Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (4)

Глава трета

Всички считат Бетина за безумна. Отец Манча. Сипаницата. Моето отпътуване от Падуа.

Бетина сигурно е била отчаяна, като не е знаела в чии ръце е попаднало писмото й. Освобождавайки я от това безпокойство, аз й давах сигурно доказателство за своето приятелство.

Моето великодушие, което я освобождаваше от една голяма неприятност обаче, й създаваше друга, не по-малка грижа; тя знаеше сега, че съм господар на нейната тайна. Писмото на Кордиани беше недвусмислено: то разкриваше ясно, че тя го приема всяка вечер и с това отпадаше легендата, която тя вероятно беше вече съчинила, за да ме насочи по лъжлива следа. Аз чувствувах това и понеже имах искрено желание да я успокоя, отидох на следната сутрин при нейното легло и й върнах писмото, заедно с моя отговор.

С острия си ум момичето беше спечелило моето уважение и вече не можех да я презирам. Виждах в нея само едно слабо създание, подведено от своя темперамент. Тя беше луда по мъжете и можеше само да бъде съжалявана, ако се появят някакви последици от това. Понеже вярвах, че целият въпрос ми е вече напълно изяснен, аз се отдръпнах като разумен младеж, а не като обиден любовник. Тя трябваше да се черви, а не аз. Сега имах само още едно-единствено желание — да разкрия дали и двамата Фелтрини, приятелите на Кордиани, са получавали част от нейната благосклонност.

През целия ден Бетина беше в много весело настроение. Вечерта тя се облече, за да иде на бала, но внезапно някакво ново, истинско или престорено влошаване я накара да легне в леглото. Цялата къща отново изпадна в тревога. Аз, който знаех причината, се приготвих за нови, още по-тъжни сцени, защото бях спечелил надмощие, което за нейната суетност беше непоносимо. Все пак трябва да си призная, че въпреки отличната школовка, която прекарах още през младежките си години и която би трябвало да ме ръководи по-късно, в продължение на целия ми живот съм бил воден от жените за носа. Така преди дванадесет години във Виена, ако моят ангел-пазител не ме бе предпазил, щях да се оженя за една буйна главичка, в която се бях влюбил. Сега, вече на седемдесет и две години, се считам застрахован от подобни лудории, но, за жалост, тъкмо това ме наскърби най-много!

На следната сутрин цялото семейство беше неутешимо, понеже обладалият я зъл дух беше надвил разума на Бетина. Докторът ми каза, че тя наистина трябва да е обладана, тъй като, ако беше луда, не би могла да се отнесе с отец Просперо така зле. Затова той реши да я повери в ръцете на отец Манча.

Отец Манча беше якобинец от доминиканския орден, прочут като заклинател на зли духове, който се славеше с това, че досега силата му винаги бе побеждавала при омагьосани момичета.

Беше неделя. Бетина се беше нахранила добре и се държеше през целия ден като побъркана. Към полунощ баща й се върна в къщи, пеещ по навик романсите на Тасо, така пиян, че не можеше да стои прав. Той дойде до леглото на Бетина, прегърна я нежно и каза:

— Ти не си луда, моето момиче!

А тя му отговори:

— И ти не си пиян.

— Ти си обладана, мило мое дете.

— Да, татко. И вие сте единственият, който може да ме излекува.

— Добре, съгласен съм.

След това нашият обущар започна да говори като теолог за силата на вярата и бащинската благословия. Той свали наметката си, взе едно разпятие в едната си ръка, сложи другата на главата на дъщеря си и започна да говори с дявола така смешно, че дори неговата винаги намусена и свадлива жена се хвана за корема от смях. Единствените, които не се смееха, бяха двамата участници в представлението и тъкмо тяхната сериозност правеше сцената още по-смешна. Аз се учудих, че Бетина, която обикновено толкова обичаше да се смее, сега успяваше да надвие себе си и остана спокойна. Доктор Гоци също се смееше, но все пак личеше желанието му шегата да свърши по-скоро, тъй като му се струваше, че глупостите, които баща му говори, са същевременно и подигравка със светото заклинание на дявола. Най-накрая заклинателят се умори и отиде да си легне, като каза, че е сигурен, че дяволът ще остави дъщеря му на мира през цялата нощ.

На следната сутрин дойде отец Манча в момент, когато ставахме от масата. Докторът и цялото семейство го заведоха при леглото на болната. Аз така старателно наблюдавах монаха, че просто се бях забравил. Тук описвам портрета му:

На ръст беше висок и величествен, може би тридесетгодишен, с руси коси и сини очи. Чертите на лицето му напомняха много тези на Аполон Белведерски, само че му липсваха белезите на увереност в победата и на горделивост. Кожата му беше ослепително бяла, поради което изглеждаше много блед. Тази бледност обаче само подчертаваше кораловата червенина на неговите устни, които, когато се отваряха, откриваха два реда перлени зъби. Не беше нито слаб, нито пълен и замисленото му изражение подчертаваше още повече нежността на чертите му. Той вървеше бавно, с боязлив израз на лицето, което подсказваше, че е със скромен дух.

