Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (24)

Глава трета

Отпътувам щастлив от Болоня. Капитанът се раздели с нас в Реджио, където прекарвам нощта с Анриета. Пристигането ни в Парма. Анриета облича отново женски дрехи. Нашето щастие. Намирам мои роднини, но не се откривам.

Читателят ще отгатне, че ситуацията веднага се промени. Магическата дума: Елате в Парма! беше един щастлив обрат и аз веднага преминах от заплашителния тон към нежния, от строгия — към благия. Да, аз се хвърлих в краката й, прегърнах влюбено коленете й и ги целунах, изпълнен с нежност и благодарност. Нежен, покорен, благодарен, аз й се заклех, че не ще изискам от нея нито едно доказателство за благоволение, нито даже една целувка, преди да съм заслужил любовта й. Божествената жена беше приятно изненадана да ме види да преминавам така бързо от отчаяние към нежност и с едно изражение, което беше още по-любещо от моето, тя ми каза, че трябва да стана.

— Убедена съм, че ме обичате, но вярвайте също, че ще направя всичко, което зависи от мене, за да ви осигуря моето постоянство.

Тези думи изразяваха всичко. Държах устните си притиснати върху красивата й ръка, когато капитанът влезе отново. Той ни поздрави с най-искрен тон и аз му казах със сияещо лице, че ще поръчам конете. Излязох, оставяйки го сам с нея и скоро след това отпътувахме весели и доволни.

Преди пристигането ни в Реджио почтеният капитан ми каза, че според него благоприличието изисквало да го оставим да пътува сам за Парма, защото ако пристигнел заедно с нас, би дал повод за сплетни, биха му задавали въпроси и изобщо би се говорело много повече за нас, отколкото ако пристигнем сами. Анриета и аз намерихме тези основания за разумни и решихме веднага да прекараме нощта в Реджио и да го оставим да пътува с една пощенска кола за Парма. След като се уговори всичко това, той се сбогува и отпътува, след като ни обеща да обядва на следния ден с нас.

Поведението на добродушния унгарец трябваше да хареса както на приятелката ми, тъй и на мен, защото нашата деликатност изискваше да се въздържаме в негово присъствие.

Как би ни било възможно при промененото положение на нещата да живеем в Реджио в една и съща гостоприемница? Анриета не би могла да споделя вече с чест леглото на капитана; тя не би могла обаче да легне и в моето, без да наруши благоприличието. Ние тримата бихме се смели на подобно въздържание; бихме го намерили комично и все пак бихме му се подчинили.

Любовта е неприятелка на срама, макар често да търси тъмнина и тайнственост, но ако любовта трябва да се срамува, тя се чувствува унизена и загубва веднага три четвърти от своето достойнство и голяма част от своята прелест. Ще се разбере лесно, че Анриета и аз можехме да бъдем щастливи само когато се държахме далеч от спомена за добрия капитан. Вечеряхме сами. Бях опиянен от щастието си, което ми се отиваше твърде голямо и все пак беше тъжно. Но Анриета нямаше защо да ме упреква, тъй като и тя изглеждаше тъжна. Всъщност, това беше само смущение, защото се обичахме, но не бяхме имали време да се опознаем. Говорихме малко, не се каза нищо пикантно или интересно. Нашият разговор ни се струваше безвкусен и затова предпочетохме да се отдадем на мислите си. Знаехме, че ще прекараме нощта заедно, но от деликатност се страхувахме да заговорим за това. Каква нощ! Каква жена беше тази Анриета, която толкова много обичах и която ме направи толкова щастлив!

Едва три или четири дни по-късно аз се осмелих да я попитам какво би направила в Парма без пари и без познати, ако не бях се осмелил да обясня любовта си. Отговори ми, че вероятно би изпаднала в най-ужасно затруднение, но била убедена, че аз я обичам и предвиждала, че ще стане така, както наистина стана. Понеже била нетърпелива да узнае какво мисля за нея, ме помолила да преведа на офицера решението й, защото знаела, че той няма да се противопостави, а и не могъл да бъде повече заедно с нея. Освен това, понеже в молбата си, отправена чрез мен до капитана, не ме е споменала, е считала за невъзможно да не я попитам дали не бих могъл по някакъв начин да й помогна. По такъв начин тя би разбрала мнението ми и след това би взела решението си. Най-сетне тя сподели, че ако пропадне, то за това ще бъдат виновни съпругът й и свекърът й; те били чудовища.

