Айн Ранд
Атлас изправи рамене (4)

Глава IV
Неподвижните двигатели

Двигателна сила — мислеше си Дагни, докато гледаше сградата на „Тагарт“ в здрача, — това беше първата й нужда: двигателна сила, за да съхрани тази сграда изправена, и движение, за да я запази неподвижна. Тя не се крепеше на колони, забити в гранита, а на локомотивите, които се движеха през континента.

Чувстваше леко безпокойство. Тъкмо се беше върнала от фабриката на „Юнайтед локомотив уъркс“ в Ню Джърси, където беше отишла, за да се срещне лично с президента на компанията. Не беше научила нищо: нито причината за забавянето, нито някакви намеци за датата, когато дизеловите двигатели щяха да бъдат произведени. Президентът на компанията й беше говорил в продължение на два часа, без да отговори на нито един от нейните въпроси. Поведението му придобиваше нотка на снизходителен упрек всеки път, когато тя се опитваше да насочи разговора в конкретна посока — сякаш тя проявяваше липса на възпитание, нарушавайки някакви неписани правила, известни на всички останали.

Докато минаваше през фабриката, беше видяла огромна машина, изоставена в един ъгъл на двора. Някога, отдавна, това е бил прецизен механизъм — такъв, какъвто сега вече не можеше да се купи никъде. Не беше износена, беше оставена да изгние от немарливост, разядена от ръжда и от черните капчици мръсно масло. Тя беше отвърнала лице. Изблик на ужасен гняв винаги я ослепяваше при подобни гледки. Не знаеше защо, не можеше да определи чувствата си, знаеше само, че те са вик на протест срещу несправедливостта, и то в отговор на нещо, много по-голямо от една стара машина. Останалата част от служителите си бяха тръгнали, когато Дагни влезе в преддверието на кабинета си, но Еди Уилърс беше още там и я чакаше. Само по начина, по който изглеждаше и по който я последва мълчаливо в кабинета, тя веднага разбра, че нещо се е случило.

— Какво става, Еди?

— Макнамара напусна.

Тя го погледна неразбиращо.

— Как така напусна?

— Оттегли се. Пенсионира се. Излезе от бизнеса.

— Макнамара, нашият подизпълнител?

— Да.

— Но това е невъзможно!

— Знам.

— Какво е станало? Защо?

— Никой не знае.

Нарочно забавяйки движенията си, тя разкопча палтото си, седна на бюрото и започна да сваля ръкавиците си. После каза:

— Започни отначало, Еди. Седни.

Той говореше спокойно, но остана прав.

— Говорих по телефона с главния му инженер. Той се обади от Кливлънд, само това каза. Не знаеше нищо повече.

— И какво каза?

— Че Макнамара е закрил бизнеса си и е заминал.

— Къде?

— Не знае. Никой не знае.

— Тя забеляза, че с едната си ръка държи два празни пръста от ръкавицата на другата, а ръкавицата е наполовина свалена и забравена. Махна я и я хвърли на бюрото. Еди каза:

— Зарязал е куп договори за цяло състояние. Имал е списък с чакащи клиенти за следващите три години…

Тя не казваше нищо. Той добави тихо:

— Нямаше да се плаша, ако можех да го разбера… Но за нещо, за което не може да има никаква възможна причина…

Тя остана безмълвна.

— Той беше най-добрият партньор в страната.

Погледнаха се. Онова, което искаше да каже, беше „Ох, по дяволите, Еди!“. Вместо това каза с равен глас:

— Не се притеснявай. Ще намерим друг подизпълнител за линията „Рио Норте“.

* * *

Беше късно, когато тя си тръгна от кабинета. Навън, на тротоара, до вратата на сградата, спря за момент и погледна улиците. Изведнъж се почувства лишена от енергия, от цел, от желание, сякаш моторът й се беше задавил и спрял.

Слабо сияние излизаше иззад сградите към небето — отражение на хиляди непознати светлини, електрическият дъх на града.

Искаше да си почине. Да си почине, мислеше си, и да намери някъде радост.

Работата й беше единственото, което имаше и искаше. Но имаше моменти, като тази вечер, когато чувстваше внезапна, особена празнота, която всъщност не беше празнота, а тишина — не отчаяние, а неподвижност; сякаш нищо в нея не е разрушено, но всичко е спряло. Тогава изпитваше желание да намери миг на радост навън, желание да бъде просто пасивен зрител на някаква гледка на величие. Не да го създаде, мислеше си, а да го възприеме, не да започне, а да отговори, не да създаде, а да се възхищава. Имам нужда от нещо, за да продължа, мислеше си, защото радостта е горивото на човека.

Затвори очи с лека усмивка на радост и болка — тя винаги е била двигателят на собственото си щастие. Поне веднъж искаше да бъде движена от силата на нечие друго постижение. Както хората в тъмната прерия обичаха да виждат осветените прозорци на преминаващия влак — нейното достижение, гледката на мощ и целенасоченост, която ги успокояваше сред безкрайната празнота и нощ, — така и тя искаше да го усети за момент — кратък поздрав, само един поглед, просто да помаха с ръка и да каже: някой отива някъде…

Тръгна бавно, с ръце в джобовете на палтото, а сянката на нахлупената й шапка пресичаше лицето й. Сградите около нея се издигаха на такава височина, че погледът й не можеше да стигне небето. Мислеше си: построяването на този град е коствало толкова усилия, той трябва да предлага толкова много…

Над вратата на един магазин черната дупка на високоговорител сипеше звуци по улицата. Това бяха звуците на симфоничен концерт, който течеше някъде в града. Те бяха като протяжно безформено стържене, като плат или плът, раздирана безразборно. Пръскаха се без мелодия, без хармония или ритъм, които да ги задържат. Ако музиката беше емоция, а емоцията идваше от мисълта, то това беше писъкът на хаоса, на ирационалното, на безпомощността, на абдикацията на човека от самия него.

Продължи нататък. Спря пред витрината на една книжарница. Там беше изложена пирамида солидни книги с кафеникаво-лилави корици, озаглавени „Вълкът си сменя козината“. „Романът на века“, беше написано на един плакат. „Проникновено проучване на алчността на бизнесмена. Безстрашно разкриване на човешката поквара“.

Мина покрай едно кино. Светлините му закриваха половин пресечка и оставяха само огромна снимка и няколко букви, увиснали в блестящия въздух. Снимката беше на усмихната млада жена, погледът към лицето й пораждаше чувство на досада — сякаш човек я е виждал години наред, дори и да я вижда за пръв път. Надписът гласеше: „… в значимата драма, която дава отговор на големия проблем: трябва ли една жена да каже?“

Мина и покрай вратата на нощен клуб. Една двойка излезе от такси, залитайки. Момичето беше със замаяни очи, потно лице, хермелинова шапка и красива вечерна рокля, която се беше свлякла от едното й рамо като халат на небрежна домакиня и откриваше твърде голяма част от гърдите й, но не в знак на дързост, а на робско безразличие. Придружителят й я направляваше, хванал голата й ръка, лицето му не изразяваше нетърпеливо очакване на романтично приключение, а лукавия вид на момче, излязло, за да пише мръсотии по стените.

Какво се надяваше да открие, мислеше си тя, вървейки. Това бяха нещата, с които хората живееха, формите на техния дух, на културата им, на забавленията им. Не беше виждала нищо друго където и да е, не и от много години насам.

Тя си купи вестник от ъгъла на улицата, на която живееше, и се прибра вкъщи.

Апартаментът й беше двустаен, на върха на един небостъргач. Стъклените стени на ъгловия прозорец на дневната й я караха да изглежда като нос на движещ се кораб, а светлините на града блещукаха като искрици по черните вълни от стомана и камък. Когато запали лампата, дълги триъгълни сенки прорязаха голите стени в геометричната форма на лъчите, разчупени от няколко остри мебели.

Тя стоеше в средата на стаята, сама между небето и града. Имаше само едно нещо, което можеше да й донесе чувството, което искаше да изпита тази вечер, то беше единствената форма на наслада, която беше открила.

Обърна се към грамофона и сложи плоча с музиката на Ричард Хали.

