Айн Ранд
Атлас изправи рамене (6)

Глава VI
Некомерсиалните

Риърдън притискаше глава към огледалото и се опитваше да не мисли. Това е единственият начин да го преодолея, казваше си той.

Той се съсредоточи върху облекчението от хладния допир на огледалото, чудейки се как човек може да насилва ума си да стои празен, особено след живот, прекаран според аксиомата, че постоянното, най-чисто и безмилостно използване на способността му за разсъждение е основното му задължение. Питаше се защо не е имало усилие, което да не му е по силите, а сега не може да събере сили да затъкне няколко копчета от черни перли на колосаната си бяла риза.

Беше годишнината от сватбата му и той знаеше от три месеца, че партито е тази вечер, както беше пожелала Лилиан.

Беше й обещал спокойно, тъй като знаеше, че партито е след много време и че ще присъства, когато дойде моментът, както присъстваше и на всяко събитие от претоварената си програма. След това, през трите месеца от осемнайсетчасови работни дни, той щастливо го беше забравил — допреди половин час, когато, късно след вечеря, секретарката му беше влязла в офиса му и беше казала твърдо:

— Партито ви, господин Риърдън.

— Мили Боже! — беше извикал той и беше скочил на крака. Хукна към къщи, втурна се по стъпалата, започна да хвърля дрехите си и премина през рутината на обличането, осъзнавайки само нуждата да се бърза, но не и целта й.

Когато пълното осъзнаване на целта го порази като внезапен удар, той спря.

„Интересуваш се единствено от бизнес“. Беше го чувал през целия си живот, произнасяно като осъдителна присъда. Винаги е знаел, че на бизнеса се гледа като на някакъв таен, срамен култ, които човек не налага на невинните енориаши, че хората мислят за него като за грозна необходимост, която трябва да се върши, но да не се споменава никога, че да се говори за бизнес е обида срещу възвишените чувства, че, също както човек си измива ръцете от машинното масло, преди да се прибере вкъщи, така трябва да измие и петното на бизнеса от съзнанието си, преди да влезе в залата за приеми. Той никога не беше поддържал подобно вярване, но беше приел като естествен факта, че семейството му го следва. Беше приел като даденост — безмълвно, като чувство, попито още в детството, останало неназовано и некоментирано, че се е посветил, като мъченик, на някаква мрачна религия, на служба на вяра, която е негова страстна любов, но която го низвергва сред хората, чиято симпатия не бива да очаква.

Беше приел догмата, че е задължен да предлага на жена си някакъв вид съществуване, несвързано с бизнеса. Но никога не бе успял да го направи или дори да изпита чувство за вина. Не можеше нито да се насили да се промени, нито да я обвинява, ако е решила да го съди.

Не беше отделял за Лилиан никакво време месеци наред — не, мислеше си, години наред, през всичките осем години на брака им. Не проявяваше интерес към нейните интереси, дори и само за да научи какви са те.

Тя имаше широк кръг приятели и той беше чувал, че имената им са в сърцето на културата на страната, но никога не беше намирал време да се срещне с тях или дори да признае славата им, като се запознае с достиженията, които са я породили. Знаеше само, че често вижда имената им по кориците на списанията на будките за вестници. Ако Лилиан се засяга от поведението ми, мислеше си той, е напълно права. Ако от отношението й към него има какво да се желае, значи го е заслужил. Ако семейството му го нарича безсърдечен, значи е вярно.

Никога не беше се щадил за каквото и да е. Ако във фабриката се появеше проблем, първата му работа беше да открие каква грешка е направил, търсеше вината единствено в себе си и тъкмо от себе си изискваше съвършенство. Сега нямаше милост за него — приемаше обвинението. Но във фабриката то го подтикваше към действие, имаше непосредствен импулс да поправи грешката — тук то нямаше ефект… Само още няколко минути, мислеше си, застанал пред огледалото, със затворени очи.

Не можеше да спре онова нещо в ума си, което продължаваше да му се кара — сякаш се опитваше да запуши счупен воден кран с голи ръце. Хапливите струи — отчасти от думи, отчасти от образи, продължаваха да се пръскат в ума му.

И щеше да продължи с часове — часове, през които щеше да наблюдава как очите на гостите му натежават от скука, ако са трезви, или се вторачват малоумно, ако не са, и да се прави, че не забелязва нито едното, нито другото. Да се опитва да измисли какво да им каже, при условие, че не може да им каже нищо — при условие, че имаше нужда от тези часове, за да търси, за да намери заместник на управителя на валцовъчната фабрика, който беше напуснал внезапно, без обяснение. Трябваше да го направи веднага, защото такива хора бяха много трудни за намиране, и ако нещо нарушеше работата на валцовъчната фабрика, та нали в момента правеха релсите на Тагарт… Той си спомни мълчаливия упрек, обвинителния поглед, дългото търпение и презрението, което винаги виждаше в очите на семейството си, когато попаднеха на доказателство за страстта му към работата — както и безполезността на мълчанието си, на надеждата, че няма да си помислят, че „Риърдън стийл“ за него значи толкова много, колкото наистина значи — като пияница, който се прави, че алкохолът не го интересува, сред хора, които го наблюдават с презрителна развеселеност, породена от ясното осъзнаване на срамната му слабост…

— Чух те снощи да се прибираш в два през нощта, къде си бил — питаше го майка му на масата за вечеря, а Лилиан отговаряше:

— Ами във фабриката, разбира се — и то със същия тон, с който друга жена би казала „в кръчмата на ъгъла“.

Или пък Лилиан го питаше, с проницателна полуусмивка на лицето си:

— Какво прави в Ню Йорк вчера?

— Бях на прием с момчетата.

— По работа?

— Да.

— Разбира се — Лилиан се обръщаше, нищо повече, освен срамната мисъл, че той почти се е надявал тя да си помисли, че е бил на някакво мръснишко ергенско парти.

Един кораб с руда беше потънал по време на буря в езерото Мичиган, заедно с хиляди тонове риърдънова руда — тия кораби се разпадат, — ако не се погрижи лично да им помогне да получат новата доставка, от която имат нужда, собствениците на линията ще фалират, а по езерото Мичиган не е останала друга линия…

— Този ъгъл? — каза Лилиан, сочейки една комбинация от канапенца и масички за чай в приемната им. — Ами не, Хенри, не е ново, но предполагам, че трябва да се чувствам поласкана, че ти отне само три седмици, за да го забележиш. Това е собствената ми адаптация на сутрешната зала от прочут френски дворец — но подобни неща не могат да те заинтересуват, скъпи, не ги споменават на фондовата борса, при това никога…

Поръчката за мед, която беше направил преди шест месеца, не беше доставена, а обещаната дата беше отлагана три пъти.

— Нищо не можем да направим, господин Риърдън…

Трябваше да намери друга компания, с която да работи, защото доставките на мед ставаха все по-несигурни…

Филип не се усмихваше, когато погледна нагоре насред някаква реч, която изнасяше за един приятел на майка им, за някаква организация, към която се беше присъединил, но имаше нещо, което внушаваше усмивка на превъзходство в отпуснатите мускули на лицето му, когато каза:

— Не, едва ли ще те заинтересува, не е бизнес, Хенри, изобщо не е бизнес, съвсем некомерсиално начинание е…

Строителят в Детройт, който възстановяваше голяма фабрика, смяташе да направи носещи греди от риърдънов метал… трябва да отлети до Детройт и да говори с него лично… трябваше да го е направил преди седмица… можеше да го направи тази вечер…

— Не ме слушаш — каза майка му на масата за вечеря, докато умът му блуждаеше из ценовия индекс на въглищата, а тя му разказваше за съня, който беше сънувала предишната нощ. — Никога не слушаш когото и да е. Интересуваш се единствено от себе си. Изобщо не ти пука за хората — за нито едно човешко същество на Божия свят.

… Напечатаните страници на бюрото в кабинета му представляваха доклад за тестовете на самолетен двигател, направен от риърдънов метал — може би от всичко на света в момента най-много искаше да ги прочете, но те лежаха на бюрото му, недокоснати, вече трети ден, нямаше време за тях… защо не го направи сега и… Той силно разтърси глава, отвори очи и отстъпи от огледалото.

Опита се да вземе копчетата за яката на ризата. Вместо това видя как ръката му се протяга към купчината писма на тоалетката. Това беше подбраната спешна поща, трябваше да се прочете тази вечер, но нямаше време да я прочете в кабинета. Секретарката я беше пъхнала в джоба му, докато излизаше. Беше я хвърлил там, докато се събличаше.

Изрезка от вестник полетя към пода. Беше статия, която секретарката му беше отбелязала ядосано с червен молив. Беше озаглавена „Изравняване на възможностите“. Трябваше да я прочете: твърде много се говореше за това през последните три месеца и това значеше много. Прочете я, докато от долния етаж идваха гласове и пресилен смях, напомняйки му, че гостите пристигат, че партито е започнало и че ще трябва да се изправи срещу горчивите, пълни с упрек погледи на семейството си, когато слезе.

В статията се казваше, че във време на стопяващо се производство, намаляващи пазари и изчезващи възможности за работа не е честно да се позволи на един човек да се запаси с няколко вида предприятия, докато другите нямат нито едно; че е разрушително да се позволява на малцина да си присвояват всички ресурси, като не оставят шанс на другите; конкуренцията е жизненоважна за обществото и следователно дълг на обществото е да направи така, че никой конкурент да не може да се издигне извън диапазона на всеки друг, който иска да се съревновава с него. Статията предсказваше гласуването на предложен вече закон, който забранява на всяко лице или корпорация да притежава повече от един бизнес концерн.

Уесли Мауч, човекът му във Вашингтон, му беше казал да не се притеснява — битката щяла да бъде ожесточена, но законът щял да бъде осуетен.

Риърдън не разбираше нищо от подобни битки. Беше ги оставил на Мауч и неговите хора. Едва намираше време да прегледа докладите от Вашингтон и да подписва чековете, които Мауч изискваше за битката.

Риърдън не вярваше, че законът ще мине. Не беше в състояние да го повярва. След като си беше имал работа с чистата реалност на металите, технологията и производството през целия си живот, той беше стигнал до убеждението, че човек трябва да се занимава с рационалното, а не с безумното, че човек трябва да търси правилното, защото правилният отговор винаги побеждава, че безсмисленото, грешното, чудовищно несправедливото не може да работи, не може да успее, не може да направи нищо, освен да се самоунищожи. Битка срещу нещо като този закон му се струваше глупава и леко притеснителна, сякаш изведнъж го бяха накарали да се съревновава с човек, който изчислява стоманени смеси с формулите на нумерологията.

Беше си казал, че това е нещо опасно. Но и най-силните крясъци на най-истеричната статия не можеха да предизвикат у него емоция, докато разлика в десетична запетая от лабораторен доклад за тест на риърдънов метал го караше да скача на крака, възбуден или притеснен.

Нямаше излишна енергия, която да посвети на друго.

Той смачка статията и я хвърли в кошчето. Усещаше приближаването на тежкото изтощение, което никога не усещаше в работата си, изтощение, което изглежда го чакаше и го сграбчваше в момента, в който обърнеше мислите си към нещо друго. Чувстваше се така, сякаш не може: да изпита друго желание, освен отчаян копнеж за сън. Каза си, че трябва да отиде на партито, че семейството му има право да го изисква от него, че трябва да се научи да харесва техните удоволствия, заради самите тях, а не заради себе си.

