Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (36)

Глава петнадесета

Продължение на любовта ми с Ч.Ч. Господин Да Брагадино поисква за мен ръката на младото момиче. Баща й казва „не“ и я изпраща в манастир. Дьо ла Хей. Загубвам в игра. Съдружие с Кроче, което отново ми донася пари. Различни преживявания.

Отчаянието, с което ме изпълваше моята любов, ме беше направило доста нечувствителен спрямо претърпяната загуба. Бях съвсем увлечен по моята любезна приятелка и изоставих всяка мисъл, която не се отнасяше до нея.

Мислите ми на следната сутрин бяха насочени към младото момиче, когато при мен влезе брат й със светнало от радост лице и ми каза:

— Уверен съм, че сте спали при сестра ми и тази мисъл ме възхищава. Тя не иска да признае, но е безполезно да отрича. Днес ще я доведа със себе си.

— Това ще ме радва много, понеже я обожавам и ще накарам да поискат от вашия баща ръката й по такъв начин, че той да не може да ми я откаже.

— И аз желая това, но се съмнявам. Между другото се виждам принуден да ви помоля за една нова услуга. Срещу една менителница с падеж след шест месеца мога да получа един пръстен, който струва двеста цехини и съм уверен, че ще мога да го продам още днес за тази цена. Тези пари са ми необходими, но без вашето поръчителство бижутерът, който ви познава, няма да ми даде пръстена. Ще ми направите ли тази услуга? Знам, че вчера сте загубили, ако имате нужда от пари, ще ви отделя сто цехини, които ще ми върнете при падежа на менителницата.

Как бих могъл да му откажа услугата? Виждах добре, че ще ме измами, но обичах толкова силно сестра му! Затова казах:

— Готов съм да подпиша менителницата, но не правите добре, като злоупотребявате с моята нежна любов към сестра ви.

Ние излязохме, търговецът прие поръчителството ми и сделката бе сключена. Бижутерът, който съвсем не ме познаваше, или ме знаеше само по име, мислеше, че ще ми направи комплимент и каза на П. Ч., че срещу моето поръчителство му предоставя на разположението целия си магазин. Комплиментът не ми направи голямо удоволствие, но ми разкри П. Ч. като голям хитрец. По такъв начин ангелската Ч.Ч., която по всички изгледи можеше да ме направи само щастлив, стана неволна причина за разоряването ми. Към обяд П. Ч. доведе при мен сестра си. Без съмнение само за да ми покаже, че е честен човек — защото тъкмо мошениците си дават труд за това — той ми върна полицата за взетото срещу моето поръчителство бъчва кипърско вино, същевременно ме увери, че при първата ни среща щял да ми даде стоте цехини, които ми е обещал.

Заведох както обикновено приятелката си в Зуека, наредих да затворят градината и ние се хранихме в една беседка. Моята Ч.Ч. ми изглеждаше по-красива, откакто ми принадлежеше, чувства на приятелство се вплитах в нашата любов и ни изпълваха с едно сладко задоволство, моето се отразяваше на лицата ни.

Съдържателката, която ме бе намерила щедър, ни поднесе печен дивеч и риба, а нейната руса дъщеричка ни прислужваше на масата. Тя също така съблече моята приятелка, след като се качихме горе, за да се отдадем на насладите на нашия скорошен брак.

Когато останахме сами, моята приятелка ме попита какви са тези сто цехини, които брат й трябваше да ми донесе, и аз й разказах какво се е случило между нас.

— Моля те сърдечно, мили — извика тя, — за в бъдеще отказвай му абсолютно всичко, нещастникът е така отрупан с дългове, че накрая ще завлече и теб със себе си в бездната, към която отива безвъзвратно.

Този път нашите чувства ни се сториха по-солидни, ние ги изпитвахме по-дълбоко, така да се каже с разум и обмисляне.

— Ах, любими — извика тя, — направи възможното, за да стана майка, защото тогава баща ми няма да може да изтъкне предлога, че съм много млада, за да се омъжа.

Само с голяма мъка можах да й поясня, че изпълнението на това желание — макар че и аз го споделях, не зависеше само от нас, но при нашите телосложения е вероятно рано или късно то да се осъществи.

