Айн Ранд
Атлас изправи рамене (15)

Глава XV
Лимитът е изчерпан

Това беше първият провал в историята на „Риърдън Стийл“. За първи път поръчка не беше доставена така, както е било обещано. Но на 15 февруари, когато трябваше да се доставят релсите на „Тагарт“, вече нямаше значение за когото и да е.

Зимата беше дошла рано, още през първите дни на ноември. Хората казваха, че това е най-тежката зима, която помнят, и че никой не може да бъде обвиняван за необичайната сила на снежните бури. Не се и опитваха да си спомнят, че имаше време, когато снежните бури не помитаха без съпротива всичко по неосветените пътища и по покривите на неотопляваните къщи, не спираха движението на влаковете, не оставяха след себе си стотици некролози.

Първия път, когато „Въглища Данагър“ закъсня с доставката на гориво за „Тагарт Трансконтинентал“, през последната седмица на декември, братовчедът на Данагър обясни, че не е могъл да направи нищо; бил принуден да намали работния ден до шест часа, за да повдигне духа на хората, които изглежда не работели както по времето на братовчед му Кенет; хората станали апатични и немарливи, защото били изтощени от строгата дисциплина на предишното управление, а той не можел да направи нищо, защото някои от управителите и старшите майстори го напуснали безпричинно — хора, които работили в компанията по десет-двайсет години — не можел да направи нищо, защото между работниците и новата му управа имало някакви търкания, въпреки че новите хора били много по-либерални от старите робовладелци, всичко било въпрос само на нагаждане. Не можел да напрани нищо, защото тонажът, предназначен за „Тагарт Трансконтинентал“ бил прехвърлен точно преди доставката към Бюрото за глобално облекчение, за да бъде изпратен в Английската народна република, това било извънредна ситуация, народът на Англия умирал от глад, понеже всички държавни фабрики затваряли, а госпожица Тагарт не подхождала разумно, защото ставало въпрос само за един ден закъснение.

Ставаше въпрос само за един ден закъснение. То причини три дни забавяне на товарен влак №386 от Калифорния за Ню Йорк с петдесет и девет вагона с маруля и портокали. Товарен влак №386 чакаше на странични коловози, на станции за презареждане с въглища, чакаше горивото, което не пристигаше. Когато влакът стигна в Ню Йорк, марулята и портокалите трябваше да се изхвърлят в Ист Ривър — бяха чакали твърде дълго реда си в складовете в Калифорния, при намаления брой влакове и забраната, която наложиха директивите: локомотивът не може да тегли повече от шейсет вагона.

Само приятелите и съдружниците забелязаха как трима производители на портокали в Калифорния напуснаха бизнеса, заедно с две ферми за маруля в Имперската долина; никой не забеляза затварянето на една търговска къща в Ню Йорк, на водопроводна фирма, на която търговската къща дължеше пари, на търговец на оловни тръби на едро, който доставяше стока на водопроводната фирма. Когато хората умират, казваха вестниците, човек не трябва да се притеснява за рухването на бизнес предприятия, които са просто частни начинания за частна печалба.

Въглищата, изпратени през Атлантика от Бюрото за глобално облекчение, не достигнаха Английската народна република: бяха плячкосани от Рагнар Данешолд.

Втория път, когато „Въглища Данагър“ закъсня с доставката на гориво за „Тагарт Трансконтинентал“, в средата на януари, братовчедът на Данагър се сопна по телефона, че не е могъл да направи нищо: мините му били затворени за три дни поради недостиг на смазка за машините. Доставката на въглища за „Тагарт Трансконтинентал“ се забави с четири дни.

Господин Куин, от Компанията за сачмени лагери „Куин“, която някога се беше преместила от Кънектикът в Колорадо, чака една седмица товарния влак с поръчката му от риърдънов метал. Когато влакът пристигна, вратите на компанията му бяха затворени.

Никой не проследи затварянето на фирма за двигатели в Мичиган, която беше чакала доставката на сачмени лагери, с бездействащи машини и работници на пълна заплата, или пък затварянето на фирма за дървен материал в Айова, оставена без суровини, или банкрутът на строителен предприемач в Илинойс, който, понеже не получил дъските навреме, изгубил договорите си, а купувачите на домовете му били изпратени да скитат по премитаните от снега пътища, за да търсят нещо, което вече не съществува никъде.

Снежната буря, която се разрази в края на януари, затвори проходите през Скалистите планини, издигайки десетметрови стени през главната линия на „Тагарт Трансконтинентал“. Хората, които се опитваха да разчистят коловоза, се отказаха след няколко часа: роторните снегорини се чупеха един след друг. Снегорините бяха експлоатирани и поправяни две години след изтичане на годността им за работа. Новите така и не бяха доставени — производителят беше напуснал, защото не можеше да получи от Орън Бойл стоманата, от която се нуждаеше.

Три влака, тръгнали на запад, бяха заклещени по страничните коловози на гара Уинстън, високо в Скалистите планини, където главната линия на „Тагарт Трансконтинентал“ отрязваше северозападния край на Колорадо. Пет дни подред те останаха така — извън достъпа на помощ. Влаковете не можеха да стигнат до тях през бурята. Последният камион, произведен от Лорънс Хамънд, се счупи по замръзналите наклони на планинските магистрали.

Най-добрите самолети, произведени някога от Дуайт Сандърс, бяха изпратени нататък, но никога не стигнаха до гара Уинстън — бяха износени толкова много, че не можеха да се борят с бурята.

През завесата на снега пътниците, хванати в капан във влаковете, гледаха навън към светлините на копторите в Уинстън. Светлините угаснаха през нощта на втория ден. До вечерта на третия светлините, отоплението и храната във влаковете свършиха. В кратките прекъсвания на бурята, когато бялата завеса изчезваше и оставяше след себе си неподвижна, черна празнота, която сливаше мрачната земя с беззвездното небе, пътниците можеха да видят на много мили на юг едно малко пламъче, което се молеше на вятъра. Това беше факелът на Уайът.

На сутринта на шестия ден, когато влаковете успяха да помръднат и да продължат надолу към Юта, Невада и Калифорния, железничарите забелязаха мъртвите комини и затворените врати на малки фабрики край линията, които още не бяха затворени при последното им преминаване.

„Бурите са Божие дело — написа Бъртрам Скъдър — и никой не може да бъде държан социално отговорен за времето“.

Въглищните дажби, определени от Уесли Мауч, позволяваха къщите да се отопляват по три часа на ден. Нямаше дърва за горене, нямаше метал за нови печки, нямаше инструменти, с които да се пробият стените на къщите за нови инсталации. В самоделни пещи от тухли и газени тенекии професори горяха книгите от библиотеките си, а производителите на плодове горяха дърветата от градините си. „Лишенията каляват духа на хората — писа Бъртрам Скъдър — и изковават стоманата на социалната дисциплина. Жертвата е циментът, който обединява човешките тухли във великата сграда на обществото“.

„Нацията, която някога вярваше, че величието се постига чрез производство, сега чува, че се постига чрез мизерия“ — каза Франсиско д’Анкония в интервю за пресата. Но това не беше отпечатано.

Единственият бизнес бум през онази зима се случи в развлекателната индустрия. Хората изтръгваха стотинки от плаващите пясъци на бюджета си за храна и отопление и стояха гладни, за да се струпат в кината и да избягат за няколко часа от положението на животни, принизени до едничкото чувство на ужас, което изпитваха заради най-първичните си нужди. През януари всички кина, нощни клубове и зали за боулинг бяха затворени по нареждане на Уесли Мауч, за да се пести гориво. „Удоволствието не е от основна важност за съществуването“, написа Бъртрам Скъдър.

— Трябва да се научите да гледате философски — каза доктор Саймън Причът на една млада студентка, която избухна във внезапни, истерични хлипове насред една лекция. Тъкмо се беше върнала от доброволна експедиция за помощ в едно селище на Великите езера — беше видяла майка да държи тялото на порасналия си син, който беше умрял от глад.

— Няма абсолютни неща — каза доктор Причът, — реалността е просто илюзия. Откъде тази жена знае, че синът й е мъртъв? Откъде знае, че изобщо го е имало?

Хора с умолителни погледи и отчаяни лица се трупаха в палатки, където евангелисти крещяха с триумфално злорадство, че човек е неспособен да се справи с природата, че науката му е измама, че умът му е провал, че жъне наказанието за греха на гордостта си, за увереността в собствения си интелект, и че единствено вярата, която владее мистични тайни, може да го защити от пукнатина в релсите или от спукването на последната гума на последния му камион. Любовта е ключът към мистичните тайни, крещяха те, любовта и себеотрицателната саможертва за нуждите на другите.

Орън Бойл направи себеотрицателна саможертва за нуждите на другите. Той продаде на Бюрото за глобално облекчение, за да бъдат изпратени в Германската народна република, десет хиляди тона строителни стоманени профили, които бяха предназначени за железницата „Атлантик Саутърн“.

— Това беше трудно решение — каза той с влажен, разфокусиран и справедлив поглед на паникьосания президент на „Атлантик Саутърн“, — но взех предвид факта, че вие сте богата корпорация, докато народът на Германия тъне в ужасяваща мизерия. Така че действах съобразно принципа, че нуждата е на първо място. Когато се колебаем, трябва да помислим за слабите, а не за силните.

Президентът на „Атлантик Саутърн“ беше чул, че най-ценният приятел на Орън Бойл има приятел в Министерството на снабдяването на Германската народна република. Но дали това е бил мотивът на Бойл или дали е бил изобщо принципът на саможертвата, никой вече не можеше да каже, а и нямаше значение: ако Бойл беше светец на вярата за себеотрицанието, той трябваше да направи точно онова, което и направи. Това принуди президента на „Атлантик Саутърн“ да млъкне — той не смееше да признае, че се интересува от железопътната компания повече, отколкото от народа на Германия — не смееше да спори с принципа на саможертвата.

Водите на Мисисипи нарастваха през целия януари, увеличаваха се заради бурите, движени от вятъра в неспирен бушуващ поток, помитащ всяко препятствие по пътя си. В нощта на една шибаща суграшица през първата седмица на февруари мостът на „Атлантик Саутърн“ над Мисисипи се срути под пътнически влак. Локомотивът и първите пет спални вагона рухнаха заедно с трясъка на гредите в черните въртопи на осемдесет фута надолу. Остатъкът от влака остана на първите три секции от моста, които удържаха.

— Не можеш хем да си ядеш тортата, хем да я даваш и на съседа си — каза Франсиско д’Анкония. Бурното изобличение, което носителите на общественото мнение отприщиха срещу него, беше по-голямо от загрижеността им за ужаса на реката.

Шушукаше се, че главният инженер на „Атлантик Саутърн“, отчаян от неуспеха на компанията да получи стоманата, от която имаше нужда за укрепването на моста, се беше оттеглил преди шест месеца, уведомявайки фирмата, че мостът е опасен. Беше написал писмо до най-големия вестник в Ню Йорк, предупреждавайки обществото за това — писмото не беше отпечатано. Шушукаше се, че първите три секции на моста са удържали, защото били подсилени с профили от риърдънов метал, но компанията получила само петстотин тона метал заради закона за справедливия дял.

Единственият резултат от официалното разследване беше, че два моста над Мисисипи, собственост на по-малки железопътни компании, бяха обявени за негодни. Едната фирма напусна бизнеса, другата затвори едно разклонение, изтръгна релсите му и положи коловоз до моста над Мисисипи на „Тагарт Трансконтинентал“, същото направи и „Атлантик Саутърн“.

Великият мост на „Тагарт“ в Бедфорд, Илинойс, беше построен от Натаниел Тагарт. Той се беше борил с правителството години наред, защото съдилищата бяха решили — след жалбата от собствениците на речни кораби — че железниците са разрушителна конкуренция на доставките по вода и следователно са заплаха за общественото благо, и че железопътните мостове над Мисисипи трябва да се забранят по материални причини; съдилищата бяха наредили на Натаниел Тагарт да премахне моста си и да прекарва пътниците си през реката с баржи. Той беше спечелил тази битка с мнозинство от един глас във Върховния съд. Неговият мост беше единствената останала връзка, която съединяваше континента. Последната му наследничка беше определила като нейно най-строго правило, че каквото и друго да трябва да се занемари, мостът на Тагарт трябва винаги да бъде поддържан в безупречна форма.