При пристигането в Парма казах на стражата на градската врата пак името Фаруси, което носех и в Чезена; то беше семейното име на майка ми. Анриета написа собственоръчно Ана д’Арси, французойка. Докато отговаряхме на въпросите на писаря при портата, един изискан и млад французин ми предложи услугите си. Каза ми, че вместо да сляза в пощата, бих направил по-добре да отида у Д’Адремон, където ще получа жилище и храна по френски образец и най-добрите френски вина. Понеже видях, че предложението се хареса на Анриета, накарах да ме заведат там и ние получихме едно отлично жилище. Наех слуга срещу определена надница и сключих точно спогодба с господин Д’Адремон. След това подслоних болата си.

След като влязох за момент да кажа на приятелката си, че ще се видим отново за обяд, а на лакея — да чака в предната стая заповедите ми, излязох самичък.

Парма се намираше под ярема на едно ново правителство, затова с право можех да предположа, че навсякъде гъмжи от шпиони и не исках никакъв лакей по петите си, който вероятно повече би ми навредил, отколкото да ми помогне.

Намирах се в родния град на моя баща, където не познавах никого, но макар че бях сам, бях сигурен, че не ще ми е нужно дълго време, за да се оправя.

Когато вървях из улиците, струваше ми се, като че не бях вече в Италия. Чувах минувачите да говорят на френски или испански и хората, които не знаеха тези езици си шепнеха. Тръгнах напосоки по улицата, за да търся някой магазин за бельо.

Влязох и казах на една добра дебела матрона, която седеше на касата.

— Госпожо, бих желал да направя няколко покупки.

— Господине, ще повикам някого, който говори френски.

— Не е нужно, аз съм италианец.

— Хвала богу! Това е толкова рядко!

— Защо рядко?

— Вие не знаете значи, че дон Филипо е пристигнал и че съпругата му, госпожа дьо Франс, е на път?

— Радвам се за това. Търговията сигурно ще се оживи, хората ще забогатеят и ще се намира всичко.

— Без съмнение, но всичко е скъпо и ние не можем да свикнем с тези нови обичаи. Това е една лоша смесица от френска свобода и испанско насилие, която ще ни обърка главите. Какво бельо желаете?

— Преди всичко трябва да ви обърна внимание, че не се пазаря, та внимавайте: ако ми вземете много скъпо, няма да дойда повторно. Нужно ми е фино ленено платно за двадесет и четири женски ризи, бархет за долни рокли и елечета, муселин, батиста за носии кърпички и още някои други неща, които се надявам, че ги имате, понеже като чужденец, Бог знае в какви ръце ще попадна.

— Ще попаднете само в добри ръце, ако пожелаете да ме удостоите с доверието си.

— Мисля, че заслужавате. И тъй, доверявам се на вас. Трябва да ми намерите и шивачки, който могат да работят и в стаята на дамата, която иска да й се приготви всичко необходимо с най-голяма бързина.

— И дрехи?

— Също и дрехи, към тях шапка, пелерина, с една дума — всичко. Допуснете, че е гола.

— Ако има пари, то гарантирам ви, че ще получи всичко каквото пожелае. Млада ли е?

— Тя е четири години по-млада от мене и е моя жена.

— Ах, Бог да я благослови! Имате ли деца?

— Не, любезна госпожо, но и това ще стане.

— Разбира се. Ах, как ме радва това! Господине, ще ви изпратя перлата измежду всички шивачки. Впрочем направете си удоволствието и изберете каквото ви е нужно.

Аз взех най-хубавото каквото тя имаше и платих. Междувременно шивачката беше дошла, дадох на собственицата на магазина адреса си, помолих я да ми изпрати платове за дрехи и казах на шивачката и на дъщеря й, която я придружаваше, да дойдат с мен. Те взеха бельото, което бях купил и тръгнахме. По пътя купих копринени и ленени чорапи и поръчах да дойде един обущар, който живееше близо до гостоприемницата.

И сега възникна един възхитителен миг: Анриета, на която не бях казал нищо предварително, разгледа всичко с израз на пълно задоволство, но без да издава някакво самолюбие. Тя ми доказа признателността си с нежни похвали за избора ми и за красотата на купените от мен предмети. Тя не стана по-весела отколкото по-рано, но върху лицето й личеше израз на нежност, който беше по-ценен отколкото всякаква благодарност.

