя видя, че я гледа, и се усмихна. От двете й страни бяха мъжът и жената, при които отначало бе седнал във влака. Едва ги позна. Макар да се бяха преоблекли — неговите дрехи бяха изцапани с машинно масло и сажди, а нейните й бяха видимо широки, промяната бе по-скоро в лицата им. Там, където преди бе имало напрежение и подозрение, Свенсон видя лекота и увереност — сякаш бяха съвсем различни хора. Те също му кимнаха и се усмихнаха ведро. Запита се кои ли са те в обществото, кого са предали току-що и какво са открили в стъклената книга, та да ги промени толкова.

Мъчеше се да осмисли всичко това, напрягаше уморения си мозък да работи, но не се получаваше. Каква беше разликата между стъклената книга и Процеса? Книгата очевидно можеше да убива, макар че това изглеждаше почти жестоко произволно като токсичната реакция към медузи например, защото той се съмняваше, че смъртните случаи са нарочни или планирани. Но какво правеше книгата? Елоиз му бе разказала, че е потънала в нея, говорила бе за видения. Той си помисли за смайващите свойства на картата от синьо стъкло и после го пренесе към преживяването с книга… но какво друго… чувстваше, че е близо до нещо… писането… в книгата трябва да се пише, мислите трябва да се запечатат… това ли правеха? Спомни си описанието на Чан на Института, за мъжа, който изпуснал книгата, докато я правел — докато някак си и правел от Анжелик — мъжът от кухнята на Крабе. Каква беше разликата между това да използваш един човек, за да направиш книгата, а после да използваш тези хора тук, за да пишат в нея… или да бъдат привлечени в ноктите й като в паяжина? Ами Процесът? Струваше му се, че това е просто превръщане — химически електрически процес, който използва свойствата на индиговата смола, индигова смола, някак стопена на стъкло, за да повлияе на характера: да свали задръжките и да размие лоялността. Дали просто не изтриваше моралните устои? Или ги пренаписваше? Помисли си колко много може да постигне в живота човек без скрупули или сто такива човека, които работят заедно и броят им нараства всеки ден… Не, трябваше да се върне на първоначалния въпрос: каква беше разликата между Процеса и книгата? Обърна се и погледна госпожица Пул и малката й класна стая сред куповете шлака. Беше въпрос на посока, осъзна изведнъж. В Процеса енергията се вливаше в обекта, като изтриваше задръжките и го обръщаше на страната на каузата. При стъклената книга енергията биваше изсмуквана от обекта — заедно със (или под формата на енергията на спомените му) специфични преживявания от живота му. Несъмнено това беше изнудването: тайните, които тези нещастни лакеи трябваше да издадат, сега бяха отделени в книгата на госпожица Пул, а книгата — също като картите — позволяваше на всеки да преживее тези срамни случки. Нямаше да има отричане нито край на властта на Кликата над замесените по този начин.

Вече му се струваше по-смислено — книгите бяха инструменти и можеха като всяка друга книга да бъдат използвани за различни цели в зависимост от това какво имаше в тях. Освен това бе възможно да са направени по различни начини по различни причини — някои да са написани изцяло, а в други да има празни страници. Нямаше как да не се сети за ярките смущаващи картини на Оскар Вайланд — композиции, които открито изобразяваха Процеса, а обратната страна на всяко платно бе изписано с алхимични символи. Дали творбите на този човек лежаха в основата на книгите? Само да беше жив! Възможно ли бе графът — очевидно майсторът на тази извратена наука в Кликата — да си е присвоил тайните на Вайланд и после да е наредил да го убият? Докато мислеше за книгите и предназначението им, изведнъж се запита дали Д’Орканч бе възнамерявал да направи книга само от Анжелик — обширните приключения на една жрица на удоволствието. Това би било най-убедителното изкушение за каузата му, предлагащо подробните преживявания от хиляди нощи в бордея, без човек дори да излиза от стаята си. И все пак това би бил само един пример… границата бе самото усещане — какви приключения или пътешествия, или тръпки, познати от някого, не биха могли да бъдат запечатани в някоя от тези книги, за да ги консумира всеки, тоест, за да ги изпита лично? Какви разкошни пиршества? Какви количества вино? Какви битки, милувки, какви духовити разговори… наистина нямаха край… и нямаше край това, което хората биха платили за такава забрава.