Стоманата, изпратена през Атлантика от Бюрото за глобално облекчение не достигна Германската народна република. Беше открадната от Рагнар Данешолд, но никой не чу за това извън Бюрото, защото вестниците отдавна не споменаваха дейността на Рагнар Данешолд.

Едва когато обществеността започна да забелязва нарастващия недостиг, а сетне и пълното изчезване от пазара на неща като електрически ютии, тостери, перални и всякакви електроуреди, хората започнаха да задават въпроси и да чуват слуховете. Чуваха, че нито един кораб с мед на д’Анкония не беше в състояние да стигне до никое пристанище в Съединените щати, защото не можеше да мине покрай Рагнар Данешолд.

По крайбрежието, през мъгливите зимни нощи, моряците шепнешком разправяха, че Рагнар Данешолд винаги си присвоява товарите на корабите с помощ, но никога не пипаше медта: потопяваше корабите на д’Анкония заедно с товара, оставяше екипажите да се измъкнат със спасителните лодки, но медта отиваше на дъното на океана. Шепнеха го като мрачна легенда, отвъд човешката сила и разбиране — никой не можеше да открие причината, поради която Данешолд не искаше да вземе медта.

През втората седмица на февруари, с цел да се пестят медни кабели и електроенергия, една директива забрани използването на асансьори над двайсет и петия етаж. Горните етажи на сградите трябваше да се опразнят, издигнаха се прегради от небоядисани дъски, за да преградят стълбищата. Със специално разрешение се позволяваха изключения, въз основа на „основна нужда“, на няколко от най-големите компании и луксозни хотели. Върховете на градовете бяха отрязани.

Жителите на Ню Йорк никога не се бяха бояли от времето. Бурите бяха просто неудобство, което забавяше трафика и образуваше локви пред вратите на ярко осветените магазини. Пристъпвайки срещу вятъра, облечени в шлифери, кожи и с вечерни обувки, хората смятаха просто, че бурята е неканен гост в града. Сега, изправени срещу поривите на вятъра и снега, които премигаха тесните улици, те чувстваха неясен ужас, че те са временни и неканени гости и че вятърът има предимство.

— Вече няма значение за нас, забрави го, Ханк, няма значение — каза Дагни, когато Риърдън я уведоми, че няма да може да достави релсите, не беше успял да намери доставчик на мед. — Забрави го, Ханк.

Той не й отговори. Не можеше да забрави първия провал на „Риърдън Стийл“.

Вечерта на 15 февруари се скъса пластина при шев на релса и един локомотив дерайлира на половин миля от Уинстън, Колорадо, в сектор, който трябваше да бъде подновен с новите релси. Началникът на гарата в Уинстън въздъхна и изпрати екип с кран — това беше само един от дребните инциденти, които се случваха в сектора през ден-два. Започваше да свиква.

Същата вечер Риърдън, с вдигната яка на палтото и с шапка, нахлупена ниско над очите, в сняг до коленете, газеше из изоставена открита въглищна мина в запуснато ъгълче на Пенсилвания, надзиравайки товаренето на откраднати въглища на камиони, които беше доставил. Мината не беше ничия собственост, никой не можеше да си позволи разходите да я експлоатира. Но един млад мъж с рязък глас и тъмни, ядни очи, който идваше от умиращо от глад селище, беше организирал банда безработни и сключи сделка с Риърдън да достави въглищата.

Копаеха нощем, складираха в скрити улеи, плащаше им се в брой, без въпроси и без отговори. Виновни в дивото си желание да останат живи, те и Риърдън търгуваха като диваци, без права, титли, договори или защита, просто по взаимно съгласие и чрез безмилостното, абсолютно спазване на дадената дума. Риърдън дори не знаеше името на младия водач. Докато го гледаше как товари камионите, Риърдън си мислеше, че това момче, ако се беше родило едно поколение по-рано, щеше да стане велик индустриалец, а сега вероятно щеше да завърши краткия си живот като обикновен престъпник, само след някоя и друга година.

Същата вечер Дагни трябваше да се справи със срещата на борда на директорите на „Тагарт“. Те седяха около една полирана маса във величествената зала на борда, която беше недостатъчно отоплена. Хората, които имаха зад гърба си десетки години кариера, бяха разчитали на сигурността си, на това да съхранят лицата си безизразни, думите си — мъгляви, а облеклото — безупречно; тези хора бяха силно притеснени от пуловерите по коремите си, от шаловете около вратовете си и от кашляне, което прорязваше дискусията твърде често, като откос от картечница.

Тя забеляза, че Джим е изгубил шлифовката на обичайните си прояви. Той стоеше с глава, потънала между раменете, а очите му се стрелкаха твърде бързо от лице на лице.

Един човек от Вашингтон седеше на масата с тях. Никой не знаеше каква е работата или титлата му, но не беше и необходимо: знаеха, че той е човекът от Вашингтон. Името му беше господин Уедърби, имаше посивели слепоочия, дълго, тясно лице и уста, която изглеждаше сякаш той трябваше да опъва мускулите на лицето си, за да я държи затворена — всичко това придаваше израз на педантичност на това лице, което не показваше нищо друго. Директорите не знаеха дали той присъства като гост, съветник или управител на борда — предпочитаха и да не разбират.

— Струва ми се — каза председателят, — че основният проблем, на който трябва да обърнем внимание, е фактът, че коловозът на основната ни линия изглежда е в плачевно, да не кажа в критично състояние… — той спря и добави внимателно: — … докато единствените добри релси, които имаме, са тези на линията „Джон Голт“, тоест „Рио Норте“.

Със същия внимателен тон, очаквайки някой друг да подеме замислената цел на думите му, друг мъж каза:

— Ако вземем предвид критичния недостиг на оборудване, както и факта, че го оставяме да се износва в обслужването на разклонение, което работи на загуба… — той спря и не спомена какво ще стане, ако го вземат предвид.

— По мое мнение — каза един сух, блед човек с мустачки — линията „Рио Норте“ изглежда се е превърнала във финансово бреме, което компанията може и да не успее да понесе — искам да кажа, ако не се извършат известни промени, които… — той не довърши, но погледна към господин Уедърби. Господин Уедърби гледаше така, сякаш не го беше забелязал.

— Джим — каза председателят, — мисля, че можеш да обясниш картината на господин Уедърби.

Гласът на Тагарт все още беше отработено гладък, но това беше гладкостта на парче плат, опънато до край върху счупено стъкло, чиито остри ръбове си личаха от време на време:

— Мисля, че според общоприетото мнение основният фактор, който влияе върху всяка железопътна компания в страната, е необичайният брой провалящи се фирми. Въпреки че всички разбираме, че това е само временно — все пак за момента положението на железниците се приближава към стадий, който може да се опише като отчайващ. По-конкретно: броят фабрики, които са затворили врати по цялата територия на системата на „Тагарт Трансконтинентал“, е толкова голям, че е разрушил цялата ни финансова структура. Отдели и клонове, които винаги са ни носили най-стабилните ни печалби, сега отчитат работа на загуба. Не може да се поддържа разписание за тежкотоварни влакове за трима клиенти там, където някога са били седем. Не можем да им предлагаме същата услуга — поне не и при… сегашните ни цени — той погледна господин Уедърби, но онзи като че ли не забеляза. — Струва ми се — каза Тагарт, докато остротата в гласа му ставаше все по-остра, — че позицията на нашите клиенти е несправедлива. Повечето от тях се оплакват от конкурентите си и са прокарали различни местни мерки за елиминиране на конкуренцията в своите области. Сега повечето от тях са на практика монополистични собственици на пазарите си, но все пак отказват да разберат, че една железопътна компания не може да даде на една самотна фабрика цени за превоз, които са били възможни само заради производството в целия район. Ние пускаме влаковете си за тях на загуба, а те са заели позиция срещу всякакво… увеличаване на цените.

— Срещу увеличаването на цените? — меко каза господин Уедърби, добре имитирайки учудване. — Не са заемали такава позиция.

— Ако някои слухове, за които отказвам да вярвам, че са верни… — каза председателят и спря една сричка преди паниката в гласа му да стане очевидна.

— Джим — любезно каза господин Уедърби, — мисля, че ще е най-добре да не споменаваме темата за увеличаването на цените.

— Нямаше да предлагам увеличение на този етап — побърза да каже Тагарт, — просто го споменах, за да допълня картината.

— Но Джим — каза един възрастен мъж с треперещ глас, — мислех, че влиянието ти, искам да кажа приятелството ти с господин Мауч ще осигури…

Той спря, защото другите го гледаха строго, с упрек за нарушаването на неписания закон, според който никой не споменава подобни провали, никой не обсъжда мистериозните пътища на могъщите приятели на Джим или причините, поради които те са го предали.

— Фактът е — едва ли не весело каза господин Уедърби, — че господин Мауч ме изпрати тук, за да обсъдим искането на железопътните синдикати за увеличаване на заплатите и това на клиентите на товарните превози за намаляване на цените.

Каза го нехайно и твърдо; знаеше, че всички го знаят, че исканията се обсъждат по вестниците от месеци насам; знаеше, че в мозъците на тези хора пълзеше ужас не от факта, а от това, че го назовава — сякаш фактът не съществуваше, но думите му имаха сила да му придадат плът; знаеше, че са чакали да видят дали ще приложи тази сила, а той им показваше, че ще го направи.

Положението им предполагаше някакъв протест — нямаше такъв, никой не му отговори. След това Джеймс Тагарт каза с онзи хаплив, нервен тон, който би трябвало да прикрива гняв, но по-скоро признава несигурност:

— Не бих преувеличавал важността на Бъзи Уотс от Националния съвет на ползвателите на товарни превози. Вдига много шум и дава много скъпи вечери във Вашингтон, но не ви съветвам да го приемате твърде насериозно.

— О, не знам — каза господин Уедърби.

— Слушай, Клем, със сигурност знам, че Уесли е отказал да го види миналата седмица.

— Вярно е. Уесли е доста зает.

— Освен това знам, че Джийн Лоусън организира голямо парти преди десетина дни, практически всички са били там, но Бъзи Уотс не е бил поканен.

— Така е — миролюбиво каза господин Уедърби.

— Така че не бих заложил на господин Бъзи Уотс, Клем. И не бих позволил това да ме притеснява.

— Уесли е безпристрастен човек — каза господин Уедърби. — Човек, отдаден на дълга си към обществото. Той трябва да мисли за интересите на страната като цяло, над всичко друго.

Тагарт се изправи в стола си. От всички знаци за опасност, които познаваше, тази посока на разговор беше най-лошият.

— Никой не може да отрече, Джим, че Уесли храни дълбоко уважение към теб като просветен бизнесмен, ценен съветник и един от най-близките му лични приятели.

Очите на Тагарт бяха приковани в него: това беше още по-лошо.

— Но никой не би могъл и да каже, че Уесли би се поколебал да пожертва личните си чувства и приятели, когато благото на обществото е засегнато.

Лицето на Тагарт остана безизразно — ужасът му беше предизвикан от неща, които никога не можеха да се изразят с думи или с физиономии. Ужасът идеше от битката му срещу недопустимата мисъл: самият той представляваше „обществото“ толкова дълго и за толкова различни неща, че знаеше какво ще означава, ако тази вълшебна, свещена титла, срещу която никой не дръзваше да се изправи, бъдеше прехвърлена заедно с „благото“ си към личността на Бъзи Уотс.

Но онова, което попита, и то доста сприхаво, беше:

— Не намекваш, че аз бих поставил личните си интереси над тези на общественото благо, нали?

— Не, разбира се, че не — каза господин Уедърби с израз, който беше почти като усмивка. — Със сигурност не. Не и ти, Джим. Твоето социално поведение и разбиране са твърде добре познати. Точно затова Уесли очаква, че ще можеш да видиш картината от всички страни.

— Да, разбира се — приклещен каза Тагарт.