Прислужникът-надничар беше влязъл с шивачката. Анриета му каза любезно да излезе и да чака, докато бъде повикан. Шивачката се залови за работа, обущарят взе мярка и му казах да ни донесе пантофи. Четвърт час по-късно той се завърна, с него дойде и слугата. Обущарят говореше френски и разказа на Анриета различни весели истории, внезапно тя го прекъсна и попита слугата, който се навърташе в стаята съвсем безцеремонно, какво иска.

— Нищо, уважаема госпожо, аз съм тук, само за да получа заповедите ви.

— Не ви ли казах, че ще ви повикаме, когато имаме нужда от вас?

— Бих желал да зная кой от вас двамата е мой господар?

— Никой! — извиках аз, смеейки се. — Ето ви надницата, свободен сте!

Когато обущарят забеляза, че уважаемата госпожа говореше само френски, препоръча й един учител по езици.

— От каква народност е? — попита Анриета.

— Той е фламандец, уважаема госпожо — каза майсторът Ст. Криспин, — и е на около петдесет години. Ползува се с авторитета на много порядъчен човек. Взема три лири на час.

— Драги приятелю — попита ме Анриета, — би ли желал да взема този учител?

— Моля те за това, мило сърце, това ще те забавлява.

Обущарят се сбогува с обещанието, че ще й изпрати на следната сутрин фламандеца. Шивачката работеше прилежно. Докато майката кроеше, дъщерята шиеше, но понеже само едната не можеше да изработи много, казах на майката, че би ни направила услуга, ако ни намери още една шивачка, която да говори френски.

— Още днес ще я имате — отговори тя. — Същевременно си позволявам да ви предложа сина си за слуга. Ако го вземете, не ще имате нито крадец, нито шпионин около вас, а и той умее да се изразява съвсем сносно на френски.

— Аз мисля, мили приятелю — каза ми Анриета, че ще направим добре, ако го вземем.

Това беше достатъчно, за да дам веднага съгласието си. Когато един мъж обича и най-малкото желание на любимото същество е върховна заповед.

Майката отиде да доведе сина си и се завърна с него и другата шивачка. Синът беше млад човек на осемнадесет години, доста добре възпитан, благ, скромен и с приятно лице, който се казваше Кауданя.

Както е известно на читателя, баща ми беше родом от Парма и една от сестрите му се бе омъжила за някакъв Кауданя. Би било забавно, мислех си аз, ако тази шивачка е моя леля, а моят слуга — мой роден братовчед. Но да мълчим! Анриета ме попита дали ще ми е приятно, ако шивачката се храни заедно с нас.

— Моля те, обожаема Анриета, да не ме засрамваш за в бъдеще, когато става въпрос за подобни дреболии. Бъди уверена, моя нежна приятелко, че съгласието ми ще съпътствува и най-малките ти постъпки, ако това е възможно.

Тя ми благодари с усмивка, след това извадих една кесия от джоба си и й казах:

— Ето ти петдесет цехини, заплати сама всички дребни неща, от които се нуждаеш и за които аз не съм се сетил.

Тя взе парите, като ме увери, че й доставям голямо удоволствие.

Миг, преди да седнем на масата, дойде нашият добър унгарски капитан. Анриета изтича насреща му да го прегърне, като го наричаше свой любим татко, а аз последвах примера й, като го нарекох мой приятел. Любимото ми създание го помоли да идва всеки ден да се храни с нас. Когато доблестният войник видя всички женски същества, които работеха за Анриета, изпита извънредно голямо задоволство, което се изрази ясно на лицето му. Той се зарадва, че е настанил своята авантюристка така добре и радостта му достигна връхна точка, когато му казах, че дължа нему щастието си.

Ние имахме един отличен и весел обяд. Забелязах, че Анриета беше лакома, а моят стар офицер — чревоугодник. А и аз бях не по-малко и едното, и другото и успешно ги конкурирах. Пихме различни превъзходни вина, които господин Д’Адремон с право беше похвалил.

У моя млад слуга харесах уважението, с което той обслужваше всички ни — както господарите, така и майка си. Сестра му и другите шивачки се хранеха отделно.