Чудеше се защо подобен мотив не можеше да го подтикне към действие. През целия му живот, всеки път, когато възприемеше, че даден курс на действие е правилен, желанието да го следва идваше автоматично. Какво става с мен, чудеше се той. Невъзможният конфликт да чувства нежелание да направи нещо, което е правилно — не е ли това основната формула на моралната деградация? Да признаваш вината си, но да чувстваш единствено ледено, дълбоко безразличие — не е ли това предателство спрямо основния двигател на живота му и неговата гордост?

Не си даде време, за да търси отговор. Свърши с обличането бързо, безжалостно.

Държейки се изправен, докато високата му фигура се движеше с неподчертана и бавна увереност, със свойствения му авторитет, с деликатна бяла кърпичка в джоба на черното си вечерно сако, той слезе бавно по стълбите в залата, изглеждайки — за най-голямо удовлетворение на важните дами, които го наблюдаваха — като съвършеното въплъщение на голям индустриалец.

Видя Лилиан в подножието на стълбата. Патрицианските линии на лимоненожълта вечерна рокля в стил „Ампир“ подчертаваха грациозното й тяло, тя стоеше като човек, гордо контролиращ високопоставеното си обкръжение.

Той се усмихна, обичаше да я вижда щастлива — това даваше някакво разумно оправдание на партито. Приближи се до нея и спря. Тя винаги беше показвала добър вкус с бижутата си, като никога не носеше твърде много от тях. Но тази вечер беше показно натруфена: диамантена огърлица, обици, пръстени и брошки. Ръцете й, в пълен контраст, изглеждаха очебийно голи. На дясната си китка, като единствено украшение, тя носеше верижката от риърдънов метал. Блестящите скъпоценни камъни караха гривната да изглежда като грозно бижу от битпазар.

Когато той отмести погледа си от китката към лицето й, видя, че и тя го гледа. Очите й бяха присвити и той не можеше да определи изражението им; погледът изглеждаше едновременно замъглен и съсредоточен — поглед на човек, който крие нещо, и парадира, че то не може да бъде разкрито.

Искаше да откъсне гривната от ръката й. Вместо това, подчинявайки се на гласа й, който весело го представи, той се поклони с безизразно лице към матроната до нея.

— Човекът? Че какво е човекът? Той е само сбор от химикали с илюзия за величие — казваше доктор Причът на група гости в стаята. Той взе препечена филийка от един кристален поднос, задържа я между двата си изправени пръста и я сложи цялата в устата си. — Метафизичните претенции на човека са смешни. Мизерно парче протоплазма, пълно с грозни малки схващания и дребни, злобни емоции — и се мисли за важно? Да знаете, че това е коренът на всички проблеми в света.

— Но кои схващания не са грозни или зли, професоре? — попита една добросъвестна матрона, чийто съпруг притежаваше автомобилна фабрика.

— Няма такива — каза доктор Причът. — Не и такива, които да са по силите на човека.

Един млад мъж попита колебливо:

— Но ако нямаме никакви добри схващания, как знаем, че тези, които вече имаме, са грозни? Искам да кажа, според какъв стандарт?

— Няма никакви стандарти.

Това смълча публиката.

— Философите на миналото са били повърхностни — продължи доктор Причът. — Нашият век трябва да предефинира целта на философията. Целта на философията не е да помогне на хората да открият смисъла на живота, а да им докаже, че няма такъв.

Една привлекателна млада жена, чийто баща притежаваше въглищна мина, попита с възмущение:

— И кой може да ни каже това?

— Ами аз се опитвам — каза доктор Причът. През последните три години той беше декан на Философския факултет в университета „Патрик Хенри“.

Лилиан Риърдън се приближи, а бижутата й блещукаха на светлините. Беше свела изражението на лицето си до мек намек за усмивка, преднамерен и едва загатнат, като вълните на косата й.

— Тъкмо това залавяне на човека за смисъла го прави толкова труден — каза доктор Причът. — Щом веднъж разбере, че самият той няма никакво значение в обширната структура на Вселената, че на действията му не може да се приписва каквато и да е важност, че няма значение, дали е жив или мъртъв, той ще стане много по… управляем.

Той сви рамене и се протегна за още една филийка. Един бизнесмен каза с неудобство:

— Онова, за което ви питах, професоре, беше мнението ви за закона за изравняване на възможностите.

— А, това ли? — каза доктор Причът. — Ами мисля, че ясно заявих, че съм за него, защото съм за свободната икономика. Свободната икономика не може да съществува без конкуренция. Затова и хората трябва да бъдат принудени да се конкурират. И следователно трябва да контролираме хората, за да ги принудим да бъдат свободни.

— Но, вижте… това не е ли един вид противоречие?

— Не и във висш философски смисъл. Трябва да се научите да виждате отвъд статичните дефиниции на старомодното мислене. Във Вселената нищо не е статично. Всичко се движи.

— Но напълно разумно е, че ако…

— Разумът, скъпи приятелю, е най-наивното от всички суеверия. Това поне е общоприето в наши дни.

— Но аз не разбирам съвсем как можем…

— Страдате от широко разпространената заблуда да вярвате, че нещата могат да бъдат разбрани. Не схващате факта, че Вселената е едно огромно противоречие.

— Противоречие на какво? — попита матроната.

— На самата себе си.

— Ама как… как така?

— Скъпа госпожо, задължението на мислителите не е да обясняват, а да покажат, че нищо не може да бъде обяснено.

— Да, разбира се… само дето…

— Целта на философията не е да търси познание, а да докаже, че познанието е непосилно за човека.

— Но когато го докажем — попита младата жена, — какво ще остане?

— Инстинктът — почтително каза доктор Причът.

В другия край на стаята една група слушаше Балф Юбанк. Той седеше изправен на ръба на един фотьойл, за да противодейства на вида на лицето и фигурата си, които имаха склонността да се разтичат, щом се отпусне.

— Литературата на миналото — казваше той — е плоска измама. Тя подслажда живота, за да се хареса на богаташите, на които служи. Моралът, свободната воля, щастливият край, човекът като някакво героично същество — за нас всичко това е достойно за присмех. Нашата епоха придаде дълбочина на литературата за пръв път, като изложи истинската същност на живота.

Едно много младо момиче в бяла вечерна рокля попита свенливо:

— Каква е истинската същност на живота, господин Юбанк?

— Страданието — каза Балф Юбанк. — Поражението и страданието.

— Но… но защо? Хората са щастливи… понякога… нали?

— Това е заблуда на хората с повърхностни емоции.

Момичето се изчерви. Една заможна дама, която беше наследила петролна рафинерия, попита виновно:

— Какво да направим, за да издигнем литературния вкус на хората, господин Юбанк?

— Това е голям социален проблем — каза Балф Юбанк. Той беше описван като литературния лидер на епохата, но никога не беше написал книга, която да е била продадена в повече от три хиляди копия. — Лично аз вярвам, че един закон за изравняване на възможности за литературата ще бъде единственото решение.

— О, нима одобрявате този закон за индустрията? Не знам какво да мисля за него.

— Естествено, че го одобрявам. Нашата култура е затънала в блатото на материализма. Хората са изгубили всичките си духовни ценности при преследването на материално производство и технологично мошеничество. Твърде удобно им е. Ще се върнат към по-благороден живот, ако ги научим как да понасят лишения. Така че трябва да поставим граница пред материалната им алчност.

— Не бях го обмисляла по този начин — каза извинително жената.

— Но как ще действа такъв закон за изравняване на възможностите в литературата, Ралф? — попита Морт Лиди. — Това е нещо ново.

— Името ми е Балф — ядосано каза Юбанк. — И е ново за вас, защото си е моя собствена идея.

— Добре, добре, не искам да се караме, нали? Просто питам — усмихна се Морт Лиди. Той се усмихваше нервно през повечето време. Беше композитор, който пишеше старомодни мелодии за филми и модерни симфонии за рехава аудитория.

— Ще действа съвсем просто — каза Балф Юбанк. — Ще има закон, който ограничава продажбата на всяка книга до десет хиляди копия. Това ще отвори рязко литературния пазар за нови таланти, свежи идеи и некомерсиално писане. Ако на хората се забрани да купуват милиони копия от един и същи боклук, ще бъдат принудени да купуват по-добри книги.

— Звучи разумно — каза Морт Лиди. — Но няма ли да се отрази тежко на банковите сметки на писателите?

— Още по-добре. Само тези, чиито мотиви не включват правене на пари, ще могат да пишат.

— Но господин Юбанк — попита младото момиче с бялата рокля, — какво да правим, ако повече от десет хиляди души искат да си купят някоя книга?

— Десет хиляди читатели са достатъчни за всяка книга.

— Нямам предвид това. Искам да кажа — какво ще стане, ако искат?

— Това няма значение.

— Но ако книгата има хубав сюжет, който…

— Сюжетът е примитивна вулгарност в литературата — презрително каза Балф Юбанк.

Доктор Причът, преминавайки през стаята към бара, се спря и каза:

— Точно така. Също както логиката е примитивна вулгарност във философията.

— Както и мелодията е примитивна вулгарност в музиката — каза Морт Лиди.

— Какъв е целият този шум? — попита Лилиан Риърдън, когато дойде да блести до тях.

— Лилиан, ангел мой — провлачено каза Балф Юбанк, — казах ли ти, че ще посветя новия си роман на теб?

— Благодаря, скъпи.

— Какво е заглавието на новия ви роман? — попита заможната дама.

— „Сърцето е млекар“.

— За какво е?

— За безизходицата.

— Но, господин Юбанк — попита малкото момиче с бялата рокля, изчервявайки се отчаяно, — ако навсякъде има безизходица, за какво да се живее?

— Заради братската любов — мрачно каза Балф Юбанк.

Бъртрам Скъдър се беше отпуснал на бара. Издълженото му, слабо лице изглеждаше сякаш се е свило навътре, с изключение на устата и очите му, които бяха останали да изпъкват като три меки топки. Той беше редактор на списание, наречено „Бъдещето“ и беше написал статия за Ханк Риърдън, озаглавена „Октоподът“.

Бъртрам Скъдър вдигна празната си чаша и я разклати мълчаливо към бармана, за да я напълни. После глътна от новото си питие, забеляза празната чаша пред Филип Риърдън, който стоеше до него, и размаха пръст, мълчаливо нареждайки на бармана. Не обърна внимание на празната чаша пред Бети Поуп, която стоеше от другата страна на Филип.

— Виж, приятел — каза Бъртрам Скъдър с очи, фокусирани приблизително в посоката на Филип, — независимо дали го харесваш, или не, законът за изравняване на възможностите е голяма стъпка напред.

— Какво ви кара да мислите, че не го харесвам, господин Скъдър? — смирено попита Филип.

— Ами ще наложи ограничения, нали? Дългата ръка на обществото ще ореже малко сметката за ордьоври тук — той махна към бара.

— Защо смятате, че възразявам?

— Значи не възразявате? — попита без любопитство Бъртрам Скъдър.

— Не възразявам! — разгорещи се Филип. — Винаги съм поставял общественото благо над всяко индивидуално съображение. Помагам с времето и парите си на Приятелите на глобалния прогрес в кръстоносния им поход за закона за изравняване на възможностите. Смятам, че е абсолютно несправедливо един човек да прави всички пробиви и да не оставя нищо за другите.

Бъртрам Скъдър го изгледа несигурно, но без особен интерес.

— Е, това е доста необичайно и мило от ваша страна — каза той.

— Някои хора приемат моралните проблеми сериозно, господин Скъдър — каза Филип с известна гордост в гласа.

— За какво говори той, Филип? — попита Бети Поуп. — Не познаваме човек, който да притежава повече от един бизнес, нали?