— Е, погледни го от страната на синдикатите. Може би не можеш да си позволиш да им дадеш увеличение, но как могат да си позволят да съществуват, при условие, че разходите за живот са скочили до небето? Трябва да ядат, нали? Това е на първо място, със или без железницата — тонът на господин Уедърби съдържаше ведра правдивост, сякаш рецитираше формула, необходима за разкриването на друго значение, ясно за всички им; гледаше право към Тагарт, наблягайки на неизреченото. — Железопътните синдикати имат почти един милион членове. Заедно със семействата им, хората, които издържат и бедните роднини — а кой няма бедни роднини в наши дни — това са почти пет милиона гласа. Души, искам да кажа. Уесли трябва да помни това. Трябва да мисли за тяхната психология. А и помисли за обществеността. Цените, които взимаш, бяха установени по време, когато всички правеха пари. Но при сегашните обстоятелства цената на транспорта е бреме, което никой не може да си позволи. Хората пищят за това из цялата страна — той гледаше право към Тагарт; просто го гледаше, но оставяше впечатление, че сякаш му намига. — Има ужасно много такива хора, Джим. В момента не са никак щастливи за много неща. Едно правителство, което свали цената на железопътния превоз, ще накара доста народ да бъде благодарен.

Тишината, която му отговори, беше като толкова дълбока дупка, че никакъв звук не можеше да се чуе, ако нещо се счупеше на дъното й. Тагарт знаеше, и всички знаеха по каква безкористна причина беше готов да пожертва личните си приятели господин Мауч. Именно тишината и фактът, че не искаше да го каже, че беше дошла тук, решена да не говори, но не можа да устои, накараха гласът на Дагни да прозвучи толкова сурово:

— Получихте ли си онова, което искахте през всичките тези години, господа?

Бързината, с която очите им се приковаха в нея, беше неволен отговор на неочаквания звук, но и скоростта, с която ги отместиха, за да ги забият в масата, в стените, където и да е, само не и в нея, беше напълно съзнателен отговор на значението на този звук. В тишината на следващия миг тя усети възмущението им като желатин, който стягаше въздуха в стаята, и осъзна, че това не е възмущение срещу господин Уедърби, а срещу нея. Можеше да го понесе, ако просто бяха оставили въпроса й без отговор; но онова, което я караше да чувства, че й се повдига, беше двойната измама — да се преструват, че я игнорират и едновременно с това да й отговарят по своя си начин. Председателят каза, без да я поглежда, с преднамерено уклончив, но същевременно и съмнително целенасочен тон:

— Всичко щеше да е наред, всичко щеше да стане както трябва, ако нямаше грешни хора на властови позиции, такива като Бъзи Уотс и Чик Морисън.

— О, аз не бих се притеснявал за Чик Морисън — каза бледият мъж с мустаците. — Той няма връзки нависоко. Не, наистина. Според мен Тинки Холъуей е проблемът.

— Не смятам картината за безнадеждна — каза пълен мъж със зелено шалче. — Джо Дънфи и Бъд Хазълтън са много близки с Уесли. Ако влиянието им надделее, всичко ще бъде наред за нас. Все пак, Кип Чалмърс и Тинки Холъуей са опасни.

— Аз мога да се погрижа за Кип Чалмърс — каза Тагарт.

Господин Уедърби беше единственият човек в стаята, който спокойно гледаше Дагни, но всеки път, когато погледът му се спираше върху нея, той не регистрираше нищо: тя беше единственият човек в стаята, когото не можеше да види.

— Мисля си — нехайно каза господин Уедърби, поглеждайки Тагарт — че можеш да окажеш услуга на Уесли.

— Уесли знае, че винаги може да разчита на мен.

— Мисълта ми е, че ако гарантиране повишаването на надниците на синдикатите, можем да оставим за момента въпроса за понижаването на цените.

— Не мога да направя това! — беше почти вик. — Националното сдружение на железниците взе единодушно решение срещу повишаването и задължи всичките си членове да откажат.

— Точно това имам предвид — меко каза господин Уедърби.

— Уесли има нужда да забие клин в тази позиция на сдружението. Ако железопътна компания като „Тагарт Трансконтинентал“ поддаде, другите ще са лесни. Ще помогнеш много на Уесли. Той ще го оцени.

— Но за Бога, Клем! Ще се подложа на риска да ме осъдят по правилата на сдружението!

Господин Уедърби се усмихна.

— Какъв съд? Нека Уесли да се погрижи за това.

— Ама слушай, Клем, знаеш… знаеш също толкова добре, колкото и аз, че не можем да си го позволим!

Господин Уедърби вдигна рамене.

— Това е проблем, с който ти трябва да се справиш.

— Как, за Бога?

— Не знам. Това е твоя работа, не наша. Едва ли искаш правителството да започне да ти казва как да управляваш компанията си, нали?

— Не, разбира се, че не, но…

— Нашата работа е само да се погрижим хората да получават справедливи надници и приличен транспорт. Ти трябва да го доставиш. Но, разбира се, ако кажеш, че не можеш да се справиш, тогава…

— Не съм казвал такова нещо! — побърза да извика Тагарт. — Изобщо не съм казвал такова нещо!

— Добре — любезно каза господин Уедърби. — Знаем, че имаш способностите, за да откриеш някакъв изход.

Той гледаше Тагарт, а Тагарт гледаше Дагни.

— Е, това беше само идея — каза господин Уедърби и се облегна назад, сякаш се оттегляше скромно. — Идея, която да обмислиш. Тук съм само гост. Не искам да се намесвам. Целта на срещата беше да се обсъди положението на… страничните линии, нали така?

— Да — каза председателят и въздъхна. — Да. Сега, ако някой има конструктивни предложения… — той зачака, никой не отговори. — Мисля, че картината е ясна на всички ни — продължи да чака. — Изглежда определихме, че не можем да продължим да си позволяваме работата на някои от страничните ни линии… по-конкретно на линията „Рио Норте“… и следователно вероятно трябва да предприемем определени действия…

— Мисля — каза бледият мъж с мустаците, с неочаквано уверен глас, — че сега трябва да изслушаме госпожица Тагарт — той се наведе напред с израз на обнадеждено лукавство. Тъй като Дагни не отговори, а само се обърна към него, той попита: — Какво имате да кажете вие, госпожице Тагарт?

— Нищо.

— Моля?

— Всичко, което имах да ви кажа, се съдържаше в доклада, който Джим ви прочете — тя говореше спокойно, с ясен и безизразен глас.

— Но вие не сте направила никакви препоръки.

— Нямам такива.

— Но, в крайна сметка, като оперативен вицепрезидент, вие имате жизненоважен интерес относно политиката на тази железопътна компания.

— Нямам влияние върху политиката на компанията.

— Но ние бихме желали да вземем предвид вашето мнение.

— Нямам мнение.

— Госпожице Тагарт — каза той с гладък, официален, заповеднически тон, — надали не разбирате, че страничните ни линии оперират на катастрофална загуба, и че очакваме да ги накарате да носят пари.

— Как?

— Не знам. Това е ваша работа, не наша.

— Споменах в доклада си причините, които правят това невъзможно. Ако има факти, които съм пропуснала, моля да ги назовете.

— О, няма как да знам. Очакваме да намерите начин да го направите възможно. Нашата работа е само да се погрижим акционерите да получават справедлива печалба. Вие трябва да я доставите. Не искате да мислим, че не сте в състояние да си вършите работата и…

— Не съм в състояние да я върша.

Мъжът отвори уста, но не намери какво друго да каже — гледаше я сащисано, учуден, че формулата се е провалила.

— Госпожице Тагарт — попита човекът със зеления шал, — не намекнахте ли в доклада си, че ситуацията на линията „Рио Норте“ е критична?

— Казах направо, че е безнадеждна.

— Тогава какви действия предлагате?

— Не предлагам нищо.

— Не бягате ли от отговорност?

— Какво си мислите, че правите? — тя говореше спокойно, обръщайки се към всички. — Да не разчитате на това, че няма да кажа, че отговорността е ваша, че именно вашата проклета политика ни докара до тук? Е, казвам го.

— Госпожице Тагарт, госпожице Тагарт — каза председателят с умолителен упрек, — не бива да има лоши чувства помежду ни. Има ли значение кого трябва да обвиняваме? Не искаме да се караме за минали грешки. Всички трябва да работим като екип, за да преведем железницата през този отчаяно критичен момент.

Един сивокос мъж с патрициански маниери, който беше мълчал по време на цялото събрание, с израз на тихо и горчиво разбиране, че цялото представление е излишно, погледна Дагни с чувство, което можеше да бъде симпатия, стига той да усещаше и частица надежда. Той каза, повишавайки глас достатъчно, за да издаде признак на възмущение, което контролираше:

— Господин председател, ако ще обсъждаме практични решения, бих предложил да обсъдим ограничението, наложено върху дължината и скоростта на нашите влакове. От всички отделни практики тази е най-разрушителната. Нейното отменяне няма да реши всичките ни проблеми, но ще бъде огромно облекчение. С отчаяния недостиг на движеща сила и ужасния недостиг на гориво е престъпна лудост да изпращаме локомотив с шейсет вагона, когато може да дърпа сто и поради това на него да му отнема четири дни да измине разстояние, което може да покрие за три. Предлагам да изчислим броя на клиентите за товарен превоз, които сме съсипали, и отделите, които сме разрушили заради повреди, недостиг и закъснение в транспорта, и тогава…

— Дори не си го помисляйте — прекъсна го сопнато господин Уедърби. — Не си и мечтайте за отмяна. Няма да разглеждаме такова нещо. Дори няма да изслушаме и разговор по тази тема.

— Господин председателю — попита спокойно сивокосият мъж, — да продължа ли?

Председателят разтвори ръце с лека усмивка, демонстрирайки безпомощност.

— Едва ли би било практично — отговори той.

— Мисля, че е по-добре да ограничим дискусията до положението на линията „Рио Норте“ — сопна се Джеймс Тагарт.

Последва дълга тишина. Човекът със зеления шал се обърна към Дагни:

— Госпожице Тагарт — тъжно и предпазливо попита той, — смятате ли, че ако — и това е само хипотетичен въпрос — оборудването, използвано сега по линията „Рио Норте“ се пренасочи, ще запълни нуждите на трафика по основната ни трансконтинентална линия?

— Ще помогне.

— Релсите от линията „Рио Норте“ — каза бледият мъж с мустаците — нямат равни в страната и не могат да се купят на никаква цена. Имаме триста мили коловоз, което означава над четиристотин мили релси от чист риърдънов метал по тази линия. Смятате ли, госпожице Тагарт, че не можем да си позволим да хабим тези отлични релси по разклонение, по което няма вече значителен трафик?

— Вие трябва да прецените.

— Да го кажем така: би ли имало смисъл тези релси да се дадат на разположение за основната ни линия, която има такава спешна нужда от ремонт?

— Би помогнало.

— Госпожице Тагарт — попита човекът с треперещия глас, — смятате ли, че има някакви значителни клиенти за товарни превози по линията „Рио Норте“?

— Само Тед Нилсън от „Нилсън Мотърс“. Никой друг.

— Смятате ли, че разходите по поддръжката на линията „Рио Норте“ могат да бъдат използвани, за да облекчат финансовия напор по останалата част от системата?

— Биха помогнали.

— Тогава, като наш оперативен вицепрезидент… — той спря, а тя зачака, гледайки го. Той каза: — Е?

— Какъв беше въпросът ви?

— Исках да кажа… тоест… като наш оперативен вицепрезидент, не трябва ли да направите определени заключения?

Тя стана и погледна лицата около масата.

— Господа, не знам поради каква самоизмама очаквате, че ако аз назова решението, което възнамерявате да вземете, аз ще бъда и онази, която ще носи отговорността за него. Може би вярвате, че ако моят глас нанесе крайния удар, това ще ме превърне в убиеца — вие така или иначе знаете, че това е последното действие за едно отдавна планирано убийство. Не мога да осъзная какво си мислите, че ще постигнете с подобни преструвки, и няма да ви помогна на сцената. Последният удар ще бъде нанесен от вас, както стана и с всички останали.

Тя се обърна и се накани да излезе. Председателят се надигна, питайки безпомощно:

— Но госпожице Тагарт…

— Моля, седнете. Продължете дискусията и проведете гласуване, в което аз няма да участвам. Ще се въздържа да гласувам. Ще остана, ако искате, но само като служител. Няма да се преструвам, че съм нещо друго.

Тя се извърна отново, но този път я спря гласът на сивокосия мъж.

