Айн Ранд
Атлас изправи рамене (17)

Глава XVII
Мораториумът върху мозъците

— Къде беше през цялото това време? — попита Еди Уилърс работника в подземната столова и добави с усмивка, която беше едновременно молба, извинение и признание за отчаяние. — О, знам, че именно аз стоя далеч от това място от няколко седмици — усмивката изглеждаше като усилие на сакато дете, което се опитва пипнешком да направи движение, на което никога повече няма да е способно. — Идвах тук веднъж, преди около две седмици, но теб те нямаше. Уплаших се, че си се махнал… толкова много хора изчезват без предупреждение. Чувам, че стотици скитат из страната. Полицията ги арестува за това, че са напуснали работата си, наричат ги дезертьори, но са прекалено много, а в затвора нямат храна, така че на никого не му пука вече, независимо какво става. Чувам, че дезертьорите просто се мотаят и вършат по някоя нередовна работа, или дори по-лошо — кой може да предложи дори нередовна работа в наши дни?… Губим най-добрите си хора, тези, които са били в компанията двайсет години или повече. Защо трябваше да ги приковават към работните им места? Тези хора никога не са мислили да напускат, но сега го правят и при най-малкото неразбирателство, просто хвърлят инструментите и излизат, по всяко време на деня и нощта, изоставят ни притиснати до стената — хората, които скачаха от леглата си и тичаха, ако компанията имаше нужда от тях… Трябва да видиш какви отрепки наемаме, за да запълним свободните места. Някои от тях са добронамерени, но се боят и от сенките си. Другите са такъв боклук, за какъвто не съм и мислел, че съществува — получават работата и знаят, че не можем да ги изхвърлим, след като веднъж сме ги взели, така че дават да се разбере, че не възнамеряват да работят за заплатата си и никога не са възнамерявали. Те са от ония, на които им харесва — харесва им сегашното положение. Можеш ли да си представиш, че има човешки същества, на които им харесва? Е, има… Разбираш ли, не мисля, че наистина го вярвам — но всичко това, което ни се случва в момента. Вярно е, случва се, но не го вярвам. Продължавам да си мисля, че лудостта е състояние, в което човек не може да каже кое е реално. И все пак онова, което сега е реално, е лудост — и ако го приема за реално, ще трябва да си загубя ума, нали? Продължавам да работя и да си казвам, че това е „Тагарт Трансконтинентал“. Продължавам да я чакам да се върне, вратата да се отвори всеки момент и… Боже, не бива да казвам това!… Какво? Знаеше ли? Знаеше, че си е тръгнала?… Пазят го в тайна. Но мисля, че всички го знаят, само дето никой не трябва да го казва. Разправят на хората, че е в отпуск. Още е вписана като оперативен вицепрезидент. Мисля, че Джим и аз сме единствените, които знаят, че е напуснала завинаги. Джим е уплашен до смърт, че неговите приятели във Вашингтон ще си го изкарат на него, ако се разбере, че си е отишла. Предполага се, че това е унищожително за обществения морал, ако някоя видна личност напусне, а Джим не иска да знаят, че има дезертьор в собственото си семейство… Но това не е всичко. Джим се страхува, че акционерите, служителите и изобщо всички, с които работи, ще загубят и последното си доверие в „Тагарт Трансконтинентал“, ако научат, че е напуснала. Доверие! Човек би помислил, че това вече няма значение, тъй като никой от тях не може да направи каквото и да е по въпроса. И все пак Джим знае, че трябва да запазим някакво подобие на величието, което притежаваше някога „Тагарт Трансконтинентал“. И знае, че остатъка от него си отиде с нея… Не, не знаят къде е… Да, аз знам, но няма да им кажа. Аз съм единственият, който знае… О, да, опитаха се да разберат. Опитаха се да ме подведат по всякакъв начин, но няма смисъл. Няма да кажа на никого… Трябва да видиш дресирания тюлен, който сега заема нейното място, новият оперативен вицепрезидент. Естествено, че имаме такъв — така де, и имаме, и нямаме. Като всичко, което правят сега — хем го има, хем го няма, все тая. Името му е Клифтън Лоуси, от личния персонал на Джим, блестящ, прогресивен млад човек на четирийсет и седем, приятел на Джим. Уж само я замества, но седи в кабинета й и всички знаем, че той е новият оперативен вицепрезидент.

Дава заповеди — така де, старае се да не го хванат да издава истинска заповед. Работи усилено, за да се увери, че нито едно решение не може да му бъде приписано като негово, така че да не го упрекват за нищо. Виждаш ли, целта му не е да управлява железопътна компания, а да си запази работата. Не иска да се занимава с влакове, а да достави удоволствие на Джим. Не му пука дали и един влак се движи, стига да направи добро впечатление на Джим и на момчетата във Вашингтон. До момента господин Клифтън Лоуси успя да обвини несправедливо двама души: един млад асистент, за това, че не е изпълнил някаква заповед, която господин Лоуси никога не е давал, и мениджъра по товарите, за това, че е издал заповед, която господин Лоуси беше дал, само дето мениджърът по товарите не можеше да го докаже. И двамата бяха уволнени официално по нареждане на Комисията по унификация… Когато нещата вървят добре, което никога не е за по-дълго от половин час, господин Лоуси ни напомня, че „това не е времето на госпожица Тагарт“. При първия знак за неприятности той ме привиква в кабинета си и ме пита — нехайно, по средата на възможно най-несвързаните с темата глупости — какво е правила госпожица Тагарт при подобна ситуация. Казвам му каквото мога. На себе си казвам, че това е „Тагарт Трансконтинентал“ и… че животът на хиляди пътници в десетките ни влакове зависи от нашите решения. Помежду извънредните ситуации господин Лоуси прави всичко възможно, за да бъде груб с мен — да не би да си помисля, че има нужда от мен. Поставил си е за цел да промени всичко, което правеше тя, във всяко маловажно отношение, но е ужасно внимателен да не промени нищо важно. Единственият проблем е, че невинаги може да каже кое какво е… В първия си ден в кабинета й ми каза, че не е добра идея да има портрет на Нат Тагарт на стената — „Нат Тагарт“, каза ми, „е част от едно мрачно минало, от ерата на себична алчност, той не е символ на нашата съвременна, прогресивна политика, така че прави лошо впечатление — хората могат да ме идентифицират с него“ „Не, не могат“, казах аз, но махнах картината от стената… Какво? Не, тя не знае нищо. Не съм говорил с нея. Нито веднъж. Тя ми каза да не го правя… Миналата седмица за малко да напусна. Заради специалния влак на Чик. Господин Чик Морисън от Вашингтон, който и да е той, дяволите да го вземат, тръгнал да изнася речи из цялата страна — да говори за директивата и да възстановява морала на хората, понеже нещата се разпадат навсякъде. Поискал специален влак, за себе си и другарчетата си — спален вагон, салон и вагон-ресторант с бар. Комисията по унификация му дала разрешение да пътува със сто мили в час, защото, пишеше в решението, това не било пътуване с цел печалба. Е, така е. Това е пътуване с цел да убеждава хората да продължават да си трошат гръбнаците в правене на печалба, за да издържат хора, които са по-висши, защото не изкарват нищо. Неприятностите започнаха, когато господин Чик Морисън поиска дизелов локомотив за влака си. Нямахме какво да му дадем. Всеки наш дизел е на пътя, тегли „Комет“ или трансконтиненталните товарни влакове, и никъде по системата нямаше излишен, освен… е, това беше изключение, което нямаше да спомена на господин Клифтън Лоуси. Господин Лоуси вдигна страшен шум, крещеше, че ако ще и светът да се провали, ние не можем да откажем на искане от господин Чик Морисън. Не знам кой проклет глупак накрая му е казал за един резервен дизелов локомотив, който държим в Уинстън, Колорадо, на входа на тунела. Знаеш как се трошат дизелите сега, всички изживяват последните си дни, така че разбираш защо този трябваше да стои при тунела. Обясних това на господин Лоуси, заплаших го, умолявах го, казах му, че тя е определила като най-строго правило гара Уинстън да не остава без допълнителен дизелов локомотив. Той ми напомни, че не е госпожица Тагарт, все едно мога да забравя, и че правилото е пълна глупост, защото нищо не е станало през всички тези години, така че Уинстън може да се справи и без дизел за няколко месеца, а той няма да се притеснява за някаква теоретична бъдеща катастрофа, когато сме изправени срещу реалната, практическа, непосредствена катастрофа да ядосаме господин Чик Морисън. В крайна сметка специалният влак на Чик получи дизела. Управителят на клона в Колорадо напусна. Господин Лоуси даде мястото на свой приятел. Аз исках да напусна. Никога не съм го желал толкова много. Но не го направих… Не, не ми се е обаждала. И дума не съм чул, откакто напусна. Защо продължаваш да ме разпитваш за нея? Забрави. Тя няма да се върне… Не знам на какво се надявам. На нищо, предполагам. Просто я карам ден за ден и се опитвам да не гледам напред. Първо се надявах, че някой ще ни спаси. Мислех, че може да е Ханк Риърдън. Но той се предаде. Не знам какво са му направили, за да го принудят да подпише, но знам, че трябва да е било нещо ужасно. Всички мислят така. Всички си шепнат за това и се чудят какъв натиск е упражнен върху него… Не, никой не знае. Не е правил публични изявления и отказва да види когото и да е… Но слушай, ще ти кажа нещо друго, за което всички шушукат. Ела по-близо? Не искам да говоря твърде високо. Казват, че Орън Бойл изглежда е знаел за директивата отдавна, преди седмици или месеци, защото бил започнал, бавно и тайно, да преустройва пещите си за производство на риърдънов метал, в един от по-малките заводи, някакво забутано местенце на брега в Мейн. Беше готов да започне да произвежда метала в момента, в който документът за изнудване — тоест протокола за дарение — на Риърдън беше подписан. Само че — чуй това — в нощта, преди да започнат, когато хората на Бойл загрявали пещите в онази фабрика, чули глас, не знаели дали идва от самолет, от радио или от някакъв високоговорител, но бил мъжки глас, който казал, че им дава десет минути да напуснат мястото. Махнали се. Тръгнали и не се и обърнали, защото гласът казал, че е Рагнар Данешолд. През следващия половин час заводът на Бойл бил изравнен със земята. Унищожен, пометен — камък върху камък не останал. Казват, че са го направили с далекобойни корабни оръдия, отнякъде далеч, от Атлантика. Никой не е видял кораба на Данешолд… Това шепнат хората. Вестниците не са отпечатали и дума. Момчетата във Вашингтон разправят, че това е само слух, разпространяван от паникьори… Не знам дали историята е вярна. Мисля, че е. Надявам се да е… Знаеш ли, когато бях на петнайсет, се чудех как някой човек може да стане престъпник, не можех да разбера какво го прави възможно. А сега се радвам, че Рагнар Данешолд е взривил онзи завод. Да го благослови Господ и да не позволява да го намерят, какъвто и да е и където и да се намира! Да, до там съм стигнал. Добре де, колко си мислят, че могат да издържат хората? Денем не се чувствам толкова зле, защото мога да потъна в работа и да не мисля, но нощем ме връхлита. Вече не мога да спя, лежа буден с часове… Да! Щом искаш да знаеш — да, защото се притеснявам за нея! Уплашен съм до смърт. Уудсток е просто мизерна дупка, на мили разстояние от всичко друго, а хижата на Тагарт е двайсет мили по-нататък, двайсет мили по един път със завои из една забравена от Бога гора. Откъде да знам какво може да й се случи там, сама, с тия банди, които скитат из цялата страна нощем, тъкмо в такива глухи места като Бъркшир? Знам, че не бива да мисля за това. Знам, че може да се грижи за себе си. Само ми се ще да ми беше драснала някой ред. Ще ми се да мога да отида там. Но тя ми каза да не го правя. Казах й, че ще чакам… Знаеш ли, радвам се, че си тук тази вечер. Помага ми… да си говоря с теб и… просто да те виждам тук. Няма да изчезнеш като всички други, нали? Какво? Другата седмица? О, в отпуск… За колко време? Как можеш да си позволиш цял месец отпуск? Ще ми се и аз да можех да си го позволя — да си взема цял месец неплатен отпуск. Но няма да ми позволят… Наистина ли? Завиждам ти… Нямаше да ти завиждам преди няколко години. Но сега — сега искам да се махна. Сега ти завиждам — че си могъл да си взимаш по един месец отпуск в продължение на дванайсет години.

* * *

Беше тъмен път, но водеше в нова посока. Риърдън излезе от завода, но не тръгна към къщи, а към Филаделфия. Разстоянието беше твърде голямо, за да върви пеша, но той искаше да го направи и тази вечер, както и през всички вечери от изминалата седмица. Чувстваше се умиротворен в празния мрак на полята, около него нямаше нищо освен черните силуети на дърветата, единственото движение беше това на тялото му и на клоните, които се люлееха на вятъра, единствените светлини — блещукането на светулките, което зърваше за миг през оградите. Двата часа между завода и града бяха времето му за почивка.

Беше се изнесъл от дома си в апартамент във Филаделфия. Не беше дал обяснение на майка си и на Филип, не беше казал нищо, освен че могат да останат в къщата, ако искат, и че госпожица Айвс ще се погрижи за сметките им. Беше ги помолил да кажат на Лилиан, когато се върне, че не бива да се опитва да го вижда. Те го бяха зяпнали в ужасено мълчание.

Беше дал на адвоката си празен подписан чек и беше казал:

— Уреди ми развод. На каквото и да е основание, на каквато и да е цена. Не ме интересува какви средства ще използваш, колко съдии ще купиш и дали ще решиш да окаляш жена ми. Прави каквото трябва. Но няма да има издръжка или договорка за имуществото.

