Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (21)

Глава двадесета

Отивам в Чезена да извадя скрито съкровище. Отсядам при Франци. Дъщеря му Дженовефа. Пристъпвам към моето вълшебство. Пречки поради страшна буря. Страхът ми. Дженовефа остава недокосната. Изоставям предприетото и продавам ножницата на Капитани.

Към края на представлението в операта ме заговори един млад човек, който направо и без заобикалки ми каза, че като чужденец съм направил голяма грешка, задето през престоя ми от два месеца в Мантуа все още не съм намерил време да видя природоизпитателния кабинет на неговия баща, дон Антонио де Капитани, комисар и председател на Канона.

— Господине — му отговорих аз, — пропуснал съм това само поради незнание, но ако пожелаете да ме вземете утре рано от странноприемницата, в която съм отседнал, не ще можете вече да ми отправите същия укор и аз ще съм имал възможността да поправя допуснатата грешка.

Синът на комисаря на Канона ме придружи на следния ден и аз открих в господин бащата един от най-забавните чудаци, които бях виждал. Антикварните рядкости в неговия кабинет се състояха от родословното дърво на неговото семейство, някакви магически книги, свещени реликви, така наречените антедилувиални^[1] монети, модел на Ноевия ковчег, направен според „истинския“ и представящ го в момента, когато Ной слиза в най-чудноватото от всички пристанища на планината Арарат в Армения. Имаше и множество медали, един от които беше от Сезострис^[2], а друг от Семирамида^[3], и най-сетне един стар нож с чудновата форма, съвсем разяден от ръжда. Освен това той притежаваше под ключ всички пособия на франкмасонството.

— Кажете ми — го попитах аз, — каква връзка има между естествената история и този кабинет? Защо не виждам тук нищо, което да принадлежи на трите царства?

— Как така! Не виждате ли антедилувиалното царство, това на Сезострис и най-после на Семирамида? Това не са ли трите царства?

При този отговор аз го прегърнах с радостен вид, който съдържаше само ирония, но той го взе за възхищение. След това разгърна всички съкровища на своята смешна ученост, описа поотделно всичко, което притежаваше и завърши със своя ръждясал нож, за който твърдеше, че бил същият, с който свети Петър отрязал ухото на Малхус.

— Вие притежавате този нож и още не сте станал милионер?

— А как бих могъл да стана такъв с помощта на този нож?

— По два начина. Първо, като станете притежател на всички съкровища, които лежат скрити в и под основите на църквите.

— Да, това е ясно, защото свети Петър държи ключовете.

— Второ, като продадете този нож на самия папа, ако, разбира се, имате документи, които да потвърждават неговата автентичност.

— Имате предвид удостоверенията на предишните собственици? Без тях аз изобщо ще бих го купил! Всичко това имам налице.

— Толкова по-добре! Убеден съм, че папата, за да се сдобие с този нож, ще направи сина ви кардинал. Но трябва да имате също и ножницата му!

— Е, нея я нямам, но пък и защо ли ми е? За всеки случай ще накарам да ми изковат подходяща.

— А, това не е все едно. Нужна е тази, в която самият свети Петър е сложил ножа, когато Бог му е казал „Mitte gladium in vaginam^[4]“. Тя съществува и е в ръцете на едно лице, което би могло да ви я продаде евтино в случай, че вие сам не пожелаете да му продадете ножа, тъй като ножницата не струва нищо без ножа, както ножът без ножницата!

— И колко ще ми струва тя?

— Хиляда цехина.

— А колко би ми дал той за ножа?

— Пак хиляда цехина, защото едното е толкова скъпо, колкото и другото.

Комисарят погледна съвсем смаян своя син и му каза важно:

— Е, синко, би ли повярвал някога, че ще ми предложат хиляда цехина за този нож?

След това той отвори едно чекмедже и извади от него някаква стара хартия, която разгърна пред мен. Текстът бе написан на хебрейски и имаше добавена рисунка на ножа. Престорих се, че съм много учуден и го посъветвах настойчиво да купи ножницата.

— Нито е нужно аз да купувам ножницата, нито вашият приятел да купува ножа, защото ние можем да вземем съкровището заедно.

— По никакъв начин. Магическото предписание изисква, щото собственик на ножа in vaginam^[5] да бъде само едно лице. Ако папата го притежаваше, той би могъл чрез магическо действие, което аз самият познавам, да отреже ухото на всеки християнски цар, който би поискал да накърни правата на църквата.

— Това е много странно! Но действително в Евангелието се казва, че свети Петър е отрязал ухото на някого.

— Да, на един цар.

— О, не на цар!

