Айн Ранд
Атлас изправи рамене (24)

Глава XXIV
Анти живот

Джеймс Тагарт бръкна в джоба на вечерното си сако, измъкна първото парче хартия, което му попадна — беше банкнота от сто долара — и я хвърли в ръката на просяка. Забеляза, че онзи прибра парите със същото безразличие като неговото.

— Благодаря, приятел — каза презрително просякът и отмина.

Джеймс Тагарт остана неподвижен по средата на тротоара, чудейки се какво му вдъхна такъв ужас. Не беше наглостта на мъжа — той не търсеше никаква благодарност, не беше подтикван от съжаление, жестът му беше автоматичен и безсмислен. Беше заради това, че просякът се беше държал така, сякаш му е напълно безразлично дали е получил сто долара или десет цента, или пък няма да получи нищо и ще умре от глад още тази нощ. Тагарт потръпна и тръгна рязко напред, а тръпката му попречи да осъзнае, че настроението на просяка е същото като неговото.

Стените по улицата около него бяха подчертано, неестествено ярки в летния полумрак, докато оранжевата мараня покриваше кръстовищата, забулваше покривите, оставяйки го на смаляващо се парче твърда земя. Календарът в небето, сякаш настоятелно, стоеше над омарата — жълт като страница стар пергамент — и сочеше 5 август. Не, мислеше си той в отговор на мислите, които не беше изрекъл, не е вярно, чувстваше се добре, и затова искаше да направи нещо тази вечер. Не можеше да признае пред себе си, че това безпокойство идва от желанието да изпита удоволствие; не можеше да допусне, че удоволствието, което търси, е празнично, защото не можеше и да помисли, че иска да празнува.

Беше напрегнат ден, пропилян в думи, безформени като памук, но все пак постигнали целта си — прецизно като сметачна машина, достигнала крайния резултат за пълното му удовлетворение. Но целта му и естеството на задоволството трябваше да се крият внимателно колкото от самия него, толкова и от другите, и внезапният му копнеж по някакво удоволствие беше опасен пробив.

Денят беше започнал с малък обяд в хотелския апартамент на гостуващ аржентински парламентарист, където няколко души от различни националности бяха говорили надълго и нашироко за климата в Аржентина, за земята, ресурсите, нуждите на народа и ценността на динамичното, прогресивно отношение към бъдещето. Споменаха съвсем накратко, че след две седмици Аржентина ще бъде обявена за народна република.

След обяда бяха изпили няколко коктейла в дома на Орън Бойл, заедно с един-единствен ненатрапчив господин от Аржентина, който стоеше мълчаливо в ъгъла, докато двама високопоставени служители от Вашингтон и неколцина техни приятели с неясни позиции говореха за националните ресурси, металургията, минералогията, съседските задължения и благоденствието на планетата. И споменаха, че до три седмици Аржентинската и Чилийската народни републики ще получат заем от четири милиарда долара.

Последва малко парти в частното помещение в бара, построен като изба под покрива на един небостъргач — неофициална сбирка, организирана от него, Джеймс Тагарт, за директорите на наскоро основана компания — Корпорацията за междусъседско приятелство и развитие, на която Орън Бойл е президент, а един строен, грациозен, пълен с енергия мъж от Чили — ковчежник. Името му беше сеньор Марио Мартинес, но Тагарт го беше нарекъл — заради духовната близост — сеньор Къфи Мийгс. Поговориха за голф, конни надбягвания, състезания с лодки, коли и жени. Не беше необходимо да споменават — всички го знаеха, че Корпорацията за междусъседско приятелство и развитие има изключителни права да управлява с двайсетгодишна „мениджърска концесия“ цялата индустриална собственост на народните републики в Южното полукълбо.

Последното събитие за деня беше голям прием с вечеря в дома на сеньор Родриго Гонсалес, дипломатически представител на Чили. Никой не беше чувал за сеньор Гонсалес преди година, но той беше станал прочут с партитата, които организираше през последните шест месеца, откакто беше пристигнал в Ню Йорк. Гостите му го описваха като прогресивен бизнесмен. Разправяха, че е изгубил собствеността си, когато обявили Чили за народна република и национализирали цялата едра собственост, с изключение на онази, която принадлежеше на гражданите от назадничави страни, които не бяха на народа, като Аржентина; но той беше заел просветителска позиция и се беше присъединил към новия режим, поставяйки се в услуга на страната си. Домът му в Ню Йорк заемаше цял етаж от един изключително скъп хотел.

Имаше пълно, празно лице и очи на убиец. Докато го наблюдаваше на приема, Тагарт заключи, че човекът е непроницаем за всякакви чувства — изглеждаше така, сякаш нож можеше да премине незабелязано през увисналите му слоеве плът, само дето имаше похотлива, почти сексуална наслада в начина, по който търкаше краката си в дебелите персийски килими, или потупваше полираната облегалка на стола си, или пък обгръщаше пурата си с устни. Съпругата му, сеньора Гонсалес, беше дребна, привлекателна жена, не чак толкова хубава, колкото си въобразяваше, но се радваше на репутацията на красавица благодарение на буйната си нервност и енергия и странната си небрежна, топла и цинична самоувереност, която сякаш обещаваше всичко на всекиго. Знаеше се, че онова, с което търгуваше, беше основно шефския актив на съпруга й, във време, когато се търгуваше не със стоки, а с услуги. И докато я гледаше сред гостите, Тагарт беше намерил за забавно да се чуди колко сделки са били направени, какви директиви са били издадени, какви индустрии са били разрушени заради няколко случайни нощи, които повечето от тези мъже не са имали причини да търсят и едва ли вече си спомняха. Партито вече го беше отегчило, имаше само пет-шест души, заради които се беше появил на него, и дори не трябваше да говори с тях, а само да се видят и да разменят няколко погледа. Тъкмо щяха да поднасят вечерята, когато чу онова, за което беше дошъл: сеньор Гонсалес спомена, докато пушекът от пурата му се виеше над неколцината мъже, които се бяха насочили към креслото му, че по споразумение с бъдещата Аржентинска народна република собствеността на „Д’Анкония мед“ ще бъде национализирана от Народна република Чили след по-малко от месец, на 2 септември.

Всичко беше станало така, както беше очаквал Тагарт; неочакваното дойде, когато при тези думи той почувства непреодолимо желание да избяга. Беше почувствал, че не е в състояние да издържи отегчението на вечерята, сякаш някаква друга дейност беше нужна, за да посрещне тържествено тази вечер. Беше тръгнал из летния полумрак на улиците, едновременно като преследвач и преследван: преследвач на удоволствие, което нищо не би могло да му достави, празнувайки чувство, което не дръзваше да назове, но и преследван от ужаса да открие какъв точно мотив го беше подтикнал да планира това постижение и кой точно аспект от него му вдъхва трескавото чувство на удовлетворение.

Напомни си да продаде акциите си от „Д’Анкония мед“, която така и не беше се възстановила напълно след катастрофата миналата година, и да купи акции в Корпорацията за междусъседско приятелство и развитие, както се бяха договорили с приятелите си, което пък щеше да му донесе цяло състояние. Но мисълта му вдъхна единствено отегчение; не това искаше да празнува. Насили се да се наслаждава: парите са били мотивът му, само парите, нищо друго. Нима това не е нормален мотив? Валиден мотив? Нима всички не търсят това — разните като Уайът, Риърдън, д’Анкония? Той разтърси глава, за да спре: мислите му сякаш се плъзгаха все по-надолу по опасна и задънена улица, чийто край никога не трябваше да си позволява да вижда.

Не, помисли си мрачно той, колебливо признал пред себе си истината, парите вече не значеха нищо за него. Беше пръснал стотици долари на партито, което беше организирал, за недопити питиета, недоядени деликатеси, за незаслужени бакшиши и неочаквани капризи, за телефонен разговор с Аржентина, защото един от гостите му искаше да провери точната версия на една мръсна история, която беше започнал да им разказва, за всяко моментно хрумване, за лепкавия ступор да знае, че му е по-лесно да плаща, отколкото да мисли.

— Няма за какво да се тревожиш относно Плана за обединение на железниците — беше му казал, подхилвайки се, пияният Орън Бойл. При прилагането на плана беше фалирала една местна железопътна компания в Северна Дакота и беше оставила целия район на произвола на съдбата, местният банкер се бе самоубил, като преди това убил жената и децата си; един товарен влак бе изваден от разписанието в Тенеси и оставил местната фабрика без всякакъв транспорт, с един ден предизвестие; синът на собственика на фабриката, напуснал колежа, беше в затвора и очакваше изпълнение на смъртна присъда за убийство, извършено заедно с банда разбойници; една междинна гара в Канзас бе затворена, а нейният началник, който искаше да стане учен, се бе отказал от обучението и отишъл да мие чинии — за да може той, Джеймс Тагарт, да седи в частната зала на някакъв бар и да плаща за алкохола, който се изливаше в гърлото на Орън Бойл, за сервитьора, който бършеше дрехите на Бойл, когато онзи се поливаше с питието си, за килима, прогорен от цигарите на бивш чилийски сводник, който не си даваше труд да посегне за пепелник на един метър от него.

Но не осъзнаването за безразличието му към парите го караше сега да трепери от ужас. А осъзнаването, че ще му е все така безразлично, дори да стигнеше положението на просяк. Имаше време, в което все още чувстваше някакво количество вина — в не по-ясна форма от леко раздразнение — при мисълта, че споделя греха на алчността, който през цялото време изобличаваше. Сега беше поразен от хладната мисъл, че всъщност никога не е бил лицемер: истината беше, че никога не го е било грижа за парите. Това отваряше нова зейнала пропаст пред него и го водеше към друга задънена уличка, която не можеше да рискува да погледне.

Просто искам да направя нещо тази вечер! — беззвучно крещеше той на всички в знак на протест и гняв — протест срещу онова, което насилваше тези мисли в ума му, и гняв към Вселената, където някаква зла сила не искаше да му позволи да намери наслада, без нуждата да знае какво иска или защо го иска.

Какво искаш? — непрекъснато го питаше някакъв враждебен глас и той тръгваше по-бързо, опитвайки се да му избяга. Струваше му се, че мозъкът му е като лабиринт, че на всеки завой се откриваха нови задънени улици, които водеха в мъгла, криеща бездна. Струваше му се, че бяга, а малкият остров на безопасността се смалява и скоро ще останат само тези улички. Като че яснотата на въздуха по улицата край него намаляваше, докато мъглата напредваше и запълваше всички изходи. Защо трябва да се смалява? — паникьосано си мислеше той. По този начин беше живял цял живот — с очи, забити упорито и сигурно върху настилката пред него, умело избягвайки да поглежда пътя, ъглите, разстоянията, върховете. Никога не беше искал да ходи където и да е — искаше да бъде освободен от движението напред, освободен от игото на правата линия, никога не беше искал годините му да доведат до някакъв резултат — че какъв можеше да е той? Защо беше стигнал до някаква нежелана дестинация, където човек вече не можеше да стои на едно място или да се оттегли? „Гледай си в краката бе!“ — изрева някакъв глас и един лакът го отблъсна назад; беше се с блъскал с някаква едра, смрадлива фигура, беше тичал.

Забави стъпките си и допусна до ума си улиците, които беше избрал за случайното си бягство. Не искаше да разбере, че се прибира вкъщи при жена си. И това беше мъглива улица, но за него вече нямаше друга.

Разбра — още в момента, когато видя мълчаливата, спокойна фигура на Черил да се изправя, щом влезе в стаята й, — че това е по-опасно, отколкото си беше позволил да разбере, и че няма да открие онова, което иска. Но опасността за него беше сигнал да спре да гледа, да потисне преценката си и да продължи напред, с неизреченото условие, че опасността ще остане нереална само заради всемогъщото му желание да не я вижда — като сирена вътре в него, която вие не като предупреждение, а за да призове мъглата.

— Ами да, наистина трябваше да посетя важен бизнес прием, но реших друго, прииска ми се да вечерям с теб тази вечер — като комплимент каза той, но едно спокойно „разбирам“ беше единственият отговор, който получи. Изпита раздразнение при нейното спокойно поведение и бледото й, безизразно лице. Дразнеше се и на ефикасността, с която тя даваше нареждания на прислугата, после на това да се окаже на светлината на свещи в трапезарията, седнал срещу нея на безупречно подредена маса, с две кристални купи плодове в сребърни подноси с лед помежду им.

Маниерите й го дразнеха най-много — вече не беше неловко малко диваче, сащисано от лукса на жилището, което беше проектирал известен художник — сега беше част от него. Седеше на масата като домакинята, каквато тази стая заслужаваше. Носеше дизайнерска домашна роба от червеникав брокат, която се сливаше с бронза на косата й, а строгата простота на кройката беше единствената й украса. Той би предпочел дрънчащите гривни и фалшивите диамантени катарами от нейното минало. Очите й го притесняваха вече от месеци наред: не бяха нито приятелски, ни то враждебни — само го наблюдаваха въпросително.

— Днес сключих голяма сделка — каза той наполовина самохвално, наполовина умолително. — Сделка, която покрива целия континент и половин дузина правителства.

Разбра, че благоговението, възхищението, чистото любопитство, които очакваше, бяха от лицето на малката продавачка, която вече не съществуваше. Не видя нищо подобно по лицето на съпругата си — дори гняв или омраза бяха за предпочитане пред нейния равнодушен, внимателен поглед; той бе по-лош от обвинение — почувства се като следствен.

— Каква сделка, Джим?

— Как така каква сделка? Защо си толкова подозрителна? Защо трябва веднага да започнеш да си пъхаш носа?

— Съжалявам. Не знаех, че е поверително. Не трябва да ми отговаряш.

— Не е поверително — той зачака, но тя продължи да мълчи.

— Е? Няма ли да кажеш нещо?

— Ами не — каза го просто, сякаш за да му достави удоволствие.

— Значи изобщо не те интересува?

— Помислих си, че не искаш да го обсъждаш.

— Я стига с тия номера! — сопна се той. — Голяма бизнес сделка е. Нали на това се възхищаваш, на големия бизнес? Е, тази е по-голяма, отколкото ония момчета изобщо са си мечтали. Пропилели са живота си да събират състоянията си стотинка по стотинка, докато аз мога да го направя ей така — той щракна с пръсти — просто така. Това е най-големият удар на всички времена.

— Удар ли, Джим?

— Сделка!

— И ти си го направил? Сам?

— Естествено! Оня стар глупак, Орън Бойл, нямаше да го измисли и за милион години. Трябват знания, умения, разчет на времето — той видя искрица на интерес в очите й — и психология — искрицата изчезна, но той продължи безразсъдно: — Човек трябва да знае как: да се обърне към Уесли и как да го държи далеч от лоши влияния, как да заинтригува господин Томпсън, без да му казва твърде много, как да вкара Чик Морисън, но да държи на разстояние Тинки Холъуей, как да накара точните хора да направят по някой прием за Уесли в точния момент… Черил, има ли някакво шампанско в тая къща?

— Шампанско?