Беше четвъртият концерт, последната творба, която беше написал. Избухването на първите акорди изтри уличните гледки от съзнанието й.

Концертът беше мощен вик на недоволство. Той беше едно НЕ, хвърлено срещу някакъв огромен процес на мъчение, беше отрицание на страданието — отрицание, което съдържаше в себе си агонията на борбата за освобождение. Звуците бяха като глас, който казваше: няма нужда от болка — тогава защо най-лошата болка е запазена за онези, които не приемат подобна нужда? Ние, които владеем любовта и тайната на радостта, на какво наказание бяхме осъдени и от кого? Звуците на мъчението се превърнаха в предизвикателство, изразът на агония стана химн на една далечна мечта, заради която всичко си струваше да се изтърпи, дори и това. Това беше песен на бунта и на отчаяното търсене.

Тя стоеше неподвижно, със затворени очи, и слушаше.

Никой не знаеше какво се е случило с Ричард Хали или защо. Историята на живота му беше като обобщение, написано, за да прокълне величието, като покаже цената, която човек плаща за него. Поредица от години, прекарани в мансарди и мазета, години, които бяха поели сивкавия оттенък на стените, които бяха държали затворен човек, чиято музика преливаше от болезнено ярки цветове.

Сивотата на една борба срещу дългите, неосветени стълбища на евтини квартири, срещу замръзналите тръби, срещу цената на един сандвич в смрадлив деликатесен магазин, срещу лицата на хората, които слушаха музика с празни погледи. Това беше борба без облекчението от насилието, без признанието, че си намерил съзнателен противник, в която трябва да победиш просто една плътна стена, облицована с най-добрата звукоизолация; безразличието, която поглъща удари, акорди и крясъци; мълчаливата битка на един човек, който можеше да придаде на звуците по-голямо красноречие, отколкото те някога са имали — мълчанието на мрак, на самота, на редките нощи, в които някой оркестър свири негова творба, а той гледа в тъмното, знаейки, че душата му се излива във вибриращи, разширяващи се кръгове от радиокула в ефира на града, но няма нито един настроен приемник, на който да я чуят.

„Музиката на Ричард Хали излъчва героизъм. Нашата епоха е надраснала това“, каза един критик. „Музиката на Ричард Хали не е в крак с нашето време. В нея има нотка на възторг. Кой се възторгва в наши дни?“ — беше казал друг.

Животът му беше като обобщение на живота на всеки, чиято награда е бил паметник в някой парк, сто години след момента, в който наградата би имала смисъл — само дето Ричард Хали не умря достатъчно рано. Той доживя да види нощта, която, съгласно общоприетите исторически закони, не трябваше да дочака. Беше на четирийсет и три години във вечерта на премиерата на „Фаетон“ — опера, която беше написал на двайсет и четири. Беше изменил старогръцкия мит според собствените си цели и значение: Фаетон, младият син на Хелиос, който откраднал колесницата на баща си и с дръзката си амбиция се опитал да придвижи слънцето по небето, не умираше както в мита — в операта на Хали Фаетон успяваше. Операта беше показана тогава, преди деветнайсет години, и беше свалена след едно представление, сред дюдюкания и освиркване. В онази нощ Ричард Хали беше обикалял по улиците на града до зори, неуспешно опитвайки се да намери отговор на един въпрос.

В нощта, в която операта беше поставена отново, деветнайсет години по-късно, последните звуци на музиката се сблъскаха със звука на най-мощните овации, чувани някога в сградата на операта. Старите стени не можеха да ги удържат, възторгът избликна през коридорите, по стълбищата, по улиците, чак до момчето, което беше обикаляло тези улици преди деветнайсет години.

Дагни беше сред публиката в тази вечер на овациите. Тя беше една от малкото, които познаваха музиката на Ричард Хали от много по-рано, но никога не беше го виждала. Видя го, докато го избутваха на сцената, видя го да се изправя пред огромната маса размахани ръце и одобрителни лица. Той стоеше неподвижно — висок, измършавял човек с побеляла коса. Не се поклони, не се усмихна, просто стоеше там и гледаше тълпата. Лицето му имаше спокойното, искрено изражение на човек, изправен пред въпрос.

„Музиката на Ричард Хали — написа един критик на следващата сутрин — принадлежи на човечеството. Тя е резултат и израз на величието на народа“. „В живота на Ричард Хали — каза един министър — има вдъхновяващ урок. Той е минал през ужасна борба, но толкова важно ли е това? Правилно и благородно е, че е понасял страдание, неправда, оскърбления от братята си, за да обогати живота им и да ги научи да ценят красотата на великата музика“.

В деня след премиерата Ричард Хали се оттегли.

Не даде обяснение. Просто каза на издателите си, че кариерата му е приключила. Продаде им правата върху творбите си за скромна сума, макар и да знаеше, че хонорарите му сега можеха да му донесат цяло състояние. Тръгна си, без да остави адрес. Това беше преди осем години — никой не го беше виждал оттогава.

Дагни слушаше четвъртия концерт с отметната назад глава и затворени очи. Лежеше полуизпъната на ъгъла на кушетката с отпуснато и спокойно тяло, но напрежението личеше по устните на неподвижното й лице — чувствено изражение, пълно с копнеж.

След малко отвори очи. Забеляза вестника, който беше хвърлила на кушетката. Протегна се за него разсеяно, стараейки се да избегне баналните заглавия. Вестникът падна и се отвори. Тя видя лице, което познаваше, и заглавието на една статия. Побърза да затвори страниците и да ги хвърли настрани.

Беше лицето на Франсиско д’Анкония. Заглавието информираше, че е пристигнал в Ню Йорк. Какво от това, мислеше си. Нямаше да се налага да го вижда. Не беше го виждала от години.

Седеше и гледаше вестника на пода. Не го чети, казваше си, не го поглеждай. Но лицето му, си помисли, не се беше променило.

Как може едно лице да остане същото, при условие, че всичко друго е изчезнало? Щеше й се да не го бяха снимали усмихнат. Тази усмивка не беше на мястото си на страниците на вестника. Това беше усмивката на човек, който е способен да види, да разпознае и да създаде великолепието на съществуването. Това беше подигравателната, предизвикателна усмивка на блестящ интелект.

Не го чети, мислеше си, не сега, не на тази музика — о, не, не на тази музика!

Тя се протегна за вестника и го отвори.

В статията се казваше, че сеньор Франсиско д’Анкония е обещал интервю на пресата в апартамента си в хотел „Уейн-Фолклънд“. Дошъл е в Ню Йорк по две важни причини: една гардеробиерка в „Къб Клуб“ и лебервурстът в деликатесния магазин на Мо на Трето авеню. Нямал какво да каже за предстоящото дело за развод на господин и госпожа Джилбърт Вейл. Госпожа Вейл, необичайно красива жена от благородническо потекло, беше простреляла забележителния си млад съпруг преди няколко месеца, обявявайки публично, че иска да се отърве от него заради любовника си Франсиско д’Анкония. Беше дала на пресата по-дробно описание на тайната си любовна афера, включително и описанието на последната новогодишна нощ, която беше прекарала във вилата на Д’Анкония в Андите. Съпругът й беше оживял от раната и бе започнал дело за развод.

Тя беше завела насрещно дело за половината от милионите на съпруга си, при това с отчет за личния му живот, в сравнение с който, по нейните думи, тя изглеждала невинна.

Всичко това кънтеше по вестниците седмици наред. Но сеньор Д’Анкония нямал какво да каже по този повод, когато репортерите го питали. Питали го дали отрича историята на госпожа Вейл. „Никога не отричам нищо“, отговорил той. Репортерите бяха учудени от внезапното му пристигане в града, смятаха, че няма да иска да бъде там, тъкмо когато предстоеше да избухне един от най-шумните скандали на първите страници на вестниците. Но сгрешиха. Франсиско д’Анкония беше добавил още една причина за пристигането си: „Исках да наблюдавам фарса“ — беше казал той.

Дагни пусна вестника на пода. Седеше наведена, с глава, подпряна на ръцете си. Не мърдаше, но кичурите коса, провиснали до коленете й, потрепваха от време на време.