— О, я по-тихо — каза Бъртрам Скъдър с отегчен глас.

— Не разбирам защо е целият този шум около закона за изравняване на възможностите — агресивно каза Бети Поуп с тона на експерт по икономика. — Не виждам защо бизнесмените му се противопоставят. Той е в тяхна собствена полза. Ако всички останали са бедни, няма да имат никакъв пазар за стоките си. Но ако спрат да бъдат себични и споделят благата, които са натрупали, ще имат шанса да работят усилено и да произведат още.

— А аз не виждам защо изобщо трябва да се обръща внимание на индустриалците — каза Скъдър. — Когато масите бедстват, а има още блага, е идиотско да се очаква, че хората ще се спрат пред някакво парче хартия, наречено документ за собственост. Правото на собственост е суеверие. Човек владее собствеността само заради благоволението на тези, които не са му я отнели. Хората могат да я отнемат във всеки един момент. И ако могат, защо да не го направят?

— Би трябвало — каза Клод Слейгънхоп. — Имат нужда от нея. Нуждата е единственото нещо, което има значение. Ако хората са в нужда, трябва първо да конфискуваме всичко и после да го обсъждаме.

Клод Слейгънхоп се беше приближил и бе успял да се вмъкне между Филип и Скъдър, като неусетно избутваше Скъдър настрани. Той не беше висок или едър, но имаше квадратни, компактни размери и чупен нос. Той беше председателят на „Приятели на глобалния прогрес“.

— Гладът няма да чака — каза Клод Слейгънхоп. — Идеите са само въздух под налягане. Празният стомах е убедителен факт. Винаги съм казвал във всичките си речи, че не е необходимо да се говори твърде много. Обществото страда от липса на възможности за бизнес в момента, така че ние имаме правото да сграбчим тези възможности, където ги има. Право е онова, което е добро за обществото.

— Не е изкопал цялата руда сам, нали? — изведнъж пискливо извика Филип. — Трябвало е да наеме стотици работници. Те са го направили. Защо смята, че е толкова добър?

Двамата мъже го погледнаха — Скъдър с повдигнати вежди, Слейгънхоп безизразно.

— О, Боже! — каза Бети Поуп, спомняйки си за нещо.

Ханк Риърдън стоеше до един прозорец в тъмна ниша в края на салона. Надяваше се никой да не го забележи още няколко минути. Тъкмо се беше измъкнал от една жена на средна възраст, която му разказваше за парапсихичните си преживявания. Стоеше и гледаше навън. В далечината червеният отблясък на „Риърдън стийл“ се движеше по небето. Той го наблюдаваше, за да изпита миг на облекчение.

Обърна се и погледна залата. Никога не беше харесвал къщата си — беше избор на Лилиан. Но тази вечер подвижните цветове на вечерните рокли задушаваше стаята и й придаваше вид на бляскава празничност. Той обичаше да вижда хората весели, макар че не разбираше точно този начин за забавление.

Погледна цветята, проблясъците на кристалните чаши, голите ръце и рамене на жените. Навън духаше студен вятър, премитайки празните полета. Той видя тънките клони на едно дърво да се огъват — като ръце, махащи за помощ.

Дървото се открояваше на фона на отблясъка от фабриката.

Не можеше да назове внезапната си емоция. Нямаше думи за нейната причина, за същността или значението й. Част от нея беше радост, но беше тържествена — като да се разкриеш, без да знаеш пред кого.

Когато се върна сред тълпата, той се усмихваше. Но усмивката изчезна изведнъж — той видя влизането на нов гост. Беше Дагни Тагарт.

Лилиан тръгна да я посрещне, изучавайки я любопитно. Бяха се срещали преди, в редки случаи, и й се струваше странно да види Дагни Тагарт във вечерна рокля. Беше черна рокля с корсаж, който падаше като пелерина над едната ръка и рамото, оставяйки другата открита, голото рамо беше единственото украшение на роклята. Когато я видеха в костюмите, които носеше, хората никога не мислеха за тялото й. Черната рокля изглеждаше твърде разголена, защото беше удивително да открият, че линиите на рамото й са крехки и красиви, а диамантената гривна на китката на голата й ръка й придаваше най-женственият възможен вид: видът на окована.

— Госпожице Тагарт, такава чудесна изненада е да ви видя тук — каза Лилиан Риърдън, докато мускулите по лицето й се опитваха да изобразят усмивка. — Дори не дръзнах наистина да се надявам, че покана от мен ще ви отвлече от толкова сериозните ви грижи. Позволете ми да се почувствам поласкана.

Джеймс Тагарт беше влязъл със сестра си. Лилиан му се усмихна, сякаш пишеше набързо послепис, като да го е забелязала за пръв път.

— Здравей, Джеймс. Това е наказанието за твоята популярност — човек обикновено те загубва от поглед при изненадата да види сестра ти.

— Никой не може да те бие по популярност, Лилиан — отговори той с тънка усмивка, — нито пък да те изгуби от поглед.

— Мен ли? Но аз съм се примирила с второто място в сянката на съпруга си. Скромно осъзнавам, че съпругата на велик човек трябва да се задоволява с отразена слава — не мислите ли така, госпожице Тагарт?

— Не — каза Дагни, — не мисля.

— Дали това е комплимент или упрек, госпожице Тагарт? Но моля да ми простите признанието, че съм безсилна. Кого мога да ви представя? Опасявам се, че мога да ви предложа единствено писатели и артисти, а съм сигурна, че те няма да ви заинтригуват.

— Бих желала да намеря Ханк и да го поздравя.

— Но разбира се. Джеймс, спомняш ли си, че казваше, че искаш да се запознаеш с Балф Юбанк? Да, тук е, ще му кажа, че съм те чула да говориш възторжено за последния му роман на вечерята у госпожа Уиткомб.

Докато прекосяваше стаята, Дагни се чудеше защо бе казала, че иска да намери Ханк Риърдън, какво й беше попречило да признае, че го е видяла в мига, в който влезе.

Риърдън стоеше в другия край на дългата стая и я гледаше. Наблюдаваше я как се приближава, но не пристъпи да я посрещне.

— Здравей, Ханк.

— Добър вечер.

Той се поклони любезно, хладно, а движението на тялото му съответстваше на изисканата официалност на костюма му. Не се усмихна.

— Благодаря ти, че ме покани тази вечер — весело каза тя.

— Не претендирам, че съм знаел, че ще дойдеш.

— Така ли? Тогава се радвам, че госпожа Риърдън е помислила за мен. Исках да направя изключение.

— Изключение?

— Не ходя често по партита.

— Поласкан съм, че си избрала това събитие като изключение — той не добави „госпожице Тагарт“, но прозвуча така, сякаш го беше сторил.

Официалността в поведението му беше толкова неочаквана, че тя не беше в състояние да се нагоди към нея.

— Исках да празнувам — каза тя.

— Да празнуваш годишнината от сватбата ми?

— О, значи е годишнината от сватбата ти? Не знаех. Поздравления, Ханк.

— Какво искаше да празнуваш?

— Мислех си да си позволя почивка. Мой собствен празник — в твоя и в моя чест.

— Каква е причината?

Тя си мислеше за новия коловоз из скалистите плата на Колорадските планини, който бавно растеше към далечната цел на петролните полета на Уайът. Виждаше синьо-зеления отблясък на релсите по замръзналата земя, сред изсъхналите плевели, покрай голите камъни и гниещите колиби на полумъртви от глад селца.

— В чест на първите шейсет мили релси от риърдънов метал — отговори тя.

— Оценявам го — тонът на гласа му беше такъв, сякаш казваше „дори не съм чувал за това“.

Тя нямаше какво повече да каже. Чувстваше се, сякаш говори с непознат.

— Виж ти, госпожица Тагарт! — наруши мълчанието им весел глас. — Ето това имам предвид, когато казвам, че Ханк Риърдън може да постигне всякакви чудеса!

Техен познат бизнесмен се беше приближил, усмихвайки й се приятно учуден. Тримата често имаха спешни срещи за цените на товарния транспорт и доставките на стомана. Сега той я гледаше, а лицето му отразяваше напълно промяната във вида й — промяна, мислеше си тя, която Риърдън не беше забелязал.

Тя се засмя в отговор на поздрава, без да си позволи да признае неочакваното бодване от разочарованието, недопуснатата мисъл, че иска да види подобно изражение по лицето на Риърдън. Размени няколко изречения с мъжа. Когато се огледа, Риърдън си беше отишъл.

— Значи това е прочутата ви сестра? — каза Балф Юбанк на Джеймс Тагарт, докато гледаше към Дагни в другия край на стаята.

— Не знаех, че сестра ми е прочута — каза Тагарт с лека обида в гласа.

— Но, добри ми човече, тя е необичайно явление в областта на икономиката, така че трябва да очаквате, че хората ще говорят за нея. Сестра ви е симптом за болестта на нашия век. Упадъчен продукт на машинната епоха. Машините разрушиха човечността на човека, отделиха го от земята, лишиха го от естествените му умения, убиха душата му и го превърнаха в безчувствен робот. Ето ви пример за това — жена, която управлява железопътна компания, вместо да упражнява красивия занаят на ръкоделието и отглеждането на деца.

Риърдън се движеше сред гостите, опитвайки се да не бъде впримчен в разговор. Гледаше стаята и не виждаше никого, до когото да иска да се доближи.

— Я, Ханк Риърдън, вие не сте чак толкова лош, когато ви види човек отблизо, в бърлогата на лъва. Трябва да ни давате пресконференции от време на време, ще ни спечелите.

Риърдън се обърна и невярващо погледна човека, който го беше казал. Беше млад журналист, от по-мърлявите, който работеше в радикален таблоид. Обидната фамилиарност на поведението му сякаш предполагаше, че е избрал да бъде груб с Риърдън, защото знае, че Риърдън никога не би си позволил да се свърже с такъв човек. Той нямаше да го пусне във фабриката, но мъжът беше гост на Лилиан, така че той се овладя и попита сухо:

— Какво искате?

— Толкова сте лош. Имате талант. Технологичен талант. Но, разбира се, аз не съм съгласен с вас за риърдъновия метал.

— Не съм искал съгласието ви.

— Ами Бъртрам Скъдър каза, че вашата политика… — войнствено започна мъжът; сочейки бара, но спря, сякаш беше стигнал по-далеч, отколкото е възнамерявал.

Риърдън погледна мърлявата фигура, отпусната на бара. Лилиан ги беше запознала, но той не беше обърнал внимание на името. Рязко се обърна и се отдалечи, по начин, който не позволяваше на младия никаквец да му досажда.

Лилиан хвърли поглед към лицето му, когато Риърдън се приближи към нея в средата на една група, и без нито една дума я дръпна настрани, където не можеха да ги чуят.

— Да не би това да е Скъдър от „Бъдещето“? — попита той, сочейки.

— Ами да.

Той я погледна мълчаливо, неспособен да повярва, неспособен да намери дори началото на някаква мисъл, чрез която да започне да разбира. Очите й бяха приковани в него.

— Как можа да го поканиш тук? — попита той.

— Хайде, Хенри, не бъди смешен. Не искаш да си тесногръд, нали? Трябва да се научиш да толерираш мненията на другите и да уважаваш правото им на свободно слово.

— В моята къща?

— О, не бъди толкова докачлив.