— Не можем ли да направим нещо специално тази вечер? Не можем ли да празнуваме заедно?

— Разбира се, Джим, можем да пием шампанско.

Тя позвъни и даде нареждания, безжизнено и безкритично, старателно съобразявайки се с неговите желания, без да изразява свои собствени.

— Май не си особено впечатлена — каза той. — Но пък и какво разбираш ти от бизнес? Няма да можеш да схванеш нещо толкова обхватно. Изчакай до втори септември. Чакай само да чуят.

— Те? Кои?

Той я погледна, сякаш беше изпуснал неволно опасна дума.

— Организирахме нещо, с което ние — аз, Орън и няколко приятели — ще контролираме цялата индустриална собственост на юг от границата.

— Чия собственост?

— Ами… народната. Това не ти е старомодното драпане за частна печалба. Това е сделка с мисия — ценна, социална мисия — да се управлява национализираната собственост на народните републики в Южна Америка, да се научат работниците им на нашите модерни техники за производство, да се помогне на недостатъчно привилегированите, които никога не са имали шанс, да… — той спря рязко, въпреки че тя просто го гледаше, без да променя изражението си. — Знаеш ли — внезапно каза той със студен кикот, — ако толкова много те е грижа да не показваш, че си дошла от калта, трябва да си по-малко безразлична към философията на социалното благоденствие. На бедните винаги им липсват хуманитарни инстинкти. Човек трябва да е роден за богатство, за да разбира тънките чувства на алтруизма.

— Никога не съм се опитвала да крия, че съм дошла от калта — каза тя просто и безучастно, сякаш просто коригираше грешка. — И нямам никакви симпатии към философията на благоденствието. Видях достатъчно, за да знам какво създава ония бедняци, които искат нещо за нищо — той не отговори и тя добави — гласът й беше учуден, но твърд, сякаш потвърждаваше окончателно нейното старо съмнение: Джим, теб също не те е грижа. Не ти пука за оная помпя с благоденствието.

— Ако само пари те интересуват — тросна се той, — нека ти кажа, че тази сделка ще ми донесе цяло състояние. Само на това си се възхищавала винаги, нали? На богатството.

— Зависи.

— Мисля, че ще стана един от най-богатите хора в света — каза той; не попита от какво зависи възхищението й. — Няма да има нещо, което да не мога да си позволя. Само го назови. Мога да ти дам всичко, което искаш. Хайде, кажи го.

— Не искам нищо, Джим.

— Но нали трябва да ти направя подарък! За да отпразнуваме събитието, разбираш ли? Всичко, което ти хрумне. Каквото и да е. Мога да го направя. Искам да ти покажа, че мога да го направя. Всичко, което можеш да си въобразиш.

— Не мога да си въобразя нищо.

— Стига де! Искаш ли яхта?

— Не.

— Искаш ли да ти купя целия квартал, където си живяла в Бъфало?

— Не.

— Искаш ли кралските бижута на Английската народна република? Могат да се купят, да знаеш. Народната република отдавна намеква за това на черния пазар. Но вече няма старомодни магнати, които да могат да си ги позволят. Аз мога да си го позволя — или поне ще мога, след втори септември. Искаш ли ги?

— Не.

— Какво искаш тогава?

— Не искам нищо, Джим.

— Ама трябва! Трябва да искаш нещо, дяволите да те вземат!

Тя го погледна сепнато, но иначе остана безразлична.

— Ох, добре, съжалявам — каза той, изглеждаше учуден от собственото си избухване. — Просто исках да ти доставя удоволствие — добави кисело, — но мисля, че изобщо не можеш да го разбереш. Не знаеш колко важно е. Не знаеш за колко велик човек си омъжена.

— Опитвам се да открия — бавно каза тя.

— Още ли мислиш, както преди, че Ханк Риърдън е велик човек?

— Да, Джим, мисля.

— Добре, аз го надвих. По-велик съм от всеки от тях, по-велик от Риърдън и от другия любовник на сестра ми, който… — той спря, сякаш се беше отишъл твърде далеч.

— Джим — спокойно попита тя, — какво ще стане на втори септември?

Той я погледна изотдолу, погледът му беше студен, докато мускулите му се сбръчкаха в нещо като усмивка, като при цинично нарушение на някаква свещена забрана.

— Ще национализират „Д’Анкония мед“ — каза той.

Той чу дългото, дрезгаво бучене на двигателя на един самолет, който преминаваше някъде в мрака над покрива, после слабото издрънчаване на парченце лед, което се стопи и падна на дъното на сребърния поднос с плодовете, преди тя да отговори.

— Той беше твой приятел, нали? — каза тя.

— О, я млъквай!

Той замълча, без да я поглежда. Когато очите му се върнаха на лицето й, тя още го наблюдаваше и заговори първа с необичайно строг глас:

— Онова, което направи сестра ти по радиото, беше великолепно.

— Да, знам, знам, разправяш ми го вече месец.

— Така и не ми отговори.

— Какво има за отго…

— Както и приятелите ти във Вашингтон не й отговориха. — Той мълчеше. — Джим, няма да сменя темата — той не отговори.

— Приятелите ти във Вашингтон не са обелили и дума за това. Не отрекоха нещата, които каза, не обясниха, не се опитаха да се оправдаят. Държаха се така, сякаш никога не е говорила. Мисля, че се надяват хората да забравят. Някои ще забравят. Но останалите знаят какво каза тя и че приятелите ти се страхуваха да се борят с нея.

— Това не е вярно! Бяха взети необходимите мерки, инцидентът е приключил и не знам защо продължаваш да се занимаваш с това.

— Какви мерки?

— Бъртрам Скъдър беше свален от ефир, тъй като предаването му не е в обществен интерес.

— И това ли е отговорът към нея?

— С това приключва въпроса и няма какво повече да се каже.

— За правителство, което работи чрез изнудване?

— Не можеш да кажеш, че нищо не е направено. Беше публично обявено, че програмите на Скъдър са подривни, разрушителни и недостойни за доверие.

— Джим, искам да те разбера правилно. Скъдър не беше на нейна страна, а на ваша. Той дори не е нагласил предаването. Действаше по заповед от Вашингтон, нали?

— Мислех, че не харесваш Бъртрам Скъдър.

— Не го харесвам, но…

— Тогава какво ти пука?

— Но той беше невинен в този случай, нали?

— Не искам да се занимаваш с политика. Говориш като глупачка.

— Беше невинен, нали?

— И какво от това?

Тя му хвърли невярващ поглед.

— Просто са го превърнали в изкупителна жертва, нали?

— Стига ме зяпа като Еди Уилърс!

— Така ли? Харесвам Еди Уилърс. Той е честен.

— Той е проклет откаченяк, който няма и най-малка представа как да се справя с практическата реалност!

— А ти имаш, така ли, Джим?

— Естествено, че имам!

— Тогава не можа ли да помогнеш на Скъдър?

— Аз ли? — той избухна в безпомощен, ядосан смях. — Ох, защо не пораснеш? Направих всичко по силите си, за да хвърлят Скъдър на кучетата! Все някого трябваше да хвърлят. Не знаеш ли, че моят врат беше на дръвника, ако не се намереше нечий друг?

— Твоят врат? Защо не този на Дагни, ако не е била права? Защото е била ли?

— Дагни е от съвсем различна категория! Трябваше да е или Скъдър, или аз.

— Защо?

— И е много по-добре за националната политика да е Скъдър. Така не се налага да спорим за онова, което каза тя, и ако някой повдигне въпроса, ние започваме да крещим, че е било казано в програмата на Скъдър, а програмите на Скъдър са дискредитирани, самият Скъдър е доказан измамник и лъжец, и така нататък, и така нататък — да не мислиш, че обществеността ще може да му хване края? Така или иначе никой не вярваше на Бъртрам Скъдър. О, я не ме зяпай така! Да не би да искаш мен да бяха дискредитирали?

— Защо не Дагни? Защото речта й не може да се опровергае ли?

— Ако толкова ти е жал за Бъртрам Скъдър, трябваше да го и видиш как дава всичко от себе си, за да ги накара да ми строшат врата! Прави го от години — как мислиш, че е стигнал там, където с, освен с катерене по скелети? Мислеше, че е доста влиятелен, трябваше да видиш как магнатите се бояха едно време от него! Но го надхитрихме този път. Този път беше от грешната клика.

Неясно, през приятното вцепенение да се отпусне, да се изтегне на стола си с усмивка, той разбра, че тъкмо тази наслада е търсил: да бъде самият себе си. Да бъде себе си, крачейки нестабилно и замаяно по най-опасната от задънените улици — онази, която водеше към въпроса какво е самият той.

— Виждаш ли, той беше от кликата на Тинки Холъуей. Известно време работата беше на кантар, между Тинки Холъуей и Чик Морисън. Но ние спечелихме. Тинки сключи сделка и се съгласи да натопи приятелчето си Бъртрам в замяна на това-онова, което искаше да получи от нас. Трябваше да чуеш как вие Бъртрам! Но беше вече умрял заек и го знаеше.

Той започна да се кикоти, но се задави, защото видя лицето на съпругата си през разсейващата се мъгла.

— Джим — прошепна тя, — такива… победи… ли печелиш?

— О, за Бога! — викна той и тропна с всичка сила по масата. — Къде си била през всичките тези години? В що за свят си си мислела, че живееш? — ударът му беше разлюлял чашата му с вода и по покривката се появиха тъмни петна.

— Опитвам се да открия — прошепна тя. Раменете й бяха хлътнали, лицето й беше потъмняло изведнъж, със странен израз, изпит, изгубен, остарял.

— Неизбежно беше! — избухна той. — Не е моя вината! Трябва да приемам нещата такива, каквито са! Не аз съм създал този свят!

Шокира се, като видя, че тя се усмихва — с усмивка, която изразяваше толкова яростно и горчиво презрение, че изглеждаше чужда на нежното й и търпеливо лице, не гледаше към него, а към нещо вътре в себе си.

— Точно това разправяше баща ми, когато се напиеше в кръчмата на ъгъла, вместо да търси работа.

— Как смееш да ме сравняваш с… — започна той, но не довърши, защото тя не го слушаше. Думите й, когато отново погледна към него, му се сториха напълно неуместни:

— Датата на тази национализация, втори септември — попита замислено тя, — ти ли я избра?

— Не. Нямах нищо общо. Това е датата на някакво специално заседание на парламента им. Защо?

— Това е датата на първата ни годишнина.

— А? А, да, точно така! — той се усмихна от промяната на темата към по-безопасна. — Женени сме от година. Изобщо не изглежда толкова дълго!

— Изглежда много по-дълго — глухо каза тя.

Отново гледаше встрани и той почувства с внезапно неудобство, че темата на разговора изобщо не е безопасна; щеше му се тя да не изглежда така, сякаш пред очите й е цялата тази година на техния брак.

„Не да се плаша, а да уча — мислеше си тя — трябва не да се плаша, а да уча…“ Думите бяха от една фраза, която си беше повтаряла толкова често, че изглеждаше като колона, полирана до блясък от безпомощната тежест на тялото й, колона, която я беше поддържала през последната година. Опита се да го повтори, но ръцете й се изплъзваха от гладката повърхност, сякаш изречението вече не можеше да сподавя ужаса — защото започваше да разбира.

Ако не знаеш, не трябва да се плашиш, а да учиш… Беше си го казала за пръв път в смущаващата самота на първите седмици на брака си. Не можеше да разбере поведението на Джим, киселия му гняв, който изглеждаше като слабост, или пък уклончивите му, неразбираеми отговори на въпросите й, които звучаха като страхливост — такива черти не бяха възможни у оня Джеймс Тагарт, за когото тя се беше омъжила. Каза си, че не може да го съди, без да го разбира, че не знае нищо за света му, че незнанието й е единствената причина да разбира погрешно действията му. Прие вината, пое ударите на собствените си упреци, противно на някаква упорита увереност, която й подсказваше, че нещо не е наред, и я караше да изпитва страх.

— Трябва да науча всичко, което госпожа Джеймс Тагарт трябва да знае и да бъде — така обясни целта си на един учител по етикет. Хвърли се да учи отдадено, дисциплинирано, енергично, като кадет или новопокръстен. Мислеше, че това е единственият начин да заслужи висотата, която съпругът й е дал на доверие, да живее, за да бъде достойна за мнението му за нея, беше сигурна, че в края на това дълго мъчение тя ще си върне мнението за него, че знанието ще й върне мъжа, който беше видяла в нощта на неговия триумф.

Не можа да разбере отношението на Джим, когато му каза за уроците. Той избухна в смях — тя не можеше да повярва, че смехът му има оттенък на злобно презрение.

— Защо, Джим? Защо? На какво се смееш?

Той не обясни — сякаш самият факт на презрението беше достатъчен и нямаше нужда от причини. Не можеше да заподозре, че е зъл: беше твърде търпелив и щедър към грешките й. Изглежда я показваше с готовност и желание в най-добрите салони на града, и никога не промълви и дума на упрек за нейното незнание, за неловките й маниери, за ужасните моменти, в които мълчалива размяна на погледи между гостите и прилив на кръв в бузите й подсказваха, че пак е казала не каквото трябва. Не показваше притеснение, просто я наблюдаваше с лека усмивка.

Когато се прибраха вкъщи след една такава вечер, неговото настроение изглеждаше нежно и весело. Опитва се да направи нещата по-лесни за мен, помисли си тя, и благодарността я подтикна да учи по-усилено.

Очакваше наградата си вечерта, когато, след някаква неуловима промяна, тя за пръв път изпита наслада на парти. Чувстваше се свободна да действа не по правила, а за собствено удоволствие, внезапно уверена, че правилата са се слели в естествен навик — знаеше, че привлича внимание, но сега, за пръв път, то не беше присмех, а възхищение. Търсеха я по нейна собствена заслуга, тя беше госпожа Тагарт, вече не беше обект на милостиня, увиснал на врата на Джим, който я търпи с цената на болката. Смееше се весело и виждаше усмивки в отговор, усмивки на одобрение по лицата наоколо. Гледаше го непрекъснато от другия край на стаята, като дете, което му дава бележник с отлични оценки и го моли да се гордее с нея. Джим седеше сам в един ъгъл и я следеше с неразгадаем поглед.

Не искаше да говори с нея по пътя за дома.

— Не знам защо продължавам да се мъкна по тези партита — внезапно се тросна той, докато махаше папийонката си насред дневната. — Никога не съм си губил времето по такъв вулгарен, отегчителен начин!

— Ама Джим — сащисано каза тя, — според мен беше прекрасно.

— Сигурно! Изглеждаше като у дома си, сякаш беше в Кони Айлънд. Ще ми са да се научиш къде ти е мястото и да не ме излагаш публично.

— Изложила съм те? Тази вечер ли?

— Изложи ме.

— Как?

— Ако не разбираш, не мога да ти обясня — каза той с тон на мистик, който твърди, че липсата на разбиране е признание за срамна малоценност.

— Не разбирам — твърдо каза тя. Той излезе от стаята и затръшна вратата.