— Госпожице Тагарт, това не е официален въпрос, а само лично любопитство, но бихте ли ми казали мнението си относно бъдещето на „Тагарт Трансконтинентал“?

Тя отговори, гледайки го с разбиране, с по-мек глас:

— Спрях да мисля за бъдещето или за железопътната система. Възнамерявам да пускам влакове, докогато това е възможно. Не мисля, че ще бъде още за дълго.

Тя се отдалечи от масата, към прозореца, за да остане встрани и да ги остави да продължат без нея. Погледна града. Джим беше получил разрешение, което им позволяваше да използват електрическа енергия до върха на сградата на „Тагарт“. От височината на стаята градът изглеждаше като сплескана останка, но няколко редки, самотни линии осветено стъкло все още се издигаха сред мрака на небето. Тя не чуваше гласовете на мъжете зад себе си. Не знаеше колко дълго продължи това и колко отделни отчупени парчета от спора им се търкулнаха около нея — звуците, които се бутаха и ръгаха, опитвайки се да се дръпнат назад и да избутат някого другиго напред — битка, която не утвърждаваше ничия воля, а изтръгваше съгласие от някоя дърпаща се жертва, битка, в която решението трябваше да бъде произнесено не от победителя, а от губещия: струва ми се… мисля, че… по мое мнение трябва… ако предположим… по-скоро бих предложил… не твърдя, че… ако погледнем и от двете страни… това, по мое мнение, е несъмнено… струва ми се, че е несъмнен факт…

Тя не знаеше чий е гласът, но го чу, когато произнесе:

— … следователно стигаме до заключението, че линията „Джон Голт“ следва да се затвори.

Нещо го беше накарало да назове линията с истинското й име.

И ти си бил принуден да го понесеш, преди поколения, било ти е също толкова трудно, също толкова зле, но не си позволил да те спре — наистина ли е било толкова зле? Толкова грозно? Няма значение, формите са различни, но това е просто болка, а теб болката не те спира, нито един от видовете й, които е трябвало да понесеш, не са те спрели, не си се предал, изправил си се срещу това, а аз трябва да се изправя срещу тези — ти си се борил, и аз трябва да се боря, ти си го направил, и аз ще се опитам… Тя чуваше в ума си тихата сила на думите на клетва — и мина известно време, преди да осъзнае, че говори на Нат Тагарт.

Следващият глас, който чу, беше на господин Уедърби.

— Изчакайте минутка, момчета. Случайно да помните, че имате нужда от разрешение, преди да затворите странична линия?

— За Бога, Клем! — викът на Тагарт изразяваше открита паника. — Със сигурност няма да има проблеми за…

— Не бъди толкова сигурен. Не забравяй, че предлагаш обществена услуга и си задължен да предлагаш транспорт, независимо дали печелиш или не.

— Но ти знаеш, че това е невъзможно!

— Ами това е добре за теб, решава твоя проблем — ако затвориш тази линия, — но какво ще причини на нас? Да оставим цял щат като Колорадо практически без транспорт — що за обществено мнение ще породи това? Но, разбира се, ако дадеш на Уесли нещо в замяна, за баланс, ако вдигнеш надниците на синдикатите…

— Не мога! Дадох дума на Националното сдружение!

— Дума ли? Добре, постъпи, както намериш за добре. Не искаме да насилваме сдружението. По-скоро предпочитаме нещата да се случват доброволно. Но преживяваме трудни времена и е трудно да се каже какво може да стане. Понеже всички фалират и данъчните постъпления намаляват, можем — тъй като държим доста над петдесет процента от облигациите на „Тагарт“ — да се окажем принудени да изискаме изплащането им в рамките на шест месеца.

— Какво? — изкрещя Тагарт.

— Или и по-скоро.

— Но вие не можете! Боже, не можете! Нали мораториумът беше за пет години! Това беше договор, задължение! Ние разчитахме на него!

— Задължение? Не си ли старомоден, Джим? Вече няма задължения, освен нуждата на момента. Първоначалните собственици на тези облигации също разчитаха на това те да бъдат платени.

Дагни избухна в смях. Не можа да се спре, не можа да устои, не можеше да пропусне шанса в този момент да отмъсти за Елис Уайът, Андрю Стоктън, Лорънс Хамънд и за всички други. Каза, късайки се от смях:

— Благодаря, господин Уедърби!

Господин Уедърби я погледна изненадано.

— Да? — студено попита той.

— Знаех си, че ще трябва да платим за тези облигации по един или друг начин. Ето, плащаме.

— Госпожице Тагарт — каза строго председателят, — не мислите ли, че е безсмислено да казвате „казах ли ви“? Да говорите за това, какво е щяло да стане, ако сме действали различно, е просто теоретична спекулация. Не можем да си позволяваме теоретизиране, трябва да се справим с практическата реалност в момента.

— Правилно — каза господин Уедърби. — Точно такива трябва да сте — практични. Предлагаме ви сделка. Ще направите нещо за нас — и ние ще направим нещо за вас. Дайте на синдикатите тяхното увеличение и ние ще ви дадем разрешение да затворите линията „Рио Норте“.

— Добре — задавено каза Джеймс Тагарт.

Изправена до прозореца, тя ги чу как гласуват решението си. Чу ги да постановяват, че линията „Джон Голт“ ще бъде спряна след шест седмици, на 31 март. Трябва само да премина през следващите няколко минути, мислеше си тя, да се погрижа за следващите няколко мига, сетне за следващите, на малки порции, и след известно време ще стане по-лесно, след известно време ще го преодолея. Задачата, която си постави за следващите няколко минути, беше да облече палтото си и да напусне стаята първа. След това дойде задачата да се качи на асансьора и да премине през цялата смълчана височина на сградата на „Тагарт“ Сетне дойде задачата да прекоси тъмното фоайе.

На половината път през фоайето спря. Един мъж се беше облегнал на стената с вид на целенасочено очакване — и тъкмо тя беше целта на очакването, защото той гледаше право към нея. Тя не го разпозна веднага, защото беше сигурна, че лицето, което видя, не може да бъде там, в това фоайе и в този час.

— Здрасти, Плужек — меко каза той.

Тя отговори, търсейки слепешком, на някакво огромно разстояние нещо, което някога й принадлежеше:

— Здрасти, Фриско.

— Убиха ли най-сетне Джон Голт?

Тя се помъчи да разположи момента в някаква ясна времева последователност. Въпросът принадлежеше на настоящето, но сериозното лице беше от онези дни на хълма до река Хъдсън, когато той щеше да разбере всичко, което този въпрос означаваше за нея.

— Откъде знаеше, че ще го направят тази вечер? — попита тя.

— Беше очевидно от месеци, че това ще бъде следващата им стъпка, на следващото им заседание.

— Защо си дошъл тук?

— Да видя как ще го приемеш.

— Искаше да се посмееш ли?

— Не, Дагни, не искам да се смея.

Тя не видя и следа от веселост по лицето му и отговори доверчиво:

— Не знам как го приемам.

— А аз знам.

— Очаквах го, знаех, че ще трябва да го направят, така че сега просто трябва да се справя — искаше да каже с тази вечер, но каза: — с всичката работа и детайлите.

Той я хвана за ръката.

— Нека да отидем някъде, където можем да пийнем нещо заедно.

— Франсиско, защо не ми се смееш? Винаги си ми се смял за тази линия.

— Ще го направя — но утре, когато те видя как продължаваш с цялата работа и с детайлите. Не и тази вечер.

— Защо не?

— Хайде. Не си в състояние да говориш за това.

— Аз… — тя искаше да протестира, но каза: — Не, май не съм.

Той я изведе на улицата и тя закрачи мълчаливо редом с равномерния ритъм на стъпките му, докато пръстите му стискаха ръката й леко и здраво. Той махна на преминаващо такси и й отвори вратата. Тя му се подчини без въпроси — чувстваше облекчение, като плувец, който е спрял да се бори. Видът на човек, който действа уверено, беше за нея като спасителен пояс, хвърлен в момент, в който тя вече не помнеше надеждата за спасение. Облекчението не идваше от отказа от отговорност, а от вида на човек, който можеше да я поеме.

— Дагни — каза той, загледан в града, който се мяркаше покрай прозореца на таксито, — помисли за първия човек, който е измислил стоманената греда. Знаел е какво вижда, какво мисли и какво иска. Не е казвал „струва ми се“ и не е приемал заповеди от хора, които казват „по мое мнение“.

Тя се разсмя, учудвайки се на точността му: беше отгатнал естеството на чувство, което я беше обзело и от което й се повдигаше — чувството за блато, от което трябва да избяга.

— Погледни наоколо. Градът е замръзналият израз на човешката смелост — смелостта на хора, които са измислили всеки болт, нит и генератор, необходими, за да се построи. Смелостта да казват не „струва ми се“, а така е — и да заложат живота си на преценката си. Не си сама. Тези хора съществуват. Винаги са съществували. Било е време, когато човешките същества са се свивали в пещерите, на милостта на всяка болест, на всяка буря. Може ли хора като тези от твоя борд на директорите да са ги извели от пещерата и да са ги довели до тук? — той посочи града.

— Боже, не!

— Ето го доказателството, че съществуват и друг вид хора.

— Да — жадно каза тя. — Да.

— Мисли за тях и забрави за борда на директорите.

— Франсиско, къде са те сега, тези други хора?

— Сега не ги искат.

— Аз ги искам. Боже, колко много ги искам!

— Когато наистина ги поискаш, ще ги намериш.

Той не я разпита за линията „Джон Голт“ и тя не каза нищо за нея, докато не седнаха на една маса в някакъв слабо осветен салон и тя видя столчето на чаша между пръстите си. Не беше забелязала как са стигнали до тук. Беше спокойно, скъпо място, което изглеждаше като тайно убежище — видя малка, лъскава маса под ръката си, кожата на кръгъл диван зад раменете си и ниша с тъмносиньо огледало, което ги изолираше от гледката на всякакви радости и болки, които другите бяха дошли да скрият тук. Франсиско беше наведен над масата, гледаше я, и тя се почувства така, сякаш се обляга на устойчивото внимание на погледа му.

Не говореха за линията, но изведнъж тя каза, гледайки течността в чашата си:

— Мисля си за нощта, когато казали на Нат Тагарт, че трябва да изостави моста, който строи. Моста над Мисисипи. Отчаяно се нуждаел от пари, защото хората се страхували от моста, наричали го непрактична авантюра. Същата сутрин му казали, че концерните на речните параходи са повдигнали иск срещу него, с искане мостът да се разруши като заплаха за общественото благо. Вече били построени три секции от моста и работата напредвала през реката. Същия ден тълпа от местни жители нападнали строежа и подпалили дървеното скеле. Работниците му го изоставили, някои от страх, други — защото били подкупени от хората с параходите, а повечето — защото нямал пари да им плаща от седмици. През целия ден чувал, че хората, които са се регистрирали за закупуване на акции на „Тагарт Трансконтинентал“, отменяли регистрациите си един след друг. Привечер комитет на двете банки, които били последната му надежда за подкрепа, дошъл да го посети. Станало на място, при строежа до реката, в стария железопътен вагон, в който живеел, с отворена врата, гледаща към почернелите останки, докато парчетата дърво още димели върху изкривената стомана. Бил договорил заем от тези банки, но договорът не бил подписан. Комитетът му казал, че ще трябва да се откаже от моста си, защото били сигурни, че ще изгуби делото, а мостът щял да бъде съборен веднага, след като бъде завършен. Ако се съгласял да се откаже и да превозва пътниците си през реката с баржи, както правели другите железопътни компании, договорът щял да остане валиден и щял да получи парите, за да продължи линията на запад до другия бряг; ако не го направел — заемът се отменял. Попитали го какъв е отговорът му. Той не казал и дума, взел договора, скъсал го на две, подал им го и излязъл. Минал по сводовете моста, стигнал до последната греда. Коленичил, взел инструментите, оставени от хората му, и започнал да разчиства овъглените остатъци от стоманената конструкция. Главният му инженер го видял там, с брадва в ръка, сам над широката река, докато слънцето залязвало зад него на запад — същия запад, до който линията му трябвало да стигне. Работил цяла нощ. На сутринта бил измислил план какво трябва да направи, за да намери правилните хора, хора с независима преценка — да ги намери, да ги убеди, да събере парите, да продължи работата по моста.

