Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (51)

Глава тридесета

Подземните затвори. Отмъщението на Лоренцо. Размяна на писма със затворника отец Балби, с когото уговарям моето бягство. Как Балби получи моето желязо. Нов долен тип за съкилийник.

Намирах се в това състояние, изпълнен с плахо очакване и отчаяние, когато двама полицаи ми донесоха леглото. Те се отдалечиха веднага, за да донесат останалото, но минаха повече от два часа, преди да видя отново някого, макар, че вратата на моята нова килия бе оставена отворена. Това забавяне не бе естествено и през главата ми минаха хиляди мисли. Все пак не можах да дойда до определено мнение. Знаех само, че трябваше да се страхувам от всичко и тази увереност ми даде повод да събера всичките си сили, за да дойда в едно състояние на спокойствие, което ме въоръжи за съпротива срещу всяко нещастие.

Освен оловните килии и кватрото, държавните инквизитори разполагат още с деветнадесет ужасни килии. Те се намират в самия дворец на дожите, под земята и са отвратителни дупки за такива нещастници, които инквизиторите не желаят да осъдят на смърт, макар поради престъпленията си да изглеждат достойни за такова наказание.

Всички съдии и властелини на земята винаги са мислили, че оказват голяма милост на известни престъпници, като им подаряват живота, докато действията им са заслужили смъртта. Но често мигновената смъртна болка се заменя с едно положение, което е само непрекъснато страдание и затова по-лошо от смъртта. От религиозна и философска гледна точка тази замяна на наказанието може да се смята като милост само тогава, когато и нещастникът, комуто е отредена, я счита за такава, но престъпникът бива питан много рядко и така привидната милост се изражда често в истинска несправедливост.

Тези подземни килии са истински гробове, но ги наричат кладенци, защото морската вода в тях стои винаги на две стъпки височина. Тя прониква през същата решетка, през която те получават малко светлина. Решетъчният прозорец е висок само една стъпка в квадрат. Ако нещастният затворник, прокълнат да живее в тези мръсни клоаки, не желае да прави постоянно солена баня, то той трябва да седи през целия ден върху един станок, на който е поставен сламеник, и който му служи също и за долап. Сутрин му дават една кана вода, рядка супа и порция черен хляб, който той трябва да изяде веднага, за да не стане плячка на големите водни плъхове, които гъмжат в тези отвратителни подземия. Обикновено нещастниците, които биват затворени в кладенците, са осъдени до живот, и понякога се случва някой да достигне до дълбока старост. Един престъпник, който умря в кладенеца, когато аз бях под оловните покриви, беше прекарал тридесет и седем години в него, а е бил на четиридесет и четири години, когато го затворили. Тъй като сигурно е бил убеден, че е заслужил смъртта, той може би е считал замяната на наказанието за милост, защото има хора, които се страхуват само от смъртта. Видях в Шиленберг^[1] в Моравия още по-ужасни тъмници, в тях затваряха от милосърдие престъпници, които бяха осъдени на смърт, и никога никой не е могъл да издържи там една година. Какво милосърдие!

Докато чаках тези два убийствени дълги часа, през ума ми минаваха най-мрачни мисли и аз си представих всевъзможни нещастия. Естествено, въобразих си също, че ще ме хвърлят в една от тези ужасни дупки, в които нещастникът се подхранва само с измамни надежди и изпада също така в безразсъден панически ужас. Трибуналът, който разпорежда от покрива до подземията на двореца, бе в състояние да изпрати онзи, който се е опитал да се отърве от чистилището, сега пак в ада.

Най-сетне чух някакви стъпки и скоро видях пред себе си Лоренцо. Лицето му бе съвсем разкривено от яд. Пускаше пяна от ярост и псуваше Бога и всички светии. Заповяда ми да му предам теслата и инструментите, с които съм пробил пода и да му назова полицая, който ми ги е доставил. Отговорих му съвсем хладнокръвно и без да се вълнувам, че не зная за какво говори. При този отговор той заповяда да ме претърсят, но аз се изправих с решително изражение, съблякох се сам съвършено гол и извиках заплашително на негодниците: „Изпълнете дълга си! Но да не си е позволил някой да ме докосне!“

Претърсиха дюшеците ми, изсипаха сламеника и опипаха подплатата на креслото ми. Не намериха нищо.

— Не искате да ми кажете къде са инструментите, с които сте направили дупката, но ще се намерят средства да ви накарат да проговорите!

— Ако е вярно, че съм направил някъде дупка, то ще кажа, че сам вие сте ми дал инструментите за това и че съм ви върнал всичко.

Тази заплаха извика одобрителна усмивка у слугите, които бяха с него и които той навярно бе обидил с нещо. Той тропна с крак, заскуба си косите и изтича навън като обезумял. Неговите хора се върнаха отново и ми донесоха всичките неща, с изключение на камъка и лампата. След като бе заключил килията ми, той затвори и двата прозореца, през които получавах малко въздух. По такъв начин се видях затворен в едно тясно помещение, където не можех да получа отникъде дори и малко въздух. Но на това не отдадох голямо внимание, тъй като признавам бях на мнение, че се бях отървал леко. Лоренцо беше стар опитен тъмничар, въпреки това за щастие не се досети да обърне моето кресло. Така все още имах моя кол и благодарях на провидението за това, понеже все още вярвах, че трябва да го смятам за инструмент на щастието, който рано или късно щеше да ми възвърне свободата.

