Серия
Госпожица Темпъл, доктор Свенсон и Кардинал Чан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Books of the Dream Eaters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Гордън Далкуист. Стъклените книги на крадците на сънища

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-285-3


1.
Темпъл

От пристигането й до получаването на написаното на фина хартия писмо от Роже бяха минали три месеца. Госпожица Темпъл не беше виждала самия Роже Баскомб от седем дни. Бяха го повикали в Брюксел. След това в провинциалното имение на болния му вуйчо лорд Тар. След това беше нужен на министъра през цялото време, а после и на заместник-министъра, а най-накрая бе откликнал на настоятелната молба на своя братовчедка, която отчаяно се нуждаела от дискретен съвет по имотни и правни въпроси. Но после госпожица Темпъл бе срещнала същата тази братовчедка — прекаляващата и с храната, и с перуките Памела — в един малък ресторант точно когато Роже би трябвало да успокоява тревогите й. Беше съвсем ясно, че единственият източник на безпокойство за Памела е недостигът на кифли. Госпожица Темпъл започна да се чувства несигурна. Мина ден без никакво известие. На осмия ден, на закуска, тя получи от Роже писмо, в което той със съжаление прекъсваше годежа им и завършваше с любезно изразеното желание тя да се постарае никога да не го търси или вижда до самия край на дните си. Други обяснения нямаше.

Никога не й беше хрумвало, че ще я отхвърли така. Едва обърна внимание на начина, по който я отхвърляше — всъщност тя самата би направила подобно нещо точно така (всъщност го беше правила в редица дразнещи ситуации), — но все пак беше болезнено. Разплака се, легна си, сви се на кълбо и се затресе в безмълвни ридания.

Остана в стаята си цял ден. Вечерта отново плака, сама в тъмното. На следващата сутрин ясносивите й очи бяха зачервени, но тя беше твърдо решена да се заеме с проблема, и то бързо.

Светът й се бе променил, но това съвсем не означаваше, че трябва да е хрисима, защото госпожица Темпъл беше хрисима само в най-изключителни случаи. Нещо повече, някои я смятаха, освен за провинциална дивачка и за истинско малко чудовище, защото макар да беше дребничка, по характер беше безжалостна. Беше израснала на остров, светъл и горещ, сред роби, и понеже беше чувствително момиче, това я беше белязало като камшик — макар част от това белязване да беше увереността, че е неприкосновена за камшиците, и вярата, че това ще си остане така.

Госпожица Темпъл беше на двайсет и пет — стара, за да е неомъжена, но тъй като беше прекарала известно време да разочарова ухажорите си на острова, преди да я изпратят през морето в изисканото общество, това не беше задължително в неин ущърб. Беше толкова богата, колкото можеха да я направят плантациите, и достатъчно умна да разбира, че е естествено хората да се интересуват повече от парите й, отколкото от самата нея, така че не взимаше този материалистичен интерес присърце. Всъщност взимаше присърце много малко неща. Изключението — макар сега да й беше трудно да го обясни и макар че липсата на каквито и да било обяснения я дразнеха — беше Роже.

Госпожица Темпъл живееше в стаи в хотел „Бонифас“, модни, но не абсурдни. Имаше външен салон, вътрешен салон, столова, тоалетна, спалня, стая за двете й камериерки, и още една спалня с тоалетна за възрастната й леля Агата, която се издържаше с малък доход от плантацията и като цяло или ядеше, или дремеше, но беше достатъчно уважавана, за да е подходяща придружителка въпреки разсеяността си. Агата, която госпожица Темпъл бе видяла за първи път, когато слезе от кораба, беше позната на семейство Баскомб. Съвсем естествено Роже беше първият мъж с приемлив статус и хубост, на когото госпожица Темпъл бе представена, и тъй като беше лоялна и разумна млада жена, тя не виждаше причина да продължава да търси. Роже, от своя страна, изглежда, я намираше за хубава и възхитителна, така че се сгодиха.

Всички смятаха, че годежът е добър. Като оставим настрана мнението на Роже, дори тези, които намираха прямотата на госпожица Темпъл за трудна, се съгласяваха, че тя е достатъчно хубава. И радостно се съгласяваха, че е богата. Роже Баскомб беше издигаща се фигура във външно министерство, изкачваше се към върха на истинската власт. Изглеждаше добре, когато беше добре облечен, нямаше крещящи недостатъци и имаше повече брадичка и по-малко шкембе от всички в рода Баскомб от две поколения. Времето им заедно беше кратко, но според опита на госпожица Темпъл, наситено. Бяха споделили главозамайващо разнообразие от ястия, бяха се разхождали из паркове и галерии, бяха се взирали в очите си, бяха си разменяли нежни целувки. Всичко това беше ново за нея: ресторантите и картините, разнообразието от хора, от миризми, музика, шумове — до особената сила на пръстите на Роже, ръката му около талията й, нежния му смях — срещу който по някаква странна причина не възразяваше дори когато знаеше, че е за нейна сметка — и неговия мирис: на сапун, на помада за коса, на тютюн, на дните, прекарани в стаи за срещи сред купчини дебели документи, мастило, восък и лак за дърво; и накрая до унищожаващата за ума й смес от усещания, която й носеха нежните му устни, гъделичкащите му бакенбарди и топлият му търсещ език.

На следващата закуска, въпреки че лицето й беше бледо и очите й бяха подпухнали, госпожица Темпъл се нахвърли върху яйцата и препечените си филийки с обичайното настървение и срещна боязливия поглед на камериерката си само веднъж с властно присвити очи, които бяха като нож в гърлото на всякакъв разговор, камо ли утеха. Агата още спеше. Госпожица Темпъл знаеше (от пресипналото, настойчиво, ароматизирано с виолетки дишане), че леля й беше седяла пред вратата й през целия ден на нейното „мрачно уединение“, но и в този разговор не искаше да участва.

Изхвърча от „Бонифас“ с рокля на зелени и златни цветя, която бе семпла, но много й отиваше, със зелените си кожени боти до глезените и зелена чанта и се запъти към скъпите магазини, които изпълваха улицата на отсамния бряг на реката. Не търсеше нищо определено, но смяташе, че докато разглежда сбраните на едно място богатства на града — на света, — дошли в тези магазини от толкова много различни страни, може да започне да мисли по нов начин за новото си положение. С тази мисъл в ума откри, че жадно минава от щанд на щанд, очите й прелитат по платове, резбовани кутии, стъкло, шапки, дрънкулки, ръкавици, коприни, парфюми, хартии, сапуни, оперни бинокли, игли за коса, пера, мъниста и всякакви лакирани предмети. Не се спря никъде и се озова на другия край на района, в началото на площад „Света Изобел“, по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно.

Небето беше сиво. Тя тръгна обратно, като се взираше още по-напрегнато във всяка екзотична витрина, но — все едно беше риба — не намираше предмета, който щеше да улови вниманието й на въдицата си. Стигна отново до „Бонифас“ и се запита какво всъщност прави. Как така нищо — ама нищичко — не успя да привлече интереса й? Сякаш нещо незнайно я примамваше неизвестно къде.

Така че мина покрай магазините за трети път, като хвърляше уж небрежни погледи, и прекоси площада към величествените сгради от бял камък, в които се помещаваха министерствата, убедена, че интересът й е, така да се каже, незаинтересован. Въпросът не беше толкова в недостатъците на собствената й персона, ако имаше такива, нито в превъзходството — ако имаше такова — на някоя съперница (чиято самоличност тя се опитваше да отгатне от чисто любопитство), а по-скоро в това, че нейният случай беше най-добрият пример, с който разполагаше. Или пък беше единственият пример? Все пак това не означаваше, че се тормози или че страда по изоставилия я Роже Баскомб, нали?

Въпреки тези напълно рационални мисли госпожица Темпъл спря и вместо да продължи към сградите, където Роже несъмнено работеше дори сега, седна на една пейка от ковано желязо и вдигна очи към огромната статуя на света Изобел в центъра на площада. Тъй като не знаеше нищо за мъченицата и не беше вярваща, госпожица Темпъл отчете само вулгарната й екстравагантност: жена, вкопчена в бъчва сред бушуващите вълни, с разкъсани дрехи, разрошени коси, заобиколена от отломки от потъналия кораб, водата около нея се пенеше от заплетеното кълбо змии, които се виеха около пляскащите й крака, завираха се под дрехите й и я душаха, а тя бе отворила уста и викаше към небето — вик, явно чут от двата ангела с крила и роби, които безстрастно я гледаха отгоре. Госпожица Темпъл оценяваше размерите на творбата и техническите умения за направата й, но при все това я намираше за неприлична и неправдоподобна. Като момиче от островите, тя можеше да приеме корабокрушението, както и мъченическата смърт от змии, но ангелите изглеждаха ужасно надменни.

Погледът й най-сетне се отправи към истинския обект на интереса й, белите сгради, и тя бързо си състави план, и за всяка стъпка на този план си намери непоклатимо извинение. Приемаше, че с годежа е свършено. Това, което търсеше, това, което всъщност искаше, беше информация. Беше ли това просто отхвърляне — дали Роже бе предпочел да е сам пред товара да бъде с нея? Беше ли въпрос на лична амбиция — дали я бе отблъснал заради повишение и отговорности? Или просто имаше друга жена, която я беше изместила в чувствата му? Или имаше нещо друго, което тя не можеше да си представи? Всички тези неща бяха еднакви в ума й, с неутрална емоционална стойност, но жизненоважни за способността на госпожица Темпъл да намери мястото си в новия си, променен от загубата живот.

Щеше да е съвсем просто да проследи Роже. Той беше мъж с навици и дори ходеше на обяд по едно и също време и в един и същ ресторант. От другата страна на улицата госпожица Темпъл намери антикварна книжарница и тъй като се налагаше да купи нещо, след като стоя толкова дълго вътре и гледа през прозореца, импулсивно избра пълно четиритомно издание „Илюстрирани жития на морски мъченици“. Книгата беше достатъчно подробна, за да й позволи да се задържи до прозореца, привидно изучавайки цветните илюстрации, докато всъщност гледаше как Роже първо влиза, а после — след час — излиза през тежките врати. Върна се право в министерството. Госпожица Темпъл уреди покупката й да бъде доставена в „Бонифас“ и пак излезе на улицата. Чувстваше се като глупачка.

След миг разсъдъкът й я убеди, че не е толкова глупачка, колкото неопитна наблюдателка. Нямаше смисъл да го гледа извън ресторанта. Само ако беше вътре, можеше да разбере дали Роже се храни сам, или с други, и с кои по-точно — това би било много важна информация. А и освен ако не я беше изоставил само заради работата си — в което се съмняваше, — нямаше да научи нищо, като наблюдава работния му ден. Очевидно беше, че истинските сведения могат да се съберат след работа. Вече бе стигнала другия край на площада и магазините и рязко влезе в един, чиито витрини бяха отрупани с всевъзможни куфари, мушами, тропически шлемове, фенери и свиреп асортимент от бастуни. След малко, след изтощително пазарене, излезе облечена с черна дамска пелерина за път с голяма качулка и хитри джобове. Посещението в друг магазин снабди единия й джоб с театрален бинокъл, а след посещението в трети в другия й джоб натежаха подвързан с кожа бележник и химически молив. След това госпожица Темпъл пи чай.

Между чашите дарджилинг и двете кифли, намазани със сметана, тя започна да пише в бележника, като направи увод на начинанието си и описа подробно свършената досега работа. Това, че вече имаше нещо като униформа и инструменти, правеше всичко много по-лесно и го отдалечаваше от особените й чувства, тъй като задачите, които изискваха дрехи и снаряжение, бяха по дефиниция обективни, дори научни. Като се придържаше към това, тя реши да пише с нещо като шифър, заменяйки личните имена и местата със синоними или игрословици, които се надяваше никой друг, освен нея да не може да разгадае (където се споменаваше министерството, говореше за Минск или дори просто за Русия, а Роже — след сложен поток на мисълта, който започваше с това как той е змия, свалила кожата си, през змия, очарована от привлекателността на други хора, до Индия и накрая, заради все пак забележителното си лично присъствие — стана Раджата). Поради възможността наблюдението й да продължи известно време и при известни неудобства, тя си поръча руло с наденица за по-късно.

Бяха го сложили на масата й опаковано в дебела восъчна хартия, а сега беше в друг джоб на пелерината й.

Макар зимата да вървеше към края си, вечерите бяха по-студени, отколкото обещаваха все по-дългите дни. Госпожица Темпъл излезе от ресторанта в четири — знаеше, че Роже обикновено си тръгва в пет — и нае карета. Каза на кочияша, след като го увери, че ще бъде възнаграден за времето си, че ще следват един джентълмен, най-вероятно в друга карета, и че тя ще потропа, за да му го посочи, когато той се появи. Кочияшът кимна, но не каза нищо. Тя реши, че мълчанието му показва, че това е нещо съвсем обичайно, и се почувства по-уверена. Настани се в каретата, приготви бинокъла и бележника и зачака Роже да се появи.

 

 

Тръпката от преследването премина бързо, понеже също така бързо стана ясно, че Роже се е запътил към собствения си дом и нищо повече. Госпожица Темпъл отново беше принудена да допусне възможността отхвърлянето й да е не в полза на съперница, а, така да се каже, непорочно. Да, възможно беше. Може би дори беше за предпочитане. И наистина, докато каретата й се влачеше към дома на Баскомб — път, който тя познаваше толкова добре, че до вчера почти го бе смятала за свой, — тя разсъждаваше за вероятността друга жена да е заела мястото й в сърцето на Роже. Откровено казано, съвсем не й се струваше вероятно. Като погледнеше ежедневието на Роже — от работа на обяд, пак на работа и у дома, където след вечеря без съмнение потъваше в още работа — бе по-разумно да заключи, че я е поставил на второ място след самонадеяната си амбиция. Това й се струваше глупав избор, понеже чувстваше, че би могла да го подкрепя по всякакви хитроумни и фини начини, но поне можеше да види логиката (погрешна, детинска).

Каретата на Роже спря пред главния вход на къщата, а нейната — на дискретно разстояние зад нея.

Роже обаче не слезе. Вместо това след минутка неговият прислужник Филипс излезе и тръгна към каретата с голям черен вързоп. Подаде го на господаря си, взе черната му чанта и две дебели папки и се прибра, а каретата на Роже пак потегли. Госпожица Темпъл, разбира се, потропа на кочияша да я последва.