Тя говореше с тих, равен глас, гледайки надолу към светлинката, която блещукаше в течността, докато пръстите й въртяха столчето на чашата. Не показваше емоция, но гласът й беше напрегнат, монотонен, като при молитва:

— Франсиско… ако той е преживял тази нощ, какво право имам аз да се оплаквам? Какво значение има как се чувствам в момента? Той е построил този мост, а аз трябва да го удържа заради него. Не мога да го оставя да изчезне като моста на „Атлантик Саутърн“. Чувствам се така, сякаш той ще разбере, ако позволя това да стане, че е разбрал още през онази нощ, когато е бил сам над реката… не, това са глупости, но ето какво чувствам: всеки, който знае какво е чувствал Нат Тагарт през онази нощ, всеки жив човек, способен да го разбере — него ще предам, ако допусна това да стане… и не мога да го направя.

— Дагни, ако Нат Тагарт беше жив сега, какво щеше да направи?

Тя отговори неволно, с рязък, горчив смях:

— Нямаше да изтрае и минута! — после се поправи: — Не, щеше да издържи. Щеше да намери начин да ги пребори.

— Как?

— Не знам.

Тя забеляза някакво напрегнато внимание в начина, по който той я гледаше, докато се облягаше назад и я попита:

— Дагни, хората от твоя борд на директорите не са от калибъра на Нат Тагарт, нали? Няма съревнование, в което да могат да го победят, няма нещо, с което да го уплашат, сред групичката им няма нито един ум, нито една воля, нито една сила, която да се равнява и с една хилядна от неговите.

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо из цялата история на човечеството хората като Нат Тагарт, които са правили света, винаги са печелили, а после винаги са изгубвали този свят в полза на хора като тези от борда?

— Аз… не знам.

— Как са могли хора, които се боят да изкажат решително мнение дори и за времето, да се борят с Нат Тагарт? Как са могли да си присвоят достиженията му, ако е решил да ги защитава? Дагни, борил се е с всяко оръжие, което е притежавал, с изключение на най-важното. Нямаше да победят, ако ние — той и всички ние — не им бяхме предали света.

— Да, ти им го предаде. Елис Уайът го предаде. И Кен Данагър. Аз няма.

Той се усмихна.

— Кой построи линията „Джон Голт“ за тях?

Той видя съвсем леко присвиване на устните й, но знаеше, че въпросът е като удар в отворена рана. Все пак тя отговори спокойно:

— Аз.

— За такъв край ли?

— За хората, които не издържаха, не искаха да се борят и се предадоха.

— Не виждаш ли, че нямаше друг възможен изход?

— Не.

— Колко несправедливост си готова да понесеш?

— С колкото съм в състояние да се боря.

— Какво ще правиш сега? Или утре?

Тя каза спокойно, гледайки право в него, с лека гордост от това, че подчертава спокойствието си:

— Ще започна да я демонтирам.

— Кое?

— Линията „Джон Голт“. Ще започна да я изтръгвам — все едно със собствените си ръце — със собствения си ум, по собствените си инструкции. Ще я подготвя за затваряне, после ще я демонтирам и ще използвам парчетата за подсилване на трансконтиненталната линия. Има много работа. Ще ме държи заета — спокойствието се пропука за малко в недоловимата промяна на гласа й: — знаеш ли, очаквам го с нетърпение. Радвам се, че ще трябва да го направя сама. Ето защо Нат Тагарт е работил цяла нощ — просто за да продължи. Не е толкова зле, докато имаш какво да правиш. И поне ще знам, че спасявам главната линия.

— Дагни — много тихо попита той, а тя се учуди защо чувства, че сякаш собствената му съдба зависи от отговора, — какво щеше да стане, ако трябваше да нарежеш на парчета главната линия?

Тя отговори категорично:

— Ще се хвърля под последния локомотив! — но добави: — Не. Това е просто самосъжаление. Няма да го направя.

Той каза нежно:

— Знам, че няма. Но ти се ще да можеше да го направиш.

— Да.

Той се усмихна, без да я поглежда, усмивката беше подигравателна, но беше изпълнена с болка и подигравката беше насочена към самия него. Тя се учуди какво я кара да се чувства толкова сигурна в това, но познаваше лицето му толкова добре, че винаги можеше да разбере какво чувства той, въпреки че вече не разбираше причините. Познаваше лицето му също толкова добре, колкото познаваше и всяка линия на тялото му, сякаш още го виждаше, сякаш още го усещаше под дрехите му, само на няколко стъпки, в сгъстената интимност на сепарето. Той се обърна към нея и някаква внезапна промяна в очите му й доказа, че той знае какво си мисли. Той отмести поглед и вдигна чашата си.

— Е — каза той, — за Нат Тагарт.

— А за Себастиян д’Анкония? — попита тя и веднага съжали, защото прозвуча като подигравка, която тя нямаше предвид. Но видя странния, ясен поглед в очите му, и той отговори твърдо, с горда усмивка, която подчертаваше твърдостта му:

— Да — и за Себастиян д’Анкония.

Ръката й потрепна за миг и тя разля няколко капки по хартиената покривка, която лежеше върху тъмната, блестяща пластмаса на масата. Гледаше го как изпразва чашата си с един-единствен жест — внезапното, рязко движение на ръката му го накара да изглежда като жест на някакъв тържествен обет.

Тя си помисли изведнъж, че за пръв път от дванайсет години насам той беше дошъл при нея по свое собствено желание. Беше действал така, сякаш беше уверен и държеше всичко под контрол, сякаш увереността му й преливаше сили, за да възвърне и тя своята; не беше й дал време да се учуди, че са тук заедно. Сега тя усети, без да може да го обясни, че юздите, които е държал, вече ги няма. Беше останало само мълчанието, няколко празни мига, неподвижния силует на челото, скулите и устата му, докато седеше с извърната глава, но почувства, че сякаш сега той се бореше да си възвърне нещо.

Почуди се каква е била целта му тази вечер, сетне забеляза, че може би я е постигнал: беше я превел през най-тежкия момент, беше й дал неоценима защита срещу отчаянието й — това да знае, че някаква жива интелигентност я е чула и я е разбрала. Но защо да иска да го прави? Защо го интересуваше мигът на отчаянието й — след годините на агония, които й беше причинил? Защо беше важно за него как тя ще приеме смъртта на линията „Джон Голт“? Тя забеляза, че тъкмо това е въпросът, който не му беше задала в преддверието на сградата на „Тагарт“.

Това беше връзката помежду им — че тя никога нямаше да се изненада, ако той дойде, когато има най-голяма нужда от него, и че той винаги ще знае кога да дойде. Това беше и опасността — че тя ще му повярва, въпреки че знае, че това е само някакъв нов вид капан, въпреки че помни, че той винаги предава онези, които му вярват.

Той седеше с кръстосани върху масата ръце и гледаше право напред. После каза изведнъж, без да се обръща към нея:

— Мисля си за петнайсетте години, през които Себастиян д’Анкония е трябвало да чака жената, която е обичал. Не е знаел дали ще я открие отново, дали е още жива… дали ще го чака. Но е знаел, че тя не може да оцелее в неговата битка и я извикал едва след като я е спечелил. Така че е чакал, носел е любовта си вместо надеждата, на която не е имал право. Но когато я е пренесъл през прага на къщата си, като първата сеньора д’Анкония на новия свят, той е знаел, че битката е спечелена, че са свободни, че нищо не я заплашва и нищо вече няма да я нарани.

В дните на влюбеното им щастие той винаги й беше намеквал, че ще мисли за нея като за сеньора д’Анкония. За миг тя се почуди дали е знаела какво означава тя за него. Но мигът отмина в невидимо потръпване: не можеше да повярва, че изминалите дванайсет години допускат онова, което чуваше, да бъде възможни. Това е нов капан, мислеше си.

— Франсиско — остро попита тя, — какво си направил с Ханк Риърдън?

Той я погледна, сепнат, че се е сетила за това име тъкмо в този момент.

— Защо? — попита той.

— Той ми каза веднъж, че ти си единственият човек, когото някога е харесвал. Но последния път, когато го видях, каза, че ще те убие, ако те види.

— Не ти ли каза причината?

— Не.

— Нищо ли не ти каза за това?

— Не.

Тя го видя как се усмихва странно — с тъга, благодарност и копнеж.

— Предупредих го, че ще го нараниш, когато ми каза, че си единственият човек, когото харесва.

Думите му дойдоха като внезапен взрив:

— Той беше единственият човек — с едно изключение, — на когото бих отдал живота си!

— Кое е изключението?

— Човекът, на когото вече съм го отдал.

— Какво искаш да кажеш?

Той поклати глава, сякаш беше казал повече, отколкото е възнамерявал, и не отговори.

— Какво си причинил на Риърдън?

— Ще ти кажа някой път. Не сега.

— Винаги ли правиш това с хората, които… значат много за теб?

Той я погледна с усмивка, пълна с искряща прямота, невинност и болка.

— Знаеш ли — нежно каза той, — бих могъл да кажа, че тъкмо те причиняват това на мен — и добави: — Но няма да го направя. Действията — и познанието — си бяха мои.

Той се изправи.

— Ще тръгваме ли? Ще те закарам у вас.

Тя стана, той задържа палтото й, за да го облече — беше широка, свободна дреха, с която ръцете му обгърнаха тялото й. Тя почувства ръката му да остава около раменете й миг по-дълго, отколкото той искаше тя да забележи. Погледна го, но той стоеше странно неподвижен, нарочно гледайки в масата. Докато ставаха, бяха бутнали настрани хартиените подложки и тя видя надпис, изрязан върху пластмасовата повърхност на масата. Някой се беше опитал да го заличи, но той си стоеше, като отчаяния глас на някой непознат пияница: „Кой е Джон Голт?“

С рязко и гневно движение тя бутна салфетката обратно, за да покрие думите. Той се разсмя.

— Мога да дам отговора — каза той. — Мога да ти кажа кой е Джон Голт.

— Наистина ли? Изглежда всеки го познава, но не съм чула два пъти една и съща история.

— И все пак всички са верни — всички истории, които си чула за него.

— Е, каква е твоята? Кой е Джон Голт?

— Джон Голт е Прометей, който е променил мнението си. След като векове е бил разкъсван от лешояди в отплата на това, че дал на хората огъня на боговете, той строшил веригите си и си взел огъня обратно — до деня, в който хората си прибрали лешоядите.

* * *

Лентата от траверси се виеше с широки завои по гранитните ръбове, изкачвайки се по планинските склонове на Колорадо. Дагни вървеше покрай траверсите с ръце в джобовете на палтото си, с поглед вперен в безсмислената далечина напред. Само погнатото й движение — да прави по-големи крачки заради размера на пространството между траверсите — й даваше физическото усещане за действие, свързано с железницата.

Сив памук, който не беше точно нито мъгла, нито облак, висеше на безформени парцали между небето и планините и придаваше на небето вид на стар дюшек, който пръска пълнежа си по склоновете. Сняг с ледена кора покриваше земята — нито зимен, мито пролетен. Във въздуха висеше мрежа от влага, и тя усещаше от време на време ледено бодване по лицето си, което не беше пито от дъжд, нито от снежинка. Времето сякаш се боеше да вземе решение и се придържаше към някакъв нерешителен среден път — времето на борда на директорите, мислеше си тя.

Светлината изглеждаше изчерпана и тя не можеше да разбере дали е следобедът или вечерта на 31 март. Но беше напълно уверена, че е 31 март — това беше увереност, от която не можеше да избяга. Беше дошла в Колорадо с Ханк Риърдън, който искаше да купи каквито още машини можеха да се намерят в затворените фабрики. Беше като бързо претърсване на потъващия корпус на огромен кораб, преди да е изчезнал напълно. Можеха да дадат задачата на служители, но бяха дошли самите те, подтикнати от една и съща, непризната причина: не можеха да устоят на желанието да присъстват на пускането на последния влак, както човек не може да устои на желанието да отдаде последна почит на погребение, макар да знае, че това е просто самоизтезание.

Купуваха машинарии от съмнителни собственици на съмнителни търгове, тъй като никой не можеше да каже кой има право да се разпорежда с големите, мъртви имоти, и никой не идваше да оспори трансакциите. Бяха купили всичко, което можеше да се изнесе от изкормената фабрика на „Нилсън Мотърс“. Тед Нилсън беше напуснал и изчезнал, седмица след като беше оповестено, че линията ще бъде затворена.

