Кей Торп
Напразни терзания (9)

Девета глава

Айфеловата кула изглеждаше грациозна и красива на фона на величествения залез. Триша харесваше Париж като град, макар и да не изпитваше особено топли чувства към жителите му. Струваше й се, че те имат склонност да се отнасят с недостатъчно уважение към всички, които не са парижани. Независимо колко добре си служеше човек с френския, отношението си оставаше същото.

— Често съм изпитвала чувството, че бих могла да живея тук, но хората не ми допадат — каза тя. — Париж е сред най-красивите градове на света.

— Вероятно си прекалено чувствителна — отвърна Лий. — Ще се увериш, че Пиер Ламон е истински джентълмен.

— Всяко правило си има изключения — съгласи се Триша, без да е готова да обсъжда въпроса. — Не биваше да продължим чак дотук. Шофьорът на нашето такси може да се пенсионира с парите, които ще му платим.

Лий я погледна развеселено.

— Тази вечер аз плащам, така че, престани да се безпокоиш за разходите.

Наистина не беше нейна работа, съгласи се Триша. Скоро щеше да си потърси нова работа. Тази мисъл й подейства потискащо и тя побърза да се отърси от нея? Поне тази вечер щеше да остави всички свои проблеми настрани и да използва максимално всяка свободна минута за забавления.

Още от първото си посещение в Париж мечтаеше да вечеря в „Максим“. Поканата на Лий да осъществи тази нейна мечта надмина всичките й очаквания. Когато слязоха от таксито пред световноизвестния ресторант, стомахът й се бе свил като топка.

Докато влизаха вътре изпитваше чувството, че се връща назад във времето. Посрещнаха Лий като стар познат. Двамата бяха отведени като короновани глави до местата им.

— Поразена съм — призна си Триша, като забеляза няколко известни личности сред посетителите. — Никога не бих могла да дойда тук сама.

— На самотните жени не гледат с добро око — каза Лий. — Отношението може би вече е остаряло, но все още е в сила. Още колко време възнамеряваш да останеш неомъжена?

Въпросът му я изненада.

— Вероятно докато срещна човека, за когото съм мечтала — отвърна, колкото се можеше по-весело тя. — Ако въобще го срещна.

— И какви качества трябва да притежава той?

Същият въпрос, който й зададе и Винченцо Барсини, спомни си Триша, макар и в малко по-друг вариант.

— Все още нямам точни изисквания — отрече тя.

— Просто някой, в който се влюбваш до полуда, така ли?

Иронията му дълбоко я нарани, още повече, че бе доста близо до истината. Точно така бе станало преди три години.

— Нещо подобно — призна тя със същата безгрижна нотка в гласа. — Истинско забавление! Заслужава си да се почака, не смяташ ли?

— При условие, че и той мисли като теб. В противен случай опитът ще се окаже фатален.

Появата на келнера, носещ напитките им, й попречи да му отговори. Целият му цинизъм бе изписан върху лицето и в тона му. Беше човек, лишен напълно от илюзии. Това обясняваше всичко.

— Ами ти? Да допуснем, че не се ожениш за Джейн? В края на краищата, като единствен син, имаш задължението да продължиш фамилията.

— Бих казал, че в света предостатъчно хора носят името Смит, без за това да е било необходимо моето съдействие — ехидно се засмя той.

— Но в техните вени едва ли тече същата кръв.

— Откъде знаеш? Може коренът на всички ни да е един и същ — добави спокойно той. — Ако чак толкова много се тревожиш за бъдещето на моето семейство, защо не се заемеш сама с продължаването на рода.

Тръпки побиха Триша.

— Като шега — отвърна рязко тя — е доста оригинално.

Изразът и тонът на Лий веднага се промениха.

— Права си. Забрави го. Тази вечер не бива да имаме никакви търкания. Видя ли менюто?

Триша щеше да каже, че не имала тази възможност, но това щеше просто да усложни нещата. Сериозно ли й направи това предложение, запита се тя. Прекрасно би било да държи детето на Лий в прегръдките си.

Обслужването беше прекрасно. На Триша й се стори, че на всеки квадратен метър имаше поне по трима сервитьори! В ресторанта можеше и да се танцува, въпреки че дансингът бе малък. Леко зашеметена от изпитото вино, Триша почувства все по-нарастващо желание да забрави всякакво благоразумие и да вземе онова, което й се предлагаше. Лий можеше и да не я обича, но все още я желаеше. Какво друго й оставаше?

— Искаш ли да танцуваме? — покани я той.