Вече се бе стъмнило и госпожица Темпъл бе принудена все повече да разчита на кочияша. Когато се покажеше през прозореца — беше си сложила качулката за потайност, — можеше да зърне каретите пред тях, но вече изобщо не беше сигурна коя е на Роже. Колкото повече пътуваха, толкова повече я обземаше това чувство на несигурност, а сега и първите пипала на вечерната мъгла, изпълзели от реката, започваха да се протягат към тях. Когато спряха, тя едва виждаше собствените им коне.

Кочияшът се наведе и посочи висока тъмна арка над голямо стълбище, което водеше в подобен на пещера осветен от газови фенери тунел. Тя го зяпна и осъзна, че движещата се земя под арката — отначало реши, че са плъхове, втурнали се към някоя канавка — всъщност е тълпа, вливаща се в дълбините долу. Картината беше адска — бледожълт портал, обграден от мрак, вход към ужасяваща бездна.

— Стропинг, госпожице — каза кочияшът и понеже госпожица Темпъл не помръдна, добави: — Гарата.

Ама разбира се, че беше гарата! Тя скочи от каретата, пъхна пари в шепата на кочияша и се втурна към осветената арка. Гара „Стропинг“. Да, Роже се занимаваше с нещо друго.

 

 

Отне й няколко изпълнени с отчаяние секунди да го открие. Тунелът водеше до по-голямо стълбище, което слизаше в главното фоайе и водеше към пероните, всички под огромния украсен балдахин от желязо и покрити със сажди тухли. „Като храм на Вулкан“ — усмихна се госпожица Темпъл, горда, че е запазила остроумието си. Освен да прави сравнения, тя прояви разум и да се хване за един стълб за лампа, да се качи на постамента й и да използва театралния бинокъл, за да огледа отвисоко цялата тълпа — което собственият й ръст не й позволяваше. Видя Роже само след секунди. И отново, вместо да хукне към него, проследи как той отиде до един перон и се качи на влака, който чакаше там.

Госпожица Темпъл забърза към голямото черно табло, на което бяха написани пероните и крайните спирки. Тълпата обаче я заблъска в посока съвсем различна от тази, която искаше, гледката изпод качулката й беше препречена от множество лакти и жилетки. Тя вдигна глава и откри на тавана ориентири — съзвездия от метал, по които да следи напредъка и посоката си, и макар и с огромни усилия, успя да стигне достатъчно близо до таблото, за да прочете написаното на него.

С радост видя, че влакът на Роже — на перон 12 — заминава в 6,23 за Ориндж Канал, но когато се обърна към часовника — поредната ужасна творба с ангели, които стояха от двете страни на огромния циферблат (все едно го крепяха на крилете си) и безстрастно гледаха надолу, изпадна в ужас: беше 6,17. Втурна се към гишето за билети, всъщност се гмурна като риба в морето от палта, след две минути изплува в края на опашката за билети и след още една стигна до самото гише. Поиска задъхано билет до крайната спирка, отиване и връщане, и намусеният касиер прибра ловко парите й и й подаде перфорирания билет и рестото. Госпожица Темпъл ги грабна и хукна към влака.

С един крак на стъпалото на последния вагон, с фенер в ръце, стоеше кондукторът. Беше 6,22. Тя му се усмихна толкова мило, колкото й позволи задъханото й дишане, и се мушна покрай него във вагона. Влакът потегли и тя за малко да падне. Протегна ръце към стената, за да запази равновесие, и чу зад себе си тих кикот. Госпожица Темпъл не беше свикнала да й се смеят при никакви обстоятелства, но сега, вместо да постави нахалника на мястото му, само сви презрително устни и тръгна по коридора, за да си намери място. Още първото купе беше празно и тя седна на средната седалка с лице по посока на движението. От дясната й страна имаше голям прозорец. Докато се успокои, и последните мяркащи се образи от гара „Стропинг“ — перонът, другите влакове, сводестата тухлена пещера — изчезнаха, погълнати от чернотата на някакъв тунел.

 

 

Купето беше облицовано с тъмно дърво и червената кадифена тапицерия на двата срещуположни реда от по три седалки беше доста луксозна. Малък млечнобял глобус светеше мътно, но достатъчно, за да очертае отражението й на тъмния прозорец. Първият й инстинкт беше да свали пелерината и да диша спокойно, но макар да й беше горещо, да беше объркана и да нямаше представа накъде точно пътува, тя беше достатъчно умна да кротува, докато не започне да мисли ясно. Ориндж Канал бе доста далеч от града, почти до брега, на кой знае колко още гари, а Роже можеше да е тръгнал към всяка от тях. Ами ако не отиваше никъде, а просто имаше някаква тайна среща тук, във влака? Във всички случаи беше ясно, че трябва да открие Роже, иначе нямаше как да разбере дали е слязъл някъде, или се среща с някого. Щеше да започне търсенето си, след като кондукторът дойдеше да й провери билета.

Кондукторът обаче не идваше. Вече бяха минали доста минути, а той беше само на два-три метра. Госпожица Темпъл не помнеше да го е видяла да минава покрай купето — може би докато бе влизала? — и започна да се дразни. А и кръшкането му от работа, в добавка към смеха му, я караше да го мрази. Тя излезе в коридора. Нямаше го. Присви очи и тръгна напред, внимателно, защото последното, което искаше — дори с пелерина, — беше ненадейно да се сблъска с Роже. Надникна в следващото купе. Никой.

Във вагона имаше осем купета и всичките бяха празни.

Влакът тракаше, все още в тъмнина. Госпожица Темпъл застана на вратата към следващия вагон и надникна през стъклото. Изглеждаше точно като вагона, в който беше. Отвори вратата и мина — още осем купета без нито един човек в тях. Влезе в следващия вагон и откри съвсем същата ситуация. И четвъртият вагон беше празен — четири поредни вагона! Що за влак беше това?

Тя се втурна в най-близкото купе и отвори прозореца. Перонът беше пуст — никой не се качи и никой не слезе от влака. Самата гара — на табелката пишеше Крамптън Плейс — беше затворена и тъмна. Свирката изсвири и влакът оживя и набра скорост. Мразовит вятър нахлу през отворения прозорец и госпожица Темпъл го затвори. Не беше чувала за Крамптън Плейс и се радваше, че не се беше наложило да слезе там — изглеждаше й безлюдно като сибирската степ. Извади бележника, близна върха на молива и написа: „Крамптън Плейс“. Понеже нямаше какво да добави, прибра бележника, излезе в коридора и с решителна въздишка влезе в петия вагон.

 

 

Усети, че е различен, по миризмата. Другите коридори бяха пропити със смътно индустриалната смес от дим, машинно масло, луга и мръсни парцали, а коридорът на петия вагон миришеше на жасминови цветчета — малко стряскащо, защото тя познаваше този аромат, откакто се бе родила. Развълнувана, госпожица Темпъл се приближи крадешком до първото купе и предпазливо надникна. Отсрещните седалки бяха заети: двама мъже с черни палта и между тях жена с жълта рокля, смееше се. Мъжете пушеха пури; и двамата бяха с подкастрени бради и червендалести лица, все едно бяха екземпляри от една и съща порода яки и силни кучета. Жената носеше домино, направено от паунови пера, които стърчаха над главата й, и само очите й проблясваха иззад маската като скъпоценни камъни. Устните й бяха начервени и когато се смееше, се отваряха широко. И тримата гледаха някого на седалката срещу тях и не забелязаха госпожица Темпъл. Тя се дръпна, а после — знаеше, че е детинско, но не се сещаше какво друго да направи — се наведе и пропълзя покрай купето, като се стараеше да е под нивото на стъклото на вратата. Внимателно се изправи от другата страна, надзърна към отсрещните седалки и замръзна. Гледаше право към Роже Баскомб.

Той не гледаше към нея. Беше с черна пелерина, закопчана на врата, и пушеше тънка пура, кестенявата му коса беше пригладена назад с помада. Дясната му ръка беше с черна кожена ръкавица, лявата, която държеше пурата, беше гола. Госпожица Темпъл го огледа по-подробно и видя, че дясната облечена в ръкавица ръка държи лявата ръкавица. Освен това видя, че Роже не се смее, че лицето му е преднамерено безизразно, изражение, които го беше виждала да приема в присъствието на министъра или заместник-министъра, или на майка си, или на вуйчо си Тар — тоест на тези, на които дължеше уважение. До прозореца — средната седалка беше празна — седеше жена с червена рокля, която пламтеше като огън под тъмната й пелерина с кожена яка. Белите глезени и нежната й шия се мярнаха за миг като бели въглени под пламтящата рокля, докато жената се наместваше на седалката. На тъмночервените й устни играеше открито провокативна усмивка. Жената пушеше цигара с дълго черно лакирано цигаре. Тя също беше с маска — от червена кожа, обсипана с лъскави пайети на мястото на веждите, след което — забеляза госпожица Темпъл с известно неудобство — пайетите оформяха искрящи сълзи, готови да се търкулнат от външните ъгълчета на очите й. Явно жената беше казала това, на което се смееха останалите. Жената бавно издиша облак дим към отсрещните седалки. И сякаш този жест беше заключителната част на остроумието й, другите пак се разсмяха, докато размахваха ръце пред лицата си, за да прогонят дима.

Госпожица Темпъл се дръпна от прозореца и притисна гръб в стената. Нямаше представа какво да прави. От дясната й страна имаше друго купе. Рискува да надзърне вътре и видя на отсрещните седалки три жени с пътнически пелерини над — ако се съдеше по обувките им — елегантни вечерни рокли. Две носеха маски домино, украсени с жълти щраусови пера, а третата — лицето й беше открито — държеше маската в скута си и й оправяше панделката. Госпожица Темпъл смъкна качулката си по-надолу, проточи врат и видя, че на местата срещу жените седят двама мъже, единият с фрак, а другият с тежко кожено палто, с което изглеждаше като мечка. Те също бяха с маски, прости черни домина; мъжът с фрака отпиваше от сребърна плоска, а този с коженото палто барабанеше с пръсти по инкрустираната с перли дръжка на абаносовия си бастун. Мъжът с палтото погледна към коридора и госпожица Темпъл бързо претича покрай купето на Роже и изскочи в другия вагон.

Никой не я последва.

Тя се успокои и се замисли. Всичко, което в крайна сметка беше разбрала, бе, че Роже отива — очевидно без удоволствие и следователно по задължение — на някакво особено празненство, където гостите бяха маскирани. Толкова ли беше необичайно това? Дори за нея да беше, тя знаеше, че това няма значение — все пак не беше запозната с живота в големия град. Замисли се над факта, че Роже не седеше до жената в червено, а далеч от нея — всъщност далеч от всички. Запита се дали е в тяхната компания за първи път. Запита се коя е жената. Другата, с жълтата рокля и с пауновите пера, я интересуваше много по-малко просто защото беше вулгарно отзивчива към остроумието на по-елегантната жена. Мъжете явно не се притесняваха да разкрият самоличността си — сигурно всички се познаваха и пътуваха заедно. В другото купе, тъй като всички бяха маскирани, може би не се познаваха. А може би се познаваха, но не го знаеха заради маските — и цялото удоволствие на вечерта беше в това да гадаеш и да останеш скрит. Госпожица Темпъл реши, че това е всъщност забавно, но знаеше, че нейната рокля, макар и добра за през деня, не е подходяща за такава вечер и че пелерината и качулката й, макар да пазеха в тайна самоличността й за момента, не могат да се сравняват с истинските маски.

Мислите й бяха прекъснати от изтракване откъм другия коридор. Тя се престраши да погледне и видя едрия мъж с коженото палто да излиза от купето на Роже. Без да погледне към нея, той се върна в своето. Госпожица Темпъл въздъхна облекчено: не я беше видял, просто беше ходил в другото купе. Сигурно познаваше жената, реши тя, макар че можеше да е отишъл в купето, за да говори с всеки от хората там, включително с Роже. Роже се срещаше с толкова много хора: от правителството, от бизнеса, от други държави — нещо в сърцето я жегна, когато осъзна колко малък е всъщност нейният кръг познанства. Познаваше света толкова малко, познаваше живота толкова малко и ето я сега, да трепери от страх в празен вагон, малка и смешна.

Докато госпожица Темпъл хапеше устни, влакът отново спря.

Тя пак се втурна в едно купе и отвори прозореца. Перонът отново беше празен, гарата беше затворена и тъмна. На табелата пишеше Пакингтън — още едно място, за което не беше чувала, но тя все пак го записа в бележника си. Влакът тръгна и тя затвори прозореца. Обърна се към вратата на купето и видя кондуктора. Усмихваше й се.

— Билетът ви, госпожице?

Тя му го подаде. Той го взе, наклони глава, за да прочете отпечатаната крайна спирка, все още се усмихваше. В другата си ръка държеше странни метални клещи. Погледна я.

— Значи чак до Ориндж Канал?

— Да. Колко гари са това?

— Доста.

— Колко по-точно?

— Седем. Почти два часа.

— Благодаря ви.

Клещите изщракаха силно и пробиха билета й — като ухапване на метално насекомо. Той й го подаде. Не помръдваше от вратата и я зяпаше, после хвърли поглед към предната част на влака и облиза устни. В този миг тя забеляза свинския му врат и начина, по който беше натъпкан в тясната яка на синьото му палто. Той пак я погледна и пръстите му потрепнаха — подути и червеникави като сурови наденици. Пред тази грозна гледка презрението й отстъпи пред чиста незаинтересованост — вече не му желаеше злото, искаше само да се махне. Но той нямаше намерение да се маха. Наведе се към нея с леко похотлив поглед.

— Не пътувате с останалите, а?

— Не, както виждате.

— Невинаги е безопасно, млада дама, сама… — Думите му заглъхнаха. Усмихваше се. Този кондуктор се усмихваше непрекъснато. Пръстите му помръднаха върху клещите, погледът му се плъзна по стройните й прасци. Тя въздъхна.

— Защо да не е безопасно?

Той не отговори.

Тя махна с ръка, че няма нужда да й отговаря, и попита:

— Вие знаете ли къде отиват… къде отиваме?

Кондукторът се дръпна, все едно го беше ударила, все едно бе заплашила живота му. Излезе в коридора, докосна шапката си, обърна се и забърза към предния вагон. Госпожица Темпъл гледаше след него. Какво се беше случило? Бе задала въпрос, който той бе схванал като заплаха. Сигурно знаеше, реши тя, и онези хора сигурно бяха влиятелни — достатъчно, за да може едно тяхно оплакване да му коства работата. Не беше изненадана. Държането на Роже беше още едно доказателство, че сред пътниците присъстват представители на висшите етажи на правителството.

Със смътно безпокойство госпожица Темпъл усети, че огладнява, и извади рулото с наденица.