— На един цар, ви казвам. Осведомете се, драги, дали Малхус, Малек или Мелек не значи цар.

— А ако все пак се реша да продам ножа, кой би ми наброил хиляда цехина?

— Аз. Половината утре в брой, а останалата полица с полица със срок от един месец.

— Това е приемливо. Направете ми удоволствието утре да изядете у нас една паница макарони и ние ще поговорим под най-голяма тайна за една важна работа, която ще ви заинтересува.

Приех и си отидох, решен твърдо да продължа шегата.

На следния ден отидох и той веднага ми каза, че знаел къде има заровено съкровище в църковната държава и че вече решил да купи необходимата ножница. Убеден, че няма да се залови за думите ми, аз извадих пълната си със злато кесия и му казах, че съм готов да сключа сделката.

— Съкровището — каза той — струва милиони, но нека най-напред да се наобядваме. Вие няма да се храните в съдовете от сребро, а в съдове от Рафаелова^[6] мозайка.

— Господин комисар, личи си, че сте високопоставен господин, който обича разкоша. Рафаеловата мозайка е много по-ценна от посребрените съдове, макар че само глупак би могъл да види в тях бедни пръстени паници.

Комплиментът му хареса.

— Един богат човек — ми каза той след обяда, — гражданин на папската държава, притежава полско имение, в което живее заедно със семейството си. Той е убеден, че в килера му има скрито съкровище и бе писал на сина си, че е готов да поеме всички разноски, за да се сдобие с него, стига да се намери магьосник, който да го намери.

Синът, които присъствуваше на този разговор, извади от джоба си някакво писмо, от което прочете отделни места, като ме помоли за извинение, че не ми дава да прочета цялото писмо, тъй като бил обещал да запази всичко в тайна. Само че, горкият, не забеляза, че аз успях да прочета името на мястото — Чезена, и това ми бе предостатъчно.

— Касае се, значи — започна отново бащата, — да ми купите на кредит необходимата ми ножница, тъй като в момента нямам налични пари. Вие можете смело да джиросате моята полица и, ако познавате магьосника, да вземете и вие участие в печалбата.

— Магьосникът е вече тук, това съм самият аз! Само че, ако не ми платите предварително моите петстотин цехина, няма да стане нищо!

— Но аз нямам пари.

— Продайте ми тогава ножа.

— О, не!

— Не сте прав, защото сега, когато го видях, вече имам силата и да ви го отнема. Но аз съм почтен човек и не желая да ви изиграя този номер.

— Вие сте в състояние да ми отнемете моя нож? Бих искал да се убедя в това, защото не го вярвам.

— Не го вярвате? Много добре! Утре вече няма да го имате! Но веднъж попаднал в моя власт, не се и надявайте, че ще ви го върна! Един дух, който стои на моите заповеди, ще ми го донесе към полунощ и същият дух ще ми каже и къде се намира вашето съкровище.

— Накарайте го да ви го каже и тогава ще повярвам.

— Дайте ми перо, мастило и хартия.

Залових се да разпитвам моя „дух“ и го накарах да отговори, че съкровището лежи на брега на Рубикон.

— Това е един поток — им казах аз, — който някога е бил река.

Те провериха в един справочник и откриха, че Рубикон минава през Чезена. Видях ги как се слисаха. Тъй като исках да им оставя свободата да стигнат до погрешно решение, аз веднага си тръгнах.

Беше ме обзело желанието не да задигна петстотин цехина от тези нещастни бедни глупаци, а да ги взема за тяхна сметка от другия глупак в Чезена и да се посмея малко над глупостта им. Исках да изиграя ролята на магьосник. За тази цел, след като напуснах къщата на смешния антиквар, отидох в обществената библиотека, където с помощта на един справочник написах следния текст на шеговита ученост:

Съкровището лежи от шест столетия насам на седемнадесет и половина разтега дълбоко в земята. Стойността му се изчислява на два милиона цехина. Затворен е в един сандък, същият, който Готфрид дьо Буйон^[7] открадна през 1081 година от Матилда, маркграфинята на Тусция^[8], когато искаше да помогне на император Хенрих Четвърти^[9] да спечели битката срещу тази графиня. Съкровището бе заровено от него самия на това място, където още се намира, преди той да пристъпи към обсадата на Рим. Понеже папа Григорий Седми, който бе голям магьосник, узна къде е заровен сандъкът, той реши да го извади лично, но смъртта попречи на плановете му. След смъртта на графиня Матилда през 1116 година геният, който владее над всички скрити съкровища, му даде седем пазача. В една нощ на пълнолуние един учен философ ще може да повдигне съкровището до повърхността на земята, като се придържа към circulus maximus^[10].