След като бяхме работили с всички сили за изпълнението на това велико дело, прекарахме няколко часа в превъзходен дълбок сън. Веднага след събуждането си поисках да ни донесат свещи и кафе, след това се заехме отново с работа, с надеждата да предизвикаме едновременно изливане, което щеше да осигури щастието ни. Всред най-сладките любовни игри ни изненада ранната заран и ние побързахме да се завърнем във Венеция, за да избегнем любопитните погледи.

В петък повторихме излета. Но колкото и голямо удоволствие да изпитвам днес, спомняйки си за щастливите мигове, все пак ще спестя на читателя едно описание на нашите нови наслади. Искам само да спомена, че на раздяла приятелката ми и аз определихме нашия празник в градината за следния понеделник, последният ден на карнавалната свобода. Само смъртта би могла да ме възпре да не отида точно на срещата, защото това може би щеше да е последният ден на нашите любовни наслади.

След като в понеделник сутринта П. Ч. потвърди още веднъж деня и часа, отидох на уреченото време. Първият час измина бързо в очакване въпреки нетърпението ми, но вторият беше с потискаща бавност. Въпреки това, очаквах още един трети, четвърти час, но тя не дойде. Намирах се в такова душевно състояние, че си представях най-ужасното нещастие. Ако Ч.Ч. не би могла да излезе, то би трябвало да дойде поне нейният брат, за да ми каже. Разбира се, възможно беше да го е възпрепятствувала някоя непреодолима пречка. Да я потърся сам в къщата й ми бе невъзможно, не можех дори заради това, че можехме да се разминем по пътя. Най-сетне в момента, когато църковните камбани забиха английския поздрав, при мен дойде само Ч.Ч. маскирана.

— Знаех положително — каза тя, — че ще бъдеш тук. Затова оставих майка ми да си приказва. И ето ме тук. Ти сигурно си полумъртъв от глад. Брат ми не се е мяркал целия ден. Сега бързо в нашата градина, защото и аз съм гладна. След това любовта ще ни утеши за всичко, което изтърпяхме днес!

Всичко това тя каза, без да ми даде време да кажа нито една дума. Впрочем нямах за какво да питам, тръгнахме и взехме една гондола, за да отплуваме към нашата градина. Вееше ужасен вятър, един вид вихрушка и понеже гондолата имаше само един гребец, ние наистина се намирахме в опасност. Ч.Ч. нямаше понятие за това и се шегуваше. Но движенията, които правеше, застрашаваха лодкаря и ако той паднеше във водата, нищо не би могло да ни спаси и вместо насладата, която търсехме, бихме намерили смъртта.

Казах й да стои спокойно, но от страх да не я изплаша, не се осмелявах да й кажа нищо за опасността, която ни заплашваше. Баркаролът нямаше нужда да взима под внимание същите съображения и ни извика със страховит глас, че и тримата ще бъдем изгубени, ако не седим съвсем неподвижно. Тази заплаха подействува и ние пристигнахме невредими до целта. Платих богато на лодкаря и той се засмя от радост, когато видя парите, които опасността му бе донесла.

Прекарахме в нашето казино шест блажени часа, по време на които извършихме безброй любовни геройства, този път не стана въпрос за спане. Само една мисъл смущаваше нашата радост, маскарадът бе минал и не знаехме как бихме направили възможни за в бъдеще нови любовни срещи. Уговорихме се да посетя брат й в сряда преди обяд и тя да се яви тогава както обикновено.

Сбогувахме се с добрата жена, която ни изрази своето най-голямо съжаление, че няма да ни види повече и ни пожела много щастие и успех. След това заведох благополучно приятелката си до нейната врата и си отидох вкъщи.

При ставането си по обяд видях за моя голяма изненада Дьо ла Хей с неговия ученик Калви, който беше един красив младеж, но в пълния смисъл на думата маймуна на своя майстор. Той вървеше, говореше, смееше се също като него, неговият говор беше също като този на йезуита — един правилен, но твърд френски език. Едно до такава степен пресилено подражание намерих скандално и счетох за необходимо да кажа на господин Дьо ла Хей да отучи непременно своя ученик от тези маниери, тъй като подобни унизителни папагалщини биха докарали на младия мъж горчиви подигравки. Докато изказвах възгледите си по този въпрос, яви се барон Бавоа, а той беше напълно на моето мнение, след като бе прекарал един час в обществото на младежа. Младият Калви умря две или три години по-късно. Дьо ла Хей, който страдаше от манията да възпитава млади хора, стана няколко месеца след смъртта да Калви дворцов интендант на младия рицар Морозини, на чийто чичо дължеше щастието си. Този чичо бе по това време комисар на републиката по регулирането на границите с Австрия.