Тя се беше почувствала като лешояд, но именно този лов й беше помогнал да преживее изминалите няколко дни. Когато беше разбрала, че до заминаването на последния влак остават три празни часа, тя беше отишла да се поразходи извън града, за да избяга от неподвижността му. Беше вървяла напосоки по извиващите се планински пътеки, сама, сред скали и сняг, опитвайки се да замени с движение мисленето, знаейки, че трябва да преми не през този ден, без да мисли за лятото, когато се беше возила в локомотива на първия влак.

Но на връщане се оказа на коловоза на линията „Джон Голт“ — и разбра, че го е направила нарочно, че е излязла именно с тази цел. Беше на едно разклонение, което вече беше разрушено. Нямаше семафори, нито стрелки или телефонни жици — нищо, освен една дълга редица от дървени трупи по земята — траверси без релси, като останки от гръбначен стълб — и, като единствен страж, един прелез, със стълб с кръстосани стрелки и надпис: „Спри. Огледай се. Ослушай се“.

Ранният мрак, примесен с мъглата, се промъкваше и изпълваше долините, докато тя стигна до фабриката. Високо на предната стена имаше надпис върху лъскава плоча: „Роджър Марш. Електроуреди“. Човекът, който някога искаше да се прикове за бюрото си, за да не изостави това място, помисли си тя. Сградата беше недокосната, като труп в мига, когато очите му тъкмо са се затворили, и човек все още очаква да го види как ги отваря отново. Сякаш светлините щяха да се запалят всеки момент зад големите прозорци, под дългите, плоски покриви. После тя видя едно стъкло, пробито с камък, за удоволствие, от някой млад кретен и високото, сухо стъбло на самотен плевел, което се издигаше от стълбите на главния вход. Поразена от внезапна, заслепяваща злоба, бунтувайки се срещу наглостта на плевела, с ясното съзнание на какъв враг е съгледвач той, тя се затича напред, падна на колене и изтръгна плевела с корените му. След това, коленичила на стъпалата на затворената фабрика, загледана в безбрежната тишина на планините, тя си помисли: какво си мислиш, че правиш?

Беше почти тъмно, когато стигна края на траверсите, които я отведоха обратно в град Маршвил. През изминалите месеци Маршвил се беше оказал в края на линията — работата до железопътния възел „Уайът“ беше прекратена отдавна, а проектът за възстановяване на доктор Ферис беше изоставен тази зима.

Уличните лампи светеха, висяха във въздуха по кръстовищата, в дълга, смаляваща се линия от жълти топки над празните улици на Маршвил. Всички по-хубави домове бяха затворени — по моравите пред чистите, здрави къщи на скромна цена, които бяха добре построени и поддържани имаше избелели надписи „Продава се“. Но тя видя светлини в прозорците на евтините, долнопробни сгради, които за няколко години бяха стигнали полуразрушеното състояние на мизерни коптори — домовете на хората, които не бяха се преместили, хората, които никога не мислеха по-далеч от края на седмицата. Тя видя голям нов телевизор в осветената стая на една къща с хлътнал покрив и пропукани стени. Тя се чудеше колко дълго са се надявали, че електрическите компании в Колорадо ще останат в бизнеса. После поклати глава: тези хора никога не са знаели, че изобщо съществуват електрически компании.

Главната улица на Маршвил представляваше редица от черни витрини на затворени магазини. Всички луксозни магазини ги няма, мислеше си тя, докато гледаше витрините им; сетне потръпна, осъзнавайки какви неща сега нарича лукс, до каква степен всички тези неща, които някога бяха достъпни и за най-бедните, бяха станали лукс — химическо чистене, електроуреди, бензиностанция, аптека, ресторант. Отворени бяха само бакалиите и кръчмите.

Перонът на гарата беше претъпкан. Блестящите лампи сякаш го изтръгваха от планините, изолираха го, очертаваха го — като малка сцена, на която всяко движение беше оголено пред погледа от невидимите ложи, издигащи се в безбрежната нощ, която плътно го обграждаше. Хората караха багаж, събираха децата си, пазаряха се по гишетата за билети, а задушаващата паника в поведението им подсказваше, че онова, което наистина искаха да направят, беше да паднат на земята и да закрещят от ужас. Ужасът им съдържаше неуловима вина: това беше страх, който идваше не от разбиране, а от отказа да разберат.

Последният влак стоеше на перона, прозорците му — дълга, самотна ивица светлина. Парата на локомотива, която свистеше напрегнато между колелетата, не издаваше обичайния си радостен звук на енергия, освободена за скок напред — звукът беше като от тежко дишане, което човек се ужасява да чуе, но се ужасява повече, когато спре да го чува. Далеч в края на веригата осветени прозорци тя видя малката червена точка на фенер, закачен за нейния частен вагон. Отвъд фенера имаше само черна празнота.

Влакът беше натоварен догоре и пронизителните нотки на истерия в хаоса от гласове идваха от молбите за място в коридорите и купетата. Някои от хората не си тръгваха, а стояха от вяло любопитство и наблюдаваха представлението — бяха дошли, сякаш знаеха, че това е последното събитие, на което щяха да са свидетели в града си, а може би и в живота си.

Тя премина бързо през тълпата, опитвайки се да не поглежда никого. Неколцина знаеха коя е, но повечето не я познаваха. Видя една стара жена с парцалив шал на раменете и с белези по напуканата кожа на лицето си от преживяната битка — погледът на жената беше като безпомощен вик за помощ. Един небръснат младеж със златни рамки на очилата седеше на една щайга под една лампа и крещеше на хората, които минаваха покрай него:

— Как така „няма бизнес“! Вижте този влак! Пълен е с пътници! Има купища работа! Просто няма да има печалба за тях — и затова ви оставят да загинете, тези алчни паразити!

Разчорлена жена се втурна към Дагни, като размахваше два билета и викаше нещо за сбъркана дата. Дагни започна да избутва хора от пътя си, борейки се да стигне до края на влака, но един измършавял мъж, с опулени очи, пълни със злобно безсилие, се нахвърли върху нея с крясъци:

— За вас няма проблеми, имате си хубаво палто и частен вагон, но повече няма да ни давате никакви влакове, и вие, и себичните… — той спря рязко и погледна някого зад нея. Тя усети една ръка да сграбчва лакътя й — беше Ханк Риърдън. Той я хвана за ръката и я поведе към вагона й. Като видя погледа в очите му, тя разбра защо хората се отдръпваха от пътя им. На края на перона стоеше блед, закръглен човек и говореше на една разплакана жена:

— Винаги е било така на този свят. Няма да има шанс за бедните, докато богатите не бъдат унищожени.

Високо над града, увиснал в черното пространство като гореща планета, пламъкът на Факела на Уайът се люлееше на вятъра. Риърдън влезе във вагона, но тя остана на стъпалата, отлагайки безвъзвратността на момента, в който трябваше да се обърне с гръб. Тя чу вика „Всички да се качват!“ Погледна хората, които останаха на коловоза, както човек гледа хора, които гледат отплаването на последната спасителна лодка.

Кондукторът стоеше под нея, пред стъпалата, с фенерче в едната ръка и часовник в другата. Погледна часовника, после се извърна и я погледна в лицето. Тя отговори мълчаливо кимвайки, притвори очи и наведе глава. Докато се обръщаше с гръб, тя видя как фенерът описва кръг във въздуха и първият тласък на колелетата върху релсите от риърдънов метал стана по-поносим, защото гледаше Риърдън, докато отваряше вратата и влизаше във вагона.

* * *

Когато Джеймс Тагарт се обади на Лилиан Риърдън от Ню Йорк и каза: „Ама не, няма специална причина, просто се чудех как си и дали изобщо си идвала към града — не съм те виждал цяла вечност и просто си мислех, че можем да обядваме заедно следващия път, когато дойдеш в Ню Йорк“, — тя вече знаеше, че той има някаква много специална причина наум. Когато отговори мързеливо: „О, ами я да видя, кой ден сме днес? Втори април? Нека си погледна календара — охо, случайно утре трябва да отида на пазар в Ню Йорк, така че ще ми бъде изключително приятно да те оставя да ми спестиш парите за обяд“, — той знаеше, че тя няма да ходи на никакъв пазар и че обедът ще е единствената цел на пътуването й до града.

Срещнаха се в изискан, скъп ресторант, твърде изискан и скъп, за да бъде споменаван някога в клюкарските рубрики, не беше място, което Джеймс Тагарт, винаги алчен за повече популярност, посещаваше редовно — не иска да ги виждат заедно, заключи тя.

Полунамекът за полутайно удоволствие остана на лицето й, докато го слушаше да говори за общите им приятели, за театъра и времето — изграждаше внимателно защита от лишените от важност неща. Тя седеше грациозно, не съвсем изправена, сякаш се беше облегнала, наслаждавайки се на безполезността на представлението му и на факта, че трябва да го изнесе в нейна чест. Чакаше с търпеливо любопитство той да разкрие намерението си.

— Наистина мисля, че заслужаваш поздравление или някакъв медал, Джим — каза тя, — за това, че си забележително бодър, въпреки цялата бъркотия, в която си затънал. Не затвори ли току-що най-добрия клон от железницата ти?

— О, това е просто малка финансова спънка, нищо повече. Човек трябва да очаква орязване във времена като днешните. На фона на общото състояние на страната, ние се справяме доста добре. По-добре от всички останали — и добави, вдигайки рамене: — Освен това е въпрос на лично мнение дали линията „Рио Норте“ е била най-добрият ни клон. Само сестра ми мислеше така. Това беше нейният любим проект.

Тя улови изпълнения с удоволствие тон, с който той провлачваше сричките. После се усмихна и каза:

— Разбирам.

Докато я гледаше със сведено чело, сякаш наблягаше на това, че очаква тя да разбере, Тагарт попита:

— Как го приема той?

— Кой? — тя разбираше напълно.

— Твоят съпруг.

— Какво да приема?

— Затварянето на линията.

Тя се усмихна весело.

— Каквото предполагаш ти, Джим, това предполагам и аз — а между другото моето предположение е доста добро.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш как би го приел той — точно както знаеш и как го приема сестра ти.

— Какво казва през последните няколко дни?

— Беше в Колорадо повече от седмица, така че аз… — тя спря; беше започнала да отговаря лековато, но забеляза, че въпросът на Тагарт беше твърде конкретен, докато тонът му беше прекалено нехаен, и разбра, че е уловила първата нотка, която водеше към целта на обяда; спря за кратко, после довърши още по-лековато: — … така че аз няма как да знам. Но трябва да се върне всеки момент.

— Смяташ ли, че поведението му е все още, един вид, неподатливо на обработка?

— О, Джим, това е твърде меко казано!

— Имаше надежда, че събитията може би са го научили да бъде по-мек и мъдър в подхода си?

Забавляваше я да го кара да се съмнява дали тя го разбира.

— Ами да — невинно каза тя, — би било прекрасно, ако нещо изобщо е в състояние да го принуди да се промени.

— Прави нещата изключително трудни за себе си.

— Винаги го е правел.

— Но събитията имат силата да ни насилят да възприемем… по-отстъпчив начин на мислене, рано или късно.

— Чувала съм много характеристики за него, но „отстъпчив“ никога не е била една от тях.

— Е, нещата се променят и хората се променят с тях. В крайна сметка природен закон е, че животните трябва да се адаптират към средата си. И мога да добавя, че тази адаптивност е характеристика, строго изисквана в наши дни от закони, различни от природните. Преживяваме много трудни времена, и не би ми харесало да те видя да понасяш последиците от безкомпромисното му поведение. Не би ми харесало — като на твой приятел — да те видя изложена на опасността, към която се е втурнал, само защото не иска да сътрудничи.

— Колко сладко от твоя страна, Джим — сладко каза тя.