Обърна се и погледна госпожица Пул и усмихнатата двойка. Какво се бе променило у тях? Какво бе убило други, а бе пощадило тези двамата? Някак си бе важно да разбере — защото това беше вълничка, нещо, което не вървеше гладко. Само да имаше начин да разбере — но всяка представа за това кои са били тези хора или какво ги бе убило се разпадаше на прах. Изсумтя ядосано — може би все пак имаше достатъчно податки. Кожата им бе станала синя — това не се бе случило с оцелелите. Замисли се за двойката, преобразена от подозрителна враждебност в открита дружелюбност… И се препъна, когато мисълта го връхлетя. Аспиш го хвана за рамото и го блъсна напред.

— Тръгвай! Съвсем скоро ще си починеш! Завинаги.

Доктор Свенсон почти не го чу. Спомни си Елоиз — как можеше да не помни какви скандали за семейство Трапинг или за Анри Сонк може да бе разказала? Беше го казала така, все едно не беше имало какво да разказва, но Свенсон знаеше, че спомените й са й били отнети също както спомените за злоба, несправедливост и завист са били отнети от продажната млада двойка, за да бъдат записани в книгата. А онези, които бяха умрели… какво бе казал Д’Орканч за Анжелик? Че енергията „за съжаление“ тръгнала в друга посока… и тук сигурно се беше случило същото… енергията на книгата трябва да беше навлязла по-дълбоко в хората, които бяха умрели, бе оставила следата си, докато ги бе изцеждала до дъно. Но защо точно тях? Погледна усмихнатите лица около госпожица Пул. Никой от тях не можеше да си спомни точно какво е разкрил — всъщност знаеха ли изобщо защо са тук? Поклати глава очарован — всеки можеше безопасно да бъде изпратен обратно към живота си, без да си спомня какво е направил, освен че е бил в провинцията и няколко странни смъртни случая. Но кога ли бе липсвал начин да се обясни смъртта на незначителни хора? Кой би възразил — кой изобщо би си спомнил за убитите?

За миг мислите му с болка се прехвърлиха на Корина — на степента, до която истинският спомен за нея живееше единствено в неговите гърди — и усети в себе си разгарящ се гняв. Смъртта на Старк му тежеше, но прие думите на глупака Аспиш (защо тези хора винаги свеждаха сложността на света до едносрично мислене — империя от сумтене?) като напомняне кои са враговете му. Той не беше Чан — не можеше да му е приятно да убива, нито да убива достатъчно добре, за да опази живота си. Той беше Абелард Свенсон. Знаеше какво правят тези негодници и кой от тях го прави: горе на балкона площадка Харалд Крабе и херцогът на Сталмере. Ако убиеше тях, Лоренц, Аспиш и госпожица Пул нямаха значение — каквито и злини да вършеха по света, те щяха да са ограничени само до тесния си обхват и накрая щяха да ги запратят в същото несъмнено недоволство, което бяха познавали преди славното си спасение в Процеса. Процесът зависеше от организацията на Кликата — от тези двамата, от Д’Орканч, Лакер-Сфорца и Сонк. И от Робърт Вандаариф… той сигурно бе водачът. Доктор Свенсон изведнъж осъзна, че дори да успее да избяга, няма да срещне Чан или госпожица Темпъл на гара „Стропинг“. Те или бяха мъртви, или в Харшморт.

Но какво можеше да направи? Аспиш беше висок, силен, въоръжен и зъл — вероятно дори можеше да се мери с Чан. Доктор Свенсон беше невъоръжен и изтощен. Обърна се и погледна пещта. Лоренц вървеше към тях и сваляше ръкавиците си. Горе Крабе и херцогът си говореха тихо — по-точно говореше Крабе, а херцогът кимаше на думите му, лицето му беше ледено безстрастно. Свенсон преброи петнайсет дървени стъпала до платформата, на която стояха. Ако успееше да се затича и да ги стигне преди Аспиш — Крабе отново щеше да се хвърли пред херцога… Замисли се какво има в джобовете — нямаше ли някакво оръжие? Изсумтя — парче молив, табакера, стъклената карта… Картата! Може би щеше да успее да я строши, докато тичаше, и да използва назъбения край — да резне Крабе по гърлото и после да вземе херцога за заложник, да го повлече по стълбите и някак си — дали каретата го чакаше горе? — да стигне до гарата или чак до града. Лоренц се приближаваше. Това беше идеалното отвличане на вниманието. Свенсон небрежно пъхна ръка в джоба си, за да намери картата. Подготви се да се затича.

