Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София


Том 1

Предговор от автора

Преди всичко трябва да споделя с читателя убеждението си, че за добрия или лош изход на всичко добро или зло, което съм сторил през живота си, съм отговорен лично аз самият. От това следва, че аз винаги съм вярвал в свободата на волята си.

Учението на стоиците и на всички други секти за предопределението на съдбата е само едно бълнуване на фантазията, доста сходно с атеизма. А аз не съм само монотеист, а и християнин, изповядващ философия, която никога не е оказвала вредно влияние.

Аз вярвам в съществуването на един нематериален Бог, който е създател и повелител на всички живи твари. Че не съм се съмнявал никога в него, доказва обстоятелството, че съм разчитал винаги на неговата закрила и че в моменти на беда съм се обръщал неотклонно с молба към Него и съм се чувствувал подкрепен. Отчаянието убива, но чрез молитвата то постепенно изчезва и човек отново добива вяра в себе си и прилив на нови сили. Какви средства прилага Всевишният, за да отклони от онези, които мислят за помощта му, заплашващото ги нещастие? Това е над познавателните способности на човека, който в момента, когато се замисли за неразгадаемостта на божествения промисъл, започва да я обожествява. Тук човек намира подкрепа единствено в своето незнание. И наистина, щастливи са само онези, които търсят упование в него. Затова ние трябва винаги да се молим на Бога и да вярваме, че сме получили измолената милост, дори когато очевидно това не е така. Що се отнася до положението, което трябва да заема тялото, когато се обръщаме към Създателя, то е ползвано в един стих на Петрарка:

С коленичила пред Теб душа

Човекът е свободен, но той престава да бъде такъв в момента, в който загуби вяра в своята свобода. Колкото по-голямо значение той приписва на могъществото на съдбата, толкова повече човек се лишава от онази сила на разума, която му е дадена от Бога. Разумът е частица от божествеността на Създателя. И само когато си служим с него, за да бъдем смирени и справедливи, ние ще бъдем приятни на Този, който ни го е подарил. Бог престава да бъде Бог само за онези, които допускат мисълта, че е невъзможно неговото съществуване. За тях тази представа трябва да бъде най-голямото наказание, на което могат да бъдат подложени.

Но ако човек е свободен, не бива да вярваме, че той има правото да върши всичко, което пожелае. Защото той ще стане роб на всяка страст, когато действува под нейно влияние:

Ако страстта не се подчини, тя започва да господствува.

Който е достатъчно силен да може да контролира действията си, докато се успокои, той наистина е мъдър. Такива хора обаче рядко се срещат.

Мислещият читател ще види от тези мои „Спомени“, че аз не съм имал никога пред себе си точно определена цел и че единствената система, която съм прилагал — ако изобщо може да се говори за система — се е състояла само в това, да се оставя да бъда тласкан от вятъра и вълните. А какви промени могат да настъпят при подобна независимост! Всеки успех или неуспех, който съм имал, всичко добро или лошо, което ми се е случило, ми е показало, че както във физическата, така и в нематериалистическата сфера доброто произлиза винаги от злото и злото — от доброто. Моите заблуждения посочват на мислещия читател правия път; от моите заблуждения той може да се поучи и овладее голямото изкуство да се задържа над пропастта. Най-същественото в случая е смелостта. Защото само със сила, но без самоувереност не може да се постигне нищо. Твърде често аз съм виждал щастието да ми се усмихва след някоя необмислена стъпка, която би трябвало да ме повлече в пропастта; тогава съм благодарил на Бога, но след това не съм забравял и сам да се укоря. И обратно, свидетел съм бил как някое мъдро и умерено поведение довежда до ужасно нещастие. Това в първия момент ме е смирявало, но скоро след това съм се самоутешавал, уверен, че съм бил прав.

Божествените принципи, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв изключителен морал, и въпреки това през целия си живот аз останах жертва на своите чувства. Намирах някакво удоволствие в това, да се отклонявам от правия път. Живеех постоянно в заблуждение, като единственото ми утешение беше, че осъзнавам това. Затова се надявам, драги читателю, че на историята ми няма да припишеш характера на безсрамно високомерие, а напротив, в нея ще почувствуваш тона, който подхожда на всяка искрена изповед. В моите разкази ти няма да съзреш нито лицето на покаяника, нито смущението на грешника, който, червящ се, признава своите заблуждения. Това бяха лудории на младостта; ти ще видиш, че аз самият се смея над тях и — ако си добър, и ти ще се смееш заедно с мен.