Той гиздеше изреченията си едно по едно, внимателно и бавно, балансирайки между думите и интонацията, за да уцели точната степен на половинчата яснота. Искаше тя да разбере, но не искаше да го разбере напълно, категорично, до корен, тъй като същността на този модерен език, който се беше научил да говори до съвършенство, беше да не се оставяш никога другите да те разберат докрай. Нямаше нужда от много думи, за да разбере господин Уедърби. При последното си пътуване до Вашингтон той беше пледирал пред господин Уедърби, че намаляването на цените на железопътния превоз би било смъртоносен удар. Надниците бяха увеличени, но исканията за намаляване на цените още се чуваха из пресата, а Тагарт знаеше какво значи това, щом господин Мауч позволява да се чуват — знаеше, че ножът още е опрян о гърлото му. Господин Уедърби не беше отговорил на молбите му, но беше казал с тон, който предполагаше само ленива, ирелевантна хипотеза:

— Уесли има толкова много тежки финансови проблеми. Ако даде на всеки възможност да поеме глътка въздух, ще трябва да пусне една определена, извънредна програма, от която ти имаш известна представа. Но знаеш каква буря ще вдигнат непрогресивните елементи в страната. Някой като Риърдън например. Не искаме повече изпълнения от негова страна. Уесли би дал много на някой, който може да задържи Риърдън спокоен. Но според мен това е нещо, което никой не може да постигне. Въпреки че може и да греша. Може би ти си по-наясно, Джим, понеже Риърдън ти е един вид приятел, който идва на партитата ти и така нататък.

Гледайки Лилиан от другата страна на масата, Тагарт каза:

— Според мен приятелството е най-ценното нещо в живота — и би било нередно да не ти дам доказателство за моето.

— Но аз никога не съм се съмнявала в него.

Той снижи глас с интонация на злокобно предупреждение:

— Мисля, че трябва да ти кажа, като услуга на приятел, въпреки че е поверително, че поведението на съпруга ти се обсъжда нависоко — много нависоко. Сигурен съм, че знаеш какво имам предвид.

Тъкмо заради това мразя Лилиан Риърдън, мислеше си Тагарт: тя познава играта, но я играе със свои собствени, неочаквани вариации. Беше против всички правила да го погледне изведнъж, да му се изсмее в лицето, и — след всички забележки, показващи, че разбира твърде малко — да каже безцеремонно, за да покаже, че разбира твърде много:

— Ама скъпи, разбира се, че знам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че целта на този отличен обяд не е услуга, която искаш да ми окажеш, а такава, която искаш да получиш. Искаш да кажеш, че именно ти си в опасност и можеш да използваш тази услуга в своя полза, за да я изтъргуваш нависоко. Освен това ми напомняш за обещанието ми да доставя стоката.

— Този тип представление, което той изнесе на процеса си, едва ли е нещо, което да мога да нарека „доставяне на стоката“ — ядосано каза той. — Не това ме беше накарала да очаквам.

— За Бога, не, наистина не беше това — ведро каза тя. — Със сигурност не беше. Но, скъпи, да не очакваше, че няма да знам, че след това негово представление той няма да е твърде популярен нависоко? Наистина ли мислиш, че трябва да ми казваш това като поверителна услуга?

— Но това е истина. Чух, че го обсъждат, и реших да ти кажа.

— Сигурна съм, че е истина. Знаех, че ще го обсъждат. Знам също, че ако можеха да му направят нещо, щяха да го направят веднага след делото. Боже, колко щеше да им хареса! Така че знам, че той е единственият сред вас, който е вън от каквато и да е опасност в момента. Знам, че тъкмо те се боят от него. Виждаш ли колко добре разбирам какво искаш да кажеш, скъпи?

— Е, ако мислиш, че е така, трябва да ти кажа, че аз пък не те разбирам изобщо. Не знам какво правиш.

— Просто казвам нещата направо, за да знаеш, че знам колко много имаш нужда от мен. И сега, когато вече сме го казали, ще ти кажа истината на свой ред: не съм те изиграла, просто се провалих. Представлението на процеса… не го очаквах, не повече от теб. Дори и по-малко — имах си добра причина да не го очаквам. Но нещо се обърка. Не знам какво беше. Опитвам се да открия. Когато го направя, ще спазя обещанието си. След това ще бъдеш свободен да си припишеш всички заслуги и да кажеш на приятелите си нависоко, че ти си го обезоръжил.

— Лилиан — нервно каза той, — когато ти казах, че се стремя да ти дам доказателство за приятелството си, наистина го мислех, така че… ако има нещо… което да мога да направя за…

Тя се засмя.

— Няма. Знам, че го мислеше. Но няма какво да направиш за мен. Никаква услуга. Никаква сделка. Аз съм напълно некомерсиална личност, не искам нищо в замяна. Гаден късмет, Джим. Ще трябва да се оставиш на милостта ми.

— Но тогава защо изобщо искаш да го направиш? Какво получаваш?

Тя се облегна назад с усмивка.

— Този обяд. Да те видя тук. Просто да знам, че е трябвало да дойдеш при мен.

Ядна искра проблесна в замъглените очи на Тагарт, после клепките му се присвиха бавно и той също се облегна назад, с лице, отпуснато в почти недоловим израз на подигравка и удовлетворение. Дори и от това неизразено, неназовано, неопределено блато, което представляваше ценностният му кодекс, той беше в състояние да разбере кой от тях е по-зависим от другия и кой е по-достоен за презрение.

Когато се разделиха на вратата на ресторанта, тя отиде в апартамента на Риърдън в хотел „Уейн-Фолклънд“, където от време на време оставаше в негово отсъствие. Обикаляше из стаята около половин час, отпусната и замислена. После вдигна телефона с гладък и небрежен жест, но с целенасочения израз на човек, който е стигнал до решение. Обади се в кабинета на Риърдън в завода и попита госпожица Айвс кога го очаква да се върне.

— Господин Риърдън ще бъде в Ню Йорк утре, пристига с „Комет“, госпожо Риърдън — каза ясният, възпитан глас на госпожица Айвс.

— Утре? Чудесно. Госпожице Айвс, бихте ли ми направили една услуга? Бихте ли се обадили на Гертруд у дома, кажете й да не ме чака за вечеря. Ще преспя в Ню Йорк.

Тя затвори, погледна часовника си и се обади в цветарницата на хотела.

— Обажда се госпожа Хенри Риърдън — каза тя. — Бих желала две дузини рози да се доставят в салона на господин Риърдън на „Комет“… Да, днес, следобед, когато „Комет“ стигне Чикаго… Не, без картичка — само цветята… Много ви благодаря.

Тя се обади на Джеймс Тагарт:

— Джим, ще ми изпратиш ли пропуск за пътническите си перони? Искам да посрещна съпруга си на гарата утре.

Поколеба се между Балф Юбанк и Бъртрам Скъдър, избра Балф Юбанк, обади му се и си уреди среща за вечеря същата вечер и за музикално шоу. След това отиде да се изкъпе и остана отпусната във ваната с топла вода, зачетена в списание, посветено на проблемите на политическата икономия.

Беше късно следобед, когато цветарят й се обади:

— Офисът в Чикаго ни извести, че не са могли да доставят цветята, госпожо Риърдън — каза той, — защото господин Риърдън не е на „Комет“

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Напълно, госпожо Риърдън. Нашият човек е открил на гарата в Чикаго, че няма купе във влака, резервирано на името на господин Риърдън. Проверихме в нюйоркския офис на „Тагарт Трансконтинентал“, за да се уверим, и ни казаха, че името на господин Риърдън не присъства в списъка с пътниците на „Комет“.

— Разбирам… Тогава отменете поръчката, моля… Благодаря.

Тя остана намръщена до телефона за момент, после се обади на госпожица Айвс.

— Моля за извинение, че съм леко разсеяна, госпожице Айвс, но бързах и не успях да запиша, а сега не съм сигурна какво ми казахте. Не казахте ли, че господин Риърдън се връща утре? С „Комет“?

— Да, госпожо Риърдън.

— И не сте чула за някакво забавяне или промяна в плановете му?

— Не. Всъщност говорих с господин Риърдън преди около час. Обади ми се от гарата в Чикаго и спомена, че трябва да побърза да се върне във влака, тъй като „Комет“ тръгвал всеки момент.

— Разбирам. Благодаря.

Тя скочи на крака, веднага щом изщракването на апарата й каза, че отново е сама. Започна да обхожда отново стаята, този път с неритмични, напрегнати стъпки. После спря, обзета от внезапна мисъл. Имаше само една причина един мъж да си направи резервация под фалшиво име: ако не пътува сам. Мускулите на лицето й бавно се разтеглиха в доволна усмивка: това беше възможност, която не беше очаквала.

* * *

Застанала на перона на терминала, някъде по средата на влака, Лилиан Риърдън наблюдаваше пътниците, които слизаха от „Комет“. По устните й играеше неуловима усмивка; в безжизнените й очи имаше искра на въодушевление; погледът й скачаше от едно лице към друго, тя въртеше глава с непохватното любопитство на ученичка. Предвкусваше изражението на Риърдън, когато, с любовницата си до себе си, я видеше да стои там. Погледът и се стрелкаше обнадеждено към всяка наперена млада жена, която слизаше от влака. Беше й трудно да гледа: само миг след като първите няколко фигури слязоха, влакът сякаш започна да се пръска по шевовете, наводнявайки перона с плътен поток, който потече в една посока, като че засмукан в някакъв вакуум; тя едва успяваше да различи отделните хора. Лампите по-скоро заслепяваха, отколкото да светят, създавайки една-единствена линия в прашната, мазна тъмнина. Трябваше да положи усилие, за да устои на невидимия натиск на движението.

Когато зърна Риърдън сред тълпата, беше поразена: не беше го видяла да слиза от вагоните, но той беше там, вървеше към нея, от другия край на влака. Беше сам. Движеше се с обичайната си целенасочена скорост, с ръце в джобовете на тренчкота. До него нямаше жена, никакъв придружител, с изключение на един носач, който ситнеше до него с една чанта, която тя разпозна.

Вбесена, невярваща и разочарована, тя търсеше трескаво самотна женска фигура, която можеше да е изостанала. Беше сигурна, че ще разпознае избора му. Не видя нито една, която би била възможна. А после забеляза, че последният вагон на влака е частен, и че фигурата, която стоеше на вратата и говореше със служител на гарата, фигура не с норка и воал, а с грубовато спортно палто, което подчертаваше несравнимата грация на финото й тяло, в уверената поза на собственик на гарата и неин център, беше на Дагни Тагарт. Тогава Лилиан Риърдън разбра.

— Лилиан! Какво е станало?

Тя чу гласа на Риърдън, усети как ръката му я сграбчва, видя го да я гледа така, както човек гледа към доказателство за извънредна ситуация. Той видя едно безизразно лице и замъглен, изпълнен с ужас поглед.

— Какво е станало? Какво правиш тук?

— Аз… Здравей, Хенри… Просто дойдох да те посрещна… Няма специална причина… Просто исках да те посрещна — ужасът беше напуснал лицето й, но тя говореше със странен, безизразен глас. — Исках да те видя, беше импулс, внезапен импулс, и аз не можах да му се възпротивя, защото…

— Но ти изглеждаш… изглеждаше зле.

— Не… Не, може би просто ми се зави свят, толкова е задушно тук… Не можах да се сдържа да не дойда, защото това ми напомни за дните, когато щеше да ти е приятно да ме видиш… беше миг илюзия, която разбудих за себе си… — думите звучаха като научен урок. Тя знаеше, че трябва да говори, докато умът й се бори да проумее пълното значение на откритието й. Думите бяха част от плана, който беше възнамерявала да използва, ако го беше срещнала, след като е намерил розите в купето си.

Той не отговори, стоеше и я гледаше намръщено.

— Липсваше ми, Хенри, знам какво ти признавам. Но вече не очаквам това да означава нещо за теб — думите не пасваха на напрегнатото лице, на устните, които се движеха с усилие, на очите, които продължаваха да гледат встрани от него, някъде по перона.

— Исках… просто исках да те изненадам — хитрият и целенасочен поглед се завръщаше. Той я хвана за ръката, но тя я дръпна, малко прекалено рязко.

— Няма ли да ми кажеш и дума, Хенри?

— Какво искаш да кажа?

— Наистина ли толкова мразиш жена ти да идва и да те посреща на гарата?

Тя погледна перона: Дагни Тагарт се приближаваше, без да я вижда.

— Да вървим — каза той.

Тя не помръдна.

— Така ли е? — попита тя.

— Кое?

— Мразиш ли да те посрещам?

