Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (10)

Глава девета

Бенедикт четиринадесети. Излет до Тиволи. Отпътуването на дона Лукреция. Маркиза Г. Барбара Далакуа. Моето нещастие и отпътуването ми от Рим.

Поради тежкото заболяване на Далакуа, дъщеря му Барбара ми предаде урока. Накрая тя използува удобен момент да ми пъхне сръчно едно писъмце в джоба, и за да не ми даде време да отблъсна тази нова услуга, бързо изчезна. Между другото писмото не бе от естество да не го приема. Беше отправено лично до мен и даваше израз на чувствата й на най-чиста благодарност. Молеше ме само да съобщя на нейния любовник, че баща й е говорил отново с нея и че се надява, след като оздравее, да наеме друга слугиня. Накрая ми даваше най-твърди уверения, че няма никога да ме изложи.

Тъй като бащата трябваше да пази леглото още около две седмици, през цялото време Барбара ми даваше уроци. Тя предизвика моето съчувствие чрез едно съвсем ново чувство, което още не бях изпитвал към някое друго младо и красиво момиче. Естествено бях до известна степен и поласкан от това, да бъде нейна опора и утеха. Никога обаче нейният поглед не срещна моя, никога ръката й не докосна моята, никога не видях желание да ми се хареса. Тя беше красива и доколкото усещах и достатъчно нежна, но това не намаляваше уважението и вниманието, които считах, че дължа на честта и доверието й. Чувствувах се поласкан и задето не ме смята способен да се възползувам от факта, че знаех интимната и тайна.

Щом баща й оздравя, той изгони слугинята и нае друга. Барбара ме помоли да предам на нейния приятел, че се надява да спечели новата слугиня поне дотолкова, че да може да му пише. Обещах да изпълня поръчката й. За да ми покаже своята благодарност, тя взе ръката ми и я поднесе към устните си, но аз я отдръпнах навреме и поисках да я целуна. Скромна и изчервена, тя отклони главата си. Това ми се понрави много.

Барбара успя да спечели новото момиче на своя страна и оттук нататък аз престанах да се интересувам от цялата тази работа, защото чувствувах какви неприятни последици може да има за мен. За съжаление, бедата беше вече сторена.

У дон Гаспаро ходех само рядко, понеже изучаването на френски език заемаше целите ми следобеди, а това бе единственото време, което можех да спестя. Абатът Джорджи обаче посещавах всяка вечер и макар да не играех никаква роля сред неговите гости — минавах просто заради факта, че бе мой покровител. А това бе от полза за доброто ми име. Не казвах никога нито дума и въпреки това, не се отегчавах. В това общество критикуваха, но не клеветяха, говореха за политика, но без озлобление, за литература, но без встрастяване. От това аз се поучавах. След посещението при мъдрия монах отивах в голямото вечерно общество на моя господар, кардинала. Посещавах го, защото това бе мой дълг. Когато хубавата маркиза ме виждаше на своята игрална маса, тя неизменно ми отправяше няколко учтиви думи на френски език. Аз й отговарях на италиански, тъй като не исках да ми се присмее пред такова отбрано общество. Стеснението произлизаше от някакво своеобразно чувство, за чието оправдание предоставям да отсъди читателят. Намирах тази жена прелестна и въпреки това я отбягвах. Не се страхувах, че ще се влюбя в нея, защото вече обичах Лукреция и ми се струваше, че тази любов ще ми служи като щит срещу всяка друга. Страхувах се от това, да не би тя да се влюби в мен или най-малкото да прояви любопитство да ме опознае по-отблизо. Беше ли това глупава суетност или пък само скромност? Порок или добродетел? Може би нито едно от двете.

Една вечер тя ме повика чрез абата Гама при себе си. Стоеше до кардинала, мой господар, и щом се явих, ме изненада много странно чрез един отправен ми на италиански въпрос.

Отговорих само с поклон. Минута след това кардиналът каза, преизпълнен с благост:

— Учудвате ли се, че сме посветени в някои ваши историйки?

— Не, уважаеми господарю, но се учудвам, че се говори за това. Не мислех, че Рим е толкова малък.

— Колкото по-дълго останете тук — ми каза Негово високопреосвещенство, — толкова по-малък ще ви се струва. Вие не сте бил още при Светия Отец, за да му целунете крака, нали?

— Още не, уважаеми господарю.

— Трябва да отидете. — Отговорих с поклон.

Когато излязох, абатът Гама ми каза, че на следващия ден трябва да отида при папата. После попита:

— Вие посещавате сигурно и салона на маркиза Г.?

— Не, никога не съм бил там.

— Това ме учудва. Тя ви вика — иска да говори с вас!

— Ще отида с вас.

— Аз не ходя там никога.

— Но тя се познава и с вас.

— Да, но… Вие не познавате Рим. Идете сам! Трябва да го направите.

— Значи, тя ще ме приеме?

— Вие се шегувате. Не става дума да я уведомявате предварително за посещението си. Ще я посетите, когато вратите на нейния салон са широко отворени. Там ще срещнете всичките й обожатели.

— Дали ще ме забележи?

— Бъдете сигурен в това!

На следващата сутрин се упътих към Монте Кавало и отидох право в стаята на папата, след като ми се каза, че мога да вляза. Той беше сам. Хвърлих се на пода и целунах Светия кръст върху неговия пресвят пантоф.

Светият отец ме попита кой съм. Казах му и той ми отговори, че е чувал за мен и ме поздравлява, задето принадлежа към двора на такъв знаменит кардинал. След това ме попита как съм успял да постигна това назначение. Разказах му всичко от моето пристигане в Марторано до явяването ми пред кардинал Акуавива. Той се смя сърдечно на моето описание на добрия беден епископ и ми каза, че няма нужда да се мъча да говоря с него тоскански. Можел съм да говоря и на венециански, а той щял да отговаря на болонско наречие. Понеже се чувствувах приятно в негово присъствие, аз му разказах толкова много от моите преживелици и го забавлявах с тях така добре, че накрая той сподели, че ще му доставям удоволствие, колкото пъти го посетя. Помолих го за позволение да чета всички забранени книги и той ми го даде, като ме благослови. Но така и забрави да даде писмено разрешение.

Бенедикт Четиринадесети бе учен, любознателен мъж, който ценеше и обичаше духовитите изрази. За втори път го видях във вилата Медичи. С него бяха кардинал Албани и венецианският посланик. Изведнъж към нас се приближи някакъв човек със скромно изражение. Понтифексът го попита какво желае. Човекът отговори тихо. Папата го изслуша внимателно и после каза:

— Вие имате право. Помолете се на Бога! — С тези думи той го благослови и бедният човек се оттегли натъжен, а светият отец продължи разходката си.

— Този човек, пресвети отче — казах аз, — не е много доволен от отговора на Ваша Светлост.

— Защо мислите така?

— Ами защото, той изглежда, още преди да говори с вас, вече се беше молил на Бога. И сега, когато Ваша Светлост го отправя отново към него, той се чувствува като изпратен от Понтий при Пилат, както гласи поговорката.

Папата и неговите двама съпридружители се изсмяха високо, само аз останах сериозен.

— Аз не съм в състояние — отговори папата — да направя никаква добрина без помощта на Бога.

— Това е вярно, свети отче, но човекът знае също, че Ваша Светлост сте пръв министър на Бога. Лесно може да се разбере в какво затруднение трябва да е изпаднал той сега, след като сте го отправили обратно към Бога. Не му е останало нищо друго, освен да раздава пари на римските просяци. Ако им раздаде по едно байоко^[1], те всички ще се помолят за него. Просяците се хвалят със своето влияние върху Бога. Аз обаче вярвам само на Ваша Светлост и затова ви моля да ме освободите от забраната да ям месо. Така ще се освободя от горещината, която вследствие на употребата на постни ястия ми възпалява очите.

— Яж месо, дете мое.

— Пресвети отче, моля за вашата благословия!

Той ми я даде, но прибави, че не ме освобождава от предписаните пости.

Същата вечер в обществото у кардинала новината за моя разговор с папата вече се знаеше. Сега всички искаха да разговарят с мен. Това ме ласкаеше, но още по-ласкателна за мен бе радостта, която кардиналът Акуавива напразно се опитваше да скрие.

Не исках да пропусна съвета на абат Гама и затова отидох при красивата маркиза. Избрах часа, когато всеки имаше свободен достъп там. Видях нея, видях кардинала и много други духовници, но ми се стори, че аз самият като че ли оставам невидим. Синьората не ме удостои нито е един поглед, а и никой не ми проговори нито дума. След като постоях около половин час мълчалив, аз станах и си отидох. Пет или шест дни след това хубавицата ми каза с любезен тон, че ме била забелязала в приемната си зала.

— Аз действително бях там, но не вярвах, че сте ми оказали честта да ме забележите, уважаема госпожо.

— О, аз забелязвам всекиго, господин абате. Казаха, че сте много духовит.

— Ако тези, които са ви казали това, уважаема госпожо, не са се излъгали, вие с това ми правите много приятен комплимент.

— О, това са познавачи.

— Тези господа, уважаема госпожо, вероятно някога са ми оказали честта да говорят с мен, иначе не биха могли да стигнат до такъв извод.

— Сигурно. Но заповядайте у мен.

