Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (39)

Глава осемнадесета

Графиня Короници. Отегчение от живота. Одобряване. Първа среща. Философски разсъждения.

Моята хубава калугерка не беше говорила с мен и това ме радваше, защото аз бях толкова смаян, толкова пропит с възхищение, че от несвързаните отговори, които бих дал на въпросите й, тя би си съставила много лошо мнение за мен. Разбирах, че трябваше да я убедя да не се страхува от унижението на един отрицателен отговор. Все пак се учудвах на смелостта й да се изложи в нейното положение на подобна опасност. Такова безумие можех трудно да си обясня и не разбирах как бе придобила свободата, на която очевидно се радваше. Казино в Мурано! Възможност да се храни във Венеция през нощта на четири очи с един млад човек! Всичко това ми беше ясно и най-после дойдох до предположението, че тя има вероятно някой официален любовник, комуто доставяше удоволствие да я прави щастлива, като удовлетворява нейните прищевки. Тази мисъл нарани малко моята гордост, но приключението беше твърде пикантно, хубавицата твърде привлекателна, за да обърна внимание на тези мисли. Видях се готов да изневеря на моята любима, или по-точно: бях го направил вече в мисълта си, но признавам, че въпреки любовта ми към прелестното момиче не изпитвах никакво угризение на съвестта. Струваше ми се, че от изневяра в този вид тя не би се обидила, ако я откриеше, защото тази малка измяна се извършваше само за да ме спаси и запази за нея, защото по този начин забравях мъката, от която умирах.

С помощта на една калугерка, роднина на господин Дандоло, бях представен на графиня Короници. Тази графиня била някога много хубава, а беше и много умна, след като не желаеше да се занимава повече с дворцовите интриги, които бяха изпълвали дотогава целия й живот. Тя се беше оттеглила в манастира Санта Джустина, за да потърси там спокойствието, към което се стремеше, след като се бе отвратила от всичко. И тъй като се бе радвала на голяма известност, тя виждаше на своята решетка за разговори все още всички чужди посланици и най-първите хора на републиката. При разговорите любопитството се проявяваше и от двете страни. Зад манастирските стени графинята знаеше всичко, което се бе случило в града, а понякога дори твърдеше, че знае повече от това. Дамата ме приемаше винаги много добре, като ме третираше като млад човек, комуто при всяко посещение тя даваше приятни морални поуки. Бях сигурен, че чрез умело държане ще науча нещо относно М.М. и затова реших да посетя графинята още на следната сутрин след посещението ми у хубавата калугерка.

Тя ме прие по обичайния начин. След като разговаряхме за различни незначителни неща, както е прието в доброто общество, преди да се пристъпи към разумен разговор, насочих разговора върху манастира до Венеция. Ние говорихме за ума и достойнството на една калугерка, на име Челси, която, въпреки отвратителните си прегрешения упражняваше значително влияние. След това се сетихме за прелестната млада сестра Мичели, която бе станала калугерка само за да докаже на майка си, че тя е по-умна. След това разговорът мина върху редица други, за които се говореше, че са галантни и аз споменах М.М., като забелязах, че вероятно тя спада към галантните, но е загадка. Графинята ми отговори, смеейки се, че поначало това наистина е вярно, но загадката не е загадка за всички.

— Необяснимо ми е защо е имала прищявката да стане калугерка, въпреки че е красива, богата, независима, учена, много начетена и доколкото ми е известно — свободомислеща. Тя стана калугерка без всякаква телесна или морална причина, то беше просто един неин каприз.

— Мислите ли, че е щастлива, госпожо графиньо?

— Да, ако не съжалява за постъпката си или по-късно не се разкайва за нея. Но ако това стане някога, то я считам за достатъчно умна да не даде да се разбере.

Тайнственото изражение на графинята ме доведе до убеждението, че М.М. трябва да има любовник. Но реших да не се измъчвам по този въпрос, а се маскирах и след обяд заминах за Мурано. Позвъних на манастирската врата и попитах с биещо сърце за М.М. Малката стая за разговори бе заключена. Вратарката ми показа една друга, където да вляза. Направих това, свалих маската си, седнах и зачаках идването на моята богиня.