Когато влязохме, Бетина спеше или се преструваше, че спи. Отец Манча извади едно ръсило и я поръси със светена вода. Тя отвори очи, видя монаха и отново ги затвори, но веднага пак ги отвори, погледна го по-внимателно, легна на гръб, отпусна ръце, наведе мило глава на една страна и се унесе в дрямка, която изглеждаше много сладка.

Заклинателят на зли духове извади от джоба си требник и епитрахил, който окачи на врата си. След това постави свети мощи на гърдите на спящата и ни помоли с изражение на светец да коленичим всички, за да молим Бога да му покаже дали болната е обладана от дявола или страда от някаква друга болест. В това положение прекарахме половин час, докато той четеше непрекъснато на тих глас. Бетина дори не се помръдваше.

Най-сетне, струва ми се, той се измори да чете и помоли доктора да го изслуша на четири очи. Двамата влязоха в съседната стаичка. Излязоха след около четвърт час и в същия миг лудата се изсмя високо. Като ги видя да влизат, тя им обърна гръб. Отец Манча се усмихна, потопи отново ръсилото в котлето със светена вода, поръси всички ни изобилно със светената течност и си отиде.

Докторът ни каза, че ще дойде отново на следния ден и че е поел задължението да освободи Бетина в разстояние на три часа, ако е обладана от зъл дух, но ако е луда, не може да обещае нищо. Майката каза, че е сигурна, че той ще освободи Бетина и благодари на Бога за милостта му, че й е позволил да види преди смъртта си с очите си жив светец.

На следващия ден лудостта на Бетина беше наистина великолепно изиграна. Тя държа най-глупавите речи, каквито никой оратор не би могъл да измисли, и не спря дори когато влезе красивият заклинател. Той се наслаждаваше, наблюдавайки я в продължение на четвърт час, след което облече богослужебните си дрехи и ни помоли да излезем. Веднага го послушахме, като оставихме вратата полуотворена. Но какво ли значение имаше това? Кой би имал смелостта да влезе!

Три часа наред не чухме нито звук. Цареше мъртва тишина! Към дванадесет часа монахът ни повика и ние влязохме. Бетина лежеше замислена и спокойна, докато монахът опаковаше вещите си. Преди да си отиде, той ни каза, че има известна надежда и помоли доктора да му прати известие. Бетина обядва в леглото си, изяде вечерята си с нас на масата и на следния ден беше вече напълно разумна. Сега обаче се случи нещо ново, което затвърди вярата ми, че тя не е нито луда, нито обладана от зъл дух.

Това стана в деня преди очищението на Мария. Обикновено докторът ни причестяваше в енорийската църква. За изповед обаче ни водеше в Августинската църква, където служат якобинците от Падуа. На масата ни каза, че трябва да се приготвим на следния ден да отидем там. Тогава майка му каза:

— Вие трябва да отидете да ви изповяда отец Манча, за да бъдете очистени от греховете си от този свят човек. И аз мисля да отида при него.

Кордиани и двамата Фелтрини казаха, че са съгласни, но на мен това предположение не ми хареса. Не казах нищо, но твърдо реших да осуетя изпълнението му.

Вярвах в запазване на тайната при изповедта и не бях в състояние да направя фалшиво признание, но понеже знаех, че имам свобода на избор за изповедник, никога не бих бил толкова наивен да ида при отец Манча и му разкажа какво се е случило между мен и някакво момиче, защото той веднага би се досетил, че това момиче може да е само Бетина. Освен това бях сигурен, че Кордиани ще му разкаже всичко и това ме ядосваше извънредно много.

Рано на следващата сутрин Бетина ми донесе една нова яка и ми предаде писмо, в което се казваше:

Мразете ме, но пощадете честта ми и ми дайте малкото спокойствие, за което жадувам. Никой от вас не трябва да се изповядва утре пред отец Манча. Вие сте единственият, който може да попречи на това намерение и няма нужда да ви посочвам начина за това. Сега ще разбера дали е вярно, че питаете приятелски чувства към мен.

Стана ми неописуемо мъчно за бедното момиче. Въпреки това й отговорих следното:

Разбирам, че въпреки тайната на изповедта намерението на вашата майка ви тревожи: но аз не разбирам защо вие, за да попречите на това намерение, се обръщате към мене, а не към Кордиани, който го одобри на всеослушание високо и ясно. Не мога да ви обещая нищо повече от това, че аз няма да отида с тях, но и нямам никакво влияние върху вашия любовник — с него вие сама трябва да говорите.

Тя ми предаде следния отговор:

След съдбоносната нощ, която ме направи нещастна, не съм разменила с Кордиани нито дума повече. Никога вече не ще говоря с него, дори и ако с цената на това бих намерила отново загубеното щастие. Само на вас искам да дължа живота и честта си.