Бях влюбен извънредно много и затова мислех, че не бива да отлагам стъпката, от която тогава зависеше щастието ми. Затова след ядене, щом гостите се сбогуваха, помолих господин Де Брагадино и приятелите му да се затворят с мен за два часа в един кабинет, в който никой нямаше достъп. След това им казах без заобикалки, че съм влюбен в Ч.Ч. и съм решен да я отвлека, ако те не намерят средства и пътища да склонят баща й да ми я даде за съпруга.

— Касае се — казах аз на господин Де Брагадино, — да ми се намери една служба, от която можем да живеем, и да се даде поръчителство за една сума от десет хиляди дукати, която младото момиче ще получи като зестра.

Те ми отговориха, че с удоволствие ще изпълнят желанието ми, ако Паралис им даде нужните указания. Повече не желаех. Прекарах два часа в нареждане на желаните от тях пирамиди от числа и най-сетне се разбра, че господин Де Брагадино лично трябваше да помоли от моя страна бащата за ръката на дъщеря му. Гадателят обясни този избор с това, че годежникът трябва да бъде същият, който е поръчителствувал за зестрата с цялото си настоящо и бъдещо имущество. Тъй като бащата на моята приятелка беше по това време на село, им казах, че ще бъдат точно осведомени за завръщането му и те трябва да бъдат всички заедно, когато господин Де Брагадино изпълнява задачата си.

Много доволен от резултата на моите усилия, се отправих на следната сутрин у П. Ч. Старата жена, която ме пусна да вляза, ми каза, че господинът не бил вкъщи, но госпожа майка му щяла да дойде да говори с мен. Тя дойде скоро с дъщеря си и двете ми се видяха много натъжени. Това ме изпълни с лоши предчувствия. Ч.Ч. ми каза, че брат й се намирал в затвора за дългове и било трудно да го освободят, понеже сумите, които дължал, били значителни. Майката й каза, плачейки, че била в отчаяние, защото не могла да плаща за издръжката му в затвора. Показа ми едно писмо, което той й беше написал и с което я молеше да предаде на сестра му едно друго писмо, приложено към първото. Попитах моята приятелка, дали мога да го прочета, тя ми го даде и аз видях, че я молеше да се застъпи за него пред мен. Върнах обратно писмото, като й казах да му пише, че ми е съвсем невъзможно да сторя нещо за него. Същевременно, принудих майката да приеме от мен за издръжката му двадесет и пет цехини, от които може да му изпрати засега една или две. Тя прие парите едва след като дъщеря й я помоли много настойчиво.

След като този не твърде приятен въпрос бе временно уреден, аз им изложих постъпките, които бях направил, за да получа ръката на моята любима. Старата дама ми благодари, тя намери държанието ми почтено и правилно, но ми каза да не храня надежда, защото мъжът й, който държал много на плановете си, бил обещал да я омъжи едва осемнадесетгодишна, и то само за някой търговец. Както тя ми каза, щял да дойде същия ден в къщи. Когато си отивах, моята любима ми пъхна една бележка, в която пишеше, че мога да идвам съвсем спокойно при нея посред нощ посредством ключа от малката вратичка, който вече имах. Ще я намеря в стаята на брат й. Това известие ме направи прещастлив, защото въпреки съмненията на майката, се надявах на пълен успех.

Отидох вкъщи и съобщих на господин Де Брагадино, че бащата на моята обожавана Ч.Ч. ще се върне в най-скоро време, почтеният стар господин седна веднага и написа в мое присъствие едно писмо до него. Молеше го да му определи часа, в който да го намери, за да говори с него по една важна работа. Помолих го да изпрати това писмо едва на следния ден.

Както читателят може да си помисли, не оставих към полунощ да ме чакат. Влязох безпрепятствено в къщата и намерих моя ангел, който ме прие с отворени обятия.

— От нищо не бива да се безпокоиш — каза тя. — Баща ми се върна здрав и бодър и вкъщи всичко спи.

— Само не и любовта, която ни кани към радост — извиках аз. — Тя ни покровителствува любима, а утре твоят баща ще получи писмо от моя достоен покровител.