Той не отговори, защото съзнанието му беше внезапно завладяно, но не от смислени твърдения, а от две картини, които сякаш го гледаха настойчиво. Виждаше статията, „Октоподът“ от Бъртрам Скъдър, която не изразяваше идеи, а беше просто кофа с помия, плисната публично — статия, която не съдържаше нито един факт, дори и измислен, а сипеше поток от подигравки и епитети, от които нищо не ставаше ясно, освен мръсната злоба на доноса, която не смята доказателството за необходимо. Видя и линиите на профила на Лилиан, гордата чистота, която беше търсил, когато се беше оженил за нея.

Когато я забеляза отново, разбра, че представата за профила й беше само в съзнанието му, тъй като тя се беше обърнала право срещу него и го гледаше. Във внезапното си завръщане към реалността той помисли, че онова, което вижда в очите й, е удоволствие. Но в следващия миг си напомни, че все още е душевно здрав и това е невъзможно.

— Това е първият път, когато каниш това… — той използва мръсна дума с безчувствена точност — в къщата ми. Това е и последният.

— Как смееш да използваш такива…

— Не спори, Лилиан. Ако го правиш, ще го изхвърля веднага.

Даде й миг, за да може да отговори, да се възпротиви, да му изкрещи, ако иска. Тя остана мълчалива, без да го гледа, само гладките й бузи леко се изопнаха.

Докато се движеше сляпо сред суетата от светлини, гласове и парфюми, той усети студен полъх на ужас. Знаеше, че трябва да мисли за Лилиан и да намери отговор на загадката за нейния характер, защото това беше откровение, което не можеше да пренебрегне, но не мислеше за нея — и чувстваше ужас, защото знаеше, че отговорът е престанал да го интересува отдавна.

Приливът на умора отново го завладя. Чувстваше се така, сякаш можеше да види уголемяващите се вълни: те не бяха в него, а отвън, и се плискаха из стаята. За миг се усети сам, изгубен в сива пустиня, нуждаещ се от помощ, знаейки, че никаква помощ няма да дойде. Спря рязко. В осветеното преддверие, в другия край на помещението, той видя високата, арогантна фигура на мъж, който се беше спрял за миг, преди да влезе. Никога не беше го срещал, но от всички известни лица, които пълнеха страниците на вестниците, това беше точно онова, което ненавиждаше. Беше Франсиско д’Анкония.

Риърдън никога не беше обръщал особено внимание на хора като Бъртрам Скъдър. Но с всеки час от живота си, с напрежението и гордостта на всеки момент, когато мускулите му или съзнанието му са изпитвали болка от усилието, с всяка стъпка, която беше предприемал, за да се издигне от мините в Минесота и да превърнат усилията си в злато, с цялото си дълбоко уважение към парите и тяхното значение, той ненавиждаше прахосника, който не знаеше как да заслужи огромния дар на наследеното богатство. А тук беше най-достойният за презрение представител на този вид.

Видя Франсиско д’Анкония да влиза, да се покланя на Лилиан и да се насочва към тълпата така, сякаш притежава стаята, в която никога не беше влизал преди. Главите се обърнаха да го погледнат, сякаш ги дърпаше на въженце след себе си.

Риърдън отново се обърна към Лилиан и каза без гняв, като презрението в гласа му беше се превърнало в развеселеност:

— Не знаех, че познаваш този.

— Срещала съм го на няколко партита.

— И той ли ти е приятел?

— Със сигурност не! — острото й възмущение беше искрено.

— Тогава защо си го поканила?

— Ами не можеш да организираш парти — поне не и сериозно, — без да го поканиш, ако той е в страната. Неудобно е, ако дойде, но е черна точка в очите на обществото, ако не дойде.

Риърдън се засмя. Тя беше обезоръжена — обикновено не признаваше такива неща.

— Виж — каза уморено той, — не искам да ти развалям партито. Но дръж този човек далеч от мен. Не идвай да ми го представяш. Не искам да се запознавам с него. Не знам как ще го направиш, но ти си опитна домакиня, така че го направи.

Дагни замръзна, когато видя Франсиско да се приближава. Той й се поклони, докато минаваше покрай нея. Не спря, но тя знаеше, че е спрял в съзнанието си. Видя го да се усмихва леко, подчертавайки това, което е разбрал и е решил да не признае. Тя се извърна. Надяваше се да го избягва през остатъка от вечерта.

Балф Юбанк се беше присъединил към групата около доктор Причът и казваше навъсено:

— … не, не можете да очаквате хората да разберат висшите достижения на философията. Културата трябва да се изземе от ръцете на печалбарите. Трябва ни национална субсидия за литература. Срамота е артистите да бъдат третирани като амбулантни търговци, а творбите им да се продават като сапун.

— По-точно вашето оплакване е, че не се продават като сапун? — попита Франсиско д’Анкония.

Не го бяха забелязали да се приближава, разговорът спря като срязан с нож, повечето от тях никога не бяха го срещали, но всички го разпознаха веднага.

— Исках да кажа… — ядосано започна Балф Юбанк и затвори уста. Видя живия интерес по лицата на публиката си, но това вече не беше интерес към философията.

— Виж ти, здравейте, професоре — каза Франсиско и се поклони на доктор Причът.

По лицето на доктора нямаше удоволствие, когато отговори на поздрава и му представи няколко души.

— Тъкмо обсъждахме изключително интересна тема — каза добросъвестната матрона. — Доктор Причът ни казваше, че нищото е всичко.

— Той несъмнено трябва да знае най-много от всички за това — сериозно отговори Франсиско.

— Не предполагах, че познавате доктор Причът толкова добре, сеньор Д’Анкония — каза тя и се учуди защо професорът прие забележката й с неудоволствие.

— Аз съм завършил великото училище, което е взело на работа доктор Причът, университетът „Патрик Хенри“. Но учих при един от неговите предшественици — Хю Акстън.

— Хю Акстън! — ахна привлекателната млада дама. — Но това е невъзможно, сеньор Д’Анкония! Не сте достатъчно възрастен! Аз мислех, че той е едно от великите имена на… на миналия век.

— Може би по дух, госпожо, но не и в действителност.

— Но аз мислех, че е умрял преди години.

— Нищо подобно. Още е жив.

— Тогава защо нищо не се чува за него?

— Оттегли се преди девет години.

— Не е ли странно? Когато политик или кинозвезда се оттегли, четем за това по първите страници. Но когато един философ се оттегли, хората дори не го забелязват.

— В крайна сметка го забелязват.

Един млад човек каза учудено:

— Мислех, че Хю Акстън е един от тези класици, които никой не изучава вече, освен по история на философията. Наскоро прочетох една статия, която го наричаше последния велик защитник на разума.

— А какво точно е учел Хю Акстън? — попита добросъвестната матрона. Франсиско отвърна:

— Учеше, че всичко е нещо.

— Лоялността ви към вашия учител е похвална, сеньор Д’Анкония — каза доктор Причът сухо. — Можем ли да приемем, че вие сте пример за практическите резултати от неговото учение?

— Такъв съм.

Джеймс Тагарт се беше приближил до групата и очакваше да го забележат.

— Здрасти, Франсиско.

— Добър вечер, Джеймс.

— Какво чудесно стечение на обстоятелствата е, че те виждам тук! Много исках да говоря с теб.

— Това е нещо ново. Невинаги е било така.

— Сега се шегуваш, също както едно време — Тагарт се движеше бавно, уж непреднамерено, извън групата, надявайки се да увлече Франсиско със себе си. — Знаеш, че в тази стая няма човек, който да не иска да говори с теб.

— Нима? Склонен съм да подозирам обратното — Франсиско го беше последвал послушно, но спря на такова разстояние, че другите да могат да го чуват.

— Опитвах се по всевъзможни начини да се свържа с теб — каза Тагарт — но… но обстоятелствата не ми позволиха да успея.

— Да не се опитваш да скриеш от мен факта, че отказвах да те видя?

— Ами… това е… тоест… защо отказваше?

— Не можех да си представя за какво искаш да говориш с мен.

— За мините „Сан Себастиан“, разбира се! — Тагарт повиши леко глас.

— Е, и какво за тях?

— Ама… Виж, Франсиско, това е сериозно. Това е бедствие, безпрецедентно бедствие — и никой не разбира причината. Не знам какво да мисля. Изобщо не го разбирам. Имам право да знам.

— Право? Не си ли старомоден, Джеймс? И какво толкова искаш да знаеш?

— Ами като за начало, тази национализация — какво ще направиш за това?

— Нищо.

— Нищо?!

— Естествено, ти не би искал да направя каквото и да е. Моите мини и твоята железопътна линия бяха отнети по волята на народа. Не би искал да се противопоставя на волята на народа, нали?

— Франсиско, това не е за смях!

— Никога не съм мислил, че е.

— Имам право на обяснение! Дължиш на акционерите си отчет за цялата позорна афера! Защо си взел безполезна мина? Защо пръсна всички тези милиони? Що за мръсен номер е това? Франсиско го гледаше с вежливо учудване.

— Ами, Джеймс — каза той, — аз мислех, че го одобряваш.

— Да го одобрявам?

— Мислех, че смяташ мините „Сан Себастиан“ за практическа реализация на един изключително високоморален идеал. След като толкова често сме били на различни мнения в миналото, мислех, че ще бъдеш доволен да ме видиш да действам в съгласие с твоите принципи.

— За какво говориш?

Франсиско поклати глава със съжаление.

— Не знам защо трябва да наричаш поведението ми мръсно. Мислех, че ще го схванеш като искрено усилие да приложа на практика това, което целият свят проповядва. Не мислят ли всички, че е лошо да си себичен? Аз бях напълно себеотрицателен относно проекта „Сан Себастиан“. Нима не е лошо да преследваш личен интерес? Нямах каквито и да е лични интереси в него. Не е ли лошо да работиш за печалба? Ами аз не работих за печалба — загубих. Нима всички не са съгласни, че целта и оправданието на индустриалното предприятие не е производството, а прехраната на неговите работници? Мините „Сан Себастиан“ бяха най-изключително успешното предприятие в промишлената история: те не произвеждаха мед, но осигуриха препитание на хиляди хора, които нямаше да могат за цял живот да постигнат това, което изкарваха за един ден работа, която можеха и да не вършат. Не е ли общоприето, че собственикът е паразит и експлоататор, че именно работниците вършат цялата работа и правят продукта възможен? Аз не експлоатирах никого. Не натоварвах мините „Сан Себастиан“ с безполезното си присъствие, оставих ги в ръцете на хората, които имат значение. Не наложих мнението си за стойността на собствеността. Оставих това на минен специалист. Той не беше много добър специалист, но отчаяно имаше нужда от тази работа. Не е ли общоприето мнението, че когато наемаш някого на работа, от значение е неговата нужда, а не неговите способности? Не вярват ли всички, че за да получиш благата, трябва единствено да се нуждаеш от тях? Изпълних всяко едно морално предписание на нашата епоха. Очаквах благодарност и почетна грамота. Не разбирам защо ме проклинат.

Сред всеобщото мълчание единственият коментар беше внезапното пискливо кикотене на Бети Поуп: тя не беше разбрала нищо, но видя изражението на безпомощен бяс по лицето на Джеймс Тагарт. Хората гледаха Тагарт и очакваха отговор. Проблемът не ги интересуваше, по-скоро се забавляваха от гледката на нечие притеснение. Тагарт постигна покровителствена усмивка.

— Не очакваш да приема това сериозно, нали? — попита той.

— Беше време — отговори Франсиско, — когато аз не вярвах, че който и да е може да го приеме на сериозно. Грешах.

— Това е възмутително! — започна да се надига гласът на Тагарт. — Абсолютно нечувано е да се отнасяш към обществените си отговорности с такава безразсъдна лековатост!