Сърцето ми лудо биеше. Чаках с голямо нетърпение и въпреки това, чакането ми беше приятно, защото се страхувах от момента на първото виждане. Един час ми се стори, че измина твърде бързо, но след това чакането започна да ми става все пак малко отегчително. Помислих, че може би вратарката не ме е добре разбрала, затова позвъних още веднъж на входа и запитах дали е уведомена сестра М.М. Един глас ми отговори:

— Да.

Седнах отново и след няколко минути при мен влезе беззъба стара калугерка и каза:

— Майка М.М. е заета целия ден.

След това тя излезе, без да ми остави време да продумам.

Това бе един от тези ужасни моменти, каквито търсещият приключения понякога преживява. Те са най-горчивата болка, каквато съществува. Те смиряват, поразяват, убиват!

Чувствувах се унизен. Първото ми вълнение беше най-голямо презрение към самия себе си, което граничеше с ярост, второто чувство беше неволното презрение към калугерката, върху която произнесох най-тежката присъда, която ми се струваше, че заслужава и която единствено облекчаваше мъката ми. Безумна, мизерна, безсрамна трябваше да я нарека, само за да се утеша. За да се отнесе с мен по такъв начин, тя сигурно е най-безсрамната от всички жени и няма капка ум, защото двете писма, които имах от нея бяха достатъчни да я обезчестя, ако исках да си отмъстя, а такова отмъщение тя би трябвало да предполага. Трябваше да е безумна, за да предизвиква такова отмъщение. И наистина бих я помислил за безумна, ако не бях чул разговора й с графинята.

Но се съвзех от срама и гнева, които потискаха душата ми. Времето носи съвет, казах на себе си, то също носи спокойствие, а чрез обсъждане се внася яснота в мислите. Всъщност това беше едно съвсем обикновено преживяване и ако не бяха ме заслепили прелестите на калугерката и моята собствена суетност, то би ми изглеждало такова още в самото начало. Най-сетне почувствувах, че зависи само от мен да се смея над неуспеха и че никой не би могъл да забележи дали наистина се смея искрено или само се преструвам.

Но въпреки всички тези хубави разсъждения, мислех за отмъщение. В последното не биваше да има обаче никаква низост. Не исках да й дам възможност да тържествува, че ме е измамила с лошата си шега и затова не биваше да се покажа обиден. Тя бе накарала да ми кажат, че е заета. С това моята роля беше определена, трябваше да се преструвам на равнодушен. Без съмнение, си казах аз, друг път няма да бъде заета, но нека само опита да ме примами още веднъж в мрежата си! Ще й покажа, че само съм се присмял на отвратителното й държане. Естествено, трябваше да върна нейните писма, но това трябваше да стане чрез писъмце, чиято изисканост не би й дала възможност да се засмее от задоволство. Най-неприятното беше, че бях задължен да ходя в нейната църква. По всяка вероятност тя не знаеше, че аз ходех там от любов към Ч.Ч. и би могла да си въобрази, че отивам само с надеждата да й дам възможност да ми се извини и да уговорим нова среща. В презрението ми тя не биваше в никакъв случай да се съмнява, освен това, мислех, че срещите, които бе ми предложила, са възможни само в нейната фантазия и че само би ме измамила с тях, за да ми направи впечатление.

Легнах си, обзет от желанието за отмъщение. Обмисляйки въпроса, заспах и се събудих с решението да удовлетворя това желание. Писах й, но понеже исках да съм сигурен, че от писмото ми няма да се забележи любовната мъка, която ме гнетеше, го оставих върху писалищната си маса, за да го прочета по-спокойно на следния ден още веднъж. Тази предпазливост беше уместна, защото, когато го прочетох отново след двадесет и четири часа, го намерих недостойно и го разкъсах на хиляди парчета. В писмото се срещаха изрази, които издаваха слабост, любов, мъка, и които, следователно, не само нямаше да я унижат, а напротив, щяха да й дадат материал да се подиграва с мен.