През цялата нощ не можах да затворя очи, отчасти поради горещината, отчасти поради изживяното вълнение. Призори дойде Лоренцо и ми донесе невъзможно вино и вода, която никой не би могъл да пие. Подобно бе и всичко останало. Салатата беше изсъхнала, месото миришеше, а хлябът беше по-твърд от корабен сухар. Той нареди да се почисти стаята ми и когато го попитах кога ще се отвори прозореца, престори се на глух. Но един полицай започна да чука с желязна пръчка навсякъде по стените и по пода, особено под леглото. Аз наблюдавах всичко това с невъзмутимо изражение. При това не пропуснах да забележа, че полицаят не почука по тавана, и си казах, че по този път ще трябва да напусна този ад. Все пак, за да мога да изпълня този план, трябваше да изчакам, докато настъпят условия, които не зависеха от мен, защото не биваше да направя нещо, което бе изложено на погледа на Лоренцо. Килията бе съвсем нова и най-малката драскотина би била забелязана веднага от моите пазачи.

Прекарах един ужасен ден, понеже жегата беше задушаваща и освен това донесените ми хранителни продукти съвсем не можеха да се ядат. Потенето и липсата на храни ме направиха толкова слаб, че не можех нито да чета, нито да се разхождам. На следния ден получих също такова ядене. Дръпнах се ужасен назад от миризмата на разложено, която издаваше телешкото месо, което негодникът ми донесе.

— Да не си получил заповед — извиках аз — да ме оставиш да умра от глад и жега?

Той не отговори и заключи отново килията ми. На третия ден същото. Поисках молив и хартия, за да пиша на секретаря. Никакъв отговор.

Отчаян, изядох супата и малко хляб, натопен в кипърско вино. Реших да събера сили, за да мога да си отмъстя на следния ден на Лоренцо. Исках да забия кола си в гърлото му. В моята ярост не виждах никаква друга възможност. Нощта ме успокои и когато слугата на палача се появи на следния ден, се задоволих да му кажа, че ще го убия, щом бъда отново свободен. Той се засмя само на заплахата ми и излезе, без да продума.

Започнах да вярвам, че той постъпва така по заповед на секретаря, комуто, вероятно, бе доложил всичко. Не знаех какво трябваше да правя. Търпението се бореше с отчаянието ми. Положението ми бе ужасно, чувствувах, че ще се съсипя от изтощение. На осмия ден, най-сетне, яростта ме подлуди. С гърмящ глас го нарекох в присъствието на един полицай подъл палач и му заповядах да даде сметка за парите ми. Той ми отговори кратко, че ще получа сметката на другия ден. Когато си тръгваше, взех ведрото с нечистотиите и се престорих, че искам да го излея в коридора. Той обаче ме изпревари и заповяда на един от полицаите да ми отнеме ведрото. За да изчезне миризмата, която се бе разнесла из коридора, той отвори един прозорец, но го затвори веднага, щом коридорът бе очистен и аз останах въпреки виковете си във вонящ въздух. Яростта ми се уталожи на следващия ден, когато го видях, защото преди да ми представи сметката, той ми даде една пълна с лимони кошница, която господин де Брагадино ми изпращаше, голяма бутилка вода, която изглеждаше да е добра, и един апетитен печен петел. Освен това, един от полицаите отвори и двата прозореца. Когато ми представи сметката, аз хвърлих само един поглед върху общата сума и му казах да даде остатъка на жена си, с изключение на една цехина. Последната заповядах да даде на полицаите, които ми услужваха заедно с него. Тази малка щедрост спечели отново сърцата на бедните дяволи, които ми благодариха много усърдно.

Щом Лоренцо остана сам с мене, започна пръв да говори:

— Вие ми казахте, че сте получили от самия мен инструментите, които са ви били нужни, за да направите огромната дупка. За това вече не любопитствувам, но бихте ли имали милостта да ми кажете, кой ви е дал необходимите съставни части, за да направите лампата?

— Вие лично.

— Охо, това вече няма да мине! Много е смело, но не е разумно.

— Аз не лъжа. Вие сам ми дадохте със собствените си ръце всичко, от което се нуждаех: зехтин, кремък, серни конци, останалото вече имах.

— Прав сте, но бихте ли могли да ме убедите също така лесно, че съм ви доставил и инструментите, за да пробиете дупката?

— Положително, защото аз получих всичко само от вас.

— Господи! Какво чувам? Та кажете ми, кога съм ви дал тесла!

— Ще ви кажа всичко, и то самата истина, но това ще стане само в присъствието на секретаря.

— Не искам да узнавам нищо повече, вярвам ви във всичко. Моля ви мълчете! Помислете, че съм беден човек и имам деца.

Той хвана главата си с ръце и излезе.

Зарадвах се с цялото си сърце, че бях намерил средство да уплаша мерзавеца. Видях, че неговият собствен интерес го принуждаваше да не казва на господарите си нито дума за случката.

Бях заповядал на Лоренцо да ми купи съчиненията на Мафей^[2]. Този разход му причини мъки, но той не се осмели да ми каже това открито, а ме попита, защо съм се нуждаел постоянно от нови книги, когато съм имал вече толкова много.

— Прочетох всичко и искам нещо ново.

— Ще кажа да ви заемат книги от един затворник, ако пожелаете да му дадете вашите в замяна. По такъв начин ще спестите парите си.

— Те са може би романи, а аз не обичам такива.

— Научни книги са. Ако вярвате, че сте единствената умна глава, то лъжете се.

— Е добре, нека е така, ще видим. Ето ви една книга, която заемам на късмет. Донесете ми друга вместо нея.