През следващия час имаше още пет гари — Горсмънт, Дю Конк, Раксфол, Сен Трист, Сен Порт — всяко име отиваше в бележника й заедно с произволни описания на спътниците й. Всеки път, когато погледнеше през прозореца, тя виждаше празен перон и затворена гара, никой не се качваше и не слизаше от влака. И всеки път усещаше, че въздухът става все по-хладен — на Сен Порт вече беше истински студено и се усещаше лек дъх на море или може би на големите солени блата, каквито знаеше, че има в тази част на страната. Мъглата се беше разсеяла, но се виждаше само тънкият сърп на луната и беше доста тъмно. Всеки път, когато влакът потеглеше след поредната гара, госпожица Темпъл се промъкваше в коридора и внимателно надничаше в петия вагон, за да види дали няма раздвижване. Веднъж зърна някой да влиза в едно от по-предните купета (нямаше представа кой — черните пелерини изглеждаха еднакви), но нищо повече. Скуката започна да я тормози до такава степен, че й се прииска пак да иде да надзърне в купето на Роже. Знаеше, че идеята е глупава, че й е хрумнала само защото не я свърта и че точно в такива моменти човек прави най-нечувани грешки. Трябваше просто да потърпи още. Въпреки това ръката й вече натискаше дръжката към вратата на петия вагон, когато влакът спря за пореден път.

Вратите на купетата по целия коридор се отвориха. Тя хукна към своето купе и погледна през прозореца. Перонът беше оживен, прозорците на гарата светеха. Прочете табелата — Ориндж Локс — и видя от влака да се изсипват хора — минаваха съвсем близо до нея. Без да затваря прозореца, тя се втурна към предния вагон: хората слизаха през вратата в другия край и последният — мъж със синя униформа — почти беше стигнал до нея. С нервно пърхане в стомаха госпожица Темпъл тихо влезе във вагона и бързо, но внимателно тръгна по коридора, като поглеждаше във всяко купе. Всичките бяха празни. Компанията на Роже бе някъде напред, както и мъжът с коженото палто.

Мъжът със синята униформа също вече не се виждаше. Госпожица Темпъл ускори крачка, стигна другия край и спря до вратата. Последните хора бяха на няколко метра пред нея, вървяха към чакащи ги карети. Тя преглътна. Ако останеше във влака, можеше да пътува до края на линията и лесно да се върне. Ако слезеше… нямаше представа какво е разписанието. Ами ако Ориндж Локс затвореше като предишните пет гари? В същото време приключението й продължаваше точно така, както се беше надявала. Сякаш за да й помогне да реши, влакът се люшна напред. Без да мисли, госпожица Темпъл скочи на перона.

Влакът се източи покрай нея. На вратата на последния вагон стоеше кондукторът. Погледът му беше студен и той бе вдигнал фенера си към нея така, както се държи кръст пред вампир.

 

 

Влакът изчезна и тракането му потъна в тихото жужене на разговорите, потропването и шума от затварянето на врати, докато пътниците се качваха в чакащите ги карети. Вече пълните тръгваха и госпожица Темпъл знаеше, че веднага трябва да реши какво да прави. Не виждаше Роже никъде, нито някой друг от купето му. Останалите бяха с дебели палта, пелерини или кожуси, наглед поравно мъже и жени, общо двайсетина души. В една карета се качиха група мъже, а в други две се натъпкаха и мъже, и жени. Тя стреснато забеляза, че е останала само още една карета. Към нея вървяха три жени с пелерини и маски. Госпожица Темпъл изправи рамене, придърпа качулката пред лицето си и бързо тръгна след тях.

Успя да стигне каретата точно когато те се качваха. Третата жена се обърна да затвори вратата, видя я, извини се и се дръпна да й направи място до себе си. Госпожица Темпъл само кимна, качи се и затръшна вратата. Кочияшът плесна с камшика и каретата потегли.

Отначало жените мълчаха и госпожица Темпъл предположи, че е заради нея. Двете на отсрещната седалка носеха маски с пера и тъмни кадифени пелерини, пелерината на жената от лявата й страна имаше разкошна яка от черни пера. Жената отдясно разтвори пелерината си и започна да си вее, все едно се беше сгорещила от ходенето, и отдолу се показа рокля от блестяща прилепнала синя коприна, приличаше на змийска кожа. Докато ветрилото на жената пърхаше в мрака като нощна птица на верижка, каретата се изпълни с парфюм — сладък жасмин. Жената, която седеше до госпожица Темпъл, имаше триъгълна шапка, забодена в косата под екстравагантен ъгъл, а над очите си носеше тънка лента плат като пиратска превръзка. Наметката й беше семпла, но сигурно доста топла, от черна вълна. Така че госпожица Темпъл си позволи да се надява, че няма да изглежда чак толкова не на място, стига да не прави глупости. Сигурна беше, че прекрасно зелените й боти не изглеждат неуместно.

Известно време пътуваха в мълчание, но скоро госпожица Темпъл забеляза, че и другите жени споделят собственото й вълнение и очакване, ако не и собственото й чувство на плашеща неизвестност. Малко по малко те започнаха да правят дребни изследователски забележки за дрехите си и най-накрая, с намеци, за мястото, на което отиваха. Отначало не се обръщаха към госпожица Темпъл, всъщност не се обръщаха конкретно към никого, а правеха общи коментари и отговаряха в същия дух. Изглеждаше така, все едно изобщо не би трябвало да говорят за тази вечер, но всяка даваше да се разбере, че няма нищо против да наруши това правило. Госпожица Темпъл, разбира се, също нямаше нищо против — но просто нямаше какво да каже. Слушаше пиратката и жената с копринената рокля да си правят комплименти за костюмите, а после и двете се възхитиха на маската на третата жена. След това се обърнаха към нея. Досега тя не бе казала нищо, само бе кимнала един–два пъти, но сега виждаше, че и трите я разглеждат много внимателно. Така че заговори:

— Наистина се надявам, че съм обула подходящите обувки за тази студена вечер.

Помести крака в тясното пространство между седалките и повдигна пелерината си, за да покаже зелените си кожени боти със сложни връзки. Трите се наведоха да ги разгледат и пиратката до нея каза:

— Напълно са подходящи. Сигурна съм, че ще е студено.

— И роклята ви е зелена… на цветя — отбеляза жената с яката от пера.

Жената в коприната се изкиска:

— Маскирали сте се като провинциална еснафка! — Другите също се разкикотиха и окуражена, жената продължи: — Една от онези дами, които живеят, заобиколени от романи и торбички със сухи цветя, а не в истинския живот и неговите градини. Провинциалистката, Пиратката, Копринената и Жената с перата — всички сме прекрасно маскирани!

На госпожица Темпъл й се стори, че това е малко прекалено. Не й допадаше да я наричат нито „еснафка“, нито „провинциалистка“, а освен това беше напълно убедена, че човек, който осъжда нещо — в случая романите, — всъщност прекарва по-голямата част от живота си в четене на такива. Но се насили да се усмихне с мисълта, че трябва да потисне гордостта си в името на приключението и да приеме още по-важния факт, че надменността на тази жена й беше дала костюм и роля, която да играе. Така че вместо да я оскубе, се покашля и отговори:

— Сред толкова много дами, които се стремят да бъдат елегантни, се питах дали подобен костюм не би се забелязвал още повече.

Пиратката до нея се изкикоти. Усмивката на Копринената като че ли застина, а гласът й стана по-студен:

— А каква е маската ви? Не я виждам…

— Така ли?

— Да. И тя ли е зелена? Едва ли е сложна, щом се побира под качулката.

— Така е, доста е семпла.

— Но не я виждаме.

— Наистина ли?

— А бихме искали.

— Мислех да направя всичко още по-загадъчно, тъй като, както казах, сама по себе си маската е семпла.

В отговор Копринената се наведе напред, все едно искаше да надникне под качулката на госпожица Темпъл, а тя инстинктивно се дръпна колкото можа по-назад. Моментът беше неловък, но в незнанието си госпожица Темпъл се питаше кое е нетактичното — нейният отказ или просташката настойчивост на Копринената. Другите две мълчаха, гледаха, маските скриваха израженията им. Всеки момент жената щеше да се приближи достатъчно, за да я види, или достатъчно, за да дръпне качулката — госпожица Темпъл трябваше да я спре незабавно. Спаси я внезапната мисъл, че тези жени едва ли са живели в къща, където жестоките наказания са ежедневие. Госпожица Темпъл изпъна показалеца и средния пръст на дясната си ръка и бръкна право в очите на жената през дупките на украсената с пера маска.

Копринената се дръпна рязко, като пръскаше слюнки като препълнен чайник, който завира. Изплака, пое си дъх, свали маската и притисна очите си с ръце, за да спре болката. Госпожица Темпъл я бе докоснала съвсем леко и знаеше, че не й е направила нищо — не беше използвала ноктите си все пак. Копринената я погледна, очите й бяха зачервени и сълзяха, беше зяпнала от обида, бе готова да се нахвърли върху нея. Другите две жени бяха замръзнали от изненада. Всичко за пореден път опираше до баланса и госпожица Темпъл знаеше, че трябва да запази надмощието си. Така че се разсмя.

А миг след това извади парфюмирана носна кърпичка, подаде я на Копринената и каза със сладък глас:

— О, миличка… Наистина съжалявам… — Все едно успокояваше котенце. — Трябва да ми простите, задето пазех целомъдрието на костюма си.

Понеже жената не взе кърпичката веднага, госпожица Темпъл сама се наведе напред и колкото можеше по-нежно попи сълзите от очите й, търпеливо, бавно, след което притисна кърпичката в шепата й. И се облегна. След миг жената вдигна кърпичката и отново избърса лицето си, после устата и носа си, а накрая — с бърз свенлив поглед към другите — пак си сложи маската. Те мълчаха.

 

 

Тропотът на копитата се беше променил. Госпожица Темпъл погледна през прозореца. Пътуваха по някакъв павиран път. Пейзажът беше скучен и равен — може би ливада, може би мочурище. Не виждаше дървета, но дори и да имаше, се съмняваше, че би ги видяла в тази тъмница — но не й приличаше на място, където да има дървета. Обърна се отново към спътничките си. Всички изглеждаха потънали в собствените си мисли. Съжаляваше, че бе развалила разговора, но нямаше как да го избегне. Въпреки това се чувстваше длъжна да се опита да поправи нещата и каза, като се постара да внесе в гласа си ведра нотка:

— Сигурна съм, че скоро ще пристигнем.

Те кимнаха, Пиратката дори се усмихна, но никоя не каза нищо. Госпожица Темпъл не се отказа.

— Стигнахме до павирания път.

Точно както преди, и трите жени кимнаха, а Пиратката се усмихна, но пак не казаха нищо. Тишината се проточи, всяка се потопи още повече в собствените си мисли. Предишното вълнение за вечерта сега бе заменено от някакво мрачно безпокойство, онази глождеща, безпощадна тревога, която води до среднощни жестокости. Госпожица Темпъл не беше неподатлива, особено като се има предвид, че имаше причини да е мрачна. Това остро й напомни, че няма представа какво прави, къде отива и как евентуално ще се върне — и всъщност към какво ще се върне. Стабилното мерило на мислите й беше изчезнало. Дори моментите й на удовлетворение — когато уплаши кондуктора и победи Копринената — сега й се струваха глупави. Току-що беше оформила поредния откровено потискащ въпрос „това удовлетворение винаги ли противоречи на желанието?“, когато осъзна, че жената с наметката с пера говори, бавно, тихо, все едно отговаря на въпрос, който е чула само тя:

— Била съм тук. През лятото. В каретата беше светло… беше светло до късно вечерта. Имаше цветя. Въпреки това беше студено — вятърът тук винаги е студен, защото е близо до морето, защото земята е толкова равна. Така ми казаха… защото ми беше студено… дори през лятото. Помня как стигнахме павирания път — помня, защото движението на каретата се промени, подскачането, ритъмът. Бях в каретата с двама мъже… и им бях позволила да ми разкопчаят роклята. Бяха ми казали какво да очаквам… бяха ми обещали това и повече… и все пак, когато се случи, когато обещанията им започнаха да се… разкриват… на толкова безлюдно място… цялата настръхнах. — Тя млъкна, после вдигна очи и срещна погледите на останалите. Загърна се в пелерината си и със свенлива усмивка погледна през прозореца. — И ето че се връщам… както виждате, преживяването бе вълнуващо.

Никой не продума. Чаткането на копитата отново се промени, каретата тръгна по неравен калдъръм. Госпожица Темпъл — бе силно развълнувана — погледна през прозореца и видя, че влизат в някакъв двор през голяма желязна порта. Каретата забави ход. Другите вече бяха спрели и пътниците се изсипваха от тях (оправяха наметалата си, слагаха си шапките, потропваха нетърпеливо с бастуните си). А после тя погледна къщата: разкошна, от тежък камък, на три високи етажа и без излишни орнаменти, с изключение на широките прозорци, от които струеше гостоприемна златиста светлина. Цялостното впечатление беше за простота, която в такива големи мащаби говореше за твърда целенасоченост — по същия начин като затвор, арсенал или езически храм. Сигурно бе имението на някой лорд.

Каретата спря и понеже се бе качила последна, госпожица Темпъл трябваше да слезе първа. Отвори си вратата сама и пое голямата ръка на кочияша, който й помогна да слезе. Вдигна очи към входа на къщата, към широко отворените двойни врати, от двете страни на които стояха слуги, и потока от гости, които изчезваха вътре. Внушителният разкош на мястото я удиви и тя отново бе обзета от съмнения, защото когато влезеше, със сигурност щеше да й се наложи да свали качулката и пелерината си и Да се разкрие. Умът й трескаво търсеше решение, а очите й, върнали се към задачата си, претърсваха развълнуваната тълпа за Роже. Сигурно вече беше влязъл. Трите й спътнички бяха слезли от каретата и се бяха запътили към вратите. Пиратката за миг спря и се обърна, за да види дали госпожица Темпъл е с тях, а тя — отново импулсивно — направи лек реверанс, сякаш да им каже да продължават. Пиратката наклони глава, но после кимна и забърза да настигне другите две жени. Госпожица Темпъл остана сама.

Огледа двора за друг вход за къщата. Знаеше, че единствената й надежда да разбере какво прави Роже и защо я е зарязал е да мине през главния вход. Пребори се с подтика да избяга и да се скрие в някоя карета, а после с подтика първо да запише последните си впечатления в бележника. Щом трябваше да влезе, беше по-добре да влезе когато трябва, така че насили краката си да я носят с уверена стъпка, която сърцето й не споделяше.