В сряда писах на Ч.Ч., че важни причини ме принуждават да не посещавам повече литургиите в тяхната черква. След това съставих друго писмо до моята калугерка, което в четвъртък има същата съдба, както първото, защото при четенето му открих същите недостатъци. Струваше ми се, че изобщо не мога вече да пиша, след изтичането на десет дни разбрах, че съм твърде влюбен, за да мога да се изразявам другояче, освен както изискваше сърцето ми.

Лицето на М.М. ми бе направило такова дълбоко впечатление, че последното можеше да се изличи само от най-абстрактното от всички същества — времето. В глупавото положение, в което се намирах, изпадах стотина пъти в изкушение да отида при графиня С., за да й се оплача. Но, слава богу, че бях достатъчно предпазлив да не прекрача нейния праг. Мисълта, че калугерката сигурно изпитваше силен страх, тъй като в ръцете ми се намираха две писма, който можеха да унищожат нейната репутация и да причинят голяма вреда на манастира — тази мисъл ме доведе след десет дни най-после до решението да й върна писмата, заедно със следното писмо:

„Моля да ми повярвате, госпожо, че досега не съм ви върнал двете писма единствено поради разсеяност. Ще ги намерите приложени тук. Никога не съм помислял да изменям на характера си и да си отмъщавам по някакъв недостоен начин. Прощавам ви от сърце двете необмислени постъпки, извършени от вас, било че сте следвали неволно природата си, било че може би сте искали да се подиграете с мен. Но позволете ми да ви дам съвет да не постъпвате по същия начин с другиго, защото бихте могли да попаднете на някого, който не би бил толкова деликатен. Известно ми е името ви и зная коя сте. Но бъдете спокойна, все едно че нищо не зная. Впрочем, възможно е да не отдавате на мълчанието ми някакво значение, ако това е така, то ви съжалявам. Както можете да си помислите, госпожо, във вашата църква няма да ме видите повече, но бъдете уверена, че това няма да означава за мен никаква жертва, достатъчно ми е само да отида другаде да слушам богослужението. Все пак, трябва да ви кажа причините, поради които няма да се явявам за в бъдеще във вашия манастир. Намирам за съвсем естествено, ако към двете извършени от вас необмислени постъпки прибавите и трета, не по-малко голяма, именно, да се похвалите с геройството си пред някоя калугерка, а не желая да ви доставям материал да се смеете във вашата килия или във вашия будоар. Не намирате ли за извънредно смешно, че въпреки петте или шестте години, с които съм по-възрастен от вас, не съм загубил всякакъв срам и не съм стъпкал всякакво чувство за почтеност в краката си — или ако предпочитате да се изразя по друг начин, че съм запазил още известни предразсъдъци? На мнение съм, че съществуват предразсъдъци, от които човек не бива никога напълно да се освободи. Приемете, госпожо, тази малка поука, тъй както и аз приемам радушно тази, която вие очевидно ми дадохте само на шега. Обещавам ви тя да ми служи за ръководно начало през целия ми живот.“

Намирах това писмо доста сдържано. След като го написах, се маскирах и потърсих един форлан или риул, който не ме познава. Дадох му половин цехина и му обещах още толкова, когато ми съобщи, че е предал писмото в манастира в Мурано. Дадох му всички необходими указания и го накарах да ми обещае, че ще се отдалечи веднага, щом като предаде писмото на вратарката, дори и ако му се каже да почака. Трябва да спомена тук, че във Венеция форланите бяха прислужници, които се ползуваха с особено доверие.

Никога не се бе чувало някой от тях да е злоупотребил с доверието. Същото важеше по-рано за савойците в Париж, но всичко се променя в този свят.

Започнах вече да забравям историята, защото неволно мислех, че съм поставил между нея и себе си непреодолима преграда. Но десет дни по-късно, при излизане из операта, забелязах същия форлан със своя фенер в ръка. Без всякакво намерение го повиках и го попитах, дали ме познава. Държах маската пред лицето си. Той ме погледна, разгледа ме от горе до долу и отговори отрицателно.

— Изпълни ли добре задачата си в Мурано?