— Полковник Аспиш — извика доктор Лоренц. — Почти…

Аспиш жестоко удари Свенсон по тила и го събори на колене.

Някъде отзад — сякаш от километри — се чу тихият смях на Лоренц.

— Не си го и помисляй! — изсъска Аспиш над ухото му.

Свенсон знаеше, че вероятно ще умре, но също така знаеше, че ако не се изправи, ще изгуби и нищожния шанс, който има. Изплю се, избърса уста с ръкав и със смътна изненада забеляза, че все още стиска в ръка синята карта. С нечовешко усилие опря другата си ръка на мръсната земя и се надигна. Изправи се, залитна и Аспиш го хвана за яката, за да не падне. Лоренц продължаваше да се смее, а Крабе се провикна някъде отгоре:

— Доктор Свенсон! Да ви е хрумнало нещо ново за местонахождението на другарите ви?

— Казаха ми, че са мъртви — извика той в отговор, гласът му беше дрезгав и слаб.

— Може и да са — отвърна Крабе. — Може би ви отнехме предостатъчно време.

Зад себе си чу металическия звук, когато полковник Аспиш извади сабята си. Трябваше да се обърне и да се изправи срещу него. Трябваше да счупи картата на две и да забие острия ръб във врата му в очите му или… не можеше да се обърне. Можеше единствено да гледа доволното лице на Крабе, надвесено над перилото. Свенсон посочи стените на кариерата и викна на заместник-министъра:

— Мекленбург.

— Моля?

— Мекленбург. Тази кариера. Разбирам връзката, вашата индигова смола. Това може да е само малък залеж. Мекленбургските планини трябва да са пълни с нея. Ако контролирате херцога, властта ви няма край… такъв ли е планът ви?

— План ли, доктор Свенсон? Боя се, че такъв е случаят. Планът е какво да правим с властта, която успяхме да постигнем. С помощта на мъдри люде като нашия херцог тук…

Свенсон плю с презрение и Крабе спря насред изречението.

— Толкова вулгарно…

— Вие обидихте страната ми — отвърна Свенсон. — Обидихте и тази. Ще си платите, всички до един.

Крабе погледна над рамото на Свенсон към полковник Аспиш и каза:

— Убийте го!

Изстрелът го изненада, тъй като бе очаквал удар със сабя — и му отне още миг да осъзнае, че не той е улученият от куршума. Чу писъка — отново се запита дали излиза от неговата уста — и после видя как херцогът на Сталмере полита към парапета, стиснал дясното си рамо, а между дългите му бели пръсти, притискащи раната, блика кръв. Крабе се обърна, устата му се отваряше и затваряше беззвучно. Херцогът се свлече на колене, главата му се плъзна по перилата. Над и зад тях, стиснала здраво револвера с две ръце, стоеше Елоиз.

— По дяволите, госпожо! — изкрещя Крабе. — Знаете ли кого застреляхте? Това е углавно престъпление! Държавна измяна! — Тя стреля пак и този път куршумът прониза херцога в гърдите и оттам бликна гъст фонтан кръв. Устата на Сталмере се отвори изненадано от ужасяващата агония и той се строполи на дъските.

Свенсон бързо се завъртя, почерпил нови сили от спасението си, и — спомняйки си нещо, което някога бе видял в един пристанищен бар — настъпи ботуша на полковник Аспиш, като в същия момент го блъсна силно с две ръце. Полковникът политна назад, а Свенсон отпусна цялата си тежест върху крака му, така че полковникът не можеше да запази равновесие и да спре падането си. Свенсон чу как костите изхрущяха, когато полковникът се стовари на земята и изкрещя от гняв и болка. Отскочи встрани — Аспиш, макар и на земята, размахваше сабята си — и се втурна към стълбите. Елоиз стреля отново — но не улучи Крабе, който се беше свил в ъгъла на площадката, прикрил лицето си с ръце. Свенсон се засили и го удари в корема. Крабе се сви надве със стон, ръцете му стиснаха корема му. Свенсон замахна пак към вече откритото лице на заместник-министъра и онзи се свлече на земята. Свенсон изпъшка — не беше предполагал колко болят ръцете от такива удари — и запреплита крака към спасителката си.

