Айн Ранд
Атлас изправи рамене (25)

Глава XXV
Пазачи на братята си^[1]

 

На сутринта на 2 септември един меден кабел се скъса между два телефонни стълба до коловоза на тихоокеанския клон на „Тагарт трансконтинентал“ в Калифорния. От полунощ валеше дребен дъждец и нямаше изгрев, а само сива светлина, която се процеждаше от натежалото небе, а блестящите капчици дъжд, увиснали по телефонните жици, бяха единствените искрици на фона на циментовите облаци, оловния океан и стоманените петролни кули, които покриваха пустия склон като остра четина. Кабелите бяха износени от повече дъждове и години, отколкото бяха предназначени да понесат; един от тях се беше свеждал под крехкия товар на капките през всичките часове на тази сутрин, после се беше появила една последна капка, която беше увиснала на него като кристално мънисто, събрало тежестта на безброй секунди, мънистото и кабелът бяха поддали и, безшумно като отронена сълза, кабелът се беше скъсал и беше паднал заедно с мънистото.

Хората в районната централа на „Тагарт трансконтинентал“ избягваха да се поглеждат, когато беше докладвано за скъсания телефонен кабел. Те даваха изявления, които бяха досадно погрешни, с цел да изглежда, че се отнасят до проблема, но всъщност не съобщаваха нищо, и никой от тях не можеше да заблуди останалите. Знаеха, че медните кабели са изчезваща стока, по-скъпа от златото или честта, знаеха, че местният търговец е продал запасите им от кабели преди седмици на непознати търговци, които идваха нощем, но денем не бяха бизнесмени, а просто хора, които имаха приятели в Сакраменто и Вашингтон — също както търговецът, назначен наскоро в района, имаше приятел в Ню Йорк на име Къфи Мийгс, за когото никой не задаваше въпроси. Знаеха, че човекът, който поемеше отговорността да поръча поправка и започнеше действията, които ще доведат до откритието, че поправки не могат да се извършат, щеше да се натъкне на отмъщение от неизвестни врагове, че другите работници ще мълчат тайнствено и няма да свидетелстват в негова полза, че няма да докаже нищо, и че ако се опита да си свърши работата, вече няма да има работа. Вече не знаеха какво е опасно и какво не във време, в което виновните не се наказваха, за разлика от обвинителите; и, подобно на животни, осъзнаваха, че неподвижността е единствената защита при съмнение и опасност. Останаха неподвижни, говореха за точната процедура по изпращането на доклади на точните власти в точните моменти.

Един млад работник напусна стаята, излезе от централата и отиде в безопасна телефонна кабина в една аптека, където, обаждайки се на свои разноски, прескочи целия континент и подходящите директори помежду им, и се свърза с Дагни Тагарт в Ню Йорк.

Тя се обади от кабинета на брат си, прекъсвайки важен разговор. Младият работник й каза само, че телефонната линия е прекъсната и че няма кабел, за да бъде поправена — не каза нищо друго и не обясни защо е било необходимо да й се обажда лично. Дагни не го попита — разбра.

— Благодаря ви — беше всичко, което му отговори.

Една папка за извънредни ситуации в кабинета й съдържаше списък с всички налични жизненоважни материали във всеки район на „Тагарт трансконтинентал“. Като папка за банкрути, в нея непрекъснато се нанасяха загуби, а редките вписвания на нови доставки напомняха злобен кикот на някакъв мъчител, който хвърля трохи на един умиращ от глад континент. Прегледа папката, затвори я, въздъхна и каза:

— Монтана, Еди. Обади се в Монтана да изпратят половината си запаси от кабел в Калифорния. Монтана може да оцелее без тях, поне още седмица — и понеже Еди Уилърс се канеше да протестира, тя добави: — Петрол, Еди. Калифорния е един от последните производители на петрол в страната. Не можем да изгубим Тихоокеанската линия — после се върна на разговора в кабинета на брат си.

— Меден кабел ли? — каза Джеймс Тагарт със странен поглед, който се премести от лицето й на града зад прозореца. — Съвсем скоро няма да имаме никакви проблеми с медта.

— Защо? — попита тя, но той не отговори. През прозореца не се виждаше нищо особено, само ясното небе на слънчевия ден, спокойната светлина на ранния следобед по покривите на града, а над тях — страницата на календара с надпис „2 септември“. Тя не знаеше защо той беше настоял да проведе този разговор в собствения си кабинет, защо беше настоял да говори насаме с нея — нещо, което винаги се беше опитвал да избегне — или пък защо продължаваше да гледа непрекъснато часовника си.

— Струва ми се, че нещата вървят зле — каза той. — Нещо трябва да се направи. Като че ли царят объркване и дезорганизация, което вероятно ще доведе до некоординирана и дебалансирана политика. Искам да кажа, че има огромна национална нужда от транспорт, а ние губим пари. Струва ми се…

Тя седеше и гледаше старата карта на „Тагарт трансконтинентал“ на стената на кабинета му, с червените артерии, които прекосяваха пожълтелия континент. Било е време, когато са наричали железницата кръвоносната система на нацията, потокът от влакове е бил като животворна кръв, която е носела растеж и богатство до всяко кътче в пущинака, до което се е докосвала. Сега, и сега потокът беше от кръв, но кръв, която течеше еднопосочно, сякаш изтичаше от рана и отнасяше със себе си последните сили на тялото. Еднопосочен трафик, с безразличие си мислеше тя, консуматорски трафик.

Влак №193, мислеше. Преди шест седмици влак №193 беше изпратен с товар от стомана не във Фолктън, Небраска, където компанията за машинни инструменти „Спенсър“, най-добрият оцелял концерн, не работеше вече две седмици в очакване на доставка, а в Санд Крийк, Илинойс, където „Обединено машиностроене“ тънеше в дългове повече от година и произвеждаше ненадеждни стоки на непредсказуеми интервали. Стоманата беше разпределена с директива, според която компанията за машинни инструменти „Спенсър“ е богат концерн, който може да чака, а „Обединено машиностроене“ банкрутира и не може да й се позволи да рухне, тъй като е единственият източник на препитание в град Санд Крийк, Илинойс. Компанията за машинни инструменти „Спенсър“ беше затворила преди месец. „Обединено машиностроене“ беше затворила две седмици по-късно.

Хората в Санд Крийк, Илинойс, бяха включени в програмата за помощи, но тъй като за тях не можеше да се намери никаква храна в празните хамбари на страната, зърното за посев на фермерите в Небраска беше конфискувано под трескав натиск, по заповед на Комисията по унификация, и влак №194 беше откарал незасятата реколта и бъдещето на хората в Небраска, за да бъдат изядени от тези в Илинойс. „В тази просветителска епоха — беше казал Юджийн Лоусън по радиото, — най-после разбрахме, че всеки един от нас е пазач на брата си“.

— В нестабилен период като сегашния — говореше Джеймс Тагарт, докато тя гледаше картата — е опасно да се окажем принудени да пропускаме дни за заплата и да натрупваме закъснения при изплащането на надници в някои от районите — временно състояние, разбира се, но…

Тя се разсмя.

— Планът за обединение на железниците не работи, нали, Джим?

— Моля?

— Трябва да получиш голямо парче от брутния приход на „Атлантик саутърн“ от общия фонд в края на годината, само дето няма да има никакъв брутен приход, който да приберат, нали?

— Това не е вярно! Само дето банкерите саботират плана. Тия копелета, които ни даваха заеми едно време без никакви гаранции, освен собствената ни железопътна компания, сега отказват да ми дадат мизерни няколкостотин хиляди, краткосрочно, само за да оправя няколко ведомости за заплати, при условие, че мога да им предложа като гаранция цялото оборудване на всички железници в страната!

Тя се смееше.

— Неизбежно беше! — викна той. — Не планът е виновен, че няколко души отказват да носят справедливия дял от товара ни!

— Джим, само това ли искаше да ми кажеш? Ако е това, ще тръгвам. Имам работа.

Очите му се стрелнаха към часовника.

— Не, не е само това! Трябва спешно да обсъдим ситуацията и да стигнем до решение, което…

Тя изслуша, без да му обръща внимание, последвалия поток от общи приказки, питайки се каква е целта му. Съобразяваше се с времето и същевременно го губеше — тя беше сигурна, че я държи тук с някаква конкретна цел — и в същото време беше сигурна, че я задържа заради самото й присъствие. В него имаше нещо ново, което беше започнала да забелязва след смъртта на Черил. Беше се втурнал към нея, беше нахлул без предизвестие в апартамента й същата вечер, когато тялото на Черил беше открито и историята за самоубийството й — разказана от някаква социална работничка, която стана негов свидетел — заля страниците на вестниците. „Необяснимо самоубийство“ го бяха нарекли вестниците, неспособни да открият какъвто и да е мотив. „Не беше моя вината!“ — беше извикал той, сякаш тя беше единственият съдия, когото трябваше да умилостиви. „Не можеш да ме обвиняваш! Не можеш!“ Той трепереше от ужас, и все пак тя беше хванала няколко отправени крадешком погледа, които изразяваха немислимото — оттенък на триумф.

— Махай се оттук, Джим — беше всичко, което му каза.

Оттогава не беше споменавал пред нея за Черил, но беше започнал да идва в кабинета й по-често от обикновено, спираше я по коридорите за кратки, безцелни разговори, и всички тези моменти се бяха слели в нещо, което й вдъхваше необяснимо чувство: той като че ли се хващаше за нея за подкрепа и защита срещу някакъв безименен ужас, а ръцете му се плъзваха, за да я прегърнат и да й забият нож в гърба.

— Горя от желание да чуя мнението ти — настоятелно повтаряше той, докато тя гледаше встрани. — Изключително важно е да обсъдим ситуацията, а ти… ти не си казала нищо — тя не се обърна. — Не че няма пари, които да се изкарат в железопътния бизнес, но… — тя го изгледа остро; неговите очи избягаха встрани.

— Искам да кажа, трябва да се определи някаква конструктивна политика — монотонно и бързо продължаваше той. — Нещо трябва да се направи… от някого. При извънредно положение…

Тя знаеше каква мисъл се опитва отчаяно да избегне той, какво й намеква, и все пак не иска тя да го признае или да го обсъжда. Знаеше, че вече не могат да се поддържат никакви влакови разписания, никакви обещания, никакви договори, че редовните влакове се отменят без предупреждение и се превръщат в специални аварийни влакове, изпращани от необясними заповеди към необясними дестинации, и че заповедите идват от Къфи Мийгс, единственият съдник на спешните ситуации и общественото благоденствие. Знаеше, че фабриките затварят врати — някои от тях, защото машините им не работят поради липса на суровини, които не са получили, други — с пълни складове стока, която не могат да доставят. Знаеше, че старите индустрии, гигантите, които бяха изградили мощта си с целенасочена политика, планирана с години напред, сега съществуваха според моментни капризи, които не можеха нито да предвидят, нито да контролират. Знаеше, че най-добрите сред тях, тези с най-голям обхват и най-сложни функции, си бяха отишли отдавна, а онези, които още се бореха да произвеждат — се бореха свирепо, за да запазят законите от една епоха, в която производството е било възможно — а сега вписваха в договорите си клауза, срамна за наследник на Нат Тагарт: „Ако транспортът позволява“.

А същевременно имаше хора — и тя го знаеше, — които можеха да получат транспорт във всеки един момент, сякаш чрез някаква мистична тайна, сякаш по добрата воля на някаква сила, която не биваше да се поставя под въпрос или да се обяснява. Това бяха хората, на чиито отношения с Къфи Мийгс се гледаше като на някакво непознаваемо, мистично вероучение, което наказва наблюдателя само заради греха, че е погледнал, така че хората държаха очите си затворени, уплашени не от невежеството си, а от знанието. Знаеше, че сделките се правят, когато тези хора продадат една стока, наречена „транспортни връзки“ — термин, който всички разбираха, но никой не смееше да определи точно. Това бяха хората със специалните извънредни влакове, хората, които можеха да отменят редовните й влакове по разписание и да ги изпратят до всяка точка на континента, която им хрумнеше да дамгосат с вуду печата си — печат, който изместваше всеки договор, собственост, всяка справедливост, разум и живот, печат, който оповестяваше, че „общественото благоденствие“ изисква непосредственото спасяване на точно тази точка. Това бяха хората, които изпращаха влакове в помощ на братята Смадър и техните грейпфрути в Аризона, в помощ на фабрика във Флорида, която произвеждаше флипери, в помощ на ферма за коне в Кентъки, в помощ на „Асошиейтед стийл“ на Орън Бойл.

Това бяха хората, които сключваха сделки с отчаяни индустриалци за транспорт на стоките, събиращи прах в складовете им, или — ако не получеха процента, който искаха — сключваха сделки да купят стоките, след като фабриката затвори, при разпродажбата след банкрута, на една десета от цената, и да ги изпратят по най-бързия начин с внезапно появили се товарни вагони към пазари, където други подобни търговци чакаха мършата. Това бяха хората, които кръжаха над фабриките и чакаха последния дъх на някоя пещ, за да налетят върху оборудването и изоставените площадки, върху изоставените коловози, върху товарните влакове с недоставени стоки — те бяха нов биологичен вид, бизнесмени — улични бандити, които оставаха в даден бизнес само за по една сделка, които нямаха ведомости за заплати, нямаха задължения, имоти, оборудване, чийто единствен актив и единствена инвестиция беше стоката, наречена „приятелство“ Това бяха хората, които се описваха в официалните речи като „прогресивните бизнесмени на нашата динамична епоха“, но които хората наричаха „връзкарчетата“ — видът включваше много породи: „транспортни връзкари“, „стоманени връзкари“, „петролни връзкари“, „връзкари за вдигане на заплатите“, „връзкари за спиране на присъди“ — хора, които бяха динамични, които се стрелкаха насам-натам из страната, когато никой друг не можеше да мръдне, хора, които бяха активни и безмозъчни, но активни не като животни, а като нещо, което се храни, расте и движи, черпейки сили от неподвижни трупове.

Знаеше, че могат да се изкарат пари от железопътния бизнес, знаеше и кой ги изкарва. Къфи Мийгс продаваше влакове, както и последните запаси на железопътната компания, всеки път щом можеше да нагласи сделка, която не може да се разкрие или докаже. Той продаваше релси на железопътни компании в Гватемала или на фирми за дрезини в Канада, продаваше кабели на производители на грамофони, продаваше траверси за гориво на скъпи хотели.

Има ли значение, мислеше си тя, гледайки картата, кой точно червей коя част от трупа е изял — дали червеят беше от тези, които се тъпчеха, или от тези, които даваха храна на другите червеи? Докато живата плът беше плячка за поглъщане, имаше ли значение чии стомаси е напълнила? Нямаше начин да се разбере кое опустошение беше деяние на хуманитаристите и кое — на откровените бандити. Нямаше начин да се разбере кои грабежи бяха подтиквани от страстта към благотворителност на хора като Лоусън и кои — от лакомията на хора като Къфи Мийгс, нямаше начин да се прецени кои градове са били пожертвани, за да отложат със седмица гладната смърт на други, и кои — за да доставят яхти за връзкарите. Имаше ли значение? И двете кражби си приличаха и като факт, и като дух, и двете бяха нужда, а нуждата беше единственото право на собственост, и двете бяха в стриктно съответствие с един и същ морален кодекс. И двете разглеждаха жертвоприношението на човека като необходимо, и двете го постигаха. Нямаше начин дори да се различи кои са канибалите и кои — жертвите: населението, което получаваше като справедлива придобивка конфискуваните дрехи или гориво от града на изток от тях, следващата седмица намираше хамбарите си празни — житото беше конфискувано, за да се нахрани населението на града на запад. Хората бяха постигнали идеала на вековете, практикуваха го в пълно съвършенство, служеха на нуждата като на най-висш владетел. Нуждата беше основно право, стандарт за ценност, разменна монета, беше нещо по-свещено от правдата и живота. Хората бяха набутвани в капан, където всеки крещеше, че човекът е пазач на брата си, всеки разкъсваше съседа си и беше разкъсван от брата на съседа си, всеки прокламираше правото на незаслуженото и се чудеше кой смъква кожата от гърба му, всеки поглъщаше самия себе си, докато крещеше от ужас, че някакво неизвестно зло разрушава земята.

„От какво могат да се оплачат сега? — чуваше тя гласа на Хю Акстън в ума си. — Че Вселената е ирационална? Ирационална ли е?“

Тя седеше и гледаше картата, с безстрастен и строг поглед, сякаш единствената възможна емоция пред внушителната сила на логиката беше уважението. Виждаше в хаоса на един загиващ континент — точното, математическо изпълнение на всички идеи, които хората бяха поддържали. Не бяха пожелали да разберат, че тъкмо това искаха, не бяха пожелали да видят, че имат властта да желаят, но не и да подменят истината, и затова бяха постигнали желанието си буквално, до последната кървава запетайка. Какво си мислеха сега тия защитници на нуждата, тия състрадателни развратници, питаше се тя. На какво разчитаха? Тези, които някога се хилеха глупаво и разправяха „не искам да унищожавам богатите, само искам да прибера малко от техния излишък, за да помогна на бедните, съвсем малко, дори няма да го усетят“, а после бяха се троснали: „Магнатите могат да издържат да дават, натрупали са достатъчно, за да им стигне за три поколения“, после ревяха „Защо трябва хората да страдат, при условие, че бизнесмените имат запаси за година напред?“, а сега пищяха: „Защо трябва да умираме от глад, докато някои хора имат запаси за седмица напред?“ На какво разчитаха?

— Трябва да направиш нещо! — викна Джеймс Тагарт.

Тя се обърна към него.

— Аз ли?

— Това е твоята работа, твоят отдел, твой дълг е!

— Кое?

— Да действаш. Да вършиш.

— Какво?

— Откъде да знам? Това е твоят изключителен талант. Ти си по действието.

Тя го погледна; твърдението беше толкова необичайно проницателно, но и толкова чудовищно неудачно. Изправи се.

— Това ли е всичко, Джим?

— Не! Не! Искам обсъждане!

— Ами давай.

— Ама ти не си казала нищо?

— Нито пък ти.

— Но… Искам да кажа, че има практически проблеми за разрешаване, които… Например каква е тая история с последните ни запаси от нови релси, изчезнали от склада в Питсбърг?

— Къфи Мийгс ги е откраднал и продал.

— Можеш ли да го докажеш? — тросна се отбранително той.