— Ах, слава богу, че имах щастието да ви намеря. Имам да ви съобщавам важни неща. Отнесох и предадох писмото ви както ми бяхте заповядали и си отидох веднага след като го видях в ръцете на вратарката, макар че калугерката ми каза да почакам. След завръщането си не можах вече да ви намеря, но няма значение. Рано на следната сутрин дойде един от моите другари, който беше при манастирската врата, когато предадох писмото, събуди ме и каза, че трябва да отида пак в Мурано, понеже вратарката искала непременно да ми говори. Отидох. След като почаках няколко минути, сестрата ме въведе в една стая за разговори, където една красива като зората калугерка ми задава в продължение на повече от един час най-различни въпроси, които се свеждаха до това, да й кажа кой сте, или поне на кое място бих могъл да ви намеря. Както знаете, не можех да й дам задоволителен отговор. Най-после тя излезе, но ми заповяда да чакам и след два часа се върна с едно писмо, което ми предаде. Каза ми, че ако успея да ви връча писмото и да й дам отговор, ще ми даде две цехини. Междувременно, докато ви намеря, трябвало да ходя всеки ден в манастира, за да й показвам писмото. За всяко отиване ще получавам по четиридесет солди. По този начин спечелих досега двеста лири, но страхувам се, че работата ще й омръзне и зависи само от вас, добри господине, да ми дадете възможност да спечеля две цехини, като отговорите на писмото с два реда.

— Къде е писмото?

— Заключено е у дома, понеже постоянно се страхувам да не го загубя.

— Та как бих могъл тогава да напиша отговора му?

— Имайте добрината да ме почакате тук, за по-малко от четвърт час ще се върна с писмото.

— Няма да те чакам, защото за мен този отговор не представлява никакъв интерес. Но кажи ми, как си могъл да дадеш на калугерката надежда, че ще ме намериш? Ти си мошеник, защото невероятно е, че тя би ти поверила писмото, ако ти не си й дал надежда, че ще можеш да ме намериш!

— Не съм мошеник, защото изпълних точно това, което ми бяхте възложили. Но за всеки случай аз й описах точно вашия костюм, вашите закопчалки, вашия ръст и уверявам ви, че от десет дни насам разглеждам всяка маска с вашата фигура. Но напразно. Наистина сега познавам отново закопчалките на обувките ви, но мисля, че днес сте с друг костюм. Ах, господине, не ви струва нищо да напишете няколко реда. Бъдете тъй добър и ме почакайте тук, в кафенето, един момент!

Не можех да устоя по-дълго на любопитството си и реших не да го чакам, а да го придружа до дома му. Нужно беше само да пиша, щом получех писмото. С това щях да си доставя едно удовлетворение и същевременно щях да дам възможност на форлана да спечели две цехини. На следния ден ще сменя закопчалките на обувките и маската си и ще мога да се смея на всички търсения.

Придружих моя форлан до вратата му. Той влезе и ми изнесе писмото. Отидох с него в една гостоприемница, наредих да ми се даде стая и да се запали хубав огън, и казах на човека да чака. Отворих дебелото писмо и първото, което видях, бяха двете писма, които й бях върнал, за да я успокоя за последиците от нейната непредпазливост.

При вида им аз получих толкова силно сърцебиене, че трябваше да седна. Връщането на писмата беше сигурен знак за моето поражение.

Освен тези две писма, видях едно малко писъмце, надписано за М.М. и подписано със С. Прочетох го, то съдържаше само следните думи:

„Маската, която ме придружи на отиване и на връщане, мисля, не би изобщо отворила уста, ако не бях направила забележката, че прелестите на твоята душа са още по-привлекателни от тези на твоето лице. Той ми отговори: едното видях, другото вярвам. Продължих, че не разбирам защо ти не си говорила с него, а той ми отговори със смях: не исках да й бъда представен, затова тя ме наказа, като не обърна никакво внимание на присъствието ми. Това бе целият ни разговор. Исках да ти изпратя това писъмце днес, но ми беше невъзможно. Сбогом!“

След като прочетох тази бележка, която отговаряше точно на истината и можеше да служи като доказателство за смекчаване вината на калугерката, сърцебиенето ми намаля. Вероятността да се видя изобличен в несправедливост ме възхити, вдъхнах си смелост и прочетох следното писмо:

„Една слабост, която намирам за твърде оправдана, ме направи любопитна да узная какво сте казали за мен по пътя на графинята. Използувах един благоприятен момент, за да й кажа незабелязано да бъде така добра и да ми съобщи това най-късно на следната сутрин, тъй като предвиждах, че вие ще ми направите следобед посещение. Нейното писъмце, което ви изпращам с молба да прочетете, ми се предаде едва половин час след като си бяхте отишли.