Последните Гости — трите й спътнички — току–що се бяха скрили в къщата. Госпожица Темпъл наведе глава, като засенчи още повече лицето си, и се качи по стълбите покрай лакеите от двете страни, като отбеляза, че носят черни ливреи и високи ботуши, все едно са спешени кавалеристи. Вървеше внимателно, повдигаше пелерината и роклята си само колкото да може да се качи по стълбите, без да падне, но и без вулгарно да показва глезените си. Стигна до най-горното стъпало и застана сама на светлата мраморна площадка. Напред, наляво и надясно се простираха дълги коридори с огледала по стените.

— Струва ми се, че вие трябва да дойдете с мен.

Госпожица Темпъл се обърна и видя жената в червено от купето на Роже. Бе свалила пелерината с кожената яка, но все така държеше лакираното цигаре; светлите очи, които я гледаха втренчено през червената кожена маска, силно контрастираха със скъпоценните сълзи. Бе смайващо красива — висока, силна, стройна, напудрената й кожа блестеше над дълбоко изрязаното деколте на алената й рокля. Косата й беше черна, къдриците се спускаха по голите й бели рамене. Госпожица Темпъл си пое дъх и едва не припадна от сладкия аромат на жасмин. Затвори уста, преглътна и видя, че жената се усмихва. Усмивката й приличаше на нейната, когато се бе усмихнала преди малко на жената със синята копринена рокля. Без да добави нищо, жената се обърна и я поведе по един от огледалните коридори.

Зад тях се чуваше далечно жужене на разговори от празненството, но стъпките на жената по мраморния под го заглушаваха.

След петдесетина метра — едва половината от дължината на коридора — водачката й спря, обърна се и посочи една отворена врата отляво на госпожица Темпъл. Бяха съвсем сами. Понеже не знаеше какво друго да направи, госпожица Темпъл влезе в стаята. Жената в червено я последва и затвори тежката врата. Настъпи тишина.

Стаята беше застлана с дебели червени и черни килими, а между тях имаше закачалки, вероятно за дрехи, и голямо огледало. Дълга дървена работна маса бе изтикана до едната стена, но други мебели не се виждаха. Приличаше на някаква съблекалня — на театър или гимнастически салон. Госпожица Темпъл си помисли, че в толкова голяма къща може да има какво ли не, ако собственикът има такива наклонности. На отсрещната стена имаше друга врата, не толкова луксозна, направена така, че на пръв поглед да изглежда като гардероб — може би тя водеше до гимнастическия салон.

Жената зад нея не каза нищо, така че тя се обърна към нея, навела глава, за да пази лицето си в сянка. Жената в червено изобщо не я гледаше, а наместваше нова цигара в цигарето си. Беше хвърлила предишната на килима и я смачка с крак. Погледна я с бегла усмивка, отиде до една от газовите лампи на стената и запали цигарата. Издиша, отиде до масата и се облегна на нея. Дръпна си и издиша отново. Гледаше госпожица Темпъл съвсем сериозно. После каза:

— Остани с обувките.

— Моля?

— Необичайни са. Сложи останалото в един от гардеробите.

И посочи с цигарето един от високите шкафове. Госпожица Темпъл се обърна към него и го отвори. Вътре, окачени на закачалки, имаше различни дрехи. На закачалката точно пред лицето й — сякаш в отговор на страховете й — висеше малка бяла маска, покрита с нагъсто залепени малки бели пера, може би от гълъб, гъска или лебед. С гръб към жената в червено тя свали качулката си и си сложи бялата маска, като върза панделката под къдриците си и я пристегна здраво. Свали пелерината си — хвърли поглед назад към жената, която сякаш се усмихваше с иронично одобрение на напредъка й — и я закачи на закачалката. От друга закачалка взе нещо, което приличаше на рокля — от бяла коприна — и го вдигна пред себе си. Изобщо не беше рокля. Беше роба, съвсем къса роба без никакви копчета или колан, и много тънка.

— От Уаксинг Стрийт ли те изпращат? — попита жената с безразличен тон, сякаш за да убие времето.

Госпожица Темпъл се обърна към нея, помисли и каза внимателно:

— Не знам какво е Уаксинг Стрийт.

— Аха.

Жената пак дръпна от цигарата. Госпожица Темпъл нямаше представа дали отговорът й е грешен — дали изобщо имаше верен и грешен отговор, — но усещаше, че е по-добре да каже истината, отколкото да прави глупави догадки. Жената издиша към тавана дълга тънка струйка дим.

— Тогава трябва да е хотелът.

Госпожица Темпъл не отговори, после кимна, бавно. Умът й препускаше — какъв хотел? Имаше стотици хотели. Нейният хотел ли? Знаеха ли коя е? Изпращаше ли нейният хотел млади жени за гости на разкошни празненства? Имаше ли хотели, които правеха такива неща? Очевидно имаше — самият въпрос й даде отговора, — но все пак тя нямаше представа какво означава това за нейното прикритие, какво трябва да каже, как трябва да се държи или какво й подсказва това за тържеството, макар че започваше да подозира нещо. Отново погледна напълно неподходящата роба.

Обърна се към жената.

— Като казвате хотел…

Думите й бяха грубо прекъснати. Жената стъпка втората си цигара на пода и гласът й изведнъж стана раздразнен.

— Всичко е готово — късно е. Ти закъсня. Нямам намерение да съм ти бавачка. Преобличай се, и по-бързо, и когато си в подходящ вид, можеш да дойдеш да ме намериш. — Тръгна право към госпожица Темпъл, хвана я за рамото — пръстите й бяха изненадващо силни — и я завъртя така, че почти навря лицето й в гардероба. — Това ще ти помогне да започнеш. Като се има предвид платът, смятай го за жест на милосърдие.

Госпожица Темпъл изписка. Нещо остро докосна кръста й и после промени ъгъла си и тръгна нагоре. Тя чу как нещо се разпра и роклята й се свлече — жената бе прерязала връзките й. Обърна се, притиснала роклята пред гърдите си, защото тя се свличаше от гърба и раменете й. Жената прибра в чантата си нещо малко и лъскаво, тръгна към вътрешната врата и докато пъхаше в цигарето трета цигара, каза:

— Можеш да минеш оттук.

И без повече да я погледне, излезе и затръшна вратата.

Госпожица Темпъл стоеше в недоумение. Роклята й беше съсипана. Не можеше да си тръгне в такъв вид. От друга страна, не можеше и да си тръгне по корсет или с жалката тъничка копринена роба. С облекчение си спомни за пелерината — със сигурност можеше да покрие с нея всяко неблагоприлично облекло. Това я накара да се почувства малко по-добре и след миг тя вече не бързаше толкова да избяга и започна пак да се чуди за жената, за празненството и, разбира се, за Роже. Пак се обърна към гардероба. Може би имаше и друго, освен робата.

Имаше, но мисълта да облече тези дрехи не я успокояваше. Много от нещата можеше да опише единствено като бельо, и то вероятно от климат по-топъл от тукашния — Испания? Венеция? Танжер? — светло копринено елече, няколко предизвикателни фусти и едни сладки копринени гащички с отвор… ами там. Имаше и още една роба, приличаше на първата, само че беше по-дълга и без ръкави. Комплектът беше изцяло бял, с изключение на втората роба, по врата и долния ръб на която имаше избродиран мотив от малки зелени кръгчета. Госпожица Темпъл реши, че сигурно затова жената й бе позволила да остане с обувките си. Погледна собственото си бельо — риза, фусти, памучни кюлоти и корсет. С изключение на корсета не виждаше особена разлика между това, което беше в гардероба, и дрехите на тялото си — само дето тези тук бяха от коприна. Госпожица Темпъл нямаше навика да носи коприна, но пък какво толкова. Основният проблем беше да свали корсета, а после да си го сложи пак без помощ. Приплъзна копринените гащички между пръстите си и реши да опита.

Смъкна фустите и кюлотите си и ги изрита настрани. Усети странна тръпка, че седи в такава голяма стая само по корсажче, което стига едва до ребрата й, и по зелени боти. А когато обу гащичките, някак си се почувства още по-гола заради отвора, през който се показваха деликатните й къдрици. Беше едновременно прелестно и страшно. Прокара пръсти през тях, помириса ги по навик, взе копринените фусти и ги обу. Вдигна ги, завърза ги и после пак посегна към корсета.

Преди да го сложи, госпожица Темпъл застана пред голямото огледало. Жената, която я гледаше оттам, беше непозната. Донякъде беше заради маската — да се гледа с маска беше изключително интересно и приличаше на прокарването на пръсти през отвора на гащичките. По гръбнака й премина тръпка и спря между бедрата й, туптящ неутолим глад. Тя облиза устни и видя как жената с маската от бели пера облизва своите — но тази жена (белите й ръце бяха голи, краката й — силни, шията й беше на показ, розовите зърна на гърдите й прозираха ясно през елечето) ги облиза по доста различен начин от нормалното според госпожица Темпъл — макар че след като видя този образ, неговите усещания се пренесоха в нея и тя отново облиза устни, все едно наистина се бе случила някаква трансформация. Очите й блестяха.

Сложи корсета в гардероба и облече робите, първо по-късата с ръкавите, а отгоре по-дългата, почти като туника, със зеления бродиран бордюр — тя имаше кукички, с които се закопчаваше. Погледна се отново в огледалото и с радост отбеляза, че двата пласта на робите са достатъчно благоприличие бариера. Ръцете и долната част на краката й все още се провиждаха под единичния слой плат, но останалата част от тялото й, макар и загатната, не можеше да се види с подробности. Като последна предпазна мярка, защото не бе забравила напълно къде е и какво може да стане, госпожица Темпъл бръкна в джоба на пелерината си за парите и за химическия молив, който все още беше достатъчно остър, приклекна и напъха парите в едната, а молива в другата си обувка. Изправи се, направи няколко стъпки, за да види дали й е удобно, затвори гардероба и отвори вътрешната врата.

Тесен коридор се изкачваше към източник на ярка светлина. Тя тръгна натам и се озова на нещо като сцена — около нея и нагоре се извисяваха седалки; покриваха залата от три страни. Самата сцена бе заета от голяма маса, в момента хоризонтално разположена, но под нея имаше тежък механизъм, който вероятно можеше да накланя масата под всякакви ъгли, за да се вижда по-добре от залата. Зад масата, на единствената незаета от седалки стена, имаше огромна черна дъска.

Това беше театър за медицински операции. От двете страни на масата имаше дупки, от които висяха ремъци, с които се връзваха крайниците. На пода имаше канал. Госпожица Темпъл надуши оцет и луга, и някаква друга миризма, която дращеше гърлото й. Вдигна очи към черната дъска. Тя беше за преподаване, за учене, но никой обикновен учен не би могъл да си позволи такъв дом. Може би тукашният лорд беше пациентът — но кой пациент би искал да има зрители на лечението му? Или пък бе патрон на някое медицинско дарование? Или самият той бе практикуващ аматьор, или заинтересован зрител? Побиха я тръпки. Преглътна и забеляза, че на дъската пише нещо — не го бе видяла от входа заради светлината. Текстът наоколо беше изтрит — дори началото от една дума беше изтрито, но лесно се виждаше каква е била: рязък печатен почерк, с тебешир, думата „оранжево“.

Някой се покашля в сянката в другия край на сцената и госпожица Темпъл се стресна. От пода се издигаше рампа, която не беше забелязала, защото бе скрита от масата. По нея се бе изкачил мъж с черен фрак и черна маска, пушеше пура. Брадата му беше елегантно подстригана, а лицето му — познато червендалесто. Беше едно от двете „кучета“ от влака, мъжете, които седяха срещу Роже. Огледа тялото й доста откровено и пак се покашля.

— Да? — попита тя.

— Изпратиха ме да ви взема.

— Разбирам.

— Да. — Той дръпна от пурата, но не помръдна.

— Съжалявам, ако карам някой да ме чака.

— Нямам нищо против. Харесва ми да оглеждам. — Погледна местата за публиката, масата, после отново нея. — Интересно място.

Госпожица Темпъл отвърна с високомерна любезност:

— Защо, нима не сте идвали и преди?

Той я изгледа изпитателно, реши да не отговаря, бръкна в джоба на фрака си, извади часовник и погледна колко е часът. Прибра часовника, дръпна от пурата и издуха дима.

Госпожица Темпъл отново заговори, колкото можеше по-небрежно:

— Винаги съм смятала, че къщата е елегантна. Но доста… особена.

— Такава е. — Той се усмихна.

Гледаха се. Много й се искаше да го попита за Роже, но знаеше, че не му е времето, особено в нейното странно положение (което тя не разбираше напълно). Това само щеше да породи подозрения. Трябваше да изчака да се озове в една и съща стая с Роже и понеже и двамата щяха да са с маски, да се опита да заговори някого и да му го посочи.

За да се опита да провокира още този подобен на куче мъж, тя плъзна поглед по дъската, а после се втренчи в него, все едно му показваше, че някой не си е свършил работата както трябва. Мъжът погледна думата, лицето му потрепна, той пристъпи към дъската и я избърса с черния си ръкав, после безрезултатно го отупа, за да се отърве от белия тебеширен прах. Мушна пурата в устата си и й предложи ръката си.

— Те чакат.

Тя кимна и пое ръката му — беше доста силна и държеше нейната здраво, дори неудобно, понеже беше много по-висок. Докато слизаха по рампата в мрака, той кимна назад към театъра и каза:

— Не знам защо са ви казали да минете оттам, може и да е най-прекият път. И все пак гледката е впечатляваща, не е каквото очаква човек.

— Зависи — отговори госпожица Темпъл. — Какво очаквате вие?

В отговор мъжът само се изкикоти и стисна ръката й още по-силно. Рампата завиваше точно както предишната и стигнаха до друга врата на приземното ниво. Мъжът я отвори, бутна я в стаята, влезе след нея и затвори. Чак тогава пусна ръката й. Тя се огледа. Не бяха сами.

Стаята беше посвоему противоположност на онази, в която се беше преоблякла, и беше от срещуположната страна на театъра, така че сигурно се използваше за противоположни приготовления — за съвсем различен тип участници. Приличаше на кухня, с каменен под и бели плочки на стените. Имаше няколко дървени маси, също снабдени с каиши, а на една от стените висяха различни окови за крака и яки, явно за да усмиряват борещите се или несвестните. Обаче, странно, една от дървените маси беше покрита с множество бели пухени възглавници, а на възглавниците седяха три жени, всички с маски от бели пера и с бели роби, голите им прасци висяха през ръба на масата, робите едва покриваха коленете им. Бяха боси. Нямаше следа от жената в червено.