Великите акорди от музиката на Хали продължаваха, изпълваха стаята, проникваха през стъклата на прозорците и се устремяваха към града. Тя чуваше музиката. Това беше нейното търсене, нейният вик.

Джеймс Тагарт погледна дневната на апартамента си, чудейки се колко е часът, не му се мърдаше, за да търси часовника си.

Седеше на един фотьойл, облечен в смачкана пижама, бос — мързеше го да потърси чехлите си. Светлината от сивото небе в прозорците му причиняваше болка в очите, лепкави от съня. Чувстваше неприятна тежест в главата си, която всеки момент щеше да се превърне в главоболие. Ядосано се чудеше защо се беше довлякъл до дневната. А, да, спомни си — да погледне колко е часът.

Той се изхлузи настрани над облегалката на стола и погледът му попадна върху един часовник на далечна сграда: беше дванайсет и двайсет.

През отворената врата на спалнята чуваше как Бети Поуп си мие зъбите в банята от другата страна. Жартиерите й лежаха на пода до стола, заедно с останалата част от дрехите й; жартиерите бяха бледорозови, със скъсани ластици.

— Побързай най-сетне — сприхаво викна той. — Трябва да се обличам.

Тя не отговори. Беше оставила вратата на банята отворена и той можеше да чуе как си изплаква устата. Защо правя това, мислеше, спомняйки си миналата нощ. Но го мързеше да търси отговор.

Бети Поуп дойде в дневната, изпъвайки гънките на копринения си халат на оранжеви и лилави карета. Изглежда ужасно, мислеше си Тагарт, беше толкова по-добре в костюм за езда на снимките на светските страници във вестниците. Тя беше длъгнесто момиче, само от кости и хлабави стави, които не се движеха гладко. Имаше обикновено лице, лош тен и израз на нагло снизхождение, дължащ се на факта, че принадлежи към едно от най-високопоставените семейства.

— Ама че работа — каза тя без конкретен повод и се протегна. — Джим, къде ти е нокторезачката? Трябва да си изрежа ноктите на краката.

— Не знам. Боли ме глава. Направи го у вас.

— Сутрин не изглеждаш апетитен — безразлично каза тя. — Изглеждаш като охлюв.

— Защо не млъкнеш?

Тя ходеше безцелно из стаята.

— Не искам да се прибирам — каза тя, без да влага някакво чувство. — Мразя сутрините. Още един ден, в който няма да правя нищо. Този следобед съм поканена на чай у Лиз Блейн. Е, добре, може да бъде забавно, защото Лиз е кучка.

Тя вдигна една чаша и глътна изветрелите остатъци от питие.

— Защо не ги накараш да ти поправят климатика? Това място вони.

— Свърши ли с банята? — попита той. — Трябва да се облека. Днес имам важен ангажимент.

— Влизай направо. Нямам нищо против. Ще споделя банята с теб. Мразя да ме карат да бързам.

Докато се бръснеше, я видя да се облича пред отворената врата на банята. Отне й много време, докато си сложи жартиерите, закопчее чорапите и се напъха в не особено елегантен, скъп костюм от туид.

Карираният копринен халат, купен заради реклама в най-популярното модно списание, беше като униформа, която тя знаеше, че се очаква да носи в определени ситуации, и която послушно донасяше за конкретната цел и после захвърляше.

Връзката им беше същата: в нея нямаше страст, желание или истинско удоволствие, дори и чувство на срам. За тях сексуалният акт не беше нито радост, нито грях. Не означаваше нищо. Бяха чували, че мъжете и жените трябва да спят заедно, и го правеха.

— Джим, защо не ме заведеш в арменския ресторант довечера? Обичам шиш кебап.

— Не мога — ядосано отговори той през сапунената пяна на лицето си — Предстои ми тежък ден.

— Защо не го отмениш?

— Кое?

— Всичко.

— Много е важно, скъпа. Имам среща с нашия борд на директорите.

— О, не се надувай с проклетата си железница. Скучно е. Мразя бизнесмените. Тъпи са.

Той не отговори. Тя го погледна лукаво и гласът й придоби по-жизнена нотка, когато каза провлачено:

Джок Бенсън каза, че така или иначе нямаш контрол над фирмата, защото сестра ти управлява целия бизнес.

— Значи така каза, а?

— Мисля, че сестра ти е ужасна. Според мен е отвратително жена да се държи като някой мърляв механик и да се фука наоколо като голям шеф. Толкова е лишено от женственост. За коя се мисли тя всъщност?

Тагарт излезе на прага. Облегна се на касата, вторачен в Бети Поуп. На лицето му играеше усмивка — саркастична и самоуверена. Имаме нещо, което ни свързва, мислеше си.

— Може да ти е интересно да знаеш, скъпа, че ще подложа динена кора на сестра си днес следобед — каза той.

— Нима? — заинтригувано каза тя. — Наистина ли?

— И затова срещата на борда е толкова важна.

— Наистина ли ще я изриташ?

— Не. Не е необходимо, дори не е разумно. Просто ще я поставя на място. Това е шансът, който чаках.

— Имаш нещо за нея ли? Нещо скандално?

— Не, нищо такова. Няма да разбереш. Просто този път отиде твърде далеч, и ще бъде зашлевена. Направила е нещо непростимо, и то без да се посъветва с никого. Това е сериозна обида към мексиканските ни съседи. Когато бордът чуе за това, ще гласува няколко нови правила за оперативния отдел, които ще направят сестра ми малко по-управляема.

— Умен си, Джим — каза тя.

— По-добре да се обличам — звучеше доволен. Обърна се към умивалника и добави весело: — Може би ще те изведа довечера и ще ти поръчам шиш кебап.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и операторът обяви международен разговор с Мексико Сити. Истеричният глас, който се чу по линията, беше на политическата му връзка в Мексико.

— Нищо не можах да направя, Джим — хлипаше той. — Нищо не можах да направя! Не ни предупредиха, кълна се в Бога, никой не подозираше, никой не разбра какво става, направих най-доброто, което можах, не можеш да ме обвиняваш, Джим, беше като гръм от ясно небе! Декретът дойде тази сутрин, преди пет минути, нахвърлиха ни просто така, без никакво предупреждение! Правителството на Народна република Мексико национализира мините и железопътната линия „Сан Себастиан“!

* * *

— … така че мога да уверя господата от борда, че няма причини за паника. Събитието от тази сутрин е неприятно, но аз съм напълно уверен, въз основа на познанията си за вътрешните процеси, оформящи нашата външна политика във Вашингтон, че нашето правителство ще постигне разумна договорка с правителството на Мексиканската народна република, и че ние ще получим пълно и справедливо обезщетение за собствеността си.

Джеймс Тагарт стоеше до дългата маса и говореше пред борда на директорите. Гласът му беше отмерен и монотонен. Внушаваше безопасност.

— Радвам се да докладвам, че все пак предвидих възможността за такова развитие на събитията и взех всички предпазни мерки, за да защитя интересите на „Тагарт Трансконтинентал“. Преди няколко месеца инструктирах оперативния отдел да ореже разписанието по линията „Сан Себастиан“ до един влак на ден, да отстрани от нея най-добрата ни двигателна сила и подвижен състав, както и цялото оборудване, което може да се премести. Мексиканското правителство успя да си присвои само няколко дървени вагона и един изключително стар локомотив. Решението ми спести на компанията милиони долари — ще накарам да изчислят точните цифри и ще ви ги изпратя. Все пак смятам, че трябва да удовлетворим очакванията на нашите акционери, че тези, които са поели най-голямата отговорност за този риск, сега трябва да понесат последствията за своята немарливост. Във връзка с това предлагам да поискаме оставката на господин Кларънс Едингтън, нашият икономически консултант, който препоръча изграждането на линията „Сан Себастиан“, както и на господин Джуълс Мот, нашият представител в Мексико Сити.

Мъжете седяха около масата и слушаха. Те не мислеха за това, което ще трябва да направят, а за нещата, които трябва да кажат на хората, които представляваха. Речта на Тагарт им даде всичко необходимо.

* * *

Когато Тагарт се върна в кабинета си, Орън Бойл го чакаше. Веднага щом останаха сами, изражението на Тагарт се промени.