Тя усети, че този път необяснимото не е просто празнота — имаше оттенък на зло. От тази нощ нататък у нея остана малко, твърдо топченце страх, като точка на фар, която се приближаваше към нея по някакъв невидим път. Познанието като че ли не й даваше по-ясна представа за света на Джим, само правеше мистерията по-голяма. Не можеше да повярва, че трябва да изпитва уважение към ужасната безсмислица на изложбите, на които приятелите му присъстваха; към романите, които четяха; към политическите списания, които обсъждаха — изложбите, на които виждаше рисунки, които можеше да нарисува с тебешир по всеки паваж из копторите на детството си; романите, които претендираха, че доказват безсилието на науката, индустрията, цивилизацията и любовта, използвайки език, който баща й не би използвал и в най-големите си запои; списанията, които редяха страхливо общи приказки, по-неясни и банални от проповедите, заради които беше укорила свещеника от мизерната църквица като лицемерен стар измамник. Не можеше да повярва, че тези неща представляваха културата, която с такава почит беше гледала отдолу и толкова много искаше да открие. Чувстваше се така, сякаш е изкачила планина към някакъв назъбен силует, който е изглеждал като замък, и е открила, че са порутените останки на празен склад.

— Джим — каза тя веднъж след една вечер, прекарана сред хора, наричани интелектуалните лидери на страната — доктор Саймън Причът е мошеник — зъл, страхлив, стар мошеник.

— Я виж ти — отговори той, — да не мислиш, че можеш да преценяваш философите?

— Мога да преценявам мошениците. Виждала съм достатъчно, за да ги разпознавам.

— Точно затова казвам, че никога няма да надрастеш произхода си. Ако го направиш, ще се научиш да оценяваш философията на доктор Причът.

— Каква философия?

— Ако не я разбираш, аз не мога да я обясня.

Тя не искаше да го остави да завърши разговора с тази любима своя формула.

— Джим — каза тя, — той е мошеник, както и Балф Юбанк, и цялата им банда, и аз мисля, че ти си се подвел по тях.

Вместо гнева, който очакваше, видя проблясък на веселие, когато той повдигна вежди.

— Ти така си мислиш — отговори той.

Изпита мигновен ужас при първия си досег с една идея, която не беше смятала за възможна: ами ако Джим не се беше подвел по тях? Можеше да разбере мошеничеството на доктор Причът, мислеше си — то беше рекет, който му даваше незаслужени приходи. Можеше дори, за сега, да допусне възможността, че Джим може да е мошеник в собствения си бизнес. Но онова, което не можеше да допусне в ума си, беше идеята, че Джим е мошеник, въвлечен в рекет, от който не печели нищо, неплатен мошеник, безкористен мошеник — мошеничеството на професионалния измамник изглеждаше невинно и почтено в сравнение с това. Не можеше да разбере какъв е мотивът му; чувстваше само, че фарът, който се приближава към нея, е станал по-голям.

Не можеше да си спомни чрез какви стъпки, чрез какви натрупвания на болка — първо като малки драскотини неудобство, после като пробождания от учудване, накрая като хроничен, заядлив страх — беше започнала да се съмнява в позицията на Джим за железопътната компания. Едно гневно „значи не ми вярваш?“, креснато в отговор на първите й невинни въпроси, я беше накарало да разбере, че всъщност е така, докато съмнението още не се беше оформило в ума й и тя все още очакваше отговорите му да я успокоят. Беше научила в копторите на детството си, че честните хора никога не се обиждат по въпроса дали им вярват.

— Не ми се говори за работа — отговаряше той всеки път, когато тя споменеше компанията. Веднъж се опита да го измоли.

— Джим, знаеш какво мисля за работата ти и колко ти се възхищавам заради нея.

— О, така ли? За какво си се омъжила, за човек или за президент на железопътна компания?

— Аз… никога не съм мислела да ги разделям.

— Е, това не е особено ласкателно за мен.

Тя го погледна сащисано: мислеше си, че е.

— Ще ми се да вярвам — каза той, — че ме обичаш заради самия мен, а не заради железницата ми.

— Боже, Джим — задави се тя — нали не мислиш, че аз…

— Не — каза той с тъжна, щедра усмивка, — не мисля, че си се омъжила за мен заради парите или положението ми. Аз никога не съм се съмнявал в теб.

Осъзнала, зашеметена и объркана, през мъката и честността си, че може и да му е дала основание да възприеме погрешно чувството й, че е забравила колко много горчиви разочарования трябва да е изтърпял, докато е бил в ръцете на преследващи богатство жени, тя можа единствено да поклати глава и да простене:

— О, Джим, не това имах предвид!

Той се изсмя меко, като дете, и плъзна ръка, за да я прегърне.

— Обичаш ли ме? — попита той.

— Да — прошепна тя.

— Тогава трябва да ми вярваш. Любовта е вяра. Не виждаш ли, че имам нужда от нея? Не вярвам на никого наоколо, имам само врагове, много съм самотен. Не знаеш ли, че имам нужда от теб?

Онова, което я накара да крачи из стаята си — часове след това, измъчена и неспокойна, — беше отчаяното желание да му вярва. Тя не вярваше и на една дума, въпреки че знаеше, че е истина. Беше истина, но не по начина, който той имаше предвид, не и по някакъв начин, който можеше някога да се надява да разбере. Беше вярно, че има нужда от нея, но естеството на нуждата му продължаваше да се изплъзва при всеки неин опит да го определи. Не знаеше какво иска от нея. Не беше ласкателство, беше го виждала да слуша раболепните комплименти на лъжци с възмущение и инертност — почти като наркоман при доза, твърде недостатъчна за него. Но го беше виждала и да я гледа така, като че очакваше някаква живителна инжекция, а понякога — сякаш и проси. Беше видяла искрицата живот в очите му всеки път, когато му засвидетелстваше възхищение, въпреки че гневът му изригваше в отговор винаги, когато тя назовеше причината за това възхищение. Сякаш искаше да го смята за велик, но да не смее да изпълва с конкретно съдържание неговото величие.

Не разбра нищо и през онази нощ, в средата на април, когато той се върна от едно пътуване до Вашингтон.

— Здрасти, хлапе — високо каза той и хвърли снопче люляк в ръцете й. — Щастливите дни се върнаха! Просто видях цветята и си помислих за теб. Пролетта идва, скъпа!

Наля си питие и закрачи из стаята, говорейки по твърде лек и безразсъдно радостен начин. В очите му имаше трескава искрица и гласът му звучеше като разкъсван от някаква необичайна възбуда. Тя започна да се чуди дали е въодушевен или смазан.

— Знам какво планират! — каза той внезапно, без преход, и тя бързо вдигна поглед към него: познаваше звука от вътрешните му експлозии. — Няма и десет души в цялата страна, които да знаят, но аз знам! Момчетата на върха ще го пазят в тайна, докато се приготвят да го хвърлят на народа. Ама доста хора ще се изненадат! Направо ще ги смачка! Доста ли? По дяволите, всеки човек в тая страна! Ще засегне всеки човек. Толкова е важно.

— Как ще ги засегне, Джим?

— Ще ги засегне! А те дори не знаят какво се готви, но аз знам. Седят си тази вечер — той махна към осветените прозорци на града — правят планове, броят си парите, прегръщат децата си в съня им, и не знаят, но аз знам, че всичко това ще бъде ударено, спряно, променено!

— Променено към по-лошо или към по-добро?

— Към по-добро, разбира се — нетърпеливо отговори той, сякаш въпросът беше безсмислен; гласът му изгуби плама си и се плъзна към подправения звук на задължението. — Става въпрос за план за спасение на страната, за да се спре икономическият срив, да се задържат нещата, да се постигнат стабилност и сигурност.

— Какъв план?

— Не мога да ти кажа. Таен е. Строго секретен. Нямаш представа колко хора биха желали да знаят. Всеки индустриалец би дал дузина от най-добрите си пещи само за един намек за предупреждение, който няма да получат! Като Ханк Риърдън например, на когото толкова много се възхищаваш — той се изсмя, загледан в бъдещето.

— Джим — попита тя, а страхът в гласа й му подсказа какъв е бил неговият смях — защо мразиш Ханк Риърдън?

— Не го мразя! — той се извърна към нея и по лицето му — невероятно — се четеше безпокойство, почти страх. — Не съм казвал, че го мразя! Не се притеснявай, той ще одобри плана. Всички ще го одобрят. Той е за доброто на всички.

Звучеше като молба. Тя усети със замайваща сигурност, че той лъже, и все пак молбата беше искрена — сякаш имаше отчаяна нужда да я увери, но не и в нещата, които беше казал. Тя се насили да се усмихне:

— Да, Джим, разбира се — отговори тя, чудейки се какъв е този инстинкт, който я накара да го каже и от какъв невъзможен хаос произлиза — инстинктът, че нейната роля е да го утешава!

Изразът, който видя на лицето му, беше почти усмивка, почти на благодарност.

— Трябваше да ти кажа за това тази вечер. Трябваше да ти кажа. Исках да знаеш с какви невероятни неща съм свързан. Винаги говориш за работата ми, но изобщо не я разбираш, тя е много по-обширна, отколкото можеш да си представиш. Мислиш, че да се управлява железница означава да се полагат релси от измислени метали и влаковете да пристигат навреме. Но не е така. Всеки дребен служител може да го прави. Истинското сърце на железопътната компания е във Вашингтон. Моята работа е политиката. Политиката. Решения в национален мащаб, които засягат всичко и контролират всички. Няколко думи на хартия, една директива, която променя живота на всеки човек във всеки ъгъл, във всяко кътче и под всеки заслон в страната!

— Да, Джим — каза тя с желание да повярва, че той може би е човек с положение в мистериозния свят на Вашингтон.

— Ще видиш — каза той, крачейки из стаята. — Мислиш си, че са могъщи — тия индустриални гиганти, които са толкова умни, с двигателите и пещите си? Ще бъдат спрени! Ще бъдат обрани! Ще бъдат смазани! Ще… — той забеляза как го гледа. — Не е за нас — побърза да се тросне той, — а за хората. Това е разликата между бизнеса и политиката — ние нямаме себични цели, нямаме лични мотиви, не преследваме печалба, не пилеем живота си в драпане за пари — не ни се налага! Ето защо сме оклеветени и неразбрани от всеки алчен печалбар, който не може да разбере никакъв духовен мотив, морален идеал или… Неизбежно беше! — изведнъж изкрещя той и се извърна към нея. — Трябваше да изготвим този план! Когато всичко се разпада и спира, нещо трябваше да се направи! Трябваше да ги спрем да не спират! Неизбежно беше!

Очите му бяха отчаяни — тя не знаеше дали той се хвали, или моли за прошка, не знаеше дори дали това е ликуване или падения.

— Джим, не се ли чувстваш добре? Може би си работил твърде усилено и си изморен…

— Никога не съм се чувствал по-добре през живота си! — тросна се той и закрачи отново. — Естествено, че работихме усилено. Работата ми е по-голяма от всяко друго работно задължение, което можеш да си представиш. Тя е над всичко, което мърлявите механици като Риърдън и сестра ми правят. Каквото и да правят, аз мога да го разваля. Нека строят линия — аз мога да дойда и да я разруша, просто така! — той щракна с пръсти. — Сякаш им прекършвам гръбнака!

— Искаш да трошиш гръбнаци? — прошепна тя, треперейки.

— Не съм казвал това! — изкрещя той. — Какво ти става? Не съм го казвал!

— Съжалявам, Джим! — задъха се тя, шокирана от собствените си думи и от ужаса в очите му. — Просто не разбирам, но… но знам, че не бива да ти досаждам с въпроси, когато си толкова уморен… — тя се бореше отчаяно да убеди самата себе си — когато имаш толкова много неща, за които да мислиш… такива… велики неща… неща, за които дори не мога да започна да мисля…

Раменете му се отпуснаха. Той се доближи до нея, свлече се уморено на колене и я прегърна.

— Бедно малко глупаче — с привързаност каза той.

Тя го прегърна, подтиквана от нещо, което беше изпитала — изглеждаше като нежност и почти като съжаление. Но той вдигна глава, за да я погледне в лицето, и на нея й се стори, че погледа, който видя, беше изпълнен донякъде със задоволство, донякъде с презрение — сякаш по силата на одобрението й тя беше оправдала него, но беше обвинила себе си.

В следващите дни откри, че е безполезно да си повтаря, че тези неща са неразбираеми за нея, че е неин дълг да му вярва, че любовта е вяра. Съмнението й продължи да расте — съмнение към неразбираемата му работа и към връзката му с железницата. Чудеше се защо то расте правопропорционално на предупрежденията, които си отправяше, че му дължи вяра. Сетне, в една безсънна нощ, тя разбра, че усилието й да изпълни този дълг се състои в това да се извръща всеки път, когато хората обсъждат работата му, или да отказва да чете споменаванията на „Тагарт трансконтинентал“ във вестниците, да затваря плътно вратата на ума си при всяко доказателство и всяко противоречие. Спря слисана, поразена от въпроса: значи вярата се противопоставя на истината? И осъзнала, че част от нейния стремеж да вярва беше и страхът да узнае, тя се накара да търси истината с едно по-ясно и по-спокойно чувство за справедливост, което усилията за покорна самоизмама никога не й бяха донесли.

Не й отне дълго време, за да научи. Уклончивостта на директорите на „Тагарт“ всеки път, когато им задаваше обикновени въпроси, изтърканите общи приказки в отговорите им, напрежението им, когато споменаваше техния шеф и очевидното им нежелание да го обсъждат — всичко това не й подсказваше нищо конкретно, но й вдъхваше чувство, равнозначно на това да знае най-лошото. Работниците бяха по-конкретни — стрелочниците, железничарите, продавачите на билети, които увличаше в случайни разговори на терминала и които не я познаваха. „Джим Тагарт ли? Тоя мрънкащ, сополив, дрънкащ досадник!“ „Джими президентчето? Ще ви кажа: той е безделник, директор на водопад“. „Шефът ли? Господин Тагарт? Искате да кажете госпожица Тагарт, нали?“

Еди Уилърс й каза цялата истина. Тя чу, че познава Джим от детинство, и го помоли да обядва с нея. Когато застана срещу него на масата, когато видя искрената, въпросителна прямота на погледа му и строгата, буквална простота на думите му, тя изостави всички опити за нехайно подканяне, каза му какво иска да знае и защо — кратко, безстрастно, без да моли за помощ или съжаление, а само за истината. Той й отговори по същия начин. Разказа й цялата история, тихо, безстрастно, без да произнася присъди, без да изразява мнение, без да злоупотребява с емоциите й чрез какъвто и да е знак за загриженост, говорейки с бляскавата строгост и невероятната сила на фактите. Каза й кой управлява „Тагарт трансконтинентал“. Разказа историята на линията „Джон Голт“. Тя слушаше, но не изпитваше шок, а нещо по-лошо: липсата му, сякаш винаги го беше знаела.

— Благодаря, господин Уилърс — това беше всичко, което каза накрая.