Момичето ми се видя по-чудновато от всички героини, представяни като нещо необикновено в романите, които бях чел! Стори ми се, че тя ми се присмива с едно несравнимо нахалство. Повярвах, че се опитва отново да ме окове във веригите си и макар че не отдавах голямо значение на това, все пак реших да извърша благородното дело, което тя очакваше от мен и за което само мен считаше способен. Усещах, че е сигурна в своя успех. Но в кое училище бе успяла да изучи така добре човешкото сърце? Ами да, чрез четенето на романи! Има може би някои измежду тях, чието четене би опростило много млади хора, но също така е сигурно, че чрез четенето на подходящи романи се научават много добри обноски и се усвояват ценни добродетели.

Реших да изпълня желанието на момичето и използувах при лягане удобен момент, за да кажа на доктора, че моята съвест ме принуждава да помоля да не искат от мене да се изповядвам пред отец Манча. Същевременно обаче не бих желал да действувам по-различно от моите другари. Докторът ми отговори приятелски, че разбира основанията ми и ще ни заведе в черквата „Свети Антоний“. В знак на благодарност аз му целунах ръка.

Тъй като на следващия ден всичко стана според желанието на Бетина, аз я видях да сяда на масата с израз на задоволство.

Следобед трябваше да легна поради неочаквано нараняване на крака. Докторът заведе учениците си на църква и така Бетина остана сама. Тя използува благоприятния момент, дойде при мен в стаята и седна на леглото ми. Очаквах, че ще дойде, и понеже видях, че е настъпил най-после моментът за едно желано от мен обяснение, приех посещението й със задоволство.

Най-напред тя ми каза, че вероятно се сърдя, задето е използувала случая да ми говори.

— Не — отговорих, — понеже вие ми давате възможността да ви кажа, че чувствата, които изпитвам към вас, са чисто приятелски. Можете да бъдете напълно сигурна, че в бъдеще не трябва да се боите, тъй като аз няма да ви причиня неприятности. Правете, скъпа Бетина, всичко, каквото пожелаете, тъй като, за да действувам другояче, би трябвало да съм влюбен във вас, а аз вече не съм. Вие убихте още в зародиш прекрасната страст, която ми вдъхнахте. Когато след лошата постъпка на Кордиани се върнах в стаята си, най-напред ви мразех. Скоро обаче омразата се превърна в презрение и когато постепенно се успокоих, презрението се превърна в пълно безразличие. Но и това безразличие изчезна, като видях на какво е способен духът ви. Аз станах ваш приятел, прощавам вашите слабости и след като свикнах да ви гледам такава, каквато сте, оцених по достойнство вашият ум. Сам бях подведен от него, но това нищо не значи. Вашата мъдрост е налице, тя е изненадваща, божествена. Аз ви обичам, възхищавам ви се и ми се струва, че съм длъжен да почитам вашата мъдрост, като ви отдавам най-чистото си приятелство. Отплатете ми се за него: бъдете към мен винаги искрена и честна. Стига вече глупави шеги! Понеже вие винаги постигахте при мене това, което желаехте, самата мисъл за любов вече ме отблъсква. Защото аз мога да любя само когато съм сигурен, че и аз съм обичан. Можете да припишете това глупаво чувство на нежността ми или на моята младост. Това е така и не може да бъде другояче. Вие ми писахте, че не говорите вече с Кордиани. Съжалявам, ако съм станал причина за това скъсване. Вашата част обаче изисква вероятно да се примирите. В бъдеще ще се пазя да не му преча ни най-малко. И обмислете и друго нещо: ако вие сте го увлекли да се влюби във вас със същото изкуство, което употребихте спрямо мене, тогава вие двойно повече нямате право да скъсвате с него, понеже, ако той ви обича, вие може би сте го направили нещастен.

— Всичко, което ми казахте — отвърна Бетина, — почива на вашата заблуда и невярно прозрение. Аз не обичам Кордиани и никога не съм го обичала. Напротив, винаги съм го мразила и го мразя и сега, защото той заслужава моята омраза. И аз се надявам да ви го докажа, макар че на вид е тъкмо обратното. Неприятният упрек, че съм подвела и вас, и него моля да ми спестите. Та помислете си и вие. Ако вие не бяхте ме подвели, аз бих се пазила да правя с вас това, за което дълбоко съжалявам по причини, които вие не знаете, но ще научите от мен. Грешката, която направих, може да е груба, но аз я направих само затова, защото не предвидих доколко тя ще ми навреди заради едно неблагодарно момче, което още не познава света!

Бетина заплака. Това, което ми каза, звучеше вероятно и беше ласкателно за мене, но аз бях видял вече много. Освен това знаех колко умна е и подозирах, че отново иска да ме заблуди. Какво друго можех да приема, освен че тя действува така само от накърнена суета. Приемайки моята победа като непоносимо унижение?! Затова останах непоколебим и й отговорих, че вярвам на всичко, казано от нея, за състоянието на сърцето й преди онази малка игра, начален момент на моето влюбване, и че може да бъде сигурна, че в бъдеще никога няма да я укорявам, че ме е подвела.