Адвокатът го беше погледнал с намек за мъдра, тъжна усмивка, сякаш беше очаквал това отдавна да стане. Беше отвърнал:

— Добре, Ханк. Може да се уреди. Но ще отнеме време.

— Направи го възможно най-бързо.

Никой не беше го разпитвал за подписа под протокола за дарение. Но беше забелязал, че хората в завода го гледат с някакво изучаващо любопитство, сякаш очакваха да открият белези от физическо изтезание по тялото му. Той не изпитваше нищо, освен чувството за някакъв гладък, умиротворен залез — като слой шлака върху разтопен метал, който се втвърдява и поглъща последните светещи капки на нажежената до бяло маса отдолу. Не изпитваше нищо при мисълта за крадците, които сега щяха да произвеждат риърдънов метал. Желанието му да запази правата си върху него и да бъде единственият, който го продава с гордост беше неговата форма на уважение към другите хора, вярата, че да търгува с тях е акт на почит. Вярата, уважението и желанието си бяха отишли. Не го интересуваше какво правят хората, какво продават, откъде купуват метала му и дали някой от тях иска да знае, че е бил негов. Човешките силуети, които минаваха покрай него по улиците на града, бяха физически обекти без никакво значение. Селският пейзаж — с тъмнината, която изтриваше всяка следа от човешка дейност и оставяше само недокоснатата земя, която някога се беше научил да управлява — беше реален.

В джоба си носеше пистолет, както го беше посъветвал полицаят от патрулната кола, която обхождаше пътищата; бяха го предупредили, че вече няма път, който да е безопасен след мръкване. Той усещаше с безрадостна веселост, че имаше нужда от пистолета в завода, а не в мирната сигурност на самотата и нощта — какво можеше да му вземе някой гладен скитник, в сравнение с онова, което му беше отнето от хората, провъзгласили се негови защитници?

Вървеше бързо и без усилие, чувстваше се отпуснат заради действието, което беше естествено за него. Това беше периодът, в който се тренираше за самотата; помисли си: трябваше да се научи да живее, без да забелязва хората, защото сега това го парализираше от отвращение. Някога беше изградил цялото си състояние, започвайки с празни ръце — сега трябваше да изгради отново живота си, започвайки с празен дух.

Щеше да си даде малко време, за да се научи, и след това щеше да защити единствената несравнима с нищо ценност, която му беше останала — единственото желание, което беше останало — чисто и цялостно: щеше да отиде при Дагни. Две заповеди се бяха оформили в съзнанието му: едната беше дълг, другата — страстно желание. Първата беше никога да не й позволява да научи причината, поради която се беше предал на мародерите, другата беше да й каже думите, които би трябвало да е знаел още от първата им среща и би трябвало да й е казал в дома на Елис Уайът.

Нямаше нищо друго освен силната светлина на летните звезди, която да го води, но той можеше да различи пътя и останките от каменна ограда пред себе си — на ъгъла на един кръстопът в полето. Оградата вече не пазеше нищо — само поляна с плевели, една върба се беше навела над пътя, а някъде в далечината имаше останки от ферма, през покрива на която преминаваше звездна светлина. Той вървеше и си мислеше, че дори тази гледка все още може да има някаква стойност: обещаваше му отрязък от пространство, освободено от човешка намеса.

Мъжът, който излезе внезапно на пътя, изглежда се беше измъкнал иззад върбата, но толкова ловко, че сякаш беше изникнал от средата на пътя. Ръката на Риърдън се плъзна към пистолета в джоба му, но спря: знаеше — заради гордата стойка на тялото, заради правата линия на раменете на фона на звездното небе, — че мъжът не беше бандит. Когато чу гласа му, разбра, че не е и просяк.

— Бих желал да говоря с вас, господин Риърдън.

Гласът се отличаваше с твърдостта, яснотата и особената вежливост, характерни за хората, които са свикнали да издават заповеди.

— Давайте — каза Риърдън, — стига да не ме молите за помощ или пари.

Дрехите на мъжа бяха груби, но необичайно спретнати. Носеше тъмни панталони и тъмносин анорак, стегнат плътно около гърлото му, който удължаваше допълнително линиите на дългата му, стройна фигура. Носеше и тъмносиня шапка и единственото, което се виждаше от него в нощта, бяха ръцете му, лицето и кичур златисторуса коса на челото. Ръцете не държаха оръжие, само пакет, увит в грубо платно, с размерите на стек цигари.

— Не, господин Риърдън — каза той, — не мисля да ви моля за пари, а да ви ги върна.

— Да върнете пари?

— Да.

— Какви пари?

— Малко плащане по огромен дълг.

— Който дължите вие?

— Не, не аз. Това е само първа вноска, но искам да я приемете като доказателство, че ако и двамата живеем достатъчно дълго, всеки долар от този дълг ще ви бъде върнат.

— Какъв дълг?

— Парите, които са ви били отнети със сила.

Той протегна пакета към Риърдън, разтваряйки платното. Риърдън видя как звездната светлина пробягва като огън по гладка като огледало повърхност. Разбра от тежестта и повърхността, че държи кюлче чисто злато. Погледна от кюлчето към лицето на мъжа, но лицето изглеждаше по-твърдо и прикрито от повърхността на метала.

— Кой сте вие? — попита Риърдън.

— Приятел на онези, които нямат приятели.

— И дойдохте тук, за да ми дадете това?

— Да.

— Искате да кажете, че е трябвало да ме причакате през нощта, на самотен път, не за да ме оберете, а за да ми дадете кюлче злато?

— Да.

— Защо?

— Когато обирите се вършат на дневна светлина с одобрението на закона, както се прави в наши дни, тогава значи, че актовете на чест и компенсация трябва да се извършват подмолно.

— Какво ви кара да мислите, че бих приел подобен подарък?

— Това не е подарък, господин Риърдън. Това са собствените ви пари. Но трябва да ви помоля за една услуга. Това е изискване, а не условие, защото няма такова нещо като условна собственост, златото е ваше, така че можете да го използвате, както решите. Но аз рискувах живота си, за да ви го донеса тази вечер, така че ви моля, като услуга, да го запазите за бъдещето или да го похарчите за себе си. За собствения си комфорт и удоволствие. Не го предавайте, и най-вече, не го влагайте в бизнеса си.

— Защо?

— Защото искам да е от полза единствено за вас. Иначе ще наруша клетва, която съм дал отдавна, също както нарушавам всички правила, които съм си наложил, като говоря с вас тази вечер.

— Какво искате да кажете?

— Събирам тези пари за вас отдавна. Но възнамерявах да ви видя, да ви кажа и да ви ги дам много по-късно.

— Тогава защо го направихте?

— Защото не можех да търпя повече.

— Какво да търпите?

— Мислех, че съм видял всичко, което човек може да види, и че няма нещо, което да не мога да изтърпя да видя. Но когато ви отнеха риърдъновия метал, това вече беше твърде много, дори и за мен. Знам, че нямате нужда от това злато в момента. Онова, от което имате нужда, е справедливостта, която то представлява, и знанието, че има хора, които ги е грижа за справедливостта.

Борейки се да не се поддаде на емоцията, която чувстваше да се надига сред удивлението му, въпреки всичките си съмнения, Риърдън се опита да изучи лицето на човека, да потърси някаква следа, която да му помогне да разбере. Но лицето беше безизразно, не беше се променило нито веднъж, докато говореше — то изглеждаше така, сякаш мъжът беше изгубил способността си да чувства много отдавна и единственото, което му беше останало, бяха чертите, които изглеждаха неумолими и мъртви. Потрепервайки от учудване, Риърдън си помисли, че това не е лице на човек, а на ангел-отмъстител.

— Защо ви е грижа? — попита Риърдън. — Какво означавам за вас?

— Много повече, отколкото имате причини да подозирате. А аз имам приятел, за когото значите много повече, отколкото изобщо някога ще разберете. Той би дал всичко, за да бъде до вас днес. Но не може да дойде. Така че аз дойдох вместо него.

— Какъв приятел?

— Предпочитам да не го назовавам.

— Не казахте ли, че ви е отнело дълго време, за да съберете тези пари за мен?

— Събрал съм много повече от това — той посочи златото.

— Държа ги от ваше име и ще ви ги прехвърля, когато дойде моментът. Това е само мостра, като доказателство, че останалото съществува. И ако достигнете до деня, когато се окажете ограбен до последната си стотинка, искам да си спомните, че имате огромна банкова сметка, която ви чака.

— Каква сметка?

— Ако си помислите за всички пари, които са ви били отнети със сила, ще разберете, че в тази сметка има значителна сума.

— Как ги събрахте? Откъде взехте това злато?

— Взето е от онези, които ви ограбиха.

— Кой го взе?

— Аз.

— Кой сте вие?

— Рагнар Данешолд.

Риърдън се вгледа в него мълчаливо и продължително, след това пусна златото. Очите на Данешолд не го последваха към земята, а останаха приковани в Риърдън — без промяна или израз.

— Значи предпочитате да съм гражданин, който спазва закона, господин Риърдън? Ако е така, на кой закон да се подчиня? На директива 10–289 ли?

— Рагнар Данешолд… — каза Риърдън, сякаш виждаше цялото изминало десетилетие в неговата цялост, сякаш виждаше огромните размери на престъплението, разпростряло се през тези десет години и събрало се в две думи.

— Погледнете по-внимателно, господин Риърдън. Има само два начина на живот, които са ни останали в наши дни: да грабиш обезоръжени жертви или да си жертва, която работи в полза на собствените си мародери. Реших да не съм нито едно от двете.

— Решил сте да живеете чрез средствата на силата, като останалите.

— Да — открито. Честно, ако щете. Не ограбвам вързани хора със запушена уста, не искам жертвите ми да ми помагат, не им казвам, че действам за тяхно добро. Залагам живота си при всяка среща с хората и те имат шанс да изпитат оръдията и мозъците си срещу моите в честна битка. Честна? Аз съм сам срещу организираната сила, срещу оръдията, самолетите и бойните кораби на пет континента. Ако трябва да произнесете морална присъда, господин Риърдън, то кой е човекът с по-висок морал: аз или Уесли Мауч?

— Не мога да ви дам отговор — тихо каза Риърдън.

— Защо се шокирате, господин Риърдън? Аз просто се съобразявам със системата, която другите хора са установили. Ако те смятат, че силата е обичайно средство за общуване, аз им давам точно това, което искат. Ако вярват, че целта на моя живот е да им служа, нека приложат със сила вярата си. Ако вярват, че моят ум е тяхна собственост — да дойдат и да си го вземат.

— Но що за живот сте си избрали? На каква цел сте посветили ума си?

— На каузата на моята любов.

— Която е?

— Справедливостта.

— На която служите като пират?

— Като работя за деня, когато няма да се налага да бъда пират.

— Кой е този ден?

— Денят, в който ще сте свободен да извличате печалба от риърдъновия метал.

— Боже! — каза Риърдън, смеейки се, с отчаяние в гласа — Това ли е амбицията ви?

Лицето на Данешолд не помръдна.

— Да.

— Очаквате ли да видите този ден?

— Да. А вие?

— Не.

— Тогава какво очаквате, господин Риърдън?

— Нищо.

— За какво работите?

Риърдън го погледна.

— Защо ме питате?

— За да разберете защо аз не го правя.

— Не очаквайте някога да се съглася с престъпник.

— Не го очаквам. Но има няколко неща, които искам да ви помогна да видите.

— Дори и да са верни — нещата, които казахте — защо сте решили да бъдете бандит? Защо просто не се оттеглихте, като… — той спря.

— Като Елис Уайът ли, господин Риърдън? Като Андрю Стоктън? Като вашия приятел Кен Данагър?

— Да!

— А това щяхте ли да одобрите?

— Аз… — той спря, шокиран от собствените си думи. Следващият шок дойде от това, че видя Данешолд да се усмихва: все едно виждаше първите зелени листа на пролетта по изсечените равнини на айсберг. Риърдън разбра изведнъж, за пръв път, че лицето на Данешолд е повече от приятно, че има изумителната красота на физическото съвършенство — твърдите, горди черти, надменната уста на викингска статуя — и все пак той не го е доловил, сякаш мъртвата строгост на лицето възпираше неуместността на оценката. Но усмивката беше блестящо жива.

— Аз го одобрявам, господин Риърдън. Но си избрах своя собствена специална мисия. Преследвам човек, когото искам да унищожа. Той е умрял преди много векове, но докато последната следа от него не бъде изтрита от умовете на хората, няма да имаме приличен свят, в който да живеем.

— Какъв човек?

— Робин Худ.

Риърдън го погледна, без да разбира.