Изчака Джим да се прибере същата вечер и чувството, което подкопаваше всяка болка или възмущение, беше това за собствената й дистанцираност — сякаш вече нямаше значение, сякаш от нея се изискваше някакво действие, но вече нямаше значение какво ще бъде то или какви ще са последствията му.

Когато видя Джим да влиза, не изпита яд, а мрачно учудване, сякаш се питаше кой е той и защо ще нужно вече да говори с него. Каза му какво знае, накратко, с уморен, угаснал глас. Струваше й се, че я разбра още от първите няколко изречения, като да беше чакал това да се случи рано или късно.

— Защо не ми каза истината? — попита тя.

— Значи това е представата ти за благодарност? — викна той. — Значи така се чувстваш след всичко, което направих за теб? Всички ми разправят, че мога да очаквам само грубост и себичност, след като съм прибрал евтино улично котенце!

Тя го погледна така, сякаш издава нечленоразделни звуци, които нямат никаква връзка с ума й.

— Защо не ми каза истината?

— Това ли ти е любовта, подла малка лицемерка? Това ли получавам в замяна на вярата си в теб?

— Защо излъга? Защо ме остави да мисля онова, което си мислех?

— Трябва да се засрамиш, да те е срам да стоиш пред мен и да ми говориш!

— Аз ли? — нечленоразделните звуци бяха направили връзка, но тя не можеше да повярва на резултата.

— Какво се опитваш да направиш, Джим? — попита тя с невярващ, далечен глас.

— Помисли ли за моите чувства? Помисли ли какво ще причини това на моите чувства? Трябваше да помислиш първо за чувствата ми! Това е първото задължение на всяка съпруга — и особено на жена в твоето положение! Няма нищо по-низко и грозно от неблагодарността!

За един миг тя проумя невъзможния факт, че това е човек, който е виновен, знае го и се опитва да се измъкне, като събуди чувство за вина у жертвата си. Но не успяваше да задържи този факт в съзнанието си. Почувства пристъп на ужас — смущение в ума си, който отхвърляше преценка, която би го разрушила пристъп като бързо отдръпване от ръба на лудостта. Когато сведе глава и затвори очи, знаеше само, че изпитва отвращение, физическо отвращение поради някаква безименна причина.

Когато вдигна глава й се стори, че той я гледа с несигурен, отстъпчив, пресметлив поглед на човек, чийто трик не е проработил. Но преди да успее да го повярва, лицето му се скри отново зад маската на нараняването и гнева. Тя каза, сякаш назоваваше мислите си заради някакво рационално същество, което не беше там, но чието присъствие трябваше да си въобрази, тъй като нямаше към кого другиго да се обърне:

— Онази нощ… заглавията… славата… изобщо не си бил ти… била е Дагни.

— Млъквай, долна малка кучко!

Тя го погледна неразбиращо, без да реагира. Гледаше така, сякаш нищо не може да я достигне, след като вече беше изрекла собствената си присъда. Той почти изхлипа:

— Черил, съжалявам, не го мислех наистина, вземам си думите назад, не го мислех…

Тя остана права, облегната на стената, където беше стояла от самото начало. Той се отпусна на ръба на кушетката, позата му издаваше безпомощност и отпадналост.

— Как можех да ти го обясня? — каза той, изоставил надеждата. — Всичко е толкова голямо и сложно. Как можех да ти кажа каквото и да е за трансконтинентална железница, освен ако не знаеше всички детайли и усложнения? Как можех да ти обясня годините работа, моите… Ох, каква полза има? Винаги съм оставал неразбран и трябваше вече да съм свикнал, само дето си мислех, че ти си различна и че имам шанс.

— Джим, защо се ожени за мен?

Той се изсмя тъжно.

— Това ме питат всички. Не съм мислил, че и ти ще питаш. Защо ли? Защото те обичам.

Тя се учуди колко странна е тази дума, която трябваше да е най-простата в човешкия език, която беше разбираема за всички, която осъществяваше универсалната връзка между хората, не носеше никакво значение за нея. Не знаеше какво се криеше в ума му.

— Никой никога не ме е обичал — каза той. — В света няма никаква любов. Хората не чувстват. Аз чувствам нещата. Кого го е грижа? Мислят само за разписания, товари и пари. Не мога да живея сред тези хора. Много съм самотен. Винаги съм копнял да срещна разбиране. Може би съм просто безнадежден идеалист, който търси невъзможното. Никой никога няма да ме разбере.

— Джим — каза тя с непривична, строга нотка в гласа си, — онова, за което се борех през цялото това време, беше да те разбера.

Той отпусна ръка, като че помиташе думите й, но не агресивно, а тъжно.

— Мислех си, че можеш. Ти си всичко, което имам. Но може би разбирането просто не е възможно между човешките същества.

— Защо да е невъзможно? Защо не ми кажеш какво искаш? Защо не ми помогнеш да те разбера?

Той въздъхна.

— Това е то. Това е проблемът — всичките тези твои „защо“. Постоянно да питаш за причината на всичко. Онова, за което говоря, не може да се изрази с думи. Не може да се назове. Трябва да се почувства. Или го чувстваш, или не. То не е нещо в разума, а в сърцето. Ти никога ли не чувстваш? Просто да чувстваш, без да задаваш всички тези въпроси? Не можеш ли да ме разбереш като човешко същество, а не като обект на изследване в лаборатория? Великото разбиране, което отива отвъд износените ни думи и безпомощни умове… Не, май не трябва да го търся. Но винаги ще се надявам. Ти си последната ми надежда. Ти си всичко, което имам.

Тя стоеше до стената, без да мърда.

— Имам нужда от теб — меко простена той. — Аз съм съвсем сам. Ти не си като другите. Аз вярвам в теб. Доверявам ти се. Какво ми дадоха всички тези пари, слава, бизнес и борба? Ти си единственото, което имам.

Тя стоеше неподвижна и посоката на погледа й, сведен към него, беше единственото признание, което му даде. Нещата, които говореше за страданието си, бяха лъжи, но страданието беше истинско — той беше човек, разкъсван от непрестанно терзание, което не беше способен да изкаже, но което тя може би можеше да се научи да разбира. Все още му дължеше поне това, мислеше си с чувство на дълг тя — в отплата за положението, което й беше дал. Може би за единственото, което можеше да даде, му дължеше усилието да го разбере.

През следващите дни тя се почувства странно, защото се беше превърнала в непозната за самата себе си — непозната, която нито искаше, нито търсеше нещо. Вместо любов, породена от бляскавия огън на почитта й към герой, тя остана с разяждащата я сивота на съжалението. Вместо мъжете, които се беше борила да намери — мъже, които се сражават за целите си и отказват да страдат, — тя беше останала с мъж, чието страдание беше единствената му претенция за ценност и единственото, което можеше да й предложи в замяна на живота й. Но вече нямаше значение. Това, в което се бе превърнала тя, бе една жена, която гледаше с нетърпение зад всеки ъгъл в бъдещето си; пасивната непозната беше жена, заела нейното място и приличаше на прекалено поддържаните хора около нея, които казваха, че са възрастни, защото не се опитваха да мислят или да желаят.

Но непознатият все още беше преследван от призрака на самата нея, а този призрак имаше мисия. Трябваше да разбере нещата, които я бяха унищожили. Трябваше да знае и живееше с чувство на непрестанно очакване. Трябваше да знае, макар да чувстваше, че фарът наближава и че в мига на познанието си щеше да бъде смазана от колелетата.

Какво искате от мен? — това беше въпросът, който не спираше да се блъска в ума й, като единствена следа. Какво искате от мен? — продължаваше безмълвно да пита тя по масите на вечеря, в салоните, в безсънните си нощи, да пита Джим и онези, които споделяха неговата тайна — Балф Юбанк, доктор Саймън Причът — какво искате от мен? Не го задаваше на глас; знаеше, че няма да отговорят. Какво искате от мен? — питаше тя и чувстваше, че тича, но няма път навън. Какво искате от мен? — питаше, гледайки към продължителния си и мъчителен брак, който не беше траял и година.

— Какво искате от мен? — попита на глас и видя, че седи на масата в трапезарията, гледа Джим, трескавото му лице, и съхнещото петно от вода на масата. Не знаеше колко дълго е продължило мълчанието помежду им, беше стресната от собствения си глас и от въпроса, който не беше възнамерявала да изрече. Не очакваше да го разбере, той като че ли не разбираше и по-прости въпроси, и поклати глава, опитвайки се да улови отново реалността на настоящето. Беше удивена, че вижда, че той я гледа с лек присмех, сякаш се подиграваше на преценката й за способността му да схваща.

— Любов — отговори той.

Тя се прегърби под товара на безнадеждността, изправена пред отговор, който беше едновременно толкова прост и толкова безсмислен.

— Ти не ме обичаш — обвинително каза той. Тя не отговори. — Не ме обичаш, иначе не би задала такъв въпрос.

— Някога те обичах — монотонно каза тя, — но ти не искаше това. Обичах те заради куража ти, амбицията ти, способностите ти. Но нищо от това не беше реално.

Долната му устна се нацупи леко в знак на презрение.

— Що за дребнава представа за любов! — каза той.

— Джим, заради какво искаш да те обичат?

— Що за дребнаво магазинерско отношение!

Тя млъкна и го погледна с очи, разширени от безмълвен въпрос.

— Да ме обичат заради нещо! — каза той с глас, преливащ от подигравка и претенция за справедливост. — Значи мислиш, че любовта е математика, обмен, мерене и теглене, като фунт масло в бакалница? Не искам да ме обичат заради нещо. Искам да ме обичат заради самия мен — не за нещо, което правя, имам, казвам или мисля. Заради самия мен — не заради тялото ми, ума, разума, думите, действията или работата.

— Но тогава… какво си ти?

— Ако ме обичаше, нямаше да питаш — гласът му беше писклив и нервен, сякаш вървеше по ръба между предпазливостта и някакъв сляп, безумен импулс. — Нямаше да питаш. Щеше да знаеш. Щеше да го чувстваш. Защо винаги се опитваш да слагаш етикети на всичко? Не можеш ли просто да се издигнеш над тия дребнави материалистични дефиниции? Никога ли не чувстваш — просто да чувстваш?

— Да, Джим, чувствам — тихо каза тя. — Но се опитвам да не го правя, защото… защото онова, което чувствам, е страх.

— От мен? — с надежда попита той.

— Не, не точно. Не страх от това, което можеш да ми причиниш, а от това, което си.

Той сведе клепачи така, сякаш затръшваше врата, но тя улови проблясък в очите му — а той, невероятно, беше от ужас.

— Ти не си способна на любов, евтина малка златотърсачке! — викна изведнъж той с тон, оголен от всеки друг оттенък, освен от желанието да наранява. — Да, златотърсачка си. Има много форми на това, различни от алчността за пари, и то по-лоши. Ти си духовна златотърсачка. Не си се омъжила за мен заради парите ми, но си го направила заради способностите ми, смелостта ми или каквато там ценност си определила като цена за любовта си!

— Да не искаш… любовта… да е… безпричинна?

— Любовта сама си е причина! Любовта е над причините! Любовта е сляпа. Но ти не си способна за любов. Ти носиш злобната, пресметлива дребна душичка на магазинер, който продава, но никога не дава! Любовта е дар — огромен, безплатен, безусловен дар, който е над всичко и прощава всичко. Какво му е щедрото да обичаш някого заради добродетелите му? Какво му даваш? Нищо. Просто студена справедливост. Само толкова, колкото е заслужил.

Очите му бяха потъмнели и опасно напрегнати — той си мислеше, че е разбрал нейната цел.

— Искаш да е незаслужено — каза тя не като въпрос, а като присъда.

— Ти нищо не разбираш!

— Напротив, Джим. Точно това искаш, това е всичко, което всъщност искаш — не пари, не материални ползи, не икономическа сигурност, нито едно от подаянията, които продължаваш да изискваш — тя говореше монотонно, сякаш рецитираше мислите си на себе си, съсредоточена да придаде някаква монолитна идентичност на думите, които изтръгваше между мъчителните късове хаос, които се объркваха в ума й. — Всички вие, проповедниците на благоденствието, не търсите неспечелени пари. Искате подаяния, но от друг вид. Аз съм духовна златотърсачка, казваш, защото търся ценност. Тогава вие, благодетели и проповедници… искате да ограбите духа. Никога не съм си представяла, а и никой не ни е казвал как можем да си представим и какво изобщо означава това — незаслуженото в духовен смисъл. Но ти точно това искаш. Искаш незаслужена любов. Искаш незаслужено възхищение. Искаш неспечелено величие. Искаш да бъдеш като Ханк Риърдън, без да се налага да бъдеш онова, което е той. Без да е необходимо да бъдеш каквото и да е. Без… да е необходимо… да бъдеш.

— Млъквай! — изкрещя той.

Те се спогледаха ужасено, и двамата чувстваха, че се люлеят на ръб, който тя не можеше, а той не искаше да назове, но и двамата знаеха, че още една стъпка ще бъде фатална.

— Какво си мислиш, че говориш? — попита той с дребнав гняв, но изглеждаше почти благосклонен, защото въпросът ги върна обратно в царството на нормалното, на безопасната територия на обикновената семейна кавга. — Що за метафизична тема се опитваш да обсъждаш ти?

— Не знам… — уморено каза тя и отпусна глава, сякаш някаква форма, която се беше опитала да улови, се беше измъкнала отново от хватката й. — Не знам… Изглежда невъзможно…

— По-добре да не се занимаваш с неща, до които не ти е дорасла главата… — но той трябваше да спре, защото влезе икономът и донесе кофичката с лед и шампанското, поръчано за празника. Те замълчаха и оставиха стаята да се изпълни с онези звуци, които хората и борбата им през вековете бяха утвърдили като символ на радост от постижението им: пукотът от тапата, смехът на бледозлатистата течност, която се стича в две широки чаши, изпълнени с трептящите отражения на свещите, шепотът на мехурчетата, които се издигат през стъклото, сякаш искат всичко наоколо да се издигне със същия стремеж нагоре. Мълчаха, докато икономът не излезе. Тагарт седеше и зяпаше мехурчетата, хванал основата на чашата между меките си, безразлични пръсти, после ръката му хвана внезапно чашата в стегнат юмрук, той я вдигна не както се вдига шампанско, а както се държи месарски нож.

— За Франсиско д’Анкония! — каза той.

Тя свали чашата си и отговори:

— Не.

— Изпий го! — изкрещя той.

— Не — каза тя, а гласът й беше като капка олово. Те удържаха на погледите си за миг, докато светлината играеше по златната течност, без да достига лицата или очите им.

— О, я върви по дяволите! — викна той, скочи на крака, разби със замах чашата си на пода и изхвърча от стаята.

Тя остана на масата, без да мърда, още дълго, после бавно се изправи и натисна звънеца. Отиде до стаята си с неестествено равномерни стъпки, отвори вратата на гардероба, извади един костюм и чифт обувки, махна домашната си роба, движейки се с изключителна прецизност — сякаш животът й зависеше от това да не закачи нищо около себе си. Беше се вкопчила в една-единствена мисъл: че трябва да се измъкне от тази къща, просто да я напусне за малко, дори и да е само за час, и след това щеше да може да се изправи срещу всичко, срещу което трябваше.