Ти ще се смееш, когато видиш колко често, когато ми се е налагало, без никакво угризение на съвестта съм мамил безумци, хитреци и глупци. Когато съм лъгал жени, лъжата ни е била винаги взаимна, така че това не влиза в сметката, защото намеси ли се любовта, обикновено измамени остават и двете страни. Съвсем друго е положението с глупците. Дори и сега се поздравявам, когато си припомня как съм улавял някого в мрежата си. Защото глупците са толкова безсрамни и високомерни, че неволно предизвикват всеки разумен човек. Измамвайки някой глупец, човек си отмъщава за мъдростта и самият успех заслужава тези усилия. Защото глупецът е добре брониран и човек не знае предварително къде точно да го пипне. С една дума, на всеки умен човек е напълно достойно да измами някои глупец. Откакто се помня на този свят, в кръвта ми винаги е кипяла непреодолима омраза към глупците, тъй като и аз самият започвам да се чувствувам глупав в тяхната среда. Далеч съм от мисълта, разбира се, да ги поставя в „един кюп“ тъй наречените прости хора, които дори са ми приятни, ако простотата им се дължи само на липсата на възпитание. Между тях аз съм срещал много ценни хора и в простотата им съм откривал често известен интелект, ум, чрез който те се различават съществено от глупците. Тези хора ми наподобяват очи, болни от „перде“, без което те биха били много красиви.

Ако ти, драги читателю, вникнеш в смисъла на този предговор, лесно ще отгатнеш моята цел. Написах го, защото бих искал да ме опознаеш, преди да започнеш да ме четеш. Та само в кафенета и кръчми човек може да разговаря с непознати! Написах своята история и никой не може да възрази срещу това. Дали правя добре, като я представям на публиката, която познавам само откъм лошата й страна? Сигурно не. Зная, че върша глупост. Но понеже чувствувам нуждата да се занимавам с нещо и да се надсмивам — защо пък трябва да си забранявам да го правя?

Прогони жълтеницата с помощта на пречистен чер кукуряк.

Възрастта ни казва с мъдрия тон на учител: ако не си направил нещо, което заслужава да бъде записано, то поне напиши нещо, което заслужава да бъде прочетено. Тази поука е неизказано хубава като най-чист диамант, шлифован в Англия. При мен обаче тя няма приложение, понеже не пиша нито роман, нито биография. Това може да е достойно, но може и да е недостойно: моят собствен живот ми служи за материал и този материал е всъщност моят живот. Изживях го, без някога да съм мислил, че един ден ще дойда до мисълта да го опиша. Тъкмо затова може би той е запазил така интересните си черти, които положително не би съхранил, ако имах намерението на стари години да напиша биографията си, а камо ли да я публикувам.

Сега, през 1797 година, вече седемдесет и две годишен, мога да кажа вече открито: живях, макар че все още съм жив. Сега обаче трудно бих могъл да си създам друго по-приятно забавление от това, да се връщам отново към своите някогашни преживявания и така да давам добър повод за смях на отбраното общество, което продължава да ме изслушва и да се отнася приятелски към мен и в чиято среда с удоволствие съм се движил дял живот. За да пиша добре, ми стига дори само да си представя, че това добро общество ме чете:

Ако това, което казвам, се харесва, нека слушателят го потвърди.

Наистина, има и непризвани, на които не мога да попреча да ме четат. Но на мен ми стига съзнанието, че не пиша за тях.

Когато си припомням изпитаните радости, аз като че ли ги изживявам повторно; в същото време се надсмивам над скърбите, които някога са ме измъчвали, а днес вече не чувствувам. Аз съм част от Вселената; и като говоря, макар и напразно, въобразявам си, че давам някому сметка за своите действия и бездействия, така както дворцовият управител дава сметка на своя господар, преди да си отиде. Като философ никога не съм се тревожил за бъдещето, тъй като не зная нищо за него, но истинският християнин трябва да вярва, без да търси доказателства; тъкмо най-чистата вяра се крие в пълното мълчание. Аз зная, че съм съществувал, тъй като съм чувствувал; и понеже съм опознал всичко чрез чувството, зная също, че щом престана да чувствувам, няма вече и да съществувам.