Той се обърна и бързо се отдалечи. Франсиско вдигна рамене и разтвори ръце:

— Виждате ли? Не мислех, че искаш да говориш с мен.

Риърдън стоеше сам, далеч в другия край на стаята. Филип го забеляза, приближи се и махна на Лилиан, за да я извика.

— Лилиан, не мисля, че Хенри се забавлява — каза той с усмивка, не можеше да се каже дали подигравката в усмивката му е насочена към Лилиан или към Риърдън. — Не можем ли да направим нещо по въпроса?

— Глупости — каза Риърдън.

— Ще ми се да знаех какво да направя по този въпрос, Филип — каза Лилиан. — Винаги съм искала Хенри да се научи да се отпуска. Той е толкова мрачно сериозен за всичко. Такъв строг пуритан е. Винаги съм искала да го видя пиян, поне веднъж. Но се предадох. Ти какво предлагаш?

— Ами не знам! Но не бива да стои тук сам.

— Зарежи — каза Риърдън. И докато си мислеше мъгляво, че не иска да нарани чувствата им, той не можа да се спре да не добави: — Нямате представа колко усилено се опитвам да ме оставят на мира.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Лилиан на Филип. — Да се наслаждаваш на живота и на хората не е толкова просто, колкото да излееш един тон стомана. Интелектуалните стремежи не се научават на пазара.

Филип се изсмя.

— Не се притеснявам за интелектуалните му стремежи. Колко си сигурна за пуританството, Лилиан? Ако бях на твое място, нямаше да го оставям свободно да се оглежда наоколо. Има твърде много красиви жени тази вечер.

— Хенри да се занимава с мисли за изневяра? Ласкаеш го, Филип. Надценяваш куража му — тя се усмихна студено за кратък и подчертан момент, после се отдалечи. Риърдън погледна брат си.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш?

— Спри да се правиш на пуритан! Не носиш ли на майтап?

Докато се движеше безцелно из тълпата, Дагни се чудеше защо е приела поканата за това парти. Отговорът я учуди: защото искаше да види Ханк Риърдън. Докато го наблюдаваше в тълпата, тя осъзна контраста за пръв път. Лицата на другите изглеждаха като сбор от взаимозаменяеми черти, всяко лице се просмукваше и преливаше в анонимността да прилича на останалите, и всички изглеждаха така, сякаш се разтапяха. Лицето на Риърдън, с острите си черти, със светлосините си очи и пепеляворуса коса, имаше твърдостта на лед — безкомпромисната чистота на линиите му го караха да изглежда сред другите така, сякаш той се движеше сред мъгла, уловен от лъч светлина.

Очите й продължаваха неволно да се връщат към него. Никога не го улови да гледа към нея. Тя не можеше да повярва, че я избягва нарочно, не можеше да има възможна причина за това; и все пак беше сигурна, че е така. Искаше да се доближи до него и да се убеди, че греши. Нещо я спираше и тя не можеше да разбере собственото си колебание.

Риърдън търпеливо понасяше разговора с майка си и две дами, които тя искаше той да забавлява с истории от неговата младост и борба. Той се подчиняваше и си казваше, че тя се гордее с него по свой собствен начин. Но той се чувстваше така, сякаш нещо в поведението й продължаваше да предполага, че тя се е грижила за него през всичките му битки и че тя е източникът на неговия успех. Беше доволен, когато го остави. След това отново избяга в убежището си до прозореца.

Остана там за малко, облягайки се на уединението си, сякаш беше физическа опора.

— Господин Риърдън — каза странно тих глас до него, — позволете ми да се представя. Казвам се Д’Анкония.

Риърдън се обърна удивен, поведението и гласът на Д’Анкония имаха свойство, на което рядко се беше натъквал преди: тон на истинско уважение.

— Приятно ми е — отговори той. Гласът му беше рязък и сух, но все пак отговори.

— Забелязах, че госпожа Риърдън се старае да избегне необходимостта да ме представи, и мога да отгатна причината. Бихте ли желали да напусна дома ви?

Това, че назова проблема, вместо да го избегне, се различаваше толкова много от обичайното поведение на мъжете, които познаваше, беше толкова внезапно, удивително облекчение, че Риърдън остана безмълвен за миг, изучавайки лицето на Д’Анкония. Франсиско го каза много просто — нито като упрек, нито като оправдание — по начин, който, странно, признаваше достойнството и на Риърдън, и неговото собствено.

— Не — каза Риърдън, — каквото и друго да сте отгатнали, не съм казвал това.

— Благодаря ви. В такъв случай ще ми позволите да говоря с вас.

— Защо бихте желали да говорите с мен?

— Мотивите ми не могат да ви заинтересуват в момента.

— А разговорът, който аз мога да водя, изобщо не би могъл да заинтересува вас.

— Грешите по отношение на един от двама ни, господин Риърдън, или и на двама ни. Дойдох на този прием единствено, за да се срещна с вас.

Ако досега в тона на Риърдън имаше леко веселие, сега той се втвърди и от него лъхна презрение.

— Започнахте, говорейки направо. Продължете така.

— Това и правя.

— За какво искате да ме видите? Да ме накарате да загубя пари?

Франсиско го погледна от упор.

— Да, в крайна сметка.

— Какво е този път? Златна мина?

Франсиско бавно поклати глава, съзнателната отмереност на движението му придаде оттенък на тъга.

— Не — каза той. — Няма да ви продавам нищо. Всъщност не съм се опитвал да продавам медната мина и на Джеймс Тагарт. Той сам дойде при мен. Вие не бихте.

Риърдън се разсмя.

— Ако разбирате толкова, поне имаме смислена основа за разговор. Продължете. Ако нямате предвид някаква шантава инвестиция, то защо искате да ме видите?

— За да се запозная с вас.

— Това не е отговор. Просто е друг начин да кажете същото нещо.

— Не съвсем, господин Риърдън.

— Освен ако нямате предвид, че го правите, за да спечелите доверието ми?

— Не. Не харесвам хората, които говорят или мислят с цел да спечелят нечие доверие. Ако действията ти са честни, нямаш нужда от откраднатото доверие на другите, а само от рационалното им възприятие. Човек, който си проси такъв празен морален чек, има нечестни намерения, независимо дали го признава пред себе си, или не.

Сепнатият поглед на Риърдън към него беше като неволно простряна ръка, която отчаяно опитва да намери опора. Погледът издаваше колко иска да намери тъкмо човек като този, когото виждаше. Сетне Риърдън сведе очи, почти ги затвори, бавно, изключвайки видяното и нуждата. Лицето му беше твърдо — изразяваше строгост, вътрешна строгост, насочена към самия него, изглеждаше сурово и самотно.

— Добре — безизразно каза той. — Какво искате, ако не моето доверие?

— Искам да се науча да ви разбирам.

— За какво?

— По моя лична причина, която няма нужда да ви засяга в момента.

— Какво искате да разберете за мен?

Франсиско мълчаливо погледна навън в мрака. Огънят от фабриката замираше. Имаше само леки червени багри, останали по хоризонта, достатъчни да откроят облаците, разкъсани от измъчената битка на бурята в небето. Неясни очертания продължаваха да вилнеят в пространството и да изчезват — очертанията на клони, но изглеждаха като въплътения бяс на вятъра.

— Ужасна нощ за всяко животно, останало без подслон в тази равнина — каза Франсиско д’Анкония. — Точно в такива случаи трябва да оценяваме значението на това да сме хора.

Риърдън не отговори веднага, сетне каза, отговаряйки сякаш на себе си, с оттенък на учудване в гласа си:

— Смешно…

— Какво?

— Казахте онова, което си мислех преди малко…

— Така ли?

— Само че нямах думи за него.

— Да ви кажа ли и останалите думи?

— Давайте.

— Стояхте тук и наблюдавахте бурята с най-голямата гордост, която човек може да изпита — защото можете да имате летни цветя и полуголи жени в къщата си в нощ като тази, като демонстрация на вашата победа над бурята. И ако не бяхте вие, повечето от хората тук щяха да бъдат оставени безпомощни на милостта на вятъра, в средата на някоя такава равнина.

— Откъде знаете това?

Докато задаваше въпроса, Риърдън разбра, че мъжът срещу него беше назовал не мислите му, а най-скришната му, най-личната му емоция, и че той, който никога не би признал емоциите си на когото и да е, беше изповядал това с въпроса си. Видя едно почти недоловимо трепване в очите на Франсиско, сякаш се усмихваше или си отбелязваше нещо.

— Какво знаете вие за такава гордост? — остро попита Риърдън, сякаш презрението във втория въпрос можеше да изтрие доверието в първия.

— Точно това чувствах и аз някога, когато бях млад.

Риърдън го погледна. В лицето на Франсиско нямаше нито подигравка, нито самосъжаление — фините, изваяни черти и ясните сини очи бяха в спокойна хармония, лицето беше открито за удар, нетрепващо.

— Защо искате да говорим за това? — попита Риърдън, подтикнат от моментно колебливо състрадание.

— Да речем — като един вид признателност, господин Риърдън.

— Признателност към мен?

— Ако я приемете.

Гласът на Риърдън стана твърд.

— Не съм искал вашето признание. Нямам нужда от него.

— Не съм казал, че имате нужда. Но от всички, които спасявате от бурята тази вечер, аз съм единственият, който ще ви го предложи.

След миг мълчание Риърдън попита тихо, почти със заплаха в гласа:

— Какво се опитвате да направите?

— Привличам вниманието ви върху същността на тези, за които работите.

— Трябва да си човек, който не е работил честно и ден през живота си, за да можеш да си помислиш или да кажеш това — в презрението в гласа на Риърдън имаше нотка облекчение, беше обезоръжен от съмнението в преценката си за характера на противника си, но сега отново се чувстваше сигурен. — Няма да ме разберете, ако ви кажа, че човекът, който работи, работи за себе си, дори и да мъкне цялата проклета тълпа от такива като вас със себе си. Сега аз ще предположа какво си мислите: давай, кажи, че това е зло, че си себичен, надут, жесток. Такъв съм. Изобщо не ме засягат тия глупости — да се работи за други. Аз не го правя.

За пръв път видя някаква лична реакция в очите на Франсиско — израз на нещо целеустремено и младо.

— Единственото грешно нещо в думите ви — отговори Франсиско — е, че изобщо позволявате някой да нарича това зло.

В невярващото мълчание на Риърдън той посочи тълпата в салона:

— Защо искате да ги мъкнете?

— Защото са тълпа отчаяни деца, които се борят да останат живи, отчаяно и с последни сили, докато аз дори не забелязвам товара.

— Защо не им го кажете?

— Кое?

— Че работите за себе си, а не за тях.

— Те го знаят.

— Разбира се, че го знаят. Всеки един от тях тук го знае. Но не мислят, че вие го знаете. И целта на техните усилия е да ви попречат да го разберете.

— Защо трябва да ми пука какво мислят?

— Защото това е битка, в която човек трябва да изрази позицията си ясно.

— Битка? Каква битка? Аз държа камшика. Не се бия с невъоръжени.

— Дали е така? Те имат оръжие срещу вас. То е единственото им оръжие, но е ужасно. Запитайте се някой път какво е.

— И къде го видяхте?

— В непростимия факт, че сте нещастен.

Риърдън можеше да приеме всякаква форма на упрек и присъда, която някой можеше да му отправи, но единствената човешка реакция, която не можеше да приеме, беше съжалението. Острието на студен, непокорен гняв го върна в цялостната същност на момента. Той каза, борейки се да не признае естеството на емоцията, която се надигаше в него:

— Що за безочливост си позволявате? Защо го правите?