— Оставили ли са твоите приятелчета някакви средства, методи или правила за доказване?

— Тогава не говори за това, не теоретизирай, трябва да работим с факти! Трябва да работим с фактите такива, каквито са днес… Искам да кажа, че трябва да сме реалисти и да приложим някакви практически средства, за да защитим запасите си при настоящите условия, не при недоказуеми предположения, които…

Тя се разсмя. Ето я формата за безформеното, мислеше си, ето го метода в съзнанието му: искаше тя да го защити от Къфи Мийгс, без да признава съществуването на Мийгс, да се бори с него, без да го признава за реално, да го победи, без да пречи на играта му.

— Какво е толкова смешно, по дяволите? — ревна гневно той.

— Знаеш какво.

— Не знам какво ти става! Не знам какво ти има… през последните два месеца… откакто се върна… Никога не си била толкова неразбрана!

— Ама Джим, аз дори не съм се карала с теб през последните два месеца.

— Точно това имам предвид! — той се овладя бързо, но не достатъчно, за да пропусне усмивката й. — Така де, исках да поговорим, исках да знам твоя възглед за положението…

— Знаеш го.

— Но ти не си казала и дума!

— Казах всичко необходимо преди три години. Казах ти докъде ще те доведе политиката ти. Доведе те.

— Хайде, пак започваш! Каква е ползата от теоретизирането? Ние сме тук, сега, не преди три години. Трябва да се справим с настоящето, не с миналото. Може би нещата щяха да са различни, ако бяхме последвали твоето мнение, може би, но фактът е, че не го направихме, а ние трябва да работим с фактите. Трябва да приемаме реалността такава, каквато е сега, днес!

— Ами приеми я.

— Моля?

— Приеми си реалността. Аз ще приемам само заповеди.

— Това не е честно! Моля те за мнение…

— Молиш ме за успокоение, Джим. Няма да го получиш.

— Моля?

— Няма да ти помогна да се преструваш — като споря с теб, — че реалността, за която говориш, не е такава, каквато е, че все още има начин да се накара да проработи и да спаси врата ти. Няма такъв.

— Тогава… — не последва експлозия, нито гняв, само слаб, несигурен глас на човек на ръба на абдикацията. — Тогава… какво искаш да направя?

— Да се откажеш — той я изгледа неразбиращо. — Да се откажете всички, и ти, и приятелчета ти във Вашингтон, и крадливите ви плановици, и цялата ви канибалска философия. Откажете се, разкарайте се от пътя и оставете тези от нас, които могат, да започнат от нула, от руините.

— Не! — експлозията дойде едва сега, не беше вик на човек, който по-скоро би умрял, отколкото да предаде идеята си, а идваше от човек, който беше прекарал живота си в това да отрича съществуването на идеи, при това го правеше с опортюнизма на престъпник. Тя се чудеше дали някога е разбирал същността на престъпниците — или пък естеството на лоялността си към идеята да отрича идеите. — Не! — по-тихо извика той, с по-дрезгав и нормален глас, сменил тона на фанатик с тона на надменен началник.

— Това е невъзможно! Това не подлежи на обсъждане!

— Кой е казал?

— Няма значение! Така е! Защо винаги мислиш непрактично? Защо не приемеш реалността такава, каквато е и не направиш нещо? Ти си реалистът, ти действаш, движиш, произвеждаш, ти си Нат Тагарт, ти си човекът, който може да постигне всяка цел, която иска! Можеш да ни спасиш сега, можеш да намериш начин да накараш нещата да проработят — ако искаше!

Тя избухна в смях. Ето я, помисли си, крайната цел на мъглявите академични дрънканици, които бизнесмените са игнорирали години наред, целта на немарливите дефиниции, на общите приказки, на блудкавите абстракции, които претендират, че подчинението на обективната реалност е същото като подчинението на държавата, че няма разлика между природните закони и директивите на бюрократите, че гладният човек не е свободен, че човекът трябва да бъде освободен от тиранията на храната, подслона и дрехите — всичко това, години наред, за да се стигне до деня, в който Нат Тагарт, реалистът, ще трябва да приеме волята на Къфи Мийгс като природен факт, окончателен и безусловен като стоманата, релсите и гравитацията, да приеме света, създаден от Мийгс, като обективна, неизменна реалност, а после да продължи да произвежда изобилие в този свят. Ето я целта на всички тия мошеници от библиотеките и класните стаи, които продаваха откровенията си като разум, „инстинктите“ си — като наука, ненаситните си желания — като познание, ето я целта на всички диваци, които служеха на необективното, неабсолютното, относителното, колебливото, вероятното. Когато тези хора видеха фермер, който прибира реколтата си, можеха да го възприемат само като мистичен феномен, необвързан със закона за причината и следствието. Считаха действието му за някаква могъща прищявка на фермера, когото арестуваха, затваряха, лишаваха го от инструменти, семена, вода и земя, изхвърляха го на голата скала и нареждаха: „Сега отгледай реколта и ни нахрани!“

Не, мислеше си тя, докато чакаше Джим да попита, би било безполезно да се опитва да обяснява защо се смее, той нямаше да е в състояние да го разбере. Той обаче не попита, вместо това се прегърби и тя го чу да казва — с ужас, защото думите му бяха толкова неуместни, ако той наистина не разбираше, и толкова чудовищни:

— Дагни, аз съм твой брат…

Тя се изправи, мускулите й се стегнаха, сякаш се изправяше пред пистолета на убиец.

— Дагни — гласът му беше меко, носово, монотонно мрънкане на просяк, — искам да бъда президент на железница. Искам го. Защо не мога да имам моето си желание, както ти винаги имаш своето? Защо да не получа изпълнение на желанията си, както ти винаги изпълняваш твоите? Защо трябва ти да си щастлива, а аз да страдам? Е, да, светът е твой, ти си човекът с ума да го управлява. Тогава защо позволяваш страдание в твоя свят? Проповядваш преследване на щастие, но ме осъждаш на лишения. Нямам ли право и аз да искам щастие? Това не е ли нещо, което ми дължиш? Не съм ли твой брат?

Погледът му беше като фенерче на мародер, който търсеше по лицето й за парченце съжаление. Откри единствено отвратен поглед.

— Твой грях е, че страдам! Твой морален провал! Аз съм твой брат, следователно съм твоя отговорност, но ти не можеш да отговориш на нуждите ми, значи си виновна! Всички морални водачи на човечеството го твърдят от векове — коя си ти, че да твърдиш друго? Толкова си горда със себе си, мислиш си, че си чиста и добра, но не можеш да бъдеш добра, докато аз съм окаян! Моето нещастие е мярка за греха ти. Моето удовлетворение е мярка за добродетелта ти. Аз искам такъв свят, днешния свят, той ми дава парченце авторитет, позволява ми да се чувствам важен — накарай го да работи за мен! Направи нещо! Откъде да знам какво? Това е твой проблем, твой дълг! Ти имаш привилегията на силата, а аз — аз имам правото на слабостта! Това е морален абсолют! Не го ли знаеш? А? Не го ли знаеш?

Той сякаш драпаше с поглед, като човек, увиснал над бездната, драпаше трескаво за най-дребната пролука на съмнение, но се плъзгаше по чистата, гладка скала на лицето й.

— Копеле — каза тя спокойно, без емоция, тъй като думите не бяха насочени към нещо човешко. Стори й се, че го вижда да пада в бездната, макар по лицето му да нямаше много за виждане, освен израза на мошеник, чийто трик не е проработил. Нямаше причина да чувства повече отвращение от обикновено; той просто беше произнесъл нещата, които се проповядваха, чуваха и приемаха навсякъде; но тази вяра обикновено се изразяваше в трето лице, а Джим беше достатъчно безочлив, за да я изложи в първо. Тя се питаше дали хората не приемат доктрината за жертвата, защото получателите й не назовават естеството на собствените си претенции и действия. Тя се обърна да си върви.

— Не! Не! Чакай! — извика той, скочи на крака и погледна часовника си. — Вече е време! Има една новинарска емисия, която искам да чуеш!

Тя спря, задържана от любопитство. Той натисна бутона на радиото, вторачен в лицето й — открито, напрегнато, почти нагло. Очите му изразяваха едновременно страх и някаква страст на готовност.

— Дами и господа — гласът на говорителя изскочи рязко, в него имаше нотка на паника. — Шокиращи новини стигнаха до нас от Сантяго, Чили!

Тя видя движението на главата на Тагарт и внезапната тревога, обърканото намръщване — сякаш нещо в думите и гласа не беше такова, каквото беше очаквал.

— Специално заседание на парламента на Народна република Чили беше предвидено за десет часа тази сутрин, за да се приеме закон, изключително важен за народите на Чили, Аржентина и другите южноамерикански народни републики. С оглед на просветената политика на сеньор Рамирес, новият държавен глава на Чили, който дойде на власт с моралния лозунг, че всеки човек е пазач на брата си, парламентът щеше да национализира чилийската собственост на „Д’Анкония мед“ и така да проправи пътя към това Аржентинската народна република да национализира останалата част от собствеността на д’Анкония по целия свят. Това обаче беше известно само на неколцина от висшите водачи на двете страни. Мярката се пазеше в тайна, за да се избегнат дебати и реакционна опозиция. Конфискацията на мултимилиардната компания „Д’Анкония мед“ щеше да дойде като щедра изненада за страната.

Точно в десет часа, в мига, в който чукчето на председателя ударило и той открил заседанието — сякаш чукчето я предизвикало — огромна експлозия разтърсила залата и избила прозорците. Дошла от пристанището, на няколко преки разстояние, и когато народните представители се втурнали към прозорците, видели стълб пламък, който се издигал от мястото, където някога стоял познатият силует на товарните докове на „Д’Анкония мед“. Доковете били взривени.

Председателят предотвратил паниката и призовал събранието към ред. Актът за национализация бил прочетен пред народните представители, на фона на пожарни сирени и далечни викове. Била мъглива сутрин, мрачна, с дъждовни облаци, експлозията прекъснала електроснабдяването, така че парламентът гласувал мярката на светлината на свещи, докато червеният отблясък на огъня танцувал по сводестия таван над главите им.

Още по-ужасен удар дошъл по-късно, когато законодателите обявили бърза почивка, за да известят на нацията добрата новина, че народът вече притежава „Д’Анкония мед“. Докато гласували, дошло съобщение от всички точки на света, че вече не съществувала „Д’Анкония мед“. Никъде, дами и господа. В същия този миг, точно в десет часа, с адски синхрон, цялата собственост на „Д’Анкония мед“ по лицето на земята, от Чили до Тайланд и от Испания до Посвил, Монтана, била взривена и пометена. Работниците на „Д’Анкония мед“ са получили навсякъде последните си заплати в брой, в девет сутринта, а до девет и половина са били изведени от площадките. Доковете, топилните, лабораториите, административните сгради са били разрушени. От корабите с руда в пристанището не е останало нищо, а от тези в морето са останали само спасителните лодки с екипажите. Що се отнася до мините на д’Анкония, някои са погребани под тонове взривена скала, за други е установено, че не си струва дори да се взривяват. Удивително голям брой мини, както личи от валящите доклади, са продължили да работят, въпреки че са били изчерпани преди години.

Сред хилядите служители на „Д’Анкония мед“ полицията не е намерила и един, който да знае как е бил замислен, организиран и проведен този чудовищен заговор. Но каймакът на персонала вече го няма. Най-ефикасните управители, минералози, инженери, директори са изчезнали — всички хора, на които Народната република разчиташе да продължат работата и да смекчат процеса по адаптация. Най-способните, извинете, най-себичните хора са заминали. Докладите от различни банки показват, че не са останали никакви сметки на д’Анкония; парите са похарчени до последната стотинка.

Дами и господа, богатството на д’Анкония, най-голямото в света, легендарното, вековно богатство, вече не съществува. Вместо със златната зора на нова ера, Чилийската и Аржентинската народна република остават с куп развалини и орди безработни на гърба си. Няма и следа за съдбата или местонахождението на сеньор Франсиско д’Анкония. Той е изчезнал и не е оставил нищо зад себе си, дори и прощално писмо.

Благодаря ти, скъпи, благодаря ти в името на последните от нас, въпреки че няма да ме чуеш и няма да искаш да слушаш… Не беше изречение, а безмълвната емоция от молитва в съзнанието й, молитва към смеещото се лице на момчето, което беше опознала на шестнайсет.

После осъзна, че се е вкопчила в радиото, сякаш електрическият пулс в него беше връзка с единствената жива сила на Земята, предадена от него за миг и изпълнила стаята, в която всичко друго беше мъртво. Като далечен отзвук от руините на експлозията, тя забеляза звука, който дойде от Джим — полустон, полуписък, полуръмжене, после и скока му към телефона и разстроения му глас, който крещеше:

— Ама Родриго, ти каза, че е безопасно! Родриго — Боже! — знаеш ли колко съм затънал?

След това на бюрото пропищя друг телефон и той започна да лае в друга слушалка, докато още държеше първата:

— Затваряй си плювалника, Орън! Какво да правиш ти ли? Какво ми пука, дяволите да те вземат!

В кабинета се втурнаха хора, телефоните започнаха да вият, и Джим, който редуваше молби с псувни, крещеше в една слушалка:

— Свържете ме със Сантяго! Свържете ме с Вашингтон да ме свържат със Сантяго!

Някъде далеч, на границата на съзнанието си, тя виждаше каква игра бяха играли и изгубили хората зад звънящите телефони. Изглеждаха й далечни, като дребни бацили, които се гърчат върху бяло поле под лещите на микроскопа. Чудеше се как изобщо се надяват да ги взимат на сериозно, докато някой като Франсиско д’Анкония съществува на Земята.

Видя отблясъка от експлозията по всяко лице, което срещна през остатъка от деня, във всяко лице, с което се разминаваше в тъмнината на улиците същата вечер. Ако Франсиско беше искал достойна погребална клада за „Д’Анкония мед“, беше успял. Беше тук, по улиците на Ню Йорк, единственият град на земята, все още способен да я разбере, по лицата на хората, в шепота им, който сякаш пращеше напрегнато — като малки огнени езичета — по лицата им, осветени от изражение, което беше едновременно сериозно и трескаво. В сенките на израженията, които се люлееха като сенки на далечен пламък — някои уплашени, някои ядосани, повечето — пълни с неудобство, несигурност, очакване, но всички признали, че това е факт, много по-сериозен от промишлена катастрофа, всички разбрали какво означава, въпреки че никой нямаше да назове точното му значение, всички докоснати от смеха — весел и предизвикателен, — от горчивия смях на погиващи жертви, които чувстват, че са били отмъстени.

Видя го на лицето на Ханк Риърдън, когато се срещна с него за вечеря. Когато високата му, уверена фигура се приближи към нея — единствената фигура, която изглеждаше у дома си в скъпия интериор на изискан ресторант, — тя видя енергичното изражение да се бори със стегнатите му черти, изражението на момче, отворено за очарованието на неочакваното. Той не говореше за събитието на деня, но тя знаеше, че това е единственият образ в съзнанието му.

Срещаха се всеки път, когато той дойдеше в града, и прекарваха кратка вечер заедно — миналото им беше още живо в мълчаливото им признание, работата и общата им битка нямаха бъдеще, но те знаеха, че са съюзници, които печелят подкрепа от самия факт на съществуването на другия. Той не искаше да споменава днешното събитие, не искаше да говори за Франсиско, но тя забеляза, докато седяха на масата, че напрежението от сдържаната усмивка продължаваше да опъва страните му. Знаеше кого има предвид, когато каза внезапно с мек и тих глас, натежал от възхищение:

— Спази клетвата си, нали?

— Клетвата си ли? — попита тя сепнато, мислейки за надписа на храма в Атлантида.

— Каза ми „кълна се в жената, която обичам, че съм ваш приятел“. Така беше.

— И още е.

Той поклати глава.

— Нямам право да мисля за него. Нямам право да приема онова, което е направил, като действие в моя защита. И все пак… — той спря.

— Но то беше точно това, Ханк. В защита на всички ни, и най-много в твоя.

Той погледна навън към града. Седяха в дъното на стаята, а стъклената стена беше невидимата им защита срещу пропастта и улиците на шейсет етажа под тях. Градът изглеждаше странно отдалечен, изравнен до нивото на най-ниските етажи. Няколко пресечки по-нататък, с кулата си, която се топеше в мрака, висеше календарът. Беше на нивото на лицата им, но не като малък, обезпокоителен правоъгълник, а като огромен екран, злокобно близък и голям, залят от мъртвата, бяла светлина, излъчвана през празната му повърхност, на която се виждаше единствен надписът „2 септември“.

— „Риърдън стийл“ работи с пълен капацитет — безразлично разказваше той. — Отмениха производствените квоти на завода ми — за следващите пет минути, предполагам. Не знам колко от собствените си наредби са отменили, не мисля, че и те знаят — вече не си дават труда да спазват и привидна законност, сигурен съм, че нарушавам закона по пет или шест параграфа, което обаче никой не може да докаже или опровергае… знам само, че настоящият гангстер ми каза да давам с пълна пара напред — той вдигна рамене. — Когато утре го смени следващият гангстер, сигурно ще ме затворят — като наказание за нелегална дейност. Но според плана на този миг, ме молят да продължавам да лея метал, в каквито количества и по каквито начини искам.

Тя забеляза уж нехайните, скришни погледи, които хората хвърляха към тях. Беше го забелязвала и по-рано, от радиопредаването насам, откакто двамата бяха започнали да се появяват заедно на публични места. Вместо позора, от който се ужасяваше той, в поведението на хората имаше благоговейна несигурност — несигурност за собствените им морални предпоставки, несигурност в присъствието на двама души, които дръзваха да са сигурни, че са прави. Хората ги гледаха с тревожно любопитство, със завист, с уважение, със страх да не обидят някакъв непознат, горд, строг стандарт, някои почти с извинителен вид, който сякаш казваше: „Моля да ни простите, че сме женени“. Имаше неколцина, които ги гледаха с гневна злоба, и неколцина — с открито обожание.

— Дагни — внезапно попита той, — мислиш ли, че е в Ню Йорк?

— Не. Обадих се в „Уейн-Фолклънд“. Казаха ми, че наемът за апартамента му е изтекъл преди месец и той не го е подновил.