Ако стане така, че и след смъртта си продължа да чувствувам, но не бих се съмнявал вече в нищо, бих наказал всеки лъжец, който твърди, че съм мъртъв.

Моята история ще започне с най-далечната случка, която паметта ми е съхранила, следователно от възрастта осем години и четири месеца. Преди това, ако наистина „да живееш, значи да мислиш“, явно не съм живял, а само съм растял. Тъй като мисленето на човека се състои в сравнително съпоставяне на различни взаимоотношения, то не може да е налице, преди да се е оформила паметта. Органът на паметта се разви в моята глава едва осем години и четири месеца след раждането ми; в този момент духът ми придоби способността да възприема впечатления. Как едно нематериално вещество, което не може „нито да докосне, нито да бъде докоснато“, е в състояние да възприема впечатления, това е нещо, което човек никога не ще може да си обясни.

Една утешителна философия твърди в съгласие с религията, че зависимостта на душата от чувствата и сетивата е само случайна и преходна; душата ще бъде свободна и щастлива, когато смъртта на тялото я освободи от тази робска зависимост. Това е много хубаво, но — като оставим религията настрана — каква гаранция получаваме ние? И тъй като от моя гледна точка мога да търся пълна увереност в безсмъртието едва тогава, когато не ще бъда вече жив — нека бъда извинен, че не бързам да разбера тази истина. Едно познание, което би струвало живота, ми се струва твърде скъпо платено. Засега аз почитам Бога — нека Той ме пази от погрешни действия, и презирам злодеите, без обаче да им причинявам зло. За мене е предостатъчно да се пазя да не им правя добро, защото съм уверен, че змиите не трябва да се хранят!

Трябва да кажа нещо и за моя темперамент и моя характер. Нека читателят бъде снизходителен; с това няма да се навреди нито на честността, нито на разбиранията ми.

Аз съм притежаващ всички видове темперамент: като дете бях флегматичен, като младеж сангвиничен, по-късно станах холерик и най-сетне — меланхоличен. Такъв вероятно и ще си остана. Понеже винаги съобразявах храната с телосложението си, радвах се постоянно на добро здраве. Още отрано научих, че всяко нарушение на здравето се дължи или на преяждане, или на недояждане. Затова и никога не съм имал друг лекар, освен аз самият. По този повод трябва да кажа, че намирах прекаленото въздържание много по-опасно от прекаляването в друг смисъл, защото докато прекаляването води само до претоварване, първото води към явна смърт.

Днес, в моята напреднала възраст, въпреки отличния ми стомах аз се нуждая само от едно хранене на ден. За това ми лишение обаче ме възнаграждават сладкият сън и лекотата, с която изразявам писмено моите мисли. Не си служа с парадокси и софизми, с които бих излъгал повече себе си, отколкото моите читатели, тъй като никога не бих се решил да им предложа съзнателно фалшива монета.

На младини моят сангвиничен темперамент ме направи твърде възприемчив към примамките на чувствеността; бях винаги весел и склонен да премина от едно удоволствие към друго; при това бях извънредно изобретателен при измислянето на нови удоволствия. Без съмнение оттам произтича и моята склонност да завързвам нови познанства, както и голямата ми сръчност бързо да ги прекратявам. Това обаче ставаше винаги напълно съзнателно и никога от лекомислие. Недостатъците на темперамента са почти непоправими, тъй като той не зависи от нас. По-друго нещо е характерът. Той се създава от духа и сърцето и темпераментът почти не е свързан с него. Затова характерът зависи предимно от възпитанието и може да се усъвършенствува и дооформя.

Предоставям на другите да преценят дали характерът ми — добър или лош — е обрисуван такъв, какъвто го разкриват чертите на лицето ми. Забележително е, че хората без изразително лице — а такива има доста много — са хора безхарактерни. Оттук можем да изведем правилото, че съществуват толкова различни характери, колкото и различни физиономии.