— Бог да те поживи, мила моя — каза задъхано, — спаси ми живота. Нека да се качим…

— Идват! — каза тя, в гласа й се надигна страх. Той погледна назад и видя помощниците на Лоренц и групата мъже от пейките да тичат към тях. Лоренц бе помогнал на Аспиш да се изправи и накуцващият и подскачащ полковник размахваше сабята си и ревеше заповеди.

— Убийте ги! Убийте ги! Те убиха херцога!

— Херцога ли? — прошепна Елоиз.

— Постъпи правилно — успокои я Свенсон. — Те са много, така че извинявай… — Посегна и взе револвера. Запъна ударника и скочи върху треперещия от страх Крабе. Мъжете се втурнаха по стълбите, а Свенсон хвана министъра за лакътя, вдигна го на колене и притисна дулото към ухото му. Мъжете Спряха под платформата, гледаха Свенсон и Елоиз с омраза. Свенсон погледна през парапета и извика на Лоренц и Аспиш:

— Ще го убия! Знаете, че ще го направя! Отзовете хората си!

Погледна към тълпата и видя, че тя прави път на госпожица Пул. Тя застана на платформата и с ледена усмивка попита:

— Добре ли сте, господин министър?

— Жив съм — измънка Крабе. — Доктор Лоренц приключи ли работата си?

— Да.

— А вашите повереници?

— Както виждате, съвсем добре са — горят от желание да ви защитят и да отмъстят за херцога.

Крабе въздъхна.

— Може би така е най-добре, да. Ще трябва да приготвите тялото му.

Госпожица Пул кимна, погледът й се плъзна покрай Свенсон към Елоиз.

— Изглежда сме ви подценили, госпожо Дужон!

— Оставихте ме да умра! — извика Елоиз.

— Разбира се — извика Крабе. — Вие се провалихте на изпитанието. Изглеждаше, че наистина ще умрете, като другите. Нищо не можеше да се направи. Грешите, като вините Елспет. Освен това вижте се, толкова сте дръзка!

— Смятате ли, че сме прибързали с решението си, господин министър? — попита госпожица Пул.

— Да. Може би госпожа Дужон все пак ще се присъедини към нас.

— Да се присъединя към вас? — извика Елоиз. — Да се присъединя? След всичко… след всичко, което…

— Забравяте нещо — прекъсна я госпожица Пул. — Дори вие да не помните защо дойдохте, аз добре помня всяка противна малка тайна, която ни предложихте в замяна на издигането си.

Елоиз стоеше с отворена уста. Погледна Свенсон, после пак госпожица Пул.

— Аз не… не мога…

— Искахте го преди — каза госпожица Пул. — И все още го искате. Доказахте, че сте доста дръзка.

— Нямате избор, мила моя — каза Крабе с въздишка.

Свенсон видя объркването по лицето на Елоиз и притисна силно пистолета към ухото на Крабе, за да го накара да млъкне.

— Не ме ли чухте? Тръгваме веднага!

— О, да, доктор Свенсон. Чухме ви съвсем ясно — измърмори Крабе и потръпна. Вдигна очи към госпожица Пул. — Елспет?

Ледената усмивка не бе слязла от лицето й.

— Какъв кавалер сте само, докторе. Първо госпожица Темпъл, а сега госпожа Дужон — истински колекционер на сърца. Никога не бих предположила.

Свенсон дръпна Крабе към стълбите.

— Да тръгваме…

— Елспет… — изграчи заместник–министърът.

— Няма — заяви госпожица Пул.

— Моля? — попита Свенсон.

— Няма. Колко патрона са останали в револвера ви?

Аспиш се провикна отдолу, безплътен глас:

— Тя стреля три пъти, а в барабана има шест патрона.

— Така значи — продължи госпожица Пул и посочи струпалите се под тях мъже. — Три изстрела. Ние сме поне десет души, а вие в най-добрия случай можете да застреляте трима. Ще ви хванем.

— Но първият, когото ще застрелям, е министър Крабе.

— По-важно е работата ни да продължи, а вашето бягство може да я застраши. Съгласен ли сте, господин министър?

— За съжаление, Свенсон, дамата е права…

Свенсон го перна по главата с дулото на револвера.

— Млъквай!

Госпожица Пул се обърна към мъжете:

— Доктор Свенсон е германски агент. Той успя да причини смъртта на благородния брат на самата кралица.