Очаквах с нетърпение бащата или синът да дойдат при мен и наистина ги видях на следния ден да идват и двамата. След като разменихме няколко незначителни думи, аз им предадох моята, съчинена в библиотеката, бележка за историята на откраднатото от графиня Матилда съкровище.

Казах им, че съм решил да извадя съкровището и им обещах една четвърт от него, ако се съгласят да се сдобием с ножницата. След това лекичко намекнах и заплахата да им отнема ножа.

— Аз ще се реша на това, господине — ми каза комисарят, — ако сам видя ножницата.

— Готово, господине, ще ви я покажа утре! — усмихнах се аз.

След това се разделихме много доволни един от друг.

За да направя подходяща ножница за този необикновен нож, аз трябваше да пригодя най-фантастичната мисъл към най-чудноватата форма. Знаех формата на ножа по памет и докато се мъчех да измисля нещо чудновато, подходящо за самия обект, видях на двора да се търкаля някакъв стар отпадък, остатък от ботуш на ездач, и това определи решението ми.

Взех тази стара подметка, дадох да я сварят й направих в нея един отвор, в който ножът трябваше да влезе непогрешимо. След това я обрязах от всички страни, за да стане съвсем неузнаваема, изтърках я добре с бимщайн, охра и пясък и успях да й придам толкова смешна антична форма, че сам не можах да се сдържа да не се изсмея с цяло гърло. Когато я подадох на комисаря, той пъхна в нея ножа, който отговаряше напълно. Добрият човек остана съвсем изненадан. Нахранихме се заедно и след ядене решихме синът му да ме съпроводи, за да ме представи на господаря на къщата, където се намираше съкровището. Уговорихме се да получа полица за хиляда римски дуката в Болоня на разпореждане на неговия син. Същата трябваше да бъде прехвърлена на мое име, веднага след като извадя съкровището. Ножът с ножницата имах право да държа в ръцете си само в момента, когато извършвам великото заклинание. Дотогава синът трябваше да ги държи постоянно у себе си.

След като приех тези условия, ние се задължихме писмено за уговореното и определихме заминаването за след два дни. В момента на заминаването ни бащата благослови сина си и ми каза, че бил всъщност пфалцграф, за което ми показа документ, издаден по нареждане на папата. Аз го прегърнах, като го назовах „господин графе“ и взех полицата.

След като се сбогувах с Марина, която оставих като облагодетелствувана любовница на граф Аркорати, и с Балети, когото бях сигурен, че ще видя след една година във Венеция, отидох да вечерям с моя приятел О’Нейлан.

На сутринта се качихме на кораб за Ферара и след това продължихме през Болоня за Чезена, където отседнахме в пощенската станция. Станахме много рано и направихме разходка до дома на Джорджо Франци, богат селянин, всъщност господарят на съкровището. Той живееше на четвърт миля извън града и нашето неочаквано пристигане го изненада приятно. Франци прегърна Капитани, когото познаваше, след което ме остави сам със семейството му и излезе навън с моя спътник, за да говорят по работа.

Наблюдавах всички членове на това семейство и веднага хвърлих око на най-голямата му дъщеря. Нейните по-млади сестри бяха до една грозни, а брат й изглеждаше да е истински простак. По всичко личеше, че майката е господарка в този дом, а трима или четирима слуги се грижеха за домакинството.

Най-голямата дъщеря се казваше Дженовефа, както почти всички селянки в околностите на Чезена. Щом узнах името й, аз й казах, че сигурно е на осемнадесет години, но тя с полусериозно, полуобидено изражение ми отвърна, че добре съм се излъгал, тъй като била само на четиринадесет.

— Възхитен съм от това, мое мило дете.

Това развесели лицето й.

Къщата имаше добро изложение и бе открита на всички страни на разстояние около четиристотин крачки. Видях със задоволство, че ще бъда добре настанен, но почувствувах неудоволствие от една отвратителна миризма, която отравяше въздуха и която, предполагам, нямаше да хареса на духовете, които имах намерение да заклинам.

— Госпожо Франци — попитах домакинята, — откъде иде тази лоша миризма?

— От конопа, който сме натопили.

Понеже бях напълно уверен, че няма да страдам от въздействието му, ако отстраня първопричината, аз й казах:

— А колко струва всичкият коноп, който притежавате, мила госпожо?

— Четиридесет талера.

— Ето ви тук парите. Сега конопът е мой и аз ще кажа на мъжа ви да се разпореди да го махнат веднага оттук.

Междувременно спътникът ми ме извика и аз слязох долу. Франци ми оказа всички почести, които се считаше задължен да окаже на магьосник от моя ранг, макар че нямах вид на такъв.