— Той е бил човекът, който грабел богатите и давал на бедните. Е, аз съм човекът, който граби бедните и дава на богатите или, ако трябва да сме точни, човекът, който граби бедните разбойници и дава на богатите производители.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ако си спомняте историите, които сте прочели за мен из вестниците, преди да спрат да ги печатат, знаете, че никога не съм обирал частен кораб и никога не съм отнемал частна собственост. Нито пък съм обирал военен плавателен съд, защото целта на военния флот е да пази от насилие гражданите, които са платили за него, което е и една от правилните цели на правителството. Но съм присвоявал всеки плячкаджийски кораб, който изобщо е влизал в обхвата на оръдията ми, всеки правителствен кораб с хуманитарна помощ, със субсидии, със заеми, с подаръци, всеки съд, натоварен със стоки, отнети със сила от някакви хора заради незаслужената и незаплатена полза на други. Конфискувах корабите, които плаваха под флага на идеята, срещу която се боря: идеята, че нуждата е свещен идол, който изисква човешки жертвоприношения, че нуждата на някакви хора е ножът на гилотината, надвиснал над другите, че всички ние трябва да живеем с работата, надеждите, плановете и усилията си, не на милостта на момента, в който този нож ще се спусне над нас, че обхватът на способностите ни е равен на опасността над нас, така че успехът ни ще сложи врата ни на дръвника, а провалът ще ни даде правото да вдигнем брадвата. Това е ужасът, който Робин Худ е обезсмъртил като идеал за правдивост. Разправят, че се е борил срещу управниците-мародери и е връщал ограбеното на жертвите им, но не това е значението на легендата, която е оцеляла. Помнят го не като защитник на собствеността, а като защитник на нуждата, не като защитник на ограбените, а като доставчик на бедните. Смятат го за първия човек, който си е направил ореол от добродетел, практикувайки благотворителност с богатство, което не притежава, раздавайки стоки, които не е произвел, карайки другите да плащат за лукса на неговото съжаление. Той е човек, който се е превърнал в символ на идеята, че нуждата, а не постиженията, са източник на права, че не трябва да произвеждаме, а само да искаме, че спечеленото не ни принадлежи, за разлика от неспечеленото. Превърнал се е в оправдание за всеки посредствен тип, който, неспособен да се издържа, изисква властта да се разполага с имуществото на тези, които са подобри от него, и разтръбява готовността си да посвети живота си на по-низшите на цената на това да ограби по-висшите. Това е най-гнусното създание — двоен паразит, който живее от язвите на бедните и от кръвта на богатите, и който хората са свикнали да смятат за морален идеал. И това ни е докарало до един свят, където колкото повече произвежда човек, толкова по-близо е до загубата на всичките си права. Докато, ако способностите му са достатъчно големи, той ще се превърне в безправно създание, хвърлено като плячка на всеки, който го поиска, докато — за да бъде поставен над правата, над принципите, над морала, за да бъде поставен там, където всичко му е позволено, дори обирът и убийството — единственото, което човек трябва да направи, е да бъде в нужда. Чудите ли се защо светът се срива около нас? Ето срещу това се боря, господин Риърдън. Докато хората не научат, че от всички човешки символи Робин Худ е най-неморалният и най-презряният, няма да има справедливост на земята, нито пък начин човечеството да оцелее.

Риърдън слушаше вцепенено. Но под това вцепенение, като първото листенце на семето, което пробива нагоре, той почувства нещо, което не можеше да определи, но му изглеждаше познато и много далечно, като нещо, което е преживял и от което се е отказал отдавна.

— Всъщност, господин Риърдън, аз съм полицай. Дълг на полицая е да защитава хората от престъпници, а престъпници са тези, които си присвояват богатство чрез сила. Дълг на полицая е да прибира откраднатото имущество и да го връща на собствениците му. Но когато обирът стане цел на закона и дългът на полицая стане не защитата, а грабенето на имущество, тогава човекът извън закона трябва да стане полицай. Продавах товарите, които си присвоявах, на няколко специални клиенти в тази страна, които ми плащаха в злато. Продавах ги също така на контрабандистите в европейските народни републики. Знаете ли какви са условията на живот в тези народни републики? Тъй като производството и търговията — не насилието — са обявени за престъпления, най-добрите хора в Европа нямат друг избор, освен да станат престъпници. Робовладелците в тези страни остават на власт заради подаянията от техните другарчета обирджии в страни, които не са напълно източени, каквато е тази. Аз не позволявам подаянията да стигнат до тях. Продавам стоките на закононарушителите в Европа, на най-високите цени, които мога да получа, и ги карам да ми плащат в злато. Златото е обективната стойност, средството да запазиш богатството и бъдещето си. Никой в Европа няма право да държи злато, освен хората с камшиците, приятелите на човечеството, които твърдят, че го харчат за благото на своите жертви. Тъкмо това злато взимат моите клиенти-контрабандисти, за да ми плащат. Как ли? По същия начин, по който и аз се сдобивам със стоките. А след това аз връщам златото на онези, от които са били откраднати стоките — на нас, господин Риърдън, и на другите като вас.

Риърдън осъзна същността на емоцията, която отдавна беше забравил. Беше чувството, което беше изпитал — когато на четиринадесет години видя първия си чек за заплата, — когато на двайсет и четири стана управител на мините — когато, като собственик на мините, пусна първата поръчка от свое име за ново оборудване на най-добрия концерн на времето, на фабриката за двигатели „Двайсети век“ — чувство на тържествено и радостно вълнение, чувството, че е спечелил мястото си в свят, който уважава и че заслужава признанието на хората, от които се възхищава. В продължение на почти две десетилетия това чувство лежеше заровено под планина от отломки, докато годините добавяха все нови и нови пластове от презрение, от възмущение, от усилието му да не се оглежда, да не вижда хората, с които си има работа, да не очаква нищо от другите и да съхранява като нещо интимно, между четирите стени на кабинета си, чувството за онзи свят, в който се беше надявал да се издигне. Ето че се появяваше отново, пробиваше изпод отломките — същото това чувство на жив интерес, чувството да чува светлия глас на разума, с който човек може да общува, да работи и да живее. Но това беше глас на пират, който говореше за насилие и му предлагаше замяна на неговия свят на разум и справедливост. Не можеше да го приеме — не можеше да изгуби и последните останки от възгледа си. Слушаше, а му се искаше да избяга, макар да знаеше, че не би искал да пропусне и дума.

— Влагам златото в банка, в банка със златен стандарт, господин Риърдън, на сметката на хората, които са неговите истински собственици. Това са хората с огромни способности, които са направили състоянията си с личните си усилия, чрез свободна търговия, без да използват принуда или помощ от правителството. Тъкмо те са великите жертви, които са допринесли най-много и са изстрадали най-лошата неправда в замяна. Имената им са записани в моята книга за реституция. Всеки товар злато, който съм върнал, е разпределен между тях и е депозиран в сметките им.

— Кои са те?

— Вие сте един от тях, господин Риърдън. Не мога да изчисля всички пари, които са ви били отнети — в скрити данъци, в наредби, в изгубено време, в прахосани усилия, в енергия, пропиляна, за да преодолявате изкуствени препятствия. Не мога да изчисля сумата, но ако искате да видите от какъв порядък е, просто се огледайте. Степента на мизерия, която се разпростира из тази някога просперираща страна, е равна на степента на несправедливостта, която сте претърпели. Ако хората отказват да ви платят онова, което ви дължат, това е начинът, по който ще го направят. Но има една част от дълга, която е записана и се пази. Това е частта, за която си поставих за цел да събера и да ви върна.

— Коя е тя?

— Данъкът върху дохода ви, господин Риърдън.

— Какво?

— Данъкът върху дохода ви за последните дванайсет години.

— Имате намерение да върнете тези пари?

— До стотинка и в злато, господин Риърдън.

Риърдън избухна в смях — смееше се като младо момче, с простичка радост, с наслада от невероятното.

— За Бога! Значи освен полицай сте и данъчен инспектор, така ли?

— Да — сериозно каза Данешолд.

— Не говорите сериозно, нали?

— Приличам ли на шегаджия?

— Но това е абсурдно!

— По-абсурдно от директива 10-289?

— Това нито е реално, нито е възможно!

— Нима само злото е реално и възможно?

— Но…

— И вие ли мислите, че смъртта и данъците са единствените сигурни неща, господин Риърдън? Е, за първото нищо не мога да направя, но ако вдигна товара от второто, хората могат да се научат да виждат връзката между двете и какъв по-дълъг и щастлив живот могат да постигнат. Може да се научат да смятат не смъртта и данъците, а живота и производството като двете абсолютни основи на моралния си кодекс.

Риърдън го погледна, без да се смее. Високата, стройна фигура, с анорака, който подчертаваше тренираната ловкост на мускулите, беше на разбойник; строгото мраморно лице беше на съдия; сухият, ясен глас беше на опитен деловодител.

— Мародерите не са единствените, които ви държат на отчет, господин Риърдън. И аз го правя. В моите досиета имам копия от всичките ви данъчни документи от последните дванайсет години, както и тези на всичките ми други клиенти. Имам приятели на някои удивителни места, които се сдобиват с копията, от които имам нужда. Разпределям парите сред клиентите си пропорционално на сумите, които са били взети насила от тях. Повечето сметки вече са изплатени на собствениците им. Вашата е най-голямата, която е останала за уреждане. В деня, когато сте готов да си я поискате, деня, в който ще съм сигурен, че нито пени няма да се плати, за да издържа крадците, ще ви прехвърля сметката. Дотогава… — той погледна златото на земята. — Вдигнете го, господин Риърдън. Не е откраднато. Ваше е.

Риърдън не мръдна, не отговори, не погледна надолу.

— В банката на ваше име има много повече.

— Каква банка?

— Помните ли Мидас Мълиган от Чикаго?

— Да, разбира се.

— Всичките ми сметки са в банката на Мълиган.

— В Чикаго няма банка на Мълиган.

— Не е в Чикаго.

Риърдън изчака един момент.

— Къде е?

— Мисля, че скоро ще разберете, господин Риърдън. Но сега не мога да ви кажа — и добави: — Трябва да ви кажа обаче, че само аз съм отговорен за това начинание. То е моя лична мисия. Само аз и екипажът на кораба ми се занимаваме с това. Дори банкерът ми няма нищо общо, освен че пази парите, които влагам. Много от приятелите ми не одобряват курса, който съм избрал. Но всички си избираме различни начини, за да водим една и съща битка, така че това е моят.

Риърдън се усмихна презрително:

— И не сте ли един от онези проклети алтруисти, които си губят времето в начинания без печалба и рискуват живота си, само за да служат на другите?

— Не, господин Риърдън. Инвестирам времето си в собственото си бъдеще. Когато се освободим и се наложи да започнем да възстановяваме всичко от руините, искам да видя света прероден колкото се може по-бързо. Ако тогава има някакъв работещ капитал в правилните ръце — в ръцете на най-добрите, най-производителните ни хора, — това ще спести години за всички останали, и, в крайна сметка векове от историята на страната. Попитахте ме какво значите за мен. Всичко, на което се възхищавам, всичко, което искам да бъда в деня, когато на земята отново ще има място за подобно съществуване, всичко, с което искам да си имам работа, макар това да е единственият начин да работя с вас сега и да ви бъда от полза.

— Защо? — прошепна Риърдън.

— Защото единствената ми любов, единствената ценност, заради която ме интересува да живея, е онази, която никога не е била обичана в света, никога не е спечелила признание, приятели или защитници: човешките способности. На тази любов служа, и ако трябва да изгубя живота си, на каква по-добра цел мога да го отдам?

Човекът, изгубил способността си да чувства? — помисли си Риърдън и осъзна, че строгостта на мраморното лице беше форма на дисциплиниране на способността да чувства твърде дълбоко. Равният глас продължаваше безстрастно:

— Исках да го знаете. Исках да го разберете сега, когато ви изглежда, че сте изоставен на дъното на някакъв кладенец, с нечовешки същества — последните останки от човечеството. Исках да знаете в най-безнадеждния си час, че денят на освобождението е много по-близо, отколкото си мислите. И има една специална причина, поради която исках да говоря с вас и да ви кажа тайната си преди да е дошъл подходящия момент. Чухте ли какво е станало със завода за стомана на Орън Бойл на брега в Мейн?

— Да — каза Риърдън, поразен да чуе, че думата се роди като въздишка, внезапно разтърсена от нетърпение — Не знаех дали е вярно.

— Вярно е. Направих го. Господин Бойл няма да произвежда риърдънов метал на брега на Мейн. Няма да го произвежда където и да е. Нито той, нито която и да е друга граблива гнида, която си мисли, че някаква директива й дава право върху вашия ум. Който и да се опита да произвежда този метал, ще види пещите си взривени, машините си — повредени, товарите — унищожени, фабриката — запалена… толкова много неща ще се случат на всеки, който се опита, че хората ще кажат, че върху това тегне проклятие и скоро няма да има и един работник в страната, който да иска да влезе в завода на някой нов производител на риърдънов метал. Ако хора като Бойл си мислят, че имат нужда единствено от сила, за да ограбват по-висшите от тях, нека видят какво става, когато някой от тези по-висши реши да прибегне до сила. Исках да знаете, господин Риърдън, че нито един от тях няма да произвежда вашия метал, нито пък ще спечели и стотинка от него.

Понеже почувства ликуващото желание да се смее — както се беше смял при новината за пожара на Уайът, както се беше смял при рухването на „Д’Анкония мед“ — и знаеше, че ако го направи, онова нещо, от което се страхуваше, щеше да го задържи, нямаше да го остави този път, и той никога нямаше да види завода си отново — Риърдън се отдръпна и стисна устни, за да не издаде нито звук. Когато мигът отмина, той каза тихо, с твърд и мъртъв глас:

— Взимайте си златото и се махайте. Няма да приема помощ от престъпник.

Лицето на Данешолд не показа реакция.

— Не мога да ви насиля да приемете златото, господин Риърдън. Но няма да го прибера обратно. Можете да го оставите където си е, ако искате.

— Не искам помощта ви и нямам намерение да ви защитавам. Ако имах достъп до телефон, щях да извикам полицията. Щях да го направя и ще го направя, ако пак се опитате да говорите с мен. Ще го направя — като самозащита.

— Разбирам отлично какво имате предвид.

— Знаете — защото ви слушах, защото видяхте, че съм готов да ви чуя, — че не ви осъдих, както трябваше да направя. Не мога да осъждам нито вас, нито когото и да е другиго. Вече не са останали стандарти, по които хората да живеят, така че няма да си правя труда да осъждам каквото и да правят днес, или начина, по който се опитват да понесат непоносимото. Ако това е вашият начин, ще ви оставя да вървите по дяволите заедно с него, но не искам да участвам — нито като ваше вдъхновение, нито като съучастник. Не очаквайте някога да приема парите от банковата ви сметка, ако тя изобщо съществува. Похарчете я за допълнителни брони, защото ще докладвам за това в полицията и ще им дам всички следи, които мога, за да ги пусна след вас.