Не си говореха — може би бяха млъкнали при нейното влизане — и никоя не каза нищо, когато придружителят й я остави и отиде до една от другите маси, където неговият спътник, другият подобен на куче мъж, тъкмо надигаше една плоска. Двамата се опряха на масата и заоглеждаха поверениците си с видимо удоволствие.

Моментът ставаше все по-неловък. Госпожица Темпъл не тръгна към масата с жените — всъщност на нея нямаше място, а и никоя от тях не се помести, за да й направи. Вместо това се усмихна, потисна неудобството си и започна разговор.

— Току-що видяхме театъра. Наистина е внушителен. Не зная колко души може да побере, но съм убедена, че много — може би дори сто. Идеята за толкова много зрители на такова относително отдалечено място е истинско доказателство за настоящото начинание, по мое мнение. Бих била доволна да бъда част от всичко това, та дори като забава, дори само за тази вечер — тъй като изискаността на сградата със сигурност трябва да отразява работата, която се върши в нея — не сте ли съгласни?

Не последва отговор. Мъжът с плоската излезе. Лицето на другия бе станало още по-червено, ако това беше възможно, и госпожица Темпъл се зачуди дали няма да получи удар, но той само се усмихна. Вратата се отвори, мъжът с плоската пъхна глава в стаята, кимна на мъжа с пурата и се скри. Мъжът с пурата стана, усмихна се на жените — погледите им го следяха внимателно — и тръгна към отворената врата.

— Когато сте готови — каза и излезе. След миг госпожица Темпъл чу характерното рязко щракване на заключване. Единственият им изход беше обратно към театъра.

— Останала си с обувките — каза една от жените, онази най-вдясно.

— Да — каза госпожица Темпъл. Не искаше да говори за това. — Някоя от вас била ли е в театъра? — Те поклатиха глави, но не казаха нищо. Госпожица Темпъл посочи каишите, прангите и нашийниците. — Огледахте ли тази стая? — Те вяло кимнаха. Тя вече съвсем се вбеси. — Той заключи!

— Най-обикновена стая — каза жената в средата и подритна един от кожените каиши, който висеше до крака й. — Сега не се използва за онова.

Другите кимнаха безизразно, все едно нямаше какво повече да се говори.

— Кое онова? — попита госпожица Темпъл.

Жената се изкикоти. Госпожица Темпъл вече беше чувала този кикот. В каретата. Това беше жената, която позволила на мъжете да й разкопчаят роклята. Госпожица Темпъл погледна другите две — в толкова различни дрехи, на толкова различна светлина — дали бяха Пиратката и Копринената, в чиито очи беше бръкнала? Нямаше представа. Видя, че и те й се усмихват, сякаш въпросът й наистина е много глупав. Пияни ли бяха? Госпожица Темпъл пристъпи напред, хвана брадичката на жената и повдигна лицето й нагоре — тя го позволи, моля ви се, макар и странно пасивно, — после приближи лице до устата й и подуши. Добре знаеше как мирише алкохолът, — особено ромът, и познаваше противното му влияние. Жената беше с парфюм — сандалово дърво? — но имаше още някаква миризма, която госпожица Темпъл не разпознаваше. Не беше алкохол, не беше нищо, което някога бе помирисвала — и освен това миризмата не излизаше от устата на жената (която отново се кикотеше), а отнякъде по-високо на лицето й. Беше някак механична, почти промишлена, но не беше на въглища, нито на гума, нито масло за лампи, нито етер, дори не беше на изгорена коса, въпреки че й се струваше близка до всички тези неприятни миризми, взети заедно. Не можеше да я определи — нито в ума си, нито по тялото на жената — дали беше около очите й? Зад маската? Госпожица Темпъл я пусна и отстъпи назад. Сякаш това беше сигнал за трите жени, защото те скочиха от масата като една.

— Къде отивате? — попита госпожица Темпъл.

— Влизаме — каза тази в средата.

— Но какво ви казаха? Какво ще стане?

— Нищо няма да стане — каза жената отдясно. — Освен всичко, което желаем.

— Очакват ни — каза жената отляво, която не бе проговаряла досега. Госпожица Темпъл беше сигурна, че е жената, която бе със синята копринена рокля.

Те минаха покрай нея към вратата, но тя имаше да ги пита още толкова много неща! Те канени гости ли бяха? Знаеха ли нещо за някакъв хотел? Заряза за момент високомерната си поза и им викна:

— Чакайте! Чакайте! Къде са ви дрехите? Къде е дамата в червено?

И трите се изкикотиха, а третата присмехулно помаха с ръка на госпожица Темпъл, преди да затвори вратата. Настъпи тишина.

Госпожица Темпъл се огледа, целият й кураж се беше стопил. Очевидно, ако беше дръзка, пътят към пълното разследване водеше по тъмната рампа и в театъра. Но тя не беше глупава и добре разбираше, че тази стая и театърът, цялото това празненство — всички с право обезпокоителни — могат сериозно да застрашат както целомъдрието й, така и самата й личност. Въпреки че другите жени, които сигурно знаеха повече от нея, не бяха притеснени. Но пък те можеха да са дори проститутки.

Пое си дъх и се сгълча за тази груба преценка — в края на краищата жените може би не бяха добродетелни, дори може би бяха разпуснати, може би наистина бяха тук чрез някой хотел — кой знае подробностите на чуждия живот? Истинският въпрос беше дали това по необходимост ще доведе до ситуация, с която тя не може да се справи. Колкото до странния театър… поне можеше да подслуша пред вратата. Внимателно я открехна, достатъчно, за да погледне. Светлината изглеждаше същата като преди малко. Трите жени току–що бяха излезли — не се беше колебала повече от минута. Възможно ли беше публиката да е притихнала толкова бързо? Възможно ли беше вече да има някаква ужасяваща драматична картина? Тя се заслуша, но не чу нищо. Запромъква се напред. Все още не чуваше нищо. Спря. Беше стигнала до мястото, където всяко следващо движение щеше да я разкрие на зрителите — а ако на сцената имаше някой, той вече щеше да я е видял. Погледна масата. На нея нямаше никого. Изобщо нямаше никого.

Госпожица Темпъл беше крайно ядосана, макар и облекчена. Но къде бяха трите жени? Дали просто бяха отишли от другата страна? Реши да ги последва, но докато прекосяваше сцената, случайно погледна черната дъска. Със същите печатни букви някой бе написал: И ТЕ ЩЕ БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ.

Без да се бави, тя продължи към първата рампа, слезе по нея и влезе в стаята с гардеробите. И ахна от уплаха.

Пелерината й, роклята, корсетът и долните й дрехи — всички бяха нарязани непоправимо и пръснати по пода. Дори бележникът й беше унищожен, страниците бяха откъснати и разпилени като есенни листа, кожената корица бе надупчена и нарязана. Госпожица Темпъл се разтрепери — и от обида, и от страх. Очевидно я бяха разкрили. Беше в опасност. Трябваше да избяга. Щеше да проследи Роже някой друг път или щеше да наеме професионалисти, хора, които си знаеха работата — яки мъже, които не се лъжеха лесно. Усилията й бяха смешни. И можеха да доведат до гибелта й.

Отиде до гардеробите. Нейните дрехи бяха съсипани, но може би щеше да открие нещо, с което да се покрие. Всичките бяха заключени.

Изведнъж осъзна отчаяното си положение. Ами ако я разкриеха и узнаеха името й? Как щеше да се изправи пред Роже? Сепна се. Роже! Последното, което искаше, беше да попадне под критичния му поглед, самата мисъл за това я изпълваше с ярост. Той я изпълваше с ярост. В този миг тя презираше Роже Баскомб и бе твърдо решена да се измъкне от това ужасно затруднено положение и после, на спокойствие, да се посвети на това да го съсипе напълно. И все пак, дори докато си представяше това съсипване и как се усмихва победоносно, госпожица Темпъл усети бодване на съжаление, на собственическа загриженост за това в какво се е забъркал този глупав мъж — на каква развала, на каква опасност, на какъв скандал, разрушаващ кариери, се излагаше така нехайно тук? Възможно ли бе той да не разбира? Ако някак успееше да говори с него, дали щеше да успее да го предупреди за опасността? Можеше ли поне да отгатне намеренията му?

Отиде до вратата към коридора и я отвори. Огледа се. Едната посока водеше обратно към главния вход, към празненството и директно покрай други гости, прислугата, всички. Щеше да я отведе и до каретите, ако в сегашното си облекло успееше да излезе от къщата, без да я разкрият, разобличат, осмеят или по-лошо. Другата посока щеше да я отведе по-навътре в къщата — и по-навътре в опасността… но и по-навътре в интригата.

Хвърли още един поглед към главния вход и забърза в обратна посока, като пътьом пробваше вратите. Всички бяха заключени. Погледна към дъното на коридора — само още две врати, преди да й се наложи да се върне. Коридорът свършваше с огромно огледало, заобиколено с витражи и колонки, за да прилича на прозорците, които гледаха навън — само че тук гледката беше показно и нарочно обърната навътре. За госпожица Темпъл това беше истинско наказание, защото виждаше отражението си: пребледняла млада жена, спряла пред ръба на разкоша. Удоволствието, което бе изпитала, когато се видя маскирана така, не бе изчезнало напълно, но бе сериозно накърнено от мисълта за опасността, която сякаш бе негов близнак.

Последната врата също беше заключена, но госпожица Темпъл чу зад нея приглушен глас и звуци от движение. Пое си дълбоко дъх и почука.

Гласът спря. Тя се напрегна, но не чу нищо. Почука пак, по-силно, чак кокалчетата я заболяха. Отстъпи назад, тръскаше пръстите си, зачака. Накрая чу тихи стъпки, дръпване на резе и вратата се открехна. Погледна я предпазливо зелено око.

— Какво има? — попита кисел мъжки глас.

— Здравейте — каза госпожица Темпъл с усмивка.

— Какво искаш, дявол да те вземе?

— Да вляза.

— Ти пък коя си?

— Изобел.

Каза името на светицата инстинктивно, от нерви, но какво щеше да стане, ако то я издадеше, ако имаше друга Изобел, за която се знаеше, че е другаде или изобщо не приличаше на нея, някоя дебела пъпчива вечно потна девойка? Окото само примигна, после бързо я изгледа от глава до пети; Присви се подозрително.

— Това не обяснява какво искаш.

— Пратиха ме тук.

— Кой?

— Вие как мислите?

— С каква цел?

Госпожица Темпъл осъзнаваше, че е в коридора от доста време, така че прошепна съзаклятничейки:

— За да се преоблека. — Окото не трепна. Тя погледна настрани, после право в него и отново прошепна: — Не мога да го направя отвън…

Мъжът отвори вратата и се дръпна встрани. Тя се постара да мине по-далеч от него, но той просто затвори вратата и се дръпна още по-далеч. Беше странен — тя предположи, че е слуга, въпреки че не носеше черна ливрея. Обувките му, някога фини, бяха протрити и мръсни. Носеше бяла работна престилка над изключително прости и също толкова износени кафяви риза и панталони. Косата му беше мазна, зализана зад ушите. Беше блед, очите му бяха остри и търсещи, а ръцете му бяха черни, все едно оцапани с туш. Дали беше някакъв печатар? Тя му се усмихна и му благодари. Реакцията му беше да преглътне, ръцете му мачкаха вехтата престилка; дишаше с отворена уста като риба.

Стаята беше пълна с дървени кутии, не толкова дълги и дълбоки като ковчези, но облицовани отвътре с мек филц. Бяха отворени — капаците им бяха подпрени на стената, — но съдържанието им не се виждаше. Всъщност всички май бяха празни. Госпожица Темпъл надникна в една и мъжът й се сопна, в гнева си пръскаше слюнки:

— Не! Защо те е пратил тук? Всички трябва да са в другите стаи! Имам работа! Няма да му служа за посмешище! Не ми ли стори достатъчно вече? И неговият верен пес Лоренц? Крунър, направи това! Крунър, направи онова! Следвах всички инструкции. Аз съм също толкова отговорен за… моите проекти — една случайна, непростима грешка — съгласих се на всички условия, подчиних се напълно и въпреки това… — Той направи безпомощен жест и пръсна още слюнки към госпожица Темпъл. — Това мъчение!

Тя го изчака да спре. В другия край на стаята имаше още една врата. Със сериозно кимване и дълбок реверанс госпожица Темпъл я посочи и прошепна:

— Няма да ви притеснявам повече. Ако „знаете кой“ ме попита, ще дам да се разбере, че вие сте се били посветили само на задачата си. — Кимна още веднъж и тръгна към вратата: силно се надяваше да не е килер. Отвори я и се озова в тесен коридор.

Беше слугински коридор, осигуряващ бърз и спокоен достъп на персонала. В изблик на надежда госпожица Темпъл се запита дали може да я изведе до пералнята. Тръгна тихо към вратата в другия край. Преди да завърти дръжката, забеляза на нивото на очите си шпионка. Очевидно бе сложена, за да може внимателният слуга да е сигурен, че няма да прекъсне господаря си с ненавременно влизане. Госпожица Темпъл одобри това съоръжение на дискретност и такт и надникна.

Видя голяма стая с медна вана по средата. На една маса имаше всевъзможни принадлежности за къпане — гъби, четки, шишенца, сапуни и купчини бели сгънати кърпи. Не видя човек. Отвори вратата и се вмъкна вътре. И веднага се подхлъзна на мокрите плочки и тупна по задник в неудобно разкрачена поза. Рязък звук й подсказа, че горната й роба се е разпрала. Тя замръзна и се заслуша. Чул ли я беше някой? Май не. Госпожица Темпъл предпазливо се изправи. Подът беше оплискан с вода, куп използвани кърпи бяха нехайно захвърлени на земята. Тя топна пръсти във ваната. Водата беше хладка. Човекът бе излязъл поне преди половин час. Погледна кърпите — в стаята не беше идвал и слуга, иначе всичко щеше да е почистено и избърсано. Това значеше, че или къпалият се е още тук, или че на слугата му е заповядано да не идва.

И тогава госпожица Темпъл усети миризмата, която се носеше от съседната стая. Вероятно не я беше забелязала веднага заради аромата на сапун, соли и масла, но щом направи крачка към вратата, същата странна неестествена миризма, която бе усетила на лицето на маскираната жена, връхлетя сетивата й, но много по-силно. Тя покри носа и устата си с ръка. Беше като смес от пепел и изгорен корк може би, или овъглена гума — но пък какво правеха тези миризми в частните покои на провинциално имение? Подаде глава през вратата на банята в малка дневна. Столове, малка маса, лампа, картина — но нищо, което да прилича на гардероб.