При тия думи Ч.Ч. потрепери, тя имаше твърде вярно предчувствие.

— Баща ми — каза тя, — според чието мнение аз съм още дете, ще отвори очите си и Бог знае какво ще направи, за да се осведоми за поведението ми. Сега ние сме щастливи — още по-щастливи, отколкото при посещенията ни в Зуека, понеже можем да се виждаме свободно всяка нощ, но какво ще направи баща ми, когато узнае, че имам любовник!

— Какво може да направи? Ако ми откаже, ще те отвлека и патриархът не може да ни откаже брачната благословия. Ние ще си принадлежим един към друг за цял живот!

Прекарахме два часа заедно, но те изминаха повече в скърби, отколкото в наслади. Когато си отивах, обещах й следващата нощ да дойда пак. Прекарах тъжен останалата част от нощта. Към обяд господин Де Брагадино ми каза, че изпратил писмото на бащата и последният поръчал да му отговорят, че на следния ден щял да дойде лично в неговия палацо, за да получи заповедите му. Около полунощ бях пак при моята любима и я уведомих за всичко станало. Ч.Ч. ми каза, че писмото на сенатора го заинтересувало много и тъй като никога не бил имал работа с господин Де Брагадино, не можел да си представи какво би могъл да иска от него високопоставеният господин. Неизвестността, един вид страх и една объркана надежда, отнеха през двата часа, които прекарахме заедно, много от свежестта на нашата любовна радост. Бях убеден, че бащата на моята приятелка, господин К. Ч. след разговора си с господин Де Брагадино ще се върне веднага вкъщи, във всеки случай щеше да разпита строго дъщеря си и в смущението си Ч.Ч. би могла да се издаде. Тя самата чувствуваше това и беше силно обезпокоена. Това ме разтревожи извънредно много, а се страхувах да й дам какъвто и да е съвет, понеже не можех да предвидя как бащата щеше да подхване работата. Разбира се, тя трябваше да премълчи известни обстоятелства, които биха могли да му създадат лошо мнение за нас, трябваше да му каже истината и да се покаже много покорна. Намирах се в особено положение, преди всичко съжалявах за това, че бях направил решителната стъпка, именно защото тя трябваше да има за последствие един невъзвратим резултат. Имах силно желание да изляза от ужасната неизвестност и останах учуден, че моята млада приятелка беше много по-малко неспокойна, отколкото аз. Ние се разделихме с потиснати сърца, но все пак с надеждата, че ще се видим отново следващата нощ. Обратното ми се струваше нещо невъзможно.

На следващия ден след обяд К. Ч. дойде при господин Де Брагадино. Аз не се показах. Той прекара три часа с моите трима приятели и щом си отиде, узнах, че той отговорил, както майката ми бе предсказала, на това отгоре с едно много печално за мен обстоятелство: искал да даде дъщеря си в манастир за четири години, по време на които тя би могла да мисли за женитба. И като че ли за да смекчи отказа си, казал, че може да се съгласи с нашия брак, ако аз имам тогава осигурено съществуване. Намерих отговора му съкрушителен и в отчаянието, в което се намирах, не се и учудих, когато през тази нощ намерих малката вратичка заключена.

Повече мъртъв, отколкото жив си отидох вкъщи, там прекарах двадесет и четири часа в ужасната безпомощност, в която човек се намира, когато трябва да вземе някакво решение, а не знае какво. Мислех за отвличане, но открих хиляди трудности, поради които то можеше да не успее. И тъй като братът се намираше в затвора, то беше много трудно да се уреди размяна на писма с жена ми, защото в очите ми Ч.Ч. бе с по-голямо основание моя жена, отколкото ако бяхме получили благословията на свещеника и сключили договор пред нотариуса.

Измъчен от хиляди мрачни и отчаяни мисли, се реших да посетя на третия ден госпожа Ч. Една слугиня ми отвори и каза, че уважаемата госпожа отишла на село и не се знаело кога ще се върне. Това известие ме удари като гръм, стоях неподвижен като статуя, защото не виждах как бих могъл да получа и най-малкото сведение. Дадох си труд да изглеждам спокоен в присъствието на моите трима приятели, но се намирах в такова плачевно състояние, че реших да потърся П. Ч. в неговия затвор, защото се надявах да узная нещо чрез посредничеството му.