— Търсят го по целия свят — с усмивка каза той. — Никога няма да го намерят — усмивката изчезна. — Нито пък аз — гласът му се плъзна обратно към плоския, сив тон на дълга: — Е, заводът работи, но аз — не. Аз само тичам из страната като мародер и търся незаконни начини да купувам суровини. Крия се, промъквам се, лъжа, само за да намеря няколко тона руда, въглища или мед. Не са отменили наредбите си за суровините. Знаят, че изливам повече метал, отколкото мога да произвеждам по дадените ми квоти. Не ги е грижа — и добави: — Мислят, че мен ме е грижа.

— Уморен ли си, Ханк?

— Отегчен до смърт.

Имаше време, мислеше си тя, когато неговият ум, енергията му, неизтощимата му находчивост бяха посветени на това да произвежда, да измисля по-добри начини да се справя с природата; сега бяха сведени до задачата на престъпник, който трябва да надхитря другите. Чудеше се колко дълго може човек да понася подобна промяна.

— Става почти невъзможно да се намери желязна руда — безразлично каза той, после добави с внезапно оживление: — А сега ще стане напълно невъзможно да се намери мед.

Усмивката му беше наистина широка. Тя се питаше колко време може да издържи човек да работи срещу самия себе си, да работи, когато най-дълбокото му желание не е да успее, а да се провали. Разбра и връзката в мислите му, когато той каза:

— Никога не съм ти казвал, но се срещнах с Рагнар Данешолд.

— Той ми каза.

— Какво? Къде си го… — той спря. — Разбира се — напрегнато и тихо каза той. — Трябва да е един от тях. Трябва да си го срещала.

— Дагни, какви са тези хора, които… Не. Не ми отговаряй — и след миг добави: — Значи съм се срещнал с един от техните агенти.

— Двама.

Отговорът му беше един миг пълна тишина.

— Разбира се — замаяно каза той. — Знаех го… просто не исках да го призная пред себе си… Той е бил техният посредник, нали?

— Един от първите и най-добрите.

Той се разсмя с горчивина и копнеж.

— Онази нощ, когато прибраха Кен Данагър… Мислех, че не са изпратили никого след мен…

Усилието, с което накара лицето си да застине, беше почти като бавното и трудно завъртане на ключ, с който се заключва окъпана в слънце стая, която не може да си позволи да разгледа. След малко каза безстрастно:

— Дагни, новите релси, които обсъждахме миналия месец… не мисля, че ще успея да ги доставя. Не са отменили наредбите върху производството ми, все още контролират продажбите и разполагат с метала, както им хрумне. Но счетоводството е в такъв хаос, че пускам на черния пазар по няколко хиляди тона всяка седмица. Мисля, че го знаят. Преструват се, че не е така. Не искат да ми се противопоставят точно сега. Но аз изпращам всеки тон, който мога да открадна, на неколцина спешни клиенти. Дагни, бях в Минесота миналия месец. Видях какво става там. Страната ще умре от глад, и то не догодина, а още тази зима, освен ако някои от нас не действат, и то бързо. Няма никакви хранителни запаси. Небраска я няма, Оклахома е в руини, Северна Дакота е изоставена, Канзас едва се крепи — тази зима няма да има никакво жито, нито за Ню Йорк, нито за който и да е град на Изток. Минесота е последната ни житница. Имаха две последователни лоши години, но тази есен имаха богата реколта и трябва да могат да я приберат. Случайно да си поглеждала какво е състоянието на индустрията с фермерското оборудване? Нито един от тях не е достатъчно голям, за да поддържа екип от ефикасни гангстери във Вашингтон или да плаща проценти на връзкарите. Така че не получават много суровини. Две трети от тях затвориха, а останалите са на ръба да го направят. А фермите загиват из цялата страна — заради липса на инструменти. Трябва да видиш фермерите в Минесота. Прекарват повече време в поправяне на стари трактори, отколкото в това да орат полетата си. Не знам как са успели да оцелеят до миналата пролет. Но са го направили. Направили са го — лицето му се напрегна, сякаш съзерцаваше нещо отдавна забравено: истински хора — и тя разбра какъв мотив все още го държи на работа. — Дагни, трябваше да получат инструменти за реколтата. Продавам целия метал, който мога да открадна от собствения си завод, на производители на земеделски машини. На кредит. Те изпращат машините в Минесота веднага, щом ги произведат. Продават ги по същия начин — незаконно и на кредит. Но те ще получат парите си тази есен, както и аз. По дяволите благотворителността! Помагаме на производители — и то на какви корави производители — а не на въшливи, шляещи се консуматори. Даваме заеми, не милостиня. Подкрепяме способностите, не нуждата. Проклет да съм, ако остана настрана и позволя тези хора да загинат, а връзкарите да забогатяват!

Той съзерцаваше онова, което беше видял в Минесота: силуета на изоставена фабрика — през дупките в прозорците и покрива й безпрепятствено преминаваше слънчевата светлина, а на вратата й все още висяха останки от надпис: Компания за комбайни „Уорд“.

— Да, знам — каза той. — Ще ги спасим тази зима, но мародерите ще ги разкъсат догодина. Поне ще ги спасим тази зима… Както и да е, затова не мога да ти продам на черно релси. Не и в обозримо бъдеще — а ни е останало само то. Не знам каква е ползата да храниш една страна, ако тя ще изгуби железниците си? А каква е ползата от железници, когато няма храна? Каква е ползата, така или иначе?

— Няма проблем, Ханк. Ще издържим с наличните релси… — тя спря.

— Месец?

— Цяла зима, надявам се.

Писклив глас от една съседна маса проряза тишината, те се обърнаха и видяха един мъж, който се държеше изплашено, като притиснат в ъгъла гангстер, който всеки момент ще извади пистолет.

— Това е акт на антисоциално разрушение! — се зъбеше той на някакъв кисел събеседник. — Във време, когато има такъв отчаян недостиг на мед! Не можем да го позволим! Не можем да позволим да е вярно!

Риърдън се извърна рязко и погледна града.

— Бих дал всичко, за да разбера къде е — тихо каза той. — Само да знам къде е, точно сега, в този момент.

— Какво би направил, ако знаеше?

Той отпусна ръка в знак, че е безполезно.

— Не бих опитал да ида при него. Единственото уважение, което все още мога да му отдам, е да не го моля за прошка, когато прошката не е възможна.

Замълчаха. Заслушаха се в гласовете наоколо, чуваха отломъците от паника, които сякаш хвърчаха из луксозното помещение. Тя не беше забелязала, че едно и също присъствие беше като невидим гост на всяка маса, че една и съща тема прозираше през всеки друг опит за разговор. Хората седяха не точно свити и прегърбени, а сякаш им се струваше, че стаята е твърде широка и открита — стая от стъкло, синьо кадифе, алуминий и нежна светлина. Изглеждаха, сякаш бяха стигнали до тук с цената на безкрайни увъртания — за да се престорят, че все още водят цивилизовано съществуване, — но актът на първобитно насилие беше отпратил света им на открито и повече не можеха да си позволят да не виждат.

— Как е могъл? Как е могъл? — изискваше сприхаво и с ужас една жена. — Няма право да го прави!

— Било е инцидент — каза млад мъж с насечен глас и аура на държавен служител. — Било е верига от съвпадения, както лесно може да докаже всяка статистическа вероятностна крива. Не е патриотично да се разпространяват слухове, преувеличаващи силата на враговете на народа.

— Правилното и грешното са добра тема за академични разговори — каза една жена с глас на учителка и уста на пияница, — но как може някой да вземе идеите си толкова насериозно, че да разруши цяло състояние, когато хората имат нужда от него?

— Не разбирам — с разтреперан и горчив глас каза един възрастен мъж. — След векове усилия да се овладее вродената бруталност на човека, след векове преподаване, обучаване и индоктриниране на мекота и хуманност!

Сащисан женски глас се издигна неуверено и затихна:

— Мислех, че живеем в епохата на братство…

— Страх ме е — повтаряше младо момиче. — Страх ме е… о, не знам! Просто ме е страх…

— Не може да го е направил!

— Направил го е!

— Ама защо?

— Отказвам да повярвам!

— Нечовешко е!

— Ама защо?

— Безполезен плейбой!

— Ама защо?

Приглушеният вик на една жена в другия край на стаята и някакъв полуосъзнат сигнал в периферията на зрителното поле на Дагни я достигнаха едновременно и я накараха да се извърне и да погледне града. Календарът се задвижваше от един механизъм, заключен в помещение зад екрана, и прожектираше един и същи филм година след година, въртейки непрестанно датите, в неизменен ритъм, и се задвижваше единствено в полунощ. Скоростта, с която се обърна Дагни, й позволи да види явление, толкова неочаквано, колкото и ако някоя планета беше обърнала орбитата си в небето: видя думите „2 септември“ да тръгват нагоре и да изчезват отвъд ръба на екрана. След това — написани на огромната страница, спирайки времето, като последно съобщение към света в последния негов двигателен център, какъвто беше Ню Йорк — тя видя редове, написани с остър, самоуверен почерк: „Братлета, изпросихте си го! Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан д’Анкония“. Тя не разбра веднага кой шок е по-голям: дали от вида на съобщението или от звука от смеха на Риърдън — Риърдън, изправен така, че стаята да го вижда и чува, се смееше над паникьосаните им стонове, смееше се като поздрав, като сбогуване, като благодарност за подаръка, който се беше опитал да отхвърли — облекчено, победоносно, отказвайки се.

* * *

Вечерта на 7 септември един меден кабел се скъса в Монтана и спря двигателя на товарен кран на едно разклонение на „Тагарт трансконтинентал“ при медната мина „Станфорд“. Мината работеше на три смени, дните и нощите й се сливаха в една-единствена битка да не се губи нито минута, нито парченце мед, което можеше да се изстиска от склона на планината в индустриалната пустиня на страната. Кранът се счупи, докато товареше влак; спря рязко и увисна неподвижно на фона на вечерното небе, между редица празни вагони и купчини руда, които вече не можеха да се помръднат.

Хората от железницата и от мината спряха, стреснати: откриха, че сред цялото им сложно оборудване, сред свределите, двигателите, кулите, деликатните клапи, огромните прожектори, които светеха в шахтите и по терасите на планината, нямаше кабел, за да се поправи крана. Спряха като хора на океански лайнер, задвижван от генератори от по десет хиляди конски сили, който загиваше заради липсата на една безопасна игла.

Началникът на гарата, млад мъж с ловко тяло и рязък глас, свали кабелите на електричеството от сградата и подкара отново крана. И докато рудата продължаваше да трополи и да пълни вагоните, светлината на свещите от прозорците на гарата трепереше и пробиваше мрака.

— Минесота, Еди — мрачно каза Дагни и затвори чекмеджето със специалния списък. — Кажи на централата в Минесота да изпратят половината си запаси от кабел в Монтана.

— За Бога, Дагни! Наближава най-усилната жътва…

— Ще се справят… мисля. Не можем да изгубим и един доставчик на мед.

— Ама аз получих! — изкрещя Джеймс Тагарт, когато тя му напомни още веднъж. — Получих за теб най-високия приоритет за медни кабели, първа поръчка, най-високия порцион, дадох ти всички карти, сертификати, документи и официални искания, какво друго искаш?

— Медни кабели.

— Направих всичко, което можах! Никой не може да ме държи отговорен!

Тя не оспори. Следобедният вестник лежеше на бюрото му и тя се взираше в една статия на последната страница: извънреден щатски данък е приет в Калифорния за облекчаване на безработните в размер на петдесет процента от брутните приходи на всички местни корпорации, дължими преди останалите данъци; нефтените компании в Калифорния бяха напуснали бизнеса.

— Не се притеснявайте, господин Риърдън — каза мазен глас по телефона от Вашингтон, — просто исках да ви уверя, че няма нужда да се притеснявате.

— За какво? — попита объркано Риърдън.

— За временните неприятности в Калифорния. Ще ги оправим за нула време, беше акт на незаконно неподчинение, щатското правителство няма право да налага местни данъци в ущърб на националните, ще договорим незабавно справедливи условия, но ако същевременно бъдете смутен от някаква непатриотични слухове за петролните компании в Калифорния, просто исках да ви кажа, че „Риърдън стийл“ е в най-високата категория за жизнени нужди, с първо по ред право върху всеки петрол в страната, най-високата категория, господин Риърдън, така че само исках да знаете, че няма да имате никакви проблеми с горивото тази зима!

Риърдън затвори телефона, намръщи се загрижено, но не заради проблема с горивата и края на калифорнийските нефтени полета — подобни нещастия бяха станали обичайни, — а заради факта, че плановиците във Вашингтон намират за нужно да го умилостивяват. Това беше нещо ново и той се чудеше какво може да значи. През всичките години на битки той се беше научил, че не е трудно да се справя с очевидно безпричинната враждебност, но че очевидно безпричинната загриженост беше грозна опасност. Същото учудване го порази отново, когато, вървейки по една алея между сградите, видя една прегърбена фигура, чиято поза изразяваше едновременно наглост и очакване да бъде премазана: беше брат му Филип.

Откак се беше преместил във Филаделфия, Риърдън не беше посещавал бившия си дом и не беше чул и дума от семейството си, чийто сметки продължаваше да плаща. Тогава, неочаквано, на два пъти през последните няколко седмици — беше зърнал Филип да се мотае из завода без видима причина. Не можеше да разбере дали Филип дебне да го избегне или чака да привлече вниманието му — изглеждаше като двете. Не можа да проследи целта на Филип — само някаква неразбираема загриженост, каквато Филип никога не беше показвал преди. Първия път, на удивения му въпрос:

— Ти пък какво правиш тук?

Филип беше казал мъгляво:

— Ами аз знам, че не обичаш да идвам в кабинета ти.

— Какво искаш?

— О, нищо… но… майка се притеснява за теб.

— Майка може да ми се обади по всяко време.

Филип не беше отговорил, но беше продължил да го разпитва, с неубедителна небрежност, за работата, здравето, бизнеса — въпросите заобикаляха целта, защото не се отнасяха до бизнеса, а по-скоро до отношението му към бизнеса. Риърдън го беше отрязал и го беше изгонил, но у него остана дребно, дразнещо чувство за инцидент, останал без обяснение. Втория път Филип каза само като единствено обяснение:

— Просто искаме да знаем как си.

— Кое е това „ние“?

— Ами… майка и аз. Сега са трудни времена, и… е, майка иска да знае как се чувстваш покрай всичко това.

— Кажи й, че никак.

Думите сякаш бяха поразили Филип по някакъв странен начин, като че това беше единственият отговор, от който той се ужасяваше.

— Махай се оттук — уморено беше му наредил Риърдън — и следващия път, когато поискаш да ме видиш, си запиши среща и ела в кабинета ми. Но не идвай, освен ако нямаш нещо за казване. Това не е място, където се обсъждат чувства, било моите, било нечии други.

Филип не беше се обаждал за среща, но отново беше там, прегърбен на фона на гигантските силуети на пещите, с виновен и превзет израз, сякаш слухтеше и се шляеше.

— Ама аз наистина имам нещо за казване! Наистина! — побърза да извика той в отговор на гневното смръщване на Риърдън.

— Защо не дойде в кабинета ми?

— Ти не ме искаш в кабинета си.

— И тук не те искам.

— Ама аз само… само се опитвам да проявявам разбиране и да не отнемам от времето ти, когато си толкова зает, и… много си зает, нали?

— И?

— Ами… просто исках да те хвана в свободен момент… да говоря с теб.

— За какво?

— Аз… имам нужда от работа.

Каза го войнствено и се отдръпна леко. Риърдън го гледаше неразбиращо.

— Хенри, искам работа. Искам да кажа тук, в завода. Искам да ми дадеш да правя нещо. Имам нужда от работа, трябва да изкарвам прехраната си. Писна ми от милостиня — той се опитваше да каже нещо, в гласа му личаха едновременно обида и молба, сякаш необходимостта да оправдае молбата беше несправедливо наказание. — Искам собствена прехрана, не те моля за милост, моля те само да ми дадеш шанс!

— Това е фабрика, Филип, не зала за хазарт.

— А?

— Тук не даваме шансове и не се възползваме от тях.

— Ама аз те моля да ми дадеш работа!

— Защо да го правя?

— Защото имам нужда от нея!

Риърдън посочи червените потоци пламък, които изригваха от черния силует на една пещ и избухваха безопасно на четиристотин стъпки разстояние — въплъщавайки в стомана, глина и пара мисълта, която стоеше зад тях.

— Аз имах нужда от тази пещ, Филип. Не нуждата ми я даде.

Филип като че не беше чул.

— Официално не бива да наемаш никого, но това е само техническа подробност, ако ме вземеш, моите приятели ще го одобрят без никакви неприятности, и… — нещо в очите на Риърдън го накара да спре рязко и да попита с гневно нетърпение: — Какво има пък сега? Какво нередно казах?

— Онова, което не каза.

— Моля?

— Онова, което се гърчиш да остане неизречено.

— Какво?

— Че няма да си ми от никаква полза.

— За това ли… — започна Филип с автоматичния си тон на правдиво възмущение, но спря и не довърши.

— Да — с усмивка каза Риърдън, — първо за това мисля.

Очите на Филип потънаха някъде — когато проговори, гласът му звучеше така, сякаш хващаше опипом случайни, несвързани изречения:

— Всеки има право на препитание… Аз как да го получа, ако никой не ми дава шанс?

— А аз как получих моето?

— Не съм се родил като собственик на стоманодобивен завод.

— Ами аз? Мога да правя всичко, което и ти — ако ме научиш.

— Мен кой ме е учил?

— Защо го повтаряш непрекъснато? Не говоря за теб.

— Аз говоря.

След миг Филип промърмори:

— Теб какво те е грижа? Не става въпрос за твоята прехрана!

Риърдън посочи фигурите на мъжете на светлината на пещта.

— Можеш ли да правиш това, което правят те?

— Не виждам какво…

— Какво ще стане, ако те сложа там и ти съсипеш цяла пещ стомана?

— Кое е по-важно, проклетата ти стомана или това да ям?

— Как предлагаш да ядеш, ако стоманата не се излее?

Лицето на Филип се сви в упрек.

— Не съм в състояние да споря с теб сега, тъй като силата е на твоя страна.

— Ами недей тогава.

— А?

— Затваряй си устата и се махай.

— Ама аз исках да кажа… — той спря.

Риърдън се разсмя.