Този разговор стана на приема у кардинал Акуавива. Кардинал С. Ч. ми каза, че когато госпожа маркизата говори между четири очи с мен на френски, трябва да й отговарям на същия език, доколкото мога. Дипломатичният Гама ме дръпна настрана и ми направи забележка, че моите отговори били много остри, поради което навярно ще създам лошо впечатление.

Междувременно, във френски език, аз бях показал доста бърз напредък. Не вземах вече уроци и се нуждаех само от упражнения за усъвършенствуване. Понякога отивах сутрин при Лукреция. Вечерите обаче редовно прекарвах у абат Джорджи, който знаеше за моя излет до Фраскати и не ме беше укорил за това.

Два дни по-късно получих от маркизата нещо като заповед да се явя при нея. Щом ме видя, тя ме поздрави с усмивка, на която счетох, че трябва да отговоря с дълбок поклон. Това бе всичко. Четвърт час по-късно си отидох. Маркизата бе хубава и влиятелна жена, но аз не желаех да пълзя пред нея. Това беше обичайно за Рим, но на мен този обичай ми бе противен.

Към края на ноември при мен дойде годеникът на Анджелика. Покани ме да прекарам двадесет и четири часа в Тиволи^[2], заедно с цялата нагостена от мен във Фраскати фамилия. Приех предложението с радост, тъй като от деня на Света Урсула не бях оставал с Лукреция насаме. Обещах му, че ще се отправя в зори с колата на дона Чечилия. Трябваше да отпътувам рано, тъй като Тиволи е отдалечен на шестнадесет мили от Рим, а и разглеждането на многото красиви забележителности по пътя отнема доста време. Понеже трябваше да отсъствувам и през нощта, помолих самия кардинал за разрешение. Когато разбра с кого ще направя веселия излет, той ми каза, че правя добре, като използувам този случай да разгледам красивите места там в такова отбрано общество.

Към седем и половина часа спряхме на почивка. Благодарение предвидливостта на дон Франческо всички получихме отлична закуска. Оказахме й пълна почит, тъй като не можеше да се надяваме на никакъв обяд — до пристигането ни в Тиволи оставаше време само за вечеря. След закуската се качихме отново в колата и пристигнахме към десет часа. Аз носех на пръста си красивия пръстен, който Лукреция ми бе подарила. Зад камъка бях дал да поставят емайлирана плочка, на която бе гравиран жезълът на Меркурий със змия, виеща се между двете гръцки букви алфа и омега. По време на закуската разговорът се въртеше все около този пръстен. Адвокатът и дон Франческо се мъчеха всячески да открият значението на загадъчния рисунък за голямо забавление на Лукреция, която, естествено, знаеше тайната.

Най-напред разгледахме внимателно жилището на годеника. То бе истинска кутийка за скъпоценности. След това изразходвахме шест часа да разгледаме старините на Тиволи. Когато по някакъв повод Лукреция казваше нещо тихо на ухото на дон Франческо, аз използувах момента да прошепна на Анджелика, че когато се омъжи, при хубаво време ще й гостувам няколко дни.

— Господин абате, щом стана господарка тук, вие ще бъдете първият, комуто ще затворя вратата си.

— Много съм ви задължен, уважаема госпожице, че ме предупредихте.

Най-забавното в случая беше, че аз сметнах невъзпитанието й просто за обяснение в любов. Стъписах се от учудване. Лукреция забеляза моето състояние, дръпна ме за ръка и ме попита какво ми е. Аз й казах и тя ми отвърна така:

— Мили приятелю, моето щастие няма да продължи дълго. Наближава ужасният момент, когато ще трябва да се разделя завинаги с теб. Щом си отида, постави си за задача да й дадеш да разбере грешката си. Тя ме съжалява — отмъсти й за това!

Забравих да кажа, че при разглеждане на жилището на дон Франческо похвалих една разкошна малка стая, която граничеше с оранжерията. Собственикът чу това и ми каза любезно, че била определена тъкмо за мен. Лукреция се престори, че не чува, но това бе за нея нещо като нишката на Ариадна^[3], тъй като всички искахме да разгледаме красотите на Тиволи и ние двамата не можехме да се надяваме, че в продължение на целия ден ще можем да останем дори за един миг сами.

Както вече казах, прекарахме шест часа в разглеждане на красотите на Тиволи. Трябва да призная, че видях много малко от тях. Едва двадесет и осем години по-късно наистина опознах това красиво място с всичките му подробности.

Капнали от умора и с вълчи апетит, ние се завърнахме привечер в къщи. След един час почивка преди вечеря, два часа, прекарани на масата, отрупана с най-вкусна ястия и най-отбрани вина — особено превъзходното вино от Тиволи, всичко това ни дойде така добре, че всеки от нас се нуждаеше вече само от удобно легло, в което според вкуса си да спи или да бодърствува.

Тъй като никой не искаше да нощува сам, Лукреция каза, че ще заеме с Анжелика стаята до оранжерията, мъжът й можел да спи с брат й, младия абат, а майка й — с малката й сестра.

Това разпределение бе намерено за най-добро. Дон Франческо взе една свещ и ме заведе в моята малка стаичка, непосредствено до стаята, в която щяха да спят двете сестри. След като ми показа как се заключва, той ми пожела лека нощ и ме остави сам.

Анджелика не знаеше, че бях неин съсед, но Лукреция и аз се бяхме разбрали, без да си кажем нито дума.

През ключалката видях да влиза услужливият домакин, със свещник в ръка, следван от двете мили сестри. Той запали една нощна лампа, пожела им лека нощ и си отиде. Двете сестри се заключиха, седнаха в една кушетка и приготвиха нощния си тоалет, който в този щастлив климат представляваше всъщност облеклото на прабаба ни Ева. Лукреция знаеше, че ги слушам и каза на сестра си да легне до прозореца. Така девицата, която не подозираше, че излага прелестите си на безбожния ми поглед, премина гола през цялата стая. Лукреция угаси лампата и свещите и легна до своята девствена сестра.

Щастливи мигове! Зная, че не мога повече да се надявам на такива, но само смъртта може да изличи в мен спомена за тях! Вярвам, че никога не съм се събличал така бързо, както онази вечер. Отворих вратата и паднах в обятията на Лукреция, която каза на сестра си:

— Това е моят възлюбен. Мълчи и спи!

Това бе единственото, което можа да промълви. Целувка и прегръдка прогониха думите. Огънят, който ни обхвана, беше изблик на вътрешно напрежение и вътрешна необходимост. Опитът да се владеем би ни унищожил. Само с това, че не се противихме на страстта, ние откупихме почивката си.

В сладко изтощение двамата най-после се отдадохме в обятията на Морфея. Първите лъчи на утрото, които проникнаха през пролуките на прозоречните капаци, ни откъснаха от тази укрепителна дрямка. И веднага, подобно на двама смели войника, които са отпуснали оръжието, само за да започнат отново борбата, с още по-голямо настървение се отдадохме отново на огъня, който разпалваше чувствата ни.

— О, мила Лукреция, колко щастлив е твоят възлюбен! Но внимавай, моя нежна приятелко, сестра ти би могла да се обърне и да ни види.

— Не се страхувай, мое дихание! Сестра ми е прелестна, тя ме обича и ме съжалява. Нали, добра ми Анджелика, обичаш ме, нали? Моля те, обърни се! Виж сестра ти колко е щастлива! Виж щастието, което те очаква, когато някога любовта те постави под сладката си власт.

Анджелика бе седемнадесетгодишна и още девица. Вероятно бе прекарала цяла нощ в танталови мъки. Тя явно търсеше някакъв повод да покаже на сестра си, че й е простила, ето защо веднага се обърна, обсипа Лукреция с хиляди целувки и й призна, че не е могла да затвори очи.

— Прости и нему, моя нежна Анджелика, прости и нему, който ме обича, когото обожавам!

Непонятна е помощта на Бога, която направлява всички същества!

— Анджелика ме мрази! — възкликнах аз — Не смея…

— Не, не ви мразя! — ме прекъсна прелестното дете.

— Целуни я, мили приятелю! — подтикна ме Лукреция, като ме буташе към сестра си. Отдръпнала се встрани, тя наблюдаваше с наслада как жадуваща и примираща Анджелика лежи в обятията ми. Но чувство, по-силно от любовта, ми забраняваше да скрия от Лукреция израза на благодарност, който й дължа. С целия плам на безумна страст аз се хвърлих отново върху нея и моят огън растеше още повече, като виждах как Анджелика изпада в екстаз. Тя бе станала за пръв път зрителка на най-сладката от всички любовни борби. Лукреция примря от наслада и с последни сили ме помоли да престана. Като видя обаче, че съм неукротим, тя се отдръпна от моя огън и вместо нея нежната Анджелика се принесе за пръв път в жертва на любовта. Сигурно така е било и някога, когато боговете са живели между смъртните, когато сладострастната Аркадия, влюбена в нежния и прелестен полъх на западния вятър, един ден му отворила обятията си и станала плодовита. Родил се нежният зефир.

Учудена и възхитена, Лукреция покриваше с целувки ту сестра си, ту мен. Анджелика бе също така щастлива като нея. За трети път тя замря в прегръдките ми в сладко безсилие. Девойката се оказа толкова страстна и същевременно толкова нежна, че ми се струваше като за пръв път да изпитвам пълното щастие на любовта.