— Но — продължих аз — признайте, че вашата страст беше само привидно силна и само едно слабо духване беше поставена на изпитание само за момент и веднага отново доби господство над чувствата. Вие, която ме обичахте нежно, станахте изведнъж безчувствена към моите страдания, колкото и ясно да ви ги показвах. Сега бих искал още да зная как можете да цените толкова вашата добродетел, когато тя всяка вечер биваше омърсявана от Кордиани?

Бетина ме изгледа победоносно и каза:

— Сега ви докарах дотам, докъдето исках да стигнете. Сега най-после ще узнаете това, което не можех досега да ви кажа, понеже срещата, на която не искахте да дойдете, ви определих, за да ви кажа истината. Осем дни след пристигането си у нас Кордиани ми се обясни в любов. Той ме помоли да дам съгласието си да поиска ръката ми чрез баща си, щом завърши учението си. Отговорих му, че не го познавам още достатъчно, а и нямам желание да го опозная, и го помолих да не говори повече по този въпрос. Той се правеше, като че се е успокоил, но скоро забелязах, че това не е така. Защото, когато един ден ме помоли да ходя от време на време в неговата стая да го вчесвам и аз му отговорих, че нямам време за това, гой намекна, че вие сте по-щастлив от него. Този упрек ме разсмя, понеже всеки в къщата знаеше, че трябва да обслужвам вас. Четиринадесет дни след този отказ аз прекарах един час в закачки с вас, което естествено ви наведе на мисли, каквито не са ви спохождали дотогава. Аз самата бях съвсем доволна. Аз ви обичах и понеже се вслушвам само в естествените си влечения, направих удоволствието си, без да имам каквито и да било угризения на съвестта. Силно желаех на следния ден да бъда отново с вас, но в същия ден следобед започна моето нещастие. Кордиани тайно ми даде това писмо и тази бележка, които аз оттогава пазя скрити в пукнатината на една стена, за да ви ги покажа в удобен момент.

При тези думи Бетина ми подаде писмото и бележката. Тя гласеше следното:

Или ще ме приемете тази вечер във вашата стая, като оставите вратата към двора отворена, или помислете как ще се справите с доктора, когато му предам писмото, чийто препис прилагам тук.

Писмото беше съобщение на един подъл и разгневен доносник и можеше наистина да има много неприятни последици. То издаваше на доктора, че неговата сестра прекарва предобедите в забранени отношения с мен, докато той чете литургия, и обещаваше да му даде разяснения, които да премахнат всякакво съмнение.

— След като размислих добре — продължи Бетина, — аз реших да изслушам негодника, но, готова на всичко, пъхнах малката кама на моя баща в джоба си и го очаквах до полуотворената врата. Нямах намерение да го пускам вътре, тъй като моята стая е отделена от тази на баща ми само с една проста преграда и най-малкият шум може да го събуди. Но моя пръв въпрос, как е достигнал до клеветата в предназначеното за брат ми писмо, Кордиани отговори, че това не е клевета, понеже той бил наблюдавал целия наш сутрешен разговор през една дупка над леглото ви. Сам той пробил тази дупка през тавана и заставал на наблюдателния си пост веднага щом забелязвал, че аз влизам при вас. Накрая ми каза, че ще открие всичко на брат ми и на майка ми, ако откажа да му дам благоволението, което давах вече на вас. След като в справедливия си гняв го наругах с най-тежки обиди, нарекох го подъл шпионин и клеветник, защото той е могъл да види само детинщини, накрая му заявих тържествено, че напразно се надява да постигне подобно благоволение чрез заплахи. Тогава той ме помоли хиляди пъти за извинение и ми каза, че само моята строгост го била принудила на такава постъпка. Сам той никога не би помислил за това. Виновна била само неговата страст, която го правела нещастен. След това си призна, че писмото му е клеветническо и че се е държал подло. Увери ме, че никога няма да прибегне до насилие, за да получи благосклонността ми, която той възнамерява да спечели с постоянството на своята любов. На това аз му отговорих, че по-късно може би бих могла да го обикна. Обещах му също така, че никога вече няма да идвам във вашето легло, когато докторът не е в къщи. По този начин успях да се отърва от него. Той си отиде съвсем задоволен и не се осмели дори да помоли за целувка. Обещах му само, че ще можем вероятно от време на време да си говорим и друг път на същото това място. Щом той си отиде, аз си легнах. Бях отчаяна, че вече не мога да ви посещавам, когато брат ми не е в къщи, и че не мога дори да ви кажа причината, без да мисля за последствията. Така изминаха три седмици. Не мога да ви опиша какво съм изтърпяла през това време. Защото няма да мога да устоя на желанието да ви разкрия причината за моето променено държане. Към това се прибавяше още, че най-малко по веднъж в седмицата трябваше да идвам до вратата на коридора, за да разговарям с този негодник и да усмирявам с думи нетърпението му.