Бях му дал „Рационариум“ от Петау^[3]. След четири минути той ми донесе вместо него първия том на Волф^[4]. Това ми бе извънредно приятно и му казах, че се отказвам от Мафей и той се зарадва много.

Радваше ме не толкова четенето на тези научни книги, колкото удобният случай да мога да започна размяна на писма с някой друг, който би могъл да ми бъде в помощ при моя план за бягство, който бях вече съставил в ума си. Щом Лоренцо излезе, отворих книгата и се зарадвах извънредно много, когато забелязах върху един лист думите на Сенека: „Нещастието е душата, която се измъчва за бъдещето“, перифразирани в шест хубави стихове. Съчиних веднага също така шест и, за да мога да ги напиша, измислих следното средство: бях оставил да порасне нокът на малкия ми пръст, за да мога да го ползувам като лъжичка за чистене на ушите. Изострих го, така че можеше да служи като перо. Но нямах мастило и исках вече да си пробода пръста, за да пиша с кръвта си, когато внезапно ми дойде на ум, че вместо мастило можех да използувам сока от черници, а такъв имах. Освен шестте стиха, написах и списъка на книгите, които имам, и го поставих в гърба на същата книга. Трябва да се знае, че в Италия книгите са подвързани обикновено в пергамент и то така, че при отваряне гърбът образува един джоб. Под заглавието на гърба написах: „тук е скрито нещо“. Горях от нетърпение да получа отговор. Затова, когато Лоренцо се появи на следната сутрин, му казах, че съм прочел книгата и моля лицето да ми изпрати някоя друга. След малко имах в ръцете си втория том.

Едва останал сам, отворих книгата и намерих вътре следните думи, написани на латински върху отделен лист:

„Ние сме по двама в една килия и ни прави най-голямо удоволствие да виждаме, че невежеството на един алчен тъмничар ни създава предимство, което е безпримерно на това място. Аз, който пиша настоящето, съм Марино Балби, венециански благородник и член на Ордена на сомаските. Другар ми е граф Андрея Асквино от Удине, столицата на Фриол. Съобщавам ви от негово име, че всички книги, които той притежава и чийто списък ще намерите в гърба на книгата, са на ваше разположение, но ви обръщаме внимание, господине, че трябва да бъдем извънредно предпазливи, за да държим нашата връзка в тайна от Лоренцо.“

Не беше никак за учудване, че в положението, в което се намираме, бяхме дошли до една и съща мисъл, а именно, да си съобщим взаимно списъка на нашия малък запас от книги и за тази цел бяхме избрали гърба на книгата. Тази мисъл ни внуши здравият човешки разум, но намерих странно, че той ми препоръчваше предпазливост върху един отделен лист. Струваше ми се невъзможно Лоренцо да не отвори книгата. Тогава той би видял листа и понеже не знаеше да чете, би го поставил в джоба си, за да накара някои да му прочете съдържанието. Така всичко би било открито още в самото начало. Това ми даде повод да заключа, че моят кореспондент вероятно ще да е някой съвсем безразсъден човек.

След като прочетох списъка на книгите, написах кой съм, как са ме затворили, че не зная за какво престъпление са ме наказали и че се надявам да се видя скоро свободен. Балби ми писа едно писмо от шестнадесет страници. Граф Асквино не пишеше нищо. Монахът ми разказваше цялата си злощастна съдба. От четири години бил затворен, и то, защото се ползувал от благоволението на три млади момичета. Имал три деца от тях, които от великодушие накарал да кръстят на негово име. Първия път го заплашили с укорителна проповед от началника му. Втория път го заплашили с тежко наказание и третия път, най-сетне, накарали да го затворят. Отец-приорът от неговия манастир му изпращал всяка сутрин ядене. Казваше ми в писмото си, че приорът и Трибуналът били тирани, защото нямали власт над съвестта му. Бил убеден, че трите деца били от него, затова като почтен човек, не посмял да ги лиши от предимството, което неговото име можело да им даде. После ми казваше, че не могъл да постъпи другояче, освен да признае открито своите деца, за да не могат те да бъдат приписвани клеветнически на други бащи, защото това щяло да повреди на доброто име на трите почтени момичета, от които той имал тези деца. Освен това, не могъл да заглуши гласа на природата, който говорил в полза на невинните създания.

Той завършваше с думите: „Не съществува никаква опасност, че моят приор ще изпадне в същата грешка, понеже неговата нежност се прилага на дело само спрямо неговите ученици.“

Писмото бе достатъчно, за да опозная човека. Един особен чудак, чувствен, обзет от фалшиви представи, зъл, глупав, непредпазлив, неблагодарен — такъв се показваше той още в това първо писмо. Понеже, след като ми бе казал, че би се чувствувал много нещастен без седемдесетгодишния граф Асквино, който притежавал книги и пари, той бе написал цели две страници, за да говори лошо за него и да ми описва грешките и смешните постъпки на стария човек. Ако бях свободен, не бих отговорил на човек с такъв характер, но под оловните покриви трябваше да се възползувам от всичко. Намерих в гърба на книгата молив, пера и хартия, така че сега можех да пиша съвсем удобно. Той ми даваше също и точни сведения за всички затворници, които се намираха тогава под оловните покриви, или са били там през време на неговото четиригодишно затворничество. Каза ми, че слугата на затвора Николо му купувал тайно всичко, каквото пожелаел, назовавал му имената на затворниците и му разказвал каквото знаел за тях. Като доказателство ми съобщаваше всичко, което бе научил за моята дупка. Извадили ме от моята килия, за да настанят там патриция Приули. Лоренцо употребил два часа, за да поправи нанесените от мен повреди. Той забранил под страх от смъртно наказание на столаря, ключаря и на всички пазачи да кажат макар и дума за това.