— Искаше да кажеш, че аз трябва да си затварям устата, защото силата е на моя страна, и трябва да отстъпя пред теб, защото нямаш никаква сила, нали?

— Това е ужасно жесток начин за изразяване на морален принцип.

— Но точно това означава твоят морален принцип, нали?

— Не можеш да обсъждаш морала с материалистичен език.

— Обсъждаме работата в стоманодобивен завод — и да знаеш, че това е доста материалистично място!

Тялото на Филип се стегна незабележимо, очите му се изцъклиха леко — сякаш от страх от мястото наоколо, от възмущение от вида му, от усилие да не признава реалността му. Каза меко, упорито, хленчейки — все едно произнасяше вуду заклинание:

— Моралният императив, който е общоприет в наше време, е, че всеки човек има право на работа — гласът му се повиши: — Имам право на работа!

— Така ли? Ами добре, възползвай се от правата си.

— А?

— Вземи си работа. Откъсни си я от храстите, където мислиш, че расте.

— Ама исках да кажа…

— Искаш да кажеш, че не расте там? Че имаш нужда от нея, но не можеш да я създадеш? Искаш да кажеш, че имаш право на работа, която аз трябва да създам за теб?

— Да!

— Ами ако не го направя?

Тишината се точеше секунда след секунда.

— Не те разбирам — каза Филип; гласът му съдържаше гневното учудване на човек, който рецитира репликите на стара роля, но непрекъснато получава грешни отговори. — Не разбирам защо вече не може да се говори с теб. Не разбирам що за теория ми излагаш, и…

— О, напротив, разбираш.

Сякаш отказвайки да повярва, че формулите могат да не проработят, Филип избухна:

— От кога си се заел с абстрактна философия? Ти си просто бизнесмен, не си квалифициран да се занимаваш с принципни въпроси, трябва да оставиш това на експертите, които от векове твърдят…

— Стига, Филип. Какъв е номерът?

— Номер?

— Откъде дойде тази внезапна амбиция?

— Ами във времена като днешните…

— Какви времена?

— Ами всеки човек има право на средства за съществуване… право да не го отхвърлят… Когато нещата са несигурни, човек трябва да има някаква сигурност… някаква опора… Искам да кажа, че в такова време, ако нещо се случи с теб, аз няма да имам…

— Какво очакваш да ми се случи?

— О, нищо, нищо! — викът беше странно, неразбираемо искрен. — Нищо не очаквам… Ами ти?

— Какво например?

— Откъде да знам? Но аз имам единствено милостинята, която ти ми даваш, а… а можеш да решиш друго във всеки един момент.

— Мога.

— А аз нямам никакъв контрол върху теб.

— Защо ти отне толкова много години да го разбереш и да започнеш да се притесняваш? Защо сега?

— Защото… защото си се променил. Някога… имаше чувство на дълг и морална отговорност, но… но го губиш. Губиш го, нали?

Риърдън го изучаваше мълчаливо; имаше нещо странно в начина, по който Филип се приплъзваше към въпросите — сякаш думите му бяха случайни, но прекалено небрежни, а леко настойчивите въпроси бяха ключ към целта му.

— Ще се радвам да махна товара от раменете ти, ако съм товар! — сопна се внезапно Филип. — Просто ми дай работа и съвестта ти няма да те гризе за мен повече!

— Не ме гризе.

— Точно това имам предвид! Не ти пука. Не ти пука какво ще стане с всички ни, нали?

— С кои?

— Ами… с майка и мен и… с човечеството като цяло. Но аз няма да призовавам доброто в теб. Знам, че си готов да ме изхвърлиш във всеки един момент, така че…

— Лъжеш, Филип. Не за това си притеснен. Ако беше така, щеше да искаш някоя пара, а не работа или…

— Не! Искам работа! — викът беше почти истеричен. — Не се опитвай де се откупиш с пари! Искам работа!

— Стегни се, въшка такава. Чуваш ли се какви ги приказваш?

Филип изплю отговора си с немощна злоба:

— Не можеш да ми говориш така!

— А ти можеш ли?

— Аз само…

— Да се откупя ли? Защо трябва да се откупувам, вместо да те изритам, както трябваше да направя още преди години?

— В крайна сметка, аз съм ти брат!

— И какво трябва да означава това?

— Човек трябва да има някакви чувства към брат си.

— Ти имаш ли?

Филип се нацупи кисело, не отговори, чакаше; Риърдън го остави да чака. Филип промърмори:

— Трябва… поне… да те е грижа за чувствата ми… но не е.

— А теб грижа ли те е за моите?

— Твоите ли? Твоите чувства? — в гласа на Филип нямаше злоба, а нещо по-лошо: искрено, изпълнено с негодувание учудване. — Ти нямаш чувства. Никога не си чувствал каквото и да е. Никога не си страдал!

Сборът от всички изминали години удари Риърдън в лицето — беше едновременно чувство и образ: онова, което беше изпитал в кабината на първия локомотив по линията „Джон Голт“, после изражението в очите на Филип — светлите, втечнени очи, които представяха най-долната човешка деградация — неоспоримата болка, която изисква да бъде смятана за най-висша стойност, и то с противната наглост на труп към живо същество. Никога не си страдал, обвинително казваха очите — докато той виждаше онази нощ в кабинета си, когато му бяха отнети мините; онзи момент, в който беше подписал удостоверението за дарение и беше предал Риърдънов метал; онзи месец в самолета, с който търсеше останките на Дагни. Никога не си страдал, казваха му очите със самодоволно презрение, докато той си спомняше чувството на горда непорочност, с което се беше борил да преживее тези моменти, отказвайки да се предаде на болката — чувство, породено от любовта му, от предаността му, от знанието, че радостта е целта на съществуването, че радостта не бива да се потъпква, а да се достигне, и е акт на предателство да позволи видението му да се удави в блатото на мъките на момента. Никога не си страдал, казваше му мъртвият, вторачен поглед, никога не си чувствал нищо, защото само страданието е чувство, няма такова нещо като радост, има само болка и липса на болка, само болка и една кръгла нула, когато човек не чувства нищо — аз страдам, съсипан съм от страдание, направен съм от чисто страдание, това е моята чистота, това е моята добродетел, а твое задължение е — защото не си съсипан, не се оплакваш, — твое задължение е да облекчиш болката ми, да нараниш нестрадащото си тяло, за да закърпиш моето, да срежеш нечувствителната си душа, за да може моята да спре да чувства, и ще постигнем окончателния идеал, триумфа над живота, нулата! Той виждаше естеството на онези, които векове наред не се бяха отказали да проповядват унищожението, виждаше естеството на враговете, с които се беше борил цял живот.

— Филип — каза той, — махай се оттук — гласът му беше като слънчев лъч в морга, беше прям, сух, нормален глас на бизнесмен, здрав звук, насочен към противник, когото не можеше да удостои с гняв, не дори и със страх. — И дори не се опитвай да влизаш отново в завода, защото ще има заповед да те изхвърлят на всеки портал, ако се опиташ.

— В крайна сметка — каза Филип със сърдит и предпазлив тон, който съдържаше несигурност и заплаха, — мога да накарам приятелите ми да ме назначат на работа тук и да те принудят да го приемеш!

Риърдън се беше обърнал да си ходи, но спря и погледна брат си. Филип схвана внезапното откровение в този поглед не чрез мисълта, а чрез онова тъмно усещане, което беше единственият му способ да осъзнава: изпита чувство на ужас, което сграбчи гърлото му, спусна се надолу и затрепери в стомаха му. Той видя площадката на завода — с виещите се пламъци, със съдовете със стопения метал, които сякаш плуваха в пространството по тънки кабели, с откритите кладенци с цвят на тлеещ въглен, с крановете над главата си, които носеха тонове стомана с невидимата мощност на магнитите, и разбра, че го е страх от това място, страх го е до смърт, че не би дръзнал да мръдне без защитата и водачеството на мъжа пред себе си. После погледна високата, изправена фигура, застанала нехайно пред него, фигура с нетрепващи очи, чиито поглед беше прорязал скали и пламъци, за да построи това място, и разбра колко лесно човекът, когото искаше да принуди, можеше да накара ведро с метал да се излее със секунда по-рано, или някой кран да пусне товара си малко преди целта си, и от него, от Филип с претенциите, нямаше да остане нищо, а единствената му защита е фактът, че неговият ум би помислил за такива действия, а този на Ханк Риърдън — не.

— Но е по-добре да се разбираме приятелски — каза Филип.

— За теб е по-добре — каза Риърдън и се отдалечи.

Хора, които обожават болката, мислеше си Риърдън, загледан в образа на враговете си, които никога не беше успял да разбере — те са хора, които обожават болката. Изглеждаше чудовищно, но същевременно — странно лишено от важност. Не чувстваше нищо. Беше като да се опитва да натрупа емоция към неодушевени предмети, като към боклуци, които се търкалят надолу по склона, за да го смажат. Човек може да избяга от свлачището или да построи укрепителни стени, или пък да бъде смазан, но не може да изрази гняв, възмущение или морална загриженост за безчувствените движения на неживото; не, по-лошо, мислеше си той, на анти-живото.

Същото чувство на отдалеченост и равнодушие изпитваше и докато седеше в една съдебна зала във Филаделфия и наблюдаваше как хората извършват движенията, които бяха предназначени да му осигурят развод. Наблюдаваше ги механично да произнасят общи приказки, да рецитират празни фрази и да ги подкрепят с фалшиви доказателства, да играят сложна игра и да разтягат думите, с които да изкажат факти без значение. Беше им платил, за да го правят, той, комуто законът не даваше никакъв друг начин да спечели свободата си, не му разрешаваше да назове фактите и да пледира истината — закон, който подхвърляше съдбата му не на обективни и обективно определени правила, а на произволната милост на съдия със сбръчкано лице и израз на празно лукавство.

Лилиан не присъстваше в съдебната зала; адвокатът й жестикулираше от време на време — с огромна, показна енергичност. Всички знаеха присъдата предварително, знаеха и причините за нея; от години не съществуваха никакви други причини, тъй като нямаше други стандарти, освен каприза. Смятаха, че той е справедлив прерогатив — действаха така, сякаш целта на процедурата беше не да се отсъди по даден случай, а да получат работа; сякаш работата им е да рецитират определени формули, и не включва отговорността да знаят резултатите от тези формули; сякаш съдебната зала беше единственото място, където въпросите за правилно и погрешно са безсмислени, а те — хората, натоварени с раздаването на справедливост — са достатъчно мъдри да знаят, че правосъдие не съществува. Действаха като диваци, изпълняващи ритуал, предназначен да ги освободи от обективната реалност.

Но десетте години на брака му бяха реални, мислеше си той, и това бяха хората, които имаха властта да разполагат с него, да решат дали ще има шанс за удовлетворение на земята или ще бъде осъден на мъчение до края на живота си. Той си спомняше безмилостния респект, който беше изпитвал към брачния си договор, към всичките си договори и законови задължения — и видя що за законност се очакваше да обслужва съвестното им съблюдаване.

Забеляза, че чучелата в съдебната зала бяха го погледнали в самото начало лукаво и проницателно — като съзаклятници, споделящи обща вина, сякаш бяха взаимно недосегаеми за морален упрек. После, когато забелязаха, че той е единственият в стаята, който гледа твърдо в очите на всички, той видя възмущението да нараства в очите им. С неверие осъзна какво се очаква от него: той, жертвата, окован, вързан, със запушена уста, оставен без друг изход освен подкупа, се очакваше да вярва, че фарсът, който си беше купил, е правен процес, че указите, които го поробваха, имат морална валидност, че е виновен в корумпиране на безупречните пазители на правосъдието, и че вината е негова, а не тяхна. Беше като да обвиняват жертвата на нападение, че е уронила безупречната репутация на разбойника. И все пак, мислеше си той, през всичките поколения на политическо изнудване не бюрократите-грабители бяха поели вината, а окованите индустриалци; не хората, които продаваха евтино услуги на закона, а тези, които бяха принудени да ги купуват. И през всичките тези поколения на кръстоносни походи срещу корупцията лекарството винаги е било не освобождаването на жертвите, а даването на по-широки пълномощия за изнудване на насилниците. Единствената вина на жертвите, мислеше си той, е, че са го приемали като вина.

Когато излезе от съдебната зала под ледения дъждец на сивия следобед, той се почувства така, сякаш се беше развел не само с Лилиан, а и с цялото човешко общество, което подкрепяше процедурата, на която беше станал свидетел. Лицето на адвоката му, възрастен мъж от старата школа, изглеждаше така, сякаш му се искаше силно да си вземе вана.

— Слушай, Ханк — беше единственият му коментар, — има ли нещо, което мародерите да искат на всяка цена да приберат от теб точно сега?

— Не знам за такова нещо. Защо?

— Цялата работа мина твърде гладко. Имаше няколко пункта, в които очаквах натиск и намек за нещо допълнително, но момчетата ги подминаха и не се възползваха. Струва ми се, че са получили заповеди от много високо място да се отнасят към теб нежно и да те оставят на мира. Да не планират нещо ново срещу завода?

— Не знам за такова нещо — каза Риърдън и с учудване чу в ума си: и не ме интересува.

Същия следобед в завода видя длъгнестото, тромаво тяло на Дойката да тича към него със странна смесица от безцеремонност, несръчност и решителност.

— Господин Риърдън, искам да говоря с вас — гласът му беше различен, непривично твърд.

— Давай.

— Има нещо, за което искам да ви помоля — лицето на момчето беше строго и напрегнато. — Искам да знаете, че знам, че трябва да ми откажете, но все пак искам да ви помоля за това… и… ако е твърде нахално, просто ми кажете да вървя по дяволите.

— Добре. Пробвай.

— Господин Риърдън, бихте ли ми дали работа? — усилието да звучи нормално издаваше дните на измъчване над въпроса.

— Искам да напусна това, което върша, и да започна да работя. Искам да кажа, истинска работа, в производството на стомана, както едно време си мислех, че съм започнал. Искам да изкарвам парите си. Писна ми да съм дървеница.

Риърдън не можа да се сдържи да не се усмихне и да му напомни с цитат:

Защо да използваме такива думи, неабсолютни? Ако не използваме грозни думи, няма да има грозота, и… — но той видя отчаяната искреност в лицето на момчето и спря, а усмивката му изчезна.

— Наистина го мисля, господин Риърдън. Знам какво означава думата и това е точната дума. Писна ми да ми се плаща с вашите пари, само за да правя невъзможно за вас изобщо да правите пари. Знам, че всеки, който работи днес, е само кретен за копелетата като мен, но… дяволите да го вземат, по-добре да съм кретен, ако това е единственият избор! — гласът му се беше повишил до вик. — Извинете, господин Риърдън — твърдо каза то и погледна встрани. След секунда се върна към вдървения си, лишен от емоция тон: — Искам да се измъкна от тоя рекет със заместник-директора по разпределението. Не знам от каква полза мога да ви бъда, имам колежанска диплома по металургия, но тя не струва колкото хартията, на която е напечатана. Но мисля, че съм научил това-онова за работата през двете години, в които бях тук, и ако изобщо можете да ме използвате, като метач или товарач или каквото друго ми поверите, ще им кажа къде да си заврат заместник-директорския пост и ще дойда да работя още утре, другата седмица, веднага или когато кажете — той избягваше да поглежда Риърдън, но не за да се измъкне, а сякаш нямаше право на това.

— Защо те беше страх да ме попиташ? — меко попита Риърдън. Момчето го погледна с възмущение и учудване, сякаш отговорът беше очевиден.

— Защото след начина, по който започнах тук и начина, по който действах, след онова, което представлявах — ако дойда и ви моля за услуга, трябва да ми избиете зъбите!

— Ти си научил доста за двете години, през които беше тук.

— Не, аз… — то погледна Риърдън, разбра, отмести поглед и каза вдървено: — Да… ако наистина го мислите.

— Слушай, хлапе, бих ти дал работа незабавно и бих ти поверил нещо повече от работа на метач, ако зависеше от мен. Но забрави ли Комисията по унификация? Не ми е разрешено да те наемам, а ти не можеш да напускаш. Разбира се, хора напускат през цялото време, а ние наемаме други под фалшиви имена с измислени документи, които доказват, че са работили тук от години. Знаеш го и ти благодаря, че си държиш устатата затворена. Но да не мислиш, че ако те наема така, твоите приятелчета във Вашингтон ще го пропуснат?

Момчето бавно поклати глава.

— Да не мислиш, че ако напуснеш тяхната служба и станеш метач, те няма да разберат причините?

Момчето кимна.

— Биха ли те пуснали?

Момчето поклати глава. След миг каза с отчаян и учуден тон:

— Не бях помислил за всичко това, господин Риърдън. Забравих за тях. Мислех си само дали вие ще ме искате или не и че единственото нещо, което има значение, е вашето решение.

— Знам.

— А и… всъщност това е единственото, което има значение.

— Да, всъщност е така.

Устата на момчето се изкриви внезапно в кратка, безрадостна усмивка.

— Май съм вързан по-здраво от всеки кретен…

— Да. Няма какво да направиш сега, освен да подадеш молба до Комисията по унификация да ти позволи да смениш работата си. Аз ще я подкрепя, ако искаш да пробваш, само че не мисля, че ще ти разрешат. Не мисля, че ще ти позволят да работиш за мен.

— Не. Няма.

— Ако маневрираш и лъжеш достатъчно, могат да ти позволят да се преместиш на частна работа, само че в някоя друга стоманодобивна компания.

— Не! Не искам да ходя другаде! Не искам да напускам това място! — то стоеше и гледаше невидимата пара на дъжда над пламъците на пещите. След малко каза тихо: — Май е по-добре да се стегна. По-добре да бъда заместник-мародер. Освен това, ако напусна, Бог знае какво копеле ще ви натресат на мое място! — извърна се. — Готвят нещо, господин Риърдън. Не знам какво е, но се готвят да ви подхвърлят нещо.

— Какво?

— Не знам. Но наблюдават всяко освободено място през последните седмици, всеки дезертьор, и вмъкват някой от собствената си банда. Доста гадна банда — някои от тях са истински гангстери, за които мога да се закълна, че не са стъпвали в завод за стомана преди. Получих заповед да назнача колкото се може повече „наши момчета“. Не ми казват защо. Не знам какво планират. Опитах се да ги надхитря, но са доста внимателни. Не мисля, че ми вярват вече. Май губя правилното отношение. Знам само, че готвят нещо тук.