* * *

Редовете се размазваха по хартията пред нея. Дагни вдигна глава и осъзна, че отдавна е започнало да се стъмва. Тя бутна документите настрани, без желание да пали лампата, и си позволи лукса на безделието и тъмнината. Тя я отделяше от града отвъд прозореца на всекидневната. Календарът в далечината сочеше 5 август.

Месецът беше отминал и беше оставил зад нея само празнотата на мъртвото време. Беше изминал в непланирана, неблагодарна работа, от катастрофа на катастрофа, в отлагането на рухването на железопътната компания — един месец, като купчина боклук, купчина несвързани помежду си дни, всеки един похабен, за да се предотврати бедствието на момента.

Не беше сбор от достижения, а сбор от нули, от неслучили се неща, сбор от предотвратени катастрофи — не в служба на живота, а в надбягване със смъртта.

Имаше моменти, в които едно неканено видение — образът на долината — се изправяше пред нея, но не като внезапна гледка, а като постоянно скрито присъствие, което изведнъж решаваше да се появи. Беше го посрещала в моменти на сляпа неподвижност, в миговете на състезание между равнодушното си решение и неотстъпчива си болка. Болка, с която можеше да се бори единствено признавайки: добре, дори и това.

Имаше сутрини, в които се будеше от слънчевите лъчи по лицето си и си мислеше, че трябва да побърза да иде до магазина на Хамънд и да вземе пресни яйца за закуска, после се осъзнаваше, виждаше силуета на Ню Йорк през прозореца на спалнята, изпитваше разкъсващо пробождане — като докосването на смъртта, докосването на една отхвърлена реалност. Знаеше го, строго си казваше тя, знаеше какво ще стане, когато направи избора си. И докато влачеше тялото си като нежелан товар, ставайки от леглото, за да посрещне още един нежелан ден, прошепваше: „добре, дори и това“.

Най-мъчителни бяха моментите, когато вървеше по улицата и зърваше кичур златиста, блестяща коса сред главите на непознатите, и тогава градът сякаш изчезваше, сякаш единствено яростната неподвижност в нея отлагаше момента, в който щеше да се втурне след него и да го хване. Но в следващия момент пред нея заставаше някакво безсмислено лице, и тя оставаше така, без да иска да преживее следващата крачка, без да иска да създава повече енергия за живот. Беше се опитала да избягва такива моменти, беше се опитала да си забрани да гледа; беше вървяла с поглед, забит в паважа. Беше се провалила: по някаква собствена воля очите й продължаваха да скачат върху всеки рус кичур.

Тя държеше щорите на прозорците в офиса си вдигнати непрекъснато, защото помнеше обещанието му и мислеше само: ако ме наблюдаваш, където и да си… Наблизо нямаше сгради на височината на нейния кабинет, но тя гледаше далечните кули и се питаше кой прозорец е наблюдателният му пост, дали някакво негово изобретение, някакъв механизъм от лъчи и лещи не му позволява да наблюдава всяко нейно движение от някой небостъргач на миля разстояние. Беше седяла на бюрото си, зад прозорците си без завеси, мислейки: само да знам, че ме виждаш, дори и аз никога повече да не те видя.

И сега, когато си спомни за това, в тъмнината на стаята си, скочи на крака и запали лампата. После отпусна глава за миг, усмихвайки се горчиво на себе си. Чудеше се дали осветените й прозорци на фона на тъмнината бяха като тъжен пламък, с който го викаше на помощ — или пък фар, който още защитаваше остатъка от света.

Звънецът иззвъня. Когато отвори вратата, видя силуета на момиче с познато лице. Отне й миг, за да осъзнае с удивление, че това е Черил Тагарт. С изключение на размяната на официални поздрави при няколко случайни срещи по коридорите на сградата на „Тагарт“, не бяха се виждали от сватбата. Лицето на Черил беше сдържано и сериозно.

— Ще ми позволите ли да говоря с вас — тя се поколеба, — госпожице Тагарт?

— Разбира се — сериозно каза Дагни. — Влезте.

Усети някаква отчаяна извънредност в неестественото спокойствие на Черил; убеди се, когато погледна лицето на момичето на светлината във всекидневната.

— Седнете — каза тя, но Черил остана права.

— Дойдох да платя един дълг — каза Черил с глас, натежал от усилието да не си позволи да изрази емоция. — Искам да се извиня за нещата, които ви казах на сватбата си. Няма причина да ми прощавате, но трябва да ви кажа, че осъзнавам, че съм обиждала всичко, на което се възхищавам, и съм защитавала всичко, което презирам. Знам, че да го призная сега не оправя нещата, дори това, че идвам тук, е още една проява на наглост, няма причина да искате да ме чуете, така че дори не мога да компенсирам дълга си, мога единствено да помоля за услуга — да ми позволите да кажа нещата, които искам да ви кажа.

Емоцията, която порази Дагни — недоверчива, топла и болезнена, — беше мълчаливият еквивалент на фразата: какъв дълъг път за по-малко от година… Тя отговори, а сериозният й глас беше като ръка, протегната за подкрепа, осъзнавайки, че усмивката би нарушила някакъв нестабилен баланс:

— Напротив, оправя ги, и искам да ви чуя.

— Знам, че вие сте управлявали „Тагарт трансконтинентал“. Вие сте построили линията „Джон Голт“. Вие сте имали ума и куража, който е запазил всички ни живи. Предполагам сте си мислили, че съм се омъжила за Джим заради парите му — а и коя продавачка не би го направила? Но, видите ли, аз се омъжих за Джим, защото… защото мислех, че той сте вие. Мислех, че той е „Тагарт трансконтинентал“. Сега знам, че е… — тя се поколеба, но продължи твърдо, сякаш за да не си спестява нищо, — че е някакъв покварен лентяй, въпреки че не разбирам какъв точно или защо. Когато говорих с вас на сватбата, аз си мислех, че защитавам величието и нападам неговия враг… но е било противоположното… била е такава ужасна, невероятна противоположност… Така че исках да ви кажа, че знам истината… не толкова заради вас, нямам право да предполагам, че ви е грижа… но заради нещата, които обичах.

Дагни каза бавно:

— Разбира се, че ви прощавам.

— Благодаря — прошепна тя и понечи да си ходи.

— Седнете.

Тя поклати глава.

— Това… това беше всичко, госпожице Тагарт.

Дагни си позволи първата лека усмивка, по-скоро само поглед, и каза:

— Черил, името ми е Дагни.

Отговорът на Черил беше само леко, треперещо движение на устните, сякаш двете заедно бяха успели да постигнат усмивка.

— Аз… не знаех дали мога…

— Ние сме сестри, нали?

— Не! Не и чрез Джим! — беше неволен вик.

— Не, по наш собствен избор. Седни, Черил — момичето се подчини, борейки се да не показва готовността си, да не се подпира никъде, да не рухва. — Преживяла си ужасни мигове, нали?

— Да… но това няма значение… това си и е мой проблем… и вината е моя.

— Не мисля, че вината е твоя.

Черил не отговори, после внезапно отчаяно каза:

— Виж… онова, което не искам, е милосърдие.

— Джим трябва да ти е казал — и е вярно, — че не се занимавам с благотворителност.

— Да, каза ми… Но се опитвам да кажа, че…

— Знам какво искаш да кажеш.

— Няма причина да те е грижа за мен… Не съм дошла тук, за да се оплаквам… и да хвърлям още товар на раменете ти… Това, че страдам, не ми дава права върху теб.

— Не. Но това, че цениш същото, което и аз, ти ги дава.

— Искаш да кажеш… че ако искаш да говориш с мен, това не е милостиня? Не е защото ме съжаляваш?

— Съжалявам те много, Черил, и искам да ти помогна, но не защото страдаш, а защото не си заслужила да страдаш.

— Тоест няма да си мила с всичко слабо, мрънкащо и прогнило в мен? Само към онова, което е добро?

— Разбира се.

Черил не помръдна глава, но изглеждаше така, сякаш я е вдигнала, сякаш насрещен повей отпускаше чертите й в онова рядко изражение, което съчетава болката и достойнството.

— Това не е милостиня, Черил. Не се бой да говориш с мен.

— Странно е… Ти си първият човек, с когото мога да говоря… и изглежда толкова лесно… и все пак… беше ме страх да говоря с теб. Исках да те помоля за прошка отдавна… още откакто научих истината, дори стигнах до вратата на кабинета ти, но спрях там, останах в преддверието, нямах кураж да вляза… Не мислех да идвам тук тази вечер. Излязох само да… да премисля това-онова, и после изведнъж разбрах, че искам да те видя, че в целия град това е единственото място, на което мога да отида, и единственото, което ми остава да направя.

— Радвам се, че си го направила.

— Знаете ли, гос… знаеш ли, Дагни — меко и с учудване каза тя, — изобщо не си такава, каквато очаквах… Те, Джим и приятелите му, казват, че си твърда, студена и нечувствителна.

— Но това е вярно, Черил. Аз съм такава, в техния смисъл — но да са ти казвали някога какъв смисъл имат предвид?

— Не. Никога не го правят. Само ми се присмиват, когато ги попитам какво имат предвид за едно или друго… за каквото и да е. Какво са имали предвид за теб?

— Когато някой обвини друг човек, че е нечувствителен, той има предвид, че е справедлив. Има предвид, че човекът няма безпричинни емоции и че няма да му дари чувство, което не заслужава. Смята, че да се чувства, означава да се върви срещу разума, срещу моралните ценности, срещу реалността. Иска да каже… Какво има? — попита тя, видяла необичайното напрежение по лицето на момичето.

— Нещо… което се опитвах толкова да разбера… толкова дълго време…

— Обърни внимание, че никога не чуваш това обвинение в защита на невинността, само в защита на вината. Никога не го чуваш от добър човек за тези, които не му въздават справедливост. Винаги ще го чуеш обаче от пропаднал тип за тези, които го третират като такъв, тези, които не изпитват никаква симпатия към злото, което е извършил, или болката, която преживява като следствие от това. Е, добре, вярно е — не чувствам това. Но тези, които чувстват по този начин, не чувстват нищо към който и да е аспект на човешкото величие, към който и да е човек или действие, които заслужават възхищение, одобрение, оценка. Това са нещата, които аз чувствам. Ще разбереш, че е или едното, или другото. Тези, които симпатизират на вината, не симпатизират на невинността. Запитай се кои са нечувствителни хора. И после ще видиш кой мотив е обратен на милосърдието.

— Кой? — прошепна тя.

— Справедливостта, Черил.

Черил потръпна и сведе глава.

— Боже — простена тя. — Ако знаеш през какъв ад ме прекарва Джим, само защото вярвам в онова, което току-що каза! — тя вдигна лице и през нея премина още една тръпка, сякаш нещата, които се беше опитала да овладее, бяха скъсали бариерата; изразът в очите й беше на ужас. — Дагни — прошепна тя, — Дагни, страх ме е от тях… от Джим и всички останали… не от нещо, което ще направят… ако беше това, можех да избягам… но ме е страх, сякаш няма изход… страх ме е от това, което са, и… и от това, че съществуват.

Дагни се приближи бързо, седна на облегалката на стола й и хвана рамото й.

— Спокойно, хлапе — каза тя. — Грешиш. Никога не бива да се страхуваш така от хората. Никога не трябва да мислиш, че тяхното съществуване се отразява върху твоето — защото тъкмо това си мислиш.

— Да… Да, чувствам, че за мен няма шанс да съществувам, ако те съществуват… няма шанс, няма място, няма свят, с който да мога да се справя… Не искам да го чувствам, непрекъснато го отблъсквам, но то се приближава все повече и аз знам, че няма накъде да бягам… Не мога да обясня какво е чувството, не мога да го уловя, и това е част от ужаса, че не мога да уловя нищо, сякаш целият свят внезапно е унищожен, но не от експлозия, защото експлозията е нещо твърдо и солидно, а от… от нещо ужасно… сякаш нищо вече не е солидно, нищо няма форма, и можеш да бодеш с пръста си през каменна стена, а камъкът ще подаде, като желе, планините ще се слегнат, а сградите ще променят формите си като облаци, и това ще бъде краят на света — не огън и жупел, а лигава каша.

— Черил… Черил, нещастно дете, векове наред философи са се опитвали да превърнат света точно в това — да разрушат умовете на хората, като ги накарат да вярват, че виждат тъкмо това. Но ти не трябва да го приемаш. Не трябва да гледаш през очите на другите, трябва да държиш на своето, на собствената си преценка, знаеш, че онова, което е — кажи го на висок глас, като най-свещената молитва, и не позволявай на никого да ти казва противното.

— Но… вече нищо не е. Джим и неговите приятели — те не са. Не знам какво виждам, когато съм сред тях, не знам какво чувам, когато говорят… нищо не е реално, това е някакво ужасно действие, което всички изпълняват… и не знам какво целят… Дагни! Винаги са ни казвали, че човешките същества имат такава огромна способност за познание, толкова по-голяма от тази на животните, но аз се чувствам по-сляпа от животно в момента, по-сляпа и по-безпомощна. Едно животно поне знае кои са му приятели и кои — врагове, и кога да се защитава. Не очаква приятел да стъпи върху него или да му пререже гърлото. Не очаква да му казват, че любовта е сляпа, че грабежът е постижение, че гангстерите са държавници и че е велико да се пречупи гръбнакът на Ханк Риърдън! Боже, какво говоря?

— Знам за какво говориш.

— Искам да знам как да се справям с хората? Ако нищо не е постоянно дори и за час, не можем да продължим, нали? Знам, че предметите са солидни, но хората? Дагни! Те са всичко и нищо, те не са същества, те са просто преход, непрекъснат преход без никаква форма. Но трябва да живея сред тях. Как да го направя?

— Черил, бориш се с най-големия проблем в живота, проблем, който е причинил цялото човешко страдание. Разбрала си повече от повечето хора, които страдат и умират, без да разберат какво ги е убило. Ще ти помогна да разбереш. Това е важен проблем и трудна битка, но на първо място не се страхувай.

Лицето на Черил изразяваше дълбок копнеж, сякаш виждаше Дагни отдалеч и се бореше неуспешно да се приближи.

— Ще ми се да имах желание да се боря — каза тя, — но нямам. Дори вече не искам да победя. Има една промяна, която като че ли нямам сила да направя. Виждаш ли, никога не съм очаквала нещо като брака си с Джим, после то стана и аз реших, че животът е много по-прекрасен, отколкото съм очаквала. А сега трябва да свикна с идеята, че животът и хората са много по-ужасни, отколкото съм си представяла, и че бракът ми не е бил невероятно чудо, а ужасно зло, което още се боя да осъзная напълно — и това не мога да се насиля да приема. Не мога да го преживея — тя погледна нагоре. — Дагни, ти как го направи? Как успя да останеш цяла?

— Като спазвах само едно правило.

— Кое?