Накрая, не можейки да се измъчвам повече, а се виждах и заплашена от вас, реших да сложа край на създалото се положение. За да мога да ви разкрия цялата интрига и с ваша помощ да я прекратя, предложих да ме съпроводите облечен като момиче на бала, макар и да знаех много добре, че Кордиани ще се разсърди за това. Моето решение обаче беше непоколебимо! Вие знаете как намерението ми се провали. Ненадейното отпътуване на баща ми и брат ми наведе и двама ни на една и съща мисъл, но аз още не бях получила писмото на Кордиани, когато ви обещах, че ще дойда при вас. Кордиани не искаше среща, а ми съобщаваше направо, че ще ме чака в моята стая. За жалост, нямах време да му кажа, че по известни причини забранявам да идва в стаята ми, а също не можах и да ви съобщя, че ще дойда при вас едва след полунощ, както възнамерявах да направя. Бях сигурна, че ще мога след един час да изпратя нещастника обратно в стаята му. В тази сметка обаче аз се излъгах, тъй като Кордиани беше намислил цял един план, който трябваше да изслушам от началото докрай. Той хленчеше, задето не искам да подкрепя този негов план, с който би трябвало да се съглася, ако го обичам. Планът му се състоеше в това: през Страстната седмица да избягам с него във Ферара, където един негов чичо ще ни приеме и ще успокои баща му. Тогава бихме били щастливи за цял живот. Нощта изтече с моите възражения, неговите отговори и дълги обяснения за отстраняването на пречките. Сърцето ми се свиваше при мисълта за вас, но аз не се упреквах и всъщност не се и случи нищо, което да ме направи недостойна за вниманието ви. Него можете да ми откажете само ако вярвате, че целият мой разказ е някаква басня, но бихте се излъгали и бихте били несправедлив. Ако се бях решила на жертви, каквито само любовта може да даде, то подлецът би останал при мен най-много един час, но по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да си послужа с такова ужасно средство. Можех ли да предположа, че вие в същото време сте стоял вън, на вятъра и снега? И вие, и аз бяхме достойни за съжаление, но аз повече от вас. Било ми е писано да изгубя разсъдъка си, понеже идвам на себе си само от време на време и обземащите ме конвулсии се появяват отново всеки миг. Всички мислеха, че съм омагьосана и че дяволът се е вселил в мене. За всичко станало не зная нищо; но ако това е вярно, аз ще съм най-нещастният човек на света.

Бетина замълча и даде воля на сълзите, хлипанията и въздишките си. Нейният разказ ме покърти дълбоко, но все пак ми се струваше невероятен:

Можеше да бъде вярно, за разумния обаче то не беше вероятно.

Но тя продължаваше да плаче и аз не можех повече да се съмнявам в искреността на нейните сълзи. При все това приписах сълзите й само на накърненото й честолюбие, защото, за да променя мнението си, трябваше да бъда убеден, а човек се убеждава не чрез предположения, а като види с очите си. Не можех да повярвам нито в укротяването на Кордиани, нито в търпението на Бетина, нито на уж обикновения разговор, който бе продължил седем часа. Същевременно дори изпитвах известно удоволствие от това, да приемам за истински фалшивите монети, които тя ми подхвърляше.

След като изтри сълзите си, Бетина впи хубавите си очи в моите, търсейки в погледа ми доказателство за своята победа. Но аз я изненадах, като започнах да говоря точно за нещо, което тя лукаво заобикаляше при своята защитна реч. Красноречието използува тайните на природата точно така, както художниците, които искат само да я наподобят. И тъкмо най-хубавото, което те дават, не е истина.

Това младо момиче, което не бе получило изтънчено образование, но по природа бе извънредно умно, не искаше да изпусне възможността да мине за порядъчно и искрено. То знаеше много добре какви предимства би имала от това и разчиташе на тях. Но тук то прекали с лукавството си.

— Ах, скъпа моя Бетина — й казах аз, — вашият разказ наистина ме развълнува дълбоко, но как мога да считам за истински конвулсиите ви и признаците на лудост, които вие при заклинанията на дявола демонстрирахте тъкмо когато трябва, а сега съвсем разумно твърдите, че сама се съмнявате в това?

Тя ме погледна изпитателно и помълча няколко минути. После сведе поглед и започна отново да плаче, като само от време на време възкликваше:

— О, бедната аз! О, нещастната аз!

Положението ставаше все по-непоносимо и аз я попитах какво мога да сторя за нея. Отговори ми тъжно, че щом сърцето ми не ми подсказва нищо, то аз няма никога да узная какво тя очаква от мен.

— Аз вярвах — добави тя, — че вече мога да си възвърна изгубеното право върху сърцето ви, но сега виждам, че вие не искате и да знаете за мен. Вие постоянно ме измъчвате! Считате ли лицемерни мъките, които наистина изпитвам и за които сте виновен само вие! Но аз съм сигурна, че по-късно ще съжалявате и тогава ще бъдете наистина нещастен!