Данешолд не помръдна и не отговори. Някъде далеч в тъмнината преминаваше товарен влак — те не можеха да го видят, но чуваха тежкото тракане на колелата да изпълва тишината. Изглеждаше съвсем близо, сякаш призрачен влак, състоящ се само от дълъг отрязък шум, минаваше покрай тях в нощта.

— Значи искахте да ми помогнете в най-безнадеждния ми час? — каза Риърдън. — Ако съм стигнал до там — единственият ми защитник да е пират, — не искам повече да бъда защитаван. Говорите все пак членоразделно, така че в името на това ще ви кажа, че не ми е останала никаква надежда, но поне знам, че когато дойде краят, ще съм живял по собствените си стандарти, макар да съм бил единственият, за когото са останали в сила. Ще съм живял в свят, който съм създал, и ще загина с последното парче от него. Не мисля, че ще се постараете да ме разберете, но…

Лъч светлина ги удари със силата на физически удар. Трополенето на влака беше погълнало шума от двигателя и те не бяха чули да се приближава една кола, която излетя от един страничен път иззад фермата. Не бяха на пътя й, но чуха скърцането на спирачки зад двата фара, които приковаха на място невидимия й силует. Риърдън отскочи неволно назад и успя да се възхити на събеседника си: ловкостта в самоконтрола на Данешолд се състоеше в това, че той не помръдна. Беше полицейска кола и беше спряла точно до тях. Шофьорът се наведе навън:

— О, това сте вие, господин Риърдън! — каза той и докосна козирката на фуражката си. — Добър вечер, сър.

— Здравейте — каза Риърдън, борейки се да контролира неестествената острота на гласа си. На предните седалки имаше двама патрулни полицаи — лицата им бяха изопнати и целенасочени не с обичайния приятелски израз, който имаха, когато спираха, просто за да побъбрят.

— Господин Риърдън, нали вървяхте пеш от завода по улица „Еджууд“, покрай „Блексмит Коув“?

— Да, защо?

— Случайно да сте видели в онзи район един непознат човек, който да бърза нанякъде?

— Къде?

— Движи се или пеша, или с потрошени останки от кола, която обаче има двигател за милиони.

— Какъв човек?

— Висок, рус.

— Кой е той?

— Няма да повярвате, ако ви кажа, господин Риърдън. Виждали ли сте го?

Риърдън не осъзнаваше собствените си въпроси, а само удивителния факт, че успява да прокара звуците край някаква пулсираща преграда в гърлото си. Гледаше право към полицая, но се чувстваше все едно фокусът на очите му се е отместил към периферното му зрение, и онова, което вижда особено ясно, е лицето на Данешолд, което го наблюдава безизразно — без чувство, без нито една черта или мускул по него да трепнат. Видя ръцете му, спокойно отпуснати, без да възнамеряват да посегнат за оръжие, оставили високото, изправено тяло беззащитно и открито, сякаш пред взвод за разстрел. На светлината на фаровете видя, че лицето изглежда по-младо, отколкото си беше помислил, и че очите бяха небесносини.

Усети, че най-опасно ще бъде, ако погледне директно Данешолд, затова държеше погледа си върху полицая, върху бронзовите копчета на синята униформа, но обектът, който изпълваше съзнанието му — по-осезаемо от визуалното възприятие — беше тялото на Данешолд, голото тяло под дрехите, тялото, което можеше да бъде унищожено без следа. Не чуваше собствените си думи, защото едно изречение продължаваше да отеква в съзнанието му, без друг контекст, освен чувството, че това е единственото нещо, което има значение за него в света: „Ако трябва да изгубя живота си, на каква по-добра цел мога да го отдам?“

— Виждали ли сте го, господин Риърдън?

— Не — каза Риърдън. — Не съм.

Полицаят вдигна рамене със съжаление и хавана волана. — И не сте виждали никой, който да изглежда подозрително?

— Не.

— И никаква странна кола не ви е изпреварвала по пътя?

— Не.

Полицаят посегна към стартера.

— Получихме съобщение, че са го видели на брега някъде тук тази вечер, и хвърлихме мрежа в пет окръга. Не трябва да споменаваме името му, за да не плашим хората, но това е човек, чиято глава струва три милиона долара — награди, обещани от правителства по целия свят.

Вече беше натиснал стартера и двигателят цепеше въздуха с отчетлив пукот, когато вторият полицай се наведе напред. Гледаше русата коса под шапката на Данешолд.

— Кой е този, господин Риърдън? — попита той.

— Новият ми бодигард — каза Риърдън.

— О…! Разумна предпазна мярка във времена като днешните, господин Риърдън. Лека нощ, сър.

Колата подскочи и тръгна. Червените й стопове се стопиха надолу по пътя. Данешолд я погледа как се отдалечава, после се вгледа многозначително в дясната ръка на Риърдън. Риърдън осъзна, че е говорил с полицая с ръка, вкопчена в пистолета в джоба му, и че е бил готов да го използва. Той разтвори пръсти и побърза да я извади. Данешолд се усмихна. Усмивката беше пълна с лъчисто удоволствие, с мълчаливия смях на чист, млад дух, посрещнал момент, който се радваше, че е преживял. И въпреки че не си приличаха, усмивката накара Риърдън да си помисли за Франсиско д’Анкония.

— Не излъгахте — каза Рагнар Данешолд. — Вашият бодигард — ето какво съм и какво заслужавам да бъда, по много повече начини, отколкото бихте могъл да знаете в момента. Благодаря, господин Риърдън, и до скоро — ще се срещнем много по-скоро, отколкото се надявах.

Той изчезна, преди Риърдън да може да отговори. Стопи се зад каменната ограда също така неочаквано и безшумно, както се беше появил. Когато Риърдън се обърна и погледна полето, от него нямаше и следа, нито пък някакъв знак за движение някъде в тъмнината. Риърдън стоеше на края на празен път сред поле от самота, което изглеждаше по-обширно от преди. След това видя в краката си предмет, увит в грубо платно, единият край на който беше оголен и блещукаше на лунната светлина с цвета на косата на пирата. Той се наведе, вдигна го и продължи.

* * *

Кип Чалмърс изруга, когато влакът се наклони и разля коктейла му по масата. Той се приведе напред с лакът в локвичката и каза:

— Дяволите да ги вземат тези железници! Какво става с коловозите им? Мислиш си, че с всички пари, които получават, все ще ти предложат нещо, така че да не се друсаме като фермери върху каруца със слама!

Тримата му спътници не си дадоха труда да отговорят. Беше късно и стояха в салона само защото беше нужно усилие, за да се оттеглят в купетата си. Светлините в салона изглеждаха като малки амбразури сред цигарения дим, пропит с миризмата на алкохол. Това беше частен вагон, който Чалмърс беше изискал и получил за пътуването си, беше прикачен към „Комет“ и се люлееше като опашката на нервно животно, докато „Комет“ се виеше по планинските завои.

— Ще започна кампания за национализация на железниците — каза Кип Чалмърс свирепо и предизвикателно на един дребен, сив човек, който го гледаше без интерес. — Това ще бъде лозунгът на кампанията. Трябва да имам лозунг. Не харесвам Джим Тагарт. Изглежда като зле сварена мида. Да вървят по дяволите железниците! Време е да ги приберем.

— Лягай си — каза мъжът, — ако изобщо искаш да приличаш на човек на големия митинг утре.

— Мислиш ли, че ще се справим?

— Ти трябва да се справиш.

— Знам, че трябва. Но не мисля, че ще пристигнем навреме. Този проклет суперспециален охлюв закъснява с часове.

— Трябва да стигнеш там, Кип — заплашително каза мъжът, с упорит и монотонен глас на човек, лишен от мисъл, който преследва целта, без да го е грижа за средствата.

— Дяволите да те вземат, да не мислиш, че не знам?

Кип Чалмърс имаше къдрава руса коса и безформена уста. Произхождаше от семейство, което беше наполовина богато и наполовина известно, но се надсмиваше над богатството и известността по начин, който предполагаше, че само висш аристократ може да си позволи такава степен на цинично безразличие. Беше завършил колеж, специализиран в обучението на подобен род аристократи. Колежът го беше научил, че целта на идеите е да заблуждават онези, които са достатъчно глупави, за да мислят. Беше си проправил път до Вашингтон с грацията на крадец, скачайки от бюро на бюро, сякаш по издатините на срутваща се сграда. Класираха го като полусилен, но маниерите му караха непосветените да го бъркат със самия Уесли Мауч.

По причини, свързани с неговата собствена стратегия, Кип Чалмърс беше решил да влезе в популярната политика и да се кандидатира за Конгреса в Калифорния, въпреки че не познаваше изобщо този щат — освен филмовата му индустрия и баровете по плажа. Организаторът на кампанията му беше свършил предварителната работа и сега Чалмърс отиваше да се изправи пред бъдещите си избиратели за пръв път — утре вечер, в Сан Франциско, на много рекламиран митинг. Организаторът беше поискал да тръгне един ден по-рано, но Чалмърс беше останал във Вашингтон, за да присъства на един коктейл, и беше взел последния възможен влак. Не беше показал никаква загриженост за митинга до тази вечер, когато забеляза, че „Комет“ се движи с шест часа закъснение.

Тримата му спътници не обръщаха внимание на настроението му: алкохолът им харесваше. Лестър Тък, организаторът на кампанията, беше дребен, възрастен човек с лице, което изглеждаше, сякаш е било ударено с юмрук и никога повече не се е оправило. Той беше адвокат, който би представлявал дребни крадци и хора, които инсценират инциденти за сметка на богати корпорации, ако се беше родил няколко поколения по-рано; сега беше открил, че може да постигне повече, ако представлява хора като Кип Чалмърс.

Лора Брадфорд беше сегашната любовница на Чалмърс — той я харесваше, защото негов предшественик беше Уесли Мауч. Тя беше актриса, която си беше пробила път от способна изпълнителка на второстепенни роли до посредствена звезда не като спеше с шефовете на студията, а по по-заобиколния, но и по-кратък път — като спеше с бюрократи. В интервютата си за пресата говореше за икономика, вместо за сценичен блясък, с войнствения, раздаващ справедливост маниер на треторазредните таблоиди — цялата й икономика се свеждаше до твърдението „трябва да помогнем на бедните“.

Гилбърт Кийт-Уъртинг беше гост на Чалмърс поради някаква причина, която никой от двама им не можеше да разбере. Той беше британски писател със световна слава, популярен преди трийсет години — оттогава никой не си даваше труд да чете какво е написал, но всички го приемаха като жив класик. Смятаха го за задълбочен заради изречения като: „Свобода ли? Хайде да спрем да говорим за свобода. Свободата е невъзможна. Човек никога не може да бъде освободен от глада, от студа, от болестите, от физическите нужди. Никога не може да се освободи от тиранията на природата. Така че защо да възразява на тиранията на политическата диктатура?“ Когато цяла Европа приложи на практика идеите, които беше проповядвал, той се премести в Америка. През годините и стилът му на писане, и тялото му се бяха поотпуснали. На седемдесет той беше един дебел старец с боядисана коса и презрителен цинизъм, украсен с йога-цитати за безполезността на всяко човешко начинание. Кип Чалмърс го беше поканил, защото това му се струваше изискано. Гилбърт Кийт-Уъртинг беше дошъл, защото нямаше къде другаде да иде.

— По дяволите тия от железниците! — каза Кип Чалмърс. — Правят го нарочно. Искат да съсипят кампанията ми. Не мога да пропусна митинга! За Бога, Лестър, направи нещо!

— Опитах се — каза Лестър Тък. На последната гара се беше опитал да намери по телефона въздушен транспорт, за да завършат пътуването си, но нямаше пътнически полети през следващите два дни.

— Ако не ме закарат навреме, ще им взема скалповете барабар с железницата им! Не можем ли да кажем на проклетия кондуктор да побързат?

— Каза му го три пъти.

— Ще накарам да го уволнят. Нищо не ми каза, освен купищата извинения за смотаните им технически проблеми. Трябва ми транспорт, а не извинения. Не могат да се отнасят към мен както към простите си пътници по вагоните. Очаквам да ме закарат там, където искам да отида, когато искам. Не знаят ли, че съм във влака?

— Вече го знаят — каза Лора Брадфорд. — Млъкни, Кип. Отегчаваш ме.

Чалмърс напълни отново чашата си. Вагонът се люлееше и стъкларията дрънчеше тихо по рафтовете на бара. В прозореца продължаваха да се люшкат парченца звездно небе, а звездите сякаш се удряха една в друга. Не можеха да видят нищо отвъд последния прозорец на вагона, освен малките отблясъци в червено и зелено, които отбелязваха края на влака, и бягащото парче от линията, което изчезваше в мрака. Влакът минаваше покрай каменна стена и от време на време звездите се гмурваха в неочакван процеп, който очертаваше, някъде високо над тях, върховете на планините на Колорадо.

— Планини… — удовлетворено каза Гилбърт Кийт-Уъртинг.

— Именно такива гледки те карат да чувстваш незначителността на човека. Какво е този нахален релсов път, с който грубите материалисти толкова се гордеят, че са го построили, сравнен с онова вечно величие? Некадърна тропоска по ръбовете на дрехата на природата. Дори и един от тези гранитни гиганти да рухне, ще унищожи влака.

— Че защо да рухва? — попита Лора Брадфорд без особен интерес.

— Мисля, че този проклет влак се движи все по-бавно — каза Кип Чалмърс. — Копелетата се бавят, въпреки това, което им казах!

— Ами… все пак сме в планината… — каза Лестър Тък.

— По дяволите планината! Лестър, кой ден сме днес? С всички тия проклети смени на времето, не мога да разбера…

— Двайсет и седми май — въздъхна Лестър Тък.

— Двайсет и осми май — каза Гилбърт Кийт-Уъртинг, след като хвърли един поглед на часовника си. — Двайсет минути след полунощ е.

— Боже! — извика Чалмърс. — Значи митингът е днес?

— Аха — каза Лестър Тък.