Доктор Свенсон погледна Елоиз. Очите й се бяха разширили от страх.

— Бягай — каза й. — Аз ще ги задържа…

— Не си правете труда, госпожо Дужон — каза госпожица Пул.

Не можем да позволим на нито един от двама ви да си тръгне, наистина не можем. И ви обещавам, докторе, че колкото й време да спечелите със смелостта си за своята съюзница, с тази рокля тя няма да надбяга тези господа на трите мили открит път.

Свенсон не знаеше какво да прави. Не вярваше, че биха пожертвали Крабе толкова лесно, но можеше ли да рискува живота на Елоиз? Но ако се предадеше, каква надежда за оцеляване щяха да имат? Никаква! Щяха да станат пепел в пещта на Лоренц — ужасяваща мисъл…

— Докторе… Абелард — прошепна Елоиз безпомощно.

— Няма да се присъединявате към тях! — викна той. — Не бива!

— Ами ако иска да остане? — дяволито попита госпожица Пул.

— Не иска… не може. Млъкнете!

— Доктор Свенсон! — викна Лоренц и Свенсон се приближи до парапета, като влачеше заложника си, и погледна надолу. Лоренц беше отишъл до големия брезент. — Може би това ще ви убеди в голямата ни цел!

Дръпна някаква връв и брезентовото покривало се свлече. И мигом огромното съоръжение под него се издигна рязко на двайсетина стъпки. Беше огромен цилиндричен газов балон, въздушен кораб, дирижабъл. Щом се издигна до края на въжетата, които го държаха, Свенсон видя перки, мотори и огромната кабина отдолу. Машината беше по-голяма, отколкото си мислеше, уголемяваше се като насекомо, което излиза от пашкула си, подпорите на железния скелет се запъваха по местата си, докато се издигаше — и цялата беше боядисана така, че да се слива с най-тъмното среднощно небе. Ако летеше през нощта, дирижабълът щеше да е почти невидим.

Елоиз изкрещя, Свенсон се обърна и видя, че нечия ръка я е сграбчила за глезена през пролуката в стълбите. Мъжка ръка в червен ръкав. Аспиш се бе пресегнал отдолу, докато Свенсон се беше разсеял от спектакъла на Лоренц като някой наивен глупак. Свенсон гледаше безпомощно как тя се опитва да се освободи, да настъпи китката му с другия си крак — това беше всичко, което бе нужно да развали магията. Мъжете около госпожица Пул се втурнаха напред и отрязаха Свенсон от Елоиз, а Крабе се сви на топка на дъските, и преди Свенсон да успее отново да опре дулото в главата му, мъжете се хвърлиха отгоре му — някой заби юмрук в ченето му, друг го фрасна по главата и той залитна и се удари в парапета. Елоиз извика отново — бяха я хванали.

Мъжете го вдигнаха и го хвърлиха през парапета.

Съвзе се. Безоблачното черно нощно небе се движеше над него, а главата му се удряше безспир в пръстта. Влачеха го за краката. Към пещта, знаеше го.

Къде беше Елоиз? Усещаше болка във врата си и натъртвания навсякъде, но не и острата раздираща агония, която би означавала счупена кост — а така както го дърпаха за краката, а ръцете му се влачеха зад него, щеше да усети. Ръцете му бяха празни — какво бе станало с револвера му? Прокле жалките си опити да се прави на герой. Беше го спасила жена, а той бе предал доверието й с неспособността си. Когато видеха, че е в съзнание, просто щяха да му смажат главата с някой камък. И какво можеше да направи той — невъоръжен, един срещу двама? Помисли за всички, които беше подвел… с какво бе по-различно това?

Мъжете пуснаха краката му. Единият се обърна и го погледна с хитра усмивка, а другият отиде до пещта.

— Буден е! — каза ухиленият.

— Фрасни го с лопатата — отвърна другият.

— Добре — каза първият и се заоглежда да я намери.

Свенеон се опита да седне, да избяга, но тялото му — тромаво и сковано — не го слушаше. Претърколи се на една страна, сви колене и успя да се надигне.

— Къде си тръгнал бе? — провикна се през смях зад него първият. Свенсон потрепери, всеки момент очакваше да усети как лопатата разцепва главата му. Очите му затърсиха някакъв отговор, някаква идея, но единственото, което видя, бе дирижабълът, който се полюшваше в безмилостното черно небе. Нима това бе краят? Толкова прозаичен и толкова брутален, да го посекат като животно във ферма? С внезапен импулс Свенсон се обърна с лице към мъжа и протегна ръка.