По време на десерта ни съобщиха за идването на продавачката на бельо заедно с една друга жена и модистка, която говореше френски. Жената носеше със себе си модели за всякакви видове дрехи. Оставих Анриета да поръча по вкуса си шапка, кепета, ресни и др., но настоях да кажа мнението си при избора на дрехите. Впрочем приспособих се към вкуса на моята достойна за обожаване приятелка.

Принудих я да избере плат за четири рокли и чувствувах, че й дължах благодарност за нейното благоволение да ги приеме, защото колкото повече завладявах сърцето на прелестната жена, толкова повече усещах, че щастието ми се увеличава.

Когато вечеряхме сами, стори ми се, че открих сянка на печал по красивото й лице. Казах й го.

— Приятелю мой — отговори тя с тон, който проникна в сърцето ми, — ти харчиш много пари за мен и ако правиш това, за да те обичам повече, то знай предварително: тези пари са загубени, защото аз не те обичам повече отпреди и те обичам с цялата си душа. Всичко, което правиш за мен, може да ми достави радост само поради това, че все повече се убеждавам колко много си достоен за мене. Но за да те обичам, както заслужаваш, не се нуждая от подобни доказателства.

— Вярвам в това, обична приятелско и се поздравявам за щастието си. Но, позволи ми също да ти кажа, че постъпвам тъй само за да те обичам още повече, ако това ми е възможно. Желая да те видя да блестиш сред цялото общество. Ако ти прави удоволствие, мила приятелко, не трябва ли да бъда възхитен от това?

— Не бива да се съмняваш, че това ми доставя голямо удоволствие и в известен смисъл имаш право, като каза, че съм твоя жена. Но ако не си много богат, ще почувствуваш какви угризения ще изпитвам.

— Ах, ангел мой, моля те, остави ме да се считам за богат и вярвай само, че не можеш по никакъв начин да бъдеш причина за разоряването ми. Ти си родена само за моето щастие. Не мисли за нищо друго, освен да не ме напускаш никога и кажи дали мога да се надявам на това.

— Аз желая това, нежни ми приятелю, но кой може да разчита на бъдещето? Свободен ли си? Зависиш ли от някого?

— Свободен съм в пълния смисъл на думата и не завися от никого, освен единствено и само от тебе, моя очарователна повелителко.

— Душата ми се радва. Никой не може да те откъсне от мене, но за жалост, не мога да кажа, както знаеш, същото за себе си. Убедена съм, че ме търсят и знам, че ще бъда лесно открита. Ах, колко нещастна ще бъда, когато им се удаде да ме изтръгнат от прегръдките ти!

— Ти ме караш да се притеснявам! Има ли опасност тук от подобно нещастие.

— Не, защото трябва да бъда видяна от някой, който ме познава.

— Има ли вероятност този някой да е тук в Парма?

— Не.

— Тогава не оставяй нежността ни да бъде обезпокоявана от страх, за който няма основание. Преди всичко, любезна приятелко, бъди весела, каквато беше в Чезена!

— Искам да бъда такава с по-искрено сърце, мили приятелю, защото в Чезена бях нещастна, а сега съм щастлива.

— Допускам, че в Чезена е трябвало непрекъснато да се страхуваш да не бъдеш настигната от офицера, от когото беше избягала в Рим.

— Съвсем не. Това беше моят свекър, който, в това съм твърдо убедена, не е направил и най-малкия опит, за да научи къде съм отишла. Може само да се е радвал, че се е освободил от мене. А аз бях нещастна, защото бях в тежест на един мъж, когото не можех да обичам, с когото не можех даже да разменя една мисъл. Освен това не можех дори да си представя, че го правя щастлив. Моята скрита скръб се увеличи още повече вследствие на едно нещастно обстоятелство; считах се задължена да му давам милувки, той от своя страна мислеше, че ми е задължен за тях и аз се страхувах, че това би могло да увреди здравето му. И тази мисъл стана за мен истинска мъка. Не изпитвахме никаква любов един към друг. Разпилявахме само заради благоприличието това, което трябва да се дава на любовта.

— Значи, това въздържане не беше предизвикано от гордост?

— Не, трябва да призная това. Аз извърших глупостта, която ти е известна, понеже свекърът ми искаше да ме тикне в манастир, а това съвсем не беше по мой вкус. Впрочем, приятелю мой, позволи ми да премълча пред теб моята история.