— Няма да успеем! Няма да…

Влакът се разтресе силно и изби чашата от ръката му. Острият звук от разбиването й на пода се смеси с писъка на колелата при остър завой на релсите.

— Всъщност — нервно попита Гилбърт Кийт Уъртинг — тия ваши железници безопасни ли са?

— Естествено, че са! — каза Кип Чалмърс. — Имаме толкова много правила, наредби и регулации, че тия копелета няма да посмеят да не са безопасни! Лестър, къде сме? Коя е следващата спирка?

— Няма други спирки до Солт Лейк Сити.

— Така де, коя е следващата гара?

Лестър Тък извади зацапана карта, която поглеждаше на всеки няколко минути откакто се беше мръкнало.

— Уинстън — каза той. — Уинстън, Колорадо.

Кип Чалмърс се протегна за друга чаша.

— Тинки Холъуей каза, че Уесли казал, че ако не спечелиш изборите, с теб е свършено — каза Лора Брадфорд. Седеше, изтегната в стола си, и гледаше някъде покрай Чалмърс, изучавайки собственото си лице в едно огледало на стената на салона — беше отегчена и й доставяше удоволствие да предизвиква безпомощния му гняв.

— Така казал, значи?

— Аха. Уесли не иска онзи — как му беше името, дето ще излезе срещу теб — да влезе в конгреса. Ако не спечелиш, Уесли ще стане доста труден. Тинки каза…

— По дяволите тоя копелдак! По-добре да пази собствения си врат!

— О, не знам. Уесли много го харесва — и добави: — Тинки Холъуей не би допуснал някакъв мизерен влак да го принуди да изпусне важна среща. Него не биха дръзнали да задържат.

Кип Чалмърс седеше и зяпаше чашата си.

— Ще накарам правителството да конфискува всички железници — тихо каза той.

— Наистина — каза Гилбърт Кийт-Уъртинг, — не виждам защо не сте го направили досега. Това е единствената страна, която е достатъчно назадничава, за да позволява частна собственост върху железниците.

— Добре де, с вас ще наваксаме — каза Кип Чалмърс.

— Вашата страна е толкова невероятно наивна. Такъв анахронизъм. Всички тия приказки за свобода и човешки права — не съм ги чувал от времето на дядо си. Това е просто словесният лукс на богаташите. В крайна сметка за бедните няма никакво значение дали препитанието им е оставено на милостта на индустриалеца или на бюрократа.

— Дните на индустриалците отминаха. Сега е времето на…

Сътресението се усети така, че като че ли въздухът във вагона ги блъсна напред, а подът спря неподвижно под краката им. Кип Чалмърс беше запратен на килима, Гилбърт Кийт-Уъртинг лежеше върху масата, светлините бяха угаснали. По рафтовете се трошаха чаши, стоманата на стените скърцаше така, сякаш щеше да се разкъса всеки момент, докато някакъв продължителен, далечен глух звук премина като конвулсия през колелетата на влака.

Когато надигна глава, Чалмърс видя, че вагонът е цял и неподвижен, чу стоновете на спътниците си и първия истеричен писък на Лора Брадфорд. Пропълзя по пода до вратата, дръпна я рязко и хукна надолу по стълбите. Далеч напред, до един завой, видя движещи се светлинки и червени отблясъци на едно място, където локомотивът не би трябвало да бъде. Тръгна опипом из мрака, спъвайки се в полуоблечени тела, които държаха безполезните пламъчета на клечки кибрит. Някъде до линията видя човек с фенерче и го сграбчи за ръката. Беше кондукторът.

— Какво стана? — каза на пресекулки Чалмърс.

— Сцепена релса — безстрастно отговори кондукторът. — Локомотивът е излязъл от релси.

— Излязъл от…?

— И е паднал настрани.

— Има ли… жертви?

— Не. Механикът е добре. Огнярят е ранен.

— Сцепена релса? Как така сцепена релса?

Лицето на кондуктора имаше странен израз — беше неумолимо, обвинително и затворено.

— Релсите се износват, господин Чалмърс — отговори той със странна настойчивост. — Особено по завоите.

— Не знаехте ли, че е износена?

— Ние знаехме.

— Тогава защо не сте я сменили?

— Щяха да я сменят. Но господин Лоуси го отмени.

— Кой е господин Лоуси?

— Човекът, който не е нашият оперативен вицепрезидент.

Чалмърс се чудеше защо кондукторът го гледа така, сякаш нещо, свързано с катастрофата, е негова вина.

— Добре… добре де, няма ли да върнете локомотива на линията?

— Този локомотив няма да се върне върху която и да е линия, така като го гледам.

— Но… но той трябва да ни придвижи!

— Не може.

Сред движещите се светлинки и приглушените писъци Чалмърс изведнъж почувства, без да иска да се изправи срещу нея, черната безбрежност на планините, тишината на стотици необитаеми мили и несигурната издатина, увиснала между каменната стена и бездната. Той се хвана по-здраво за ръката на кондуктора.

— Ама… ама какво ще правим?

— Механикът отиде да се обади в Уинстън.

— Да се обади? Как?

— Има телефон на няколко мили надолу по линията.

— Ще ни измъкнат ли оттук?

— Ще ни измъкнат.

— Но… — тогава умът му направи връзка с миналото и бъдещето, и гласът му за пръв път се извиси до крясък: — Колко ще трябва да чакаме?

— Не знам — каза кондукторът. После отмести ръката на Чалмърс от себе си и отмина.

Нощният оператор на гара Уинстън изслуша съобщението по телефона, остави слушалката и се втурна нагоре по стълбите, за да измъкне началника на гарата от леглото. Началникът беше плещест, груб и непостоянен тип, който беше назначен преди десет дни по нареждане на новия управител на района. Той се вдигна замаяно на крака, но изведнъж се разбуди, когато гласът на оператора стигна до мозъка му.

— Какво? — задави се той. — Боже! „Комет“? Спри да трепериш и не стой там! Обади се в Силвър Спрингс!

Нощният диспечер в централата в Силвър Спрингс изслуша съобщението, после се обади на Дейв Мичъм, новият управител на отдела в Колорадо.

— „Комет“? — задави се Мичъм, притиснал с ръка слушалката до ухото си, докато краката му се удряха в пода, изхвърляйки го от леглото. — И локомотивът не става? Дизелът?

— Да, сър.

— Боже! Боже всемогъщи! Какво ще правим? — сетне, спомняйки си позицията си, добави: — Добре, прати аварийния влак.

— Пратих го.

— Обади се на оператора в Шерууд да задържи целия трафик.

— Обадих се.

— Какво имаме по разписание?

— Товарния на военните, в западна посока. Но трябва да пристигне след около четири часа. Движи се със закъснение.

— Слизам веднага… Чакай, докарай Бил, Санди и Кларънс докато стигна. Ще има доста за плащане!

Дейв Мичъм винаги се беше оплаквал от несправедливостта, защото, казваше той, винаги е имал лош късмет. Обясняваше го, като говореше неясно за конспирацията на големите, които никога не са му давали шанс, въпреки че така и не казваше кого има предвид под „големите“. Старшинството в службата беше любимата му тема за мрънкане и единственият му ценностен стандарт; той беше в железниците по-дълго от много други, които го бяха надминали в кариерата; това, твърдеше той, е доказателство за несправедливостта на социалната система, ако и никога да не обясняваше какво точно има предвид под „социална система“. Беше работил за много железопътни компании, но не беше останал дълго в нито една от тях. Работодателите му не можеха да го обвинят в нищо конкретно, но се отърваваха от него, защото казваше „никой не ми е казал да го направя“ твърде често. Не знаеше, че дължи настоящата си работа на сделка между Джеймс Тагарт и Уесли Мауч: когато Тагарт продаде на Мауч тайната на личния живот на сестра си в замяна на повишаване на цените, Мауч го накара да му направи една допълнителна услуга според обичайните им правила за пазарлък, които се състояха в това да се изстиска всичко възможно от всяка сделка. Допълнението беше работа за Дейв Мичъм, който беше зет на Клод Слейгънхоп, който пък беше президент на Приятелите на глобалния прогрес, които Мауч смяташе за проводници на ценно влияние върху общественото мнение. Джеймс Тагарт прехвърли отговорността за намирането на работа за Мичъм на Клифтън Лоуси. Лоуси натика Мичъм на първото работно място, което се появи — управител на отдела в Колорадо, — когато човекът, който го заемаше, напусна без предупреждение. Беше напуснал, когато допълнителният дизелов локомотив на гара Уинстън беше даден за специалния влак на Чик Морисън.

— Какво ще правим? — проплака Дейв Мичъм, когато се втурна, наполовина облечен и замаян от съня, в кабинета си, където главният диспечер, началникът на гарата и бригадирът на железничарите го очакваха. Тримата не отговориха. Бяха мъже на средна възраст, с много години служба в железниците зад гърба си. Преди месец биха дали доброволно съвет при всяка извънредна ситуация, но започваха да разбират, че нещата са се променили и че е опасно да се говори.

— Какво, по дяволите, ще правим?

— Едно е сигурно — каза Бил Брент, главният диспечер. — Не можем да изпратим влак с парен локомотив в тунела.

Погледът на Дейв Мичъм потъмня: знаеше, че само за това мислят всички и му се щеше Брент да не беше го изричал.

— Добре де, откъде ще вземем дизел? — ядосано попита той.

— Няма откъде — каза бригадирът.

— Но не можем да държим „Комет“ да чака на страничен коловоз цяла нощ!

— Май ще трябва — каза началникът на гарата. — Каква полза да говорим за това, Дейв? Знаеш, че няма нито един дизел в целия отдел.

— Но, за Бога, как очакват да пускаме влакове без локомотиви?

— Госпожица Тагарт не очакваше — каза бригадирът. — Но господин Лоуси очаква.

— Бил — попита Мичъм с такъв тон, сякаш молеше за услуга, — няма ли нещо трансконтинентално тази нощ с някакъв дизел на него?

— Първият възможен — неумолимо каза Бил Брент — ще бъде №236, бързият товарен от Сан Франсиско, който трябва да пристигне в Уинстън в седем и осемнайсет сутринта — и добави:

Това е най-близкият дизел в момента. Проверих.

— А специалният военен влак?

— По-добре не мисли за него, Дейв. Този има предимство пред всичко друго по линията, включително „Комет“, по нареждане на военните. Вече са закъснели и сандъците са се палили два пъти. Пренасят муниции за арсеналите на Западния бряг. По-добре се моли нищо да не ги спре в твоя район. Ако си мислиш, че ще настане ад, ако задържим „Комет“, това ще е нищо пред онова, което ще стане, ако задържим този влак.

Замълчаха. Прозорците бяха отворени в лятната нощ и можеха да чуят как звъни телефонът в кабинета на диспечера долу. Сигналните светлини мигаха над изоставените площи, които някога бяха забързана разпределителна гара. Мичъм погледна към депото, където черните силуети на няколко парни локомотива се очертаваха на слабата светлина.

— Тунелът… — каза той и спря.

— … е дълъг осем мили — каза подчертано остро началникът на гарата.

— Само си мислех — сопна се Мичъм.

— По-добре недей — меко каза Брент.

— Нищо не съм казал!

— За какво си говорихте с Дик Хортън, преди да напусне? — прекалено невинно попита бригадирът, сякаш темата беше маловажна. — Не беше ли за това, че вентилационната система на тунела е на ръба? Не каза ли той, че тунелът едва ли е безопасен в наши дни дори за дизелови локомотиви?

— Защо повдигаш въпроса? — тросна се Мичъм. — Нищо не съм казал!

Дик Хортън, главният инженер на отдела, беше напуснал три дни след пристигането на Мичъм.

— Просто реших да го спомена — невинно отговори бригадирът.

— Виж, Дейв — каза Бил Брент, понеже знаеше, че Мичъм по-скоро ще тъпче на едно място още час, отколкото да вземе решение, — знаеш, че можем да направим само едно нещо: задръж „Комет“ в Уинстън до сутринта, изчакай №236, пусни неговия дизел да прекара „Комет“ през тунела, после пусни „Комет“ да довърши пътуването с най-добрия парен локомотив, който можем да му осигурим от другата страна.

— Но с колко ще го забави това?

Брент вдигна рамене.

— Дванайсет часа, осемнайсет часа, кой знае?

— Осемнайсет часа — за „Комет“? Господи, това никога не се е случвало преди!

— Нищо от онова, което ни се случва сега, не е ставало преди — каза Брент с неочаквана умора в отривистия си, компетентен глас.

— Но в Ню Йорк ще хвърлят вината върху нас! Цялата вина ще хвърлят върху нас!

Брент вдигна рамене. Преди месец би помислил подобна несправедливост за невъзможна — сега беше помъдрял.

— Предполагам… — нещастно каза Мичъм — предполагам, че няма какво друго да направим.

— Няма, Дейв.

— О, Боже! Защо трябваше точно на нас да се случи!

— Кой е Джон Голт?

Беше вече два и половина, когато „Комет“, теглен от стар маневрен локомотив, рязко спря на страничен коловоз на гара Уинстън. Кип Чалмърс с невярващ гняв хвърли поглед навън към няколкото коптора върху пустия склон и архаичния навес на гарата.

— Сега пък какво? Защо, по дяволите, спират тук? — извика той и натисна звънеца за кондуктора. Със завръщането на движението и безопасността ужасът му се беше превърнал в бяс. Чувстваше се едва ли не сякаш са го измамили, като са го накарали да изпита ненужен страх. Спътниците му още висяха по масите в салона — бяха твърде разклатени, за да спят.

— Колко време ли? — безстрастно каза кондукторът в отговор на въпроса му. — До сутринта, господин Чалмърс.

Чалмърс го зяпна сащисано.

— Ще стоите тук до сутринта?

— Да, господин Чалмърс.

— Тук?

— Да.