Тя се престори, че иска да си отиде и аз се изплаших да не направи някоя глупост. Затова я повиках обратно и й казах, че има само един-единствен начин да си възвърне любовта ми и той е, през целия месец да няма вече конвулсии, така че да не става нужда да се вика отново красивият отец Манча.

— Всичко, това — ми отговори тя — не зависи от мен, но какво всъщност искате да кажете, като наричате якобинеца монах красив? Мислите, че…?

— О, не, не! Не мисля нищо! За да си помисля нещо, би трябвало да съм ревнив, а аз искам да ви кажа следното: предимството, което вашият дявол дава на заклинанията на красивия монах пред тези на грозния капуцин, води лесно до предположения, които не ви правят чест. Но в края на краищата правете каквото искате.

Тя си отиде и четвърт час по-късно всички се върнаха в къщи. След вечеря слугинята ми спомена, без да я питам, че Бетина си легнала със силна треска, след като накарала да поставят леглото й в кухнята, до това на майка й. Треската можеше да бъде и истинска, но аз дълбоко се съмнявах в това. Бях убеден, че тя никога няма да се реши да оздравее, понеже с това би ми дала неоспоримо доказателство за лъжливата невинност на срещата й е Кордиани. Във всеки случай считах за хитрост дори това, че бе наредила да поставят леглото й до това на майка й.

На другия ден дойде доктор Оливо и я завари с много силна треска. Той каза на абата-доктор, че треската навярно ще се усили и тя ще започне да говори безсмислици, но за това ще бъде виновен дяволът, а не болестта. И наистина, Бетина бълнува през целия ден, но докторът, повярвал на думите на лекаря, не изпрати да повикат якобинеца, колкото и да настояваше майката за това. Трескавото състояние на Бетина продължи да се влошава. На четвъртия ден се появи шарка. Кордиани и двамата Фелтрини, които не бяха боледували от нея, веднага напуснаха къщата. Моето положение бе различно и аз останах.

Бедното момиче така се бе изринало, че на шестия ден вече не се виждаше нито парченце незасегната кожа по тялото й. Очите й бяха съвсем отекли и всички загубиха надежда, че тя ще оживее. Устата й бе така подута, че само няколко капки мед можеха да преминат през гърлото й. Бетина лежеше съвсем неподвижна и само дишането й показваше, че още е жива. Майка й не се отделяше от нея. Всички останаха изумени, когато поисках да преместят масата и книгите ми при леглото й. Бедното дете изглеждаше ужасно. Главата й беше толкова подута, че носът почти не личеше, освен това се опасяваха, че ще загуби зрението си, дори да спасят живота й. Най-неприятна беше миризмата, която се излъчваше от тялото й, но аз и нея понасях твърдо.

На деветия ден дойде общинският свещеник. Той я причести, помаза я със светено масло и каза, че я оставя вече в ръцете на Бога. При тази тъжна сцена аз едва се въздържах да не се изсмея на думите на майка й и доктора. Добрата жена искаше да знае дали дяволът, от когато дъщеря й е обладана, може още да я насили да говори глупости и какво ще стане с него, ако Бетина умре, понеже тя не го смятала за толкова глупав, че да остане в такова отвратително тяло. Преди всичко тя държеше да узнае дали дяволът ще завладее душата на бедната й дъщеря. Докторът, като всезнаещ теолог, отговори на всички тези въпроси, но в отговорите му нямаше и капчица здрав разум, така че смущението на бедната майка стана още по-голямо.

На десетия и единадесетия ден Бетина изглеждаше така зле, че очаквахме всеки момент да я загубим. Болестта беше стигнала своята кулминация. Бедната Бетина излъчваше такава ужасна миризма, че никой не можеше да издържи дълго край нея. Единствен аз не се отделях от леглото й, тъй като страданието й наистина ме правеше неутешим. Човешкото сърце е цяла бездна. Ще повярвате ли, че в това й ужасно състояние Бетина ми вдъхваше цялата нежност, която аз доказах след оздравяването й.

На тринадесетия ден треската стихна и Бетина започна да се измъчва от непоносим сърбеж, който не се успокояваше от никакво друго лекарство, освен от думите, които й повтарях непрестанно: „Бетина! Мислете си, че ще оздравеете, но ако продължите да се чешете, ще станете толкова грозна, че никой вече няма да ви хареса.“

На кой лекар по света е известно по-добро средство за въздържане от чесането при младо момиче, което знае, че е било хубаво, и вижда опасност по собствена вина да стане грозно?