Разбрах също, че през целия си живот съм действувал повече по внушение на чувствата, отколкото по размисъл; от това мога да заключа, че поведението ми е зависело повече от характера, отколкото от моя ум. Моят ум и моят характер постоянно воюваха помежду си и при техните сблъсъци винаги се убеждавах, че нямам достатъчно ум за моя характер и достатъчно характер за моя ум. Но достатъчно за това! Защото, ако е вярна поговорката, че — (ако искам да съм кратък, ще стана неясен), то вярвам, че мога, без това да звучи неучтиво, да употребя за себе си думите на моя любим Вергилий:

Не съм толкова грозен; неотдавна се огледах на брега, когато тихото море ме отразяваше.

Култът към чувствените удоволствия бе за мен най-важното: всъщност за мене никога не е имало нещо по-важно от тях. Винаги съм се чувствувал роден за жените; затова и винаги съм ги обичал и позволявах, доколкото бе възможно, и те да ме обичат. Страстно обичах също удоволствието от храненето и се възхищавах на всичко, което дразнеше любопитството ми. Имах приятели, които са ми правили добрини, и имах и щастието при всеки удобен случай да им давам доказателства за признателността си. Имах също ужасни неприятели, които ме преследваха и които не унищожих само защото това не бе във властта ми. Забравяйки дадена обида, човек не я опрощава; защото, за да можем да простим, е нужно героично чувство, благородно сърце, великодушен ум; забравата, напротив, се дължи на слаба памет или блажено нехайство, на което миролюбивата душа на драго сърце се отдава, най-често поради нуждата си от покой и мир. Защото с времето омразата убива нещастника, който я е оставил да израсте.

Ако ме нарекат чувствен, биха сторили неправда спрямо мен, тъй като заради чувствата си никога не съм изоставял задълженията си, доколкото съм имал такива. По същата причина никога не би трябвало да нарекат и Омир пияница:

Понеже хвалел виното, Омир минавал за пияница.

Аз обичах силно подправените ястия, пастети с макарони, приготвени от добър неаполитански готвач, испанската „оля потрида“, лепкавата нюфаундлендска треска, дивеч с прекрасен аромат и точно тези сортове сирене, чието узряване се познава по това, че животинките, които живеят в тях, стават видими. Намирах винаги сладък и мириса на жените, които обичах.

Какъв извратен вкус! Тази критика ме разсмива, тъй като съм убеден, че именно благодарение на моя изявен вкус аз съм бил по-щастлив от другите хора и това ме е карало да усещам по-силно насладата. Щастлив е този, който умее да си доставя наслади, без с това да вреди другиму. Безумец обаче е, който си въобразява, че Върховният повелител изпитва удоволствие, когато му принасят в жертва болки, мъчения и лишения, и че обича само тези, които си налагат такива. Бог може да изисква от своите творения само култивиране на онези добродетели, чиито семена той е посял в душите им. Той ни е дал всичко необходимо да ни направи щастливи — себелюбие, честолюбив стремеж към похвали, склонност към подражание, сила, храброст и най-сетне нещо, което никаква сила не може да ни отнеме: възможността да се самоубием, когато ние след вярна или невярна преценка имаме нещастието да открием смисъл в това. Това е най-силното доказателство за нашата морална свобода, която софизмът така упорито отрича. Но природата е против самоубийството и с право всички религии го забраняват.

Някога един мним силен дух ми каза, че не би трябвало да се наричам философ и в същото време да вярвам в откровения. Но щом ние не се съмняваме в тях в областта на физическото, защо да не ги допуснем и при духовното? Въпросът е само до възприетата форма. Духът говори на духа, а не на ушите. Началото на цялото наше знание трябва да ни бъде открито от тези, които са ни го съобщили, то се крие в големия и възвишен принцип, обхващащ всяко начало. Пчелата, която строи питите, паякът — мрежата, лястовичката — гнездото, си, мравката — мравуняка, та те никога не биха могли сами да направят нещо, ако преди това не са получили откровението, което е съществувало от незапомнени времена. Или ще повярваме в това, или ще трябва да си признаем, че материята е мислеща. Защо пък не, би казал Лок, ако Бог би го поискал? Но понеже ние не смятаме да отдадем такава почит на материята, по-добре ще е да се придържаме към откровението. Изучавайки природата, големият философ Лок ликуващо вярваше, че Бог не е нищо друго, освен самата природа, но сам умря твърде рано. Ако беше живял още известно време, той несъмнено би отишъл още по-далеч, но неговото пътешествие не би траяло много дълго. В своя Създател той би намерил себе си и не би посмял да го отрича повече: „В него живеем и сме“. Той би намерил създателя си неразгадаем и нямаше да се тревожи повече за това.