Златорусият Феб бе напуснал вече брачното си легло и скоро неговите лъчи блеснаха над Вселената. Светлината, която проникваше през пролуките на прозрачните капаци, ми напомни, че трябва да се разделяме. Сбогувах се нежно с моите две богини и се върнах в стаичката си. Няколко мига след това в стаята на моите съседки прозвуча веселият глас на добрия адвокат. Той мъмреше жена си и зълва си, задето се излежавали все още в леглото. После почука на моята врата и ме заплаши, че ще пусне дамите в стаята ми, ако не стана веднага. Най-сетне си отиде, за да ми изпрати бръснар.

След като се мих старателно и продължително и направих грижливо тоалета си, реших, че мога да покажа лицето си и се явих с непоколебимо спокойствие в салона. Там намерих двете сестри сред цялото останало общество и бях възхитен от розовия тен на техните страни. Лукреция беше весела и непринудена, всичко у нея излъчваше щастие. Анджелика бе свежа като сутринна роза. Тя беше по-жива, отколкото обикновено, но избягваше дори за миг да ме погледне. Виждах как се усмихва скришом на това, че не ми се удава да я погледна в лицето. Казах със задкулисна мисъл на майката, че е жалко, гдето Анджелика си слага белило. Момичето се хвана в клопката и предложи да проверя лицето й с джобна кърпа. Така вече трябваше да ме погледне. Помолих я за извинение и дон Франческо бе възхитен, задето бялата кожа на неговата бъдеща съпруга пожъна такъв успех.

След закуска направихме малка разходка из градината. Когато се оказах сам с моята Лукреция, почнах нежно да я упреквам.

— Не ме укорявай! — извика тя. — Напротив, аз заслужавам само похвала. Просветих душата на моята прелестна сестра, посветих я в най-сладките потайности. Вместо да ме съжалява, сега тя трябва да ми завижда, вместо да ме мрази, трябва да ме обича. Понеже съм така нещастна, че скоро ще трябва да се разделя с теб, приятелю мой, аз ти я оставям. Нека тя заеме моето място.

— Ах, Лукреция! Как бих могъл да я обичам?

— Не е ли прелестна?

— Разбира се, но моята любов към теб ме предпазва от всяка друга любов. Освен това дон Франческо ще иска да я запази само за себе си. Не бих искал да бъда виновен за това, че нейната любов към него охладнява, не бих искал да смущавам техния брачен мир. Сигурен съм, освен това, че сестра ти коренно се различава от теб. Дори мога да се хвана сега на бас, че тя вече съжалява, че се е оставила да бъде увлечена от своя темперамент.

— Може и да е така, приятелю мой. Но знаеш ли какво ме прави неутешима? Моят мъж е сигурен, че ще получи присъдата още през тази седмица. Тогава миговете на щастие ще свършат за мен!

Това съобщение ме наскърби. За да се развлека, седнах на масата до добросърдечния дон Франческо и дълго разговарях с него. Обещах му да съчиня една епиталамия^[4] за неговата сватба, която трябваше да се състои през месец януари.

На връщане към Рим прекарах в колата три часа с Лукреция един срещу друг, без тя да може да забележи някакво отслабване на чувствата ми към нея. При пристигането ни аз бях толкова уморен, че слязох при Испанския дворец.

Както Лукреция ми бе казала, нейният мъж получи присъдата три или четири дни по-късно. Той дойде при мен, за да ми съобщи сред много уверения за приятелство, че след два дни ще трябва да си замине. Двете последни вечери прекарах заедно с Лукреция, но винаги сред семейството й. В деня на отпътуването исках да й подготвя една приятна изненада: отпътувах преди тях и ги очаквах на мястото, където предполагах, че ще пренощуват. Адвокатът обаче бил задържан по непредвидени причини, поради което могли да отпътуват едва четири часа по-късно, отколкото проектирали. Пристигнаха чак на следващия ден по обяд. След като се нахранихме заедно, ние се сбогувахме опечалени. Те продължиха своето пътуване, а аз се върнах обратно в Рим.

След отпътуването на тази рядка жена, почувствувах известна празнота и това е съвсем естествено за всеки млад човек, чието сърце не е изпълнено с надежди. Работех по цели дни в моята стая и правех извадки от уренски писма, които сам кардиналът бе съставил. Негово Високопреосвещенство има добрината да ми каже, че намира моите извадки много подходящи, но не би трябвало да работя толкова много. Красивата маркиза присъствуваше, когато получих тази ласкателна похвала. След моето второ посещение аз не бях ходил вече в дома й. По този повод тя ми бе сърдита и за да ме накара да почувствувам това, каза на кардинала, че всъщност ми се полагало да работя толкова много, за да разсея скръбта, която заминаването на Лукреция сигурно ми е причинило.

— Не искам да крия, уважаема госпожо, че чувствувам силна болка от раздялата. Тя бе добра, чистосърдечна и преди всичко ми прости, задето я посещавах по-нарядко. Впрочем, моето приятелство с нея бе невинно.

— В това не се съмнявам, макар че от вашата ода може да се извади заключението, че авторът й е много влюбен.

— Невъзможно е — каза благосклонно кардиналът — един поет да пише за любов, без да си придаде поне вид на влюбен.

— Но — отвърна маркизата, — ако той наистина е влюбен, не трябва да се преструва, че го е обзело това чувство.

С тези думи маркизата извади някакъв лист от джоба си и го предаде на Негово Високопреосвещенство със следните думи:

— Ето одата! Тя прослави поета и автора, понеже е призната от всички просветени умове на Рим за майсторско творение, а дона Лукреция я знае дори наизуст.

Кардиналът прегледа набързо стихотворението и й го върна, смеейки се, като каза, че той не харесва италианската поезия и за да може да я прецени дали е добра, тя трябва да му направи удоволствието да я преведе на френски.

— На френски аз пиша само проза — каза маркизата, — а всяко предаване в проза отнема на стиховете три четвърти от тяхната действителна стойност.

След това, отправяйки ми многозначителен поглед, тя продължи:

— Аз се занимавам понякога да съчинявам непретенциозни италиански стихове.

— Бих бил щастлив, уважаема госпожо, ако ми предоставите предимството лично да се запозная с някои от вашите стихове.

— Тук имам — каза кардиналът С. Ч. — един сонет от госпожа маркизата.

Поех го благоговейно и поисках да го прочета, но любезната маркиза ми каза, че мога да го взема със себе си и ако желая, да го върна на следващия ден на кардинала, макар сонетът да не бил твърде ценен.

— Ако излизате утре рано — ми каза кардиналът, — бихте могли да ми го върнете, като дойдете при мен за обяд.

Кардинал Акуавива взе думата и каза:

— В такъв случай утре непременно ще излезе.

След дълбок поклон аз се отдалечих бавно и се качих в моята стая. Бях нетърпелив да прочета сонета. Но преди да задоволя нетърпението си, се забавих още един миг, за да стигна до някаква себеоценка. Моето сегашно положение ми изглеждаше, че заслужава известно внимание, след като последната вечер, както ми се стори, бях направил нова гигантска крачка напред. Маркизата ми разкри недвусмислено интереса си към мен и сега се страхува да не се изложи, ако ме приеме открито. А аз бях само един млад абат, без каквото и да било значение и едва ли можех да претендирам за нейното високо покровителство. Тя обаче, каквато си беше, с удоволствие би го дала тъкмо на такива, които не се считаха достойни за такова покровителство и поради това привидно не можеха да хранят никакви други надежди. В това отношение моята скромност трябваше да бъде очебиеща за всички и маркизата, без съмнение, би ме обидила, ако ме счете за способен да си въобразя, че ме е харесала. Не, подобна глупава суетност не ми бе присъща. Доказателство за това: самият кардинал ме бе поканил на масата си. Щеше ли той да направи това, ако можеше да допусне, че ще се харесам на неговата хубава маркиза? Не, положително, не.

Защо трябва да се преструвам пред моите читатели? Те могат да ме считат за суетен глупак и аз им прощавам, но факт е, чувствувах съвсем определено, че маркизата ме харесва. Поздравих се, задето бе направила тази първа, толкова важна и трудна стъпка. Иначе аз не само не бих се осмелил никога да я нападна с обичайните средства, но и наум не би ми дошло дори да я погледна. С една дума, едва от тази вечер насам гледах на нея като на жената, която би могла да замести моята Лукреция. Тя беше красива, млада, духовита и образована, опитна в науките и преди всичко влиятелна в целия Рим. Какво повече ми трябваше?

Въпреки това, намерих за най-добре да се правя, че не забелязвам нейната склонност към мен и още от следния ден да сторя така, че да я накарам да повярва, че безнадеждно я обичам. Знаех, че това бе безпогрешно средство, с това щадях нейната суетност. Моят план ми се стори достоен да изтръгне одобрението дори на отец Джорджи. Между впрочем, бях забелязал с живо задоволство, че поканата на кардинал С. Ч. достави голямо удоволствие на моя кардинал Акуавива. Самият той не би ми оказал никога подобна чест. Тази покана би могла да има непредвидими последици.

Прочетох сонета на любезната маркиза. Приех го за добър, плавен, завършен и отлично стилизиран. Тя хвалеше в него пруския крал, който току-що беше завладял Силезия чрез въоръжено нападение. Преписвайки го, ми хрумна да персонифицирам Силезия и да напиша отговор на сонета, като приема, за негова авторка любовта. Силезия се оплакваше от любовта, че е прославила нейния победител, макар този завоевател да е явен враг на любовта.