— Благодаря за предупреждението.

— Ще се опитам да разбера какво е. Ще направя всичко възможно, за да го хвана навреме — то се извърна рязко и тръгна, но спря. — Господин Риърдън, ако зависеше от вас, щяхте ли да ме наемете?

— Щях, с удоволствие и веднага.

— Благодаря, господин Риърдън — каза то, тихо и сериозно, и се отдалечи. Риърдън остана загледан в него, виждайки със съчувстваща усмивка какво отнася със себе си като утеха един бивш релативист, бивш прагматик, бивш аморалист.

* * *

Следобеда на 11 септември един меден кабел се скъса в Минесота и спря лентите на машината за товарене на жито на малката провинциална гара на „Тагарт трансконтинентал“. Поток от жито течеше по магистралите, пътищата, изоставените черни пътища, и изпразваше хиляди акри орна земя върху крехките диги на железопътните гари. Движеше се денем и нощем, първите ручейчета се събираха в потоци, после в реки, после в потоп, движеше се с парализирани камиони с кашлящи, туберкулозни мотори, с каруци, теглени от остарелите скелети на гладни коне, с волски каруци, чрез мъжеството и последната енергия на хората, които бяха преживели две години бедствия, за да празнуват награда от реколтата тази есен. Хората, които бяха закърпили камионите и каруците си с жици, одеяла, въжета и бяха прекарали много безсънни нощи, за да ги накарат да издържат още едно пътуване, да пренесат зърното и да се разпаднат в крайната точка, но да дадат на собствениците си шанс за оцеляване.

Всяка година по това време едно друго раздвижване из страната тракаше, влачейки товарни вагони от всички кътчета на континента към централната гара на „Тагарт трансконтинентал“ в Минесота — тракането на влакови колелета, предшестващо скърцането на вагоните, като изпреварило звука, строго планирано ехо, разпределено във времето така, че да посрещне прилива на реколтата. Централата в Минесота дремеше цяла година, но се събуждаше за буен живот в седмиците на жътвата — четиринайсет хиляди товарни вагона задръстваха депата всяка година, а този път се очакваха петнайсет хиляди. Първият влак с жито беше започнал да насочва потока към гладните мелници, към пекарните и към стомасите на нацията — но всеки влак, вагон и складов транспортьор бяха важни и нямаше нито минута време, нито инч място за губене.

Еди Уилърс наблюдаваше лицето на Дагни, докато тя преглеждаше документите в папката за спешни случаи — можеше да разбере съдържанието им само по изражението й.

— Терминалът — спокойно каза тя, щом затвори папката. — Обади се долу на терминала и кажи да изпратят половината си запаси в Минесота.

Еди не каза нищо и се подчини. Не каза нищо и на сутринта, когато сложи на бюрото й телеграма от офиса на „Тагарт“ във Вашингтон, с която ги уведомяваха за директива, с която, поради критичния недостиг на мед, се нареждаше на правителствените служби да конфискуват всички медни мини и да ги управляват като обществен ресурс.

— Е — каза тя и хвърли телеграмата в кошчето, — това е краят на Монтана.

Не каза нищо, когато Джеймс Тагарт й съобщи, че издава заповед за откачане на всички вагон-ресторанти от влаковете.

— Вече не можем да си ги позволим — обясни той, — винаги сме губили пари с проклетите ресторанти, и когато вече няма храна, когато истинските ресторанти затварят, защото не могат да намерят и фунт конско месо никъде, как могат железниците да го направят? Пък и защо, по дяволите, да трябва да храним пътниците? Имат късмет, че ги транспортираме, иначе щяха да пътуват с волски каруци! Да си носят храна, нас какво ни интересува? Нали не могат да вземат друг влак!

Телефонът на бюрото й се беше превърнал от работен в алармен — гласът на бизнеса беше подменен от отчаяни викове за помощ.

— Госпожице Тагарт, нямаме кабели!

— Пирони, госпожице Тагарт, обикновени пирони, можете ли да кажете на някого да ни прати плик пирони?

— Можете ли да намерите някаква боя, госпожице Тагарт, някаква водоустойчива боя, където и да е?

Но трийсет милиона долара субсидия от Вашингтон бяха налята в Соения проект — огромно количество земя в Луизиана, където зрееше реколта от соя, защитена и организирана от Ема Чалмърс, за да се променят хранителните навици на нацията. Ема Чалмърс, известна повече като Мамчето на Кип, беше стара социоложка, която беше висяла във Вашингтон години наред, както други жени на нейните години и с нейната настройка висяха в баровете. По някаква причина, която никой не можеше да назове, смъртта на сина й в тунела й беше придала във Вашингтон мъченически ореол, утежнен допълнително от скорошното й обръщане към будизма.

Соята е много по-издръжливо, хранително и икономично растение от всички тия екстравагантни храни, които нашата прахосническа и разглезена диета ни е научила да очакваме — беше казала мамчето на Кип по радиото; гласът й винаги звучеше така, сякаш се разпада на капки, но не вода, а майонеза. — Соята е отличен заместител на хляба, месото, зърнените храни и кафето, и ако всички бъдем принудени да приемем соята като основна храна, това ще реши националната хранителна криза и ще позволи да нахраним повече хора. Най-добрата храна за най-много хора, това е моят девиз. Във време на отчаяна обществена нужда наш дълг е да пожертваме луксозните си вкусове и да извоюваме с храненето си пътя към просперитета, като се адаптираме към проста, здравословна храна, с която народите на Изтока са живели благородно векове наред. Има много неща, които да научим от народите на Изтока.

— Медни тръби, госпожице Тагарт, можете ли да ни намерите медни тръби отнякъде? — молеха се гласовете по телефона.

— Клинове, госпожице Тагарт!

— Отвертки, госпожице Тагарт!

— Електрически крушки, госпожице Тагарт, не можем да намерим електрически крушки никъде, на двеста мили наоколо!

Но службата за съблюдаване на морала похарчи пет милиона долара за Народната опера, която пътуваше из страната и изнасяше безплатни представления на хора, които, с едно хранене на ден, не можеха да си позволят да хабят енергия, за да ходят до операта. Седем милиона долара бяха дадени на психолог, натоварен с проект за разрешаване на световната криза чрез изследвания в областта на братската любов. Десет милиона долара бяха дадени на производител на нова електронна запалка, но вече нямаше цигари по магазините. На пазара имаше фенерчета, но не и батерии; радиоапарати, но не и тръби; имаше фотоапарати, но не и филми. Производството на самолети беше „временно прекратено“. Въздушният транспорт за частни цели беше забранен и беше запазен изключително за мисии от „обществена нужда“. Индустриалец, който пътуваше, за да спаси фабриката си, не се смяташе за обществено нужен и не можеше да се качи на самолет; държавен служител, тръгнал да събира данъци, се смяташе и можеше.

— Хората крадат болтове и гайки от релсите, госпожице Тагарт, крадат ги нощем, а запасите ни свършват, складът на централата е празен, какво да правим, госпожице Тагарт?

Но в Народния парк във Вашингтон беше разположен супер-цветен еднометров телевизионен екран за туристите, в Държавния научен институт беше започнат строежът на супер-циклотрон за изучаването на космическите лъчи, който трябваше да бъде завършен след десет години.

— Проблемът със съвременния свят — каза по радиото доктор Робърт Стедлър на церемонията по откриването на строителната площадка на циклотрона — е, че твърде много хора мислят твърде много. Това е причината за всичките ни настоящи страхове и съмнения. Едно просветено гражданство би следвало да изостави суеверното обожание на логиката и остарялото облягане на разума. Също както лаиците оставят медицината на лекарите и електрониката на инженерите, така и хората, които не са квалифицирани да мислят, трябва да оставят мисленето на експертите и да вярват във върховния авторитет на тези експерти. Само експертите са в състояние да разбират откритията на модерната наука, които доказват, че мисленето е илюзия, а разумът — мит.

— Тази епоха на мизерия е Божието наказание към човека за греха да разчита на ума си! — лаеха триумфиращите гласове на мистиците от всички видове и секти, по уличните ъгли, в протеклите от дъжда палатки, в рушащите се храмове. — Тези мъки за света са резултат от опита на човека да живее съгласно разума! Ето докъде ви доведоха мисленето, логиката и науката! И няма да има спасение, докато хората не разберат, че смъртният им ум е безсилен да реши проблемите им и не се върнат към вярата, вярата в Бога, вярата във върховния авторитет!

А всеки ден срещу нея заставаше окончателният продукт на всичко това, наследникът, получателят — Къфи Мийгс, човекът, глух за мисълта. Къфи Мийгс крачеше из кабинетите на „Тагарт трансконтинентал“ с полувоенно сако и шляпаше с лъскаво кожено куфарче по лъскавите си кожени крачоли. Носеше автоматичен пистолет в единия си джоб и заешки крак — в другия.

Къфи Мийгс се опитваше да я избягва — отношението му беше отчасти присмехулно, сякаш я смяташе за непрактичен идеалист, отчасти суеверно и почтително, сякаш тя притежаваше някаква неразбираема сила, с която той предпочиташе да не се забърква. Държеше се така, сякаш нейното присъствие не се вписваше в неговата представа за железопътна компания, но като че единствено него не дръзваше да предизвика. В отношението му към Джим имаше нетърпение и възмущение — сякаш беше дълг на Джим да се разправя с нея и да защитава него. Както той очакваше Джим да поддържа железницата в движение и да го остави свободен за действия от по-практичен характер, така очакваше да държи и нея на линия, като част от оборудването.

Отвъд прозореца на кабинета й, като парче лепенка, сякаш залепено върху рана в небето, страницата на календара висеше празна в далечината. Календарът така и не беше поправен от нощта на сбогуването на Франсиско. Официалните лица, които се бяха втурнали към кулата онази нощ, бяха разбили мотора на календара и бяха откъснали филма от проектора. Бяха намерили мъничкото квадратче със съобщението на Франсиско, залепено върху лентата с дните, но кой го беше залепил, кой беше влязъл в заключената стая, кога и как — така и не разбраха трите комисии, които още разследваха случая. Сякаш в очакване на резултата от техните усилия, календарът висеше празен и неподвижен над града.

Празен беше и следобедът на 14 септември, когато телефонът в кабинета й звънна.

— Мъж от Минесота — каза секретарката й. Тя я беше предупредила, че ще приема всички подобни разговори. Това бяха молби за помощ и единственият й източник на информация. Във време, в което официалните представители на железницата издаваха само звуци, предназначени да предотвратят общуването, гласовете на безименните хора бяха единствената й връзка със системата, последните искрици разум и измъчена почтеност, които проблясваха по безкрайните коловози на „Тагарт“.

— Госпожице Тагарт, не е моя работа да ви се обаждам, но никой друг няма да го направи — каза този път гласът по жицата; беше млад и твърде спокоен. — След ден-два тук ще се случи нещастие, каквото никога не са виждали, и няма да могат да го крият вече, само че вече ще е твърде късно, а може би и сега е твърде късно.

— Какво е то? Кой сте вие?

— Един от служителите ви в централата в Минесота, госпожице Тагарт. След ден-два влаковете ще спрат да заминават оттук, а вие знаете какво значи това, в средата на жътвата. В разгара на най-голямата ни жътва. Ще спрат, защото нямаме вагони. Тази година не са ни изпращали товарни вагони за жито.

— Какво казахте? — тя усети минутите, които сякаш отделяха всяка дума в гласа, който не звучеше като нейния.

— Не са изпращани вагони. Досега трябваше да са пристигнали петнайсет хиляди. Доколкото знам, имаме само около осем хиляди. Звъня в централата на района вече седмица. Те ми казват да не се притеснявам. Последния път ми казаха да си гледам проклетата работа. Всяка барака, силоз, товарач, склад, гараж и зала за танци по линията са пълни с жито. В товарачната база на Шърман има опашка от камиони и каруци, дълга две мили, която чака направо на пътя. На гара Лейкууд товарният плац е претъпкан с коли, които чакат вече три дни. Продължават да разправят, че това е само временно, че вагоните идват и ще наваксаме. Няма. Защото няма да дойдат никакви вагони. Обадих се на всички, на които можах. Знам само по начина, по който отговарят. Знаят, но никой не иска да го признае. Уплашени са, уплашени са да мърдат, да говорят, да отговарят. Мислят само кой ще опере пешкира, когато реколтата изгние по гарите, а не кой да я превози. Може би вече никой не може. Може би и вие нищо не можете да направите. Но си помислих, че вие сте единственият човек, който ще иска да знае, и че някой трябва да ви каже.

— Аз… — тя си пое с усилие дъх. — Разбирам… Кой сте вие?

— Името няма значение. Когато затворя, ще дезертирам. Не искам да остана тук и да видя какво ще стане. Не искам да участвам повече. Успех, госпожице Тагарт.

Тя чу щракането.

— Благодаря — каза тя на празната слушалка.

Следващия път, когато забеляза кабинета около себе си и си позволи да чувства, беше на обяд на следващия ден. Стоеше в средата на кабинета и прокарваше вдървените си пръсти през кичур коса, опитвайки се да го махне от лицето си, и за миг се запита къде е и какво е невероятното нещо, което се беше случило през последните двайсет часа. Изпитваше ужас и знаеше, че го изпитва още от първите думи на човека по телефона, само че не беше имала време да го осъзнае. От последните двайсет часа в ума й не беше останало много, само разпръснати парчета, свързани от единствената константа, която ги беше направила възможни — меките, отпуснати лица на хората, които се бореха да скрият от себе си, че знаят отговорите на въпросите, които тя задаваше. От момента, в който й казаха, че управителят на отдела за товарни вагони е извън града от седмица и не е оставил адрес, на който да може да го намери, тя знаеше, че докладът на човека от Минесота е верен. После дойдоха лицата на помощниците в отдела за товарни вагони, които нито го потвърждаваха, нито го отричаха, а непрекъснато й показваха документи, заповеди, формуляри, карти, по които имаше английски думи, но не и връзка или разбираеми факти.

— Изпратени ли са товарни вагони в Минесота?

— Формуляр 357W е попълнен с всички данни, както е изискано от службата на координатора с оглед на инструкциите на контрольора и изискванията на Директива 11–493.

— Изпратени ли са товарни вагони в Минесота?

— Данните за месеците август и септември са обработени от…

— Изпратени ли са товарни вагони в Минесота?

— Моите документи определят местоположението на товарните вагони по щат, дата, класификация и…

— Знаете ли дали вагоните са били изпратени в Минесота?

— Що се отнася до междущатското движение на товарни вагони, бих ви насочил към документацията на господин Бенсън и на…

От документите не можеше да се научи нищо. Имаше внимателни вписвания, всяко от които можеше да има поне по четири значения, с препратки към препратки към последна препратка, която липсваше. Отне й дълго време да открие, че вагоните не са били изпратени в Минесота и че заповедта е дошла от Къфи Мийгс, но кой я беше изпълнил, кой я беше предал, какви стъпки са били предприети и от кои услужливи хора, за да се съхрани видът на обичайна операция, без един-единствен вик на протест, който да привлече вниманието на някой почтен човек, кой беше фалшифицирал докладите и къде бяха отишли вагоните — всичко това изглеждаше невъзможно да се разбере.

През часовете на тази нощ, докато малък, отчаян екип под командването на Еди Уилърс звънеше във всяка районна централа, във всяко депо, работилница, гара, направление и разклонение на „Тагарт трансконтинентал“ за всеки товарен вагон, до който можеха да се доберат, и им нареждаше да разтоварят, свалят, хвърлят всичко и да тръгват незабавно за Минесота, докато се обаждаха на депата, гарите и президентите на всяка мъждукаща железопътна компания по картата, просейки вагони за Минесота, тя трябваше да проследи от едно страхливо лице към друго страхливо лице къде бяха отишли товарните вагони, които бяха изчезнали.

Премина от директорите на компанията към богатите клиенти, към официалните лица във Вашингтон и после обратно към железницата — с такси, по телефона, по телеграфа, — преследвайки дирята от половинчати намеци. Дирята доближи своя край, когато чу една жена, специалист по връзките с обществеността във Вашингтон, да й казва възмутено по телефона:

— Ами в крайна сметка само въпрос на мнение е дали житото е от основна важност за благото на нацията, има по-прогресивни възгледи, според които соята е с може би много по-висока стойност — и тогава, по обяд, тя стоеше в средата на кабинета си, след като беше разбрала, че товарните вагони, предназначени за житото на Минесота, са били изпратени да превозват соята от блатата на Луизиана за проекта на Мамчето на Кип.

Първата статия за катастрофата в Минесота се появи по вестниците след три дни. Разказваха, че фермерите, които бяха чакали по улиците на Лейкууд шест дни, без да има къде да складират житото си, без влакове, които да го превозят, разрушили местната съдебна палата, дома на кмета и гарата. След това статиите изчезнаха рязко и вестниците се смълчаха, а после започнаха да печатат призиви хората да не вярват на непатриотични слухове.

Докато мелниците и зърнените пазари в страната пищяха по телефоните и телеграфа, умолявайки Ню Йорк, изпращайки делегации във Вашингтон, докато редички товарни вагони от случайни кътчета на континента се тътреха като ръждиви гъсеници по картата към Минесота, житото и надеждата на страната погиваха покрай празен коловоз, под неизменните зелени светлини на семафорите, които подканваха към движение влакове, които не бяха там.

В съобщителната служба на „Тагарт трансконтинентал“ малък екип продължаваше да се обажда за товарни вагони и повтаряше като екипаж на потъващ кораб сигнал за бедствие, който оставаше нечут. Имаше товарни вагони, държани натоварени с месеци в депата на компаниите, собственост на приятелите на връзкарите, които игнорираха трескавите молби да разтоварят вагоните и да ги пуснат.

Можете да кажете на железницата да си… — последвано от непредаваеми думи, беше единственото съобщение на братята Смадър от Аризона в отговор на сигнала за бедствие от Ню Йорк. В Минесота прибираха вагони от всеки страничен коловоз, от разклонението в рудните полета в Месаби, от мините на Пол Ларкин, където вагоните чакаха нищожни количества желязо. Насипваха жито във вагони за руда, за въглища, на обковани с дъски открити платформи, които сипеха тънки златни поточета покрай коловоза, докато пълзяха по него. Насипваха го в пътнически вагони, по седалките, масите и мрежите за багаж, само за да го изпратят, да го задвижат, въпреки че пропадаше в пропасти при внезапно скъсани нитове, при експлозии, причинени от пламнали електрически табла.