— Но аз имам митинг в Сан Франциско довечера!

Кондукторът не отговори.

— Защо? Защо трябва да стоим? Защо, по дяволите? Какво е станало?

Бавно, търпеливо, с презрителна вежливост, кондукторът му обясни точно ситуацията. Но преди години — в прогимназията, в гимназията, в колежа, Кип Чалмърс беше научен, че човек не може и не трябва да живее съгласно разума.

— По дяволите тунелът! — изкрещя той. — Да не мислите, че ще ви оставя да ме задържате само заради някакъв си мизерен тунел? Да не искате да разрушите жизненоважни национални планове заради някакъв си тунел? Кажете на механика си, че трябва да съм в Сан Франциско до вечерта и че трябва да ме закара там!

— Как?

— Това е ваша работа, не моя.

— Няма начин да се направи.

— Тогава намерете начин, проклети да сте!

Кондукторът не отговори.

— Да не мислите, че ще оставя мизерните ви технологични проблеми да влияят на изключително важни социални въпроси? Знаете ли кой съм аз? Кажете на механика да тръгва, ако му е мила работата!

— Механикът изпълнява заповеди.

— По дяволите заповедите! Аз издавам заповедите сега! Кажете му да тръгва веднага!

— Може би е по-добре да говорите с началника на гарата, господин Чалмърс. Аз нямам властта да ви отговоря така, както ми се иска — каза кондукторът и излезе.

Чалмърс скочи на крака.

— Ей, Кип… — с неохота каза Лестър Тък — може би е вярно… може би не могат да го направят.

— Могат, щом като трябва! — сопна се Чалмърс, докато крачеше решително към вратата. Преди години, в колежа, го бяха научили, че единственото ефикасно средство да принудиш хората към действие е страхът. В разнебитения офис на гара Уинстън той се изправи срещу сънен човек с отпуснати, уморени черти, и уплашено момче, което седеше на бюрото на оператора. Те изслушаха в мълчалив унес потока от такива цинизми, каквито не бяха чували от никоя бригада работници.

— … и не е мой проблем как ще прекарате влака през тунела, вие трябва да го измислите! — заключи Чалмърс. — Но ако не ми намерите локомотив и не подкарате този влак, можете да целунете за сбогом работата си, разрешителните си и цялата проклета железница!

Началникът на гарата никога не беше чувал за Кип Чалмърс и не знаеше каква е позицията му. Но знаеше, че живее във време, когато непознати хора с неопределени позиции имаха неограничена власт — власт на живот и смърт.

— Не зависи от нас, господин Чалмърс — умолително каза той. — Не ние издаваме заповедите. Заповедта дойде от Силвър Спрингс. Да се обадим на господин Мичъм и…

— Кой е господин Мичъм?

— Той е управителят на района в Силвър Спрингс. Да му пратим съобщение да…

— Няма да се занимавам с някакъв си управител! Ще пратя съобщение на Джим Тагарт — ето какво ще направя!

Преди началникът на гарата да успее да се съвземе, Чалмърс се извъртя към момчето и нареди:

— Ей, ти! Запиши това и го изпрати веднага!

Това беше съобщение, което само месец преди това началникът на гарата не би приел от който и да е пътник, правилата го забраняваха, но той вече не беше сигурен за правилата:

„До господин Джеймс Тагарт, Ню Йорк. Задържан съм на «Комет» в Уинстън, Колорадо, заради некомпетентността на хората ти, които отказват да ми дадат локомотив. Имам среща от най-високо национално значение в Сан Франциско довечера. Ако не подкараш влака ми веднага, можеш да се досетиш за последствията. Кип Чалмърс“.

След като момчето предаде думите по кабелите, които се простираха от стълб на стълб из целия континент, като стражи на линията на „Тагарт“, и след като Кип Чалмърс се върна във вагона си да чака отговора, началникът на гарата се обади на Дейв Мичъм, който беше негов приятел, и му прочете текста на съобщението. Чу как Мичъм простена в отговор.

— Реших да ти кажа, Дейв. Никога не съм чувал за тоя тип преди, но може би е важна клечка.

— Не знам — изпъшка Мичъм. — Кип Чалмърс? Виждам името му по вестниците през цялото време, заедно с тези на момчетата нависоко, не знам какъв е, но е от Вашингтон, така че не можем да рискуваме. Боже, какво ще правим?

Не можем да рискуваме, помисли си и операторът на „Тагарт“ в Ню Йорк и предаде съобщението по телефона в дома на Джеймс Тагарт. В Ню Йорк беше почти шест сутринта и Джеймс Тагарт беше събуден от неспокойния сън на една тежка нощ. Изслуша обаждането с изопнато лице. Почувства същия страх, като началника на гарата в Уинстън, и то поради същата причина. Обади се в дома на Клифтън Лоуси. Целият бяс, който не можеше да излее върху Кип Чалмърс, беше изсипан по телефонната жица върху Клифтън Лоуси.

— Направи нещо! — крещеше Тагарт. — Не ме интересува какво ще правиш, това си е твоята работа, не моята, но се погрижи за това влакът да премине! Какво става, по дяволите? Никога не съм чувал „Комет“ да бъде задържан! Така ли управляваш отдела си? Хубава работа, важни пътници да започнат да ми пращат телеграми! Поне докато сестра ми беше на това място не ме будеха посред нощ за всеки счупен клин в Айова или Колорадо!

— Толкова съжалявам, Джим — гладко каза Клифтън Лоуси с тон, който балансираше между извинение, успокоение и необходимото количество снизходителна самоувереност. — Това е просто недоразумение. Нечия глупава грешка. Не се притеснявай, ще се погрижа. Бях си легнал, но ще се погрижа веднага.

Клифтън Лоуси не си беше легнал — тъкмо се беше върнал от обиколка из нощните клубове в компанията на една млада дама. Помоли я да почака и хукна към офисите на „Тагарт Трансконтинентал“. Никой от хората от нощния персонал, които го видяха там, не можеше да каже защо е решил да се появи лично, но не можеха да твърдят и че е ненужно. Той се втурна в няколко кабинета, беше видян от много хора и създаде впечатлението за важна дейност. Единственият физически резултат от това беше заповед, която тръгна по жиците към Дейв Мичъм, управител на отдела в Колорадо: „Дайте локомотив на господин Чалмърс веднага. Прекарайте «Комет» безопасно и без ненужни закъснения. Ако не сте в състояние да изпълнявате задълженията си, ще ви държа отговорни пред Комисията по унификация. Клифтън Лоуси“.

След това Клифтън Лоуси се обади на приятелката си да се присъедини към него и тръгна към един крайпътен мотел, за да е сигурен, че никой няма да може да го намери през следващите няколко часа. Диспечерът в Силвър Спрингс беше смаян от заповедта, която предаде на Дейв Мичъм, но Мичъм разбра. Знаеше, че нито една заповед в железниците не може да бъде формулирана по този начин, че не може да се даде локомотив на пътник; знаеше, че всичко е пиеса, предполагаше що за пиеса е това и го изби студена пот, щом осъзна кой ще бъде жертвения козел в пиесата.

— Какво става, Дейв? — попита началникът на гарата. Мичъм не отговори. Грабна телефона, а ръцете му трепереха, докато се молеше за връзка с оператора на „Тагарт“ в Ню Йорк. Изглеждаше като животно в капан. Помоли оператора в Ню Йорк да го свърже с дома на господин Клифтън Лоуси. Операторът се опита. Нямаше отговор. Той му се примоли да продължи да се опитва и изпробва всеки номер, за който можеше да се сети, на който можеше да бъде открит господин Лоуси. Операторът обеща и Мичъм затвори, но знаеше, че е безполезно да чака или да говори с когото и да е в отдела на господин Лоуси.

— Какво става, Дейв?

Мичъм му подаде заповедта и видя по лицето на началника, че капанът е точно толкова лош, колкото е подозирал. Обади се на регионалната централа на „Тагарт Трансконтинентал“ в Омаха, Небраска, и помоли да говори със старшия отговорник на района. Последва кратка тишина по жицата, след това гласът на оператора в Омаха му каза, че старшият отговорник е напуснал и е изчезнал преди три дни, „след дребен проблем с господин Лоуси“ добави гласът. Поиска да говори с помощник-отговорника за неговия район, но асистентът беше извън града за уикенда и не можеха да се свържат с него.

— Намерете ми някой друг! — крещеше Мичъм. — Който и да е, от който и да е район! За Бога, намерете някой, който да ми каже какво да правя!

Човекът, който дойде на телефона, беше помощник-отговорникът на района Айова-Минесота.

— Какво? — сряза той Мичъм още при първите му думи. — В Уинстън, Колорадо? Защо, по дяволите, се обаждате на мен?… Не, не ми казвайте какво е станало, не искам да знам!… Не, казах! Не! Няма да ме прецакате така, че да се налага да обяснявам след това защо съм направил или не съм направил нещо си за нещо си. Това не е мой проблем!… Говорете с някой от началниците на района, не се хващайте за мен, какво общо имам аз с Колорадо? По дяволите, откъде да знам, намерете главния инженер, говорете с него!

Главният инженер на Централния район отговори нетърпеливо:

— Да? Какво? Какво има? — и Мичъм се впусна в отчаяни обяснения. Когато главният инженер чу, че няма дизелов локомотив, се сопна: — Ами тогава ще задържите влака, разбира се! — но когато чу за господин Чалмърс, каза с внезапно омекнал глас:

— Хм… Кип Чалмърс? От Вашингтон?… Ами не знам. Това трябва да го реши господин Лоуси.

Когато Мичъм каза:

— Господин Лоуси ми нареди да уредя въпроса, но… — главният инженер се тросна с огромно облекчение:

— Тогава правете точно както е наредил господин Лоуси! — и затвори.

Дейв Мичъм внимателно затвори слушалката. Вече не крещеше. Вместо това отиде на пръсти до един стол, сякаш дебнеше нещо. Седна и остана вторачен дълго в заповедта на господин Лоуси. После прекара поглед през стаята. Диспечерът беше зает с телефона. Началникът на гарата и бригадирът бяха там, но се правеха, че не чакат. Щеше му се Бил Брент, главният диспечер, да си иде у дома, той обаче стоеше в един ъгъл и го гледаше. Бил беше дребен, слаб човек с широки рамене, беше на четирийсет, но изглеждаше по-млад, имаше бледото лице на човек, който работи в кабинет, и твърдите, сухи черти на каубой. Беше най-добрият диспечер в системата. Мичъм стана рязко и се качи в кабинета си, стиснал заповедта на Лоуси в ръка.

Дейв Мичъм не беше добър в това да разбира инженерни или транспортни проблеми, но разбираше хора като Клифтън Лоуси. Разбираше каква игра играят началниците в Ню Йорк и какво му причиняват в момента. Заповедта не му нареждаше да даде на господин Чалмърс парен локомотив, а просто „локомотив“. Ако дойдеше време да отговаря на въпроси, нима господин Лоуси нямаше да хлъцне от шок и възмущение, защото е очаквал един управител на клон да знае, че заповедта може да има предвид единствено дизелов локомотив? В заповедта се изискваше „Комет“ да се прекара безопасно — не трябва ли управителят да знае какво е безопасно? „И без ненужни закъснения“. Кое беше ненужно закъснение? Ако имаше риск от огромна катастрофа, нямаше ли едно закъснение от седмица или дори месец да бъде нужно?

На шефовете в Ню Йорк не им пука, мислеше си Мичъм, не ги интересува дали господин Чалмърс ще стигне навреме или пък ще ги застигне безпрецедентна катастрофа — интересуваше ги единствено да се уверят, че няма да носят отговорност за нито едно от двете. Ако задържеше влака — щяха да го превърнат в изкупителна жертва за гнева на господин Чалмърс; ако го пратеше през тунела и той не стигнеше западния изход — щяха да го обвинят за некомпетентността му; щяха да твърдят, че е действал противно на техните заповеди и в двата случая. Какво щеше да докаже? На кого? Човек не може да докаже нищо пред трибунал, който няма утвърдена политика, няма определена процедура, няма правила за доказателствата, нито пък свързващи принципи — трибунал като Комисията по унификация, която обявяваше хората за виновни или невинни както намереше за добре, без стандарти за вина или невинност.

Дейв Мичъм не знаеше нищо за философията на закона, но знаеше, че когато един съд не е обвързан с никакви правила, той не е обвързан и с никакви факти, и че делото не се основава на справедливост, а на връзки, и че съдбата ти зависи не от това какво си или не си направил, а кого познаваш или не познаваш. Запита се какъв шанс би имал на такова дело срещу господин Джеймс Тагарт, господин Клифтън Лоуси, господин Кип Чалмърс и могъщите им приятели.

Дейв Мичъм беше прекарал живота си в измъкване от необходимостта да взима решения — правеше го, като чакаше да му наредят и никога не беше сигурен в каквото и да е. Единственото, което допускаше до съзнанието си в момента, беше дълъг, възмутен хлип срещу несправедливостта. Съдбата му, мислеше си, го беше набелязала с несправедливо голям лош късмет: беше заклещен от началниците си, и то на единствената хубава работа, която някога беше получавал. Никога не бяха го учили, че начинът, по който е получил работата, и заклещването бяха неделими части от едно единно цяло.

Докато гледаше заповедта на Лоуси, той си мислеше, че може да задържи „Комет“, да прикачи вагона на господин Чалмърс за един локомотив и да го прати сам в тунела. Но поклати глава преди още мисълта да се оформи напълно: знаеше, че това ще принуди господин Чалмърс да осъзнае естеството на риска, че господин Чалмърс щеше да откаже и че щеше да продължи да изисква безопасен и несъществуващ локомотив. Нещо повече: това щеше да означава, че той, Мичъм, ще трябва да поеме отговорност, да признае, че осъзнава напълно опасността, да застане на открито и да определи точно ситуацията — единственият факт, върху избягването на който беше основан подходът на началниците му, единственият ключ към играта им.