— Да не поставям нищо — нищо — над преценката на собствения си разум.

— Поела си ужасни удари… може би по-лоши от моите… по-лоши и от тези на всички ни… Какво те съхрани?

— Знанието, че моят живот е най-висшата ценност, която е твърде скъпа, за да се предава без борба.

Тя видя удивеното изражение, невярващото признание по лицето на Черил, сякаш момичето се бореше да си припомни някакво чувство през морето на годините.

— Дагни — прошепна тя, — точно… точно така се чувствах, когато бях дете… това си спомням най-ясно за себе си… точно това чувство… и така и не съм го изгубила, там е, винаги е било там, но докато растях, си мислех, че това е нещо, което трябва да крия… Никога не съм имала име за него, но точно сега, когато го изрече, ми хрумна, че то е точно това… Дагни, да се чувстваш така по отношение на собствения си живот — това добро ли е?

— Черил, чуй ме внимателно: това чувство, с всичко, което то изисква и предполага, е най-висшето, най-благородното и единственото добро в света.

— Питам, защото… не бих дръзнала да си го помисля. Хората някак си винаги са ме карали да смятам, че го мислят за грях… сякаш мразят това в мен… и искат да го разрушат.

— Вярно е. Някои хора наистина искат да го разрушат. И когато се научиш да разбираш мотивите им, ще познаеш най-тъмното, грозно и единствено зло в света, но ще си на безопасно разстояние от него.

Усмивката на Черил беше като лек пламък, който се опитва да се задържи върху няколко капки гориво, да ги улови, да се разпали.

— За пръв път от месеци насам — прошепна тя — се чувствам така, сякаш… сякаш още има шанс — видя очите на Дагни да я следят с внимателна загриженост и добави: — Ще се оправя… Нека само свикна — с теб, с всичко, което каза. Мисля, че ще повярвам… ще повярвам, че е реално… и че Джим няма значение.

Тя се изправи, като че ли се опитваше да задържи увереността на този миг. Подтикната от внезапна, безпричинна увереност, Дагни каза остро:

— Черил, не искам да се прибираш у дома тази вечер.

— О, не! Добре съм. Не ме е страх, не и така. Не и да се прибера.

— Да не е станало нещо там тази вечер?

— Не… всъщност не… нищо по-лошо от обикновено. Просто започнах да виждам нещата малко поясно, това беше всичко… Добре съм. Трябва да помисля, да помисля повече, отколкото съм мислила преди… и после ще реша какво трябва да правя. Може ли… — тя се поколеба.

— Да?

— Може ли да се върна и да говоря отново с теб?

— Разбира се.

— Благодаря, аз… наистина съм ти благодарна.

— Ще ми обещаеш ли, че ще се върнеш?

— Обещавам.

Дагни я видя да отива към асансьора, видя прегърбените й рамене, после усилието да ги изправи, видя слабата фигура, която се залюля, но мобилизира цялата си сила, за да остане изправена. Изглеждаше като растение с прекършено стъбло, което се държеше на една-единствена нишка, борещо се да излекува раната, растение, което още един повей на вятъра щеше да довърши.

* * *

През отворената врата на кабинета си Джеймс Тагарт бе видял Черил да прекосява преддверието и да излиза от апартамента. Беше затръшнал вратата си и се беше свлякъл на кушетката, с капките от разлято шампанско, които още попиваха в плата на панталоните му, сякаш собственият му дискомфорт беше отмъщение към жена му и към Вселената, която не искаше да му подари празника, който той беше поискал.

След малко скочи на крака, смъкна палтото си и го хвърли в другия край на стаята. Посегна за цигара, но я скъса на две и я захвърли по картината над камината. Забеляза голямата венецианска ваза — музеен експонат на стотици години, със сложна система от сини и златни артерии, които се извиваха по прозрачното й тяло. Грабна я и я захвърли към стената — тя се пръсна на дъжд от тънки стъклени парченца като разбита електрическа крушка. Беше я купил заради удовлетворението, което изпитваше от мисълта за всички познавачи, които не можеха да си я позволят. Сега изпитваше удовлетворението от отмъщението към вековете, които я бяха оценили — и от мисълта, че има милиони отчаяни семейства, всяко от които можеше да живее цяла година с парите, които струваше тази ваза.

Събу с ритник обувките си и се отпусна обратно на кушетката, а краката му, обути с чорапи, висяха във въздуха. Звукът от звънеца го стресна: отговаряше на настроението му — беше рязък, взискателен, нетърпелив писък, който самият той би произвел, ако натискаше нечий звънец. Чу стъпките на иконома, обещавайки си удоволствието да откаже да приеме когото и да е. След миг чу почукване на вратата си, икономът влезе и съобщи:

— Госпожа Риърдън е дошла, сър.

— Какво? О… Добре, да влезе!

Той спусна крака на пода, но не продължи с отстъпките, а изчака с половинчата усмивка на възбудено любопитство, решил да не става до мига, когато Лилиан влезе в стаята. Носеше виненочервена вечерна рокля, имитация на пътнически костюм в стил „Ампир“, с миниатюрно двуредно сако, което обгръщаше високата й талия над дългата пола, и малка шапка, килната леко над едното ухо, с перо, което стигаше до брадичката й и се извиваше под нея. Влезе с резки, неритмични движения, полата и перото с е развяваха зад нея, после я пернаха по краката и врата, знак за нервността й.

— Лилиан, скъпа, трябва ли да бъда поласкан, очарован или просто възхитен?

— Не си прави труда! Трябваше да те видя, и то незабавно, това е.

Нетърпеливият тон и безапелационното движение, с което с една, бяха признание за слабост: по правилата на неписания им език човек не демонстрира искане, освен ако не търсеше услуга, която не можеше да изтъргува срещу някаква ценност или заплаха.

— Защо не остана на приема на Гонсалес? — попита тя, а нехайната й усмивка не успяваше да скрие раздразнения й тон. — Натрапих им се след вечеря, само за да те хвана, но те ми казаха, че не си се почувствал добре и си се прибрал.

Той прекоси стаята и си взе цигара, само заради удоволствието да повърви по чорапи край официалната елегантност на костюма й.

— Отегчих се — отговори той.

Не мога да ги понасям — каза тя с леко потръпване; той я погледна учудено: думите изглеждаха неволни и искрени. — Не мога да понасям сеньор Гонсалес и кучката, която си е взел за жена. Отвратително е, че са станали толкова модерни — и те, и партитата им. Вече не ми се ходи никъде. Нито стилът, нито духът са същите. Не съм се натъквала на Балф Юбанк от месеци, нито пък на доктор Причът, или на някое от момчетата. И всички тези нови лица, които изглеждат като чираци-месари! Нашата тайфа поне беше само от джентълмени.

— Да — замислено каза той. — Да, има някаква шантава разлика. Като в железниците: можех да се разбера с Джем Уедърби, беше цивилизован, но Къфи Мийгс — това е друга работа, това е… — той спря рязко.

— Абсолютно абсурдно е — каза тя с тон на неподчинение към всичко. — Не може да им се размине.

Тя не обясни на кого и за какво. Той знаеше какво има предвид. В следващия миг мълчание те изглеждаха така, сякаш се притискаха успокоително един в друг. В следващия момент той си помисли с известно удоволствие, че възрастта на Лилиан започва да й личи. Дълбокият цвят на бургундско на роклята й беше неподходящ и сякаш изтръгваше някакъв лилав оттенък от кожата й — оттенък, който се струпваше като полумрак в малките бразди по лицето й, смекчавайки плътта й до текстурата на отпусната умора, променяйки ярката подигравателност в изражението й в овехтяла злоба. Видя, че и тя го изучава, усмихва се и казва решително:

— Не ти е добре, нали, Джим? Изглеждаш като объркано конярче.

Той се разсмя.

— Мога да си го позволя.

— Знам го, скъпи. Ти си един от най-могъщите мъже в Ню Йорк. Страшен майтап за Ню Йорк.

— Така е.

— Признавам, че си в състояние да направиш всичко. Точно затова трябваше да те видя — тя добави кратък, грухтящ звук на удовлетворение, за да омаловажи откровеността на думите си.

— Добре — спокойно и неангажирано каза той.

— Наложи се да дойда тук, защото реших, че точно по този въпрос е най-добре да не ни виждат заедно на публично място.

Това винаги е мъдро решение.

— Май си спомням, че съм ти била от полза в миналото.

— В миналото — да.

— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб.

— Разбира се — но не е ли това старомодна, не-философска забележка? Как може изобщо да сме сигурни в нещо?

— Джим — внезапно извика тя, — трябва да ми помогнеш!

— Скъпа, на твое разположение съм, ще направя всичко, за да ти помогна — отговори той, защото правилата на техния език и изискваха на всяко прямо твърдение да се отвръща с нагла лъжа. Лилиан потъва, мислеше си той, изпитвайки удоволствието да си има работа с по-слаб противник. Забеляза, че занемарява дори съвършената си запазена марка: външния си вид. Няколко кичура се бяха изплъзнали от оформените къдри на косата й, ноктите й, в тон с роклята, бяха с дълбокия оттенък на съсирена кръв, което правеше лесно забележим напукания лак по връхчетата им; на фона на гладката й кожа във високата цепка на роклята проблясваше безопасна игла, която придържаше бельото й.

— Трябва да го предотвратиш! — каза тя с войнствения тон на молба, маскирана като заповед. — Трябва да го спреш!

— Така ли? Кое?

— Развода ми.

— О…! — чертите му се отпуснаха във внезапно сериозно изражение.

— Знаеш, че ще се разведе с мен, нали?

— Чух нещо за това.

— Нагласен е за следващия месец. И като казвам нагласен, точно това имам предвид. Струвало му е куп пари, но е купил съдията, чиновниците, приставите, заместниците им, заместниците на заместниците, неколцина конгресмени, половин дузина администратори, купил е всички по веригата, сложил е бариери навсякъде, като на частен път, и не е останала нито една вратичка, през която да се промъкна и да го спра!

— Разбирам.

— Знаеш, разбира се, какво го е накарало да започне процедурата по развод?

— Мога да отгатна.

— Направих го като услуга за теб — гласът й ставаше все по-писклив и притеснен. — Казах ти за сестра ти, за да ти помогна да получиш удостоверението за дарение за приятелите си, което…

— Кълна се, че не знам кой се е разприказвал! — викна той. Само неколцина души на върха знаеха, че си нашият информатор, и съм сигурен, че никой не би посмял да спомене…

— Сигурна съм, че никой не го е направил. Има достатъчно ум, за да отгатне сам, нали?

— Да, предполагам. Е, значи си знаела, че поемаш риск.

— Не мислех, че ще стигне толкова далеч. Не мислех, че някога ще се разведе с мен. Не…

Той се разсмя изведнъж, с поглед на поразителна проницателност.

— Не мислеше, че вината е въже, което се протрива, така ли, Лилиан?

Тя го погледна сепнато, после отговори хладно:

— Не, не мисля така.

— Напротив, скъпа — за мъже като съпруга ти.

— Не искам да се развежда с мен! — внезапно изпищя тя. — Не искам да го освобождавам! Няма да го позволя! Няма да позволя целият ми живот да се окаже пълен провал! — тя спря рязко, сякаш беше признала твърде много.

Той се смееше меко и кимаше бавно — жест, който изразяваше интелигентност, почти достойнство, защото въплъщаваше пълно разбиране.

— Искам да кажа… в крайна сметка, той е мой съпруг — отбранително каза тя.

— Да, Лилиан, да, знам.

— Знаеш ли какво планира? Ще получи съдебното решение и ще ме изхвърли без стотинка — без споразумение, без издръжка, нищо! Ще има последната дума. Не разбираш ли? Ако му се размине, тогава… тогава удостоверението за дарение изобщо не е било победа за мен!

— Да, скъпа, разбирам.

— А освен това… Абсурдно е да се налага да мисля за това, но с какво ще живея? Малкото собствени пари, които имах, вече не струват нищо. Бяха основно акции от фабрики от времето на баща ми, които отдавна са затворили. Какво ще правя?

— Но, Лилиан — меко каза той, — мислех, че не се интересуваш от пари или материални награди.

— Не разбираш! Не говоря за пари — говоря за бедност! Истинска, смрадлива, едностайна бедност! Това е нетърпимо за всеки цивилизован човек! Аз — точно аз да трябва да мисля за храна и наем?

Той я гледаше с лека усмивка — за пръв път мекото му, остаряващо лице изглеждаше стегнато от мъдро изражение; откриваше удоволствието от пълното прозрение — в една реалност, която можеше да си позволи да прозре.

— Джим, трябва да ми помогнеш! Адвокатът ми е безсилен. Похарчих малкото, което имах, за него и неговите детективи, приятели и връзки, но единственото, което успяха да направят за мен, беше да открият, че нищо не могат да направят. Адвокатът ми даде окончателния си доклад днес следобед. Каза ми нагло, че нямам никакъв шанс. Като че ли не познавам никого, който да може да ми помогне срещу такъв заговор. Разчитах на Бъртрам Скъдър, но… е, знаеш какво стана с него. И това се случи, защото се опитах да ти помогна. Тогава се измъкна. Джим, ти си единственият човек, който може да измъкне и мен сега. Прокарал си пътечка право до върха. Можеш да стигнеш до големите момчета. Подшушни на приятелите си да подшушнат на техните приятели. Една дума от Уесли ще оправи нещата. Накарай ги да наредят отмяната на това решение. Просто да го отменят.

Той поклати глава бавно, почти състрадателно, като уморен професионалист към изпълнен с жар аматьор:

— Няма да стане, Лилиан — твърдо каза той. — Ще ми се да можеше — по същите причини като твоите — и мисля, че го знаеш. Но каквато и власт да имам, в този случай не е достатъчна.

Тя го гледаше с потъмнели, безжизнено неподвижни очи, и когато заговори, устните й бяха разкривени от такова зло презрение, че той не посмя да се задълбочи отвъд това просто да осъзнае, че обхваща и двама им. Каза:

— Знам, че ти се ще да можеше.

Той не изпитваше желание да се преструва — за пръв път, тъкмо в този случай, истината изглеждаше по-приятна, за пръв път истината служеше на неговата изкривена наслада:

— Мисля, че и ти знаеш, че няма да стане — каза той. — Вече никой не прави услуги, ако няма да спечели нищо в замяна. А залозите растат. Пътечките, както ги наричаш, са толкова сложни, усукани и пресечени, че всеки има нещо за някого, и никой не смее да мръдне, защото не знае кой ще се пропука и кога. Така че мърда само когато се налага, когато залогът е на живот и смърт, и това са единствените залози, с които играем в момента. Така че какво значи твоят личен живот за някого от тях? Какво ги засяга дали ще успееш да задържиш съпруга си, или не? А що се отнася до моята стока, в момента не мога да им предложа нищо в замяна на това — да се опитат да се справят с цяла съдебна клика и да я отстранят от печеливша сделка. Освен това точно в момента момчетата горе няма да го направят на никаква цена. Трябва адски да внимават със съпруга ти, той в момента е в пълна безопасност — след радиопредаването с участието на сестра ми.