— Да кажем — за да ви дам думите, които ви трябват, за времето, в което ще ви потрябват.

— Защо искате да говорите с мен по такъв въпрос?

— С надеждата, че ще го запомните.

Онова, което чувстваше, мислеше си Риърдън, е гняв от непонятния факт, че си беше позволил да се наслаждава на този разговор. Усети неясно, че е предаден, усети намек за непозната опасност.

— Нима очаквате да забравя какво сте? — попита той, знаейки, че тъкмо това е забравил.

— Изобщо не очаквам да мислите за мен.

Под гнева емоцията, която Риърдън не би признал, оставаше неопределена и необмислена — той я усещаше само като лека болка. Ако се беше изправил срещу нея, щеше да разбере, че все още чувства гласа на Франсиско да казва: „Аз съм единственият, който ще ти го предложи… ако го приемеш…“. Чуваше думите и странно тържествения тон на спокойния глас, както и необяснимия си отговор, нещо в него, което искаше да изкрещи: „Да!“, да приеме, да каже на този човек, че приема, че има нужда от това, въпреки че нямаше име за това, от което се нуждае — то не беше признателност, а и беше сигурен, че не признателност е имал предвид събеседникът му.

На глас каза:

— Не съм се опитвал да говоря с вас. Но вие поискахте и ще го чуете. За мен има само един вид човешка поквара — човекът без цел.

— Това е така.

— Мога да простя на всички други, те не са порочни, просто са безпомощни. Но вие сте от хората, на които на които не може да се прости.

— Тъкмо от греха на прошката искам да ви предупредя да се пазите.

— Имахте най-добрия шанс в живота. Какво направихте с него? Ако имате достатъчно ум, за да разберете всичко, което казахте, как изобщо можете да говорите с мен? Как можете да се изправите пред някого, след онова безотговорно унищожение, което извършихте в Мексико?

— Ваше право е да ме осъждате за него, ако искате.

Дагни стоеше на ъгъла на нишата с прозореца и слушаше. Те не я забелязваха. Беше ги видяла заедно и се беше приближила, привлечена от импулс, който не можеше да обясни и на който не можеше да се съпротивлява, изглеждаше жизненоважно да разбере какво си казват тези двама мъже.

Беше чула последните им няколко изречения. Никога не беше вярвала, че ще види Франсиско да поема удари. Можеше да смаже всеки противник в какъвто и да е сблъсък. Но стоеше там и дори не се опитваше да се защитава.

Знаеше, че това не е безразличие, познаваше лицето му достатъчно добре и виждаше усилието, което му струва спокойствието, виждаше едва забележимата линия на мускула, стегнат под бузата му.

— От всички хора, които живеят на гърба на чуждите способности — каза Риърдън, — вие сте единственият истински паразит.

— Дал съм ви повод да мислите така.

— Тогава какво право имате да говорите за значението на това да си човек? Тъкмо вие го предадохте.

— Съжалявам, че ви обидих с това, което с право можете да сметнете за нахалство.

Франсиско се поклони и се обърна, за да се отдалечи. Риърдън каза неволно, без да съзнава, че въпросът отрицава гнева му, че е молба да спре този човек и да го задържи:

— Какво искахте да разберете за мен?

Франсиско се обърна. Изразът на лицето му не беше се променил — все още излъчваше сериозен, вежлив респект.

— Вече го разбрах — отговори той.

Риърдън стоеше и го гледаше, докато той се смесваше с тълпата. Фигурите на един прислужник с кристален поднос и на доктор Причът, който се навеждаше, за да си избере още една филийка, скриха Франсиско от поглед. Риърдън погледна навън в тъмнината — виждаше се единствено вятърът.

Дагни пристъпи напред, когато той излезе от нишата, усмихна му се, канейки го открито на разговор. Той спря. Струваше й се, че е спрял с колебание. Тя заговори бързо, за да наруши тишината.

— Ханк, защо има толкова много интелектуалци с мародерски убеждения тук? Не бих ги пуснала в дома си.

Не това искаше да му каже. Но не знаеше какво точно иска да му каже — никога преди не беше се чувствала лишена от дар слово в негово присъствие.

Видя как очите му се присвиват, като затваряща се врата.

— Не виждам причина някой да не ги кани на парти — студено отвърна той.

— Не исках да критикувам избора ти на гости. Но… Опитвах се да не разбирам кой от тях е Бъртрам Скъдър. Ако разбера, ще го зашлевя — тя се опита да звучи непринудено. — Не искам да правя сцена, но не съм сигурна, че ще успея да се сдържа. Не можах да повярвам, когато някой ми каза, че госпожа Риърдън го е поканила.

— Аз го поканих.

— Но… — гласът й пропадна. — Защо?

— Не придавам никакво значение на подобни събития.

— Съжалявам, Ханк. Не знаех, че си толкова толерантен. Аз не съм.

Той не каза нищо.

— Знам, че не харесваш партитата. Както и аз. Но понякога се чудя… може би ние сме единствените, които всъщност могат да им се наслаждават.

— Опасявам се, че нямам талант за това.

— Не за това. Но мислиш ли, че някой от тези хора се наслаждава? Просто се мъчат да бъдат по-безчувствени и безцелни от обикновено. Да бъдат лековати и лишени от важност… Знаеш ли, мисля, че само ако човек се чувства невероятно важен, може да се почувства и истински лек.

— Не би ми хрумнало.

— Просто мисъл, която ме притеснява от време на време… Мислех си го на първия си бал… Продължих да си мисля, че партитата трябва да са чествания, а честванията трябва да са само за онези, крито имат какво да честват.

— Никога не съм мислил за това.

Тя не можеше да пригоди думите си към строгата официалност на поведението му, дори не можеше да повярва. Винаги бяха общували топло в кабинета му. Сега той беше като човек в тесен костюм.

— Ханк, погледни. Ако не познаваше никого от тези хора, нямаше ли да изглежда красиво? Светлините, дрехите, цялото въображение, което е било необходимо, за да го направи възможно…

Тя гледаше из стаята. Не забеляза, че той не последва погледа й. Той гледаше надолу към сенките на голото й рамо — меките, сини сенки, създадени от светлината, която падаше през кичурите на косата й.

— Защо сме оставили всичко на глупаците? Трябваше да бъде наше.

— В какъв смисъл?

— Не знам… Винаги съм очаквала приемите да са вълнуващи и бляскави, като някакво рядко питие — тя се засмя с нотка на тъга. — Но и аз не пия. Това е още един символ, който не означава онова, което е трябвало.

Той мълчеше и тя добави:

— Може би има нещо, което сме пропуснали.

— Нямам представа какво е то.

В проблясък на внезапна, отчаяна празнота, тя бе доволна, че той не е разбрал или отговорил, защото чувстваше неясно, че е разкрила твърде много, макар и да не знаеше какво е разкрила. Потръпна, а движението премина през извивката на рамото й като лека конвулсия.

— Просто една стара илюзия — безразлично каза тя. — Просто настроение, което се появява веднъж на една-две години. Само ми покажи последния ценови индекс на стоманата и ще забравя напълно за него.

Не знаеше, че очите му я следят, докато се отдалечаваше от него.

Тя се движеше бавно из стаята, без да поглежда никого. Забеляза малка група, струпана до незапалената камина. Стаята не беше студена, но те стояха там, сякаш усещаха комфорт от мисълта за несъществуващ огън.

— Не знам защо, но започвам да се страхувам от тъмнината. Не, не сега, само когато съм сама. Нощта ме плаши. Нощта като такава.

Говореше стара мома на години, от която лъхаше на добри обноски и безнадеждност. Трите жени и двамата мъже в групата бяха добре облечени, кожата на лицата им беше гладка и добре обгрижвана, но в поведението им личеше някакво притеснение, което държеше гласовете им с една степен по-тихи от нормалното и заличаваше разликите във възрастта им, като им придаваше все същия сив, износен вид. Това беше видът, който човек можеше да види навсякъде в група уважавани люде. Дагни спря и се заслуша.

— Но скъпа — попита един от тях, — защо трябва да те плаши?

— Не знам — каза старата мома. — Не ме е страх от зверове, обири или нещо такова. Но будувам по цяла нощ. Заспивам едва когато видя небето да избледнява. Много е странно. Всяка вечер, когато се стъмни, имам чувството, че е за последен път, че светлината на деня няма да се върне.

— Братовчедка ми, която живее на крайбрежието в Мейн, ми писа същото — каза една от жените.

— Снощи — продължи старата мома — останах будна заради стрелбата. Цяла нощ гърмяха оръдия, някъде далеч в морето. Нямаше проблясъци, нямаше нищо. Само експлозии, на дълги интервали, някъде в мъглата над Атлантика.

— Четох нещо за това във вестника тази сутрин. Упражнения по стрелба на бреговата охрана.

— Нищо подобно — безразлично каза старата мома. — Всички по крайбрежието знаят какво беше. Рагнар Данешолд. Бреговата охрана се опитваше да го хване.

— Рагнар Данешолд в залива Делауер? — ахна една жена.

— О, да. И казват, че не е за първи път.

— Хванали ли са го?

— Не.

Никой не може да го хване — каза един от мъжете.

— Народна република Норвегия е предложила награда от един милион долара за главата му.

— Това са ужасно много пари за главата на пират.

— Но как ще има ред, сигурност или планиране по света, ако някакъв пират се разхожда свободно из Седемте морета?

— Знаете ли какво е заловил снощи? — попита старата мома. — Големия кораб с хуманитарната помощ, който пращаме на Френската народна република.

— Какво прави със стоките, които завземе?

— А, това вече никой не знае.

— Веднъж срещнах един моряк, от кораб, който той е нападал и който го е виждал лично. Каза, че Рагнар Данешолд има най-чистата златоруса коса и най-страховитото лице в света, лице без намек за каквото и да е чувство. Морякът каза, че ако изобщо някога е имало човек без сърце, то това е той.

— Един мой племенник е виждал кораба на Рагнар Данешолд една нощ, близо до бреговете на Шотландия. Писа ми, че не е могъл да повярва на очите си. Корабът е бил по-добър от всеки друг във флота на Народна република Англия.

— Казват, че го крие в един от ония норвежки фиорди, където и Господ не може да го намери. Там са се криели викингите през Средновековието.

— Има награда за главата му и от Народна република Португалия. Както и от Народна република Турция.

— Казват, че в Норвегия това е национален скандал. Той произлиза от едно от най-добрите им семейства. Изгубили са парите си преди поколения, но името е едно от най-благородните. Руините на замъка им още съществуват. Баща му е епископ. Лишил го е от наследство и го е отлъчил от църквата. Но безрезултатно.

— Знаете ли, че Рагнар Данешолд е учил в нашата страна? Естествено. В университета „Патрик Хенри“.

— Нима е възможно?

— О, да. Можете да проверите.

— Това, което ме притеснява… Вижте, не ми харесва. Не ми харесва това, че се появява точно тук, в наши собствени води. Мислех, че такива неща могат да се случат единствено в пустошта. Само в Европа. Но престъпник от такъв мащаб да действа в Делауер, в наши дни!

— Видели са го и близо до Нантъкет. И в Бар Харбър. Помолили са вестниците да не пишат за това.

— Защо?

— Не искат хората да знаят, че флотът не може да се справи с него.

— Не ми харесва. Изглежда странно. Сякаш е нещо, излязло от Средновековието.

Дагни погледна нагоре. Видя Франсиско д’Анкония да стои на няколко крачки. Гледаше я с някакво подчертано любопитство, очите му бяха подигравателни.