„Още един ден“ казал пазачът „и Казанова би избягал по остроумен начин, а Лоренцо би увиснал на бесилката, понеже, макар че се престорил на много учуден при вида на дупката, все пак несъмнено е, че само той е могъл да достави необходимите инструменти, за да се извърши една толкова трудна работа.“

„Николо ми каза още“, продължаваше моят кореспондент, „че господин де Брагадино му обещал хиляда цехини, ако може да ви бъде от помощ при едно бягство. Лоренцо обаче знае това и се надява да заслужи наградата без опасност, като издействува чрез жена си вашето освобождение от господин Диедо. Никой от пазачите не се осмелява да говори за случката, защото всеки се страхува, че Лоренцо, ако би се удало да се оправдае, би си отмъстил, като накара да го изгонят.“ Монахът ме молеше да му разкажа изчерпателно цялата история и да му кажа как съм се снабдил с инструментите. Можел съм да разчитам на мълчанието му.

Не се съмнявах в любопитството му, но твърде много в неговото мълчание, тъй като още от неговата молба личеше, че той беше много недискретен човек. Но смятах, че трябваше да се отнасям добре с него, защото той ми изглеждаше да е човекът, който ще изпълни всички мои нареждания и да ми помогне за възвръщането на свободата. Затова му отговорих. Внезапно ми дойде на ум едно подозрение, което ме накара временно да не изпратя написаното от мен. Сетих се, че тази размяна на писма би могла да бъде хитрост от страна на Лоренцо, за да узнае по такъв начин от кого съм получил инструментите и къде съм ги оставил. За да изпълня желанието му, без да се изложа, му писах, че съм направил дупката с помощта на един остър нож, който съм имал и който съм оставил горе на корниза на прозореца в коридора. Минаха повече от три дни. Бях се успокоил, защото Лоренцо пропусна да потърси по корниза, което непременно би сторил, ако бе заловил писмото. Освен това, отец Балби ми писа, че знаел, че съм могъл да имам такъв нож, защото Лоренцо му бил разказал, че не ме били претърсили, преди да ме затворят. Лоренцо не бил получил заповед за това и това обстоятелство би го спасило може би, ако моето бягство бе сполучило. Накрая монахът ме молеше да му изпратя ножа си чрез Николо, комуто съм могъл да се доверя.

Лекомислието на монаха ми се стори неразбираемо. Писах му, че съвсем не съм наклонен да се доверя на Николо и че тайната ми била толкова важна, че не мога да пиша за нея. При все това, неговите писма ми доставяха удоволствие. В едно от тях ми съобщаваше защо граф Асквино бил под оловните покриви. Странно беше, че го държаха там, въпреки неговото състояние на телесна безпомощност, защото бил чудовищно дебел и едва можел да се движи, тъй като счупеният му крак бил лошо заздравял. Графът, който не бил богат, упражнявал в Удине адвокатска професия. Благодарение на тази професия той защищавал в Градския съвет правата на селското съсловие срещу благородниците, които с обичайната надменност искали да му оспорят правото на глас в провинциалните събрания. Тези искания на селяните смущавали общественото спокойствие и за да ги вразумят чрез правото на по-силния, благородниците се обърнали към държавните инквизитори и последните заповядали на графа — адвокат да изостави защитата на клиентите си. Графът отговорил, че градското право му давало основание да защитава законите и отказал да се подчини. Инквизиторите накарали да го затворят въпреки градско право и от пет години насам той дишал лековития въздух на оловните килии. Получавал, както и аз, петдесет солди дневно, но можел да разполага със свои пари. Монахът, който никога не бе имал нито хелер, ми съобщи лоши работи за скъперничеството на своя другар. Той ми пишеше още, че в килиите от другата страна на залата били затворени двама благородници от седемте общини, които се намирали в затвора също заради непокорство. Един от тях полудял и бил държан във вериги. Най-сетне ми пишеше, че в друга килия били затворени двама нотариуси.

След като подозрението ми бе изчезнало напълно, се отдадох на размисъл:

„Искам на всяка цена да добия свободата си. Лостът, който притежавам, е отличен, но ми е невъзможно да се възползувам от него, защото всяка сутрин цялата ми килия, с изключение на тавана, бива очуквана с желязна пръчка. Ако искам да изляза от килията си, това трябва да стане през тавана. За тази цел се нуждая от една дупка, а такава не мога да пробия отдолу нагоре, а и не мога да свърша тази работа за един ден. Нужен ми е помощник и той може след това да избяга заедно с мен.“

Изборът не можеше да ме затрудни, защото той можеше да падне само върху монаха. Последният беше на тридесет и осем години и макар и да не беше особено умен, все пак мислех, че любовта към свободата, първата нужда на човека, би му дала толкова решителност, за да изпълни заповедите ми. Най-напред трябваше да се реша да му доверя всичко, след това идваше въпроса да намеря начин да му предам кола си. Това бяха две трудни задачи.

Преди всичко го попитах дали желае да добие свободата си и дали е готов да предприеме всичко, за да я постигне заедно с мен. Той ми отговори, че другарят му и той били готови на всичко, за да строшат веригата си, но добави, че било безсмислено да правим неизпълними планове за бягство. Беше изпълнил четири страници с изброяване на причините, които според неговия беден разум, правели изпълнението невъзможно. Нещастният човек не виждаше никакъв изглед за успех. Отговорих му, че общите мъчнотии не ме занимават. При съставянето на моя план съм мислил само за собствените трудности, а тези щели да бъдат превъзмогнати. Накрая му дадох честната си дума, че ще го освободя, ако поиска да поеме задължението да изпълни съвсем точно всички мои предписания.