Би ли могъл Бог, началото на всички начала, който сам не е имал начало, да опознае себе си, ако, за да се опознае, би трябвало да изучи своето собствено начало?

О, щастливо незнание! Спиноза, добродетелният Спиноза, умря, преди да достигне това признание. Ако вярваше в безсмъртието на душата си, той би умрял като мъдрец и със справедливото настояване да получи награда за своите добродетели.

Не е вярно, че истинската добродетел не трябва да бъде възнаграждавана, за да не се накърни чистотата й. Напротив, добродетелта само ще се засили от това, тъй като човекът е премного слаб, за да бъде добродетелен само за да се хареса на самия себе си. Аз вярвам, че същият онзи Амфиар, който повече искал да бъде добър, отколкото да изглежда такъв, е само персонаж от басните. С една дума, аз вярвам, че не съществува в света уважаван човек, който да няма определени желания. А сега аз искам да говоря за моите.

Аз очаквам приятелство, внимание и благодарност от моите читатели. Благодарност, ако четенето на моите спомени ги поучи и им достави удоволствие. Внимание — ако ми отдадат справедливото и ме оценят като по-богат с добри характерни черти, отколкото с грешки. Приятелство — ако ме счетат достоен заради искреността и доверието, с което се предоставям такъв, какъвто съм на тяхната присъда.

Те ще се уверят, че аз винаги съм обичал истината тъй страстно, че често съм лъгал преди всичко, за да запозная с нея хората, които не познават прелестите й. Те няма да ме нахокат, ако видят как изпразвам кесиите на приятелите си, за да задоволя капризите си, защото тези приятели крояха химерни планове и докато им давах надежда за изпълнението им, се надявах да ги излекувам от тяхното безумие, като ги оставях сами да съзнаят тяхната неосъществимост. Аз ги лъжех, за да ги направя разумни, и не мисля, че заслужавам наказание, тъй като не действувах от алчност. Сумите, които употребявах да си доставям удоволствия, бяха предназначени за цели, порочни в самата си същност.

Бих се чувствувал виновен, ако днес бях богат. Но аз нямам нищо; прахосах всичко и това ме утешава и оправдава. Това бяха пари, определени за безумия. Аз не ги отклоних от предназначението им да служат на собствените ми безумия.

Ако се излъжа в надеждите си и не се харесам на читателя, то признавам, би ми станало мъчно, но все пак не дотолкова, че да се разкая, задето съм написал биографията си, защото въпреки всичко това ми достави удоволствие. Досадата е нещо страшно! Описващите страданията в Ада вероятно са я пропуснали само от недоглеждане!

Все пак трябва да призная, че не мога да се опазя напълно от страха да бъда освиркан. Този страх е много естествен и затова няма защо да се правя, че съм безчувствен към него, далеч съм и от мисълта да се утешавам с това, че когато се появят тези спомени, аз няма вече да съм жив. С ужас само мога да си помисля, че би трябвало да бъда за нещо благодарен на смъртта, от която искрено се отвращавам, понеже животът — бил той щастлив или не — е едничкото благо, което човек притежава. Който не обича живота, той не е достоен за него. И ако някой предпочита честта си пред него, това става само защото срамът го е неизлечимо заклеймил. Изправен пред такъв избор, човек може, разбира се, да се самоубие, но тогава пък философията трябва да замълчи!

О, смърт! Страшна смърт! Съдбоносен закон, който природата би трябвало да премахне, тъй като той цели само нейното разрушение. Цицерон твърди, че смъртта не освобождава от болките. Но великият философ отбелязва само разходите, без да постави в сметка и прихода. Не си спомням дали неговата Тулия е била вече умряла, когато той написва своя „Тускуланум“. Смъртта е чудовище, което изгонва от световния театър ревностния зрител, преди да е свършило представлението, към което е изпитвал вглъбен интерес. И само тази едничка причина е вече предостатъчна, за да се отвращавам от смъртта.