— Не, не мразя. По-скоро не го разбирам.

— Кажи ми за пътуването си. Сигурна съм, че е било много приятно.

— Хайде. Ще говорим у дома.

— Кога изобщо имам възможността да говоря с теб у дома? — тя провлачваше думите си невъзмутимо, сякаш ги разтягаше, за да запълни времето по някаква причина, която той не можеше да си представи. — Надявах се да грабна вниманието ти за няколко мига, просто така, между влаковете и бизнес срещите, и всички други важни неща, които те държат зает денем и нощем, всичките ти велики достижения, като например… Здравейте, госпожице Тагарт — остро каза тя, със силен и ясен глас. Риърдън се обърна. Дагни минаваше покрай тях, но спря.

— Как сте? — каза тя на Лилиан и се поклони, лицето й беше безизразно.

— Съжалявам, госпожице Тагарт — каза с усмивка Лилиан, — трябва да ме извините, че не знам подходящ съболезнователен израз за случая — тя забеляза, че Дагни и Риърдън не се поздравиха. — Вие се връщате от… на практика от погребението на детето си, заченато от моя съпруг, нали?

Устните на Дагни се свиха едва доловимо в знак на учудване и презрение. Тя кимна, за да се сбогува, и продължи нататък. Лилиан погледна съсредоточено лицето на Риърдън, сякаш искаше да подчертае нещо. Той я гледаше безразлично, озадачен. Тя не каза нищо. Последва го безмълвно, когато той се извърна и тръгна. Тя мълчеше и в таксито, с полуизвърнато лице, докато пътуваха към хотел „Уейн-Фолклънд“. Той беше сигурен, докато наблюдаваше разкривените й изопнати устни, че в нея върлуваше някакъв необичаен бяс. Никога не я беше виждал да изпитва каквато и да е силна емоция.

Тя се извърна, за да се изправи пред него в момента, в който останаха сами в стаята.

— Значи е тя? — попита тя.

Той не го очакваше. Погледна я, не вярвайки, че я е разбрал правилно.

— Дагни Тагарт е твоята любовница, нали?

Той не отговори.

— Случайно знам, че не си резервирал купе във влака. Така че знам къде си спал през последните четири нощи. Ще си признаеш или да пращам детективи да разпитват персонала и прислугата й? Дагни Тагарт ли е?

— Да — спокойно отговори той.

Устата й се разкриви в грозен кикот; гледаше някъде встрани от него.

— Трябваше да разбера. Да се сетя. Заради това не стана!

Той попита озадачено и учудено:

— Кое не стана?

Тя отстъпи назад, сякаш за да си напомни за присъствието му.

— Да не би… когато тя беше у нас на партито… да не би тогава…?

— Не. След това.

— Великият бизнесмен — каза тя — над укора и женската слабост. Великият ум, откъснат от всякакви грижи за тялото — тя се разсмя: — Гривната… — каза тя с неподвижен поглед — сякаш думите случайно бяха изпаднали от потока на мислите й. — Ето какво е значела за теб. Това е оръжието, което ти е дала.

— Ако наистина разбираш какво говориш — да.

— Мислиш ли, че ще те оставя да ти се размине?

— Да ми се размине? — той я гледаше невярващо, студено, учудено и с любопитство.

— Точно заради това на процеса… — тя спря.

— Какво за моя процес?

Тя трепереше.

— Осъзнаваш, разбира се, че няма да позволя това да продължи.

— Какво общо има това с процеса?

— Няма да ти позволя да я имаш. Не и нея. Всички други, но не и нея.

Той изчака един миг и попита безизразно:

— Защо?

— Няма да позволя! Ще се откажеш!

Той я гледаше без изражение, но твърдостта в очите му й нанасяше удар, по-силен и от най-опасен отговор.

— Ще се откажеш, ще я напуснеш, никога няма да я виждаш отново!

— Лилиан, ако искаш да го обсъждаме, има нещо, което е по-добре да разбереш: нищо на света няма да ме накара да се откажа.

— Но аз го изисквам!

— Казах ти, че можеш да изискваш всичко друго, но не и това.

Той видя паниката да расте в очите й: не беше израз на разбиране, а на свиреп отказ да разбере — сякаш искаше да превърне силата на емоцията си в димна завеса, сякаш се надяваше не това да я заслепи за реалността, а слепотата й да накара реалността да спре да съществува.

— Но аз имам право да го изисквам! Аз притежавам живота ти! Той е моя собственост. Моя собственост — по силата на собствената ти клетва. Закле се да служиш на моето щастие. Не на твоето — на моето! Какво си направил за мен? Не си ми дал нищо, не си пожертвал нищо, никога не си се интересувал от нещо друго, освен от себе си — твоята работа, твоя завод, твоя талант, твоята любовница! Ами аз? Аз имам право първа да искам! Предявявам правото си на вземане! Ти си банкова сметка, която притежавам!

Изразът на лицето му караше гласа й да се покачва непрестанно, крясък след крясък, до ужас. Тя виждаше не яд, болка или вина, а само един непобедим враг: безразличието.

— За мен помисли ли? — изкрещя тя, а гласът й се разби в лицето му. — Помисли ли какво ми причиняваш? Нямаш право да продължаваш, ако знаеш, че ме прекарваш през ада всеки път, когато спиш с тази жена! Не мога да го понеса, не мога да понеса да го знам и за един миг! Ще ме пожертваш ли пред животинското си желание? Чак толкова ли си порочен и себичен? Можеш ли да си купиш удоволствие на цената на моето страдание? Можеш ли да си го позволиш, ако ми причинява това?

Без да чувства нищо, освен празно учудване, той наблюдаваше онова, което беше зървал за кратко в миналото. Сега виждаше пълната грозота на безполезността му: представлението с молби за милост, изказани с бясна омраза, като заплахи и изисквания.

— Лилиан — съвсем тихо каза той, — бих си го позволил, дори да ти струва живота.

Тя го чу. Чу повече, отколкото той можеше да осъзнае или да чуе в собствените си думи. Шокира се, че тя не изкрещя в отговор — той я видя как се свива и се успокоява.

— Нямаш право… — уморено каза тя. Това беше притеснителната безпомощност на човек, който знае, че тези думи са безсмислени.

— Каквито и претенции да имаш към мен — каза той, — никое човешко същество не може да изисква от друго да се самоунищожи.

— Толкова ли е важна за теб?

— Много повече от това.

Замисленият поглед се връщаше на лицето й, но при нея изглеждаше като лукавство. Тя мълчеше.

— Лилиан, доволен съм, че знаеш истината. Сега можеш да направиш избор с пълно съзнание. Можеш да се разведеш с мен — или да поискаш да продължим така. Това е единственият ти избор. Това е всичко, което мога да ти предложа. Мисля знаеш, че искам да се разведеш с мен. Но не искам жертви. Не знам що за комфорт намираш в брака ни, но ако е така, няма да искам от теб да се откажеш. Не знам защо искаш да ме задържиш, не знам какво означава това за теб, не знам какво търсиш, що за щастие е твоето или какво ще получиш от ситуация, която аз смятам за непоносима и за двама ни. По всичките ми стандарти трябваше да сме се развели отдавна. По всичките ми стандарти поддържането на брака ни е долна измама. Но моите стандарти не са твоите. Не разбирам твоите, никога не съм ги разбирал, но ще ги приема. Ако такава е любовта ти към мен, ако това да носиш името ми ти дава някакво удовлетворение, няма да ти го отнема. Именно аз наруших думата си, така че ще изкупя вината си, доколкото мога. Знаеш, разбира се, че мога да купя някой от тия модерни съдии и да получа развод по всяко време. Няма да го направя. Ще спазя думата си, ако искаш, но това е единственият начин, по който мога да го направя. Сега избери — но ако избереш да ме задържиш, никога не бива да ми говориш за нея, никога не бива й показваш, че знаеш, ако я видиш за в бъдеще, изобщо не бива да се докосваш до тази част от живота ми.

Тя стоеше неподвижно, гледайки нагоре към него, отпусната — сякаш прегърбеността й беше някаква форма на неподчинение, сякаш не я беше грижа да си възвърне заради него дисциплината на грациозното поведение.

— Госпожица Дагни Тагарт… — каза тя и се разсмя. — Супержената, която обикновените съпруги не би следвало да подозират. Жената, която се интересува само от бизнес и работи с мъжете като мъж. Жената с великия дух, която ти се възхищаваше платонично, само заради гения, завода и метала ти! — тя се кикотеше. — Трябваше да разбера, че е просто кучка, която те иска по същия начин, по който би те искала всяка друга кучка — защото си също такъв специалист в леглото, какъвто си и в офиса, ако и изобщо мога да преценявам такива неща. Но тя би го оценила по-добре от мен, тъй като обожава всякакви експерти и сигурно са я опъвали на всяка секция от железницата й!

Тя спря, защото за пръв път в живота си видя какъв е погледът на човек, способен да убива. Но той не гледаше към нея. Тя не беше сигурна дали я вижда изобщо и дали чува гласа й. Той чуваше собствения си глас да произнася думите й, да ги казва на Дагни сред слънчевите ивици в спалнята в дома на Елис Уайът.

Виждаше в нощите зад себе си лицето на Дагни — в онези моменти, когато неговото тяло напускаше нейното, а тя лежеше неподвижно с лъчист поглед, който беше повече от усмивка — с израз на младост, на ранна утрин, на благодарност за факта на собственото й съществуване. Виждаше и лицето на Лилиан, както го виждаше в леглото до себе си — безжизнено лице с неуловими очи, с лека подигравка на устните и с такъв израз, сякаш споделяше някаква мръсна тайна. Той виждаше кой е обвинителят и кой — обвиненият, виждаше скверността на това да остави импотентността да се смята за доблест и да осъжда силата на живите като грях, виждаше — толкова ясно, сякаш беше материално, в един шокиращ миг — ужасната грозота на онова, което някога беше и негова вяра.

Беше само миг, присъда без думи, знание, възприето само като чувство — неразопаковано от ума му. Шокът го върна към Лилиан и към звука от думите й. Изведнъж тя му се стори като някакво присъствие без последствия, с което трябваше да се справи в този конкретен момент.

— Лилиан — каза той с равен глас, който не й отпускаше дори уважението на гнева, — няма да ми говориш за нея. Ако го направиш отново, ще ти отговоря така, както бих отговорил на всеки престъпник: ще те пребия. Няма да я обсъждаш — нито ти, нито някой друг.

Тя го погледна.

— Наистина ли? — каза тя. Това беше странен, небрежен звук — сякаш думите бяха изхвърлени, но все още стояха окачени в ума й. Сякаш наблюдаваше някакво свое собствено видение. Той каза тихо, уморено и учудено:

— Мислех, че ще се радваш да разбереш истината. Мислех, че би предпочела да знаеш, в името на каквато там любов или уважение чувстваш към мен, че ако съм те предал, то не е било евтино и небрежно, не е било заради някоя певачка, а заради най-чистото и сериозно чувство в живота ми.

Жестокият скок, с който тя се извърна към него, беше неволен, както и откритата омраза по разкривеното й лице:

— Проклет глупак!

Той не каза нищо. Маниерите й се възвърнаха, заедно с намека за усмивка и тайна подигравка:

— Май чакаш отговора ми? — каза тя. — Не, няма да се разведа с теб. Дори не се надявай. Ще продължаваме, както до сега — ако това ми предлагаш и ако мислиш, че може да продължава така. Виж дали можеш да пренебрегнеш всички морални принципи и да ти се размине!

Той не я слушаше, докато тя взимаше палтото си и му казваше, че се връща в дома им. Едва забеляза вратата, която се затвори зад нея. Стоеше неподвижно, обзет от чувство, което никога не беше изпитвал преди. Знаеше, че ще трябва да мисли по-късно, да мисли и да разбере, но за момента искаше единствено да съзерцава почудата си от онова, което чувстваше.

Беше усещането за свобода, сякаш стоеше сам сред някакъв безкраен поток от чист въздух. Останал беше само спомена за някаква тежест, която е била съборена от раменете му. Беше чувство на огромно облекчение. Това беше осъзнаването, че няма значение какво чувства Лилиан, от какво страда или какво ще стане с нея, и нещо повече: не само че няма значение, но това беше сияйното, невинно осъзнаване, че не трябва да има.