Бореха се за движение, движение без мисъл за дестинация, за движението като такова, като паралитик след удар, който се бори с диви, вдървени, невярващи конвулсии срещу осъзнаването, че движението изведнъж е станало невъзможно. Нямаше други железници: Джеймс Тагарт ги беше убил; нямаше кораби по езерата: Пол Ларкин ги беше разрушил. Имаше един-единствен коловоз и мрежа от запуснати магистрали.

Камионите и каруците на чакащите фермери тръгнаха сляпо по пътищата, без карти, без бензин, без храна за конете, на юг, към някакво видение за мелници, които ги очакваха някъде, без да знаят какви разстояния има пред тях, но знаеха, че зад тях е смъртта, която се движи и се спуска над пътищата, в овразите, в ръждясалите останки от мостове. Един фермер беше открит мъртъв на половин миля на юг от повредения си камион, в една канавка, с лице в земята, стиснал още чувала с жито на гърба си. После дъждовните облаци се спуснаха над прериите в Минесота; дъждът започна да яде с плесен житото по застиналите в очакване гари; шибаше купчините покрай пътищата и отмиваше златните зърна в земята.

Хората във Вашингтон последни бяха достигнати от паниката. Те не гледаха новините от Минесота, а крехкия баланс на приятелствата и ангажиментите си; претегляха не съдбата на реколтата, а неизвестния резултат от непредсказуемите емоции на немислещи хора с неограничена власт. Чакаха, отбягваха всички молби, декларираха:

— О, стига глупости, няма за какво да се притеснявате! Тия от „Тагарт“ винаги са доставяли житото по разписание, ще намерят начин да го пренесат!

След това, когато областният управител на Минесота изпрати искане до Вашингтон за намеса на армията срещу бунтовете, които не можеше да контролира, три директиви бяха избълвани за два часа, с които се спряха всички влакове в страната и беше наредено всички вагони да тръгнат към Минесота. Заповед, подписана от Уесли Мауч, нареждаше незабавното освобождаване на товарните вагони, които обслужваха Мамчето на Кип. По това време беше вече твърде късно. Товарните вагони на Мамчето бяха в Калифорния, откъдето соята се изпращаше на един прогресивен концерн, създаден от социолози, проповядващи култа към ориенталската аскетичност, и от бивши хазартни босове.

В Минесота фермерите палеха собствените си ферми, чупеха транспортните ленти, разрушаваха домовете на управниците на щата, биеха се покрай линията — някои за да я разрушат, други — да я защитят с цената на живота си, и тъй като единствената им цел беше насилието, умираха по улиците на изкормени градове и в тихите оврази на безпътната нощ. След това остана само острата смрад на зърно, гниещо на тлеещи купчини, няколко стълба дим се издигаха от равнините и оставаха неподвижни във въздуха над почернелите руини, а в един кабинет в Пенсилвания Ханк Риърдън седеше зад бюрото си и гледаше списъка с банкрути: производителите на фермерско оборудване, на които нямаше да се плати и които нямаше да му платят.

Реколтата от соя не стигна до пазарите: беше прибрана твърде рано, беше плесенясала и не беше годна за консумация.

* * *

През нощта на 15 октомври един меден кабел се скъса в Ню Йорк, в един подземен контролен пункт на терминала на „Тагарт“, и угаси светлините на семафорите. Беше само скъсан кабел, но причини късо съединение в свързаната с него система за контрол на трафика и сигналите за движение или опасност изчезнаха от таблата на контролните постове и от линиите. Червените и зелените светлини си останаха червени и зелени, но не с живия блясък на зрението, а вторачени като мъртви, оцъклени очи. На края на града няколко влака се струпаха на входовете на тунелите към терминала и ставаха все повече, докато течаха минутите на неподвижност, като кръв, събрала се пред съсирек във вена, неспособна да стигне до камерите на сърцето.

Тази вечер Дагни седеше на една маса в частна трапезария в „Уейн-Фолклънд“. Восъкът на свещите капеше по белите камелии и лавровите листа в основата на сребърните свещници, по ленената покривка бяха надраскани с молив аритметични изчисления, а угарка от пура плуваше в чинийка с ароматизирана вода. Шестимата мъже с официални вечерни костюми, седнали срещу нея на масата, бяха Уесли Мауч, Юджийн Лоусън, доктор Флойд Ферис, Клем Уедърби, Джеймс Тагарт и Къфи Мийгс.

— Защо? — беше попитала тя, когато Джим й беше казал, че трябва да присъства на тази вечеря.

— Ами… защото нашият борд на директорите има среща другата седмица.

— И?

— Интересува те какво ще се реши за линията ни в Минесота, нали?

— Това на срещата на борда ли ще се решава?

— Хм, не точно.

— На тази вечеря ли ще се решава?

— Ами не точно, но… ох, защо винаги трябва да си толкова определена? Вече нищо не е определено. Освен това настояха, че искат да дойдеш.

— Защо?

— Това не ти ли е достатъчно?

Тя не попита защо тези хора взимат всичките си важни решения на подобни събирания — знаеше, че го правят. Знаеше, че зад шумните, тежки претенции на заседанията на съветите, срещите на комисиите и масовите дебати, решенията се взимат предварително, крадешком, неформално, на обеди и вечери, в барове, и колкото по-важна беше темата, толкова по-нехайно се уреждаше. За пръв път канеха нея, аутсайдера, врага, на една от тези тайни сесии — това беше признание на факта, че имаха нужда от нея, и може би първата стъпка към отстъплението им; беше шанс, който не можеше да пропусне. Но когато седна сред светлината на свещите в трапезарията, тя вече беше сигурна, че няма шанс, но не можеше да приеме тази сигурност. Почувства се неспокойна, тъй като не можеше да разбере и причината да е сигурна, но изпитваше апатично нежелание да я открие.

— Както, мисля, ще се съгласите, госпожице Тагарт, в момента като че ли няма икономическо оправдание за съществуването на железопътна линия в Минесота, която…

— Сигурен съм, че дори и госпожица Тагарт ще се съгласи, че се налагат някои временни съкращения, докато…

— Никой, дори и госпожица Тагарт, не може да отрече, че има времена, в които е необходимо да се пожертват частите в името на цялото…

Докато слушаше как споменават през половин час името й в разговора — между другото, без очите на говорещия да се насочват изобщо към нея, — тя се питаше каква причината ги беше накарала да искат нейното присъствие. Не беше в опит да я заблудят, че се консултират с нея — беше нещо по-лошо: беше опит да заблудят себе си, че тя се е съгласила. Задаваха й въпроси от време на време и я прекъсваха, преди да е довършила и първото изречение от отговора. Изглежда искаха одобрението й, но без да трябва да им се налага да разбират дали тя всъщност одобрява или не.

Някаква жестока, детинска форма на самоизмама ги беше накарала да решат да декорират събитието като официална вечеря. Държаха се така, сякаш се надяваха да си спечелят от луксозните предмети силата и честта, на която те някога са били символ и продукт — действаха като онези диваци, които поглъщат тялото на противника с надеждата да получат неговата сила и доблест. Съжаляваше, че се е облякла така.

— Официално е — беше й казал Джим, — но не прекалявай… искам да кажа, не изглеждай твърде богата… бизнесмените трябва да избягват да изглеждат арогантни в наши дни… не че трябва да изглеждаш дрипава, но ако просто изразяваш… ами… смирение… това ще им хареса, ще ги накара да се чувстват големи.

— Така ли? — беше казала тя и се беше обърнала на другата страна.

Носеше черна рокля, която изглеждаше като просто парче плат, кръстосано върху гърдите й и падащо до краката с меките гънки на гръцка туника; беше от сатен, толкова лек и тънък, че можеше да служи и като материал за нощница. Блясъкът на тъканта, който сякаш се разливаше с всяко нейно движение, създаваше впечатлението, че светлината в стаята е нейна лична собственост и се подчинява чувствено на движенията на тялото й, обгръщайки я в слой блясък, по-луксозен от тъканта на броката, подчертал гъвкавата крехкост на фигурата й, придаващ толкова естествена елегантност, която можеше да си позволи да бъде презрителна и небрежна. Носеше едно-единствено бижу — диамантена висулка на черна лента около врата й, — която проблясваше при недоловимите движения на дъха й, като трансформатор, който превръща искрицата в огън, като кара човека да осъзнава не бижутата, а живия пулс зад тях. Тя проблясваше като военно отличие, като богатство, носено като почетен медал. Не носеше други украшения, само черна кадифена пелерина, която беше по-арогантно и демонстративно патрицианска от всякакви самурени наметала.

Сега съжаляваше, като гледаше мъжете пред себе си — изпита притеснителната вина от безсмислието, сякаш се беше опитала да предизвика восъчни фигури. Видя безумно възмущение в очите им и промъкващ се намек за безжизнена, безполова, мръсна похот, с която хората гледат плакат за стриптийз.

— Голяма отговорност е — каза Юджийн Лоусън — да се взимат решения на живот и смърт за хиляди хора и да се жертват, когато е необходимо, но трябва да имаме куража да го сторим — меките му устни като че ли се изкривиха в усмивка.

— Единствените фактори, които трябва да имаме предвид, е площта на земята и броя на населението — със статистически тон каза доктор Ферис, издухвайки кръгчета дим към тавана. — Тъй като вече е невъзможно да се поддържат едновременно линията в Минесота и трансконтиненталния трафик на тази железопътна компанията, изборът е между Минесота и щатите на запад от Скалистите планини, които бяха отрязани от повредата в тунела на „Тагарт“, както и съседните щати Монтана, Айдахо, Орегон, което на практика означава целият Северозапад. Ако изчислим площта на земята и броя население в двата района, очевидно е, че трябва да зарежем Минесота, вместо да се откажем от линиите си за връзка с една трета от континента.

— Аз не бих се отказал от континента — каза Уесли Мауч, вторачен в сладоледа си, със сърдит и упорит глас.

Тя си мислеше за Месаби, последният голям източник на желязна руда, мислеше си за фермерите в Минесота — колкото от тях бяха останали, — за най-добрите производители на пшеница в страната, мислеше си, че краят на Минесота ще повлече Уисконсин, после Мичиган, после Илинойс, виждаше червения дъх на фабриките, които измираха по целия промишлен Изток, на фона на празните безбрежни пясъци на Запад, сухите пасища и изоставените ферми.

Цифрите сочат — надуто каза господин Уедърби, — че поддръжката на двата района изглежда невъзможна. Релсите и оборудването от единия трябва да се разглобят, за да дадат материал за поддръжка на другия.

Тя забеляза, че Клем Уедърби, техният технически експерт по железопътен транспорт, е най-малко влиятелният сред тях, а Къфи Мийгс — най-влиятелният. Къфи Мийгс се беше изтегнал в стола си, с израз на снизходителна толерантност към играта им — да си губят времето с дискусии. Говореше малко, но когато кажеше нещо, то беше яростно и решително, казано с презрителна усмивка:

— Млъквай, Джими! — или:

— Глупости, Уес, говориш пълни глупости!

Забеляза, че нито Джим, нито Мауч изразяваха възмущение. Сякаш посрещаха с удоволствие успокояващия му авторитет — приемаха го като свой господар.

— Трябва да сме практични — повтаряше доктор Ферис. — Трябва да подхождаме научно.

— Имам нужда от икономиката на страната като цяло — повтаряше Уесли Мауч. — Имам нужда от производството на цял народ.

За икономика ли говорите? За производство? — казваше тя всеки път, когато студеният й, премерен глас можеше да се промъкне сред монотонната им песен. — Ако е така, дайте ни свобода на действие, за да спасим източните щати. Само това е останало от страната — и от света. Ако ни позволите да спасим това, ще имаме шанс да възстановим останалото. Ако ли не, то това е краят. Нека „Атлантик саутърн“ да се погрижи за каквото е останало от трансконтиненталния трафик. Нека местните железопътни компании да се погрижат за Северозапада. Но нека „Тагарт трансконтинентал“ да остави всичко друго, да, всичко, и да посветим всичките си ресурси, оборудване и релси на трафика на източните щати. Нека се смалим отново, като в началото на тази страна, но да запазим поне това начало. Няма да пускаме влакове на запад от Мисури. Ще станем местна железница — железницата на индустриалния Изток. Нека спасим промишлеността. На запад няма нищо за спасяване. Можете да управлявате земеделието векове наред с човешка сила и волски каруци. Но ако разрушите последните индустриални площадки на страната, и цели векове усилия няма да могат да ги възстановят или да съберат икономическата сила, за да се започне. Как очаквате индустриите — или пък железниците — да оцелеят без стомана? Как очаквате да се произвежда някаква стомана, ако отрежете доставките на желязна руда? Спасете Минесота, или поне каквото е останало от нея. Страната ли? Няма да имате страна за спасяване, ако индустрията загине. Можете да пожертвате крак или ръка. Но не можете да спасите тяло, ако пожертвате сърцето и мозъка му. Спасете индустрията. Спасете Минесота. Спасете източния бряг.

Нямаше полза. Каза го толкова пъти, с толкова детайли, статистика, цифри, доказателства, колкото можеше да изстиска от изморения си ум пред уклончивото им внимание. Нямаше полза. Те нито отхвърляха, нито се съгласяваха — само я гледаха така, сякаш аргументите й са неуместни. Те подчертаваха отговорите си, сякаш й даваха обяснение, но със скрит код, за който тя нямаше парола.

— В Калифорния има проблеми — мрачно каза Уесли Мауч.

— Щатското събрание действа доста стряскащо. Говорят за напускане на съюза.

— Орегон е залят от банди дезертьори — внимателно каза Клем Уедърби. — Убили са двама данъчни през последните три месеца.

— Важността на индустрията за цивилизацията е силно преувеличена — замечтано каза доктор Ферис. — Сегашната Индийска народна република е съществувала векове наред без никакво индустриално развитие.

— Хората могат да живеят с по-малко материални джунджурии и по-строга дисциплина, с лишения — пламенно каза Юджийн Лоусън. — Това ще е добре за тях.

— Дяволите да ви вземат, да не би да искате да оставите тая мадама да ви уговори да изпуснете най-богатата страна в света? — каза Къфи Мийгс и скочи на крака. — Тъкмо сега ли ще се отказвате от цял континент — и то в замяна на какво? На едно нищо и никакво щатче, което и без друго е издоено до капка! Зарежете Минесота и се дръжте за трансконтиненталната мрежа. Когато навсякъде има проблеми и бунтове, няма да можете да държите хората в подчинение, освен ако нямате транспорт, транспорт за войските, докато не държите войниците си на няколко дни път от всяка точка на континента. Не е време за съкращения. Не се плашете, като слушате всичките тия приказки. Държите страната в джоба си. Просто я дръжте там.

— В дългосрочен план… — несигурно започна Мауч.

— В дългосрочен план всички ще сме мъртви — сопна се Къфи Мийгс, докато крачеше неспокойно. — По дяволите икономиите! Има достатъчно останки в Калифорния, Орегон и по всички тия места. Аз си мисля, че трябва да мислим за разширение — както са се стекли нещата, няма кой да ни спре, можем да си вземем Мексико, а може би и Канада, лесна работа!

Тогава тя видя отговора, видя тайната предпоставка зад думите им. С цялото им шумно посвещаване на епохата на науката, с истеричния им технологичен жаргон, с циклотроните и звуковите лъчи, тези хора бяха подтиквани не от стремеж към индустриалния хоризонт, а от видение за една форма на съществуване, която индустриалците бяха унищожили. Те бяха движени от видението за съществуването на дебел, мръсен индийски махараджа, който имаше празни очи, вторачени вцепенено изпод застиналите му пластове плът, и чието единствено задължение беше да премята скъпоценни камъни из ръцете си, от време на време да забива нож в тялото на някое умряло, съсипано, изядено от червеи създание, за да си присвои няколкото зрънца от неговия ориз, после да поиска и ориза на стотици милиони такива същества и така да превърне оризовите зрънца в скъпоценни камъни.

Мислеше си, че промишленото производство е ценност, която не може да се подлага на съмнение от никого — мислеше си, че стремежът на тези хора да си присвоят фабриките на другите се дължи на признанието им, че фабриките са ценност. Тя, родена от индустриалната революция, не смяташе за мислимо и беше забравила, заедно с приказките за астрология и алхимия, онова, което тези хора знаеха в скритите си, потайни души — но не чрез мисълта си, а чрез онази безименна кал, която наричаха свои инстинкти и емоции, — че докато хората се борят да оцелеят, те никога няма да произвеждат толкова малко, че да не може човекът с тоягата да си го присвои и да им остави още по-малко, стига милиони от тях да са готови да се подчинят; че колкото по-усилена е работата и колкото по-малка е печалбата, толкова по-склонен към подчинение е духът им; че хората, които живеят, като дърпат лостовете на електрическо табло не са лесни за управляване, докато тези, които копаят земята с голите си ръце, са; че феодалните барони не са имали нужда от фабрики за производство на електроника, за да се напиват като свине от инкрустираните си бокали, а още по-малко са се нуждаели от това махараджите от Индийската народна република.

Видя какво искат и към каква цел ги водеха техните „инстинкти“, които те наричаха необясними. Видя Юджийн Лоусън, хуманитаристът, да се наслаждава на перспективата за гладна смърт на хората, а доктор Ферис, ученият, да мечтае за деня, когато хората ще се върнат към ръчния плуг. Неверието и безразличието бяха единствената й реакция: неверие, защото не можеше да си представи какво може да доведе човешки същества до такова състояние; и безразличие, защото вече не можеше да гледа на тези, които са го достигнали, като на хора. Те продължаваха да говорят, но тя не можеше нито да говори, нито да слуша. Улови се, че единственото й желание е да се прибере и да заспи.

— Госпожице Тагарт — каза възпитан, рационален, леко притеснен глас, тя вдигна рязко глава и видя вежливата фигура на сервитьор, — помощник-управителят на терминала е на телефона и моли за разрешение да говори с вас веднага. Казва, че е спешно.

Изпита облекчение да скочи на крака и да излезе от стаята, макар и в отговор на съобщение за някаква нова катастрофа. Изпита облекчение да чуе гласа на помощник-управителя, макар и да казваше:

— Контролната система отказа, госпожице Тагарт. Семафорите не работят. Задържани са осем входящи влака и шест изходящи. Не можем да ги мръднем нито навътре, нито навън от тунелите, не можем да намерим главния инженер, не можем да намерим къде е скъсано захранването, нямаме кабели за поправки, не знаем какво да правим…

— Слизам веднага — каза тя и хвърли слушалката.