Той отпаднало се облегна на бюрото си, с отпуснато и бяло лице.

— Е? — попита той.

Бойл безпомощно разтвори ръце.

— Проверих, Джим — каза той. — Всичко е вярно: Д’Анкония е изгубил петнайсет милиона долара от собствените си пари в тези мини. Не е имало нищо съмнително в това, не е изиграл никакъв трик, заложил е собствени пари и сега ги изгуби.

— И какво се кани да направи по въпроса?

— Това вече не знам. Никой не знае.

— Няма да се остави да го оберат, нали? Твърде умен е за това. Трябва да има някой скрит коз.

— Искрено се надявам.

— Надхитрял е някои от най-сложните комбинации на мангизлиите в целия свят. Нима ще се остави няколко чернилки-политици да го прецакат с някакъв си декрет? Трябва да има нещо срещу тях и тъкмо той ще има последната дума, а ние трябва да сме сигурни, че ще бъдем част от това!

— От теб зависи, Джим. Ти си негов приятел.

— Глупости, приятел! Мразя го и в червата.

Той натисна бутона за секретаря си. Онзи влезе несигурно, с нещастен вид, беше млад човек, вече не чак толкова млад, с безкръвно лице и отработени маниери на благовъзпитана бедност.

— Уреди ли ми среща с Франсиско д’Анкония? — отсече Тагарт.

— Не, сър.

— По дяволите, нали ти казах да се обадиш на…

— Не успях, сър. Опитах.

— Ами опитай пак.

— Искам да кажа, че не успях да уговоря среща, господин Тагарт.

— Защо не?

— Той я отклони.

— Искаш да кажеш, че е отказал да ме види?

— Да, сър, точно това искам да кажа.

— И няма да се срещне с мен?

— Не, сър, няма.

— Лично ли говори с него?

— Не, сър, говорих със секретаря му.

— Какво ти каза той? Кажи ми какво ти каза?

Младият човек се поколеба и придоби още по-нещастен вид.

— Какво каза?

— Каза, че сеньор Д’Анкония е казал, че го отегчавате, господин Тагарт.

* * *

Предложението, което приеха, беше познато като правилото „Гарван гарвана око не вади“. Докато го гласуваха, членовете на Националното сдружение на железниците седяха в голяма зала, под гаснещия мрак на късната есенна вечер и не се поглеждаха един друг.

Националното сдружение на железниците беше организация, учредена, както се твърдеше, за да защити благоденствието на националната железопътна индустрия. Това трябваше да се постигне чрез развитието на методи за сътрудничество за общи цели — това пък следваше да се постигне чрез гаранцията на всеки член, че ще подчини собствените си интереси на тези на индустрията като цяло. А интересите на индустрията като цяло трябваше да се определят от мажоритарен вот, като всеки член беше задължен да приложи всяко решение, взето от мнозинството.

— Членовете на една и съща професия или индустрия трябва да се поддържат — казваха организаторите на сдружението. — Ние имаме едни и същи проблеми, едни и същи интереси, едни и същи врагове. Хабим енергията си да се борим помежду си, вместо да създадем общ фронт пред света. Можем да растем и да просперираме заедно, ако обединим усилията си.

— Против кого се организира това сдружение? — беше попитал един скептик. А отговорът беше:

— Ами срещу никого. Но ако искате да го разглеждате така, то е срещу доставчиците или производителите, или срещу всеки, който се опита да се възползва от нас. Срещу кого се организира всеки съюз?

— Точно това се чудя и аз — беше казал скептикът.

Когато правилото „Гарван гарвана око не вади“ беше предложено за гласуване на пленума на Националното сдружение на железниците на годишната му среща, това беше първото му публично споменаване. Но всички членове бяха чували за него — то дълго беше обсъждано в неофициални разговори, особено настоятелно през последните няколко месеца. Мъжете, които седяха в голямата зала, бяха президентите на железопътните компании. Те не харесваха правилото — надявали се бяха, че то никога няма да бъде предложено.

Но когато беше предложено, те гласуваха за него.

Нито една железница не беше спомената поименно в речите, които предшестваха гласуването. Речите се занимаваха само с общественото благо. Казваше се, че докато общественото благо е застрашено от недостиг на транспорт, компаниите се унищожават една друга с жестока конкуренция, по правилото „голямата риба изяжда малката“. Докато съществуват неразвити райони, където железопътните услуги са били преустановени, съществуват и обширни региони, където две или повече железопътни компании се конкурират за трафик, който едва ли е достатъчен и за една. Говореше се, че има огромни възможности за по-новите железници в неразвитите райони. Макар и да е вярно, че такива места предлагат малко икономически стимули в момента, една железопътна компания с обществен дълг ще се заеме с това да предлага транспорт на борещите се жители, тъй като основната цел на железницата е, служба на обществото, а не печалба.

След това казаха, че големите, утвърдени железопътни системи са жизненоважни за общественото благо и че рухването на една от тях ще бъде национална катастрофа, и че ако една такава система случайно понесе съкрушителна загуба в опит да допринесе за международното разбирателство, тя има право на помощ от обществото, за да преживее удара.

Нито една компания не беше спомената по име. Но когато председателят на събранието вдигна ръка като тържествен сигнал, че трябва да гласуват, всички погледнаха към Дан Конъуей, президентът на „Финикс-Дюранго“.

Имаше само петима несъгласни, които гласуваха „против“. Но все пак когато председателят извести, че мярката е приета, нямаше радост, нямаше звуци на одобрение, нямаше движение — само тежка тишина.

До последната минута всеки един от тях се беше надявал, че някой ще им спести всичко това.

Правилото „Гарван гарвана око не вади“ беше описано като мярка на „доброволна саморегулация“, целяща „да окаже подкрепа“ на законите, гласувани отдавна от законодателното събрание на страната. Правилото гласеше, че членовете на Националното сдружение на железниците нямат право да прилагат практики, определяни като „разрушителна конкуренция“; че в обявените за ограничени райони може да действа само една железопътна компания; че в такива райони старшинството принадлежи на най-старата компания, която в момента оперира там, а новодошлите, които нечестно са посегнали на нейната територия, трябва да прекратят дейността си до девет месеца, след като получат нареждане за това; че Изпълнителният комитет на Националното сдружение на железниците има власт да реши по собствено усмотрение кои региони да бъдат обявени за ограничени.

Когато събранието приключи, мъжете побързаха да си тръгнат. Нямаше лични разговори, нямаше приятелско мотаене. Голямата зала се опразни необичайно бързо. Никой не говори с Дан Конъуей, никой дори не го погледна.

В преддверието на сградата Джеймс Тагарт срещна Орън Бойл. Не бяха си уговаряли среща, но Тагарт видя силуета на тромава фигура до мраморната стена и разбра кой е, още преди да е видял лицето. Приближиха се един към друг и Бойл каза с усмивка, по-малко успокояваща от обикновено:

— Аз си свърших работата. Сега е твой ред, Джими.

— Не трябваше да идваш тук. Защо го направи? — кисело каза Тагарт.

— Просто за да се позабавлявам — каза Бойл.

Дан Конъуей седеше сам сред редовете празни седалки. Беше още там, когато чистачката дойде, за да почисти залата. Когато му извика, той послушно стана и бавно тръгна към вратата. Минавайки покрай нея в коридора, той бръкна в джоба си и й подаде банкнота от пет долара — мълчаливо, смирено, без да я гледа в лицето. Сякаш не знаеше какво прави — действаше така, сякаш мисли, че е на място, на което щедростта изисква да дадеш бакшиш, преди да си тръгнеш.

Дагни беше още на бюрото си, когато вратата на кабинета й се отвори с трясък и Джеймс Тагарт нахлу вътре. За първи път влизаше така. Лицето му беше възбудено.

Не беше го виждала от национализацията на линията „Сан Себастиан“. Той не се беше опитал да го обсъди с нея, а тя не беше казала нищо. Правотата й беше толкова красноречива, мислеше си, че коментарите бяха излишни. Едно чувство, което беше отчасти възпитание, отчасти милост, й беше попречило да изкаже пред него заключението, което трябва да се извади от събитията. Имаше едно-единствено справедливо заключение, до което той трябваше да стигне. Беше чула за речта му пред борда на директорите. Беше потръпнала, презрително развеселена — ако беше в негов интерес, какъвто и да беше този интерес, да си присвоява нейните достижения, то тогава, в името на собствената си полза, ако не за друго, щеше да я остави да работи на спокойствие от сега нататък.