Щом някой е свикнал да съчинява стихове, той не може да се въздържи, когато някоя щастлива идея се е усмихнала на неговото омагьосано въображение. Поетичният огън, който се разгаря тогава в него, би го унищожил, ако не му се даде свободен изход. Съчиних моя сонет със същите рими, с каквито бе написан този на маркизата, след което си легнах доволен от моя Аполон.

На следващата сутрин, тъкмо когато привърших преписването на сонета си, дойде абат Гама и се самопокани на закуска с мен. Той искаше да ме поздрави за честта, която кардинал С. Ч. ми бе оказал, като ме е поканил открито пред цялото общество на обяд.

— Но бъдете внимателен! — продължи той. — Негово Високопреосвещенство минава за ревнив.

Благодарих му за приятелския съвет и го уверих настойчиво, че няма от какво да се безпокоя, понеже не чувствувам никаква склонност към неговата хубава маркиза.

Кардинал С. Ч. ме прие с голяма благосклонност, в която обаче се примесваше и известно достойнство, за да ме накара да почувствувам цялото значение на оказаната ми от него милост.

— Приехте ли — попита той — сонета на маркизата за добър?

— Уважаеми господине, намерих го не само безупречен, но и нещо повече: прелестен! Ето го.

— Тя има голяма дарба. Искам да ви покажа, абате, десет строфи от нейното перо, но само при най-дълбоко мълчание.

— Ваше Високопреосвещенство може да разчита напълно на това.

Той извади от своята писалищна маса строфите, които бяха отправени до самия него. Прочетох ги, бяха добре построени, но намерих, че им липсва огън — бяха творение на поет: любов в страстен стил, но в тях липсваше чувството, по което се познава веднага едно истинско поетично творение. Добрият кардинал прояви без съмнение голяма индискретност, но какво ли не върши суетността! Попитах Негово Високопреосвещенство дали е отговорил на строфите.

— Не — каза той, — но бихте ли ми дали вашето перо, разбира се, само при условие за ненарушимо мълчание?

— За мълчание, монсиньоре, залагам главата си, но се страхувам, че уважаемата госпожа би могла да забележи разликата в стила.

— Тя не е получавала стихове от мен, а и освен това не вярвам да ме счита за поет. Затова всъщност вашите строфи трябва да бъдат такива, че тя да не ги приеме като прекалено добри за моите слаби сили.

— Аз ще ги съчиня, Ваше Високопреосвещенство, и вие сам ще ги прецените. Ако намерите, че не бива да й ги представяте като ваша собствена работа, задръжте ги.

— Да, така е добре. Искате ли да ги съчините веднага?

— Веднага? Уважаеми господине, та това не е проза.

— Добре, но гледайте да ми ги дадете утре.

Хранехме се само двамата и Негово Високопреосвещенство ме поздрави за моя апетит. Виждал с удоволствие, каза той, че в това отношение съм могъл да постигна толкова, колкото и той. Започнах да изследвам оригинала и му казах ласкателно, че ми е оказал голяма чест, всъщност аз би трябвало да съм след него. Този своеобразен комплимент му хареса, а аз видях колко голяма полза бих могъл да имам от Негово Високопреосвещенство.

Към края на обяда, когато прекарвахме в приятен разговор, влезе маркизата, без да съобщят за нея. Нейният вид ме възхити: намирах я за съвършена красота. Тя не даде време на кардинала да я посрещне, а седна направо до него, докато аз останах прав, както го изискваше приличието.

Маркизата се престори, че съвсем не ме забелязва. Тя говори остроумно за различни неща до момента, в който поднесоха кафето. Тогава тя се обърна към мен и ми предложи да седна, но с тон, като че ми подаряваше милостиня.

— Какво исках да кажа, абате — каза тя в следващия миг, — четохте ли моя сонет?

— Да, уважаема госпожо, и имах честта да го върна на монсиньора. Мисля, че е сполучлив и съм уверен, че ви е отнел доста време.

— Време? — извика кардиналът. — Значи не я познавате!

— Уважаеми господине — продължих аз, — в кратко време не се твори нищо хубаво. По тази причина не се осмелих да покажа на Ваше Високопреосвещенство един отговор на сонета, който съчиних за половин час.

— Покажете го, абате — каза маркизата, — искам да го прочета.

Отговорът на Силезия до любовта. Това заглавие я накара да се изчерви по най-прелестен начин.

— Не се говори за любовта! — извика кардиналът.

— Чакайте — каза маркизата, — трябва да се уважава идеята на поета!

Тя прочете сонета два пъти и намери, че отправените от Силезия към любовта укори са много справедливи. След това разтълкува моята мисъл на кардинала, като му обясни защо Силезия е обидена, че тъкмо кралят на Прусия я е завладял.

— Ах, тъй! Да! — извика кардиналът, светнал от радост. — Силезия е жена, а кралят на Прусия… О! О! Тази мисъл е божествена! — И кардиналът се смя с цяло гърло в продължение на четвърт час.

— Искам да препиша сонета — извика той най-после, — искам да го имам на всяка цена.

— Абатът — каза маркизата, — ще ви спести труда. Аз ще му го продиктувам.

Приготвих се за писане, но внезапно Негово Високопреосвещенство извика:

— Ах, маркизо, та това е чудесно, той е съчинил сонета в римите на вашия сонет! Забелязахте ли това?

Маркизата ми хвърли толкова изразителен поглед, че ме направи напълно неин роб. Разбрах какво искаше тя: аз трябваше да опозная кардинала, както тя го познаваше, и ние трябваше да вървим заедно. Чувствувах се склонен да й бъда напълно съпричастен.

Щом написах сонета под диктовката на прелестната жена, поисках да се сбогувам. Кардиналът бе така възхитен, че ме покани отново на обяд на следващия ден.

Предстоеше ми тежка работа, защото десетте строфи, които трябваше да съчиня, бяха по съвсем особен повод. Затова се върнах бързо в стаята си, за да мисля при пълно спокойствие. Трябваше да внимавам да не седна между два стола на земята и чувствувах, че затова се нуждая от всичката си сръчност. Трябваше да поставя маркизата в положение да дава вид, като че ли счита кардинала за автор на строфите, но същевременно да бъде принудена да припише стихотворението на мен, без да се съмнява, че аз зная това. Трябваше да проявя достатъчно въздържание, за да не може да ме подозре, че храня някакви надежди и въпреки това, моите стихове следваше под прозрачния воал на поезията да бъдат проникнати с най-горещо чувство. За кардинала знаех, че ще бъде толкова по-склонен да присвои моите строфи, колкото са по-хубави. Необходимо бе само да бъда ясен, а това е толкова трудно в поезията. Тъмнотата, напротив, би изглеждала на моя нов Мидас^[5] като възвишеност. Но макар че държах много да му хареса, в цялата работа кардиналът оставаше на втори план. На първи план бе красивата маркиза.

В своите строфи синьорината правеше едно разточително изброяване на физическите и морални качества на кардинала, затова не биваше да пропусна да й отвърна със същото. Направих го с толкова по-голямо удоволствие, тъй като задачата беше лесна. Обмислил всичко, аз се залових на работа, дадох пълна свобода на фантазията си и на двойственото чувство, което ме бе обзело и завърших най-сетне моите десет строфи с двата хубави стиха на Ариосто^[6]:

На ангелската красота, родена в туй небе,

Блясъка й да се види, не пречи никакво перде.

Доволен от моето малко творение, аз го занесох на другия ден на Негово Високопреосвещенство. Казах, че се съмнявам дали ще пожелае да се признае за автор на толкова посредствено произведение. Той прочете повторно стиховете много лошо и най-сетне каза, че не били нещо особено, но затова пък удобни за случая. Благодари специално за вмъкването на двата стиха от Ариосто, тъй като поради тях именно той по-ясно би минал за автор на цялото. Маркизата би помислила, че е почувствувал нужда да заимствува от Ариосто. Най-накрая ми каза за утешение, че при преписването щял да вмъкне още няколко грешки и с това илюзията да стане пълна.

Нахранихме се малко по-рано, отколкото предишния ден и аз си отидох веднага след обяда, за да има той време да препише стиховете преди пристигането на дамата му.

На следната вечер аз я срещнах пред вратата на двореца. Подадох й ръка, за да й помогна да слезе от колата, при което тя ми каза:

— Ако Рим научи за моите и вашите строфи, можете да ме считате за своя неприятелка.

— Уважаема госпожо, не разбирам какво имате предвид.

— Очаквах този отговор, но се считайте предупреден.

Съпроводих я до вратата на салона и се отдалечих отчаян, тъй като мислех, че се е разсърдила не на шега.

„Моите строфи — говорех сам на себе си — са много пламенни, те обиждат нейната гордост и самочувствие и сигурно се е засегнала, че съм проникнал толкова дълбоко в тайната на техните отношения.“ Въпреки това, аз съм убеден, че нейният гняв, породен от моята индискретност, е само престорен. Той е само предлог да ме обяви в немилост. Тя съвсем не бе разбрала моята сдържаност, ако я бях описал в цялата голота на златния век, без всички онези воали, които срамът повелява на нейния пол да постави? Сега съжалявах, че не го направих. Най-сетне се съблякох и си легнах. Лежах полусънен, когато абат Гама почука на вратата ми. Изтеглих шнура, той влезе и каза:

— Приятелю, кардиналът иска да ви види. Красивата маркиза и кардинал С. Ч. желае да слезете долу.