— Живеем в странен свят — каза старата мома с нисък глас.

— Прочетох една статия — равно каза една жена. — В нея се казваше, че неприятните времена са добри за нас. Добре е, че хората обедняват. Да търпиш лишения е морална добродетел.

— Сигурно е така — каза неубедено друга.

— Не бива да се притесняваме. Чух една реч, според която е безполезно да се притесняваме или да обвиняваме някого. Никой не може да промени начина си на действие, просто обстоятелствата са го направили така. Не можем да направим нищо за каквото и да е. Трябва да се научим да го понасяме.

— Така или иначе, каква е ползата? Каква е съдбата на човека? Не е ли била винаги да се надява, но никога да не постига? Мъдрецът е единственият, който не се опитва да се надява.

— Това е правилното отношение.

— Не знам… Вече не знам кое е правилно… Как изобщо можем да разберем?

— Така или иначе, кой е Джон Голт?

Дагни се извърна рязко и се отдалечи. Една от жените я последва.

— Но аз наистина знам — каза тя с мек, тайнствен глас, сякаш споделяше тайна.

— Какво знаете?

— Знам кой е Джон Голт.

— Кой? — попита напрегнато Дагни и спря.

— Познавам човек, който е познавал лично Джон Голт. Този човек е стар приятел на една моя леля. Бил е там и е видял случката. Знаете ли легендата за Атлантида, госпожице Тагарт?

— За какво?

— За Атлантида.

— Ами… смътно.

— Островите на блажените. Така са ги наричали гърците преди хиляди години. Казвали, че Атлантида е място, на което живеят героичните духове, в щастие, непознато на останалата част от света. Място, до което само духовете на героите имали достъп, и което достигали без да умират, защото носели в себе си тайната на живота. Дори и тогава Атлантида била изгубена за човечеството. Но гърците знаели, че е съществувала. Опитвали се да я намерят. Някои от тях твърдели, че е под земята, скрита в сърцето й. Но повечето от тях твърдели, че е остров. Блестящ остров в Западния океан. Може би са мислели за Америка. Така и не я открили. А векове след това хората казвали, че това е само легенда. Не й вярвали, но не спирали да я търсят, защото знаели, че трябва да я открият.

— Добре, ами Джон Голт?

— Той я е намерил.

Интересът на Дагни беше изчезнал.

— Кой е бил той?

— Джон Голт бил милионер, човек с неоценими богатства. Плавал на яхтата си една нощ в средата на Атлантика, борейки се с най-лошата буря, разразявала се някога над света, когато я намерил. Видял я в дълбините, където била потънала, за да избегне досега на хората. Видял кулите на Атлантида да блестят на дъното на океана. Била такава гледка, че който веднъж я видел, не искал повече да гледа останалия свят. Джон Голт потопил кораба си и потънал с целия си екипаж. Всички избрали да го направят. Моят приятел бил единственият оцелял.

— Колко интересно.

— Моят приятел го е видял със собствените си очи — каза жената обидено. — Станало е преди много години. Но семейството на Джон Голт потулило историята.

— И какво е станало с богатството му? Не си спомням да съм чувала някога за богатството на Голт.

— Потънало с него — враждебно добави жената. — Не е необходимо да вярвате.

— Госпожица Тагарт не вярва — каза Франсиско д’Анкония, — но аз вярвам.

Те се обърнаха. Той ги беше последвал и ги гледаше с нахалството на преувеличена убеденост.

— Нима сте вярвали някога в каквото и да е, сеньор Д’Анкония? — ядосано попита жената.

— Не, госпожо.

Той се разсмя на рязкото й отдалечаване. Дагни попита студено:

— Къде е смешното?

— Смешното е тази глупачка. Не знае, че всъщност казва истината.

— Да не би да очакваш да повярвам?

— Не.

— Тогава какво ти е толкова забавно?

— Доста неща наоколо. За теб не е ли?

— Не.

— Е, това е едно от нещата, които намирам за забавни.

— Франсиско, би ли ме оставил на мира?

— Вече съм го направил. Не забеляза ли, че ти ме заговори първа тази вечер?

— Защо продължаваш да ме зяпаш?

— От любопитство.

— За какво?

— За реакцията ти към нещата, които не намираш за забавни.

— Защо трябва да те интересува реакцията ми към каквото и да е?

— Това си е моят начин да се забавлявам, което между другото ти не правиш, нали, Дагни? Освен това ти си единствената жена тук, която си заслужава да се гледа.

Тя стоеше предизвикателно спокойно, защото в противен случай начинът, по който той я гледаше, изискваше да си тръгне ядосано. Стоеше както винаги, изправена и твърда, с нетърпеливо вдигната глава. Това беше лишената от женственост поза на управник. Но голото й рамо издаваше крехкостта на тялото под черната рокля, а позата само я правеше още по-женствена. Гордата сила ставаше предизвикателство пред нечия по-голяма сила, а крехкостта напомняше, че предизвикателството може да бъде победено. Тя не го осъзнаваше. Не беше срещала никого, способен да го види.

Той каза, гледайки надолу към тялото й:

— Дагни, какво великолепно прахосничество!

Тя трябваше да се обърне и да избяга. Чувстваше как се изчервява, за пръв път от години: изчервяваше се, защото изведнъж разбра, че думите му бяха назовали онова, което тя бе чувствала цяла вечер.

Тя избяга, опитвайки се да не мисли. Музиката я спря. Беше внезапен изблик от радиото. Тя забеляза Морт Лиди, който го беше пуснал, махайки на група приятели и крещейки:

— Ето го! Това е! Искам да го чуя!

Изригналият звук беше увертюрата на Четвъртия концерт на Хали. Той се издигаше в измъчен триумф и говореше за отрицанието на болката, като химн за далечно видение. След това нотите се разбиха. Сякаш шепа кал и камъчета беше хвърлена по музиката, а онова, което последва, беше звукът от стичането на калта и падането на камъчетата. Концертът на Хали се заклатушка и се превърна в популярен мотив. Мелодията му беше разкъсана, а дупките й — запълнени с хълцане. Великият израз на радост беше станал като дърдорене в бар. И все пак остатъците от мелодията на Хали му придаваха форма — именно мелодията го поддържаше като гръбначен стълб.

— Доста добре, нали? — самохвално и нервно се хилеше Морт Лиди на приятелите си. — Доста добре, а? Най-добрата филмова музика на годината. Докара ми награда. Докара ми дългосрочен договор. Да, това е моята музика за „Небе в задния ти двор“.

Дагни стоеше и гледаше стаята, сякаш едното сетиво можеше да замести другото, гледката да изгони звука. Бавно въртеше глава в кръг, опитвайки се да намери опора някъде. Видя Франсиско облегнат на една колона, със скръстени ръце, гледаше право към нея и се смееше.

Не трепери така, мислеше си. Измъкни се оттук. Това беше наближаването на гняв, който не можеше да контролира. Не казвай нищо. Движи се равномерно. Измъкни се.

Беше започнала да върви, внимателно, много бавно. Чу думите на Лилиан и спря. Лилиан го беше казвала много пъти тази вечер, в отговор на същия въпрос, но Дагни го чуваше за пръв път.

— Това ли? — казваше Лилиан, протягайки ръката си с металната гривна, за да я огледат две доста наконтени дами. — А, не, не е от железарията, а е много специален подарък от мъжа ми. Ами да, разбира се, че е ужасно. Но не виждате ли? Предполага се, че трябва да е безценно. Разбира се, бих го сменила за обикновена диамантена гривна по всяко време, но някак си май никой няма да ми предложи такава срещу него, макар и да е толкова ценно. Защо ли? Скъпа, това е първото нещо, направено изобщо от риърдънов метал.

Дагни не виждаше стаята. Не чуваше музиката. Чувстваше натиска на мъртва тишина в тъпанчетата си. Не знаеше какво е станало преди това, нито пък онова, което трябваше да стане впоследствие. Не разпознаваше участниците, нито себе си, нито Лилиан, нито Риърдън, нито значението на действията си. Беше един-единствен миг, поразил я извън контекста. Беше чула. Гледаше гривната от синьо-зелен метал.

Усети как нещо се изтръгва от китката й и чу собствения си глас да казва в пълна тишина, съвсем спокойно, глас, студен като скелет, оголен от всякаква емоция.

— Ако не си такава страхливка, за каквато те мисля, ще я размениш.

На дланта на ръката си протягаше диамантената си гривна на Лилиан.

— Не говорите сериозно, нали, госпожице Тагарт? — каза женски глас. Не беше гласът на Лилиан, очите на Лилиан бяха приковани в нея. Видя ги. Лилиан знаеше, че говори сериозно.

— Дай ми тази гривна — каза Дагни, вдигайки по-високо дланта си, през която проблясваше диамантената верижка.

— Това е ужасно! — извика някаква жена. Беше странно, че викът се открои толкова остро. Сетне Дагни разбра, че около тях са застанали хора, които стоят и мълчат. Сега чуваше звуковете, дори музиката — беше обезобразеният концерт на Хали, някъде далеч. Видя лицето на Риърдън. Гледаше така, сякаш нещо в самия него беше обезобразено като музиката, тя не знаеше от какво. Той ги наблюдаваше. Устата на Лилиан се изкриви във формата на полумесец. Наподобяваше усмивка. Тя рязко откачи металната гривна, хвърли я на дланта на Дагни и взе диамантената верижка.

— Благодаря ви, госпожице Тагарт — каза тя.

Пръстите на Дагни се сключиха около метала. Чувстваше единствено това, нищо друго.

Лилиан се обърна, защото Риърдън се беше приближил. Той взе диамантената гривна от ръката й, закачи я на китката й, вдигна ръката й до устните си и я целуна. Не погледна Дагни.

Лилиан се засмя — весело, с лекота, привлекателно, връщайки стаята към обичайното й настроение.

— Можете да си я получите обратно, госпожице Тагарт, когато промените мнението си — каза тя.

Дагни се беше обърнала. Чувстваше се спокойна и свободна. Напрежението си беше отишло. Нуждата да се измъкне беше изчезнала.

Тя закопча металната гривна на китката си. Харесваше й да усеща тежестта й върху кожата си. Необяснимо, но почувства полъх на женска суета, нещо, което никога не бе изпитвала преди: желанието да я видят да носи точно това украшение.

Чуваше откъслечно възмутени гласове в далечината:

— Най-обидния жест, който някога съм виждала… Беше злобно… Радвам се, че Лилиан й го върна… Пада й се, ако толкова иска да изхвърли няколко хиляди долара…

През останалата част от вечерта Риърдън остана до жена си. Участваше в разговорите й, смееше се с приятелите й, изведнъж се беше превърнал в отдаден, внимателен, възхитен съпруг.

Прекосяваше стаята, носейки поднос с питиета, поискани от някого в групата на Лилиан — недодялан акт на непринуденост, който никой не беше го виждал да прави преди, — когато Дагни се приближи към него.

Тя спря и го погледна, сякаш бяха сами в кабинета му. Тя стоеше като управник, с вдигната глава. Той я погледна отгоре. В погледа му — от върховете на пръстите до лицето й, тялото й беше голо, облечено само с неговата метална гривна.

— Съжалявам, Ханк — каза тя, — но трябваше да го направя.

Очите му останаха безизразни, но тя изведнъж разбра какво чувства той — искаше да я зашлеви.

— Не беше необходимо — студено каза той и се отдалечи.

* * *

Беше много късно, когато Риърдън влезе в спалнята на жена си. Тя беше още будна. На нощната й масичка светеше лампа.