— Уважавам тайната ти, ангеле мой. Не се страхувай, че ще ти стана досаден в това отношение. Нека се обичаме и нека не смущаваме нашето взаимно щастие поради страх от бъдещето!

На следната сутрин, след най-щастливата си нощ, аз бях още по-влюбен, отколкото предния ден. И така прекарахме три месеца опиянени от щастие.

Към девет часа дойде италианският учител по езици. Видях един човек с почтен изглед, учтив, скромен, малко, но добре говорещ, въздържан в отговорите си и образован по стария метод. Ние разговаряхме и аз трябваше да се смея, когато той ми каза съвсем убедително, че един християнин може да приеме Коперниковата система само като една научна хипотеза. Отговорих му, че тази система може да бъде само божията система, понеже тя е системата на природата, а светото писание не е книгата, от която християните биха могли да учат физика.

Тон изкриви лицето си в усмивка, в която познах Тартюф и ако се отнасяше само до мене, бих изпъдил бедния човек, но той можеше да забавлява Анриета и да я научи на италиански език, а това беше всичко, което изисквах от него. Моята любима му каза, че ще му дава всеки ден по шест лири за два учебни часа: една лира от Парма има стойността на пет френски су. Лекциите му не бяха скъпи. Тя взе още същия ден първия урок и след като свършиха, му дадох две цехини, за да купи няколко романа с вече призната стойност.

Докато моята скъпа Анриета вземаше урока си, разговарях с шивачката, за да разбера дали не сме роднини.

— Каква професия има мъжът ви?

— Той е дворцов управител при маркиз Лиса.

— Баща ви жив ли е още?

— Не, господине, починал е.

— Как се казваше?

— Скоти.

— А живи ли са още бащата и майката на мъжа ви?

— Баща му е починал, но майка му живее още при неговия чичо каноника Казанова.

Не ми беше нужно повече. Добрата жена беше моя втора братовчедка и децата й бяха мои племенници и племеннички. Моята племенница Джанетина не беше красива, но изглеждаше добро момиче. Продължих разговора си с приказливата майка.

— Доволни ли са пармезанците, че са станали поданици на испански принц?

— Доволни? Човек тогава би трябвало лесно да се задоволява, защото се намираме в един истински лабиринт. Всичко е обърнато надолу с главата, не знаем вече къде сме. Щастливото време, когато управляваше фамилията Фарнезе, не съществува вече! Гледах завчера комедията и цялата зала се смя с цяло гърло на Арлекино. И помислете си: дон Филипо, нашият нов херцог, който би могъл преспокойно да си остане в своята Испания, полагаше всички усилия да сдържи смеха си. Какво ще кажете за това? За нас ли са такива нрави, ние, които толкова обичаме да се смеем? О! Добрият херцог Антонио, бог да го прости, беше положително по-достоен княз от този и не се прикриваше от своите поданици, когато беше весел, защото той се смееше понякога така спонтанно, че го чуваха на улицата. Сега сме в една невероятна бъркотия и от три месеца насам никой в Парма не знае колко е часът.

— Да не са повредили часовниците?

— Не, но откакто бог е създал света, слънцето винаги е залязвало около двадесет и три и половина и в двадесет и четири биеха ангелус^[1]: всички добри хора знаеха, че тогава се запалва свещта. Сега обаче е съвсем объркано. Слънцето е полудяло, защото залязва всеки ден по различно време. Това наричат урегулиране. Но знаете ли защо? Защото сега всеки знае, че се обядва в дванадесет часа. Бога ми, хубаво регулиране! По времето на Фарнезе хората се хранеха, когато имаха апетит и така беше много по-добре.

Разбира се, намерих тази мисъл малко особена, но все пак разумна в устата на една жена от народа, защото наистина съм на мнение, че едно правителство не би трябвало да разстройва насила обичаи и че невинни заблуждения трябва да се премахнат само стъпка по стъпка.

Анриета нямаше часовник. Аз исках да й доставя удоволствието да й подаря един и излязох с това намерение, но след като купих един много красив часовник, помислих също и за обици, ветрило и множество красиви дреболии и ги купих. Тя прие всички тези дарове на любовта с една деликатна нежност, която ме изпълни с блаженство. Когато се върнах, учителят й беше още при нея.