— Значи мислиш, че ти си единствената, която прави нещо за тази компания?

Тя го погледна изненадано. Гласът му беше писклив, той стоеше пред бюрото й, напрегнат и развълнуван.

— Значи мислиш, че съм разрушил компанията, така ли? — изписка той. — И че сега ти си единствената, която може да ни спаси? Мислиш, че не мога да компенсирам мексиканските загуби?

Тя попита бавно:

— Какво искаш да кажеш?

— Имам новини за теб. Помниш ли предложението „Гарван гарвана око не вади“ на железопътното сдружение, за което ти казах преди няколко месеца? Ти не хареса идеята. Изобщо не я хареса.

— Спомням си. Какво за него?

— Приеха го.

— Какво приеха?

— Правилото „Гарван гарвана око не вади“. Преди няколко минути. На събранието. След девет месеца няма да има железопътна компания „Финикс-Дюранго“ в Колорадо!

Един стъклен пепелник се разби в пода, когато тя скочи на крака.

— Долни копелета!

Той стоеше неподвижно. И се усмихваше.

Тя знаеше, че трепери, открита пред него, беззащитна, и че това е гледка, на която той се наслаждава, но нямаше значение. После видя усмивката му — и внезапно заслепилият я гняв изчезна. Не чувстваше нищо. Изучаваше усмивката със студено, безразлично любопитство.

Те стояха един срещу друг. Той изглеждаше така, сякаш за пръв път не се страхува от нея. Злорадстваше. За него събитието беше много повече от унищожаването на конкурент. То не беше победа над Дан Конъуей, а над нея. Тя не знаеше защо или по какъв начин, но беше сигурна, че той знае. За един кратък момент си помисли, че у Джеймс Тагарт и в това, което го кара да се усмихва, има някаква тайна, за която тя никога не е подозирала, и че е жизненоважно да се научи да я разбира. Но мисълта проблесна и изчезна.

Тя се втурна към вратата на гардероба и сграбчи палтото си.

— Къде отиваш? — гласът на Тагарт беше се снижил. Звучеше разочарован и леко притеснен. Тя не отговори и изскочи от кабинета.

* * *

— Дан, трябва да се бориш с тях. Аз ще ти помогна. Ще се боря за теб с всичко, което имам.

Дан Конъуей поклати глава. Той седеше на бюрото си, пред него имаше празен, избледнял лист попивателна хартия и една слаба лампа в ъгъла на стаята. Дагни се беше втурнала направо към градската кантора на „Финикс-Дюранго“. Конъуей беше там и още седеше така, както го беше заварила. Беше се усмихнал при влизането й и беше казал с мек, безжизнен глас:

— Смешно, помислих си, че ще дойдеш.

Не се познаваха добре, но се бяха срещали няколко пъти в Колорадо.

— Не — каза той — няма полза.

Искаш да кажеш, че е заради споразумението със сдружението, което си подписал? Няма да издържи. Това си е чиста експроприация. Никой съд няма да го приеме. И ако Джим се опита да се скрие зад обичайния лозунг на мародерите за „общественото благо“, аз ще свидетелствам под клетва, че „Тагарт Трансконтинентал“ не може да поеме целия трафик в Колорадо. И ако някой съд вземе решение срещу теб, можеш да обжалваш и да продължиш да обжалваш още десет години.

— Да — каза той — бих могъл… Не съм сигурен, че ще спечеля, но мога да опитам и да се вкопча в железницата още няколко месеца, но… Не, не мисля за законовите положения, така или иначе. Не е това.

— А какво е тогава?

— Не искам да се боря, Дагни.

Тя го погледна невярващо. Беше сигурна, че той никога не е произнасял подобна фраза преди, а човек не може да се промени напълно на тази възраст.

Дан Конъуей наближаваше петдесетте. Имаше квадратно, безстрастно, упорито лице на корав транспортен инженер, не толкова на президент на компания — лице на боец, с млада, загоряла кожа и побеляваща коса. Беше станал собственик на нестабилна малка железница в Аризона, чиито нетни приходи бяха по-малки от тези на успешна бакалия, и я беше превърнал в най-добрата железопътна компания на Югозапада. Говореше малко, рядко четеше книги и никога не беше ходил в колеж. Цялата сфера на човешките стремежи, с едно изключение, го оставяше напълно безразличен — нямаше допир с онова, което хората наричаха култура. Но разбираше от железници.

— Защо не искаш да се бориш?

— Защото имаха право да го сторят.

— Дан — попита тя, — да не си се побъркал?

— Никога не съм се отричал от думите си — безразлично каза той. — Не ме интересува какво ще реши съдът. Обещах да се подчиня на мнозинството. Трябва да се подчиня.

— Очакваше ли мнозинството да ти причини това?

— Не.

По безстрастното му лице премина лека конвулсия. Той говореше тихо, без да я поглежда. Все още го изпълваше безпомощно учудване.

— Не, не го очаквах. Слушах ги да говорят за това повече от година, но не вярвах. Дори когато гласуваха, не вярвах.

— Какво очакваше?

— Мислех си… Те казваха, че всички ние трябва да защитим общото благо. Мислех, че това, което съм направил в Колорадо, е добро. Добро за всички.

Проклет глупак! Не виждаш ли, че онова, за което те наказват, е тъкмо, че е било добро?

Той поклати глава.

— Не го разбирам — каза. — Но не виждам изход.

— Значи си им обещал да се самоунищожиш?

— Изглежда няма избор за когото и да е от нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Дагни, целият свят е в ужасно положение в момента. Не знам какво не е наред, но нещо е много сбъркано. Хората трябва да се обединят, за да намерят изход. Но кой трябва да решава по кой път да поемем, ако не мнозинството? Предполагам, че това е единственият честен метод за решаване, не виждам друг. Предполагам, че някой трябва да бъде пожертван. Ако е станало така, че това да съм аз, нямам право да се оплаквам. Правото е на тяхна страна. Хората трябва да се обединяват.

Тя се опита да говори спокойно. Трепереше от гняв.

— Ако това е цената на обединението, проклета да съм, ако искам да живея на същата земя с което и да е човешко същество! Ако останалите могат да оцелеят само ако ни разрушат, то защо трябва ние да искаме изобщо да оцеляват? Нищо не може да оправдае саможертвата. Нищо не може да им даде правото да превръщат хората в жертвени животни. Нищо не може да направи морално унищожението на най-добрите. Човек не може да бъде наказван, защото е добър. Не може способността му да се приравнява с престъпление. Ако това е правилно, по-добре да започнем да се избиваме, защото няма никаква правда в целия свят!

Той не отговори. Гледаше я безпомощно.

— Ако светът е такъв, как можем да живеем в него? — попита тя.

— Не знам — въздъхна той.

— Дан, наистина ли мислиш, че е справедливо? Съвсем искрено, дълбоко в себе си, мислиш ли, че е справедливо?

Той затвори очи.

— Не — каза. После я погледна и тя забеляза за пръв път измъчените му очи. — Точно това се опитвам да разбера, докато седя тук. Знам, че трябва да мисля, че е правилно — но не мога. Сякаш езикът ми не може да се обърне и да го каже. Продължавам да виждам всяка траверса по линията, всеки семафор, всеки мост, всяка нощ, която съм будувал, докато…

Главата му рухна върху ръцете.

Господи, толкова е несправедливо!

— Дан — каза тя през зъби, — бори се.

Той вдигна глава. Очите му бяха празни.

— Не — каза той. — Няма да е правилно — аз съм просто себичен.

— Да върви по дяволите тая гнила глупост! Не си на това ниво!

— Не знам… — гласът му беше много уморен. Седя тук и се опитвам да мисля за това… Вече не знам кое е правилно.

И добави:

— Не мисля, че ми пука.