— Съжалявам, но не мога. Кажете им истината, че лежа в леглото и съм болен.

Тъй като абатът не се завърна, помислих, че е изпълнил заръката ми и прекарах нощта доста спокойно. На следващата сутрин, още необлечен, получих писъмце от кардинал С. Ч. Канеше ме на обяд и ми съобщаваше, че ще му пускат кръв. Трябвало непременно да говори с мен, поради което ме викаше да отида по-рано, дори да съм болен.

Писмото бе настойчиво. Не можех да се досетя за какво се касае, но предполагах, че не е нещо неприятно. Отидох на литургията, където кардинал Акуавива трябваше да ме забележи. Така и стана. След литургията монсиньорът ми направи знак да отида при него и попита:

— Наистина ли сте болен?

— Не, уважаеми господарю, имах само желанието да спя.

— Това много ме радва, но не сте прав, защото те се държат добре с вас. На кардинала днес му пускат кръв.

— Зная, монсиньоре. Той ми съобщава в това писъмце, с което ме кани на обяд, ако Ваше Високопреосвещенство желае да ми позволи.

— На драго сърце. Но това е забавно. Не допусках, че той има нужда и от трети човек.

— Трети ли ще бъда там?

— Не зная, но съм любопитен.

След това кардиналът ме освободи и всички присъствуващи помислиха, че Негово Високопреосвещенство е говорил с мен по държавни дела.

Отидох при моя нов меценат, когото намерих в леглото.

— Днес трябва да пазя диета — ми каза той. — Вие ще се храните сам, но храната ще ви стигне, тъй като готвачът не знае нищо за това. Имам да ви съобщя нещо: страхувам се, че вашите строфи са много хубави, понеже маркизата е направо влюбена в тях. Ако бихте ми ги прочели така, както тя направи, не бих се решил да ги призная като мое произведение.

— Но нали тя вярва, че стиховете са от Ваше Високопреосвещенство?

— Положително.

— Това е най-главното, уважаеми господине.

— Да. Но какво бих правил, ако тя пожелае да ми посвети още стихове.

— Ще й отговорите по същия начин, понеже винаги можете да разполагате с мен и да се осланяте на моето ненарушимо мълчание.

— Моля ви да приемете този малък подарък. Това е тютюн негрило от Хавана, който ми даде кардинал Акуавива.

Тютюнът бе добър, но бе поставен в нещо още по-хубаво: във великолепна табакера от емайл и злато. Приех я благоговейно с израз на прочувствена благодарност.

Ако Високопреосвещенството не умееше да съчинява стихове, то поне знаеше да подарява и то да подарява по най-благороден начин, а за един благородник това изкуство е много по-ценно от всичко друго.

Към обяд за голяма моя изненада се появи красивата маркиза, облечена в много спретната домашна дреха.

— Ако знаех, че имате добра компания — каза тя на кардинала, — нямаше да дойда!

— Убеден съм, мила маркизо, че присъствието на нашия абат не ще ви е неприятно.

— Не, понеже го считам за порядъчен човек.

Аз се държах на почтително разстояние, готов при първата остра дума на двамата да се измъкна с хубавата си табакера. Кардиналът я попита дали би останала за обяд.

— Да — отговори тя. — Лошото е, че не обичам да се храня сама.

— Ако искате да му направите тази чест, абатът ще ви прави компания.

Тя ми хвърли приятелски поглед, но не каза нито дума.

За първи път имах работа с дама от висшия свят. Нейното покровителствуващо изражение, колкото и благосклонно да бе, ме изкара от търпение, защото покровителството не може да има нищо общо с любовта. Но тъй като това ставаше в присъствието на кардинала, аз приех, че държането й вероятно се налага от благоприличие.

Масата бе наредена до леглото на кардинала и маркизата, която не яде почти нищо, поощряваше моя добър апетит.

— Казах ви, че абатът не ми отстъпва — каза С. Ч.

— Аз също мисля, че разликата не е голяма, но вие сте по-придирчив — добави тя, за да го поласкае.

— Госпожо маркизо, смея ли да ви помоля да ми кажете защо ме считате за голям лакомник, но не и за придирчив гастроном? Тъй като аз обичам преди всичко изтънчените, отбрани ястия. Обяснете това по-подробно — каза кардиналът.

Позволих си да се засмея и изброих в импровизирани стихове всички изтънчени и отбрани ястия, които ми дойдоха наум. Маркизата изръкопляска и ми каза, се учудва на моята смелост.

— Смелостта ми, уважаема госпожо, е ваша смелост, тъй като аз съм страхлив като заек, когато не ме окуражават. Вие сте виновницата за моята импровизация.

— Учудвам ви се. Аз не бих могла да произнеса дори четири стиха, без да съм ги записала, дори и ако самият Бог ме окуражаваше.

— Осмелете се да се доверите на вашия гений, уважаема госпожо, и вие ще произнесете божествени неща.

— И аз мисля така — намеси се кардиналът. — Моля, позволете ми да покажа на абата вашите десет строфи.

— Те са съставени съвсем небрежно, но съм съгласна, при условие, че всичко остане между нас.

Кардиналът ми даде строфите на маркизата и аз ги прочетох гласно така, че изпъкнаха всичките им превъзходства.

— Как ги прочетохте! — отбеляза маркизата. — Като слушах, не можех да повярвам, че са съчинени от мен. Благодаря ви. Но имайте добрината и прочетете по същия начин строфите, които Неговото Високопреосвещенство е съчинил в отговор на моите. Те са далеч по-добри.

— Не вярвайте, абате! — каза кардиналът, като ми даваше стиховете. — Но дайте си труд, да не се загуби нищо при четенето!

Негово Високопреосвещенство съвсем нямаше нужда да ми препоръчва това, понеже това бяха моите собствени стихове и би било невъзможно да ги прочета по-зле, отколкото можех, особено когато жената, която ме бе въодушевила да ги напиша, седеше срещу мен. Освен това Бакхус бе вече сгрял моя Аполон и красивите очи на маркизата увеличаваха още повече жарта, която възпламеняваше всичките ми чувства.

Прочетох строфите така, че кардиналът бе съвсем възхитен. Но лицето на хубавата жена се заля с ярка червенина, когато дойдох до описанието на онези красоти, които въображението на поета може да се осмели да отгатне, но които аз не бях могъл да видя. С яростно изражение тя ми дръпна хартията от ръката и каза, че вмъквам нови стихове. Това беше вярно, но аз не го признах. Бях съвсем запален, а и тя бе възбудена не по-малко от мен.

Кардиналът беше заспал. Тя стана и излезе на терасата. Аз я последвах. Маркизата седна на оградата, а аз застанах пред нея така, че коляното й докосваше моя часовник. Какво положение! Хванах нежно едната й ръка и казах, че е хвърлила изгаряща страст в душата ми, че я обожавам и, ако не бих могъл да се надявам, че ще разбере любовната ми мъка, съм решил да я избягвам навеки.

— Благоволете, хубава маркизо, да произнесете, моята присъда.

— Аз ви считам за разпуснат и непостоянен.

— Не съм нито едното, нито другото. — С тези думи аз я притиснах до гърдите си и целунах красивите й розови устни. Тя прие целувката без съпротива. Тази целувка, предвестник на най-сладки наслади, направи ръцете ми извънредно смели и аз исках… Тогава маркизата промени положението си и така нежно ме помоли да я пощадя, че открих в послушанието ново сладострастие. Не само се отказах да прелъстявам една победа, която би била възможна, но дори я помолих за прошка, която лесно можах да прочета в отправения ми нежен поглед.

Тогава тя заговори за Лукреция и моята мълчаливост я възхити. След това премина на кардинала. Искаше да ме накара да повярвам, че между нея и него съществуват само приятелски отношения. Аз знаех точно как стоят нещата, но в мой интерес бе да се преструвам, че вярвам напълно всичко. След това започнахме да цитираме стихове от нашите най-добри поети. Тя седеше, а аз стоях прав и така можех да се наслаждавам на нейните прелести, към които останах привидно безчувствен. Бях решил този ден да не се стремя към по-хубава победа от вече постигнатата.

Междувременно кардиналът се бе събудил от своята дълга, спокойна дрямка. Той излезе с нощната си шапчица при нас и попита добродушно, дали не сме станали нетърпеливи да го чакаме. Останах при тях до смрачаване. Бях много доволен от успеха си през този ден и твърдо решен да въздържам страстта си, докато моментът за пълна победа не ми се предостави сам.

От този ден маркизата ми даваше непрекъснато доказателства за особено предпочитание и се държеше съвсем непринудено с мен. Бях убеден, че колкото повече щадях нейното нежно чувство, с толкова по-голямо удоволствие тя сама ще се погрижи за някаква възможност да ме остави да получа наградата за моята вярност, нежност и постоянство.

Но съдбата бе решила другояче. В момента, когато папата и моят кардинал бяха помислили сериозно да поставят моето съществувание на здрава основа, щастието ми обърна гръб.