Тя лежеше в леглото, облегната на възглавници от светлозелен лен. Нощницата й беше от бледозелен сатен и тя я носеше с недокоснатото съвършенство на манекен от витрина, бляскавите й гънки изглеждаха така, сякаш опаковъчната хартия още шумоли около тях. Светлината, приглушена до оттенъка на ябълков цвят, падаше на масичка, на която имаше книга, чаша плодов сок и тоалетни аксесоари със сребрист блясък, като хирургически инструменти. Ръцете й имаха нюанса на порцелан. На устните й имаше намек за бледорозово червило. Не показваше признаци на изтощение след партито — никакъв признак на живот, който може да бъде изтощен. Мястото беше като декоративна композиция — дама, приготвила се за сън, която не бива да бъде безпокоена.

Той все още носеше вечерното си облекло, вратовръзката му беше разхлабена, а над лицето му висеше кичур коса. Тя го погледна без изненада, сякаш знаеше какво му беше причинил последният час в неговата стая.

Той я гледаше мълчаливо. Отдавна не беше влизал в стаята й. Стоеше и му се искаше и сега да не беше влязъл.

— Не е ли обичайно да си говорим, Хенри?

— Ако искаш.

— Бих желала да изпратиш един от блестящите си експерти от фабриката да погледне нашата пещ. Знаеш ли, че угасна на партито и Саймънс се измъчи, докато я запали отново?… Госпожа Уестън каза, че най-доброто ни постижение е готвачът ни — направо обожавала ордьоврите… Балф Юбанк каза много странно нещо, каза, че си кръстоносец с дим от фабричен комин вместо перо… Радвам се, че не харесваш Франсиско д’Анкония. Не мога да го търпя.

Той не си даде труда да обясни присъствието си, или да прикрие поражението, да го признае, като си тръгне. Изведнъж вече нямаше значение какво предполага или чувства тя. Той отиде до прозореца и остана там, загледан навън.

Защо се беше омъжила за него? Това беше въпрос, който не беше си задал в деня на сватбата им преди осем години. Оттогава, в измъчената си самота, той си го беше задавал много пъти. Не беше открил отговор.

Не беше заради положението или за пари. Тя произлизаше от старо семейство, което имаше и двете. Името на семейството й не беше сред най-известните и богатството им беше скромно, но и двете бяха достатъчни, за да й позволят да се включи във висшите кръгове на нюйоркското общество, където я беше срещнал. Преди девет години той се беше появил в Ню Йорк като експлозия, в отблясъка на успеха на „Риърдън стийл“, успех, който бе смятан за невъзможен от експертите на града. Именно неговото безразличие го направи зрелищен. Той не знаеше, че очакват да се опита да купи пътя си нагоре в обществото и че очакват удоволствието да му откажат. Той нямаше време да забележи разочарованието им.

Той колебливо посети няколкото обществени събития, на които беше канен от хора, които търсеха благосклонността му. Той не осъзнаваше, но те знаеха, че безупречната му вежливост беше просто снизходителност към хората, които бяха очаквали да го поставят на мястото му — към хората, които казваха, че епохата на достиженията е отминала.

Привличаше го строгостта на Лилиан — конфликтът между строгостта и поведението й. Той никога не беше харесвал когото и да е, нито пък беше очаквал да бъде харесван. Беше запленен от гледката на жена, която очевидно го преследва, но със също така очевидна съпротива, сякаш против волята си, сякаш борейки се с желание, от което се възмущава. Именно тя планира срещата им, след това се изправи студено срещу него, като че ли без да я е грижа, че той го знае. Говореше малко, обвита в мистерия, сякаш му казваше, че никога няма да пробие гордата й откъснатост, с някаква веселост, която се подиграваше и на нейното, и на неговото желание.

Не познаваше много жени. Беше се придвижвал към целта си, отхвърляйки всичко, което не е свързано с нея, както в света, така и в самия себе си. Посветеността на работата му беше като огъня, с който се справяше — огън, който изгаря всеки незначителен елемент, всяка нечистота в белия поток на чистия метал. Беше неспособен на половинчати чувства.

Но имаше моменти, когато чувстваше внезапен прилив на желание, толкова силен, че не можеше да бъде отдаден на някоя случайна среща. Беше му се отдавал в няколко редки случая през годините, с жени, които си мислеше, че харесва. След това чувстваше гневна празнота — защото беше търсил акт на победа, макар и да не знаеше от какво естество, но отговорът, който получаваше, беше само женско приемане на случайното удоволствие, а той разбираше съвсем ясно, че онова, което е спечелил, няма никакъв смисъл. Оставаше не с чувство на постижение, а с чувство за собствената си деградация. Започна да мрази желанието си. Бореше се с него. Стигна до там да повярва в доктрината, че желанието му е изцяло физическо, не произлиза от съзнанието, а от материята, и той се бунтуваше срещу мисълта, че плътта му може да бъде свободна да избира изборът й е глух за волята на ума му. Беше прекарал живота си в мини и фабрики, оформяйки материята съгласно желанията си, със силата на ума си, и за него беше непоносимо, че не може да контролира материята на собственото си тяло. Бореше се с това. Беше спечелил всичките си битки срещу неодушевената природа, но точно тази загуби.

Трудността на завоеванието го накара да желае Лилиан.

Тя изглеждаше като жена, която очаква и заслужава пиедестал — това го караше да иска да я довлече в леглото си. Да я довлече, такива бяха думите в съзнанието му, те му причиняваха мрачно удоволствие, чувството за победа, която си струва да се извоюва.

Не можеше да разбере защо — мислеше, че е някакъв неприличен конфликт, знак за тайна поквара в него, — защо усеща в същото време дълбока гордост при мисълта да даде на някоя жена титлата своя съпруга. Чувството беше тържествено и бляскаво, почти сякаш желае да почете една жена, като я притежава.

Лилиан като че ли се вписваше в образа, който той несъзнателно носеше и несъзнателно желаеше да открие — той виждаше грацията, гордостта, чистотата, — останалото беше самият той. Не знаеше, че гледа в отражение.

Спомни си деня, в който Лилиан дойде от Ню Йорк в кабинета му, внезапно решила, и го накара да я разведе из завода. Чу мек, нисък, бездиханен тон — тон на възхищение, който растеше в гласа й, докато го разпитваше за работата му и оглеждаше мястото. Той гледаше изящната й фигура да се движи на фона на бликащите от пещите пламъци, а леките, бързи стъпки на високите й токчета да се препъват из купчините шлака, докато крачеше решително до него.

Погледът в очите й, докато гледаше как се излива една пещ стомана, беше като собственото му чувство, направено видимо. Когато очите й се издигнаха към лицето му, той видя същия поглед, но усилен до степен, която я караше да изглежда безпомощна и смълчана. На вечерята същата вечер той я помоли да се омъжи за него.

Отне му известно време след брака, за да признае пред себе си, че това е мъчение. Още си спомняше нощта, когато го беше признал, когато си беше казал — с обтегнати вени на китките, докато стоеше до леглото, гледайки надолу към Лилиан, — че си заслужава мъчението и че ще го понесе. Лилиан не го гледаше — тя оправяше косата си.

— Сега може ли да отида да спя? — попита тя.

Никога не беше възразявала, никога не му беше отказвала каквото и да е, подчиняваше се винаги, когато той го пожелаеше. Подчиняваше се, сякаш се съобразяваше с правилото, че понякога е нейно задължение да се превръща в неодушевен предмет, предназначен за употреба от съпруга й.

Тя не го порицаваше. Ясно даваше да се разбере, че смята за нормално мъжете да имат позорни инстинкти, които представляват тайната, грозната част от брака. Тя беше снизходително толерантна. Усмихваше се с развеселено отвращение на силата на онова, което той изпитваше.

— Това е най-позорното развлечение, което познавам — веднъж му каза тя, — но никога не съм поддържала илюзията, че мъжете са по-висши от животните.

Желанието му към нея беше умряло през първата седмица от брака им. Онова, което беше останало, беше просто нужда, която той не можеше да унищожи. Никога не беше влизал в публичен дом — понякога си мислеше, че самобичуването, което ще преживее там, не може да е по-лошо от това, което усещаше, когато биваше принуден да влезе в спалнята на жена си.

Често я заварваше да чете книга. Тя я отместваше, отбелязвайки страницата с бяла лента. Когато той лежеше изтощен, със затворени очи, все още задъхан, тя палеше лампата, взимаше книгата и продължаваше да чете.

Той си казваше, че заслужава мъчението, защото си беше пожелал никога да не я докосва отново и никога не успяваше да издържи на решението си. Презираше се за това. Презираше нуждата, в която нямаше и частица наслада или смисъл, която беше се превърнала просто в нужда от женско тяло, безименно тяло, принадлежащо на жена, която трябваше да забрави, докато я държи в прегръдките си. Убеждаваше се все повече, че тази нужда е поквара.

Не осъждаше Лилиан. Изпитваше към нея тъжно, безразлично уважение. Омразата му към собственото му желание го беше накарала да приеме доктрината, че жените са чисти и че чистата жена е неспособна на физическо удоволствие.

През тихата агония на годините на брака им имаше само една мисъл, която той не можеше да си позволи: мисълта за изневяра. Беше дал дума. Възнамеряваше да я спази. Това не беше вярност към Лилиан — не личността на Лилиан искаше да защити от безчестие, а личността на съпругата си.

Тъкмо за това си мислеше сега, застанал до прозореца. Не искаше да влиза в стаята й. Беше се борил срещу това. Беше се борил още по-ожесточено срещу осъзнаването на конкретната причина, поради която нямаше да го понесе тази вечер. Сетне, като я видя, изведнъж разбра, че няма да я докосне. Причината, която го беше довела тук тази вечер, беше същата, която го правеше невъзможно.

Стоеше неподвижен, усещайки се свободен от желанието, усещайки мрачното успокоение на безразличието към тялото си, към тази стая, дори към присъствието й тук. Беше се отвърнал от нея, за да не вижда лакираната й непорочност. Смяташе, че трябва да усеща уважение. Но усещаше погнуса.

— … но доктор Причът каза, че нашата култура умира, защото университетите ни трябва да зависят от подаянията на месарите, железарите и доставчиците на закуски.

Защо ли се беше омъжила за него? Този ясен, свеж глас не говореше наслуки. Тя знаеше защо е дошъл тук. Знаеше какво ще му причини, ако я види да взима малка сребърна пила и да продължи да говори весело, пилейки ноктите си. Говореше за партито.

Но не спомена Бъртрам Скъдър, нито Дагни Тагарт.

Какво беше търсила в брака си с него? Той усещаше присъствието на някаква студена, движеща сила в нея, но не намираше в това нищо осъдително. Никога не се бе опитвала да го използва. Не искаше нищо от него. Не намираше удовлетворение в престижа на индустриалната мощ — презираше я, предпочиташе собствения си приятелски кръг. Не преследваше пари — харчеше малко и беше безразлична към екстравагантността, която той можеше да си позволи. Той нямаше право да я обвинява или дори да прекрати връзката. Тя беше почтена съпруга в техния брак. Не искаше нищо материално от него.

Той се обърна и я погледна уморено.

— Следващия път, когато даваш прием — каза той, — се придържай към собствената си тълпа. Не кани хора, за които мислиш, че са ми приятели. Не държа да ги срещам в общество.

Тя се засмя, изненадана и поласкана.

— Не те обвинявам, скъпи — каза тя.

Той излезе, без да добави нищо.

Какво искаше от него? Какво преследваше? Във Вселената, която той познаваше, нямаше отговор.