Чу стъпки. Тежки стъпки, приближаваха. И тъкмо преди госпожица Темпъл да се втурне обратно в банята, човекът явно се препъна и се стовари на земята. Чу се трясък на нещо тежко, което се пръска на парчета, и през вратата влетяха сини парченца китайски порцелан. Настъпи тишина.

Госпожица Темпъл се осмели да надникне. Току зад прага лежаха останките от огромна ваза и няколко лилии и една прекатурена масичка. До висока почти до тавана арка имаше голямо легло с балдахин, чаршафите му бяха свалени. Вместо тях върху него имаше три големи дървени кутии, досущ като онези в стаята на странния слуга. И тези бяха със свалени капаци и подплатени с филц — оранжев филц. Тя погледна най-ниския капак и видя буквите — също в оранжево, — написани на дървото: ОР-13. Погледна другите два капака и видя, че и те са надписани. ОР-14 и ОР-15.

Все така не се чуваше никакъв звук. Тя пристъпи към арката. Миризмата стана още по-силна и гадна.

Зад арката имаше дневна, по-добре обзаведена, но всички мебели бяха покрити с бяло платно, все едно тази част от къщата бе затворена. Иззад покрития с бял саван бюфет се подаваха два крака: яркочервени панталони с кантове и черни ботуши. Войнишка униформа. Краката не помръдваха. Госпожица Темпъл се осмели да пристъпи напред и да огледа падналия. Куртката му също бе червена, със златни еполети и ширити; самият той имаше гъсти черни мустаци и бакенбарди. Останалата част от лицето му бе покрита от стегната червена кожена маска. Очите му бяха затворени. Не видя кръв — нямаше явни признаци, че си е ударил главата. Може би бе пиян. Или зашеметен от миризмата. Тя го побутна с крак. Той не трепна, въпреки че по леко повдигащия се гръден кош си личеше, че е жив.

Все още стискаше намачкано черно наметало — може би се беше препънал именно в него. Госпожица Темпъл се усмихна доволно, клекна, внимателно го измъкна, после се изправи и го разгъна пред себе си. Нямаше качулка, но иначе щеше да я покрие много добре. Клекна пак, внимателно развърза маската на мъжа и я свали. Ахна. Около очите му имаше нещо като странно клеймо, сякаш към лицето и слепоочията му са били притиснати големи метални очила. Кожата не беше изгорена, но цветът й беше тъмноморав, все едно някой беше изтъркал горния слой. Госпожица Темпъл огледа с погнуса обратната страна на маската. Не изглеждаше мръсна или окървавена. Избърса я в бялото покривало на един стол. Не остана петно. И все пак тя с известно колебание свали своята бяла маска и я смени с червената. После свали белите си роби и се загърна в черното наметало. Нямаше огледало, но чувстваше, че е възвърнала част от увереността си. Натъпка свалените дрехи в бюфета и тръгна към следващата врата.

Беше голяма, явно вход към тези покои, и я изведе право сред тълпа добре облечени гости, които целенасочено вървяха покрай нея по широк добре осветен коридор. Някакъв мъж й кимна, но не спря. Никой не спря — всъщност, изглежда, бързаха. Доволна, че не е привлякла внимание, госпожица Темпъл се вля в движещата се тълпа и се остави тя да я понесе. Внимаваше да държи наметалото затворено, но иначе се забавляваше да оглежда околните. Всички бяха с маски и елегантни вечерни облекла, но изглеждаха различни по тип и възраст. Докато се провираше между тях, някои й кимаха или й се усмихваха, но никой не каза нищо — всъщност никой не говореше, въпреки че от време на време тя мяркаше по някоя очакваща усмивка. Беше убедена, че са тръгнали към нещо, което обещава да е чудесно, но съвсем малко от тях знаят точно какво е то, ако изобщо някой знаеше. Погледна напред и назад и видя, че групата не е чак толкова голяма — четирийсет или петдесет души. Ако се съдеше по каретите пред къщата, това беше само малка част от гостите на празненството. Къде бяха останалите и как си бяха обяснили отсъствието на тази група? И къде отиваха тези? И колко беше дълъг този коридор? Госпожица Темпъл настъпи жената пред себе си — нисичка (тоест със собствения й ръст), с бледозелена рокля и особено изкусна маска, направена от висящи ресни с мъниста.

— Извинете — прошепна госпожица Темпъл.

— Няма нищо — отвърна жената и кимна към господина пред себе си. — Аз пък настъпвам него.

Спряха във фоайето.

— Спряхме — отбеляза госпожица Темпъл, опитваше се да поддържа разговора.

— Казаха ми, че стълбата е доста тясна и трябва да внимавам с токчетата. Строителите никога не се съобразяват с дамите.

— Това е ужасната истина — съгласи се госпожица Темпъл и погледът й се плъзна напред и нагоре: гостите се качваха по вита стълба, направена от лъскав метал.

Сърцето й подскочи. Роже Баскомб — не можеше да е никой друг, позна го въпреки черната маска на очите му — се качваше по най-горната извивка на стълбата и за миг погледна право към нея. Изражението му бе все така резервирано, пръстите му потропваха нетърпеливо по парапета. Той толкова ненавиждаше блъсканицата и тълпите, че тя знаеше, че сигурно е нещастен. Къде отиваше? Къде си мислеше, че отива? В този миг Роже стигна до края на стълбата — тесен балкон — и се скри от погледа й.

Осъзна, че жената в зелено й шепне нещо.

— Съжалявам — отвърна госпожица Темпъл също шепнешком. — Но изведнъж се разсеях от вълнение.

— Много е вълнуващо, нали? — каза жената.

— Да, наистина много.

— Чувствам се като момиченце!

— Сигурна съм, че говорите от името на всички — увери я госпожица Темпъл и добави небрежно: — Не очаквах толкова много хора.

— И аз — отвърна жената. — Но пък те много внимават да скрият групата в по-голямата и самоличността ни да остане в тайна.

— О, разбира се — кимна госпожица Темпъл и смени темата: — Много интересна маска.

— Нали? — усмихна се жената. Вече беше изостанала една крачка, за да може да върви до госпожица Темпъл и да си говорят тихо, без да привличат вниманието на околните. — А аз се канех да ви поздравя за наметалото ви.

— О, много мило от ваша страна.

— Много е театрално — промърмори жената и докосна черната панделка, която обточваше яката и която госпожица Темпъл не бе забелязала. — Прилича почти на войнишко.

— Нали така е модно? — усмихна се госпожица Темпъл.

— Да. — Жената заговори още по-тихо: — Та не сме ли ние войници по свой собствен начин?

Госпожица Темпъл кимна и каза с тих солидарен тон:

— Да, разбира се.

Жената многозначително срещна погледа й и после доволно огледа наметалото.

— И е доста дълго — покрива ви цялата.

Госпожица Темпъл се наведе към нея и каза:

— Така никой няма да разбере как съм облечена.

Жената се усмихна дяволито и се приближи още повече към нея.

— Нито дали изобщо сте облечена…

Преди госпожица Темпъл да отговори, стигнаха до стълбата. Тя махна на жената да мине първа — последното, което искаше, бе тези импулсивни думи да накарат спътницата й да надникне под наметалото й, ако е зад нея. Докато се качваха, погледна надолу — в коридора имаше само още десетина души. И изведнъж трепна, защото зад тях, бавно, почти все едно подкарваше овце, вървеше жената в червено. Погледът й за миг се спря върху госпожица Темпъл, после се плъзна покрай нея към балкона. Госпожица Темпъл продължи да се качва и скоро беше от другата страна на спиралата, скрита от поглед. Когато пак излезе на открито, се насили да гледа само напред, в гърба на зелената жена. Сигурна бе, че са я разкрили. Чувстваше се така, все едно не е с наметало и маска, все едно двете с жената в червено са сами. Госпожица Темпъл погледна надолу — и за един ужасен кратък миг срещна блестящите й очи. Още три стъпала и се озова на балкона, мина по него и влезе през малка тъмна врата. Жената в зелено спря, сякаш да предложи да продължат заедно, но госпожица Темпъл вече бе прекалено уплашена да не я разкрият и искаше да се скрие сама. Кимна на жената с усмивка и нарочно тръгна в обратна посока. И чак сега разбра къде е.

Стоеше на пътека, която минаваше над стръмните места за зрителите в операционния театър. Местата бяха заети и тя затърси някое свободно. На сцената видя мъжа от влака, едрия с коженото палто — сега го бе съблякъл, но все така носеше сребърния си бастун. Гледаше към публиката и нетърпеливо чакаше хората да се наместят. Тя знаеше колко е ярка светлината, която свети в очите му, и че не може да ги види, но въпреки това усети как погледът му мина по нея, грубо като гребло по чакъл, докато тя вървеше към другия край на пътеката. Не посмя да слезе по-надолу от последния ред — колкото по-ниско седеше човек, толкова повече се виждаше от сцената — и с облекчение откри празно място три седалки по-нататък, между един мъж с черен фрак и белокос човек със синя униформа с офицерски колан. Тъй като и двамата бяха по-високи от нея, госпожица Темпъл реши, че между тях ще се вижда по-малко — въпреки че се чувстваше точно като в капан. Знаеше, че жената в червено вече е влязла. Насили се да гледа към сцената, но това, което видя, ни най-малко не облекчи страховете й.

Силният мъж протегна ръка към сянката на едната рампа и измъкна оттам за рамото някаква маскирана жена с бели роби. Жената пристъпваше внимателно, заслепена от светлината, оставяше се на мъжа да я води. А той, без да се церемони, я вдигна с две ръце и я сложи да седне на масата. Краката й увиснаха във въздуха. Той ги хвана и ги вдигна на масата, като завъртя жената. Явно й говореше, прекалено тихо, за да го чуе някой друг, защото със свенлива усмивка тя легна и се намести точно в средата. Мъжът небрежно намести глезените й в противоположните ъгли на масата и ги закопча с кожените каиши. Затегна ги с рязко дръпване и пусна останалото да виси. Отиде при ръцете й. Жената не каза нищо. Госпожица Темпъл не знаеше коя от трите жени е на масата — може би Пиратката? Докато се опитваше да отгатне, мъжът завърза и ръцете на жената, после внимателно отмести елегантно накъдрената й коса и прекара още един ремък през нежната й бяла шия. Стегна го здраво, но не чак силно, и жената беше напълно обездвижена. После мина зад нея и хвана някаква метална ръчка, като на помпа. Дръпна я. Механизмът откликна със звук като изстрел и горният край на масата подскочи нагоре и се завъртя към зрителите. Още три изпуквания и жената бе почти наполовина изправена. Той пусна ръчката и слезе от сцената в сенките.

На лицето на жената нямаше изражение — само празна усмивка, но това не можеше да прикрие факта, че краката й треперят. Госпожица Темпъл се осмели да хвърли поглед към вратата през рамото на съседа си и бързо извърна очи към сцената. Жената в червено стоеше точно на прага, все едно на стража, и гледаше студено тълпата, докато пъхаше нова цигара в цигарето си. Единственият й път за бягство беше да се метне на сцената и да се втурне по някоя рампа, което не беше възможно. Тя неспокойно огледа тълпата за някакъв друг изход. Вместо това видя Роже, точно в средата на публиката, седнал между една жена в жълто — трябваше да е смеещата се жена от купето му — и едно празно място. Сигурно това беше единственото празно място в целия театър. Някъде зад себе си госпожица Темпъл надуши миризма на тютюн. Беше сигурна, че е на аленото й възмездие — но какво обясняваше връзката между тази жена и Роже Баскомб? Дали тя беше някаква дипломатическа фигура, или тайнствена куртизанка, или богата наследница декадентка? Дори само като бе взела госпожица Темпъл от входа, бе доказала, че е част от това, което тълпата се беше събрала да гледа, каквото и да беше то. Роже пътуваше с нея във влака, но значеше ли това, че той знае какво ще гледат? И изведнъж госпожица Темпъл се запита дали мястото, на което беше седнала тя, не е на жената — но какво можеше да направи?

Якият мъж се върна; носеше на ръце друга от жените в белите роби. Това със сигурност беше онази със синята копринена рокля, защото дългата й коса беше разпусната и се влачеше по пода. Мъжът спря в центъра на сцената, срещу масата, покашля се и каза:

— Смятам, че сме готови.

Госпожица Темпъл се изненада от гласа му — съвсем не беше груб и заповеднически, а тих, почти мек, макар и басов. Мъжът не повиши глас: разчиташе на публиката да внимава и поведението му бе такова, че зрителите направиха точно това. Той отново прочисти гърлото си и повдигна жената в ръцете си, все едно беше текст, който искаше да разясни.

— Както виждате, тази дама е съвсем подчинена. Ще разберете, че не са използвани никакви опиати или принудителни лекарства. Освен това, макар да изглежда съвсем безпомощна, това се е превърнало в предпочитаното й състояние. Съвсем не е необходимост. Обратното, тя е напълно способна на високо ниво на отзивчивост.

Той сложи жената да си стъпи на краката, после я пусна. Тя залитна, но не падна. Той рязко я зашлеви. Сред публиката се надигна шепот. Жената се олюля, но не падна, напротив, едната й ръка се стрелна към лицето на мъжа, готова да го удари. Той лесно хвана ръката й — явно очакваше удара й, — после бавно, я свали до тялото й и я пусна. Тя не се опита да замахне отново: стоеше спокойна, все едно не я бе зашлевил. Мъжът погледна към зрителите, сякаш за да го потвърди, след което отново посегна към жената, хвана я за гърлото и стисна. Жената реагира бурно, впи нокти в пръстите му, заудря ръката му, започна да го рита по краката. Мъжът я държеше на ръка разстояние и не трепваше. Тя не можеше да го достигне. Лицето й почервеня, тя не можеше да диша, бореше се все по-отчаяно. Той щеше да я убие! Госпожица Темпъл чу как униформеният до нея уплашено промълви нещо — шушукане отекна и другаде из тълпата — и го усети как се размърда, все едно се канеше да стане. Сякаш очаквал точно този момент на протест, мъжът на сцената отпусна хватката си. Жената се олюля, поемаше си накъсано дъх, но мъките й скоро преминаха. Тя изобщо не обърна внимание на мъжа. След минута възвърна силите си и отново се изправи спокойно и безизразно, все едно него изобщо го нямаше.