Отидох напразно, той не знаеше нищо, а и не исках да го уведомя. Разказа ми куп лъжи, които се престорих, че вземам за чиста монета. След като му подарих две цехини, оставих го с пожеланието за скорошно освобождение.

Непрекъснато мислех как бих могъл да се осведомя за състоянието на моята любима. Предполагах, че тя трябваше да е ужасно нещастна и си отправих най-горчиви укори, че съм причина за това. Бях загубил напълно апетита и съня си.

Два дни след това господин Де Брагадино и неговите двама приятели отидоха в Падуа, където искаха да прекарат един месец. Бях останал сам в палата, защото при тъжното душевно настроение ми бе невъзможно да ги последвам. Търсещ забрава, аз играех и понеже бях разсеян, губех постоянно. Бях продал всичко, което имаше някаква стойност и навсякъде дължах пари. Помощ можех да очаквам само от моите трима благодетели, но се срамувах да им разкрия положението си. Намирах се в настроение, в което човек лесно извършва самоубийство и мислех тъкмо за това, бръснейки се. В същия момент дойде един слуга и въведе в стаята една жена, която ми носеше писмо. Жената се приближи и ми даде писмото, като каза:

— Вие ли сте господинът, до когото е адресирано писмото?

Видях отпечатъка на един печат, който бях дал на Ч.Ч. и ми се стори, че ще падна мъртъв на земята. За да се успокоя, казах на жената да почака, исках първо да се дообръсна, но ръката отказваше да ми служи. Оставих бръснача настрана, обърнах гръб на жената и прочетох следното:

„Преди да ти пиша подробно, трябва да се уверя, дали жената е сигурна. Намирам се в този манастир като пансионерка, отнасят се с мен много добре и съм напълно здрава въпреки душевното вълнение, в което се намирам. Игуменката има заповед да не ме оставя да виждам никого и да не ми позволява каквато и да е кореспонденция. Между впрочем вече съм сигурна, че въпреки забраната ще мога да ти пиша. Не се съмнявам във верността ти, мой любими съпруже, и съм уверена, че никога няма да се усъмниш в сърцето, на което ти си единствен повелител. Разчитай, че ще направя с най-голямо усърдие всичко, което заповядаш, понеже аз ти принадлежа, и то само на теб. Отговори ми с няколко думи, докато се уверим в нашата пратеница. Мурано, 12 юни.“

Младото момиче беше придобило мъдрост за по-малко от три седмици, но, разбира се, нейна учителка беше любовта, а само любовта върши чудеса. Докато четях писмото на моята приятелка, се чувствувах като престъпник, който бе помилван в момента на екзекутирането му, или като някой, който възкръсва от смъртта. Нужни ми бяха няколко минути, за да си върна отново съзнанието и обикновеното хладнокръвие.

Попитах жената дали може да чете.

— Ах да, ако не знаех, господине, би ми вървяло много зле. Ние сме седем жени в служба на набожните калугерки от Мурано. Всяка от нас идва по един път през седмицата в определен ден във Венеция. Аз идвам всяка сряда и мога да ви донеса след осем дни отговор, ако желаете да напишете веднага писмо.

— Значи вие можете да разнасяте писма, които калугерките ви поверяват?

— Това не спада към същинската ми служба, но тъй като най-важната от нашите задачи е довереното разнасяне на писмата, то не биха могли да ни използуват, ако не бяхме в състояние да четем адресите на поверените ни писма. Калугерките искат да бъдат сигурни, че няма да предадем някое писмо на Петър, когато то е адресирано до Павел. Нашите набожни дами се страхуват винаги, че ще извършим някога подобна глупост. И тъй, вие ще ме видите след осем дни по същия час, но разпоредете се да бъдете събуден, ако спите, защото минутите ни се измерват с аптекарски везни. Преди всичко осланяйте се на моето мълчание докато имате работа с мен, защото ако не можех да мълча, бих загубила прехраната си, а какво бих могла да правя тогава като вдовица с четири деца, едно осемгодишно момче и три красиви момичета, най-възрастното от които е едва на шестнадесет години? Вие ще можете да ги видите, когато дойдете някога в Мурано. Аз живея до църквата срещу градината и съм винаги вкъщи, ако не съм заета в манастира, защото там постоянно има работа. Госпожицата, още не зная името й, защото е едва от осем дни при нас, ми предаде скришом писмото. А как сръчно направи това! О, тя трябва да е също така умна, колкото красива, защото трите калугерки, които присъствуваха, не забелязаха нищо. Заедно с писмото тя ми даде и тази бележка за мен. Оставям ви я и нея. Бедното дете! Моли ме да мълча, но пишете й, моля, че може да бъде напълно спокойна, доверете ми се, без да имате грижа. За другите не бих казала същото с положителност. Считам ги всички за честни — защото бог да ме пази да помисля лошо за ближния си, но вижте, те всички са невежи и сигурно дрънкат най-малко при изповед. Аз, слава богу, зная много добре, че трябва да призная на изповедника си само моите грехове, а да предадеш писмото на една християнка до един християнин, това не е грях. Освен това моят изповедник е един добър стар монах и аз мисля, че е глух, защото добрият човек не ми отговаря никога.