Той ми обеща.

Чак сега му съобщих, че имам едно изострено желязо, дълго двадесет цола. С него той трябва да пробие тавана на килията си и след това да направи една дупка в стената, която ни разделя един от друг. През тази дупка той ще достигне до пода над моята килия. Ще пробие тавана и след това ще ми помогне да мина през дупката.

„Щом стигнем дотам, вашата работа е свършена и започва моята. Аз ще освободя вас и граф Асквино.“

Той ми отговори, че ако ме освободи от моята килия, то ще съм все още в затвора, и нашето положение би се отличавало от сегашното само по това, че бихме имали малко повече място. Ние бихме се намирали на тавана, а той бил затворен с три здрави врати.

„Зная всичко това, преподобни отче“, отговорих му аз, „но ние не ще избягаме през вратите. Моят план е готов и съм сигурен в успеха. От вас искам само да изпълнете точно всичко и да се въздържате от всякакви възражения. Помислете само, как най-добре мога да ви изпратя нашия инструмент за освобождение, без да се усъмни този, който ще го предаде. Накарайте засега да ви купят чрез тъмничаря четиридесет или петдесет икони, които да са толкова големи, че да можете да покриете с тях цялата си килия. Тези религиозни картини не ще възбудят у Лоренцо никакво подозрение. На вас те ще послужат, за да прикриете дупката, която трябва да пробиете в тавана. Ще са ви нужни няколко дни, но Лоренцо не ще може да вижда сутрин това, което сте направили предишния ден, понеже ще го прикривате с картина. Ако ме питат защо не го направя аз сам, отговарям ви: не мога, защото нашият тъмничар ме подозира, а тази причина ще ви се види без съмнение уважителна.“

Макар че бях помолил монаха да помисли относно начина, как бих могъл да му изпратя най-добре лоста, все пак и аз самият се занимавах непрестанно, за да намеря такъв. И тогава ми дойде на ум щастлива идея, която възприех веднага. Казах на Лоренцо да ми купи една току-що излязла голяма библия-фолио. Това бе Вулгата в превод на Септуагинта. Надявах се, че ще мога да скрия лоста в гърба на този голям том и така ще мога да го изпратя на монаха. Но когато получих книгата, видях, че лостът бе с два цола по-дълъг.

Моят кореспондент ми бе писал, че неговата килия била тапицирана с иконите, аз му съобщих идеята за библията и че дължината на желязото ми създава затруднения. Щастлив, че може да блесне веднъж със своя ум, той ме подигра заради безплодието на моето въображение и писа, че е нужно просто да изпратя лоста, увит в моята лисича кожа. Лоренцо му бил разказал за красивата кожа и нямало да възбуди никакво подозрение, ако граф Асквино изявял желание да я разгледа, защото искал да си купи подобна.

„Нужно е само да ми я изпратите завита. Лоренцо няма да я отвори.“

Бях твърдо убеден в противното, преди всичко, защото една свита кожа е много по-неудобна за носене. Все пак, за да не го обезкуража и за да го убедя същевременно, че не съм толкова лекомислен като него, му писах да нареди да му се донесе кожата. Лоренцо ме помоли за това и аз му дадох кожата завита, без лоста, и четвърт час след това ми я донесе обратно с думите, че господата я намирали много хубава.

Монахът ми писа жаловито писмо, в което се признаваше за виновен, задето ми е дал лош съвет, но мислел, че не бивало да го последвам. Лостът бил загубен, понеже Лоренцо носел кожата развита върху рамото си. И това нещастие осуетявало всяка надежда. Утеших го, като му разясних неговото заблуждение и го помолих за в бъдеще да не бъде толкова смел в съветите си. Но трябваше да се направи нещо и затова се реших да изпратя лоста под закрилата на библията. Без съмнение, необходимо беше някакво приспособление, за да се попречи на преносвача на огромната книга да го открие. И направих следното:

Казах на Лоренцо, че за празника свети Михаел искам да ям макарони със сирене. За да покажа на господина, който тъй приятелски ми заема книгите си, че съм му благодарен за неговата любезност, искам да изпратя и нему една голяма чиния макарони и то като ги приготвя сам. Лоренцо ми каза, че графът искал да чете голямата книга, която струвала три цехини. Това бе уговорено между нас.

— Много добре, ще му я изпратя заедно с макароните. Донесете ми само най-голямата чиния, която имате вкъщи, защото искам да уредя нещо представително.

Той обеща да услужи според желанието ми. Аз обвих лоста в хартия и го скрих в гърба на книгата така, че той стърчеше точно по равно от двете страни. Ако сега сложех върху библията една голяма чиния макарони с много разтопено масло, бях сигурен, че Лоренцо не би могъл да види краищата на лоста, защото би трябвало да прикове погледа си върху ръба на чинията, за да не излее маслото върху книгата. Съобщих всичко това на отец Балби и му препоръчах особено да не бъде несръчен при поемането на книгата и преди всичко, да вземе двата предмета едновременно, а не един след друг.

В деня на свети Михаел Лоренцо дойде по-рано от обикновено с тиган с приспособление да държи яденето топло, който бе пълен със съвсем горещи макарони и с всички необходими прибавки за приготвянето им. Аз оставих да се разтопи едно голямо парче масло, поставих макароните в чинията и напълних последната с масло чак до ръба. Чинията беше огромна, много по-голяма от книгата, върху която я бях поставил. Всичко това стана до вратата на моята килия. Лоренцо стоеше вън в коридора.