Тя разбра изведнъж, че всички по-нататъшни думи са безполезни и че Дан Конъуей никога няма отново да е човек на действието. Не знаеше защо е толкова сигурна. Каза с почуда:

— Никога не си се отказвал от битка преди.

— Сигурно е така… — говореше с тихо, безразлично учудване. — Борил съм се с бури и течения, със свлачища и пукнатини в релсите… Знам как да го правя и ми харесва… Но тази битка е такава, че не мога да я водя.

— Защо?

— Не знам. Кой знае защо светът е такъв? Кой е Джон Голт?

Тя трепна.

— Тогава какво ще правиш?

— Не знам…

— Тоест… — тя спря. Той знаеше какво иска да каже.

— Е, винаги има нещо за правене.

Говореше неубедено.

— Предполагам, че ще обявят ограничения само върху Колорадо и Ню Мексико. Все още имам линията в Аризона.

И добави:

— Също като преди двайсет години… Поне ще се занимавам с нещо. Започвам да се уморявам, Дагни. Нямах време да го забележа, но май е така.

Тя не можа да каже нищо.

Няма да построя линия върху неразвитите им райони — каза той със същия безразличен глас. — Това се опитаха да ми пробутат като утешителна награда, но мисля, че са само приказки. Не можеш да построиш линия на място, където на стотици мили има само неколцина фермери, които не отглеждат достатъчно, дори за да се изхранват. Можеш да построиш линия и да направиш така, че да се изплаща. Ако ти не го направиш, кой ще може?

За мен няма смисъл. Просто не знаеха какво говорят.

— Да вървят по дяволите неразвитите им райони! Аз мисля за теб.

Трябваше да го каже.

— Какво ще правиш със себе си?

— Не знам… Е, има много неща, за които не съм имал време. Риболов например. Винаги съм обичал риболова. Може би ще започна да чета книги, винаги съм искал. Предполагам, че ще я карам по-спокойно. Сигурно ще ида за риба. В Аризона има няколко местенца, където е тихо и спокойно и няма хора на няколко мили наоколо…

Той я погледна и добави:

— Забрави. Защо трябва да се притесняваш за мен?

— Не е само за теб, а… Дан — изведнъж каза тя, — надявам се знаеш, че исках да ти помогна да се бориш не заради самия теб.

Той се усмихна — беше лека, приятелска усмивка.

— Знам — каза.

— Не е от състрадание, или жал, или друга подобна грозна причина. Виж, исках да те предизвикам на битката на живота ти в Колорадо. Възнамерявах да се намеся в бизнеса ти, да те притисна до стената и дори да те изритам, ако се налага.

Той се засмя леко — това беше знак на одобрение.

— Никак нямаше да ти е лесно — каза той.

— Само дето не смятах, че ще е необходимо. Мислех, че има достатъчно място за двама ни.

— Да — каза той. — Имаше.

— И все пак, ако откриех, че няма, щях да се боря с теб, и ако можех да направя линията си по-добра от твоята, щях да те унищожа и да не ми пука какво е станало с теб. Но това… Дан, не мисля, че искам да се занимавам с нашата линия „Рио Норте“ точно сега. Аз… За Бога, Дан, не искам да бъда мародер!

Той я изгледа мълчаливо за момент. Беше странен поглед, сякаш от голямо разстояние. После каза меко:

— Трябваше да се родиш преди стотина години, хлапе. Тогава щеше да имаш шанс.

— Да върви по дяволите. Възнамерявам сама да си създам шанс.

— Това възнамерявах и аз на твоите години.

— И си успял.

— Нима?

Тя стоеше неподвижно, внезапно вкаменена. Той се изправи и каза рязко, сякаш издаваше заповед:

— По-добре се погрижи за тази твоя линия „Рио Норте“, и то бързо. Подготви я, преди да се изнеса, защото ако не го направиш, това ще бъде краят на Елис Уайът и на другите там, а те са най-добрите, останали в страната. Не можеш да позволиш това да се случи. Вече всичко лежи на твоите рамене. Няма смисъл да се опитваш да обясняваш на брат си, че ще бъде много по-трудно за теб там, без мен като конкурент. Но ние двамата го знаем. Така че действай. Каквото и да направиш, няма да си мародер. Няма мародер, който да е в състояние да управлява железопътна компания в тази част от страната и да остане задълго. Каквото и да направиш там, ще си го спечелила. Въшки като брат ти така или иначе нямат значение. Сега всичко зависи от теб.

Тя седеше и го гледаше, чудейки се какво е победило такъв мъж — знаеше, че не е Джеймс Тагарт. Видя, че я гледа, сякаш се бореше със своите собствени въпроси. После той се усмихна и тя не искаше да повярва, че усмивката му изразява тъга и състрадание.

— По-добре не ме жали — каза той. — Мисля, че на теб ти предстоят по-тежки времена. И мисля, че ще ти е по-трудно, отколкото на мен.

* * *

Тя се беше обадила във фабриката и си беше уредила среща С Ханк Риърдън за същия следобед. Тъкмо беше окачила слушалката и се навеждаше над картите на линията „Рио Норте“, разтворени на бюрото й, когато вратата се отвори. Дагни вдигна изненадано поглед — не очакваше вратата на кабинета й да се отваря без предизвестие.

Мъжът, който влезе, беше непознат. Беше млад, висок и нещо в него намекваше за насилие, макар че тя не можеше да каже какво е, защото първата му отличителна черта, която човек забелязваше, беше самоконтролът му, който изглеждаше почти безочлив. Той имаше тъмни очи, рошава коса, а дрехите му бяха скъпи, но износени, сякаш не се интересуваше или не обръщаше внимание какво точно носи.

— Елис Уайът — предостави се той.

Тя неволно скочи на крака. Разбра защо никой не е успял да го спре във външните офиси.

— Седнете, господин Уайът — каза с усмивка тя.

— Няма да бъде необходимо — той не се усмихна. — Не водя дълги разговори.

Бавно, съзнателно контролирайки се, тя седна и се облегна назад, без да сваля поглед от него.

— Е? — попита тя.

— Дойдох да ви видя, защото разбирам, че вие сте единственият човек с мозък в тая прогнила дружинка.

— Какво мога да направя за вас?

— Можете да чуете ултиматума ми — той говореше отчетливо, придавайки необичайна яснота на всяка сричка. — Очаквам след девет месеца „Тагарт Трансконтинентал“ да има влакове в Колорадо с оглед на изискванията на моя бизнес. Ако долният номер, който скроихте на „Финикс-Дюранго“, е бил с цел да ви спести необходимостта от усилия, ви уведомявам, че няма да се измъкнете. Не ви потърсих, когато не можехте да ми предоставите услугата, от която имах нужда. Намерих човек, който можеше. Сега искате да ме накарате да правя бизнес с вас. Очаквате да диктувате условията, като не ми оставите избор. Очаквате да снижа бизнеса си до нивото на вашата некомпетентност. Искам да ви кажа, че сте си направили погрешно сметката!

Тя каза бавно и с усилие:

— Да ви кажа ли какво възнамерявам да направя с нашите услуги в Колорадо?

— Не. Не ме интересува обсъждането на никакви намерения. Очаквам транспорт. Какво ще направите, за да го предоставите, и как ще го направите, си е ваш проблем, а не мой. Просто ви предупреждавам. Тези, които искат да работят с мен, трябва да го правят по моите условия или изобщо да не го правят. Не мога да се съобразявам с вашата некомпетентност. Ако очаквате да печелите пари, прекарвайки петрола, който произвеждам — трябва да сте толкова добри във вашия бизнес, колкото съм аз в моя. Искам това да бъде ясно.

Тя каза спокойно:

— Ясно е.

— Няма да губя време да ви доказвам, че е по-добре да приемете ултиматума ми на сериозно. Ако сте достатъчно интелигентна, за да накарате тази изгнила организация изобщо да работи, значи имате ум да го прецените и сама. И двамата знаем, че ако „Тагарт Трансконтинентал“ пуска влакове в Колорадо както преди пет години, ще ме разори. Знам, че точно това се опитвате да направите. Очаквате да се храните от мен, докато можете, а след това да намерите друг труп, който да изсмучете, след като свършите с мен. Това е политиката на по-голямата част от човечеството днес. Така че ето какъв е моят ултиматум: сега е във ваша власт да ме унищожите — аз може и да се наложи да си тръгна, но ако го направя, ще завлека всички ви със себе си.