Най-сетне тя отново отвори хубавите си очи. Сложиха я в чисто легло и я пренесоха в стаята й, но тя трябваше да остане в постелята до Великден. От болестта си Бетина ми предаде няколко пъпчици, три от които оставиха неизлечими следи върху лицето ми. Но те ме правеха горд с това, че бяха знак за моята вярна грижа. Едва сега Бетина се увери, че заслужавам напълно нейната нежност. Тя ме обикна вече съвсем искрено. Аз също я обичах много нежно, без обаче да се възползувам да откъсна дори един цвят от букета, който съдбата в съюз с предразсъдъка съхраняваше за брака й. О, само ако знаехме за какъв злощастен брак! Две години по-късно Бетина се омъжи за един обущар на име Пигоцо, най-обикновен подлец, който я направи бедна и нещастна, така че брат й, докторът, скоро бе принуден да си я вземе обратно и сам да се грижи за нея. Петнадесет години по-късно, когато добрият доктор бе избран за викарий на църквата „Сан Джорджо ди Пиано“, той я взе при себе си. Когато преди осемнадесет години го посетих в дома им, Бетина се бе превърнала вече в стара, смъртно болна жена. Тя почина пред очите ми през 1776 г., двадесет и четири часа след моето пристигане. Ще се върна отново на смъртта й по-късно, когато му дойде времето.

По това време майка ми пристигна от Петербург, където императрица Ана Ивановна бе намерила италианската комедия за недостатъчно забавна. Цялата трупа играеше отново в Италия. Майка ми бе пътувала в трупата на комика Карлино Бертинаци, който умря няколко години по-късно през 1783 г. в Париж.

Едва пристигнала в Падуа, тя прати вест на доктор Гоци и той веднага забърза с мен към хотела, където тя бе отседнала. Обядвахме заедно и на сбогуване тя подари на доктора една хубава кожа, а по мен изпрати кожа от рис за Бетина. Шест месеца след това аз отидох във Венеция, за да я видя преди заминаването й за Дрезден. Беше ангажирана до края на живота й в театъра на саксонския курфюрст и крал на Полша, Август III. Взе със себе си и брат, ми Джовани, тогава осемгодишен, който плачеше отчаяно при заминаването. Аз го считах за голям глупак, тъй като в това заминаване наистина нямаше нищо трагично. Той единствен от семейството ни всъщност дължи щастието си изключително на майка ми, макар да не беше неин любимец.

Прекарах още една година в Падуа, за да следвам право. На шестнадесет години станах доктор, като моята теза по гражданско право бе „завещанията“, а в каноническото право — „могат ли евреите да строят нови синагоги“? Моето желание беше да изучавам и прилагам изкуството на лечител, тъй като имах голямо влечение към него. Но никой не искаше да чуе за това — от мен се изискваше да се посветя на изучаването на законите, към които всъщност чувствувах непреодолимо отвращение. Твърдяха, че ще бъда добре само като адвокат и което беше още по-лошо, духовен адвокат. Ако бяха наистина разумни, трябваше да ме оставят да следвам влечението си и като лекар аз щях да се отдам на професия, където с шарлатания можеше да се постигне много повече, отколкото в адвокатството. Не станах нито лекар, нито адвокат — другояче не би и могло да бъде! Разбира се, това е и причината, загдето по-късно никога не давах да се издума за адвокат, когато имах да защитавам мои права пред съда, и не виках лекар, когато бях болен. В повечето случаи адвокатите опропастяват доверителите си и помагат на много малко от тях, а от лекарска намеса умират много повече хора, отколкото оздравяват с тяхна помощ. Това, струва ми се, доказва, че светът щеше да е много по-щастлив, ако не съществуваха и едните, и другите.

Когато посещавах университета Бо, за да слушам лекции, излизах от дома сам. Това бе ново изживяване за мен, тъй като никога не бях се чувствувал напълно свободен. Сдобил се със свобода, от която исках веднага да се възползувам напълно, скоро направих най-лошите възможни запознанства с най-известните студенти. Защото най-известни бяха естествено тъкмо най-лошите субекти: развратници, комарджии, блудници, пияници, прахосници, прелъстители на честни момичета, побойници, лъжци — с една дума, хора, които не притежават никаква добродетел. От връзките си с тези хора аз опознавах света направо от голямата книга на опита.

Теорията за морала и ползата от него може да се сравни с предимството, което дава преглеждането на съдържанието на дадена книга, преди да започнем да я четем; запознавайки се със съдържанието, ние добиваме само обща представа за материала, който ще направим в нея. Такова тълкуване на морала ни предлагат проповедите, ученията и разказите на нашите възпитатели. Ние слушаме много внимателно всичко, но веднага щом ни се удаде възможност да приложим дадените съвети, решаваме да проверим само дали наистина ще стане така, както са ни предричали. Оставяме се лекомислено на тази си прищявка, а след това трябва да я изкупуваме със съжаление. И съвсем не е достатъчно утешението, че в такива момента се усещаме по-мъдри и в правото си да поучаваме другите. Но пък и те, поучените от нас, не постъпват нито по-добре, нито по-зле от нас самите. По този начин светът остава да тъпче на едно място, дори започва да става по-лош.