Дейв Мичъм не беше от хората, които се бунтуват срещу положението си или поставят под въпрос моралния кодекс на висшестоящите. Неговият избор беше не да оспорва, а да следва политиката им. Бил Брент можеше да го победи във всяко технологично съревнование, но имаше едно начинание, в което той можеше да бие Брент без усилия. Някога съществуваше общество, в което хората се нуждаеха от талантите на Бил Брент, за да оцелеят — сега се нуждаеха от таланта на Дейв Мичъм.

Мичъм седна зад пишещата машина на секретарката си и с два пръста внимателно написа заповед до началника на гарата и още една до бригадира. Първата нареждаше началникът на гарата да събере незабавно локомотивен екипаж с цел, определена като „извънредна ситуация“, втората изискваше от бригадира „да изпрати най-добрия наличен локомотив в Уинстън, за да окаже помощ при извънредна ситуация“

Сложи индиговите копия от заповедите в джоба си, после отвори вратата, изкрещя на нощния диспечер да дойде и му предаде двете заповеди за двамата души долу. Нощният диспечер беше съвестно момче, което вярваше на началниците си и знаеше, че дисциплината беше първото правило в железниците. Учуди се, че Мичъм иска да изпрати писмено нареждане само един етаж по-долу, но не задаваше въпроси. Мичъм чакаше нервно. След малко видя фигурата на бригадира да преминава през двора към депото. Почувства облекчение: двамата мъже не бяха се качили, за да се изправят лично пред него — бяха разбрали и щяха да играят играта също като него.

Бригадирът вървеше през депото с поглед, забит в земята. Мислеше си за жена си, двете си деца и къщата — цял живот му бе нужен, за да я купи. Знаеше какво правеха началниците му и се чудеше дали трябва да откаже да им се подчини. Никога не беше се страхувал да не загуби работата си, с увереността на компетентен човек знаеше, че ако се скара с един работодател, винаги ще може да намери друг. Сега обаче се боеше — нямаше право да напуска или да си търси работа; — ако предизвикаше работодателя си, щеше да бъде хвърлен на безотговорната власт на една-единствена комисия, и ако комисията вземеше решение срещу него, това означаваше да го осъдят на бавна гладна смърт: нямаше да има достъп до никаква работа. Знаеше, че комисията би отсъдила срещу него, знаеше, че ключът към мрачната, капризна тайна на противоречивите й решения беше тайната сила на връзките. Какъв шанс имаше срещу господин Чалмърс? Имаше време, когато собственият интерес на работодателите му изискваше той да прилага най-добрите си умения. Сега уменията му не бяха вече необходими. Имаше време, когато от него се изискваше да дава най-доброто от себе си и му се плащаше в съответствие с това. Сега можеше да очаква само наказание, ако се опиташе да последва съвестта си. Имаше време, когато трябваше да мисли. Сега не искаха да мисли, само да се подчинява. Не искаха вече да има съвест. Тогава защо да надига глас? Заради кого? Мислеше си за пътниците — за тристате пътници на борда на „Комет“ Мислеше за децата си. Имаше син в гимназията и дъщеря на деветнайсет, с която беше неудържимо и болезнено горд, защото тя беше призната за най-красивото момиче в града. Запита се дали може да остави децата си със съдбата на децата на безработните, които беше виждал из западналите райони, в селищата около затворените фабрики и покрай линиите на спрени железници. Видя с ужас и учудване, че изборът, който сега се изправяше пред него, беше между живота на децата му и живота на пътниците на „Комет“ Подобен конфликт никога не е бил възможен преди. Именно чрез защитата на безопасността на пътниците той печелеше сигурност за децата си; служеше на едното, служейки на другото; нямаше сблъсък на интереси, нито призиви за жертва. Сега, ако искаше да спаси пътниците, трябваше да го направи за сметка на децата си.

Спомни си мъгляво проповедите, които беше слушал за красотата на саможертвата, за доблестта да жертваш за другите онова, което ти е най-скъпо. Не знаеше нищо за философията на етиката, но изведнъж осъзна — не с думи, а чрез някаква тъмна, ядна, дива болка, — че ако това беше доблест, той не иска да има нищо общо с нея.

Влезе в депото и поръча голям, стар парен локомотив да бъде приготвен за пътуване до Уинстън.

Началникът на гарата посегна към телефона в кабинета на диспечера, за да събере локомотивен екипаж, както му беше наредено. Но ръката му спря, хванала слушалката. Изведнъж го порази мисълта, че събира мъже за смърт, и че от двайсетте живота, които бяха изредени на листа пред него, два щяха да намерят своя край след неговия избор. Изпита физическо усещане за студ, нищо повече — не чувстваше загриженост, единствено озадачено безразличие. Работата никога не е била да призовава мъже, за да умрат — работата му беше да ги събира, за да изкарват прехраната си. Странно е, мислеше си, и беше странно, че ръката му беше спряла; онова, което я беше накарала да спре, приличаше на нещо, което би изпитал преди двайсет години — не, само преди месец, не повече.

Той беше на четирийсет и осем години. Нямаше семейство, нито приятели, нито пък някакви връзки с каквото и да е живо същество на света. Цялата отдаденост, на която беше способен, отдаденост, която другите пръскат между многото случайни грижи, той беше посветил на малкия си брат — брат, с двайсет и пет години по-млад от него, когото беше отгледал. Беше го пратил в технически колеж и беше разбрал, както и всички преподаватели, че момчето носи белега на гения на челото на мрачното си, младо лице. Със същата праволинейна отдаденост момчето се интересуваше единствено от ученето си — без спорт, без партита и момичета, само от видението на онова, което щеше да създаде като изобретател. Беше завършил колежа и беше отишъл с необичайна за възрастта си заплата в изследователска лаборатория на голям електрически концерн в Масачузетс.

Сега беше двайсет и осми май. На първи май беше издадена директива 10–289. И вечерта на първи май го бяха уведомили, че брат му се е самоубил.

Началник-гарата слушаше как разправят, че директивата е необходима, за да се спаси страната. Не знаеше дали това е вярно или не — нямаше и как да знае какво е необходимо за спасяването на една страна. Но, подтикнат от някакво чувство, което не можеше да изрази, той беше влязъл в кабинета на редактора на местния вестник и беше помолил да публикуват историята за смъртта на брат му. „Хората трябва да знаят“ — това беше единствената причина, която можеше да посочи. Не можеше да обясни, че разстроените връзки на ума му бяха оформили безсловесното заключение, че ако това се прави по волята на народа, то народът трябва да знае — не можеше да повярва, че ще го направят, ако знаят. Редакторът беше отказал, беше заявил, че това ще е лошо за морала на страната.

Бригадирът не знаеше нищо за политическата философия, но знаеше, че в този момент е загубил всяка грижа за живота или смъртта на което и да е човешко същество в страната. Мислеше си, с ръка върху телефонната слушалка, че може би трябва да предупреди хората, на които щеше да се обади. Те му вярваха — никога не би им хрумнало, че той съзнателно може да ги прати на смърт. Но после поклати глава: това беше само стара мисъл, мисъл от миналата година, останка от времето, когато и той им вярваше. Сега нямаше значение. Мозъкът му работеше бавно, сякаш влачеше мислите си из вакуум, където нямаше никаква емоция, която да ги понесе напред — помисли си, че ще има проблеми, ако предупреди когото и да е, ще настане някаква борба и тъкмо той трябваше да направи някакво огромно усилие, за да я започне. Беше забравил за какво човек започва подобна борба. Истина? Справедливост? Братска любов? Не искаше да полага усилия. Беше много уморен. Ако предупредеше всички хора в списъка си, нямаше да има кой да подкара локомотива, така че щеше да спаси два живота и триста други на борда на „Комет“. Но нищо не откликваше на цифрите в ума му — „животи“ беше просто дума, която нямаше значение.

Той вдигна телефонната слушалка до ухото си, обади се на два номера, повика механик и огняр да се явят на работа веднага.

Локомотив №306 беше тръгнал за Уинстън, когато Дейв Мичъм слезе долу.

— Приготви ми дрезина — нареди той, — ще се кача до Феърмаунт.

Феърмаунт беше малка гара на двайсет мили на изток по линията. Хората кимнаха, без да задават въпроси. Бил Брент не беше сред тях. Мичъм влезе в кабинета на Брент. Той беше там, седнал мълчаливо зад бюрото си, изглежда чакаше.

— Отивам във Феърмаунт — каза Мичъм. Гласът му беше агресивно и прекалено небрежен, сякаш внушаваше, че не е необходим отговор. — Преди няколко седмици там имаха дизел… някакви спешни поправки или нещо такова… Отивам да видя дали можем да го използваме — той млъкна за миг, но Брент не каза нищо. — Както са се стекли нещата, не можем да задържим влака до сутринта. Трябва да поемем риска, независимо какво ще решим. Аз си мисля, че може би този дизел ще свърши работа, но това е последната ни възможност. Така че ако не получиш известие от мен до половин час, подпиши заповедта и прати „Комет“ през тунела с локомотив №306.

Каквото и да си беше мислил Брент, не можеше да повярва, когато го чу. Не отговори веднага, сетне каза съвсем тихо:

— Не.

— Как така „не“?

— Няма да го направя.

— Как така няма да го направиш? Това е заповед!

— Няма да го направя — гласът на Брент притежаваше твърда увереност, незамъглена от каквато и да е емоция.

— Отказваш да се подчиниш на заповед?

— Да.

— Но ти нямаш право да отказваш! И няма да споря. Така реших, отговорността е моя и не те питам за мнението ти. Работата ти е да изпълняваш моите заповеди.

— Ще ми връчиш ли тази заповед писмено?

— Защо, дяволите да те вземат, да не намекваш, че не ми вярваш? Така ли е?

— Защо трябва да ходиш във Феърмаунт, Дейв? Защо не им се обадиш за този дизел, ако мислиш, че имат такъв?

— Няма да ми казваш как да си върша работата! Няма просто да си седиш там и да ме разпитваш! Ще си държиш мутрата затворена и ще правиш каквото ти казвам, или ще ти дам възможност да говориш — пред Комисията по унификация!

Беше трудно да се отгатнат емоциите по каубойското лице на Брант, но Мичъм видя нещо, което наподобяваше изражение на невярващ ужас — само че ужасът идваше от нещо, което само той виждаше, не от думите, и при това не носеше страх — или поне не страхът, на който Мичъм се беше надявал. Брент знаеше, че утре сутрин неговата дума ще се изправи срещу тази на Мичъм — Мичъм щеше да отрече, че е издавал заповедта, щеше да покаже писмено доказателство, че локомотив №306 е изпратен в Уинстън само „да окаже помощ“ и щеше да доведе свидетели, че е отишъл във Феърмаунт да търси дизел; Мичъм щеше да твърди, че фаталната заповед е издадена от и е отговорност изцяло на Бил Брент, главния диспечер, и случаят нямаше да бъде кой знае какво, дори нямаше да издържи на детайлно проучване, но щеше да е достатъчно за Комисията, чиято политика беше последователна единствено в това да не позволява детайлни проучвания. Брент знаеше, че можеше да играе същата игра и да прехвърли заговора върху друга жертва, знаеше, че е достатъчно умен, за да може да го стори, само дето по-скоро щеше да умре, отколкото да го направи.

Не Мичъм го караше да седи, вцепенен от страх. Беше осъзнаването, че няма на кого да се обади, да му разкаже всичко и така да го спре — нито един висшестоящ по линията, от Колорадо до Омаха и Ню Йорк. Те бяха вътре, всичките, правеха едно и също, бяха дали на Мичъм властта и метода. Сега Дейв Мичъм беше част от тази железопътна компания, а той, Бил Брент, не.

Както Бил Брент се беше научил да вижда — само с един поглед към няколко цифри върху лист хартия — разпределението на всички коловози в участъка, така сега виждаше целия си живот и пълната цена на решението, което взимаше. Не беше се влюбвал, докато не беше преминал ранната си младост — беше на трийсет и шест, когато намери жената, която искаше. Беше сгоден за нея от четири години, трябваше да чака, защото трябваше да издържа майка си и сестра си — вдовица с три деца. Никога не го плашеше товарът, защото знаеше, че може да го понесе, и никога не беше поемал задължение, освен ако не беше сигурен, че може да го изпълни. Беше чакал, беше пестил пари, и сега беше стигнал момента, когато се чувстваше свободен, за да бъде щастлив. Щеше да се ожени след няколко седмици, през юни. Мислеше за това, докато седеше зад бюрото си, гледайки Дейв Мичъм, но мисълта не породи колебание, само съжаление и далечна тъга — далечна, защото той знаеше, че не може да я допусне да се намеси в тази момент.

Бил Брент не знаеше нищо за епистемологията, но знаеше, че човек трябва да живее съобразно собственото си рационално схващане за реалността, че не може да действа срещу нея, да я избегне или да намери заместител, и че няма друг начин да се живее. Той се изправи.

— Вярно е, че докато съм на тази работа, не мога да откажа да ти се подчиня — каза той. — Но мога, ако напусна. Така че напускам.

— Ти… какво?

— Напускам от настоящия момент.

— Но ти нямаш право да напускаш, проклето копеле! Не знаеш ли? Не знаеш ли, че ще те хвърля в затвора за това?

— Ако искаш утре сутрин да изпратиш шерифа за мен, аз ще съм у дома. Няма да се опитвам да избягам. Няма къде да отида.

Дейв Мичъм беше висок метър и осемдесет и пет, с фигура на професионален боксьор, но стоеше и трепереше от бяс и ужас над крехкото тяло на Бил Брент.

— Не можеш да напускаш! Законът го забранява! Имам закон! Не можеш да си тръгнеш от мен! Няма да те пусна! Няма да ти позволя да напуснеш тази сграда!