Някъде вътре в нея, под вцепенението, което я държеше неподвижна, докато поемаше ударите, чувстваше малка болка — гореща, сякаш от опарване. Тя искаше да му каже за годините, които е прекарала в търсене на хора като него, с които да работи; искаше да му каже, че неговите врагове са и нейни, че води същата битка; искаше да му изкрещи: не съм една от тях! Но знаеше, че не може да го направи. Носеше отговорност за „Тагарт Трансконтинентал“ и за всичко, направено в нейно име, нямаше право да се оправдава.

Седеше изправена и погледът й беше също толкова твърд и открит, колкото и неговият. Отговори с равен тон:

— Ще получите транспорта, от който имате нужда, господин Уайът.

Видя как сянка от удивление пробяга по лицето му — това не беше поведението или отговорът, които беше очаквал. Може би най-много го беше удивило онова, което тя не каза: че не се защити, не се извини. Той я изгледа мълчаливо за момент. Сетне каза с по-мек глас:

— Добре. Благодаря. Приятен ден.

Тя кимна. Той се поклони и напусна кабинета.

* * *

— Такова е положението, Ханк. Работих с почти невъзможно разписание, за да завърша линията „Рио Норте“ за дванайсет месеца. Сега трябва да го направя за девет. Щеше да ни направиш релсите в рамките на една година. Можеш ли да ни ги дадеш за девет месеца? Ако въобще е възможно да се направи, направи го. Ако не — аз ще трябва да намеря някакъв друг начин да я завърша.

Риърдън седеше зад бюрото си. Студените му сини очи бяха като два хоризонтални прореза през сухите плоскости на лицето му — те останаха хоризонтални, невъзмутимо притворени. Той каза ясно и безстрастно:

— Ще го направя.

Дагни се облегна назад. Краткото изречение беше шок. Не беше просто облекчение, а внезапното разбиране, че не беше необходимо нищо друго, за да гарантира, че ще бъде свършено, нямаше нужда от доказателства, от въпроси, от обяснения, един такъв сложен проблем можеше спокойно да се осланя на няколко срички, произнесени от човек, който знае какво казва.

— Не ми показвай, че си облекчена — гласът му беше подигравателен. — Не толкова очевидно.

Присвитите му очи я наблюдаваха със загадъчна усмивка.

— Мога да си помисля, че държа „Тагарт Трансконтинентал“ в ръцете си.

— Така или иначе го знаеш.

— Така е. И възнамерявам да те накарам да платиш за това.

— Готова съм. Колко?

— Двайсет долара допълнително за тон за остатъка от поръчката, доставян от днес нататък.

— Рязко повишение, Ханк. Това ли е най-добрата цена, която можеш да ми дадеш?

— Не. Но това е цената, която ще получа. Можех да поискам два пъти повече и ти пак да платиш.

— Да, щях да платя. И наистина можеше да поискаш. Но няма.

— Защо не?

— Защото имаш нужда от това да построя линията „Рио Норте“. Тя ще е първата ти витрина за риърдънов метал.

Той се подсмихна.

— Точно така. Обичам да работя с хора, които нямат илюзии за това, че ще получават услуги.

Знаеш ли от какво се почувствах облекчена, когато реши да се възползваш?

— От какво?

— От това, че поне веднъж си имам работа с някого, който не претендира, че ми прави услуги.

Усмивката му вече имаше определен оттенък — беше на радост.

— Винаги играеш открито, нали? — попита той.

— Никога не съм те виждала да правиш обратното.

— Мислех си, че съм единственият, който може да си го позволи.

— Поне откъм това не съм фалирала, Ханк.

— Аз пък мисля, че ще те разоря някой ден — тъкмо откъм това.

— Защо?

— Винаги съм искал.

— Нямаш ли достатъчно страхливци около себе си?

— Точно затова ще ми е приятно да опитам — защото ти си единственото изключение. Значи смяташ, че е правилно да изстискам всяка стотинка печалба, която мога, от твоя спешен случай?

— Разбира се. Не съм глупачка. Не мисля, че си в бизнеса за мое удобство.

— Не ти ли се иска да бях?

— Не съм муфтаджийка, Ханк.

— Няма ли да ти е трудно да платиш?

— Това е мой проблем, а не твой. Искам тези релси.

— Срещу двайсет долара допълнително за тон?

— Добре, Ханк.

— Добре. Ще получиш релсите. Може и да получа огромна печалба — или „Тагарт Трансконтинентал“ да фалира, преди да я събера.

Тя каза без усмивка:

— Ако не построя линията за девет месеца, „Тагарт Трансконтинентал“ ще фалира.

— Няма, докато ти управляваш.

Когато не се усмихваше, лицето му изглеждаше безжизнено, само очите му оставаха живи, дейни, със студена, блестяща яснота на възприятието. Но какво точно усещаше от нещата, които възприемаше, не беше позволено никому да знае, мислеше си тя, може би и на самия него.

— Направили са всичко, което са могли, за да ти затруднят живота, нали? — каза той.

— Да. Разчитах на Колорадо да спаси системата на Тагарт. Сега от мен зависи да спасявам Колорадо. След девет месеца Дан Конъуей ще затвори линията си. Ако моята не е готова, няма да има смисъл да се довършва. Не можем да оставим тези хора дори и за ден без транспорт, а да не говорим за седмица или месец. При скоростта, с която се разрастват, не можеш да ги спреш на място и след това да очакваш да продължат. Това е все едно да удариш спирачките на локомотив, който се движи с двеста мили в час.

— Знам.

— Мога да управлявам добра железопътна компания. Не мога да я управлявам из континент, пълен с ратаи, които не могат дори ряпа да отгледат както трябва. Трябват ми хора като Елис Уайът, които да произвеждат нещо, с което да пълнят влаковете ми. Така че трябва да им дам влакове и релси след девет месеца, дори и ако трябва да завлека всички ни в ада, за да го направя!

Той се усмихна развеселен.

— Взимаш го наистина навътре, нали?

— А нима ти не го взимаш?

Той не отговори, а задържа усмивката си.

— Теб не те ли интересува? — почти ядосано попита тя.

— Не.

— Значи не разбираш какво означава това?

— Разбирам, че ще ти доставя релсите, а ти ще положиш линията за девет месеца.

Тя се усмихна, успокоена, уморено и малко виновно.

— Да. Знам, че ще стане така. Мисля, че е безполезно да се ядосвам на хора като Джим и неговите приятели. Нямаме време за това. Първо трябва да поправя онова, което те са сторили. После… — тя спря, чудейки се, после разтърси глава и изправи рамене, — после те няма да имат никакво значение.

— Точно така. Няма. Когато чух за тая работа с „Гарван гарвана око не вади“, направо ми се повдигна. Но не се тревожи за проклетите копелета.

Последните две думи прозвучаха шокиращо грубо, защото лицето и гласът му останаха спокойни.

— Ти и аз винаги ще сме тук, за да спасим страната от последствията от техните действия.

Той стана и продължи, крачейки из кабинета:

— Колорадо няма да спре. Ти ще го изведеш нагоре. После Дан Конъуей ще се върне, както и други. Цялата тази лудост е само временна. Не може да трае дълго. Безумна е и сама ще се унищожи. Ти и аз ще трябва просто да поработим малко повече за известно време, това е всичко.

Тя гледаше високата му фигура да се движи из кабинета. Той му беше като по мярка — съдържаше единствено няколкото мебели, които му трябваха, грубо опростени до основното си предназначение и изключително скъпи заради качеството на материалите и умелия дизайн.

Стаята изглеждаше като двигател — двигател, поставен в стъклена кутия от широки прозорци. Но тя забеляза един удивителен детайл: нефритена ваза, поставена върху един шкаф с папки. Вазата беше солиден, тъмнозелен камък, изваян, с чисти повърхности — плавните й извивки предизвикваха неустоимо желание човек да я докосне. Изглеждаше удивително в този офис, несъвместима със суровостта на останалите предмети — тя беше полъх на чувственост.