Първа фаталност.

Понеже не бях получила още това писмо, когато вие ме повикахте, то аз нямах силата да приема вашето посещение. Това беше една отвратителна слабост — която, надявам се, вие ще намерите също така оправдателна. Защото това беше втората фаталност. Заповядах на сестрата прислужница да ви каже, че съм болна. Това беше много правдоподобно извинение, независимо дали бе вярно или не, защото то беше една лъжа от приличие, и от нея се познаваше, че е само претекст. Вие си бяхте отишъл и не беше възможно да кажа да се върнете, когато глупавата стара жена ми съобщи, че ви е казала, че съм била заета.

Това беше третата фаталност!

Не можете да си представите какво бих искала да кажа и направя на глупавата калугерка, но тук, в манастира, не бива нищо да се казва или прави. Човек трябва да има търпение и да се преструва, а отгоре на това да благодари на бога, че неволните грешки произлизат от глупост, а не от злоба, защото последните съвсем не са рядкост в манастирите. Предположих веднага, макар и отчасти, какво е станало в действителност, защото мисля, че човешкият ум не може да предположи всичко. Отгатнах, че ще се счетете за подигран и ще бъдете възмутен, а това ми причини неизказана мъка, защото не виждах никаква възможност да ви открия истината преди следващия празник. Моето сърце копнееше за по-скорошното идване на този ден. Как можех да предположа, че сте взели решението да не идвате вече на нашата литургия. Понасях търпеливо нещастието си до следната неделя, но когато се видях излъгана в надеждата си, моята мъка стана непоносима и тя ще ме убие, ако вие откажете да признаете моето оправдание. Вашето писмо ме направи съвсем нещастна и ще умра от отчаяние, ако продължавате да държите на жестокото решение, за което ми говорите в писмото. Вие се смятате за подигран. Друго не може да кажете. Но дали това мое писмо ще ви убеди във вашата заблуда? Дори и да бяхте повярвали, че съм ви излъгала позорно, то все пак — това трябва да признаете! — можете да ми пишете такова ужасно писмо, само ако ме считате за отвратително чудовище, каквото е невъзможно да бъде една жена от благороден произход и с възпитание. Прилагам тук отново двете писма, които ми връщате, тъй като мислите да отстраните с това моето безпокойство, което вие жестоко приписвате на една съвсем погрешна причина. Разбирам по-добре от вас физиономии. Бъдете уверен, че това, което направих, направих го не от необмисленост, защото никога не съм ви считала способен за някаква некрасива постъпка, та камо ли за някаква лошавина. В чертите на моето лице вие трябва да сте открили само душата на една безсрамна лудетина, а такава аз не съм. Ще бъдете вероятно виновен за моята смърт или най-малко ще ме направите нещастна за цял живот, ако избегнете да се оправдаете сега сам, защото от моя страна, вярвам, че съм се оправдала напълно.

Даже и никак да не ви интересува моя живот, надявам се, ще се съгласите, че честта ви изисква да ме потърсите за един разговор. Елате сам и вземете обратно всичко, което сте писал!

Длъжен сте да направите това, а аз го заслужавам! А ако можеше да разберете колко съдбоносно е подействувало писмото ви върху мен, колко съдбоносно то би подействувало върху сърцето на всяка невинна и нелишена от ум жена — то въпреки нещастието си, мога да ви съжалявам, защото в такъв случай нямате никаква представа за човешкото сърце. Но съм сигурна, че вие ще дойдете отново — само ако човекът, комуто предавам това писмо, успее да ви намери. Сбогом! Очаквам от вас живот или смърт!“

Нямаше нужда да чета това писмо втори път. Бях объркан, отчаян. М.М. имаше право. Повиках фриола веднага да влезе и го попитах, дали е говорил сутринта с нея и дали е изглеждала болна. Отговори ми, че я намирал всеки ден все по-тъжна и измъчена и имала зачервени очи.