Споразумяхме се той да получи една четвърт от съкровището, втората четвърт да вземе Капитани, а останалата част — аз. Както виждате, правата на свети Петър не бяха взети под внимание.

Казах на Франци, че ми е нужна стая с две легла и преддверие, в което да има вана за къпане. Капитани трябваше да нощува в стаята срещу моята. В спалнята си исках да имам три маси — две малки и една голяма. Казах, че е необходимо още да ми намерят шивачка на възраст от четиринадесет до осемнадесет години, но момичето да умее да пази добре тайна, както и всички останали в къщи, за да не стигне нашето начинание до ушите на инквизицията, която в такива случаи не си поплюва.

— От утре — казах сериозно аз, — ще живея у вас, ще се храня два пъти дневно и през време на яденето мога да пия само Жевезерско вино. За закуска пия само шоколад, който сам си приготовлявам и съм си донесъл със себе си. Ако предприетото от мен не сполучи, ще си платя всички направени дотук разноски. Наредете веднага конопът да се махне достатъчно далеч, та да не смущава с миризмата си духовете, които ще заклинам. Веднага след това пречистете въздуха с барут. А сега се погрижете да изпратите доверен човек, който да вземе утре вещите ни от странноприемницата и ми оставете на разположение сто нови свещи и три факли.

С тези думи оставих Франци и се отправих с Капитани по пътя за Чезена. Не бяхме се отдалечили и на сто крачки от дома, ето че чух някой да тича след нас.

— Господине — извика ми Франци, защото това бе той, — спрете, моля ви, и си вземете обратно вашите четиридесет талера, които сте дали на жена ми за конопа.

— Не, господине, това няма да направя, защото не бива да претърпите никаква загуба.

— Приемете си ги обратно, моля, защото аз мога още днес да продам много лесно конопа за четиридесет талера.

— Тогава — казах му аз, — съм съгласен. Доверявам се на думите ви.

Моето поведение направи на добрия човек дълбоко впечатление и той започна да ме гледа с най-голяма почит. Това уважение се увеличи още повече, когато, въпреки увещанията на моя спътник, аз отказах упорито да приема стоте цехина, които той искаше да ми даде насила за разноските ми по пътуването. Възхитих го, като му казах, че непосредствено преди притежанието на едно толкова голямо съкровище човек не трябва да обръща внимание на такива дреболии.

След като на следващия ден пристигна багажът ни, ние се видяхме отлично настанени при богатия и прост Франци.

Поднесоха ни обяд, който бе добър, но доста разточително приготвен, и аз му казах, че трябва да се готви по-пестеливо и вечерта да ни се даде просто една вкусна домашна вечеря. Така и направиха. След вечеря добродушният Франци ме потърси и ми каза, че що се отнася до въпроса за девствено момиче, той мисли, че вече е намерил такова в лицето на собствената си дъщеря. Той бил се посъветвал с жена си и можел със сигурност да твърди това.

— Всичко това е добре — му казах аз, — но сега кажете ми какво ви кара да мислите, че притежавате съкровище в къщата си?

— Първо — отговори той, — едно устно предание от баща на син от осем поколения насам, сетне, силните удари, които се чуват нощем под земята. Освен това вратата на моя килер се отваря и затваря от само себе си на всеки три или четири минути, което сигурно е дело на демоните, които виждаме всяка вечер да бродят по полето въз вид на пирамидални пламъци.

— Ако това е така, тогава сигурно е като две и две четири, че в къщата ви има скрито съкровище. Пазете се да не сложите ключалка на вратата, която се отваря и затваря от само себе си, защото с това ще предизвикате земетресение, което ще превърне цялата околност в пропаст. Духовете искат да бъдат свободни и разрушават всички препятствия, които им се поставят.

— Да бъде благословен Бог, защото един учен, когото баща ми повика преди четиридесет години, ни каза същото. Този могъщ човек имаше нужда само от още три дни, за да извади съкровището, когато баща ми узна, че инквизицията го търси да го залови и затова го остави бързо да избяга. Кажете ми, моля ви, защо магията не може да се противопостави на инквизицията?

— Защото монасите властвуват над много повече дяволи, отколкото ние. Но аз съм убеден, че баща ви е бил похарчил вече доста голяма сума по този учен.

— Около две хиляди талера.

— Повече, повече!