Светият отец ме бе поздравил за подарената ми от кардинала С. Ч. великолепна табакера, но винаги избягваше да спомене името на маркизата. Кардинал Акуавива изрази нескрито своето задоволство от това, че неговият колега бе дал тютюна негрило в толкова красива табакера. Абат Гама не се осмеляваше да ми дава повече съвети, след като ме видя тръгнал по такъв обещаващ път, а добродетелният отец Джорджи ограничи съвета си само в това, да ми препоръча да се придържам само към хубавата маркиза и да се предпазвам от други запознанства.

Такова беше моето наистина блестящо положение, когато по Коледа изведнъж видях да влиза при мен любовникът на хубавата Барбара Далакуа. Той отвори вратата, хвърли се върху кушетката ми и извика, че го виждам за последен път. Искал да ме помоли само за един добър съвет.

— Какъв съвет мога да ви дам?

— Ето, прочетете това писмо и ще узнаете всичко.

Писмото бе от неговата любовница и съдържанието беше горе-долу следното:

Аз нося под сърцето си залог за нашата любов. Не мога повече да се съмнявам в това, обични ми приятелю, и ти съобщавам с настоящето, че съм решила да избягам съвсем сама от Рим и да умра, където Бог пожелае, ако ти не ме приемеш. По-скоро ще претърпя най-лошото, отколкото да открия тайната си на моя баща.

— Ако сте честен човек — му казах аз, — не можете я изоставите. Оженете се за нея, напук на бащите си, и живейте като добри съпрузи. Вечното провидение ще ви пази.

След като му дадох този съвет, той, изглежда, се поуспокои и излезе.

В началото на 1744 година той отново дойде при мен. Този път изглеждаше много доволен.

— Аз знаех — каза той, — че горният етаж на къщата, в която живея, се намира непосредствено до тази на Далакуа. Барбара също знае това. Тази нощ ще се прехвърля през прозореца на покрива в техния таван, за да уговорим точния час на отвличането. Моето решение е непоколебимо, ще избягаме с нея в Неапол и понеже слугинята, която спи на покрива, знае за бягството, ще вземем и нея с нас.

— Бог да ви помага! — отговорих развълнувано аз.

Осем дни по-късно, към единадесет часа вечерта, той отново дойде в стаята ми, придружен от един абат.

— Какво искате в този късен час?

— Бих искал да ви представя този красив абат.

Погледнах абата и с ужас открих в него Барбара.

— Видяха ли ви да влизате? — попитах аз.

— Не. И ако да — това е един абат. Ние излизаме всяка нощ заедно.

— Моите поздравления за това.

— Слугинята е в съюз с нас, тя е съгласна да ни придружава. Всички приготовления са направени.

— Пожелавам ви добър успех. Адио! Моля, вървете си!

Когато два дни след това се разхождах с абат Гама във вила Медичи, той ми каза във връзка с някаква забележка, че през нощта щяло да се извърши на Испанския площад някакво арестуване.

— Какво арестуване?

— Барджело, началникът на полицията или неговият подпоручик щял да претърси някаква съмнителна къща, за да арестува някого, който не очаква това.

— Откъде се знае това?

— Негово Високопреосвещенство сигурно го знае. Папата не би се осмелил да засегне неговата съдебна власт, без да попита за разрешение.

— Той му е дал, значи, такова разрешение?

— Да. Един аудитор^[7] на светия отец го помолил тази сутрин за това.

— Но нашият кардинал би могъл да откаже разрешението?

— Сигурно. Но такъв отказ никога не се прави.

— А ако търсеното лице е под неговото покровителство, какво ще стане тогава?

— Тогава лицето се предупреждава от Негово Високопреосвещенство.

Разговорът се пренесе на други теми, но това известие ме обезпокои. Мислех си, че заповедта може да се отнася до Барбара или нейния любовник, тъй като къщата на нейния баща бе под испанска служебна власт. Напразно търсих младия човек — не ми се удаде да го срещна и се страхувах да не се изложа, ако отида при неговата хубавица. Впрочем, въздържах се от тази стъпка само затова, защото не бях сигурен. Ако бях сигурен, че работата се отнася до тях, бих се изложил без страх на всички погледи.

Когато към полунощ се приготовлявах да си легна и отворих вратата, за да изтегля стоящия отвън ключ, внезапно в стаята ми задъхан се втурна за моя голяма изненада един абат и се хвърли на креслото. Познах Барбара и отгатнах всичко. Предвидих веднага какви последици би могла да има постъпката й за мен и изпаднах в голямо вълнение и притеснение. Укорих я, задето е избягала при мен и я помолих веднага да си върви.

Нещастният аз! Чувствувах, че се провалям заедно с нея, без да мога поне да й дам истинска помощ. Би трябвало да я принудя да напусне стаята, би трябвало дори да повикам веднага хора, ако тя окаже съпротива, но нямах смелостта за това или, по-добре казано, примирих се неволно със съдбата си…

Когато й казах, че трябва да си отиде, тя се хвърли сред поток от сълзи на колене пред мен и ме помоли да я съжаля.

Кое сърце би останало твърдо и не би се смекчило пред сълзите и молбите на една красива млада жена! Аз отстъпих, но й казах, че води и двама ни към провал.

— Никой — каза тя — не ме е видял да влизам в къщата или да се качвам при вас. В това съм сигурна, защото бях тук преди осем дни, иначе не бих могла да намеря стаята.

— Ах, по-добре би било да не бяхте идвали никога! Какво стана с вашия любовник, доктора?

— Полицаите арестуваха него и слугинята. Искам да ви разкажа всичко: моят любовник ми бе казал, че тази вечер една кола ще чака долу при откритата стълба на Тринита деи Монти и че сам той щял също да бъде там. Преди един час аз се покатерих през прозореца на покрива на нашата къща и отидох в неговото жилище. Там се преоблякох, както виждате, и излязохме със слугинята, за да отидем на уреченото място. Слугинята вървеше с моя вързоп на малко разстояние пред мен. На ъгъла на улицата забелязах, че една от токите на обувките ми се беше разкопчала. Спрях се да я закопчая, докато слугинята, мислейки, че я следвам, продължаваше спокойно да върви. Тя стигна до колата и се качи в нея. Но когато дойдох по-близо, забелязах при светлината на един фенер около тридесет полицаи, един от които седна на капрата на колата. Той веднага подкара с отпуснати юзди и отвлече по този начин слугинята, която бяха взели за мен, и моят любовник, който без съмнение ме чакаше в колата. Какво можех да сторя в този ужасен момент? При баща си не смеех да се върна. И така последвах първото мое внушение, което ме доведе при вас. Сега съм тук. Вие ми казвате, че с тази си постъпка ви опропастявам. Ако вие наистина мислите така, кажете ми какво да правя. Чувствувам се безкрайно нещастна. Намерете някакъв изход! По-скоро бих умряла, нежели да ви навлека нещастие.

Докато бърбореше, потоци от сълзи потекоха отново от очите й.

Положението й бе така тъжно, че аз го считах за много по-нещастно от моето собствено, макар и да виждах, че въпреки пълната ми невинност можех да се опропастя.

— Оставате ме да ви заведа при вашия баща! — й казах аз. — Задължавам се да го убедя, че трябва да ви прости.

Но това предложение удвои страха й.

— Аз съм загубена — извика тя. — Познавам баща си. О, господин абате, по-добре ме изхвърлете на улицата и ме оставете на моята нещастна съдба.

Не ще и питане, би трябвало да направя именно това, ако мислех за собствената си изгода, а не бях се поддал на състраданието си, на сълзите й! Често съм казвал и читателят, който сам го е преживял, ще бъде на мое мнение. Нищо не е така непреодолимо, както сълзите от хубави очи, проливани от красива, благоприлична и нещастна жена. Беше ми органически невъзможно да я принудя да напусне стаята ми или дори да се опитам да сторя това.

— Мое бедно момиче — казах най-сетне. — Какво мислите да правите, когато настъпи денят, а това не ще трае дълго, тъй като вече мина полунощ?

— Ще напусна двореца — каза тя, хълцайки. — В това облекло никой няма да ме познае. Ще напусна Рим и ще вървя дотогава, докато от умора и болка падна мъртва на земята.

Едва изрекла тези думи, тя се строполи на пода. Видях, че се задушава, лицето й посиня. Изпаднах в ужасно затруднение! Разпуснах бързо яката й, разкопчах елечето, след това напръсках лицето й с вода и така ми се удаде да я върна към живот.

Нощта бе много студена, а аз нямах никакъв огън, затова я посъветвах да легне в леглото ми, като й обещах да уважавам нейното състояние.

— Ах, господин абате, единственото чувство, което мога да възбудя сега, е състрадание.

И действително, аз бях много развълнуван и същевременно доста неспокоен, за да мога да почувствувам страст. Придумах я да легне в леглото, но тъй като беше напълно безпомощна поради слабостта си, съблякох я и я сложих в леглото. При това направих съвсем новото откритие, че пред състраданието замълчава и най-заповедническата нужда, въпреки вида на всички прелести, които иначе биха предизвикали най-силна възбуда. Легнах съвсем облечен до нея и в първи зори я събудих. Чувствувайки се вече укрепнала, тя се облече сама. Казах й да бъде съвсем спокойна до моето завръщане и излязох. Намерението ми бе да отида при баща й и по какъвто и да е начин да издействувам неговата прошка. Но понеже забелязах подозрителни хора около двореца, счетох, че трябва да се откажа от моя план и влязох в едно кафене, на улица Кондота.