Нямах намерение да разпитвам жената, но дори и бях поискал, тя не би ми дала време за това, защото без да й задам нито един въпрос, тя ми разказа всичко, което желаех да узная. Тя явно нямаше никакво друго намерение, освен да ме накара да използувам само нея.

Седнах веднага, за да отговоря на моята любима затворница, имах намерение да й пиша само няколко реда. Но не ми бе възможно да й пиша толкова малко. Моето писмо беше словоизлияние от четири страници, а вероятно съдържаше по-малко, отколкото едната страница на нейното писмо. Казах й, че нейното писмо ми е спасило живота и питах дали бих могъл да се надявам да я видя. Писах, че съм дал на пратеницата една цехина, а втора тя щяла да намери под печата на писмото, щях да й пращам толкова пари, колкото тя има нужда. Молех я да ми пише редовно всяка сряда, би могла да бъде сигурна, че писмата й никога няма да са достатъчно дълги, би трябвало да ми пише изчерпателно не само как е тя и какво трябва да прави там, но и как мисли да скъса веригите и да премахне всички пречки, които биха могли да се противопоставят на нашето взаимно щастие. Посъветвах я да напрегне целия си ум, за да спечели обичта на калугерките, и послушниците, но без да се доверява на никоя и да не издава никога недоволството си, че е изпратена в манастир. Похвалих я за това, че е била така сръчна да намери средства и пътища да ми пише, въпреки забраната и й обърнах внимание, че никога не трябва да се оставя да бъде изненадана при писането на писмата, защото ако се случи това, то стаята й ще бъде сигурно претърсена и биха й отнели всичко написано, което биха намерили.

Запечатах писмото така, че монетата остана съвсем незабележима под печата, след това дадох на жената пари, като й казах, че ще получава същото възнаграждение всеки път, когато ми донася писмо от моята приятелка. Съглеждайки в ръката си една цехина, добрата жена започна да плаче от радост, каза ми, че за нея не съществува никакво наказание и че ще предаде писмото на госпожицата веднага щом остане сама с нея.

Бележката, която Ч.Ч. беше предала на жената заедно с писмото, гласеше следното:

„Добрият бог ми даде идеята, добра жено, да се обърна към вас, а не към някоя друга. Предайте това писмо на адреса, а ако въпросното лице не е във Венеция, върнете ми го обратно. Трябва да предадете писмото лично нему и ако го намерите, ще получите веднага отговор, който можете да ми предадете само когато бъдете сигурна, че не сте наблюдавана“.

Любовта е непредпазлива само в надеждата за наслада, но щом се касае да се предизвика връщането на едно щастие, разрушено от някоя нещастна случка, то любовта е толкова остроумна, че предвижда и най-малките обстоятелства. Писмото на моята прелестна приятелка ми донесе голяма радост, мигът на най-дълбоката скръб се превърна в най-висше блаженство.

Сега бях сигурен, че мога да я отвлека, даже и стените на нейния манастир да са защитени с топове. Когато пратеницата си отиде, помислих първо как бих могъл да прекарам най-добре седемте дни, които трябваше да изминат до получаването на второто писмо. Развлечение можеше да ми донесе само играта, а всички мои познати бяха в Падуа. Накарах да стегнат куфарите ми и да ги отнесат веднага до буркиело, който тъкмо трябваше да отплува. Самият аз отпътувах до Фузине и оттам яздих с отпуснати юзди до Падуа, където се намерих за по-малко от три часа пред палацо Брагадино. В същия миг моят скъп покровител се връщаше вкъщи за обяд. Той ме прегърна нежно и като видя, че бях цял в пот, каза:

— Убеден съм, че не е било нужно да бързаш.