В тези спомени няма да намерите всички мои приключения; аз съзнателно съм пропуснал онези от тях, които не биха намерили одобрението на засегнатите лица, тъй като те там играят незавидна роля. Въпреки това ми въздържание, от време на време ще минавам за непредпазлив, за което много съжалявам. Ако преди моята смърт бъда все още с разума си и имам достатъчно време, ще изгоря всичко написано; сега обаче все още не смея да сторя това.

Ако тук-там описвам някои любовни сцени доста подробно, нека не бъда укоряван за това; предпочитам да мина за лош писател. Понеже не бива все пак да укорявам моята остаряла вече душа за факта, че изпитва удоволствие само в спомена. Освен това добродетелните сърца биха могли да прескочат всички описания, които ще смутят душевния им мир; смятам, че тук му е мястото да дам този съвет. А ако някой не прочете моя предговор, толкова по-зле за него! Тогава аз няма да нося вина: всеки трябва да знае, че предговорът към дадено съчинение има същото значение, каквото театралната програма за една комедия — програмата трябва да бъде прочетена.

Написах тези спомени не за младежта — тя трябва да се държи в неведение, за да не пропадне. Написах ги за тези, които чрез живота си са станали неподатливи на изкушения също както саламандъра, който живее в огън, без да изгори. Тъй като истинските добродетели не са нищо друго, освен навици, осмелявам се да добавя: истински добродетелен е само този, който е такъв, без да се насилва. Такива хора са чужди на всяка нетърпимост и тъкмо за тях аз пиша своите спомени.

Писах на френски, а не на италиански, тъй като френският език е по-разпространен от моя роден език. Ако някой би ме укорил за допуснати неточности в езика, откривайки в стила ми италианския начин на изразяване, той би имал право и в твърдението, че съм неясен именно поради това. Теофраст се е харесвал на гърците, въпреки че е запазил диалекта на о. Лесбос. Тит Ливий също е обичан от римляните, въпреки употребяваните от него провинциални падуански изрази. И ако и аз съм успял да възбудя нечий интерес, то мога, струва ми се, да претендирам за същото снизхождение. Освен това цяла Италия харесва Алгароти, въпреки че неговият стил е изпълнен с галицизми.

Забележително е, че от всички живи езици, които са от значение за науката, единствен френският не се обогатява за сметка на другите езици. Напротив, другите езици, макар и по-богати от него, си присвояват не само отделни думи, а дори цели изрази, щом само почувствуват, че могат да увеличат красотата си чрез такива заимствувания. И още нещо: тъкмо тези, които най-много заимствуват от френския език, се оплакват на висок глас, че той е беден, като че ли с това искат да оправдаят собствения си грабеж. Казват, че френският език в развитието си е достигнал цялата възможна красота, до която може да се стигне, и би трябвало да се признае, че тя е на такава голяма висота, че и най-малкият чужд принос би го направил по-неблагозвучен; аз обаче считам, че това мнение се дължи на известно предубеждение. Защото, макар че френският език е по-ясен и по-логичен от всички други езици, би било дръзко да се твърди, че той не може да се развие и над досега постигнатото съвършенство. Спомняте си, че по времето на Люли всички бяха единни в мнението си за неговата музика: дойде Рамо и всичко се промени. Културният подем, който се забелязва във френския народ, може да го поведе по неизвестни досега пътища и да се стигне до сътворяването на нова невиждана красота и съвършенство.

Девизът, който поставих на моята творба, оправдава честите ми отклонения и моите станали вече може би досадни разяснения. (Не е мъдър онзи, който не е мъдър за себе си.) По същата причина аз винаги съм чувствувал необходимост да бъда похвален в добро общество:

Слушателят поощрява усърдието, похвалената добродетел. Расте и славата дава огромно насърчение.

С удоволствие бих прибавил към това и гордата поговорка:

„Всеки от ума си тегли“, но се страхувам да не дам повод на много хора, които, щом им стане криво, веднага да викнат: не е моя вината! На такива все пак трябва да им предоставим малко утешение. Защото, ако нямаха поне това утешение, те биха се намразили сами себе си, а такава омраза често има фатални последици и води до самоубийство.

Аз лично винаги съм търсил в себе си основната причина за доброто или злото, което ме е постигало. Затова и винаги с удоволствие съм бил ученик на самия себе си и мой свещен дълг беше да обичам своя учител.