Щом всичко бе готово, вдигнах внимателно библията и чинията, и то така, че гърбът на книгата бе обърнат към носача. После казах на Лоренцо да протегне ръцете си, да внимава да не потече масло върху книгата и да отнесе бързо всичко. Докато поставях в ръцете му значителния товар, гледах го непрестанно в очите и забелязах с най-голямо задоволство, че той не отделяше погледа си от маслото, което се страхуваше да не потече. Каза ми, че би било по-добре да отнесе първо чинията, след това щял да се върне и да вземе и книгата, но му отговорих, че чрез това подаръкът щял да загуби стойността си и че всичко трябвало да върви заедно. След това той се заоплаква, че съм сложил много масло върху макароните и ми каза, като направи смешна гримаса, че ако разлее маслото, нямало да бъде отговорен за щетите.

Щом видях библията в ръцете му, се почувствувах сигурен в успеха. Понеже краищата на лоста можеха да се забележат само ако носачът направеше силно движение настрана, а не виждах никаква причина да отклони очите си от чинията, която трябваше да поддържа в равновесие. Монахът се изсекна три пъти и по такъв начин ми даде уговорения знак, че всичко е минало благополучно. Същото бе потвърдено скоро след това и от Лоренцо.

Отец Балби се залови веднага за работа и за осем дни направи една достатъчно голяма дупка. Последната прикриваше с една икона, която прикрепваше с хлебни топки. На осми октомври той ми писа, че през цялата нощ работил върху стената, която разделяла килиите ни, но могъл да изкърти само един-единствен камък. Той преувеличаваше трудността от разтрошаването на тухлите, които бяха споени чрез много твърд цимент, но ми обеща да продължи работата, макар че с това сме щели само да влошим положението си. Отговорих му, че съм сигурен в противното и той трябва да ми вярва и да изчака.

За жалост, съвсем не бях сигурен, но трябваше да постъпя така или да изоставя всичко. Исках да се избавя от ада, в който ме държеше затворен най-ужасната тирания. Друго не знаех. Само напред! Бях решен да проведа плана си и да го изоставя едва тогава, когато се натъкна на непреодолими трудности. Бях чел в голямата книга на опита и бях научил оттам, че при големи дела не бива да се разсъждава твърде много, а трябва непосредствено да се извършат, като се има при това предвид, че при всяко човешко начинание щастието има последната дума. Ако бях съобщил на отец Балби тези висши тайни на моралната философия, той би ме сметнал за луд.

Неговата работа бе трудна само през първата нощ. Колкото по-навътре проникваше, толкова тя ставаше по-лесна, и най-сетне бе изкъртил тридесет и шест тухли.

На шестнадесети октомври към десет часа сутринта, тъкмо в момента, когато бях зает с една ода на Хораций, чух над главата си шум и три слаби удара. Това бе уговореният знак, за да се уверим, че не сме се заблудили. Той работи до вечерта и на следния ден ми писа, че ако моят таван се състои само от две дъски, той ще привърши работата още същия ден. Увери ме, че щял да внимава, щото дупката да стане кръгла, както бях пожелал, и че няма да повреди тавана. Това бе особено необходимо, понеже и най-малката дупка в тавана би ни издала. Той ми писа, че ще направи дупката така, че за довършване на работата да бъде необходим само четвърт час. Реших да напусна килията си на по-следващия ден, за да не се завърна никога вече, защото с един другар се чувствувах сигурен, че за три или четири часа бих могъл да пробия дупка на покрива на Двореца на дожите. Оттам щях да използувам всички средства, които случаят щеше да ми предложи, за да стигна до земята. Но още бях толкова далеч. Моята зла съдба ми бе приготвила повече от една трудност, която трябваше да бъде преодоляна. Един понеделник, към два часа след обяд, докато отец Балби работеше, чух да се отваря вратата на залата, съседна на моята килия. Почувствувах, че кръвта ми се смразява. Все пак запазих достатъчно присъствие на духа, за да дам чрез два удара уговорения сигнал за опасност, при който отец Балби трябваше да се промъкне бързо през дупката в стената, да се завърне в килията си и да сложи всичко в ред. След по-малко от една минута Лоренцо отключи моята килия и ме помоли за извинение, задето ми води един отвратителен субект за компания. Това бе един мъж на четиридесет или петдесет години; дребен, слаб, грозен, лошо облечен и с кръгла черна перука на главата. Докато го наблюдавах, оковите му бяха снети от двама полицаи. Не можех да се съмнявам, че човекът бе нехранимайко, защото Лоренцо го бе окачествил като такъв в негово присъствие, без тези думи да направят видимо впечатление върху него. Отговорих му:

— Трибуналът е напълно свободен да прави каквото пожелае.

Лоренцо нареди да му донесат един сламеник и му каза, че Трибуналът му определял десет солди дневно. След това той ни заключи.

Съвсем безутешен поради тази лоша шега на съдбата, наблюдавах подлеца, когото самото му просташко лице издаваше като такъв. Тъкмо се канех да го накарам да говори, сам той започна като ми поблагодари, задето бях накарал да му дадат сламеник. Понеже имах намерение да го спечеля на своя страна казах му, че може да яде с мене. Той ми целуна ръка и ме попита дали, въпреки това, би могъл да получи десетте солди, които Трибуналът му определил. Отговорих му утвърдително. След това той се хвърли на колене, извади огромна броеница от джоба си и се огледа по всички ъгли на килията.

— Какво търсите?