— Чакай ме навън!

Седнах да пиша и завърших дългото писмо едва при зазоряване. Моето писмо до най-благородната жена, която в гнева си бях преценил толкова погрешно, гласеше следното:

„Виновен съм, госпожо, и не мога да кажа нищо за мое оправдание. Но относно вашата невинност съм напълно убеден. Бих бил неутешим, ако не се отдадях на сладката надежда да добия опрощение, и вие няма да ми го откажете, ако бихте имали добрината да вземете под внимание на какво се дължи вината ми. Видях ви. Вие заслепихте очите ми и не можех да обхвана едно щастие, което ми се струваше като химера. Вярвах, че съм в плен на един от онези омайни сънища, които изчезват при събуждането. Едва след двадесет и четири часа можах да добия увереност дали съмнението ми е наистина неоправдано и кой би могъл да опише нетърпението, с което очаквах този щастлив момент? Най-после той дойде и докато седях и броих минутите в стаята за разговори, моето изпълнено с желание и надежда сърце ви очакваше с нетърпение. Но един час ми се стори, че измина твърде бързо. Това бе единствената последица от моето нетърпение и от вълнението, че ще ви видя да влизате. Но точно в момента, когато бях напълно уверен, че ще видя любимото лице, чиито черти се запечатиха неизлечимо още от първия момент в сърцето ми, видях да влиза отвратителната стара жена, която с хладно и сърдито изражение ми каза, че сте заета през целия ден. Преди да мога да дойда на себе си, си бях отишъл. Представете си моето замайване и всичките ми чувства. Светкавицата не би могла да ме удари по-внезапно и по-ужасно. Ако по същата сестра прислужница ми бихте изпратили два реда, два реда от вашата ръка, но макар и недоволен щях да разбера и послушно да си отида.

Но ето идва една четвърта фаталност, която вие във вашето очарователно пикантно оправдание не сте изброила. Счетох се за подигран, моята гордост се възмути и негодуванието принуди моята любов да замълчи за момент. Срамът ме задушаваше. Мислех, че всеки трябваше да прочете по лицето ми отвращението, което изпитвах. Видях във вас едно отвратително чудовище в ангелски образ. Бях съвсем замаян и след единадесет дни загубих и малкото разум, който ми беше останал. Най-малко, това трябва да приема, защото пишех всеки ден писмото, от което вие с право се оплаквате, но което тогава считах за образец на въздържание.

Сега надявам се всичко е в ред и още днес рано, в единадесет часа, ще ме видите нежен, послушен и каещ се във вашите крака. Вие ще ми простите, божествена моя, или сам ще отмъстя за неприятността, която ви причиних. Само за една милост се осмелявам да ви помоля. Изгорете моето писмо и не давайте никога повод да говорим за него. Изпратих го, след като бях скъсал едно след друго четири други. От това можете да заключите за душевното състояние, в което се намирах.

Изпращам прислужника веднага във вашия манастир, за да получите писмото ми още преди събуждането си. Човекът не би ме открил, ако добрият дух не ми подсказа да го заговоря при тръгването си от операта. Неговите услуги няма да са ми повече нужни. Не ми отговаряйте и приемете искрените уверения на едно сърце, което ви обожава!“

След като довърших писмото, повиках моя форлан да влезе, дадох му една цехина и го накарах да ми обещае да отпътува веднага за Мурано и да предаде писмото ми само в ръцете на калугерката. Щом той се отдалечи, се хвърлих на леглото, но от нетърпение и копнеж не можах да затворя очи.

Читателят може да си представи колко бях точен на следващия ден. Каза ми се да вляза в малката стая за разговори, където я бях видял за пръв път и скоро тя дойде.

Когато я видях зад решетката, коленичих, но тя ме помоли веднага да стана, понеже можеше да ме види някой. Лицето й беше цяло в огън, но погледът й ми се видя божествен. Тя седна, а аз седнах срещу нея. Тъй седяхме няколко минути и се гледахме, без да си кажем нито дума. Накрая аз наруших мълчанието, като с нежен и полузадушевен тон я попитах дали мога да се надявам, че ще ми прости. Тя ми даде през решетката красивата си ръка, която покрих със сълзи и целувки.