— Колорадо е невероятно място — каза той. — Ще бъде най-великото в страната. Не си сигурна дали ме е грижа за него? Този щат става един от най-добрите ми клиенти, както би трябвало да знаеш, ако четеш докладите за товарния си трафик.

— Знам. Чета ги.

— Мислех си да построя фабрика там след няколко години. Да им спестя разходите им за транспорт — той я погледна. — Няма да превозиш огромно количество стомана, ако го направя.

— Давай. Ще се радвам да транспортирам доставките ти, стоките за работниците ти и товара на фабриките, които ще те последват там — и може би няма да имам време да забележа, че съм изгубила стоманата ти… На какво се смееш?

— Прекрасно е.

— Кое?

— Това, че не реагираш като всички останали в наши дни.

— Все пак трябва да призная, че в момента ти си най-важният клиент на „Тагарт Трансконтинентал“.

Не мислиш ли, че го знам?

— Така че не разбирам защо Джим… — тя спря.

— … с всички сили се опитва да навреди на бизнеса ми? Защото брат ти Джим е глупак.

— Такъв е. Но има и нещо повече. В това има нещо по-лошо от глупостта.

— Не си губи времето да се опитваш да го разбереш. Остави го да плюе. Той не е опасен за никого. Хора като Джим Тагарт просто объркват света.

— Предполагам.

— Между другото, какво щеше да правиш, ако бях казал, че не мога да доставя релсите ти по-рано?

— Щях да изтръгна резервни коловози или да затворя някое разклонение, което и да е разклонение, и щях да използвам релсите, за да завърша „Рио Норте“ навреме.

Той се засмя.

— Ето защо не се тревожа за „Тагарт Трансконтинентал“. Но няма да ти се наложи да вадиш релси от стари коловози. Не и докато съм в бизнеса.

Тя си помисли изведнъж, че е бъркала за липсата на емоции у него — скритият нюанс в гласа му беше радостен. Разбра, че винаги е чувствала облекчение и спокойствие в негово присъствие, и знаеше, че и той се чувства така. Той беше единственият мъж, когото познаваше, с когото можеше да говори без напрежение или усилие. Това, мислеше си тя, е разум, който уважавам, противник, срещу когото си струва да се изправиш. И все пак помежду им имаше странно чувство на дистанция, чувството за затворена врата — в поведението му имаше нещо хладно, нещо вътре в него, което не можеше да бъде достигнато.

Той беше спрял до прозореца. Остана там за момент, гледайки навън.

— Знаеш ли, че първата пратка релси пристига при теб днес? — попита той. — Разбира се, че знаеш. Ела тук.

Тя се приближи до него. Той мълчаливо посочи с пръст. Някъде далеч, отвъд фабричните сгради, тя видя редица от товарни платформи, чакащи на глух коловоз.

Стрелата на един кран прорязваше небето над тях. Кранът се движеше и огромният му магнит държеше пакет релси, залепени за диск само със силата на допира. Сред сивата облачна пелена нямаше и следа от слънце, но релсите блестяха, сякаш металът улавяше светлина от самото пространство. Металът беше синкавозелен. Огромната верига спря над един вагон, снижи се, разтърси се в кратък спазъм и пусна релсите във вагона. Кранът тръгна обратно с величествено безразличие — изглеждаше като огромен чертеж на геометрична теорема, движещ се над хората и земята.

Те стояха на прозореца и гледаха мълчаливо и внимателно. Тя не проговори, докато друг пакет от синьо-зелен метал не премина през небето. А първите й думи не бяха за релсите, коловозите или изпълнената навреме поръчка. Тя каза, сякаш като поздрав към ново природно явление:

— Риърдънов метал…

Той го забеляза, но не каза нищо. Погледна я и отново се обърна към прозореца.

— Ханк, великолепно е.

— Да.

Каза го просто и открито. Гласът му не изразяваше поласкано удоволствие, нито пък скромност. Тя знаеше, че това е дар за нея, най-редкият, който един човек може да даде на друг — дарът да се чувстваш свободен да признаеш собственото си величие и да знаеш, че те разбират.

— Като си помисля какво може да направи този метал, какво може да направи възможно… Ханк, това е най-важното нещо, което се случва в момента в света, а никой от тях не го знае.

— Ние знаем.

Не се гледаха. Стояха и гледаха крана. На предницата на локомотива в далечината тя можеше да различи буквите ТТ. Можеше да различи и релсите на най-натовареното промишлено разклонение от системата на „Тагарт“.

— В момента, в който намеря фабрика, способна да го направи — каза тя, — ще поръчам дизелови локомотиви, направени от риърдънов метал.

— Ще ти трябват. С каква скорост вървят влаковете ти по линията „Рио Норте“?

— Сега ли? Имаме късмет, ако успеем да ги накараме да се движат с двайсет мили в час.

Той посочи вагоните.

Когато положите релсите, ще можете да карате влаковете и със сто и петдесет, ако искате.

— Така и ще направим, след няколко години, когато ще имаме вагони от риърдънов метал, който е наполовина по-лек от стоманата и два пъти по-безопасен.

— Ще трябва да се пазиш от авиолиниите. Работим по самолет от риърдънов метал. Няма да тежи почти нищо, а ще повдига всичко. Ще дочакаш деня на тежкотоварния въздушен трафик на големи разстояния.

— Мислех си какво ще бъде този метал за нашите двигатели, за всички двигатели, и какво може да се проектира сега.

— Помисли ли и за мрежите? Просто телени огради, направени от риърдънов метал — ще струват няколко цента за миля и ще траят по двеста години. А домакинските съдове, купени в най-евтините магазини, ще се предават от поколение на поколение. И океанските лайнери, които торпедо няма да може дори да одраска. Казах ли ти, че провеждаме тестове за комуникационни кабели от риърдънов метал? Правим толкова много изпитания, че никога няма да успея да кажа на хората какво може да се направи с него и как.

Те говореха за метала и възможностите му, които не можеха да изчерпят. Сякаш стояха на върха на планина, виждайки безгранична равнина под нея и пътищата, тръгващи във всички посоки. Но те говореха за цифри, тежести, налягания, съпротивления, цени.

Тя беше забравила брат си и неговото национално сдружение. Беше забравила всеки проблем, човек или събитие зад себе си — те винаги са били замъглени за погледа й; трябваше да ги подмине, да ги отхвърли настрани, те не бяха цел, нито пък особено реални. Това е реалността, мислеше си тя, това чувство за ясни линии, за цел, за лекота, за надежда. Това беше начинът, по който очакваше да живее — не искаше да прекара нито час, да не предприема нито едно действие, което да означава нещо по-малко.

Тя го погледна точно в момента, в който той сам обърна поглед към нея. Стояха съвсем близо един до друг. Тя видя в очите му, че и той се чувства по същия начин. Ако радостта е целта и същността на живота, мислеше си тя, и ако онова, което единствено има силата да дава на човека радост, се пази като негова най-дълбока тайна, то в този момент те бяха голи един пред друг.

Той отстъпи назад и каза с учуден и странно безстрастен тон:

— Ние сме просто двама негодници, нали?

— Защо?

— Нямаме духовни цели или качества. Единственото, което преследваме, са материални неща. Само това ни интересува.

Тя го погледна, неспособна да разбере. Но той гледаше встрани от нея, право напред, към крана в далечината. Искаше й се да не беше го казвал. Обвинението не я притесни, тя никога не беше мислила за себе си по този начин и беше напълно неспособна да изпитва чувство на фундаментална вина. Но чувстваше неясно опасение, което не можеше да определи, предположение, че има нещо с огромни последствия в причината, поради която го беше казал — нещо, опасно за него. Не беше го споменал случайно. Но в гласа му нямаше чувство, нито оправдание, нито срам. Беше го казал безразлично, като прост факт.

Тогава, докато го гледаше, опасението изчезна. Той се взираше във фабриката си зад стъклото — по лицето му нямаше вина, нямаше съмнение, само спокойствието на ненарушима самоувереност.

— Дагни — каза той, — каквито и да сме, тъкмо ние движим света и ние ще го измъкнем нагоре.