Дженовефа не беше красива, защото кожата й бе силно обгоряла от слънцето и устата й бе доста голяма, но имаше удивително бели зъби, а долната й устна бе издадена малко напред, като че винаги готова за целувки. Гърдите й бяха достатъчно развити и много твърди, но самата тя бе светлоруса и ръцете й доста дебели. Трябваше да се правя, че не забелязвам някои неща, но, общо взето, цялата представляваше една добра хапка. Намерението ми бе да я накарам да се влюби в мен. Достатъчно бе да я привикна към подчинение, другото би било твърде отегчително с една селянка, защото най-важното при липса на любов е, струва ми се, пълното подчинение. Разбира се, тогава човек не изпитва нито нежност, нито възхищение, но до известна степен се обезщетява чрез пълното господство, което упражнява.

Убедих бащата, Капитани и Дженовефа, че трябва да обядват с мен по реда на възрастта си и че Дженовефа ще спи винаги в моето преддверие, където трябва да има и вана, в която да измивам своя сътрапезник половин час преди да седне с мен на масата. Освен това заповядах сътрапезникът ми да идва с празен стомах на масата.

Съставих списък на всички предмети, които обявих, че ще са ми необходими, и, предавайки го на Франци, му заръчах да отиде лично на другия ден в Чезена и накупи всичко, без да се пазари. Трябваше ми едно парче бяло ленено платно, дълго двадесет до тридесет лакти, конци, ножици, игли, миро, сяра, зехтин, камфор, един топ хартия, връв, мастило, дванадесет листа пергамент, четка и един маслинен клон, който да е достатъчно голям, за да се направи от него тояга, дълга стъпка и половина.

След като издадох заповедите си с най-сериозно изражение и без да изпитвам и най-малката нужда да се смея, аз си легнах възхитен от ролята на магьосник, която, и за мое учудване, изпълнявах така умело!

На следващата сутрин наредих да извикат Капитани и му заповядах да ходи всеки ден в голямото кафене в Чезена, за да слуша всичко, което се разказва там, и да ми го докладва подробно. Франци, изпълнявайки също заповедите ми, се завърна към обяд от града, натоварен с всички предмети, които бях поискал.

— Не се пазарих — ми каза той — и съм сигурен, че търговците са ме взели за кръгъл глупак, тъй като платих сигурно една трета повече, отколкото всъщност струват тези неща.

— Толкова по-зле за тях, ако са ви излъгали, но вие щяхте да развалите всичко, ако се бяхте пазарили. Изпратете ми дъщеря си и ме оставете сам с нея.

Щом тя дойде, аз я накарах да разреже лененото платно на седем парчета — четири по пет стъпки, две по две стъпки и едно от две и половина стъпки. Последното трябваше да образува качулката на дрехата, която ми бе нужна, за да направя великото заклинание.

— Седнете до леглото ми — й казах аз, — и започнете да шиете. Ще се храните тук и ще останете чак до вечерта. Ако дойде баща ви, ще ни оставите сами, но ще се върнете да си легнете, щом го освободя.

Тя се нахрани до леглото ми, където майка й донесе мълчаливо всичко, каквото поръчвах, като я оставих да пие само вино „Санкт Жевезер“. Надвечер, когато баща й дойде, тя излезе.

Имах търпението да измия добрия човек във ваната, след което го оставих да вечеря с мен. Ядеше като някакъв върколак, като ме увери, че за пръв път през живота си изкарал двадесет и четири часа, без да тури и хапка в стомаха си. Пиян от „Санкт Жевезер“-а, той си легна и веднага заспа в дълбок сън, докато се появи жена му, която ми поднесе шоколада. Дженовефа дойде, както предишния ден, и ши през целия ден. Тя изчезна при пристигането на Капитани, с когото се отнесох по същия начин, както е Франци. На следващия ден бе ред на Дженовефа, а това всъщност бе и крайната цел на моите действия.

Когато дойде часът, аз й казах:

— Вървете Дженовефа, вървете, влезте във ваната и ме повикайте, щом сте вътре, защото трябва да ви измия, както сторих с вашия баща и Капитани.

Тя се подчини и четвърт час по-късно ме повика. Предприех многобройни измивания по всички посоки и въз всички положения, тъй като тя стоеше извънредно послушно, само че при тази хитрина аз изпитвах повече страх да не се издам, отколкото наслада, тъй като нескромните ми ръце опипваха всички части на тялото й и се спираха с удоволствие и по-дълго време на едно известно, лесно възбудимо място. Бедното момиче се почувствува обхванато от огън, който просто я изгаряше, но който стихна, укротен от самата възбуда. Миг по-късно я накарах да излезе от ваната и, изсушавайки я по всички места, щях без малко да забравя за магията и да се предам на природата. Но природата се оказа по-бърза от мисълта и вече се бе облекчила от само себе си, така че можах да завърша сцената, без да развържа възела, и, оставяйки я, й казах да се облече и се върне веднага след това.