— Бих могъл — каза ми той — да преподавам на госпожата хералдика^[2], география и геометрия, но тя знае всичко това. Госпожата е получила много прилежно образование.

Учителят се казваше Валентин дьо ла Хей — инженер и професор по математика. За него ще имам случай да говоря много в тези спомени и читателят ми ще го опознае по-добре от неговите постъпки, отколкото от един портрет, който бих могъл само да скицирам. Мимоходом искам да кажа също това, че той беше един достоен ученик на Ескобар^[3], един истински Тартюф.

Ние се хранехме заедно с нашия унгарец. Анриета беше все още облечена като офицер и аз горях от желание да я видя като жена. На следния ден трябваше да й бъде донесена една рокля. Долни фусти и ризи вече имаше.

Анриета искреше от ум и изтънчен хумор. Модистката, една лиончанка, влезе сутринта и каза:

— Госпожо и господине, имам чест да ви пожелая добър ден.

— Защо? — попита приятелката ми — не казвате господине и госпожо?

— Винаги съм забелязала, че на дамите се оказват по-големи почести.

— Но от кого изискваме тези почести?

— От мъжете естествено.

— А не виждате ли, че жените стават смешни, когато те оказват на мъжете същите почести, които изискват от тях? За да не им дадем повод да бъдат някога неучтиви спрямо нас, трябва да внимаваме да ги изпреварваме с добър пример.

— Уважаема госпожо — каза изтънчената лиончанка, — намирам урока ви отличен и ще го използувам.

Тази женска словесна борба ме настрои весело.

Онези, които вярват, че една жена не е достатъчна, за да направи един мъж щастлив през всичките двадесет и четири часа на денонощието, не са притежавали никога една Анриета. Щастието, което ме преизпълваше, беше много по-съвършено, когато разговарях с нея, отколкото когато я държах в прегръдките си. Тя беше чела много, без да бъде учена, тя говореше логично като математик, но леко и непретенциозно и във всичко примесваше онази естествена миловидност, която придава прелест на всяко нещо. Понеже, не си поставяше никога за цел да изпъква с ума си, то когато понякога правеше някоя значителна забележка, съпровождаше я с усмивка, която придаваше на думите й оттенък на простота, като същевременна я правеше разбираема за всекиго. По такъв начин тя правеше даже и такива хора духовити, които не притежаваха никакъв ум, като спечелваше с това всички сърца. Една красота без ум не предлага на любовта само материалната наслада от нейните прелести, напротив, една грозна, но духовита, пленява с прелестите на ума си и най-накрая не остава на мъжа нищо повече да желае. Следователно, как трябваше да се чувствувам аз, че не можех да измеря щастието си! Нека се попита една красота без ум дали би сменила с готовност една малка част от прелестите си срещу достатъчно количество ум. Ако е искрена, ще каже: Не, аз съм доволна от това, което имам, но защо е доволна? Защото не чувствува нуждата от ум. Нека се попита една умна грозотия, дали иска да смени своя ум с красота. Без колебание тя ще каже: Не. Защо? Защото познава ума си и знае, че той й замества всичко друго.

Една умна жена, която не е създадена да направи един мъж щастлив, това е учената жена. Учеността е неподходяща за една жена, защото тя уврежда нежността на характера й, нейната миловидност, онази нежна свенливост, която придава на женския пол такава прелест, впрочем досега една жена никога не е надхвърляла известни граници на познанието и многословието на учените жени се харесва само на глупаци. Нито едно голямо откритие не е направено от жена. Женският пол е лишен от онази духовна сила, която е едно излъчване на телесната сила; но по отношение на разумни изводи, също по нежност на чувствуването и в много други отношения, които са в по-голяма връзка със сърцето.

Постави един софизъм на някоя умна жена, то тя не ще знае да го обясни, но въпреки това не ще се остави да бъде излъгана; даже и да не ти го каже, тя ще те накара да почувствуваш, че не е съгласна с подобно нещо. Напротив, мъжът, който намира този софизъм за неразрешим, го приема най-накрая буквално и в това отношение учената жена е напълно мъж. Какъв мъчно поносим товар е била Дасие^[4]! Бог да пази от такава добър мъж.

Когато шивачката дойде, Анриета ми каза, че не бива да присъствувам на преобразяването й, предложи ми да отида да се разходя, докато стане отново същинската тя.