— Ти ме помоли да я накарам да говори тогава!

— Знам, Лилиан. И двамата изгубихме. Сега губим и двамата.

— Да — каза тя с все същия тъмен, презрителен поглед, — и двамата.

Именно презрението му доставяше удоволствие; беше странно, непредпазливо, непознато удоволствие от това да знае, че тази жена го вижда такъв, какъвто е, и все пак е пленена от присъствието, останала е и се е отпуснала на стола си, сякаш признава, че е окована.

— Ти си невероятен човек, Джим — каза тя. Гласът й звучеше като проклятие, и все пак беше израз на почит, тя точно това искаше да изрази, а той изпитваше удоволствие от факта, че и двамата живеят във вселена, където проклятието е ценност.

— Знаеш ли — внезапно каза той, — не си права за помощник-месарите като Гонсалес. И от тях има полза. Харесвала ли си някога Франсиско д’Анкония?

— Не мога да го търпя.

— Знаеш ли истинската цел на коктейла, уреден от сеньор Гонсалес тази вечер? Трябваше да отпразнуват договорката да национализират „Д’Анкония мед“ след около месец.

Тя го изгледа, а ъгълчетата на устните й се повдигнаха леко в усмивка.

— Той беше твой приятел, нали?

В гласа й имаше емоция, която той никога не беше усещал преди — емоция, която беше изтръгвал от хората само с измама, но сега за пръв път се дължеше на пълното разбиране на истинската същност на деянието му: беше възхищение. Изведнъж осъзна, че това е била целта на неспокойните му часове, това е удоволствието, което вече се беше отчаял, че някога ще намери — това беше тържеството, което беше искал.

— Да пийнем, Лил — каза той.

Докато наливаше питиетата, той я погледна от другия край на стаята — тя се беше изтегнала отпуснато в креслото си.

— Нека получи развода — каза той. — Но няма да има последната дума. Те ще я имат, помощник-месарите. Сеньор Гонсалес и Къфи Мийгс.

Тя не отговори. Когато той се приближи, тя взе чашата си с безразличен жест. Отпи, но не като на прием, а като самотен пияч в бар — заради физическото усещане от алкохола. Той седна на облегалката на кушетката, неприлично близо до нея, и сръбна от питието си, вгледан в лицето й. След малко попита:

— Какво мисли той за мен?

Въпросът не я учуди.

— Мисли, че си глупак — отговори тя. — Мисли, че животът е твърде кратък, за да забелязва съществуването ти.

— Щеше да го забележи, ако… — той спря.

— … ако го цапардосаш с тояга по главата? Не съм сигурна. По-скоро би се обвинил, че не се е отместил. И все пак това щеше да е единственият ти шанс.

Тя се повдигна и се плъзна още по-надолу в креслото, със стомаха напред, сякаш му предлагаше интимност, която няма нужда от преструвки — или от уважение.

— Това беше първото нещо, което забелязах в него, когато го срещнах — каза тя, — че не го е страх. Изглеждаше така, сякаш беше уверен, че никой от нас не може да му направи каквото и да е, толкова уверен, че дори не осъзнаваше какво изпитва.

— Откога не си го виждала?

— От три месеца. Не съм го виждала от… от дарението насам.

— Аз го видях на една индустриална сбирка преди две седмици. Все още изглежда уверен, дори повече. Сега сякаш го осъзнава — и добави: — Ти се провали, Лилиан.

Тя не отговори. Бутна шапката с опакото на ръката си, тя се търкулна на килима, с перо, увито около нея като въпросителна.

— Помня първия път, когато видях завода му — каза тя. — Заводът! Не можеш да си представиш какво изпитваше към него! Няма как да знаеш що за интелектуална арогантност е необходима, за да мисли, че всичко, което има нещо общо с него, всичко, до което се докосне, става свещено само заради допира. Неговият завод, неговият метал, неговите пари, неговото легло, неговата съпруга! — тя погледна нагоре към него с малка искрица, която разчупваше унилата празнота в очите й. — Никога не е забелязвал твоето съществуване. Не забелязваше и моето. Аз още съм госпожа Риърдън — поне за още месец.

— Да… — каза той и я погледна с внезапно пробудил се нов интерес.

— Госпожа Риърдън! — разсмя се тя. — Нямаш представа какво значи това за него. Нито един феодален господар не е изисквал такава почит към титлата на своята съпруга, нито пък я е смятал за такъв символ на честта. На своята непреклонна, неприкосновена, недостъпна, неопетнена чест! — тя махна с неясно движение към проснатото си тяло. — Съпругата на Цезар! — разсмя се. — Помниш ли каква трябвало да е тя? Едва ли. Трябвало е да бъде над всеки упрек.

Той я гледаше с тежък, невиждащ поглед, който изразяваше немощна омраза — омраза, на която тя беше символ, а не обект.

— Не му хареса, когато металът му стана достъпен за обща употреба, хвърлен на милостта на всеки случаен минувач, нали?

— Не.

Думите му леко се заваляха, сякаш натежали от алкохола, който беше погълнал.

— Не ми разправяй, че си ни помогнала да получим удостоверението за дарение като услуга към мен, и че не си спечелила нищо… Знам защо го направи.

— Знаеше го още тогава.

— Естествено. Точно затова те харесвам, Лилиан.

Очите му непрекъснато се връщаха към цепката на роклята й. Не гладката кожа привличаше погледа му, не и оголените й гърди, а измамата с безопасната игла под ръба.

— Искам да го видя победен — каза той, — искам да го чуя да крещи от болка, поне веднъж.

— Няма да стане, Джими.

— Защо си мисли, че е по-добър от всички нас — и той, и сестра ми?

Тя се разсмя. Той се изправи така, сякаш го беше зашлевила. Отиде до бара и си наля още едно питие, без да предложи на нея. Тя говореше на празното пространство, загледана встрани от него.

— Все пак забеляза присъствието ми, въпреки че не мога да полагам релси и да издигам мостове в прослава на неговия метал. Не мога да построя завода му, но мога да го разруша. Не мога да произведа метала му, но мога да му го отнема. Не мога да карам хората да коленичат от възхищение през мен — но все пак мога да ги смъкна на колене.

— Млъквай! — изкрещя ужасено той, сякаш тя наближаваше онази мъглива улица, която трябваше да остане скрита. Тя вдигна очи към него.

— Такъв страхливец си, Джим.

— Защо не вземеш да се напиеш? — сопна се той и завря недовършеното си питие в устата й, сякаш искаше да я удари. Пръстите й обгърнаха отпуснато чашата и тя отпи, разливайки алкохола по брадичката, гърдите и роклята си.

— По дяволите, Лилиан, такава мърла си! — каза той и без да си дава труд да вади кърпичката си, протегна ръка и избърса течността с дланта си. Пръстите му се плъзнаха под деколтето на роклята, обгърнаха гърдата й, дъхът му прескочи за миг, сякаш хлъцна. Клепките му се притваряха, но видя лицето й да се отпуска назад без съпротива, с устни, разтворени от погнуса. Когато стигна до устата й, ръцете й го обгърнаха послушно и устните й отговориха, но отговорът беше само натиск, не и целувка. Той вдигна глава да я погледне. Зъбите й бяха оголени в усмивка, но гледаше някъде встрани от него, сякаш се подиграваше на нечие невидимо присъствие, а усмивката беше безжизнена, натежала от злоба, като на ухилен гол череп.

Той я придърпа по-близо, за да потисне гледката и собствената си тръпка. Ръцете му изпълняваха автоматично движенията на интимността, и тя се подчиняваше, но по начин, който го караше да се чувства така, сякаш пулсът на артериите й под пръстите му беше като кикотене и хихикане. И двамата извършваха рутинно действие, открито от някой друг и наложено им, извършваха го с ирония, с омраза, в откровена пародия на неговите откриватели. Той изпитваше сляп, безумен бяс, отчасти ужас, отчасти удоволствие — ужас от това, че извършва нещо, което никога не би дръзнал да признае на никого; удоволствие от това, че го извършва като светотатствено предизвикателство към тези, на които не би дръзнал да го признае. Ти си себе си! — крещеше някаква останала съзнателна част в беса му, — най-сетне беше самият себе си!

Не говореха. Знаеха подбудите си. Само две думи бяха произнесени помежду им.

— Госпожа Риърдън — каза той.

Не се погледнаха, когато той я блъсна в спалнята си, на леглото, и падна върху нея, като върху мек предмет. Лицата им изразяваха потайност, като на съучастници в някаква вина — потаен, циничен поглед на деца, които цапат нечия чиста ограда, като драскат крадешком знаци и неприлични символи. Не се разочарова от това, че е обладал неодушевено тяло, без съпротива или отговор. Не жена беше искал да обладае. Не акт на тържество на живота беше искал да извърши, а акт на тържество на импотентността.

* * *

Черил отключи вратата и се вмъкна тихо, почти крадешком, сякаш се надяваше да не я виждат и да не вижда мястото, което беше неин дом. Чувството от присъствието на Дагни, от света на Дагни, я беше подкрепяло по пътя й обратно, но когато влезе в собствения си апартамент, стените сякаш я погълнаха отново в задушаващ капан. Апартаментът беше тих, лъч светлина от полуотворена врата пресичаше коридора. Тя се насочи механично към стаята си. После спря. Вратата на кабинета на Джим беше открехната и на осветената ивица от килима му тя видя дамска шапка с перо, което се люлееше леко на течението. Пристъпи напред. Стаята беше празна, видя две чаши, една на масата, друга на пода, и дамска чанта на едно кресло. Остана вцепенена, докато не чу приглушения разговор на два гласа зад вратата на спалнята на Джим — не можеше да различи думите, само естеството на звуците: в гласа на Джим личеше раздразнение, в този на жената — презрение.

След това се оказа в стаята си, трескаво опитвайки се да заключи вратата. Беше долетяла тук на крилете на сляпата паника, сякаш тя трябваше да се крие, тя, която трябваше да бяга от грозотата да бъде видяна, че ги гледа. Изпитваше паника, която се състоеше от погнуса, съжаление, притеснение, от онази душевна чистота, която отстъпва пред необходимостта да изправи човека пред необоримо доказателство за неговата поквара.

Стоеше в средата на стаята, неспособна да измисли какво да предприеме. След това коленете й подадоха, леко се огънаха и тя се оказа седнала на пода и остана там, зяпнала килима — трепереше. Не изпитваше гняв, ревност или възмущение, а чист ужас от това, че се е сблъскала с гротескна безсмислица. Разбираше, че нито бракът им, нито неговата любов към нея, нито настояването да я запази, нито пък любовта му към тази друга жена или пък безпричинната му изневяра имаха каквото и да е значение, че нямаше и следа от смисъл във всичко това, че нямаше нужда да търси обяснения. Винаги беше смятала, че злото е целенасочено, че е някакво средство — сега виждаше зло заради самото зло.

Не знаеше колко дълго е седяла там, когато чу стъпките и гласовете им, после звука от предната врата, която се затвори. Стана, без някаква цел, но подтиквана от някакъв инстинкт от миналото, сякаш действаше във вакуум, където почтеността вече беше неуместна, но тя не знаеше друг начин за действие. Срещна Джим в преддверието — за миг се погледнаха така, сякаш нито един от двамата не можеше да повярва, че другият е реален.

— Ти кога се върна? — сопна се той. — Откога си вкъщи?

— Не знам…

Той я гледаше в лицето.

— Какво ти е?

— Джим, аз… — тя се бореше, после се предаде и махна към спалнята му. — Джим, знам.

— Какво знаеш?

— Че беше тук… с жена.

Първото му действие беше да я натика в кабинета си и да затръшне вратата, сякаш за да скрие и двама им, без вече да знае от кого. Неизказан гняв вреше в ума му, той се бореше между бягството и експлозията, и накрая избухна в чувството, че мизерната му женичка го лишава от триумфа му, че никога няма да й отстъпи новата си наслада.

— Естествено! — викна той. — И какво? Какво ще направиш?

Тя се взираше в него безизразно.

— Естествено! Бях тук с жена! Това направих, защото така ми се искаше! Да не мислиш, че ще ме уплашиш с въздишките си, погледите си и скимтящото си целомъдрие? — той щракна с пръсти. — Толкова ми пука за мнението ти! Пет пари не давам за него! Вземи си го и си го харесвай! — нейното бяло, беззащитно лице го предизвикваше да чувства разюздано удоволствие, удоволствието, че думите са като удари, които могат да обезобразят човешко лице. — Да не мислиш, че ще ме накараш да се крия? Писна ми да правя инсценировки заради претенциите ти за справедливо удовлетворение! Коя, по дяволите, си ти, евтина малка пачавро? Ще правя, каквото искам, а ти ще си държиш устата затворена и ще правиш каквото трябва пред хората, както всички други, и ще спреш да искаш да се правя на шут в собствения си дом! Никой не е добродетелен в собствения си дом, шоуто е само за компания! Но ако очакваш да го правя наистина — наистина да съм такъв, проклета малка глупачке, по-добре по-бързо да пораснеш!

Не нея виждаше той, а лицето на човека, в което искаше, но никога нямаше да може да хвърли деянието си от тази нощ — но тя винаги е била почитател, защитник, представител на този човек в неговите очи. Тъкмо затова се беше оженил за нея, за да може да послужи за целите му сега, и викна:

— Знаеш ли коя беше жената, която чуках? Беше…

— Не! — извика тя. — Джим! Не трябва да знам!

— Беше госпожа Риърдън! Госпожа Ханк Риърдън!

Тя отстъпи назад. Той почувства проблясък на ужас, защото го гледаше така, сякаш виждаше онова, което трябваше да остане скрито и за самия него. Попита го с мъртъв глас, който носеше неуместния тон на здравия разум:

— Предполагам, че ще поискаш да се разведем?

Той избухна в смях.

— Проклета глупачка! Още го мислиш! Още искаш всичко да е голямо и чисто! Дори не съм помислял да се развеждам с теб, и хич не си въобразявай, че ще те оставя да се разведеш с мен! Да не мислиш, че е толкова важно? Слушай, глупачке, няма мъж, който да не спи с други жени, няма жена, която да не го знае, но не говорят за това! Ще чукам всяка, която ми хареса, ти можеш да правиш същото, като всички тия кучки, и ще мълчиш!

Видя внезапния, поразителен поглед, който показваше твърда, незамъглена, лишена от чувства, почти нечовешка интелигентност в очите й:

— Джим, ако бях такава, нямаше да се ожениш за мен.

— Не, нямаше.

— Тогава защо се ожени за мен?

Той усети, че е повлечен от водовъртеж — отчасти от облекчение, че опасността е отминала, отчасти от неустоимото предизвикателство пред същата тази опасност.

— Защото беше евтина, безпомощна, абсурдна малка уличница, която никога не би имала шанс да ми бъде равна с каквото и да е! Защото мислех, че ще ме обичаш! Мислех, че ще разбереш, че трябва да ме обичаш!

— Такъв, какъвто си?