— Не — отговорих аз, — но съм гладен като вълк.

Братската тройка се зарадва от сърце да ме види отново, особено когато им казах, че ще остана шест дни при тях. Дьо ла Хей се храни с нас, веднага след обяд той се затвори с господин Дандоло и останаха два часа заедно. През това време аз бях легнал да поспя и господин Дандоло дойде до леглото ми да ми каже, че съм дошъл тъкмо навреме, за да запитам нашия гадател относно една работа, която засягала само него лично. Той ми постави въпросите и помоли да намеря отговорите. Искаше да знае, дали ще стори добре да се съгласи с плана, който Дьо ла Хей му предложил.

Отговорът на гадателя бе отрицателен.

Изненадан, господин Дандоло зададе втори въпрос. Питаше какви причини са накарали духа Паралис да даде отрицателен отговор.

Аз построих кабалистичната пирамида от цифри и наредих да излезе от тях следния отговор:

— Исках да зная мнението на Казанова и понеже то е против предложението на Дьо ла Хей, то не искам да чувам вече за работата.

Колко голяма е силата на внушенията! Добрият човек се радваше, че може да стовари вината за отказа върху мен и се отдалечи напълно доволен. Аз не знаех за какво се отнасяше, а и не бях любопитен да узная, неприятно ми беше само, че един последовател на Лойола желаеше да постигне нещо при моите приятели без мое посредничество и исках да дам на интриганта да разбере, че моето влияние е по-голямо от неговото.

След това се облякох и отидох в операта, където седнах при една фараонова маса и загубих всичките си пари. Щастието все още ме караше да чувствувам, че то невинаги е в съгласие с любовта. Моето положение покруси сърцето ми, легнах си преизпълнен със скръб. При събуждането си видях Дьо ла Хей да стои пред мен със светнало лице. С израз на най-предано приятелство той ме увери, че изпитвал най-искрени чувства към мен. Знаех за какво се отнасяше и очаквах спокойно как ще се развие работата.

— Мой мили приятелю — каза най-сетне той, — какво ви е накарало да предумате господин Дандоло да не се съгласи с предложението ми?

— Че какво сте му предложили?

— Вие го знаете.

— Ако го знаех, не бих ви питал.

— Самият той ми каза, че сте го съветвали да не се съгласи.

— Че съм го съветвал да не се съгласи, признавам, но по никой начин не съм го отклонил от решението му, защото ако е бил решен, не би имал нужда от съвет.

— Както искате. Но смея ли да ви помоля да кажете основанията си.

— Кажете ми първо за какво се отнася.

— Не ви ли го каза сам той?

— Възможно е. Но ако желаете да ви кажа основанията си, трябва да науча от вас самия всичко, понеже той говори с мен под най-голяма тайна.

— Какво означава това въздържание?

— Всеки има своите принципи и разбирания. Имам твърде добро мнение за вас, за да не вярвам, че вие бихте постъпили точно така, както и аз, защото ми се струва, че съм ви чул да казвате, че в тайните работи човек трябва да се предпазва от изненади.

— Признавам, че вашето основно правило е добро. Обичам предпазливостта. И тъй, работата се отнася до следното: Както знаете госпожа Триполи е останала вдовица и господин Дандоло я ухажва упорито. Младата, красива и свежа дама, която впрочем живее много почтено, иска да стане негова жена. Тя ми се довери и тъй като мога да считам такъв брак за похвален, както от светска, така и от религиозна гледна точка, то аз се заех с искрено удоволствие за тази работа. Мисля дори, че господин Дандоло беше склонен на тази женитба, когато ми каза, че днес ще ми съобщи отговора си. Съвсем не се учудвам, че ви е помолил за съвет относно тази работа, защото предпазливият човек постъпва добре, като се допитва до разумен приятел, преди да се реши на окончателна стъпка от такава важност. Но искам да ви кажа открито, че се учудвам, че тази женитба не намира вашето одобрение. Извинете, ако изявя желанието си да узная защо мнението ви се различава от моето.