— Нашето запознанство — каза тя, — започна със силна буря. Да се надяваме, че занапред то ще бъде по-съвършено и с времето по-спокойно. Днес ние говорим за пръв път, но след случилото се между нас, трябва да се познаваме напълно. Надявам се, че нашето приятелство ще бъде както нежно, тъй и искрено и че ще се научим да прощаваме взаимно грешките си.

— Може ли един ангел като вас да има грешки?

— О, мили приятелю, кой няма грешки?

— Кога ще имам щастието да ви уверя в дълбочината на моите чувства, без никаква принуда и следващ напълно радостта на моето сърце?

— Ще вечеряме в моето казино, когато пожелаете. Само трябва да зная два дни преди това. Или мога да дойда във Венеция и ще се храним у вас, ако това ви е неудобно.

— Това само ще увеличи моето щастие. Мисля, че трябва да ви кажа, че се намирам в много благоприятно положение, и че не само не съжалявам, когато правя разходи, но напротив, това ми е приятно. Всичко, което притежавам, принадлежи на съществото, което обожавам.

— Вашето съобщение, мили приятелю, ми е много приятно, толкова по-приятно, защото и аз мога да ви кажа, че съм богата и не мога да откажа на възлюбления си никакво желание.

— Но вие сигурно вече имате някой?

— Да, и той е, който ме прави богата. Той е мой неограничен повелител. Нямам никакви тайни от него. Когато вдругиден бъдем на четири очи и аз стана ваша, ще узнаете повече по това.

— Но се надявам, че вашият любовник…

— Няма да присъствува — бъдете сигурен. Нямате ли и вие любовница?

— Имах. Но уви, отнеха ми я насила и от шест месеца живея в пълно целомъдрие.

— Вие я обичате още?

— Не мога да си спомня за нея, без да я обичам. Тя ви прилича почти напълно по красота и прелести, но аз предвиждам, че заради вас ще я забравя!

— Ако сте били щастлив, то искрено ви съжалявам. Отнели са ви я и вие сте избягал от света, за да се отдадете на вашата скръб. Отгатнах, но ако се случи така, че си извоювам мястото, което тя още заема във вашето сърце, то тогава, мили приятелю, никой не бива да ме изгонва оттам!

— Но какво ще каже на това вашият любовник?

— Той ще бъде възхитен да ме види щастлива с един възлюблен като вас. Такъв е неговият характер.

— Чудесен характер! За такъв героизъм би ми липсвало характер и сила.

— Какъв живот водите във Венеция?

— Посещавам театрите, казината и там се боря с щастието, което понякога ми се усмихва, понякога е враждебно.

— Посещавате ли чуждите посланици?

— Не, нямам много близки връзки с патриции, но ги познавам всички.

— На какво се дължи, че ги познавате, без да контактувате с тях?

— Запознах се с тях в чужбина: в Парма с испанския посланик херцог Де Монталегри, във Виена с граф Розенберг, в Париж преди около две години с френския посланик.

— Скоро ще звъни обяд, мили приятелю, време е да се разделим. Елате вдругиден в същия час и аз ще ви дам необходимите указания, за да можете да вечеряте с мен.

— На четири очи?

— Разбира се.

— Смея ли да ви помоля за един залог за вашето обещание? Защото щастието, което ми обещавате, е твърде голямо.

— Какъв залог искате?

— Да застанете на малкия прозорец и да ми позволите да заема мястото на графинята.

Тя стана и с най-милата усмивка натисна една пружина. След като получих една сърдечна целувка, си отидох. Нейните очи ме придружиха до вратата и любвеобилният й поглед би ме задържал там, ако най-после не си беше отишла.

Прекарах два дни в чакане с такава радост и нетърпение, че не можех нито да ям, нито да спя. Струваше ми се, че никога досега не съм имал такова щастие в любовта, или по-точно струваше ми се, като че ли за пръв път в живота си щях да бъда истински щастлив.