— Момент, моля ви.

Мъжът наистина бе вдигнал лопатата и се готвеше да замахне. Другарят му стоеше на няколко стъпки зад него с метална кука, с която явно току-що бе отворил вратичката на пещта — дори от такова разстояние Свенеон усети неимоверната горещина.

— Как мислиш, дали ще ни предложи пари? — каза оня с куката и се ухили.

— Не — каза докторът. — Първо, защото нямам, а второ, защото всичките ми пари така и така ще са ваши, след като ме ударите по главата.

На това мъжете кимнаха, ухилиха се, че е отгатнал плана им, който не можеше да се спре.

— Не мога да ви предложа нищо. Но мога да ви попитам — докато имам дъх, — защото знам, че ще сте любопитни и ще ми е мъчно да оставя такива честни хора — защото знам, че просто правите това, което трябва — в такава жестока опасност.

Те го зяпнаха за момент. Свенеон преглътна и продължи:

— Разбира се, разбира се, никой не ви е казал. Няма значение — не ми е работа да се меся, но заради моята съвест, ще ми обещаете ли да хвърлите този, този предмет в пещта, след като… след като хвърлите мен? — Бръкна в джоба си, извади втората синя карта — не знаеше коя е — и я протегна напред да я видят. — Прилича на просто стъкло, зная, но трябва, заради собствената ви безопасност, да я хвърлите право в огъня. Направете го, или ме оставете аз да го направя…

Преди да успее да каже и дума повече, онзи с лопатата пристъпи напред и грабна картата от ръката му. Отстъпи две крачки назад, изгледа го с враждебна подозрителност, а после погледна в картата. И застина. Другарят му го погледна, после погледна Свенсон, а след това се надвеси над рамото на приятеля си, за да види и той. И също застина, вниманието му бе приковано към онова, което виждаше в нея.

Свенсон гледаше невярващо. Възможно ли беше да е толкова лесно? Пристъпи напред, но докато протягаше ръце към лопатата, картата стигна края на цикъла си и двамата издадоха тихи въздишки, които го накараха да замръзне. След миг обаче те потънаха в повторението, зяпнали, със замаяни погледи. С брутална решителност Свенсон грабна лопатата и замахна два пъти — удари ги с плоското все пак. Хвърли лопатата, взе синята карта и побягна. Не беше използвал ръба — с повече късмет двамата щяха да оживеят.

В стените на кариерата отекна стържещ рев — такъв всепоглъщащ шум, че в първия момент Свенсон реши, че съществува само в мозъка му, нали го бяха удряли по главата. Но не! Беше дирижабълът — моторът и перките му! С какво ли се движеше това чудо — с въглища, с пара? Кабината и металната рамка му се бяха сторили съвсем крехки. Дали някой бе чул разговора му с мъжете? Видял ли го беше някой? Вдигна глава и присви очи към демоничния въздушен кораб — къде се бе дянал монокълът му? Дирижабълът се бе издигнал на височината на ръждивочервените стени, завързан за дъното на кариерата само с няколко тънки въжета. На прозорците на гондолата се виждаха силуети, прекалено далеч, за да ги различи. Не го интересуваха — какво бе станало с Елоиз? Щом не я влачеха към пещта заедно с него — ако не беше мъртва, — тогава какво й бяха направили?

Високото стълбище бе празно, само на най-горната площадка се бяха скупчили няколко души, на нивото на увисналата във въздуха кабина. На дъното на кариерата бяха останали трима мъже — оправяха се с последните въжета и гледаха нагоре.

Доктор Свенсон закуцука към стълбата. Избърса уста с мръсния си ръкав и се изплю — бе вкарал в устата си повече прах, отколкото бе избърсал. По лицето му имаше кръв — негова ли беше? Нямаше представа. Хората горе на площадката сигурно бяха мъжете и жените от влака. Госпожица Пул с тях ли беше? Не, едва ли. Те бяха изпълнили задачата си. Госпожица Пул щеше да им маха от гондолата и да отлети за Харшморт с останалите. Но къде беше Елоиз?