Докато бързаше към асансьора, и после докато тичаше през великолепното лоби на „Уейн-Фолклънд“, тя усети как се връща към живот, призована от възможността за действие. По това време почти нямаше таксита и никое не дойде в отговор на свирката на портиера. Тя тръгна бързо по улицата, забравила какво е облякла, чудейки се защо допирът на вятъра е толкова студен и толкова интимно близък.

С ум, съсредоточен върху терминала, тя беше поразена от красотата на внезапна гледка: видя елегантната фигура на жена да преминава покрай нея, лъч от улична лампа да пробягва по бляскавата коса, голите ръце, развятата черна пелерина и блясъка на диамант върху гърдите, видя дългия, празен коридор на градската улица зад нея и небостъргачите, очертани от самотните точици светлина на прозорците. Осъзнаването, че вижда собственото си отражение в страничното огледало на витрина на цветарски магазин дойде след миг: беше почувствала очарованието на пълния контекст, към който принадлежаха този образ и този град. После почувства остра, отчаяна самота, много по-широка от празната улица, и гняв към себе си, към абсурдния контраст между вида си и контекста на нощта и на епохата.

Видя едно такси да завива иззад ъгъла, махна му и скочи вътре, затръшвайки вратата пред чувство, което се беше надявала да остави зад себе си, на пустия паваж до цветарската витрина. Но тя знаеше, с подигравка към самата себе си, с горчивина и копнеж, че това чувство е очакването, което беше изпитала на първия си бал и в редките моменти, когато беше искала външната красота на битието да съответства на вътрешното му величие. Що за време да мислиш за това! — подигравателно си казваше тя. — Не сега! — крещеше си ядосано, но някакъв отчаян глас продължаваше да я пита спокойно, през шума от колелата на таксито: ти, която вярваш, че трябва да живееш заради собственото си щастие, какво ти е останало от него? Какво печелиш от борбата си? Да! Кажи го честно: какво остава за теб? Или си станала като онези жалки алтруисти, които вече нямат отговор на този въпрос? Не сега! — нареди тя, когато бляскавият вход на терминала се появи зад предния прозорец на таксито.

Хората в кабинета на управителя на терминала бяха като угасени семафори, сякаш и тук беше спряло електричеството и нямаше жив ток, който да ги накара да мръднат. Гледаха я с някаква неодушевена пасивност, сякаш нямаше значение дали ще ги остави неподвижни или ще натисне бутон, който да ги задвижи. Управителят го нямаше. Главният инженер не можеше да бъде открит — бяха го видели за последно преди два часа. Помощник-управителят беше изчерпал инициативата си с това да й се обади. Другите не бяха направили нищо. Инженерът по семафорите беше мъж с вид на колежанче, над трийсетте, който повтаряше агресивно:

— Но това никога не се е случвало преди, госпожице Тагарт! Превключвателят никога не се е повреждал. Не трябва да се поврежда. Знаем си работата, можем да се погрижим за него както всеки друг, но не и ако се счупи тогава, когато не трябва!

Не разбираше дали диспечерът, възрастен мъж, който беше работил дълги години в железниците, още пазеше интелекта си и го криеше, или месеците на потискането му го бяха задушили завинаги, осигурявайки му безопасното скривалище на инертността.

— Не знаем какво да правим, госпожице Тагарт.

— Не знаем на кого да се обадим и за какво разрешение.

— Няма правила за покриване на подобна повреда.

— Дори няма правила кой да определя правилата за това!

Тя ги изслуша, взе телефона без дума обяснение и нареди на оператора да я свърже с оперативния вицепрезидент на „Атлантик саутърн“ в Чикаго, да се обади у тях и да го извади от леглото, ако е необходимо.

— Джордж? Дагни Тагарт е — каза тя, когато гласът на конкурента й се появи на линията. — Ще ми заемеш ли семафорния си инженер от терминала в Чикаго, Чарлз Мъри, за двайсет и четири часа? Да… добре… Качи го на самолет и ми го прати по най-бързия начин. Кажи му, че ще платим три хиляди долара… Да, за един ден… Да, толкова е зле… Да, ще му платя в брой, от джоба си, ако трябва. Ще платя всичко необходимо, за да си намери с подкуп място на самолет, но го прати с първия самолет от Чикаго… Не, Джордж, нито един, нито един ум не е останал в „Тагарт трансконтинентал“… Да, ще намеря всички документи, изключения, отмени и аварийни разрешения… Благодаря, Джордж. До скоро.

Тя затвори и заговори бързо на хората около себе си, за да не чува неподвижността на стаята и на терминала, където вече не пулсираше звук от колелета, да не чува горчивите думи, които тишината сякаш повтаряше: нито един ум не е останал в „Тагарт трансконтинентал“…

— Пригответе незабавно авариен влак и екипаж — каза тя. — Изпратете ги по линията „Хъдсън“ с нареждане да изтръгнат всеки сантиметър меден кабел, всички кабели, лампи, семафори, телефони, всичко, което е собственост на компанията. Да бъде тук до сутринта.

— Ама госпожице Тагарт! Нашата работа по линията „Хъдсън“ е само временно прекратена и Комисията по унификация ни забрани да разглобяваме линията!

— Аз отговарям.

— Но как ще изкараме аварийния влак оттук без семафори?

— Ще има семафори след половин час.

— Как?

— Хайде — каза тя и се изправи. Те я последваха, когато тя тръгна бързо надолу по пътническите перони, покрай струпалите се групи пътници покрай неподвижните влакове. Мина по тясната пътека между лабиринт от релси, покрай слепи семафори и замръзнали стрелки, и единствено звукът от токовете на сатенените й сандали изпълваше огромните арки на подземните тунели на „Тагарт трансконтинентал“, а дъските скърцаха под по-бавните стъпки на мъжете, които я следваха, като колебливо ехо. Тя бързаше към осветения стъклен куб на Контролен пост А, който висеше в мрака като корона без тяло, корона на абдикирал владетел над царство от празни коловози.

Началникът беше твърде добър експерт на твърде взискателна позиция, за да може да си позволи да скрие изцяло опасния товар на интелекта. Разбра какво иска от него още с първите думи и отговори с рязко „да, госпожо“, и вече беше наведен над разпределенията си, когато другите дойдоха след нея по железните стълби, беше мрачно потънал в най-унизителната изчислителна работа, която някога му се беше налагало да върши през дългата си кариера. Тя разбра колко добре я е разбрал от единствения поглед, който й хвърли, поглед на негодувание и издръжливост, който подхождаше на някакво чувство, което беше уловил на лицето й:

— Първо ще го направим, после ще чувстваме — каза тя, въпреки че той не беше коментирал.

— Да, госпожо — вдървено отговори той.

Стаята му на върха на подземната кула беше като стъклена веранда, наблюдаваща някога най-бързия, богат и подреден поток в света. Той беше обучен да отбелязва движението на повече от деветдесет влака на час и да ги гледа как влизат безопасно в лабиринт от коловози и стрелки, на влизане и излизане от терминала, под стъклените му стени и под пръстите му. Сега, за пръв път, наблюдаваше празната тъмнина на пресъхнал канал.

През отворената врата на стаята за персонала тя видя хората от контролния пост да стоят в мрачно бездействие — хората, чиято работа не позволяваше и миг отпускане, да стоят до дългите редици от вертикални медни полици, като до лавици с книги, и да изглеждат като също такъв паметник на човешкия интелект. Дърпането на един от малките лостове, които се подаваха от полиците, задвижваше хиляди електрически вериги, правеше хиляди контакти и прекъсваше хиляди други, задвижваше десетки стрелки, които да пуснат даден курс и десетки семафори, които да го осветят, без място за грешка, без случайности и противоречия — огромна сложност на мисълта, въплътена в едно движение на ръката, което да определи и обезопаси движението на влак, за да могат стотици влакове да преминават безопасно, хиляди тонове метал и хиляди животи да профучават на косъм един от други, защитени единствено от мисъл, от мисълта на човека, проектирал лостовете. Но те — тя погледна лицето на семафорния си инженер, — те вярваха, че мускулната контракция на ръката е единственото нещо, необходимо за управление на трафика. Сега хората от кулата стояха без работа, по големите табла пред началника на кулата червените и зелените светлини, които някога бяха обозначавали движението на влаковете на мили разстояние, сега бяха просто стъклени топчета — като онези стъклени топчета, за които други едни диваци бяха продали някога остров Манхатън.

— Извикайте всичките си общи работници — каза тя на помощник-управителя, — помощниците в централата, кантонерите, миячите, всеки, който в момента е в терминала, и ги накарайте да дойдат тук веднага.

— Тук ли?

— Тук — каза тя и посочи линиите пред кулата. — Извикайте и всичките си стрелочници. Обадете се в депото и ги накарайте да донесат всеки фенер, до който могат да се докопат, кондукторски, ветроустойчиви, всякакви.

— Фенери ли, госпожице Тагарт?

— Действай.

— Да, госпожо.

— Какво правим, госпожице Тагарт? — попита диспечерът.

— Ще пуснем влаковете и ще ги управляваме ръчно.

— Ръчно ли? — каза семафорният инженер.

— Да, братче! Защо ти се шокираш? — не можа да устои. — Човекът е само мускули, нали? Връщаме се във времето, в което не е имало контролни превключватели, не е имало семафори, не е имало електричество, във времето, когато семафорите не са били стомана и кабели, а хора с фенери. Хора, които са служели като стълбове с лампи. Защитавахте го доста време, получихте си го. Мислехте си, че инструментите ви ще обусловят идеите ви? Само дето е точно обратното, и сега ще видиш какви инструменти са създали вашите идеи.

Но дори за да се върнеш ти трябва интелект, мислеше си тя, усещайки парадокса на собственото си положение, докато гледаше летаргията по лицата наоколо.

— Как ще задвижваме стрелките, госпожице Тагарт?

— Ръчно.

— Ами сигнализацията?

— Ръчно.

— Как?

— Като сложим човек с фенер до всеки семафор.

— Как? Няма достатъчно видимост.

— Ще използваме други коловози.

— Как ще знаят хората накъде да пуснат стрелките?

— С писмени нареждания.

— А?

— С писмени нареждания — също както едно време — тя посочи началника на кулата. — Той работи по разписанието как да пуснем влаковете и кои коловози да използваме. Ще ви напише нареждане за всеки семафор и стрелка, ще вземе няколко души като куриери и те ще доставят нарежданията до всеки пост — ще отнеме часове да свършим онова, което ни отнемаше минути, но ще изкараме влаковете от терминала и ще ги пуснем да пътуват…

— И трябва да работим така цяла нощ?

— И цял ден утре, докато инженерът, който има необходимия мозък, ви покаже как да поправите превключвателя.

— В договора с профсъюза няма нищо за хора с фенери. Ще има проблеми. Профсъюзът ще възрази.

— Да дойдат при мен.

— Комисията по унификация ще възрази.

— Аз отговарям.

— Аз не бих желал да давам заповеди…

— Аз ще давам заповедите.

Тя излезе на площадката на желязното стълбище, което се виеше отстрани на кулата — бореше си да си върне самоконтрола. За миг й се стори, че и тя е прецизен инструмент, плод на висока технология, останал без електричество, опитвайки се да управлява трансконтинентална железница само с двете си ръце. Погледна огромната, безмълвна тъмнина на подземията на „Тагарт“, и почувства пристъп на горещо унижение пред това да ги сведе до нивото човешки стълбове да стоят в тунелите като надгробни статуи. Едва различаваше лицата на мъжете, които бяха събрали в подножието на кулата. Стичаха се мълчаливо от мрака и заставаха неподвижно в синкавия полумрак, сините крушки по стените светеха иззад тях и случайни поточета светлина падаха по раменете им от прозорците на кулата. Можеше да види намаслените дрехи, отпуснатите мускулести тела, увисналите ръце на хора, изпити от неблагодарно изтощение от работа, която не изискваше мисъл. Това беше утайката на железницата, младите мъже, които не искаха шанс за издигане, и възрастните, които никога не го бяха търсели. Стояха мълчаливо, не с любопитството на работници, а с тежкото безразличие на осъдени.

— Заповедите, които ще получите, идват от мен — каза тя, застанала над тях на железните стълби, говорейки с пронизителна яснота. — Хората, които ще ги издават, действат по мои инструкции. Контролната система за превключване е повредена. Ще бъде заместена с жива сила. Влаковото обслужване ще бъде възобновено незабавно.

Тя забеляза няколко лица в тълпата да я зяпат с израз на прикрито възмущение и безсрамно любопитство, което изведнъж я накара да осъзнае, че е жена. После си спомни с какво е облечена и си помисли, че наистина изглежда абсурдно; после обаче с резкия удар на яростен импулс, който беше някакво предизвикателство, лоялност към пълното, истинско значение на момента, тя хвърли пелерината си и застана под грубата светлина, между покритите със сажди стълбове, сякаш на официален прием — строго изправена, изложила гордо лукса на голите си рамене, лъскавия черен сатен, диаманта, светещ като кръст за храброст.

— Началникът на кулата ще определи стрелочниците по местата им. Той ще избере хора за сигнализиране на влаковете чрез фенери, и други, за предаване на заповедите. Влаковете…

Тя се бореше да задуши един горчив глас, който сякаш казваше: само за това стават тези хора, ако изобщо и за това ги бива… няма и един ум, останал в „Тагарт трансконтинентал“…

— Влаковете ще продължат да влизат и да излизат от терминала. Ще останете на постовете си, докато… — тя спря. Първо видя очите и косата му — безмилостно проницателните очи, кичурите коса с оттенъци от медно до златно, които сякаш отразяваха блясъка на слънцето в подземния мрак, видя Джон Голт сред бандата безумци, Джон Голт с изцапани с масло работни дрехи и навити ръкави, видя безтегловната му поза, изправената му глава, очите му, вперени в нея, сякаш е виждал този момент и преди.

— Какво има, госпожице Тагарт?

Беше мекият глас на началника на кулата, който стоеше до нея с някакви документи в ръка — и тя си помисли колко е странно да изплува от мига на безсъзнание, който се равняваше на най-острото възприятие, което някога беше преживявала, само дето не знаеше колко беше продължил, не знаеше къде е или защо. Възприемаше лицето на Голт, виждаше във формата на устните му, в очертанията на скулите му крахът на неумолимата му ведрост, но той още я пазеше в погледа си, признаваше пробива, казваше й, че този момент идва в повече дори за него.

Тя знаеше, че е продължила да говори, защото хората наоколо изглеждаха така, сякаш слушаха, въпреки че не можеше да чуе и звук, продължи да говори, сякаш изпълняваше хипнотична заповед, която си беше дала преди безкрайно много време, знаейки само, че изпълнението на тази заповед е вид предизвикателство срещу него, без да разбира или дори да чува собствените си думи. Чувстваше се така, сякаш стои сред лъчиста тишина, където зрението е единствената й способност, а неговото лице — единственият обект, и гледката на това лице беше като реч, въплътена в натиск някъде в основата на гърлото й. Изглеждаше толкова естествено той да е тук, изглеждаше толкова непоносимо просто шокът беше не неговото присъствие, а присъствието на другите по коловозите на железопътната й компания, където беше неговото място, а не тяхното. Виждаше онези моменти във влаковете, когато, при гмурването в тунелите, тя изпитваше някакво внезапно, тържествено напрежение, сякаш това място й показваше с оголена простота същността на железницата и на живота й, единение на съзнание и материя, замръзнала форма на изобретателността на разума, придала физически израз на целта си; беше почувствала внезапна надежда, сякаш това място съдържаше значението на всичките й ценности, но и тайно вълнение, сякаш безименно обещание я чакаше под земята. Беше в реда на нещата да го срещне тук — той беше и значението, и обещанието, тя вече не виждаше дрехите му, нито пък нивото, до което го беше свела железницата, виждаше само стопяващото се мъчение от месеците, в които не беше могла да го достигне, виждаше в лицето му признанието за онова, което са му коствали тези месеци, а единствените думи, които чуваше, бяха отправени към него: това е наградата за всичките ми дни, а той като че отговаряше: и за всички мои.

Разбра, че е спряла да говори на непознатите, когато видя директора на кулата да пристъпва напред и да им казва нещо, гледайки някакъв списък в ръката си. После, привлечена от неустоима увереност, тя заслиза по стълбите, измъкна се от тълпата, но не към пероните и към изхода, а в тъмнината на изоставените тунели. Ще ме последваш, мислеше си, и мисълта сякаш беше въплътена не в думи, а в напрежението на мускулите й, напрежението на волята й да постигне нещо, за което знаеше, че е извън властта й, и все пак беше уверена, че ще стане по нейно желание… не, помисли си, не по нейно желание, а заради пълната му правота. Ще ме последваш — не беше нито молба, нито молитва, нито искане, а спокойно твърдение, което съдържаше цялата й способност да знае и цялото знание, което беше натрупала през годините. Ще ме последваш, ако наистина сме онова, което сме, ти и аз, ако живеем, ако светът съществува, ако знаеш значението на този момент и не можеш да го пропуснеш, както ще го пропуснат другите, да изтече в безсмислената бездна на нежеланото и непостигнатото. Ще ме последваш — тя чувстваше ликуваща увереност, която не беше нито надежда, нито вяра, а акт на преклонение пред Логиката на битието.

Тя бързаше покрай останките от изоставени релси, по дългите, тъмни коридори, които се виеха през гранита. Изгуби гласа на директора зад себе си. Тогава усети пулса на артериите си и чу в отговор ритъма на града над главата си, но сякаш чуваше как движението на кръвта й изпълва тишината, а пулсът на града е вътре в тялото й. Някъде отзад се чуваха стъпки. Не се обърна и ускори крачка. Мина покрай заключената желязна врата, където все още бяха скрити останките от двигателя му, не спря, но отговори с леко потръпване на осъзнаването на единството и логиката на събитията от последните две години. Поредица сини светлини изчезваше в мрака, над парчета бляскав гранит, над скъсани чували с пясък, пръснати по релсите, над ръждиви купчини скрап. Когато чу стъпките да се приближават, спря и се обърна.