Тя беше с празен стомах и понеже гладът явно я измъчваше, тоалетът й не трая дълго. Дженовефа също яде с вълчи апетит и „Санкт Жевезер“-ът, който пиеше вместо вода, така оживи цвета на лицето й, че кафявият загар вече почти не се забелязваше. Когато след вечеря останах насаме с нея, аз я попитах:

— Скъпа ми Дженовефа, не ти ли хареса това, което бях длъжен да направя?

— Напротив, достави ми голямо удоволствие.

— Надявам се, че утре няма да се разсърдиш, ако те накарам да влезеш с мен във ваната и ме измиеш на свой ред така, както аз го направих с теб.

— С удоволствие, но дали ще мога да го направя?

— Аз ще те науча и за в бъдеще ти ще спиш всяка нощ в стаята ми, защото трябва със собствените си очи да се убедя, че през нощта на великото заклинание ще те намеря в същото състояние, в което си и трябва да останеш.

Младото момиче прие начаса доверчиво изражение, принуденото й държане спрямо мен изчезна и тя започна да ме поглежда често, като ми се усмихваше доверително. Природата вече бе подействувала, а духът на едно младо момиче разширява силно своя кръг на действие, когато самото удоволствие й е било учител. Тя си легна и понеже знаеше, че няма какво ново да ми каже, срамежливостта й не се яви като пречка, когато се съблече пред мен. Горещината правеше непоносими и най-леките завивки, тя се разположи съвсем удобно без тях и заспа. Направих същото, но с един вид съжаление, задето се налага да изследвам терена едва през нощта на великото заклинание. Изваждането на съкровището нямаше да сполучи, това аз знаех, знаех също така и че не от състоянието на Дженовефа зависи неговото изваждане. С настъпването на деня момичето стана и се залови за работа. Щом свърши дрехата или наметалото, аз я накарах да ми направи от пергамент корона със седем върха, по които нарисувах отвратителни фигури и изречения.

Вечерта, един час преди ядене, влязох във ваната, а след мен, щом й казах, и Дженовефа. Тя започна с най-голямо усърдие да ми прави същите измивания, каквито аз й бях правил предишната вечер, като влагаше при това всичката нежност и любезност, на каквито бе способна. Прекарах в тази вана един прекрасен час, като се насладих на всичко, щадейки все пак същественото.

Моите целувки й доставяха огромно удоволствие и щом видя, че не й забранявам, тя също започна да ме целува.

Възхитен, като я гледах как се наслаждава, аз я поощрих, казвайки й, че успехът на великото магическо действие ще зависи от степента на насладата, която тя изпитва непринудено. Тя правеше невероятни усилия да ме убеди, че е щастлива и, без да преминем границата, която сам си бях поставил, ние излязохме от ваната много доволни един от друг.

В момента, когато си легнахме, тя ми каза:

— Ще вреди ли на работата, ако си легнем заедно?

— Не, скъпа моя, при условие, че в деня на великото заклинание си девствена, друго нищо не е нужно.

При тези думи тя се хвърли в обятията ми и ние прекарахме една чудна нощ, през време на която имах основание да се възхитя на богатството на нейния темперамент и въздържанието на моя. Така успях все пак да се въздържа и не отпечатах входа!

Значителна част от следващата нощ прекарах заедно с бащата Франци и Капитани, за да видя със собствените си очи явленията, за които добрият селянин ми разказваше. Скрит на балкона откъм двора, чух ясно някакви подземни удари през равни интервали от време, три или четири в минута. Шумът се чуваше, като че ли някаква гигантско чукало влизаше в месингов хаван. Взех пистолетите си и застанах близо до движещата се врата, като държах един прикрит фенер в ръка. Видях вратата да се отваря бавно и след тридесет секунди да се затръшва със сила. Аз я отворих и затворих сам няколко пъти и понеже не можех да открия никаква скрита физическа причина за това чудновато явление, реших, че тук има някакво ловко и скрито мошеничество, но не се задълбочих по-нататък да открия какво е.

Качихме се отново на балкона и, застанал там, видях да се придвижват в двора някакви сенки. Това можеше да се дължи само на влажния и сгъстен въздух, а пирамидалните пламъчета, които видях да блуждаят по полето, бяха явление, което вече познавах. Оставих, впрочем, двамата си другари с вярата им, че това са духове, които пазят съкровището. Всъщност това явление е присъщо на цяла Южна Италия, където полетата понякога са покрити с такива въздушни явления, които народът счита за дяволи и лековерното невежество назовава „блуждаещи духове“.

Читателю, по-нататък сам ще видиш как завърши моето магическо начинание и може би ще се смееш малко за моя сметка, без това да ме обижда ни най-малко.