Свенсон ускори крачка, пръстите му автоматично извадиха табакерата. Бяха му останали три цигари и докато куцаше напред, той успя да запали една и напълни дробовете си с тежък лютив дим. Очите му се насълзиха, но въпреки това димът му доставяше удоволствие, някак си го връщаше към задачата му. Да, той ставаше непреклонен, неудържим, легендарен противник. Изплю се пак и погледна надолу, за да види дали в храчката има кръв и нещо в пръстта отрази светлината. Стъкло. Монокълът му! Верижката се бе скъсала, докато го бяха влачили, но стъклото бе здраво! С глупава усмивка той го вдигна и го позабърса, колкото можа, после извади ризата от панталоните си и го избърса още веднъж, защото ръкавът му безнадеждно го беше зацапал. Сложи си го.

Крабе стоеше на един отворен прозорец и викаше на някого на стълбите — на Фелпс, който явно се беше възстановил достатъчно, за да пътува сам. До Крабе на прозореца наистина стоеше госпожица Пул и махаше за сбогом. Не видя Лоренц — може би той управляваше кораба. Доктор Свенсон не знаеше нищо за това как работят тези съоръжения, дори не знаеше как изобщо се задържат във въздуха. Аспиш сигурно също бе вътре. Къде беше трупът на херцога? Дали го бяха качили в някоя каруца, която Фелпс да върне в града? Там ли щеше да намери и Елоиз — жива или мъртва? Изглеждаше вероятно. Трябваше да се качи по стълбите и да ги последва в Тар Вилидж.

Беше стигнал средата на кариерата, въздушният кораб се извисяваше все по-голям над него с всяка крачка. Засега никой не го беше забелязал и не бе погледнал към двамата зашеметени мъже. Но все някой щеше да се обърне — онези, които се оправяха с въжетата, щяха да ги развържат всеки момент. Никога нямаше да успее да се качи по стълбите — не можеше да надбяга и малко дете. Трябваше да се скрие. Спря и се огледа за някоя ниша в скалата — и изведнъж нещо тупна в пръстта на десетина метра от него. Погледна го — не можеше да види какво е, — а после обърна очи нагоре, откъдето бе паднало. И там, на задното прозорче на гондолата на дирижабъла видя долепена до стъклото ръка и бледо неясно лице. Погледна пак към падналия предмет. Беше книга… черна книга с кожена подвързия… отново вдигна очи.

Това беше Елоиз. Той беше глупак.

Втурна се напред точно когато най-близкият мъж, който освобождаваше въжетата, най-сетне случайно се обърна в негова посока. Свенсон се наведе и го удари с рамо в корема, при което и двамата паднаха, а въжето се освободи от колчето, на което бе завързано. Започна да се вие около тях като змия, докато дирижабълът се издигаше и опъваше другите въжета. Другите двама мъже ги развързаха, помислили, че това е бил сигналът, но осъзнаха грешката си, когато въжетата просто се изплъзнаха от ръцете им. Свенсон с мъка се изправи и се хвърли към мятащото се въже — беше луд, почти пелтечеше от ужас — и пъхна ръката си в примката на края му. Дирижабълът подскочи нагоре и дръпна Свенсон три-четири стъпки във въздуха.

А после корабът се заиздига в нощното небе. Доктор Свенсон риташе с крака и стискаше въжето по-силно, отколкото някога си бе представял, че може. Прелетя покрай групата на стълбите, люшкаше се като човешко махало. Изведнъж се озова извън кариерата над някаква поляна. За един кратък изкушаващ миг меката трева беше току под краката му — можеше ли да падне и да оцелее? Ръката му бе оплетена във въжето. Страхът бе направил хватката му желязна и преди да успее да прекара друга мисъл през вцепенения си мозък, корабът се заиздига още, а поляната оставаше все по-далеч и по-далеч.

Над него и около него бе черна нощ, леденият вятър го подмяташе. Доктор Свенсон погледна безпомощно невъзможно далечната гондола и започна да се катери — слагаше едната си окървавена ръка над другата, пъшкаше, хлипаше, стиснал очи в агония, всички ужасии на ада виеха под краката му.

Към следващата част или към съдържанието

Гордън Далкуист Стъклените книги на крадците на сънища (6)

Метаданни

Данни

Стъклените книги на крадците на сънища

Информация

История

Сваляне / Връзки

6.Кариерата

Гордън Далкуист
Стъклените книги на крадците на сънища (6)

6.
Кариерата