И отново мъжът огледа публиката, за да подчертае какво е имал предвид, след което мина зад жената, вдигна полите на робите й и пъхна ръка под тях, търсеше целенасочено. Жената се стегна, изви се и прехапа устни — но иначе лицето й остана все така безизразно. Мъжът стоеше зад нея, невидимите му пръсти се движеха. Изражението му беше безстрастно — все едно поправяше часовник. Дишането на жената се учести, позата й се промени, тя се наведе напред и леко се надигна на пръсти. Госпожица Темпъл гледаше погълната — знаеше докъде дават достъп копринените гащички и точно къде е зает той. Бавно усилващото се удоволствие завладя жената — чу се стон, шията й се изчерви, пръстите й се засвиваха. Отново, рязко, мъжът извади ръката си, избърса пръсти в полите на робата й и отстъпи. Жената веднага се отпусна и пак загледа безизразно. Мъжът щракна с пръсти. От сенките се появи друг мъж — госпожица Темпъл видя, че това е нейният кучеподобен придружител отпреди малко, — хвана жената под ръка и я отведе.

— Както виждате — продължи мъжът на сцената, — субектът е високо отзивчив и същевременно изключително спокоен. Това са непосредствените ефекти, както и различни степени на замайване, гадене и нарколепсия. Точно затова през този ранен период наблюдението — предпазването — е жизненоважно. — Той отново щракна с пръсти и от рампата от срещуположната страна се появи вторият подобен на куче мъж: водеше последната от трите жени в бяло. Тя вървеше съвсем нормално, направи реверанс. Едрият мъж пое ръката й от придружителя й (който слезе от сцената) и я обърна с лице към публиката. Тя направи още един реверанс.

— Тази дама — започна той — е наш субект от три дни. Както виждате, тя има пълен контрол върху способностите си. И още, тя беше освободена от ограниченията на мисълта. През последните три дни тя възприе нов начин на живот.

Направи пауза, за да може публиката да осъзнае думите му, и продължи с нотка сухо презрение:

— Преди три дни тази жена — като толкова много други, като толкова много други тази вечер, предполагам, вярваше, че е влюбена. Сега се определя, с наша помощ, като силна. — Той млъкна и кимна на жената.

Тя заговори и госпожица Темпъл позна ниския глас на жената с пелерината с перата. Тонът й беше същият, както когато разказваше как е била в каретата с двамата мъже, но от студената замечтана дистанцираност, с която говореше за себе си, я побиха тръпки.

— Не мога да кажа каква съм била, защото това е все едно да кажа каква съм била като дете. Промениха се толкова неща, толкова неща станаха ясни, че мога единствено да говоря за това, в което се превърнах. Вярно е, смятах, че съм влюбена. Влюбена, защото не можех да погледна отвъд нравите, на които бях подчинена, защото, в своята робия, аз вярвах, че тази любов ще ме освободи. Какъв мироглед бях убедила сама себе си, че разбирам толкова добре? Това беше безполезната привързаност към друг човек, към спасението, която съществуваше на мястото на собствените ми действия. Това, за което смятах, че са просто последици от тази привързаност — пари, статус, почтеност, удоволствия — сега виждам единствено като елементи на собствените си неограничени способности. През тези три дни се сдобих с трима нови ухажори, със средства за нов живот в Женева и със задоволителна работа, за която не ми е позволено — тя се усмихна свенливо — да говоря. През това време с радост успях да спечеля и да похарча повече пари, отколкото съм притежавала през целия си досегашен живот.

Беше свършила речта си. Кимна към публиката и направи крачка назад. Придружителят се появи за пореден път, хвана я под ръка и я отведе в мрака. Едрият мъж я гледаше как излиза, после се обърна към зрителите.

— Не мога да ви дам подробности — както не мога да кажа подробности за никой от вас. Не искам да убеждавам, а да предложа възможност. Пред вас видяхте примери за различните етапи от нашия Процес. Тези две жени — едната трансформирана преди три дни, а другата едва тази вечер — приеха поканата ни и ще се облагодетелстват съответно. А третата… ще наблюдавате трансформацията й с очите си и ще вземете решенията си сами. Трябва да помните, че жестокостта на процедурата отразява дълбочината на тази трансформация. Вниманието и мълчанието ви — това е всичко, което искам от вас.

С тези думи той приклекна и вдигна една от дървените кутии. Докато вървеше с нея към масата, небрежно вдигна капака й и го пусна на дъските. Погледна жената, която преглътна нервно, и сложи кутията на масата до единия й крак. Измъкна дебелия пласт оранжев филц, пусна го на пода, бръкна в кутията и извади нещо, което приличаше на огромни очила — стъклата бяха невероятно дебели, рамките бяха облечени в черна гума и от тях висяха усукани медни жици. Мъжът се наведе над жената, свали бялата й маска, захвърли я настрани и преди някой да може да я разпознае, постави странния уред върху лицето й и го стегна с резки силни движения. Жената дишаше тежко, пръстите й стискаха ръкавите на робата й. Мъжът извади от кутията някак злобно озъбена метална клема, закачи я за единия край на медната жица и защипа другия край в кутията за нещо, което госпожица Темпъл не можеше да види. Нещото в кутията започна да свети с бледа синя светлина. Жената трепна и изстена от болка.

И в този момент госпожица Темпъл направи същото, защото усети остро бодване точно между лопатките.

— Боя се, че трябва да дойдеш с мен — прошепна жената в червено в ухото й.

 

 

Докато излизаха от полутъмната зала, минаваха по балкона й слизаха по стълбите, жената не намали натиска на острието, с което убеди госпожица Темпъл да не вика, да не се преструва, че припада, и да не спъва противницата си, за да падне през парапета. Когато стигнаха дългия мраморен коридор, жената отстъпи и пъхна ръка в джоба си — но не преди госпожица Темпъл да успее да види блестящата метална лента на пръстите й. Жената вдигна поглед, към балкона, за да се увери, че никой не е тръгнал след тях, и после посочи на госпожица Темпъл, че трябва да тръгне обратно по дългия коридор.

Госпожица Темпъл отчаяно се надяваше да види отворена врата, през която да побегне, или да срещнат хора. Вече знаеше, че има и други гости — че събитията в операционния театър са скрити от външни очи в по-голямото събиране, организирано в къщата. Ако можеше да стигне до онези хора, сигурно щеше да намери помощ.

Жената я подкарваше, като я блъскаше рязко всеки път, когато забавеше крачка, и накрая естественото възмущение на госпожица Темпъл пламна и без да мисли, тя се извъртя и с всичка сила замахна към лицето на жената. Тя обаче се дръпна и госпожица Темпъл не улучи и залитна. Тогава жената в червено се изкиска и й показа предмета в ръката си — късо жестоко острие, закрепено на метална лента, нахлузена на пръстите й. С другата си ръка посочи една близка врата — изглеждаше съвсем като останалите в коридора.

— Можем да говорим вътре.

Госпожица Темпъл влезе открито предизвикателно.

Беше апартамент с няколко стаи, мебелите и тук бяха покрити с бял плат. Жената в червено затвори вратата, бутна госпожица Темпъл към един диван и когато тя се обърна към нея с гневен поглед, каза презрително и студено:

— Сядай. — Самата тя седна в едно кресло и извади цигарето си и метална табакера. Вдигна поглед към госпожица Темпъл, която не помръдваше, и каза рязко: — Сядай, или ще ти намеря нещо друго, на което да седнеш, много пъти.

Госпожица Темпъл седна. Жената пъхна цигарата в цигарето, стана, отиде до един аплик, запали я, издуха облаче дим и се върна на мястото си. Гледаха се.

— Задържате ме против волята ми — каза госпожица Темпъл предизвикателно.

— Не ставай смешна. — Жената дръпна пак от цигарето и димът заизлиза заедно с думите й. — Ще ти задавам въпроси. Ти ще отговаряш. Сама си. — Изгледа я многозначително. — Дойде с каретата с останалите.

— Да, нали вече знаете. Аз съм от хотела — отвърна госпожица Темпъл.

— Не си. Няма да търпя да лъжеш. — Жената млъкна за момент, все едно се опитваше да избере най-добрия курс на разпита.

— Не ме е страх от вас.

— Няма да търпя да се държиш като глупачка. Дошла си с влака. Откъде знаеше кой влак да хванеш? И коя е гарата? Някой ти е казал.

— Никой не ми е казал.

— Разбира се, че ти е казал. Кои са съучастниците ти?

— Сама съм. Казахте го.

Жената се изсмя, рязко подигравателно излайване.

— Ако ти вярвах, вече щеше да си натикана с главата надолу в мочурището и щях да съм приключила с теб. — Облегна се в креслото. — Искам имена.

Госпожица Темпъл нямаше представа какво да каже. Ако просто си измислеше някакви имена или пък дадеше имена, които нямаха нищо общо, щеше само да докаже невежеството си. Но ако не го направеше, рискът бе още по-голям. Едното й коляно трепереше. Колкото можеше по-спокойно тя сложи ръка отгоре му.

— И каква ще е наградата ми за това предателство?

— Животът ти.

— Разбирам.

— Е, говори. Имена. Започни с твоето.

— Може ли първо да задам един въпрос?

— Не.

Госпожица Темпъл се направи, че не е чула.

— Ако нещо се случи с мен, това няма ли да е най-ясният знак за моите съучастници за естеството на вашите занимания?

Жената се изсмя.

— Съжалявам, това беше почти забавно. Та какво казваше? Или искаш да умреш?

Госпожица Темпъл си пое дъх и започна да лъже с всички сили:

— Изобел. Изобел Хейстингс.

Жената се усмихна доволно.

— Акцентът ти е… странен… може би дори е изкуствен.

Тъй като госпожица Темпъл си говореше най-нормално, тази забележка й се стори изключително дразнеща.

— На кого служиш? — продължи жената.

— Не зная имена. Получих инструкции в писмо.

— Какви инструкции?

— Гара Стропинг, перон 12, влакът в шест и двайсет и три, Ориндж Локс. Трябваше да открия истинската цел на вечерта и да докладвам какво съм видяла.

— На кого?

— Не зная. Щяха да се свържат с мен, когато се върна на Стропинг.

— Кой?

— Щеше да ми се представи. Не знам нищо, така че не мога да издам нищо.

Жената въздъхна раздразнено, стъпка цигарата на килима и извади нова.

— Имаш известно образование. Не си обикновена курва.

— Не съм.

— Значи си необикновена курва.

— Не съм курва.

— Разбирам. — Жената се ухили. — Плащаш си сметките от работата, която вършиш в някой магазин. — Госпожица Темпъл не каза нищо. — Кажи ми тогава, защото нищо не разбирам: коя си ти, че правиш такова… „разследване“?

— Никоя. Точно затова мога да го правя.

— Аха.

— Това е истината.

— А как те… наеха за първи път?

— Срещнах един мъж в един хотел.

— Един мъж? — Жената отново се ухили презрително. Госпожица Темпъл започна да изучава лицето й: почти ледената му безспорна красота непрекъснато се нарушаваше от проблясъците на саркастично неодобрение, все едно светът бе толкова настойчиво жалък, че дори това смайващо съвършенство не можеше да се изправи срещу яростната му атака. — Какъв мъж?

— Не го познавам.

— Но вероятно можеш да го опишеш.

Госпожица Темпъл затърси отговор и откри, че в обърканите й мисли се появява заместник-външният министър, началникът на Роже, господин Харалд Грабе.

— Ами… нисичък, доста спретнат, всъщност превзет, побелял, мустаци, лъснати обувки, властно държане, снизходителен, злобни малки очички, дебела жена — не че съм виждала жената, но понякога, ще се съгласите, понякога човек просто знае…

— В кой хотел? — прекъсна я жената.

— „Бонифас“.

Жената изви презрително устни.

— Колко порядъчно от твоя страна…

— Пихме чай — продължи госпожица Темпъл. — Той предложи да се заема с тази задача. Аз се съгласих.

— За колко пари?

— Казах ви. Не го правя за пари.

За пръв път госпожица Темпъл почувства, че жената в червено е изненадана. Беше извънредно приятно. Жената стана и отново отиде до лампата, за да си запали втората цигара. Върна се на мястото си и каза по-спокойно, все едно се чудеше на глас:

— Разбирам… Предпочиташ… влияние?

— Искам нещо различно от парите.

— И какво е то?

— Това е моя работа и няма връзка с настоящия разговор.

Жената се сепна, все едно я бяха зашлевили. Много бавно се изправи, висока като съдия над седналата госпожица Темпъл. Когато заговори, гласът й бе стегнат и уверен, все едно вече е взела решение, а разпитът досега е бил само необходима процедура:

— Не знаеш името на този, който те праща?

— Не.

— Нямаш представа кой ще те чака?

— Не.

— Нито какво са искали да откриеш?

— Не.

— А какво откри?

— Някакво ново лекарство, най-вероятно еликсир, който се прилага върху нищо неподозиращи жени, за да ги обрече на живот, подчинен на покварени апетити.

— Разбирам.

— Да. И смятам, че вие сте най-покварената от всички.

— Сигурна съм, че си напълно права, мила моя. Имаш с какво да се гордееш. Фаркухар!

Последното беше вик — с изненадващо покоряващ заповеднически тон — към ъгъла на стаята, скрит от поглед зад параван за преобличане. Госпожица Темпъл чу как се отвори врата и след миг иззад паравана излезе придружителят й от по-рано. Беше още по-червен и бършеше уста с опакото на ръката си.

— М? — изсумтя въпросително. После преглътна и добави: — Да, госпожо?

— Тя излиза.

— Да, госпожо.

— Дискретно.

— Както винаги.

Жената погледна госпожица Темпъл и се усмихна.

— Внимавай. Тази има тайни. — И без да каже и дума повече, жената излезе. Мъжът, Фаркухар, се обърна към госпожица Темпъл и й кимна към паравана.

Вратата зад паравана водеше в сервизно помещение, в което имаше няколко дълги маси и вана, пълна с лед. На една от масите се мъдреше голяма чиния с недоядена шунка, а на друга — какви ли не отворени бутилки. Миришеше на алкохол. С жест Фаркухар показа на госпожица Темпъл, че трябва да седне на единствения стол, прост дървен стол без възглавници, с висока облегалка и без подлакътници. Той пък отиде при шунката, отряза си розово голямо парче, набучи го на върха на ножа и го лапна. Задъвка усърдно. Преглътна, отиде до другата маса и надигна някаква кафява бутилка. Издиша шумно, избърса уста и остави бутилката на масата.

Вратата в другия край на стаята се отвори и влезе другият пазач, с плоската. Още от прага попита:

— Видя ли нещо?

— Какво?

— Един тип в червено. Души наоколо.

— Къде?

— В градината?