Видя синкава светлина да проблясва по косата на Голт, улови бледия контур на лицето му и тъмните вдлъбнатини на очите. Лицето изчезна, но стъпките бяха като връзка със следващата синя светлина, която пресече линията на очите му, които бяха запазили самообладание и бяха насочени напред — и тя беше сигурна, че са така от мига, в който я беше видял на кулата. Чу пулса на града над тях — някога си беше мислела, че тези тунели са корените на града и на всяко движение, което стигаше до небето, но те двамата, Джон Голт и тя, бяха жизнената сила в тези корени, те бяха началото и целта на движението. Сигурно и той чуваше пулса на града като пулса на собственото си тяло.

Тя отметна пелерината си, застана предизвикателно изправена, както я беше видял да стои на стъпалата на кулата, както я беше видял за пръв път преди десет години тук, под земята; чуваше думите на изповедта му, но не като думи, а чрез онзи пулс, който затрудняваше толкова много дишането: изглеждаше като символ на лукса и мястото ти беше при неговия извор… сякаш връщаше насладата от живота на истинските й собственици… изглеждаше едновременно като енергия и като наградата за тази енергия… а аз бях първият човек, който някога е определял как тези две неща са неделими…

Следващите няколко мига бяха като проблясъци на светлина по протежението на сляпото безсъзнание — мигът, в който видя лицето му, когато той спря пред нея, когато видя спокойствието му, обузданото напрежение, смеха и разбирането в тъмнозелените очи; мигът, в който разбра какво вижда той в лицето й, по стегнатите му до бяло устни; мигът, в който почувства устните му върху своите, когато усети формата на устата му едновременно като абсолютна форма и като течност, изпълваща тялото й, после движението на устните му надолу по линията на врата й, движение, оставило след себе си следа от капчици кръв, накрая — проблясъкът на диамантената висулка на фона на вибриращата мед на косата му.

След това тя спря да усеща всичко друго, освен чувствата на тялото си, защото тялото й внезапно придоби силата да й показва най-същественото значение чрез преките възприятия. Също както очите й имаха силата да преобразуват дължините на вълни от енергия в зрение, а ушите — вибрациите в звук, така и тялото й сега имаше силата да преобразува енергията, която беше подтиквала всеки избор в живота й, в непосредствено осезание. Не натискът на ръката му я караше да трепери, а моменталното нейно значение — знанието, че това е неговата ръка, която се движи така, сякаш плътта й е нейна собственост. Че движението на ръката му е знакът, че приема цялото постижение, което представлява тя — беше само усещане за физическо удоволствие, но то съдържаше обожанието й към него, към всичко, което бе неговата личност, неговият живот. От онази нощ на събранието в една фабрика в Уисконсин, до Атлантида в една долина, скрита в Скалистите планини, и до победоносната подигравка в зелените му очи с невероятен интелект, до фигурата на работника в подножието на кулата. То съдържаше гордостта й от самата нея и че тъкмо нея беше избрал той като свое огледало, че именно нейното тяло му даваше окончателното постижение на живота му, също както и неговото го даваше на нея. Това съдържаше то, но тя разбираше само чувството от движението на ръката му по гърдите си.

Той свали пелерината й и тя усети колко е фино собственото й тяло чрез обгърналите го ръце — сякаш неговата личност беше само инструмент за победоносното й самоосъзнаване, докато самата тя беше само инструмент на възприятията си към него. Като че ли достигаше границата на способността си да чувства, и все пак изпитваше нещо, което приличаше на вик на нетърпеливо желание, което вече не беше в състояние да назове, но което съдържаше същата амбиция, каквато имаше и целият й живот — същата неизчерпаема, сияйна ненаситност.

Той наведе за миг главата й назад, за да погледне право в очите й, да й позволи да види неговите, да й покаже пълното значение на действията им — сякаш ги осветяваше с прожектора на съзнанието им, чрез срещата на погледите им в миг, по-интимен от следващия.

След това тя усети груб конопен плат да се плъзва по кожата на раменете й, оказа се легнала върху скъсани чували с пясък, видя дългия, стегнат блясък на чорапите си, почувства как устата му се впива в глезена й, после се издига с измъчено движение по линията на крака й, сякаш той искаше да притежава формата му с устните си. Зъбите й потънаха в плътта на ръката му, тя усети как лакътят му отблъсква главата й настрани и устните му завладяват нейните с натиск, по-болезнен от нейния… После усети, когато то стигна до гърлото й, нещо като надигащо се движение, което освободи и свърза тялото й в едно-единствено разтърсване от удоволствие. Единственото, което възприемаше после, беше движението на тялото му и движещата ненаситност, която продължаваше до безкрай — сякаш тя вече не беше личност, а усещане за безкрайно търсене на невъзможното… Накрая разбра, че е възможно, въздъхна дълбоко и остана неподвижна, осъзнала, че нищо повече не може да бъде желано, никога.

Той лежеше до нея, по гръб, загледан в тъмнината на гранитния свод над тях, тя го видя изтегнат върху съдраните торби с пясък, тялото му беше отпуснато, видя черната си пелерина хвърлена върху релсите в краката им, имаше петънца влага, които блещукаха по стените, стичаха се бавно, сливаха се в невидими пукнатини, като светлините на далечна магистрала. Когато той заговори, гласът му звучеше така, сякаш спокойно продължаваше изречение в отговор на въпросите в ума й, сякаш нямаше вече какво да крие от нея и онова, което й дължеше сега, беше само да съблече душата си — толкова просто, както би съблякъл и тялото си:

— … така те наблюдавах десет години… оттук, изпод земята под краката ти… знаех всяко твое движение в кабинета на върха на сградата, но никога не те виждах, не и достатъчно… десет години нощи, прекарани в чакане да те зърна, тук, на перона, когато се качваш на влак… Всеки път, когато пристигаше заповед да се прикачи вагонът ти, аз разбирах за нея и чаках да те видя как слизаш по рампата, щеше ми се да не вървиш толкова бързо… Но походката ти подхождаше толкова много, бих я разпознал навсякъде… походката… краката… винаги виждах първо краката ти, забързани надолу по рампата, когато минаваха покрай мен, а аз ги гледах от тъмния коловоз, отдолу… Мога да направя скулптура на краката ти, опознах ги не с очите си, а с дланите на ръцете си, когато те наблюдавах да минаваш покрай мен… когато се връщах към работата си… когато се прибирах точно преди изгрев за три часа сън, който така и не идваше…

— Обичам те — каза тя, тихо, почти безстрастно, с изключение на крехкия звук на младостта. Той затвори очи, сякаш позволи звукът да прониже годините зад тях.

— Десет години, Дагни… имаше няколко седмици, в които беше пред очите ми, на една ръка разстояние, без да бързаш, окована, като на осветена сцена, сцена, направена само за мен… и аз те гледах часове наред, много вечери… през осветения прозорец на офиса, наречен Линия „Джон Голт“… И една вечер…

Тя си пое рязко дъх.

— Значи си бил ти?

— Видяла си ме?

— Видях сянката ти… на паважа… да крачи напред-назад… сякаш се бореше… изглеждаше като… — тя спря, не искаше да казва „мъчение“.

— Така беше — спокойно каза той. — Онази нощ исках да вляза, да се изправя пред теб, да говоря, да… Това беше нощта, в която стигнах най-близо до нарушаването на клетвата си, когато те видях прегърбена над бюрото, когато те видях съкрушена от товара, който носеше…

— Джон, през онази нощ съм си мислела за теб… само че не съм го знаела.

— Но, разбираш ли, аз го знаех.

— … това си бил ти, през целия ми живот, във всичко, което исках и направих…

— Знам.

— Джон, най-тежкото не беше моментът, в който те оставих в долината, а…

— Речта по радиото в деня, в който се върна?

— Да! Чу ли я?

— Разбира се. Радвам се, че го направи. Беше великолепно. А аз — аз така или иначе знаех.

— Знаел си… за Ханк Риърдън?

— Още преди да те видя в долината.

— Дали… когато научи за него, очакваше ли го?

— Не.

— Беше ли… — тя спря.

— Трудно ли? Да. Но само през първите няколко дни. Следващата нощ… Искаш ли да ти кажа какво направих през нощта, когато го научих?

— Да.

— Никога не бях виждал Ханк Риърдън на живо, само негови снимки във вестниците. Знаех, че е в Ню Йорк през онази нощ, на някаква среща на големи индустриалци. Исках само да го погледна. Отидох да чакам при входа на хотела, където се провеждаше срещата. Под табелата на входа имаше ярки светлини, но зад тях беше тъмно, така че можех да го видя, без той да ме види, наоколо имаше няколко скитници и просяци, валеше ситен дъждец и ние се бяхме залепили за стените на сградата. Личеше си кои са присъствали на разговора, когато започнаха да се измъкват — само по дрехите и маниерите, показно заможни дрехи и маниери на прекалена стеснителност, — сякаш виновно се опитваха да се престорят, че не са онова, което изглеждат в този момент. Шофьорите докараха колите им, имаше няколко репортери, които ги задържаха за въпроси, и зяпачи, които искаха да хванат някоя тяхна дума. Бяха износени хора тия индустриалци, на възраст, отпуснати, трескаво опитващи се да скрият несигурността си. И тогава го видях. Носеше скъп тренчкот и шапка, нахлупена над очите. Вървеше ловко, с увереност, която се заслужава, както си я беше заслужил той. Някои от другите индустриалци му се нахвърлиха с въпроси и всички тия магнати се залепиха като пиявици около него. Зърнах го, докато стоеше с ръка върху дръжката на колата си, с вдигната глава, видях краткия проблясък на усмивката под наклонената напред шапка — уверена усмивка, нетърпелива и леко развеселена. И тогава, само за миг, направих нещо, което никога не бях правил преди, нещо, с което много хора съсипват живота си — видях този момент извън контекста, видях света такъв, какъвто той го караше да изглежда, сякаш беше правен за него, сякаш той беше негов символ, видях свят на достижения, на непоробена енергия, на безпрепятствен път през целенасочени години към насладата от наградата за тях, видях, докато стоях под дъжда сред тълпа скитници, какво можеха да ми донесат годините ми, ако този свят съществуваше, и почувствах отчаян копнеж, той беше образът на всичко, което аз трябваше да стана… имаше всичко, което трябваше да бъде мое… Но това беше само за миг. След това видях сцената в пълния й контекст и с цялото й истинско значение, видях каква цена плаща за блестящите си способности, какво мъчение преживява с мълчаливо неразбиране, борейки се да разбере онова, което аз бях разбрал, видях, че светът, който той въплъщаваше, не съществува и тепърва трябва да се построи, видях го отново такъв, какъвто е — символ на моята битка, лишен от награда герой, за когото аз трябва да отмъстя, когото трябва да освободя, и тогава… тогава приех онова, което бях научил за теб и него. Видях, че то не променя нищо, че трябва да съм го очаквал, че съм бил прав.

Той чу слабия й стон и се разсмя меко.

— Дагни, не че не страдам, но знам колко маловажно е страданието. Знам, че болката трябва да бъде преборена и отхвърлена, а не да се приема като част от душата на човека и като вечен белег върху възгледа за действителността. Не съжалявай за мен. Тя си отиде още тогава.

Тя се обърна и го погледна мълчаливо, той се усмихна, облегна се на лакът, взря се в лицето й, докато тя лежеше безпомощна, неподвижна. Тя прошепна:

— Бил си общ работник, тук — тук! — в продължение на дванайсет години…

— Да.

— Откакто…

— Откакто напуснах „Двайсети век“

— Нощта, в която си ме видял за пръв път… тогава работеше ли тук?

— Да. А сутринта, в която ми предложи да работиш за мен като готвачка, аз бях твой общ работник в отпуск. Разбираш ли защо се смях така?

Тя гледаше нагоре към лицето му, усмивката й беше пълна с болка, неговата — с чиста радост.

— Джон…

— Кажи. Но кажи всичко.

— Бил си тук… през всичките тези години…

— Да.

— … през всичките тези години… докато компанията загиваше… докато търсех интелигентни хора… докато се борех за всеки остатък, който можех да намеря…

— … докато претърсваше страната за изобретателя на моя двигател, докато хранеше Джеймс Тагарт и Уесли Мауч, докато наричаше най-великото си постижение на името на врага, когото искаше да унищожиш.

Тя затвори очи.

Бях тук през всичките тези години, на една ръка разстояние, в собствената ти вселена, наблюдавах борбата ти, самотата, копнежа, наблюдавах те в битка, която смяташе, че водиш заради мен, битка, в която поддържаше враговете ми и търпеше безкрайното поражение, бях тук, скрит единствено заради твоя пропуск, както Атлантида е скрита от хората само с оптическа илюзия, бях тук, чаках деня, в който ще прогледнеш, в който ще разбереш, че по кодекса на света, който подкрепяш, всичко, което цениш, ще бъде хвърляно в най-мрачното дъно на подземията и че там ще трябва да го търсиш. Бях тук. Чаках те. Обичам те, Дагни. Обичам те повече от живота си, аз, който научих хората как трябва да се обича живота. Научих ги и никога да не очакват незаслуженото, и онова, което направих тази нощ, го направих с пълното съзнание, че ще платя за него и че цената може да е моят живот.

— Не!

Той се усмихна и кимна.

— О, да. Знаеш, че си ме пречупила веднъж, че наруших решението, което бях взел за себе си, но го направих съзнателно, знаех какво значи това, направих го не в сляпо отстъпление пред мига, а с пълното осъзнаване на последствията и пълна готовност да ги приема. Не мога да оставя такива моменти да ни подминават, те са наши, любов моя, заслужили сме си ги. Но ти не си готова да напуснеш и да се присъединиш към мен — не е необходимо да ми казваш, знам — и тъй като реших да взема онова, което искам, преди да е напълно мое, ще трябва да платя за него, не знам как или кога, знам само, че ако отстъпя пред враг, ще понеса последствията — той се усмихна в отговор на изражението й. — Не, Дагни, ти не си мой враг в съзнанието си, и тъкмо това ме подтикна, но си мой враг в действията си, в курса, който следваш, въпреки че още не го виждаш, но аз го виждам. Истинските ми врагове не представляват опасност. Ти — да. Ти си единствената, която може да ги доведе до мен. Никога няма да са в състояние да разберат какво съм аз, но с твоя помощ ще успеят.

— Не!

— Няма да го направиш съзнателно. Свободна си и да промениш курса си, но докато го следваш, не си свободна да убегнеш на логиката му. Не се мръщи, изборът беше мой и това е опасност, която съм приел. Аз съм търговец, Дагни, и то за всичко. Исках те, нямах власт да променя решението ти, имах власт само да обмисля цената и да реша дали мога да си я позволя. Мога. Животът си е мой — да го похарча или инвестирам, а ти, ти си — сякаш жестът продължаваше изречението му, той се надигна и я целуна по устата, докато тялото й лежеше отпуснато, отдадено, косата й падаше надолу, главата й — назад, задържана единствено от натиска на устните му — ти си единствената награда, която трябваше да получа и реших да купя. Исках те и ако моят живот е цената, ще я дам. Моят живот — но не и ума ми.

В очите му внезапно проблесна твърдост, когато се изправи, усмихна се и попита:

— Искаш ли да се присъединя към теб и да дойда на работа? Искаш ли да поправя контролната система след час?

— Не! — викът дойде незабавно в отговор на внезапната картина на хората в частната трапезария в „Уейн-Фолклънд“. Той се засмя.

— Защо не?

— Не искам да видя теб да работиш като техен роб!

— Ами ти?

— Мисля, че рухват и че ще победя. Мога да понеса още малко.

— Вярно, ще трае още малко — не докато победиш, а докато се научиш.

— Не мога да оставя всичко! — това беше отчаян вик.

— Още не — спокойно каза той. Изправи се, тя също се надигна послушно, неспособна да говори.

— Аз ще остана тук, на работното си място — каза той. — Но не се опитвай да ме виждаш. Ще трябва да понесеш онова, което понесох аз и се опитах да ти го спестя — ще трябва да продължиш, знаейки къде съм, като ме искаш така, както те искам аз, но без да си позволяваш да ме приближиш. Не ме търси тук. Не идвай в дома ми. Не позволявай да ни виждат заедно. И когато стигнеш до края, когато си готова да напуснеш, не им казвай, просто нарисувай доларов знак на пиедестала на статуята на Нат Тагарт, където всъщност му е мястото, прибери се вкъщи и чакай. Аз ще дойда за теб до двайсет и четири часа.

Тя наведе глава в мълчалив знак на обещание. Но когато той се извърна и тръгна, по тялото й пробягна тръпка, като внезапно събуждане или последна конвулсия, която завърши с неволен вик:

— Къде отиваш?

— Да играя ролята на семафор и да държа фенер до зори, което е единствената работа, която твоят свят може да ми повери и единствената работа, която ще получи.

Тя го грабна за ръката, за да го задържи, да го последва, да го последва сляпо, изоставила всичко, освен лицето му.

— Джон!

Той грабна ръката й, изви я и я отхвърли.

— Не — каза той. После пое ръката й, вдигна я до устните си, а допирът му беше по-страстно признание от всичко, което можеше да изрече. После се отдалечи по смаляващите се в далечината линии, и на нея й се стори, че и фигурата, и релсите я изоставят едновременно.

Когато се добра до перона на терминала, звукът от първия поток трополящи колела пресече с трясък стените на сградата — като внезапен подскок на спряло сърце. Храмът на Натаниел Тагарт беше тих и празен, неизменната му светлина падаше върху изоставения мрамор. Няколко опърпани фигури се мотаеха наоколо, сякаш изгубени в блестящото пространство. На стъпалата на пиедестала, под строгата, тържествуваща статуя, се беше свил парцалив скитник, в пасивно примирение, като понесена от вятъра птица, която няма къде да отиде и е кацнала на случаен корниз. Тя се свлече до пиедестала, сякаш беше още една останка, напрашената й пелерина се беше увила плътно около нея, и остана неподвижна, с подпряна на ръката глава, надмогнала плача, несигурността или движението. Струваше й се само, че продължава да вижда фигурата с вдигната ръка, която държи фенер, която изглеждаше ту като Статуята на свободата, ту като човек със слънце в косите, изправил фенер към среднощното небе — червен фенер, който спираше движението на света.

— Не го взимай присърце, госпожа, каквото и да е — каза скитникът с изтощено съчувствие. — Така или иначе няма какво да се направи… Каква е ползата, госпожа? Кой е Джон Голт?