Бях зарадван, че съм разкрил всичко и че съм дошъл тъкмо навреме, за да възпра приятеля си, който беше олицетворение на самата добрина, от подобна смешна женитба. Отговорих на моя Тартюф, че обичам господин Дандоло и познавайки темперамента му, съм убеден, че една женитба с жена като синьора Триполи би скъсила живота му.

— Затова ще признаете, че като искрен приятел трябваше да го посъветвам да откаже. Не си ли спомняте, като ми казахте, че същата причина ви е възпряла да се ожените? Не си ли спомняте, че в Парма защитавахте пред мен най-убедително безбрачието? Имайте също така предвид, че всеки човек е малко егоист, аз също съм малко такъв и затова мисля, че жената на господин Дандоло би упражнявала известно влияние върху него и че всичко, което тя би спечелила в това отношение, би означавало загуба за мен. Виждате значи, че не би било естествено да го посъветвам да се реши на една стъпка, която би била напълно в моя вреда. Ако можете да ми кажете, че изтъкнатите от мен основания са незначителни, или софистични, то говорете. Тогава ще се откажа пред господин Дандоло от всичко, което съм казал. След връщането ни във Венеция госпожа Триполи ще стане негова жена, но ви казвам предварително, че ще се предам, само ако можете да приведете убедителни доводи.

— Не се считам достатъчно силен, за да ви убедя. Ще пиша на госпожа Триполи, че трябва да се обърне към вас.

— По-добре не й пишете, защото ще помисли, че искате да се подиграете с нея. Мислите ли, че тя е толкова глупава, за да си въобрази, че ще се съглася с желанията й? Тя знае, че не я обичам.

— Та откъде би могла да знае, че не я обичате?

— Тя не може да не е забелязала, че никога не съм имал желанието да й бъда представен от господин Дандоло. Запомнете, докато аз живея с тримата приятели, те няма да имат никакви жени. Вие сам можете да се ожените, ако имате желание за това, обещавам ви, че няма да преча на вашите планове, но ако искате да останем приятели, откажете се от плана да ми отнемете приятелите.

— Тази сутрин сте много хаплив!

— Тази нощ загубих всичките си пари.

— Значи попаднал съм на неудобен момент. Довиждане!

От този ден Дьо ла Хей стана мой неприятел и допринесе немалко, за да ме вкара две години по-късно в оловните килии, не чрез клевети (тъй като не вярвам, че той, макар и йезуит, бе способен на такива, дори и у тези хора понякога се проявява характер), но чрез тайнствени забележки пред набожни хора. Мисля, че трябва да обърна внимание на читателите си, че ако харесват подобни хора, то по-добре да не четат моите спомени, защото аз не съм човек, който отдава някакво значение на това изчадие. За хубавата женитба повече не стана дума. Господин Дандоло отиваше всеки ден, както преди при своята хубава вдовица, а аз си забраних чрез моя гадател да стъпя някога в къщата й.

Когато Дьо ла Хей ме напусна, ми дойде на гости един млад човек от Милано, дон Антонио Кроче. Бях се запознал с него в Реджо, беше голям играч и опитен измамник в играта. Каза ми, че ме видял като съм изгубил парите си и искал да ми направи предложение как бих могъл да си възвърна изгубеното. Трябвало да взема участие наполовина в една банка, която той уреждал в своето жилище, за играчи имал на разположение седем или осем богати чужденци, които ухажвали жена му.

— Ще дадеш триста цехини в банката ми и ще ми помагаш като крупие. Аз имам също триста цехини, но те не са достатъчни, защото имаме работа със силни играчи. Ела да ядеш у мен, ще се запознаеш с тях. Утре е петък, тогава можем да играем, понеже операта е затворена. Бъди уверен, че ще спечелим, понеже само от един швед на име Гиленспец можем да вземем двадесет хиляди цехини.

Не можех да очаквам никаква помощ, или най-много можех да се надявам за такава само от господин Де Брагадино, а се срамувах да се обърна към него. Чувствувах добре, че всъщност предложението на Кроче не бе морално. Но ако отблъснех предложението му, то чрез това кесиите на обожателите на синьора Кроче не биха били третирани по-малко зле, някой друг би използувал стечението на обстоятелствата. Моите представи за морал не бяха достатъчно строги, за да ме накарат да му откажа помощта си като адютант и да отблъсна частта си от плячката.

И така, приех поканата му.