Брент отиде до вратата.

— Ще повториш ли заповедта, която ми даде, пред другите? Не? Тогава тръгвам.

Докато отваряше вратата, юмрукът на Мичъм профуча, удари лицето му и го повали на пода. Началникът на гарата и бригадирът стояха на прага.

— Той напусна! — изкрещя Мичъм. — Страхливото копеле напусна в такъв момент! Той е закононарушител и страхливец!

Докато бавно се мъчеше да се надигне от пода, през мъглата от кръв, която се стичаше в очите му, Бил Брент погледна нагоре към двамата мъже. Видя, че разбират, но видя и затворените лица на хора, които не искат да разберат, не искат да се намесват и го мразят за това, че ги излага на риска в името на справедливостта. Не каза нищо, изправи се на крака и напусна сградата.

Мичъм избягваше да гледа другите.

— Ей, ти — извика той и махна с глава към нощния диспечер в другия край на стаята. — Ела тук. Трябва да поемеш веднага.

Когато вратата се затвори, той повтори на момчето историята с дизела във Феърмаунт, както я беше разказал на Брент, и му нареди да прати „Комет“ през тунела с локомотив №306, ако не получи известие от него до половин час. Момчето не беше в състояние да мисли, да говори или да разбира каквото и да е: продължаваше да вижда кръвта по лицето на Бил Брент, който беше негов идол.

— Да, сър — замаяно отговори то.

Дейв Мичъм тръгна за Феърмаунт, като разправяше на всеки работник и стрелочник, когото видеше, докато се качваше на дрезината, че отива да търси дизелов локомотив за „Комет“.

Нощният диспечер стоеше зад бюрото си, гледайки часовника и телефона, и се молеше телефонът да звънне и да се обади господин Мичъм. Но половин час мина в тишина, и когато останаха само три минути, момчето изпита ужас, който не можеше да обясни — знаеше само, че не иска да изпраща заповедта. Обърна се към началника на гарата и към бригадира и ги попита колебливо:

— Господин Мичъм ми даде заповед, преди да тръгне, но се чудя дали трябва да я изпратя, защото… не мисля, че е правилна. Той каза…

Началникът се извърна — не изпитваше жал: момчето беше почти на възрастта на брат му. Бригадирът се сопна:

— Прави точно както ти е казал господин Мичъм. Не трябва да мислиш — и излезе от стаята.

Отговорността, която Джеймс Тагарт и Клифтън Лоуси бяха избегнали, сега лежеше на раменете на треперещо, ужасено момче. То се поколеба, после събра кураж с мисълта, че не бива да подлага на съмнение добронамереността и компетентността на началниците в компанията. Не знаеше, че възгледите му за железопътна компания и нейните ръководители е от преди век. Със съзнателната прецизност на железничар, в момента, в който стрелката на часовника отброи половин час, той написа името си на заповедта, която нареждаше „Комет“ да тръгне с локомотив №306 и я предаде на гара Уинстън.

Началникът на гарата в Уинстън потръпна, когато видя заповедта, но той не беше човек, който да не се подчини на властта. Каза си, че може би тунелът не е толкова опасен, колкото си е мислел. Каза си, че най-добрият подход в наши дни е да не се мисли.

Когато предаде копията от заповедта на кондуктора и на механика на „Комет“, кондукторът се огледа бавно из стаята, от лице на лице, сгъна листа, сложи го в джоба си и излезе, без да каже и дума. Механикът стоеше и гледаше листа за миг, после го хвърли и каза:

— Няма да го направя. И ако се е стигнало до там тази компания да издава подобни заповеди, аз няма да работя за нея. Бройте ме за напуснал.

— Но ти не можеш да напускаш! — извика началникът на гарата. — Ще те арестуват!

— Ако ме намерят — каза механикът и излезе от гарата в безбрежния мрак на планинската нощ. Механикът от Силвър Спрингс, който беше докарал №306, седеше в един ъгъл на стаята. Той се разсмя и каза:

— Бъзльо.

Началникът на гарата се обърна към него.

— Ще го направиш ли ти, Джо? Ще поемеш ли „Комет“?

Джо Скот беше пиян. Едно време на железничар, явил се на работа и с най-малки признаци, че е пил, щеше да се гледа като на доктор, дошъл на работа с белези от дребна шарка по лицето си. Но Джо Скот беше привилегирован. Преди три месеца го бяха уволнили за нарушаване на правилата за безопасност, което беше довело до сериозна катастрофа, преди две седмици го бяха върнали на работа по заповед на Комисията по унификация. Беше приятел на Фред Кинън, защитаваше интересите на Кинън в профсъюза — не срещу работодателите, а срещу членовете.

— Естествено — каза Джо Скот. — Ще поема „Комет“. Ще го прекарам, ако се движа достатъчно бързо.

Огнярят на №306 беше останал в кабината на локомотива. Погледна притеснено нагоре, когато дойдоха да прикачат локомотива в предния край на „Комет“, гледаше червените и зелените светлини на тунела, които висяха на двайсет мили разстояние, сред завои. Но той беше кротък, сговорчив човек — добър огняр, без надежда някога да се издигне до механик, яките му мускули бяха единственият му актив. Беше сигурен, че началниците му знаят какво правят, така че не рискува да задава никакви въпроси.

Кондукторът стоеше до задния край на „Комет“. Погледна светлините на тунела, а после — дългата верига от прозорците на влака. Само няколко бяха осветени, от повечето струеше единствено слабият син отблясък на нощните лампи, промъкнал се изпод спуснатите завеси. Мислеше си, че трябва да вдигне пътниците и да ги предупреди. Имаше време, когато поставяше сигурността на пътниците над собствената си, не заради любов към другите, а защото тази отговорност беше част от работата му, която приемаше и се гордееше, че върши. Сега чувстваше презрително безразличие и не изпитваше никакво желание да ги спасява. Те бяха поискали и приели директива 10–289, продължаваха да живеят и всекидневно да извръщат глава, за да избегнат присъдите, които Комисията по унификация издаваше върху беззащитни жертви — защо сега той да не се отвърне от тях? Ако спасеше живота им, нито един нямаше да излезе и да го защити, когато Комисията по унификация го осъдеше за неподчинение на заповед, за раздухване на паника, за забавянето на господин Чалмърс. Нямаше желание да става мъченик, за да позволи на хората да продължат да се отдават на своето собствено безотговорно зло.

Когато дойде моментът, той вдигна фенера си и даде знак на механика да тръгва.

— Видя ли? — каза триумфално Кип Чалмърс на Лестър Тък, когато колелата под краката им подскочиха напред. — Страхът е единственият практичен начин да се справяш с хората.

Кондукторът влезе в коридора на последния вагон. Никой не го видя, когато слезе по стълбите от другата страна, измъкна се от влака и изчезна в тъмнината на планините.

Един стрелочник стоеше в готовност да премести стрелката, която щеше да изпрати „Комет“ от страничния на главния коловоз. Погледна влака, докато се приближаваше бавно към него. Беше само светещ бял глобус с лъч, изстрелян високо над главата му, и гръм, който премина по релсите под краката му. Знаеше, че стрелката не бива да се мести. Помисли си за онази нощ преди десет години, когато беше рискувал живота си в наводнение, за да спаси влака от отнасяне. Но той знаеше, че времената са се променили. В момента, в който премести стрелката и видя фарът да извива настрани, знаеше, че ще мрази работата си до края на живота си.

„Комет“ се източи от страничния коловоз в тънка права линия и навлезе в планините, с лъча на прожектора като протегната ръка, която сочеше пътя, а осветените стъклени извивки на панорамния салон я завършваха.

Някои от пътниците на борда на „Комет“ бяха будни. Когато влакът започна спираловидното си изкачване, те видяха светлинните на Уинстън, скупчени в ниското в тъмнината под прозорците, сетне същата тази тъмнина, но с червените и зелени светлини до входа на тунела в горния край на прозорците. Светлините на Уинстън ставаха все по-малки всеки път, когато се появяваха; черната дупка на тунела ставаше все по-голяма. От време на време черен воал се простираше покрай прозорците и затъмняваше светлините: беше гъстият дим от парния локомотив.

Докато тунелът се приближаваше, те видяха на ръба на небето, далеч на юг, в празното пространство между скалите, пламъчето на един жив огън, което се извиваше от вятъра. Не знаеха какво е това и не искаха да научат.

Казват, че катастрофите са въпрос на чиста случайност, и със сигурност има хора, които биха казали, че пътниците на борда на „Комет“ не са виновни или отговорни за онова, което им се случи.

Мъжът в спално купе А, във вагон №1, беше професор по социология, който преподаваше, че индивидуалните способности нямат значение, че индивидуалното усилие е безсмислено, че индивидуалното съзнание е безполезен лукс, че няма индивидуален ум, характер или достижение, че всичко се постига колективно, и че масата има значение, а не човекът.

Мъжът в купе №7, във вагон №2, беше журналист, който пишеше, че е оправдано и морално да се използва принуда „за добра кауза“, който вярваше, че има право да отприщва физическо насилие срещу другите, да разрушава животи, да задушава амбиции, да убива желания, да насилва убеждения, да затваря, обира, убива — в името на всяко нещо, което сметне за „добра кауза“, която дори не трябваше да бъде идея, тъй като никога не беше определил какво смята за добро, а просто твърдеше, че го определя по „усет“ — усет, който не беше ограничен от каквото и да е знание, тъй като той смяташе емоцията за по-висша от знанието и се основаваше единствено на своите „добри намерения“ и на силата на оръжието.

Жената в купе №10, във вагон №3, беше възрастна учителка, която беше прекарала целия си живот в това да превръща клас след клас безпомощни деца в мизерни страхливци, защото ги беше учила, че волята на мнозинството е единственият стандарт за добро и зло, че мнозинството може да прави, каквото реши, че не трябва да утвърждават личностите си, а да правят като другите.

Мъжът в салон Б, във вагон №4, беше издател на вестник, който вярваше, че хората са зли по природа и негодни за свобода, че основните им инстинкти, ако бъдат оставени без контрол, са да лъжат, да грабят и да се избиват един друг, и следователно хората трябва да бъдат управлявани чрез лъжи, обир и убийство, които обаче трябва да се изключителна привилегия на управниците, за да принуждават хората да работят, да ги учат да бъдат морални и да ги държат в оковите на реда и справедливостта.

Мъжът в спално купе Н, във вагон №5, беше бизнесмен, който беше получил бизнеса си — една мина — с помощта на правителствен заем, по закона за изравняване на възможностите.

Мъжът в салон А, във вагон №6, беше финансист, който беше направил състояние, след като беше купил „замразени“ облигации на „Тагарт“ и беше накарал приятелите си във Вашингтон да ги „размразят“.

Мъжът от място №5 във вагон №7, беше работник, който вярваше, че има „право“ на работа, независимо дали работодателят му го иска или не.

Жената в купе №6, във вагон №8, беше преподавателка, която смяташе, че като потребител има „право“ на транспорт, независимо дали хората от железниците искат да й го предоставят или не.

Мъжът в купе №2, във вагон №9, беше професор по икономика, който защитаваше отмяната на частната собственост с обяснението, че интелигентността не играе никаква роля в индустриалното производство, че разумът на човека се оформя от материалните инструменти, че всеки може да управлява фабрика или железница и трябва само да се присвоят съответните машини.

Жената в спално купе Д, във вагон №10, беше майка, която беше сложила двете си деца да спят на горното легло, беше ги завила внимателно, за да ги предпази от друсането; майка, чиито съпруг работеше за правителството и прилагаше директиви, които тя самата защитаваше с думите: „Не ме интересува, само богатите ще пострадат. В крайна сметка, аз трябва да мисля за децата си“.

Мъжът в купе №3, във вагон №11, беше сополив дребен невротик, който пишеше евтини пиески, в които, като социално послание, вмъкваше страхливо дребни цинизми с извода, че бизнесмените са мошеници.

Жената в купе №9, във вагон №12, беше домакиня, която вярваше, че има правото да избира политици, за които не знае нищо, за да контролират гигантска индустрия, от която нищо не разбираше.

Мъжът в спално купе Ф, във вагон №13, беше адвокат, който беше казал: „Аз ли? Аз ще намеря начин да работя при всяка политическа система.“

Мъжът в спално купе А, във вагон №14, беше професор по философия, който преподаваше, че няма разум — откъде знаеш, че тунелът е опасен? Че няма реалност — как да докажеш, че тунелът съществува? Че няма логика — защо твърдиш, че влаковете не могат да се движат без движеща сила? Че няма принципи — защо трябва да си обвързан със закона за причината и следствието? Че няма права — защо да не оковеш хората на работните им места със сила? Че няма морал — какво е моралното в ръководенето на железница? Че няма абсолютни неща — какво значение има за теб дали си жив или мъртъв? Учеше, че не знаем нищо — защо да се противопоставяме на заповедите на висшестоящите? Че никога не можем да бъдем сигурни в каквото и да е — откъде знаеш, че си прав? Че трябва да действаме с оглед на момента — не искаш да рискуваш работата си — нали?

Мъжът в салон Б, във вагон №15, беше наследник, който беше наследил богатството си, и който не спираше да повтаря: „Защо Риърдън да е единственият, на когото е разрешено да произвежда риърдънов метал?“

Мъжът в спално купе А, във вагон №16, беше хуманист, който беше казал: „Способните хора ли? Не ме интересува дали страдат. Трябва да бъдат наказани, за да издържат некомпетентните. Честно казано, не ме интересува дали това е справедливо или не. Гордея се, че не се старая да въздавам каквато и да е справедливост на способните, когато става въпрос за милост към изпадналите в нужда“.

Тези пътници бяха будни — нямаше и един човек във влака, който да не споделя една или повече от техните идеи. Когато влакът влезе в тунела, пламъкът на Факела на Уайът беше последното нещо, което видяха на този свят.