— Ще ми простите, господине, но търся някоя икона на светата Дева, защото съм християнин. Поне да имаше тук някое мизерно малко разпятие, защото никога не съм имал такава нужда да се помоля на свети Франциск Асизки, чието име нося недостойно.

Едва се сдържах да не се разсмея не заради неговата християнска набожност, защото в работите на съвестта и вярата никой няма право да се меси, а заради неговия особен начин на изразяване. Забелязах, че той ме смяташе за евреин. За да го извадя от заблуждението му, дадох му бързо молитвата на светата Дева. Той целуна намиращата се отгоре картина, но ми върна листа обратно и ми каза със скромен тон, че неговият баща, който бил надзирател на галера, бил пропуснал да го научи да чете. Добави, че бил последовател на светата Броеница, и ми разказа множество истории за чудеса, които изслушах с ангелско търпение. Помоли ме да му позволя да се моли на своята броеница, като гледа при това образа на светата Дева. Когато свърши, го попитах дали е обядвал. Отговори, че бил полумъртъв от глад. Дадох му всичко, което имах, и той буквално го погълна. При това изпи всичкото ми вино и когато се напи, започна да плаче и да дрънка всевъзможни глупости. Попитах го за причината на неговото нещастие и той ми разказа следното:

— Единствената ми страст е била винаги да славя Бога и нашата свята република и да изпълнявам точно нейните закони. Винаги съм бил внимателен към злодействата на хитреци, чийто занаят е да мамят хора, да престъпват законите на държавата и да действуват прикрито. Затова постоянно съм се стремял да разкривам тайните им и редовно и предано съм донасял на месер-гранде за всичко, което съм могъл да открия. Без съмнение, винаги са ми плащали за това, но парите, които ми даваха, никога не ми доставяха толкова радост, колкото удовлетворението, което изпитвах, че съм могъл да допринеса нещо за славата на пресветия Сан Марко. Винаги се смеех на предразсъдъка на хората, които считат за позорен занаята на един шпионин. Това име звучи лошо в ушите само на ония, които не обичат правителството, защото шпионинът е приятел на благополучието на държавата, бич за престъпниците и верен поданик на своя княз. Когато се е касаело да се постави на изпитание моето усърдие, то чувството на приятелство, което у други може би, оказва влияние, върху мен не е оказвало ни най-малкото влияние, а още по-малко тъй наречената благодарност. Често съм се клел да мълча, за да изтръгна от някого важна тайна, която веднага съм донасял добросъвестно. Това можех да правя с чиста съвест, понеже моят изповедник, един набожен йезуит, ме бе уверил, че съм могъл да съобщя тайната не само поради нежелание да я пазя, но и защото никоя клетва не може да обвързва, когато се касае до общественото благополучие. Чувствувах, че в усърдието си бих предал даже и собствения си баща и да накарам да замълчи гласа на природата. Преди три седмици забелязах, че на малкия остров Изола, на който живеех, се започна подозрително общуване между четири или пет видни лица от градчето. Знаех, че те бяха недоволни от правителството, защото най-знатните измежду тях бяха наказвани със затвор заради една открита и конфискувана контрабандна стока. Първият каплан, австрийски поданик, беше също в затвора. Те се срещаха вечер в кръчмата в една стая, в която се намираше и едно легло. Там те гуляеха и разговаряха, докато си отидат вкъщи. Решен да разкрия замисления от тях заговор, се осмелих един ден, когато бях сигурен, че никой не би могъл да ме види, да се скрия под леглото. Надвечер моите хора дойдоха и започнаха веднага разговор. Между другото казаха, че градът Изола принадлежал не към съдебната власт на свети Марко, а към тази на триесткото княжество, тъй като не се включвал във венецианската история. Капланът каза на главатаря на заговора, някой си Пиетро Паоло, че ако той и другите биха подписали едно заявление, той щял да отиде лично при императорския посланик и императрицата щяла да ги възнагради. Всички се съгласиха и капланът предложи да донесе на следния ден заявлението и веднага след това да отпътува за Венеция, за да го предаде на посланика.

Аз реших да осуетя този подъл план, макар че един от заговорниците беше мой кум и вследствие на това духовно роднинство ми бе по-близък, отколкото ако беше мой роден брат.

Когато заговорниците си отидоха, имах достатъчно време да се измъкна безопасно. Не считах за необходимо да се скривам втори път и по такъв начин да се излагам на опасност, тъй като бях разкрил достатъчно много. Отплувах още същата нощ и пристигнах на другия ден преди обяд. Накарах да ми напишат имената на шестимата заговорници, занесох ги на секретаря на Трибунала и му разказах всичко, което бях чул. Той ми заповяда да отида на следната сутрин при месер-гранде. Този щял да ми даде един човек, с когото трябвало да се върна обратно в Изола и да му покажа каплана, който вероятно още не ще е заминал. След това да не се грижа за нищо повече.

Изпълних заповедта му и показах каплана на човека, който ми бе дал месер-гранде. След това се залових с мои работи.