На следващия ден трябваше да изпълня своето велико начинание, защото иначе би трябвало да чакам — по всеобщо разпространеното поверие — чак до следващото пълнолуние. Аз трябваше тази нощ да закълна земните духове да повдигнат съкровището до повърхността на земята и то точно на мястото, където извършвах заклинанията си. Разбира се, знаех много добре, че вълшебството няма да успее, но знаех също така, че не ще ми липсват и доводи, с които да задоволя напълно Франци и Капитани. Във всеки случай трябваше да изпълня добре своята магьосническа роля, която ми доставяше такова огромно удоволствие. Накарах Дженовефа да работи цял ден непрекъснато, за да зашие около тридесет листа хартия в един кръг, по който нарисувах чудновати фигури. Този кръг, който нарекох „максимус“, имаше три геометрични стъпки в диаметър. Бях си направил един скиптър, или магьосническа пръчка от маслинения клон, който Франци ми бе донесъл от Чезена. След като се приготвих по такъв начин, казах на Дженовефа, че към полунощ, в момента, когато напусна омагьосания кръг, тя трябва да бъде готова на всичко. Тази заповед явно не й бе неприятна, тъй като вече гореше от нетърпение да ми даде доказателство за послушанието си, а аз от своя страна изпитвах мъчителна нужда да задоволя нейните желания, тъй като вече се чувствувах до известна степен неин длъжник.

Когато часът настъпи, заповядах на бащата Франци и на Капитани да стоят на балкона, от една страна, за да бъдат готови в случай, че се наложи да ги повикам, и, от друга, за да попречат, ако някой от обитателите на къщата се опита да подслуша това, което ще стане. След това свалих всичките си светски дрехи, загънах се в голямото наметало, ушито от чистите ръце на девственица, пуснах дългите си гъсти коси да паднат свободно и поставих на главата си чудноватата корона. Така докаран, хванал в едната си ръка магическата пръчка, а в другата чудотворния нож, аз слязох на двора. Там, мърморейки варварски думи, очертах своя кръг, обиколих три пъти около него и скочих в средата му.

След като останах две минути неподвижен в свито положение, аз се изправих и приковах погледа си в един голям белезникав облак, който отминаваше на небето към запад. В същото време от него изтрещя една ужасна гръмотевица. Колко възвишен бих изглеждал в този миг в очите на моите тъпоумни двама глупаци, ако овреме се бях сетил да погледна небето и да предскажа това явление!

Облакът се разрастваше с чудовищна бързина и скоро небесният свод изглеждаше вече покрит като че с мъртвешко покривало, из което изскачаха огнени светкавици във всички посоки.

Понеже всичко това бе съвсем естествено природно явление, аз нямах ни най-малък повод да се учудвам. Въпреки това обаче малко ме достраша, тъй че изпитах силно желание да изтичам в стаята си. Страхът ми стана още по-голям, когато видях как сред ужасните гръмотевици, които се разнасяха наоколо, една след друга следват светкавици, които се устремяваха към земята около мен. Тогава разбрах на свой гръб какво влияние може да упражни един голям страх върху душевното състояние на човек, тъй като си въобразих, че светкавиците, които падат близо до мен и изчезват в земята или се блъскаха около главата ми, не ме убиваха само защото не можеха да проникнат в моя омагьосан кръг. Така обожествявах собственото си творение! Това глупаво основание именно ме възпря да напусна кръга, макар че вече треперех като лист от ужас. Без това предизвикано от подъл страх въображение, аз не бих останал нито минута по-дълго. Моето бързо бягство би отворило очите на двамата измамени и те биха се уверили, че не съм никакъв магьосник, а най-обикновен жалък страхливец.

Силният вятър, ечащите гръмотевици, пронизващият студ и страхът ме карала да треперя като лист от трепетлика. Моят мироглед, който считах за достатъчно устойчив, се оказа в развалини, аз познах един друг бог, богът на отмъщението, който бе чакал до този момент, за да ме накаже с един-единствен удар за всичките ми досегашни престъпления и за да сложи край на безверието ми, като ме унищожи. Понеже ми бе абсолютно невъзможно да помръдна нито ръка, нито крак, бях убеден, че разкаянието ми е напълно безполезно, а това още повече засили уплахата ми.