Когато доктор Гоци ми разреши да излизам сам, започнах да откривам много истини, които дотогава не само не познавах, но дори не подозирах. Едва появил се между студентите и веднага най-разпуснатите от тях ме заобиколиха, за да разберат що за човек съм. И щом откриха, че съм съвсем новак, те се заеха да ме възпитават, като ме влачеха със себе си навсякъде. Най-напред ме поканиха да играя комар и след като ми взеха малкото пари, които имах, заставиха ме да продължа на честна дума и ме научиха на различни трикове, с които да мога да им се разплатя. Така веднага узнах що значи грижа! Но тези горчиви поуки имаха и своята добра страна. Чрез тях аз всъщност научих да се пазя от безсрамни лицемери и да не се поддавам по никакъв начин на уловките на ласкатели. Научих се и как да постъпвам със скандалджиите, чието общество трябва да се отбягва на всяка цена, ако човек не иска да виси постоянно над бездната. Не попаднах и в мрежата на професионалните блудници, понеже не видях нито една, така хубава като Бетина. За съжаление, не умеех да се пазя добре от славолюбието, резултат на презиращата всякакви опасности в живота смелост.

По онова време студентите в Падуа се ползуваха от особени права. Това бяха всъщност по-дребни или по-едри злоупотреби, станали с течение на годините законни. Същото важеше и за всички особени права в обществото, които не трябваше да се смесват с разумните привилегии. Факт е, че за да запазят особените си права, студентите понякога извършваха престъпления. Виновниците не се наказваха със строгостта на закона, тъй като държавата не желаеше да намали притока на студенти от цяла Европа в прочутия университет. Венецианското правителство следваше принципа да назначава прочути професори с големи заплати и да предоставя на студентите, които пълнеха аудиториите, най-голяма свобода. Студентите се подчиняваха само на един човек, тъй наречения Sindaco. Това бе чужденец-благородник, който водеше списъка на студентите и отговаряше за поведението им пред властта. Той беше длъжен да ги предава на правосъдието, когато нарушат законите, и студентите се подчиняваха безпрекословно на неговото решение, защото той ги защищаваше безпогрешно, стига да имат дори най-малкото право на своя страна.

Студентите например не позволяваха на митническите чиновници да претърсват куфарите им, а полицаите никога не биха се осмелили да арестуват някого от тях. Те носеха забранени оръжия, подлъгваха безнаказано всички момичета, които не можеха да бъдат предпазени, смущаваха често нощната тишина с ужасен шум — накъсо, това бе една необуздана младеж, която не мислеше за нищо друго, освен да се отдава на капризите си и да беснее и лудува, без да се съобразява с околните. Случи се, че един полицай влезе в кафене, където седяха двама студенти. Единият от тях му каза да напусне кафенето, полицаят отказа, и студентът стреля в него, но не го улучи. Полицаят стреля също, но се прицели по-добре, нарани нападателя си и побягна. Студентите се събраха веднага в Бо, образуваха банди и се втурнаха из целия град да убиват полицаи, за да отмъстят по този начин за нанесената им обида. При едно от сблъскванията двама студенти бяха убити. Сега вече всички младежки се обединиха in corpore и се заклеха, че няма да сложат оръжие, докато не изхвърлят и последния полицай от Падуа. Правителството се намеси и Sindaco предложи услугите си да накара студентите да сложат оръжие, ако бъдат удовлетворени, тъй като полицаите нямали право. Полицаят, който рани студента в кафенето, бе обесен и с това мирът бе въдворен.

През осемте дни, докато траеха тези безредици, аз се оставих потокът да ме отнесе, въпреки упреците и съветите на доктора. Тъй като студентите караулеха на групи из града, аз горях от желание да се покажа не по-малко смел от другите. Въоръжен с пистолет и пушка, обикалях с другарите си из улиците, за да търсим врага. И спомням си и до днес, бях много ядосан, че моята група не срещна нито един полицай. Когато „войната“ свърши, докторът ми се смя, но Бетина се възхищаваше от моята храброст.

Този нов начин на живот естествено струваше пари, и за да не се покажа по-беден от приятелите си, увлякох се в разходи, които не бях в състояние да покрия. Продавах или залагах всичко, каквото имах, и правех дългове, които не можех да върна. Това бяха първите ми грижи, а грижи от този род са най-големите, които може да има един младеж. Понеже не знаех какво да правя, писах на баба си за помощ, но вместо да ми изпрати пари, тя самата пристигна на 1 октомври 1739 г. в Падуа и ме взе със себе си обратно във Венеция, след като благодари сърдечно на доктора и Бетина за грижите, които бяха положили за мен.

На сбогуване докторът, разплакан, ми подари най-скъпото нещо, което имаше: една икона на не знам вече кой светия. Аз може би и днес щях да я притежавам, ако не беше вложена в златна рамка. Тя извърши по-късно действително чудо, като ме спаси в един опасен момент от беда.

Оттогава всеки път, когато идвах в Падуа, за да довърша юридическото си образование, нощувах у добрия доктор. Но винаги изпитвах дълбока мъка, като виждах до Бетина простака, който се беше оженил за нея и който изобщо не я заслужаваше. Ядосвах се, задето нежното чувство, което изпитвах към нея, ме бе накарало да оставя на такъв долен тип едно разкошно цвете, което сам можех да откъсна.