Фаркухар се намръщи, после пак надигна кафявата бутилка.

— Видели са го отпред — продължи другият.

— Кой е?

— Не знаят.

— Може да е всякакъв.

— Може.

Фаркухар пак отпи, остави бутилката и кимна към госпожица Темпъл.

— Трябва да я изкараме.

— Да я изкараме?

— Дискретно.

— Сега ли?

— Да.

Мъжът на вратата сбърчи нос и попита:

— Какво е това?

— Шунка.

— Пиенето, какво е пиенето?

— Ами… — Фаркухар взе бутилката и я помириса. — С подправки е. Има вкус на… май на карамфил. И пипер.

— От карамфила ми се повръща — измърмори другият, погледна навън и каза: — Добре, чисто е.

Фаркухар щракна с пръсти към госпожица Темпъл и тя стана и тръгна към отворената врата. Другият я хвана за ръка и се ухили. Зъбите му бяха жълти като кашкавал.

— Казвам се Спраг. Ще вървим тихичко. — Тя само кимна, очите й гледаха съсредоточено белия нагръдник на ризата му, изцапан с петънце яркочервена кръв. Възможно ли бе току-що да се е бръснал? Трепна, понеже Фаркухар хвана другата й ръка. Двамата се спогледаха над главата й и я поведоха. Държаха я здраво.

Изведоха я на двора, краката им скърцаха по чакъла. Беше станало студено. Нямаше звезди нито луна, но дворът беше обграден с осветени прозорци и не бе трудно да виждат пътеката, която се виеше сред храстите, статуите и големите каменни саксии. Отсреща сигурно бе другото крило на къщата. На госпожица Темпъл й се стори, че вижда движението на много хора — може би танцуваха — и чува слабите звуци на оркестър. Това сигурно беше празненството, основното празненство. Само да можеше да се отскубне и да дотича там, но знаеше, че дори да успее да изрита единия си пазач, няма да може да го направи и с двамата. Сякаш разчели мислите й, те стиснаха ръцете й още по-здраво и я поведоха през някакъв проход към двора с каретите. Спряха пред една — елегантна, черна — и Фаркухар погледна мястото на кочияша.

— Кой е сега?

— Твой ред е — отвърна Спраг.

— Не е.

— Аз карах до Пакингтън.

Фаркухар изсумтя недоволно, а Спраг се изкикоти, отвори вратата и се качи. После протегна дебелите си ръце да вземе госпожица Темпъл. Фаркухар изпухтя и я вдигна, все едно беше лека като перце. Докато твърдите пръсти на Спраг я хващаха за ръцете, а после за раменете, наметалото й се разтвори и предостави на двамата мъже сензационна гледка към коприненото й бельо. Спраг грубо я блъсна на отсрещната седалка и тя неудобно разпери ръце и крака, за да не падне. Продължаваха да я гледат, докато се загръщаше в наметалото. После се спогледаха.

— Ще стигнем бързо — каза Фаркухар на Спраг. Той само сви рамене, лицето му беше неубедителна маска на незаинтересованост. Фаркухар хлопна вратата на каретата. Спраг и госпожица Темпъл се гледаха в мълчание. След миг каретата се разтресе от тежестта на Фаркухар, който се качи на капрата, и след още миг потеглиха.

— Чух, че споменахте Пакингтън — каза госпожица Темпъл. — Удобно ми е, може да ме оставите там, за да хвана влака.

— Божичко! — ухили се Спраг. — Тя била слушателка!

— Вие не шепнехте — отвърна госпожица Темпъл. Тонът му не й хареса. Всъщност Спраг изобщо не й харесваше. А и беше ядосана на себе си, че не се бе загърнала по-хубаво с наметалото, докато я качваха в каретата. Спраг я оглеждаше безсрамно. — Престанете да ме гледате — сопна се тя накрая.

— Какво лошо има? — Той се изкиска. — Видях ви и преди малко.

— Да, и аз ви видях преди малко.

— Имам предвид още по-рано.

— Кога?

Спраг изчопли мръсотията изпод нокътя на единия си палец и каза:

— В Холандия са измислили стъкло, което от едната страна прилича на огледало, ама от другата си е чист прозорец.

— Така ли? Е, това умно ли ви се струва?

— На теб сигурно не. — Усмивката на Спраг стана по-широка и доволна, ако не и направо злобна. Госпожица Темпъл пребледня. Огледалото, където се бе преоблякла, където си бе сложила маската с перата и беше облизвала устни като животно. Бяха я гледали през цялото време, бяха я гледали заедно, все едно беше някой египетски водевил.

— Господи, колко е горещо тук — изкикоти се Спраг и разхлаби яката си.

— Според мен пък е доста хладно.

— Може би едно питие ще те стопли?

— Не, благодаря. Но може ли да ви питам нещо?

Спраг кимна разсеяно и извади плоската от палтото си. Докато отвинтваше капачката, госпожица Темпъл усети, че каретата започна да се подрусва различно. Бяха излезли от калдъръма и пътуваха по павирания път. Спраг отпиваше, издишаше шумно и бършеше уста между глътките. Госпожица Темпъл продължи:

— Питах се… дали знаете… дали можете да ми кажете за другите три жени.

Той се изсмя грубо.

— Искаш ли да знаеш аз какво се питах? — Тя не отговори. Той отново се изсмя и се наведе към нея. — Питах се… — започна и сложи ръка на коляното й. Тя я блъсна. Спраг подсвирна и затръска ръката си, все едно го беше ужилила. Пак отпи от плоската, след което я прибра. Започна да си пука кокалчетата на пръстите. Навън беше тъмно. Госпожица Темпъл знаеше, че е в опасност. Трябваше да действа внимателно.

— Господин Спраг — каза тя, — не съм убедена, че се разбираме. Возим се в една и съща карета, но всъщност какво знаем един за друг? За това каква изгода може да предложи единият от нас — изгода, трябва да подчертая, която може да остане скрита за други заинтересовани страни. Говоря за пари, господин Спраг, и за информация, и да, дори за успех. Мислите ме за своенравно девойче без съюзници. Уверявам ви, че това не е така и че всъщност вие повече се нуждаете от моята подкрепа.

Той я изгледа безстрастно, после внезапно скочи и се хвърли върху нея. Хвана ръцете й и блокира ритащите й крака с тялото си. Тя изохка и се опита да го изблъска, но той беше много силен и много тежък. Хвана и двете й китки в едната си голяма ръка, а с другата разкъса връзките на наметалото й, разтвори го и започна да я опипва. Тя се опитваше да го отблъсне с всички сили, с толкова отчаяни напъни, че се задъхваше, хлипаше. Никога не бе предполагала, че може да се бори така, но въпреки това не можеше да го помръдне. Устата му се приближи и тя извърна лице, брадата му одра бузата й, миризмата на уиски беше отвратителна. Спраг хвана единия й глезен и грубо го вдигна, така че коляното й опря в брадичката му. Задържа крака й с рамо, пъхна ръка между бедрата й и раздра фустите й. Госпожица Темпъл стенеше от ярост, мяташе се. Пръстите му разкъсаха копринените гащички, безогледно дращеха нежната й плът, заровиха се по-дълбоко, деряха я с изпочупените си нокти. Тя изстена от болка. Той се изкиска и прокара мокрия си език по врата й.

Махна ръката си, но по движенията му тя разбра, че се разкопчава, и изви гръб, за да го отблъсне. Той се изсмя — изсмя се! — пусна китките й и я стисна за гърлото. Душеше я! Другата му ръка пак беше между краката й, разтваряше ги. В момент на прозрение госпожица Темпъл се сети, че на крака, който беше неудобно сгънат към гърдите й, беше обувката с химическия молив. Отчаяно се опита да го извади. Спраг се надигна от нея, позволи си удоволствието да погледне надолу между тях — гледката на двете им тела, — душеше я с една ръка, а с другата разтваряше бедрата й. Още миг и…

Тя заби молива дълбоко от едната страна на врата му.

Устата на Спраг се отвори от изненада, долната му челюст заподскача. Лицето му стана тъмночервено. Тя измъкна молива, готова да удари пак — и дебела пулсираща струя кръв пръсна като фонтан по тялото й и по стените на каретата. Спраг изпъшка, загъргори, мяташе се като риба отгоре й. Тя го изрита — осъзна, че пищи — всичко бе мокро и лепкаво, в очите й имаше кръв. Спраг се свлече между седалките, мята се още няколко секунди, после застина. Госпожица Темпъл държеше молива, дишаше тежко, цялата в кръв.

А после каретата спря и тя изстена от ужас. Чу как Фаркухар скочи от капрата. Тя се хвърли върху безжизненото тяло на Спраг и заопипва палтото му, опитваше се да намери джобовете в тъмното, надяваше се, че има нож, пистолет, някакво оръжие. Вратата зад нея изщрака. Тя се обърна, приклекна и се хвърли напред точно когато Фаркухар отвори. Блъсна го в гърдите, размахваше молива, крещеше. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха да я хванат и тя замахна над тях към лицето му. Върхът на молива раздра дълбоко бузата на Фаркухар и се счупи. Той извика, отхвърли я настрани и тя падна тежко. Зад нея Фаркухар продължаваше да вие и да ругае. Тя се надигна на четири крака, погледна строшения молив в ръката си и го пусна. Трябваше да бяга. Погледна Фаркухар. Едната страна на лицето му изглеждаше разполовена: долната част беше тъмна и мокра, а горната почти неприлично бледа. Той мълчеше. Беше погледнал в каретата.

Бръкна в палтото си и извади черен револвер. С другата си ръка извади носна кърпа, тръсна я да се разгъне и я притисна към лицето си, като потрепери от болка.

— Проклета… Проклета да си!

— Той ме нападна — дрезгаво каза госпожица Темпъл. Гледаха се.

Фаркухар не помръдваше. Тя стана, което й коства доста усилия. Болеше я навсякъде. Погледна се. Долните й дрехи бяха разкъсани и пропити с големи алени петна, лепкави и раздрани — все едно беше гола. Фаркухар продължаваше да я гледа.

— Ще ме застреляте ли? — попита тя. — Или и вас да убия?

Тя се огледа и видя ръбест камък, може би два пъти колкото юмрука й. Наведе се и го вдигна.

— Пусни го! — изсъска Фаркухар и вдигна револвера.

— Ами застреляй ме — отвърна госпожица Темпъл.

И хвърли камъка към главата му. Той изруга и стреля. Тя усети парване от едната страна на лицето си. Камъкът не улучи и удари каретата. Ударът, почти едновременно с изстрела, подплаши конете, те препуснаха и отворената врата удари Фаркухар по темето и той залитна към приближаващото се задно колело. Преди госпожица Темпъл да разбере какво става, колелото повлече краката му и с ужасен вик той падна под него. То мина през тялото му с отвратителен пукащ звук и той потръпна и замря. Каретата продължи, далеч от очите и ушите й.

Госпожица Темпъл се свлече по гръб и загледа плоското черно небе. Стана й студено. Виеше й се свят. Не знаеше колко време е минало. Насили се да помръдне, да се обърне на една страна. Повърна.

След незнайно колко още минути бе на четири крака. Трепереше от болка и замайване. Докосна слепоочието си и с изненада откри, че маската й я няма. Сигурно беше паднала в каретата. Пръстите й напипаха над ухото й драскотина, прогорена от куршума на Фаркухар. Догади й се, когато я докосна. Беше лепкава. Подушваше кръв. Никога не беше виждала толкова много кръв на едно място, че да знае, че мирише — но и никога вече нямаше да забрави тази миризма. Изтри уста и се изплю.

Фаркухар лежеше неподвижно. Тя допълзя до него. Тялото му бе усукано, а устата — синя. С усилие госпожица Темпъл свали палтото му — беше достатъчно дълго, за да я загърне. Намери револвера и го пъхна в десния джоб. Тръгна по пътя.

Стигна гара „Ориндж Локс“ след час. На два пъти слиза от пътя, за да избегне каретите, които се връщаха от голямата къща. Нямаше представа кой може да е в тях и нямаше желание да разбира. Перонът беше празен, което й даде надеждата, че влакът върви, тъй като пътниците от каретите, които бе видяла, ги нямаше. Първият й инстинкт бе да се скрие, докато чака, и се сви в едно тъмно ъгълче зад гарата. Но все се унасяше. Ужасена, че може да изпусне влака или враговете й да я открият в толкова уязвимо състояние, се насили да чака права.

Мина още час и не пристигна нито една карета. Тя чу свирката на влака още преди да види светлините му и забърза към края на перона, размахала ръце. Кондукторът — друг, слава богу — я зяпна, докато се качваше във вагона покрай него. Тя залитна и се наведе да извади парите от другата си обувка. Обърна се към кондуктора — бе изгубила билета с пелерината и роклята си — и пъхна в ръката му банкнота, два пъти повече пари от цената на билета. Той продължи да я зяпа. Без да каже и дума, тя тръгна към задните вагони.

Всички купета бяха празни, с изключение на едно. Госпожица Темпъл надникна вътре и спря; гледаше висок небръснат мъж с мазна черна коса и кръгли очила с тъмни стъкла като на слепец. Също толкова мърлявото му палто беше червено, както и панталоните и ръкавиците му, които държеше в едната си ръка; в другата държеше тънка книжка. На седалката до него на разгъната носна кърпа лежеше отворен бръснач. Той вдигна поглед от книгата си. Тя му кимна и направи едва забележим реверанс. Той й кимна в отговор. Тя знаеше, че лицето й е покрито с кръв и че е облечена в дрипи, и въпреки това той някак си разбра, че тя е повече — или различна — от външния си вид. А дали в този вид не разкриваше истинската си природа? Той се усмихна едва-едва. Тя се запита дали не е заспала права и това не е сън. Кимна му отново и тръгна към другите купета.

Дряма с ръка на револвера, докато влакът не стигна Стропинг. Беше рано сутринта, небето все още беше тъмно. Повече не видя мъжа в червено нито друг, когото познаваше, и се наложи да плати тройна цена за карета до „Бонифас“, а после да потропа с револвера по стъклената врата на хотела, за да я пуснат. Когато служителите се убедиха коя е и я пуснаха да влезе — пребледнели, опулили очи, с увиснали ченета, — тя отказа да каже и дума и отиде право в стаите си. Вътре бе топло и все още тъмно. Госпожица Темпъл мина залитайки покрай вратите на стаите на спящите си прислужници и спящата си леля и влезе в своята. Със сетни сили остави палтото да се свлече зад нея на пода, свали кървавите дрипи и се пъхна гола, с изключение на зелените си боти, в леглото. Спа непробудно цели шестнайсет часа.