Изведнъж бурята престана. Започна силно да вали, опасността премина и аз почувствувах как смелостта ми се пробужда отново. Такъв е човекът! Или най-малкото, такъв бях аз тогава. Дъждът се лееше тъй изобилно, че щеше да наводни цялата област, ако бе траял повече от четвърт час. С него престана и вятърът, облаците се разнесоха и луната отново блесна с цялата си красота на чудно осветеното тъмносиньо нощно небе. Аз събрах набързо омагьосания си кръг, заповядах на двамата приятели да си легнат, без да ме питат нищо, и влязох в стаята си. Още съвсем зает с мислите си, хвърлих поглед върху Дженовефа. Видя ми се толкова хубава, че ме обзе страх. Оставих я послушно да ме изслуша и след това й казах с плачевен глас да си легне. На следващата сутрин тя ми каза, че като ме видяла вечерта целият треперещ въпреки горещината, тя направо се уплашила.

Когато се събудих след осемчасов сън с успокоена вече глава, бях толкова отвратен от фарса, че дори не се учудих, че при вида на Дженовефа не чувствувам вече нищо. Не че услужливата Дженовефа се бе променила с нещо, не, просто аз самият не бях вече същият. Намирах се в едно страшно състояние на равнодушие, което не познавах дотогава. Суеверните мисли, които предишната нощ ужасът ми бе внушил, още действуваха върху мен и аз бях убеден, че невинността на това младо момиче се покровителствува от небето и че не ще избегна най-ужасната моментална смърт, ако само посмея да похитя тази невинност. И все пак тогава разсъждавах с неразумността на моите двадесет и три години.

И тъй като Дженовефа вече бе в очите ми само обект на набожен страх, аз реших да си замина веднага. Това решение стана непоколебимо и поради опасението, че някой набожен селянин може би ме е видял, докато правех в тъй наречения омагьосан кръг моя фокус-мокус и е уведомил пресветата или препъклената инквизиция за моето набожно усърдие, така че тя да се впусне по петите ми, за да ме постави като главно действуващо лице в някое красиво аутодафе. Нямах никакво желание да участвувам в подобна роля и уплашен от такава възможност, накарах да повикат бащата и Капитани. Казах им, че съм получил от седемте земни духа, които пазят съкровището, всички възможни сведения, но съм бил принуден да сключа с тях споразумение да отложа изравянето на повереното им съкровище. Казах на Франци, че ще му оставя написаното споразумение и обещанието, което съм принудил духовете да ми дадат, и му предадох наистина един ръкопис, подобен на този, който бях вече изфабрикувал в градската библиотека на Мантуа. Добавих още, че съкровището се състои от диаманти, рубини, смарагди и сто хиляди фунта златен прах. Накарах го да се закълне върху портфейла ми, че ще ме чака и преди всичко, че няма да се доверява на никакъв друг магьосник, ако той не му направи изложение, което да схожда по всички точки с това в оставения му от мен ръкопис. След това накарах да изгорят короната и кръга и му предадох всичко останало с изричната заповед да го пази грижливо до завръщането ми. На Капитани казах да се завърне веднага в странноприемницата в Чезена, където първоначално бяхме отседнали, и там да чака човека, когото Франци ще изпрати да ни закара вещите.

Понеже виждах, че бедната Дженовефа е съвсем отчаяна, взех я настрана и й казах нежно, че ще ме вида отново след съвсем кратко време. След това се счетох задължен да й кажа, че великото заклинание е било напълно сполучливо и затова вече не зависи от нейната девственост, така че тя може да се омъжи, когато си поиска или намери сгоден случай за това.

После се упътих към града, където ме чакаше Капитани. Той искаше да използува случая да посети и годишния панаир в Луго и след това да се завърне в Мантуа. Хленчейки, глупакът ми каза, че баща му щял да бъде отчаян като види, че се връща без ножа на свети Петър.

— Но аз ще ви го дам — казах аз, — заедно с ножницата, стига да ми платите за това хиляда римски талера, както пишеше в полицата.

Глупакът намери тази сделка за много изгодна и се съгласи с радост. Аз му върнах полицата и го накарах да подпише документ, с който се задължава да ми върне ножницата, щом му върна обратно парите. Той сигурно още чака за това.

Не знаех какво да правя с чудотворната ножница и нямах никаква нужда от пари, но бих счел за безчестие да му я дам без пари, още повече, че намирах за съвсем забавно да оскубя лековерното невежество на един „пфалцграф“ по папска милост. По-късно вероятно щях да му върна, разбира се, на драго сърце парите, които тогава ми даде за нея, но случаят нареди да се видим след много години и то тъкмо в момент, когато връщането на парите би ме затруднило много. За спечелването на тази сума можех да благодаря само на случая. Капитани положително не е и помислил някога да се оплаче, защото като притежател на ножа с ножницата той е бил твърдо убеден, че е собственик и на заровените в държавата на светия отец съкровища.

Капитани отпътува на следния ден, а аз реших да се отправя към Неапол, но пак ми се случи нещо неочаквано, което осуети намерението ми.