Забелязах, че един полицай ме следи, но се направих, че не го виждам. След като изпих шоколада си и взех със себе си няколко сухара, аз се запътих, придаващ си най-спокоен вид, към къщи. Шпионинът непрекъснато ме следеше. Предполагах, че след неуспеха на предприетото действие полицаят върви по подозрителни следи. Това мое предположение се затвърди, когато вратарят, без да го питам, ми разказа, че през нощта трябвало да се извърши някакво арестуване, което не сполучило. В същия момент дойде един аудитор на кардинал викария^[8] и попита вратаря кога може да говори с абат Гама. Видях, че нямаше време за губене и се качих в моята стая, за да взема някакво решение.

Най-напред принудих нещастното момиче да изяде сухарите, които бях потопил в шампанско от Канарските острови. След това я заведох в най-горния етаж на къщата, на едно не съвсем прилично място, което никой не посещаваше. Казах й да ме чака там.

Малко след това дойде моят лакей. Заповядах му да подреди веднага стаята ми и след като направи това, да заключи вратата и ми донесе ключа у абат Гама. Намерих абата зает в разговор с аудитора на кардинал викария. Щом свършиха, той ме поздрави и заповяда на слугата си да донесе шоколад. Когато останахме сами, той ми разказа за какво се отнасял разговорът му с аудитора. Касаело се за това, да молят Негово Високопреосвещенство нашия кардинал да отстрани от двореца си една личност, която се била вмъкнала в него към полунощ.

— Трябва да чакаме, докато кардиналът дойде, но ако наистина тази личност се е вмъкнала в двореца без негово знание, той сигурно ще нареди да бъде изгонена.

След това говорихме за различни безинтересни работи, докато моят лакей ми донесе ключа. Сега вече знаех, че имам на разположение най-малко един час. Беше ми дошло наум средството, което единствено би могло да спаси Барбара от оскърбление и позор.

След като се уверих, че никой не би могъл да ме види, отидох при бедната затворничка и я накарах да напише с молив на френски следните редове:

Аз съм едно честно момиче, монсиньоре, но облечена като абат. Заклевам Ваше Високопреосвещенство да ми позволи да ви кажа името си на четири очи. Разчитам на благородството на вашата душа, че ще спасите моята чест.

Дадох й нужните указания как да изпрати тази бележка на Негово Високопреосвещенство, който щом я прочете, веднага ще я приеме.

— Щом отидете при него, паднете на колене и му разправете цялата си история, без всякакво отклонение от истината. Само не бива да казвате, че сте прекарали нощта в моята стая. Кардиналът не бива да узнае по никакъв начин, че имам и най-малко понятие за историята на вашето отвличане. Кажете му следното: Когато сте видели, че колата с вашия любовник потегля, вие сте влезли в двореца. Качили сте се по стълбата, колкото високо сте могли, и сте прекарали горе една много лоша нощ. На сутринта ви е дошла идеята да му пишете да молите за неговото състрадание. Аз съм твърдо уверен, че Негово Високопреосвещенство ще ви предпази от позора. Във всеки случай, това е единственото средство, чрез което можете да се надявате да бъдете съединени с обичания от вас мъж.

След като ми обеща да изпълни точно всичко, което й казах, аз повиках бръснаря да ме среши и се облякох за излизане. Отидох на литургията, където кардиналът ме видя, и се върнах чак след обяд в къщи. На масата не се говори за нищо друго, освен за тази история. Само Гама не каза нищо, а и аз мълчах като него. От цялото това бърборене разбрах, че кардиналът е взел моята бедна Барбара под своя защита. Това бе всичко, което можех да желая. Смятах, че няма защо да се страхувам и се радвах мълчаливо на военната си хитрост, която ми се струваше майсторски изпипано дело. Когато след обяда останах насаме с Гама, го попитах каква е изобщо тази история.

Той ми отговори:

— Един глава на семейство, чието име не зная, помолил кардинала да попречи на неговия син да отвлече едно момиче и да напусне с него държавата на светия отец. Отвличането трябвало да стане посред нощ на нашия площад. Кардинал викария поиска, както ви разказах вчера, съгласието на нашия кардинал и заповед от полицията да арестуват младите хора на местопрестъплението. Заповедта била изпълнена, но когато полицаите пристигнали в участъка, видели, че ловът им е сполучил само наполовина, тъй като жената, която слязла с младия мъж от колата, не била от този род жени, които биват отвличани. Няколко минути след това полицията научила от един шпионин, че в момента на тръгването на колата един млад абат избягал бързо оттам и се скрил в двореца. Това го навело на подозрението, че преоблеченият абат би могъл да бъде избягалото момиче. Полицаят съобщил на кардинал викария за случилото се и за показанията на шпионина, кардиналът намерил подозренията на полицаите за основателни и наредил да помолят кардинала, нашия господар, да заповяда въпросната личност, било тя момиче или абат, да бъде изгонена от двореца, в случай че не е известна на Негово Високопреосвещенство и не може да е заподозряна. Кардинал Акуавива научил всичко това тази сутрин към девет часа чрез аудитора на кардинал викария, когото вие видяхте при мен, и обещал да изгони въпросната личност, в случай че не принадлежи към неговото домакинство.

Верен на своето обещание, нашият кардинал наистина дал заповед да претърсят цялата къща, но четвърт час по-късно дворцовият управител получил тъкмо противоположна заповед и причината за това може да бъде само следната.

Както ми разказа камердинерът, точно в девет часа при него дошъл един много красив абат, в когото той заподозрял преоблечено младо момиче, и го помолил да предаде на Негово Високопреосвещенство едно писмо. Кардиналът го прочел и наредил да доведат споменатия абат в неговия частен кабинет. Тъй като заповедта да се спре претърсването била издадена непосредствено след въвеждането на абата, можело да се приеме, че този абат не е никой друг, освен избягалото от полицаите момиче, което се е скрило в Испанския дворец и е прекарало в него цялата нощ.

— Негово Високопреосвещенство — попитах аз — без съмнение ще я предаде днес, и то не на полицаите, а на кардинал викария.

— Не, дори и на папата не! — отговори Гама. — Вие още нямате правилна представа за покровителството на нашия кардинал. А той вече обяви това покровителство, тъй като младата личност се намира не само в двореца на монсиньора, а дори в неговия собствен кабинет и под негова защита.

Понеже историята бе сама по себе си интересна, моето внимание не можеше да изглежда подозрително на абата. Положително той не би ми казал нищо, ако можеше да заподозре какво участие бях взел самият аз в тази работа и какъв голям интерес проявявам към нея.

На следната сутрин моят абат Гама, цял светнал от радост, влезе в стаята и ми каза, че кардиналът знаел, че любовникът е мой приятел и считал, че и аз съм приятел на дъщерята, тъй като нейният баща бил мой учител по френски език.

— Убедени са напълно — добави той, — че вие сте знаели цялата тази история и, естествено, приемат, че бедното момиче е прекарало нощта във вашата стая. Аз съм възмутен от вашето държане към мен вчера. Вие така добре внимавахте, че бих могъл да се закълна, че нищо не знаете.

— И така е! — отговорих аз сериозно. — Научавам го едва в този момент. Познавам момичето, но не съм я виждал от шест седмици, и то откогато не вземам вече уроци. С младия доктор се познавам много по-добре, но той никога не ми е съобщавал нищо за своя план. Но всеки може да мисли, каквото обича. Твърди се като естествено, че момичето било прекарало нощта в моята стая, но позволете ми да се смея на онези, които приемат това като свършен факт.

— Такъв е обаче порокът на римляните, мой драги приятелю. Щастлив е, който може да се надсмее на него. Но тази клевета може да ви навреди дори пред нашия кардинал.

Вечерта нямаше опера и аз отидох у кардинала. Не забелязах нито у кардинала, нито у никой друг промяна на държането им към мен. Маркизата също бе любезна към мен както обикновено, дори още по-любезна.

На следващия ден след ядене Гама ми каза, че кардиналът подслонил младото момиче в един манастир, където тя била гледана много добре на негови разноски. Той самият бил убеден, че девойката ще напусне манастира, за да се омъжи за младия доктор.

— Това би ме радвало искрено — казах аз, — понеже те и двамата са много почтени и заслужават всеобщо уважение.

Когато два дни по-късно посетих добрия отец Джорджи, той ми каза с натъжено лице, че всеобщият разговор в Рим бил за несполучливото арестуване на Барбара Далакуа. Приписвали ми главната роля в цялата история и това му било много неприятно. Казах му същото, каквото и на абат Гама, и той, изглежда, ми повярва, но ми възрази, че Рим не искал да знае нещата така, както са в същност, а така, както на хората се харесвало да ги нареждат.

— Знае се, млади приятелю, че вие всяка сутрин ходехте у Далакуа. Знае се също, че младият доктор често идваше при вас и това стига. Никой не се интересува от обстоятелствата, чрез които е опровергана една клевета, а обратно, от тези, чрез които тя се потвърждава. Защото в този свят град обичат най-много клеветата. Въпреки вашата невинност, ако след четиридесет години евентуално стане дума да ви изберат за папа, тази история ще бъде извадена отново на бял свят и ще ви бъде вписана в сметката.