Моето ново завоевание беше от благороден произход, беше красиво и умно, но към тези действителни предимства се прибавяше и едно съображение, което правеше моето щастие почти необхватно, имах работа с весталка. Предлагаше ми се забранен плод, а кой не знае, че от времето на Ева до днес тъкмо забраненият плод е бил винаги най-сладкият? Трябваше да стана съперник на всевишния съпруг, и затова М.М. стоеше над всички царици.

Ако в тези моменти разумът ми не бе замъглен от страстта, то сигурно бих разбрал, че тази монахиня не можеше да бъде създадена по-другояче, отколкото всички красиви жени, които бях познал от тринадесет години откакто бях стъпил за пръв път на бойното поле на любовта. Но кой влюбен би се съгласил с тази мисъл? Той я отблъсква презрително от себе си, ако случайно би искала да му се наложи. М.М. трябваше непременно да стои по-високо от всички жени в света.

Животинската природа — това, което химиците наричат животинско царство — си създава инстинктивно трите средства, от които се нуждае, за да се размножава във вечността.

Тези средства са три действителни нужди, които природата е заложила във всички живи същества. Последните трябва да се хранят и тази необходимост би била за тях само глупав и отегчителен товар, ако не изпитваха усещането на глад и не намираха удоволствие в неговото задоволяване. Те трябва да продължат своя вид, това е една неизбежна необходимост, в която се открива цялата мъдрост на Създателя, защото без размножаване и увеличаване, съгласно валидния закон за израждането, залязването и умирането, всичко би изчезнало. Свети Августин и други, които не са по-умни от него, могат да говорят каквото си искат — живите същества не биха извършили работата на размножаването, ако последната не беше свързана с удоволствие за тях и ако великото дело не ги привличаше с една непреодолима съблазън. Накрая, всички живи същества имат силно изразена и непреодолима склонност да умножават неприятелите си и сигурно не може да съществува нещо по-разумно, защото инстинктът за самосъхранение им повелява да искат и преследват с всички сили унищожението на всичко онова, което може да им бъде от вреда.

И макар че тези три закони са общовалидни, всеки вид действува по свой начин. Трите усещания, глад, полов нагон и омраза, се удовлетворяват от животните чисто инстинктивно и не бива да ги считаме за удоволствие, защото за удоволствие може да се говори само при един индивид. Само човекът е снабден със съвършени органи, затова действителното удоволствие е присъщо нему, тъй като със своята възвишена способност да мисли, той може да го познае, той го търси, съчетава го с други удоволствия, усъвършенствува го и го разширява чрез разсъждение и спомени.

Човекът не е по-добър от животното, когато се отдава на споменатите три наклонности, без да прибегне до немощта на разум и съждение. Но когато тези наклонности се уравновесят чрез влагане на духовен елемент, тогава усещанията стават удоволствия, и то съвършени удоволствия. Това е едно необяснимо чувство, чрез което само на нас е възможно да изпитваме тъй нареченото щастие и което ние само изпитваме, без да можем да опишем.

Един надарен с разум чувствен човек ненавижда неумереността, презира разврата и сладострастието и се държи далеч от онова брутално отмъщение, което произлиза от първите изблици на гнева. Но той е лаком и задоволява своя апетит само по начина, който отговаря на неговата природа. Той е влюбен, но се наслаждава на любимото същество само когато е сигурен, че насладата му се споделя, а това е в случай само когато любовта им е взаимна. Когато му е нанесена някаква обида, той си отмъщава, след като е обсъдил хладнокръвно най-сигурните средства, които правят отмъщението му удоволствие. Ако понякога е по-жесток, то той се утешава, понеже е действувал с обмисляне, а неговото отмъщение понякога е толкова благородно, че се състои в опрощение. При такива разбирания трите наклонности се явяват израз на душата, която е в услуга на страстите, за да си създаде от тях наслада. Ние търпим понякога глад, за да ни се усладят по-добре ястията, които ще го утолят. Ние забавяме любовната наслада, за да я направим по-силна, и отлагаме момента на отмъщението, за да го направим по-сигурно. От друга страна, естествено, човек може да умре от развален стомах, в любовта се заблуждаваме често от софизми, и човекът, когото искаме да унищожим, избягва често отмъщението ни. Но съвършенството не съществува и този риск трябва да поставим с готовност в сметката.