— Без да смееш да питаш какъв съм! Без причини! Без да ме принуждаваш да се съобразявам с причина след причина след причина, сякаш съм на някакъв проклет парад до края на дните си!

— Ти си ме обичал… защото не струвах нищо?

— А ти какво си мислеше, че струваш?

— Обичал си ме, защото съм пропаднала?

— Че какво друго можеше да предложиш? Но не беше достатъчно смирена, за да го оцениш. Исках да бъда щедър, исках да ти дам сигурност — каква сигурност има в това да те обичат заради добродетелите ти? Конкуренцията е неограничена, като пазар в джунглата, и винаги ще има някой по-добър, който да те изтика! Но аз бях готов да те обичам заради недостатъците ти, заради провалите, слабостите, незнанието, грубостта, вулгарността ти, а това е напълно безопасно, няма от какво да се страхуваш, няма какво да криеш, можеш да бъдеш самата себе си, истинската, смрадлива, грешна, грозна, защото всички хора са мизерници, но щеше да задържиш любовта ми, без да искам нищо от теб!

— Искал си… да приема… любовта ти… като милостиня.

— Да не си въобразяваше, че можеш да я заслужиш? Да не мислеше, че можеш да заслужиш да се омъжиш за мен, дребна скитница такава? Купувал съм такива като теб с една вечеря! Исках да знаеш, при всяка твоя стъпка, при всяка хапка хайвер, че дължиш всичко на мен, че нямаш нищо, че си нищо и никога не можеш да се надяваш да си равна, да заслужиш или да се отплатиш!

— Аз… се опитах… да заслужа.

— От каква полза щеше да си ми, ако го беше направила?

— Значи не си искал да го правя?

— Проклета глупачка!

— Не си искал да се усъвършенствам? Не си искал да раста? Мислел си, че съм пропаднала, и си искал да си остана такава?

— От каква полза щеше да си ми, ако го беше заслужила и аз трябваше да се мъча да те задържа, а ти да можеш да отидеш другаде, ако решиш?

— Искал си да бъде милостиня… и за двамата, и от двамата? Искал си да бъдем двама просяци, оковани един за друг?

— Да, проклета евангелистка такава! Да, проклета богомолка на героите! Да!

— Избрал си ме, защото не струвам нищо?

— Да!

— Лъжеш, Джим.

Неговият отговор беше само изумен поглед на учудване.

— Онези момичета, които си купувал с по една вечеря, са щели с удоволствие да превърнат истинското си аз в клоака, щели са да приемат милостинята ти и никога да не се опитват да се издигнат, но ти не би се оженил за нито една от тях. Ожени се за мен, защото знаеше, че аз не съм мизерничка и не приемам и другите да бъдат такива, че се боря да се издигна и ще продължа да се боря, нали?

— Да! — викна той.

Тогава онзи фар, който я преследваше, стигна целта си, и тя изкрещя при бляскавата експлозия от удара — изкрещя от физически ужас и се дръпна от него.

— Какво ти става? — извика разтреперан той, без да посмее да види в очите й онова, което беше видяла тя. Тя започна да движи опипом ръцете си, опитвайки се едновременно да го отблъсне и да го сграбчи; когато отговори, думите й не бяха съвсем точни, но бяха единствените, които успя да намери:

— Ти си… убиец… заради самото убиване…

Това беше твърде близо до неизреченото; разтреперан от гняв, той се нахвърли срещу нея и я удари в лицето. Тя падна върху едно кресло, главата й се удари о пода, но тя я изправи и го погледна неразбиращо, без учудване, сякаш физическата реалност просто придобиваше формата, която беше очаквала. Една-единствена капка кръв се стече бавно от ъгълчето на устните й. Той стоеше неподвижно, за миг се гледаха един друг, сякаш и двамата не смееха да мръднат.

Тя се раздвижи първа. Скочи на крака и избяга. Избяга от стаята, от апартамента, той я чу да тича по коридора, да отваря със замах желязната врата на аварийното стълбище, без да изчака асансьора. Тя хукна надолу по стълбите, отваряше врати на случайни етажи, тичаше по виещите се коридори на сградата, после отново надолу по стълбите, докато не се озова във фоайето и изтича на улицата.

След известно време видя, че върви по мръсен тротоар в мрачен квартал, с една електрическа крушка на входа на метростанцията и осветен билборд с реклама на бисквити върху черния покрив на една пералня. Не си спомняше как е дошла дотук. Умът й сякаш работеше на пресекулки. Знаеше само, че трябва да се измъкне, а измъкването беше невъзможно.

Мислеше си, че трябва да избяга от Джим. Къде? — запита се и се огледа наоколо с поглед като молитвен стон. Би се хванала на работа в някой евтин магазин, или в тази пералня, или в който и да е от порутените магазини, покрай които минаваше. Но щеше да работи, и колкото по-усилено работеше, толкова повече злоба щеше да получава от хората наоколо, и нямаше да знае кога от нея се очаква истина и кога лъжа, и колкото по-стриктна щеше да е почтеността й, толкова по-голяма щеше да е измамата, която трябваше да понесе, оставена в ръцете им. Беше го виждала преди, беше го преживяла в родния си дом, в магазините сред копторите, но си беше мислела, че това са отвратителни изключения, случайни злини, от които може да избяга и да забрави. Сега знаеше, че не са изключения, че техният кодекс е възприет от света, че това е неизреченото отношение към живота, познато на всички. Това е възглед за света, който се излива цинично върху нея от очите на хората, под формата на онзи лукав, виновен поглед, който никога не беше могла да разбере, а в корена на това отношение — скрито в мълчание, приклекнало в засада в мазетата на града и в мазетата на техните души — имаше нещо, с което човек не можеше да живее.

Защо ми го причинявате? — крещеше беззвучно тя на тъмнината наоколо. Защото си добра, сякаш отговаряше някакъв чудовищен смях, от покривите и от каналите. Тогава не искам повече да съм добра! Но ще си. Не трябва! Ще бъдеш. Не мога да го понеса! Ще го понесеш.

Тя потръпна и тръгна по-бързо, но пред себе си, далеч в мъглата, видя календара над покривите на града — беше много след полунощ и надписът гласеше „6 август“, но изведнъж й се стори, че вижда „2 септември“, написано с кървави букви над града, и си помисли: ако работи, ако се бори, ако се издигне, с всяка стъпка нагоре ще получава все по-тежки удари, докато накрая, каквото и да постигне, медодобивна компания или къщичка без ипотека, щеше да види как Джим си го присвоява на някой 2 септември, да го види как изчезва, за да плати за някое от партитата, на които Джим правеше сделките с приятелите си.

— Тогава няма! — викна тя, обърна се и се затича обратно по улицата, но й се стори, че в черното небе, от парата на пералнята й се хили и й маха някаква огромна фигура, която нямаше форма, но усмивката й беше същата като на техните променящи се лица. Лицето беше на Джим, на проповедника от детството й, на социалната работничка от отдела „Личен състав“ на магазина, и сякаш й казваше: хора като теб винаги ще останат почтени, хора като теб винаги ще се стремят да растат, хора като теб винаги ще работят, така че ние сме в безопасност и ти нямаш шанс.

Продължи да тича. Когато отново се огледа, вече вървеше по тиха улица, покрай остъклени входове, където, над преддверията с килими на луксозните сгради, горяха лампи. Забеляза, че куца — единият й ток го нямаше, беше го счупила някъде, по време на сляпото си бягство. От откритото пространство на едно широко кръстовище погледна огромните небостъргачи в далечината. Те се стопяваха кротко зад завеса от мъгла, зад тях прозираше лек отблясък и няколко светлини, като усмивка за сбогом. Някога са били обещание и сред блатото наоколо тя ги беше гледала като доказателство, че съществуват и други хора. Сега знаеше, че това са надгробни камъни, тънки обелиски, издигнати в памет на хората, които са били унищожени заради това, че са ги създали — те бяха замръзналите форми на мълчалив писък, в знак, че наградата за достиженията е мъченичество.

Някъде в една от тези чезнещи кули беше Дагни — но Дагни беше самотна жертва, която води изгубена битка, която щеше да бъде унищожена и да потъне в мъглата като другите. Няма къде да отида, мислеше си тя и се движеше опипом напред, не мога нито да остана на едно място, нито да се движа още дълго, не мога нито да работя, нито да почивам, не мога нито да се предам, нито да се сражавам, но това… точно това искат от мен, точно такава ме искат — нито жива, нито мъртва, нито мислеща, нито луда, просто парче месо, което крещи от ужас и може да се оформи по техен избор — те, които дори нямат собствена форма.

Тя потъна в тъмнината зад един ъгъл, свивайки се от ужас при вида на всяка човешка фигура. Не, мислеше са, не са зли, не и всички хора… те са просто първите жертви, но всички споделят възгледите на Джим, а аз не мога да имам нищо общо с тях, след като го знам вече… и ако говоря с тях, те ще се опитат да ми предложат добрата си воля, но знам, че точно това смятат за добро, и ще видя смъртта да наднича от очите им.

Тротоарът се беше смалил до потрошена ивица и купчини боклук преливаха от кофите до стъпалата на рушащите се къщи. Над прашната светлина от салона на една кръчма тя видя осветен надпис: „Почивен дом за млади жени“ над една заключена врата. Познаваше подобни институции и жените, които ги управляваха — жени, които твърдяха, че работата им е да помагат на страдащите. Ако влезеше, помисли си, докато се препъваше покрай вратата, ако се изправеше срещу тях и ги помолеше за помощ, щяха да я попитат: „Каква е вината ти? Пиене? Дрога? Бременност? Дребни кражби?“ Тя щеше да отговори: „Нямам вина, невинна съм, но…“ „Съжалявам. Не се занимаваме с болката на невинните.“

Продължи да тича. Спря и се опита да се огледа спокойно на ъгъла на една дълга, широка улица. Сградите и настилката се сливаха с небето и две линии зелени светлини висяха в празното пространство, изчезваха в безкрайността, сякаш се простираха до други градове, до океани и чужди земи, за да обиколят земята. Зеленият блясък имаше успокояващ вид, като мамеща, безкрайна пътека, открита за уверен пътешественик. После светлините превключиха в червено, слязоха тежко надолу, превърнаха се от ясни кръгове в мъгливи петна, в предупреждение за неограничена опасност. Тя остана там и видя един огромен камион да минава покрай нея, а гигантските му гуми излъскаха още един блестящ слой по сплесканите павета на улицата.

Светлините се върнаха към безопасното зелено, но тя стоеше и трепереше, неспособна да мръдне. Това помага за пътуването на тялото, но какво са направили за пътуването на душата, помисли си. Сложили са сигналите обратно, и пътят е безопасен, когато светлините са червени като злото, а когато са зелени като добродетелта и ти обещават, че имаш предимство, се втурваш напред и колелата те смазват. Така е по целия свят, мислеше си тя, тези обърнати светлини са достигнали всяка страна, обиколили са света. А Земята е замърсена от разкъсани, сакати тела, които не знаят какво ги е ударило и защо, които могат единствено да пълзят на смазаните си крайници, през лишените си от светлина дни, без отговор, освен този, че болката е същността на съществуването, а пътните полицаи на морала им се подсмиват и им казват, че човекът по природата си не може да ходи.

Не това бяха думите в ума й — щяха да са тези, ако имаше сила да ги открие, за да назове онова, което позна единствено като внезапен бяс, който я накара да заудря с юмруци, в безсилен гняв, по железния стълб на светофара до нея, по кухата тръба, където дрезгавото, ръждиво щракане на неумолим механизъм продължаваше непрестанно.

Не можеше да го смаже с юмруците си, не можеше да потроши един по един всички стълбове по улицата, която се простираше отвъд хоризонта, както не можеше да смаже и тази вяра в душите на хората, които щеше да среща оттук нататък. Вече не можеше да има нищо общо с хората, не можеше да върви по пътеките, по които вървяха те, но какво можеше да им каже тя? Тя, която нямаше думи за онова, което знаеше, нито глас, който хората да искат да чуят? Какво можеше да им каже? Как щеше да достигне всички? Къде бяха онези, които можеха да говорят?

Това не бяха думи в съзнанието й, а само удари на юмруците й по метала — изведнъж осъзна, че просто удря до кръв един неподвижен стълб и това я накара да потрепери. Продължи напред. Продължи, без да вижда нищо наоколо, хваната в лабиринт без изход.

Няма изход, казваха останките от мисълта й, докато се удряха в паважа при звука от стъпките й, няма изход… няма убежище… няма светофари… няма начин да различиш разрушението от безопасността, врага от приятеля… Като онова куче, за което беше чувала… нечие куче в нечия лаборатория… кучето, което получава противоречиви сигнали, няма начин да различи удоволствието от мъчението, вижда храната да се сменя с удари, ударите — с храна, вижда как очите и ушите му го мамят, вижда, че преценката му е безполезна, съзнанието му е немощно, в един променлив, плуващ, безформен свят, и се отказва, отказва да яде на тази цена или да живее в такъв свят… Не! — беше единствената съзнателна дума в ума й, не, не, не! Не по вашия начин, не във вашия свят, дори и това „не“ да е единственото, останало от моя!

Беше най-тъмният час на нощта, на една алея между кейове и складове, когато социалната работничка я видя. Тя беше жена, чието сиво лице и сив костюм се сливаха със стените на квартала. Видя младо момиче с костюм, твърде елегантен и скъп за този квартал, без шапка, без чантичка, със счупен ток, разрошена коса и раничка в ъгъла на устата, момиче, което стъпваше слепешком, без да може да различи тротоарите от паветата. Уличката беше само тесен процеп между отвесните голи стени на складовете, но лъч светлина пробиваше мъглата с миризма на застояла вода; каменен парапет отделяше улицата от огромна черна дупка, в която се сливаха реката и небето.

Социалната работничка се приближи до нея и попита строго:

— Проблем ли има? — и видя едно предпазливо око, другото беше закрито от кичур коса, и лицето на диво същество, забравило звука от човешки глас, чуваше го като далечно ехо, подозрително, но почти с надежда. Социалната работничка я хвана за ръката.

— Срамота е да стигате до такова състояние… ако вие, момичетата от висшето общество, имахте какво да правите, освен да угаждате на капризите си и да търсите удоволствия, нямаше да скиташ тук, пияна като свиня, в този час на нощта… ако спреш да живееш за собствено удоволствие, спреш да мислиш за себе си и намериш нещо по-висше…

Тогава момичето изпищя и писъкът продължи да се отразява от голите стени на улицата, като в килия за мъчения — беше животински писък на ужас. Тя изтръгна ръката си, отскочи назад и запищя с членоразделни звуци:

— Не! Не! Не във вашия свят!

Сетне се затича, тласната изведнъж от изблик на сила — силата на същество, което бяга, за да спаси живота си, хукна право към края на улицата, към реката, рязко увеличавайки скоростта, без да спира, без да се колебае, осъзнавайки напълно, че действа в самозащита, продължи да тича към парапета, който преграждаше пътя й, и накрая, без да спира, скочи в празното пространство.