През следващите дни тази неприятна история започна да ми става извънредно противна, защото всеки ми говореше за нея и виждах, че само се преструват, че ми вярват, защото се страхуват да сторят противното. Маркизата ми каза с деликатна усмивка, че госпожица Далакуа ми дължала голяма благодарност. Най-много ме наскърбяваше впечатлението, че в последните дни на карнавала кардинал Акуавива не бе вече така непринудено любезен с мен, както преди, макар че никой, освен мен самия не можеше да забележи нещичко в промяната, настъпила в неговото отношение към мен.

Мълвата започна вече да утихва, когато в началото на постите кардиналът прати да ме повикат в работния му кабинет и ми каза:

— Историята с младата Далакуа приключи, вече не се говори за нея. Но всички са убедени, че вие и аз сме единствените, които са извлекли полза от несръчността на младия човек, поискал да я отвлече. По начало, това съвсем не ме безпокои, тъй като и в друг подобен случай не бих постъпил другояче от начина, по който действувах сега. Също така не искам да зная онова, което никой не може да ви принуди да кажете и което вие като почтен човек трябва да премълчите. Дори и да не сте знаели нищо преди това, не сте могли да изгоните момичето от вашата стая, ако приемем, че тя е била там. По този начин щяхте да постъпите варварски, дори подло. Бихте направили момичето нещастно за цял живот, без при това да сте защитен от подозрението в съучастничество, като освен това щяхте да сте се проявил и като подъл предател.

Въпреки всичко вие сам знаете, че не мога открито да не обръщам внимание на бръщолевенията, колкото и да ги презирам. Виждам се, прочее, принуден да ви помоля да напуснете не само моя дом, но също и Рим. Ще ви осигуря почтен предлог, за да можете да се ползувате и по-нататък от уважението, което са ви спечелили даваните ви досега доказателства за моето покровителство. Обещавам ви да разкажа доверително или дори открито на лицата, които ще ми назовете, че вие сте бил длъжен да отпътувате по една важна работа, която съм ви поверил. Помислете си в коя страна бихте желали да отидете. Аз имам навсякъде приятели и ще ви препоръчам по такъв начин, че вашите услуги да намерят приложение. Ще напиша саморъчно моите препоръки, в случай че ще искате никой да не научи къде отивате. Посетете ме утре във вила Негрони и ми кажете къде искате да идете, за да адресирам моите писма. Наредете така, че до осем дни да можете да заминете. Вярвайте ми, съжалявам, че ви изгубвам. Това е една жертва, която най-глупавият предразсъдък ми налага. Идете си и не ми показвайте, моля, своето огорчение!

Последните думи той добави, когато видя, че очите ми се напълниха със сълзи. За да не заплача гласно, той не ми даде възможност да отговоря. Имах нужното самообладание да се съвзема още преди да съм излязъл от кабинета му. Бях дори тъй весел, че абат Гама, който ме бе поканил на кафе, ми направи комплимент за това:

— Убеден съм — каза той, — че вашето добро настроеше идва от разговора, който сте имали тази сутрин с Негово Високопреосвещенство.

— Вероятно — отговорих аз. — Но вие не знаете колко ми е тъжно на сърцето, макар и да прикривам това.

— Тъжно?

— Страхувам се, че няма да мога да изпълня една тежка поръчка, която кардиналът ми възложи тази сутрин. Трябва да скривам колко много доверие имам в себе си, за да не се намали доверието, което кардиналът ми оказа най-снизходително.

— Ако моят съвет може по някакъв начин да ви бъде полезен, то разчитайте на мен. Освен това вие правите добре, като се показвате весел и спокоен. Касае ли са за някаква прошка тук, в Рим?

— Не, за едно пътуване, което трябва да предприема до осем или десет дни.

— В каква посока?

— На запад.

— Не съм любопитен.

Упътих се сам към градината на вила Боргозе, където прекарах два часа в най-мрачно отчаяние. Аз обичах Рим, тъкмо се бях видял по широкия път към щастието и изведнъж паднах отново в пропастта. Не знаех накъде да тръгна и бях излъган в най-красивите си надежди. Разгледах положението си, осъждах се много строго и не можах да намеря никаква друга вина у себе си, освен една отиваща твърде далеч услужливост. Сега сам виждах колко прав е бил доблестният абат Джорджи! Не само не биваше да се намесвам в историята на любовната двойка, но трябваше да си намеря веднага и друг учител по езици, щом узнах за нея. След дъжд — качулка! Освен това аз бях така млад и не знаех още нищо за нещастието и още по-малко за злобата, която цари в света, иначе, без съмнение, нямаше да имам онази предпазливост, която се придобива само чрез житейската опитност.

Къде да отида? Този въпрос ми се струваше неразрешим. Мислих цялата нощ и целия преди обед върху това, но напразно. Щом не можех да бъда в Рим, всичко ми бе все едно.

Вечерта нямах никакво желание да вечерям и се оттеглих в стаята си. Абат Гама ме потърси и ми съобщи, че кардиналът го праща да ми каже да не приемам за следващия ден никаква покана за обяд, тъй като искал да ми говори.

Както беше заповядал, потърсих го във вила Негрони. Той се разхождаше със своя секретар, който се отдалечи веднага, щом ме видя. Останал сам с него, аз му разказах с всички подробности за драмата на двамата влюбени. След това му описах с най-ярки краски голямата си скръб, поради необходимостта да се разделя с него.

— Аз съм съвсем отчаян от това, че мога да се чувствувам само на служба при Ваше Високопреосвещенство.

Така го молих, хленчейки почти цял час, облян в потоци от сълзи, но не ми се удаде да го разколебая и да промени решението си. Той ме увещаваше благо, но настойчиво да му кажа в коя част на Европа искам да отида и в яда на отчаянието си аз най-сетне казах:

— В Цариград.

— В Цариград? — учуди се той, като отстъпи две крачки назад.

— Да, монсиньоре, в Цариград! — повторих аз, изтривайки сълзите си.

Прелатът беше духовит човек, но типичен испанец. Той помълча няколко мига и след това каза с усмивка:

— Благодаря ви, задето не поискахте Испания, защото тогава бихте ме затруднили. Кога искате да заминете?

— След осем дни, считано от днес, както Ваше Високопреосвещенство заповяда.

— До Венеция или до Неапол искате да отидете за кораба?

— До Венеция.

— Ще наредя да ви изготвят паспорт, с който ще бъдете особено препоръчан, защото пътьом ще откриете две армии на зимна квартира. Струва ми се, че можете да разправяте навсякъде, че ви пращам в Цариград, тъй като никой не ще ви повярва.

Щях почти да се изсмея на тази дипломатическа хитрост. Каза ми, че ще се храня у него, остави ме и отиде отново при своя секретар.

Когато се върнах в къщи, размислих върху направения от мен избор и си казах: или съм луд, или се подчинявам на силата на някакъв таен дух покровител, който вече е определил съдбата ми. Единственото, което разбрах, бе, че кардиналът се съгласи, без да възрази. Без съмнение, казвах си, не биваше да вярвам, че той е надценил силите си, като ми каза, че има приятели навсякъде. На кого може да ме препоръча в Цариград? И какво ще правя там? Разбира се, нищо не зная, но в Цариград трябва да отида!

Храних се на четири очи с Негово Високопреосвещенство. Пред своите хора кардиналът се отнасяше с мен с особена добрина и аз давах вид, че съм много доволен, тъй като моята суетност бе по-силна от скръбта ми и ми забраняваше да оставя наблюдаващите ме да отгатнат, че съм могъл да изпадна в немилост. Впрочем моята най-голяма мъка бе, че трябваше да напусна маркизата, в която бях влюбен и от която не бях получил още нищо съществено.

Два дни по-късно кардиналът ми даде паспорт до Венеция и едно запечатано писмо, адресирано до Осман Боневал, Карамански^[9] паша в Цариград. Можех да не разправям никому за това, но тъй като Негово Високопреосвещенство не ми беше забранил, аз показах адреса на писмото на всички мои познати.

Венецианският посланик, Кавалиере да Леце, ми даде писмо до един много любезен богат турчин, който бил негов приятел. Дон Гаспаро и абат Джорджи ме помолиха да им пиша оттам. Но абат Гама ми каза, смеейки се, че бил напълно сигурен, че не отивам в Цариград.

Направих прощално посещение на дона Чечилия, която малко преди това бе получила писмо от Лукреция. Тя пишеше, че скоро щяла да има щастието да стане майка. Сбогувах се също и с Анджелика и дон Франческо. Те бяха отскоро женени, но не бяха ме поканили на тяхната сватба.

Папата не ме учуди, като заговори за своите познати в Цариград и за Боневал, когото той познавал добре и когото дори ми препоръча да поздравя и му кажа, че съжалява, че не може да му изпрати благословията си. Затова пък той я даде, много по-силна, на мен, заедно с една броеница от ахат и злато, на стойност около дванадесет цехина.

Когато отидох при кардинал Акуавива да получа последните му заповеди, той ми даде една кесия със сто испански унции или златни квадрупели, равно на седемстотин цехина. Самият аз имах триста, което правеше общо хиляда. Задържах двеста, за остатъка взех чек за шестстотин римски талера върху някой си Джовани Букети от Рагуза, който имал къща в Анкона. След това заех място в една берлина^[10]. В нея пътуваше и една дама за Лорето, за да изпълни някакъв тържествен обет, който дала през време на боледуването на своята дъщеря. Дъщерята пътуваше заедно с майка си. Понеже и двете бяха грозни, прекарах доста отегчително пътуване.