След ядене, моят кум прати да ме извикат, за да го обръсна, защото съм бръснар и когато бях свършил работата си, той ми даде чаша отлично рефоско с няколко резени салам и се чукна с мен най-приятелски. Тогава ми стана тъжно, задето той бе мой кум. С непресторени сълзи хванах ръката му и го посъветвах да избягва общуването с каплана и преди всичко да не подписва известното писмо. Той ми каза, че не бил по-голям приятел с каплана, отколкото с кой да е друг човек и се закле, че той не знаел за какво писмо му говоря, на което аз му казах, смеейки се, че съм се само пошегувал. Ядосвах се, задето се бях поддал на едно моментно вълнение и с това бях извършил такава голяма грешка. На следния ден и той, и капланът бяха изчезнали. Осем дни по-късно отпътувах за Венеция и посетих месер-гранде, който безцеремонно накара да ме затворят. И тъй, ето ме сега тук при вас, скъпи учителю. Благодаря на свети Франциск, че се намирам в компанията на един добър християнин, който е затворен тук по причини, които не желая да зная, защото не съм любопитен. Моето име е Сорадачи, а жена ми е от рода Легренци, дъщеря на един от секретарите на Съвета на десетте, която се издигна над предразсъдъците и се омъжи за мен напук на всички. Тя трябва да е в отчаяние, понеже не знае какво е станало с мен. Надявам се, обаче, че ще остана само няколко дни тук, защото сигурно секретарят е накарал да ме затворят само за негово удобство, за да може да ме разпита по всяко време, когато пожелае.

Аз потреперих при мисълта, че бях заедно с такова чудовище, но чувствувах същевременно, че се намирах в особено положение и затова трябваше да се отнасям добре с него. Затова се престорих като някой йезуит, че изпитвам най-голямо състрадание, оплаквах го, хвалех неговата любов към отечеството и му предсказвах, че след няколко дни ще бъде отново свободен. Малко след това той заспа и аз използувах съня му, за да разкажа всичко на отец Балби и да му разясня, че трябва непременно да прекъснем работата си, за да я продължим отново при по-благоприятен случай. На следния ден заповядах на Лоренцо да ми купи едно дървено разпятие, една икона на светата Дева и една на свети Франциск и да ми донесе и две бутилки светена вода. Сорадачи поиска от него своите десет солди и Лоренцо му даде с презрително изражение двадесет. Поръчах му за в бъдеще да ми купува четири пъти повече вино, също чесън и сол, деликатеси за моя отвратителен другар. Когато тъмничарят си отиде, изтеглих сръчно от книгата най-новото писмо на Балби. В него той описваше своя ужас. Той бе помислил, че всичко е било загубено и повтаряше многократно, че сме имали голямо щастие, че Лоренцо изпратил Сорадачи при мен. „Понеже, ако го беше пратил в нашата килия, то той не би ме намерил и тогава като награда за нашия опит за бягство биха ни изпратили сигурно в кладенците.“

От разказа на Сорадачи не се съмнявах, че ще го разпитат. Тъй като ми изглеждаше ясно, че секретарят го бе затворил само защото го подозираше в клевета. Затова се реших да му поверя две писма, които, ако биха били предадени, не можеха нито да ми бъдат от полза, нито да ми навредят, но които трябваше да подействуват в моя полза, ако предателят ги предадеше на секретаря, в което не се съмнявах, за да му даде доказателство за верността си.

Употребих два часа, за да напиша с молив тези две писма. На следния ден Лоренцо ми донесе разпятието, двете икони и светената вода. Дадох на моя нехранимайко да се наяде добре, след това му казах:

— Очаквам от вас една услуга, от която зависи щастието ми. Разчитам на вашето приятелство и на вашата смелост. Ето тук две писма, които ви моля да предадете, щом бъдете свободен. Щастието ми зависи от вашата вярност. Трябва да скриете писмата, защото, ако ги намерят у вас при освобождаването ви, то и двамата сме загубени. Трябва да ми се закълнете в това разпятие и в тези две икони, че не ще ме предадете.

— Готов съм, господине, да се закълна във всичко, което искате. Аз съм ви твърде много задължен, за да мога да ви предам.

След това той проля обилни сълзи, охкаше и се оплакваше, че бил нещастен, задето съм могъл да го подозирам, че иска да предаде един господин, за когото би дал живота си. Аз знаех какво значеше това, но продължавах да играя комедията си. Дадох му една риза и една шапка, оголих главата си и напръсках нашата килия и самия него продължително и изобилно със светена вода. След това го накарах да произнесе три безсмислени заклинания, които тъкмо затова трябваше да вселят страх в душата му, една ужасна клетва. След като се бе задължил чрез тази смешна клетвена церемония да занесе писмата ми на техните адреси, му ги дадох. Той предложи да ги зашие в подплатата на гърба на неговата жилетка. Позволих му.

Бях твърдо убеден, че той щеше да предаде писмата ми при пръв удобен случай на секретаря, затова ги бях съчинил така изкусно, че техният стил не можеше да издаде хитрината ми. Той можеше само да ми спечели уважението на Трибунала, а може би, и неговата милост. Първото бе написано до господин де Брагадино, другото — до господин Гримани. Казах им да не се тревожат за моята съдба, защото съм имал основания да се надявам за скорошно освобождение. Когато изляза, те ще намерят, че наказанието ми е било само за мое добро, понеже в цяла Венеция нямало човек, който да се нуждаел повече от поправяне от мен.

Молех господин де Брагадино да ми изпрати кожени ботуши за през зимата, понеже сегашната ми килия била толкова висока, че съм могъл да стоя прав и да се разхождам в нея.

Пазех се да не дам на Сорадачи повод да подозре, че писмата ми бяха от такъв невинен характер, защото тогава той би могъл да пожелае да извърши едно добро дело и да ги занесе на адресите им, а аз не исках това. В следната глава, драги читателю, ти ще видиш дали една клетва може да упражни някакво въздействие върху черната душа на моя отвратителен другар и как се потвърди старата поговорка: „Във виното е истината.“ Подлият човек се бе описал в разказа си точно такъв, какъвто беше в действителност.