Аз се подчиних, защото когато обичаме, едно истинско удвояване на щастието е да изпълним най-малкото желание на обожаваното същество.

Понеже разходката ми нямаше определена цел, влязох у един френски книжар и там се запознах с един умен гърбав и по този повод трябва да кажа, че нищо не е толкова рядко, колкото един гърбав без ум. Това наблюдение съм направил във всички страни. Не че умът прави гърбав, а защото хвала богу, не всички умни хора са гърбави. Но би могло да се постави като общовалидно правило, че гърбицата придава ум, понеже незначителното число гърбави, които притежават малко или никакъв ум, не изменя правилото. Гърбавият, за когото е дума тук, се наричаше Дюбоа-Шатлеро. Той беше опитен гравьор и същевременно директор на монетите на инфанта — херцог на Парма, макар че този малък княз не притежаваше собствена монета.

Прекарах един час с този умен гърбав, който ми показа множество гравирани от него медни плочи; след това се завърнах в хотела, където срещнах нашия унгарец, който чакаше Анриета. Той знаеше, че тя щеше да ни приеме в женски дрехи.

Вратата се отвори и една прелестна жена ни поздрави с очарователен поклон, на който липсваше както несръчността, така и свободата, която е присъща на военната униформа. Нейният вид ни смая. Ние не бяхме на себе си. Тя ни покани да седнем от двете й страни, отправи на капитана поглед, пълен с приятелство и стисна ръката ми с една затрогваща нежност, но без онази външна доверчивост, която един млад офицер може да си позволи, без да навреди на любовта, която не подхожда на една добре възпитана жена. Нейното благородно и изискано държание ме накара, без това да бъде за мен някаква принуда, да си наложа също подобно държане, защото тя не играеше някаква комедия, а само приемаше отново своя естествен темперамент, не ми беше трудно да се нагодя към държането й.

Аз я наблюдавах с възхищение. Завладян от едно чувство, за което не се опитах да си дам сметка, аз взех ръка й, за да я целуна, но преди да я поднеса до устните си, тя ми предложи своята красива уста.

— Та не съм ли все същата? — попита ме тя с един тон, пълен с вътрешно чувство.

— Не, моя божествена приятелко! Вие не сте вече същата, в моите очи не вече, защото не ми е възможно да ви говоря на ти. Вие не сте вече онзи духовит, но свободен фараон, че вие държите банката, но печалбата би била толкова малка, че не си заслужава трудът да се говори за нея.

— В женските си дрехи сигурно не бих се осмелила да кажа още веднъж такива думи. И все пак, мили приятелю, аз не съм поради това по-малко твоята Анриета — Анриета, която в своя живот е направила три лудории, от които последната би ме съсипала, ако не беше ти.

Тези думи ми направиха толкова силно впечатление, че без малко щях да се хвърля в краката й да я помоля за прошка, задето не съм я уважавал повече. Но Анриета забеляза състоянието ми и за да сложи край на тази трогателна сцена, започна да разтърсва нашия добър капитан, който седеше като статуя. Той се засрами, задето се е отнасял с една такава жена като с авантюристка, тъй като не допускаше някаква измама на чувствата си. Гледаше я съвсем объркан и правеше непрестанни почтителни поклони, като че ли с това искаше да поправи грешката си. Но без какъвто и да е укор, тя като че му казваше:

„Приятно ми е, че според досегашното ти мнение струвам повече от десет цехини.“

Ние седяхме на масата и тя изпълняваше ролята на домакиня с едно непринудено държане, което показваше дълъг опит. Отнасяше се с капитана като с уважаван приятел, а с мен — като с любим съпруг.

Капитанът ме помоли да й кажа, че ако я бил видял така в Чивитавекия, когато слязла от тартана, то никога не би му дошло на ум да изпрати своя чичероне при нея.

— О! Кажи му, че в това съм напълно убедена, но все пак много е чудно, че една женска пола вдъхва повече уважение, отколкото една униформа.

— Моля, не хули тази униформа, защото на нея дължа щастието си!

— Да — каза ми тя смила усмивка, — както и аз моето на полицаите от Чезена.

Останахме дълго на масата, заети с приятни разговори, отнасящи се почти изцяло до нашето щастие, и само затруднението, в което изглежда се намираше добродушният унгарец тури най-сетне край на нашия разговор и на нашия обяд.