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя и разбра, че казва „да“ и за много други неща.

Истинско блаженство бе отново да се допрат един до друг, след отчуждението им през последните два дни, истински екстаз да почувства топлата мощ на неговата прегръдка. Преди три години бяха танцували заедно всяка вечер на борда на „Капуцин“, след което се отдаваха на невъздържана любов. Този вечер можеше да се случи същото. Така много й се искаше!

Споменът я накара внезапно да се спре. Това едва ли можеше да стане, понеже Лий бе още под впечатлението, че е неразположена. Сега бе много късно да оттегли назад думите си.

— Ти каза на Винченцо, че в петък сутринта трябва да си в Лондон — подхвърли нерешително тя.

— Излъгах го — призна той. — Сигурно вече си се досетила. Първоначалните ни ангажименти обаче си остават. Целият утрешен ден ще прекараме с френските ни колеги, а петък ще бъде свободен ден. Ходила ли си в Маре?

Триша поклати глава.

— Само съм чувала. Много е трудно да се попадне там.

— Може да се уреди. Заслужава си усилието. Всичко там е от седемнадесети век.

— Как ще стане това? — запита предпазливо тя.

— Аз ще го уредя, разбира се — отвърна той. — Освен ако плановете ти са други.

Триша го погледна дръзко.

— Нямам нищо по-добро предвид.

Около устните му трепна мускулче, докато оглеждаше вдигнатото й към него лице.

— Сега приличаш повече на момичето, което някога познавах. Какво се случи с него?

— Порасна — отвърна тихо тя. — Три години не са малко, Лий. И ти си се променил.

Той се засмя.

— Не чак толкова. Тогава копнеех за теб, сега също.

Триша го гледаше с помътнял поглед и се бореше с изкушението да му каже направо „да“.

— Ами Джейн?

— Очевидно ще се наложи да й кажа самата истина.

— Това жестоко ще я нарани.

— Като не се оженя за нея ли? За нещастие, няма как да не я нараня. Както и да е, това си е мой проблем. — Той изчака за миг, после присви устни. — Веднага ли започваме или да изчакаме още един ден?

— Предполагам, че можем да опитаме още сега — отвърна внимателно тя.

— Добре. — В гласа му нямаше никакво напрежение. — Ще ти го напомня. Мисля, че е време да се прибираме. Утрешният ден вероятно няма да е лек.

Напуснаха ресторанта почти в полунощ. Лий нареди на шофьора на таксито да мине по Шанз-Елизе, вместо да кара направо към хотела. Нощем Париж приличаше на приказна страна. Осветената Триумфална арка се издигаше с цялото си великолепие над оградения с дървета булевард. Хора продължаваха да се разхождат по улиците или седяха из кафенетата по тротоарите и спокойно разговаряха.

Настанена удобно на тъмната задна седалка, Триша не се възпротиви, когато Лий я прегърна и я притегли към себе си. Целувката започна бавно и леко. Устните им едва-едва се докосваха, но огънят в тях бурно се разпалваше. Уличните светлини се отразиха в очите му, когато той най-сетне вдигна глава.

— Също като едно време…

Не съвсем, помисли си тя. Момичето, което беше тогава, бе заслепено от блясъка на звездите. Лий може би щеше да изпитва към нея онова, което й се искаше, но сега поне тя нямаше никакви илюзии.

Стана й двойно по-трудно, когато Лий й пожела лека нощ пред нейната стая, понеже знаеше, че това не е необходимо. В един миг я изкуши мисълта да му каже цялата истина, но думите просто замръзнаха на устните й. Ще чака до утре.

 

 

Пиер Ламон се оказа точно такъв, какъвто го описа Лий. Дребен на ръст, напомнящ на известен френски певец, той говореше английски по същия очарователен начин.

Той оцени високо френския на Триша. Каза, че притежавала рядко чувствително ухо към най-тънките нюанси на езика. „Сработихте се много бързо“, бе отбелязал Лий.

За Триша бе очевидно, че двамата се уважаваха много като бизнесмени, и като мъже. Очевидно беше, освен това, че секретарката на Пиер изпитва същите чувства към него, както и тя към Лий. Рисковете на професията, предположи Триша. Подобна смесица от способности и подчертана мъжественост бе просто непреодолима.

— Симон отдавна ли работи в компанията? — запита между другото Триша на път за хотела.

— От около шест години — потвърди Лий. — Последните две от тях работи заедно с Пиер.

— Разбирам, че в компанията съществува практика да си затваряте очите за някои неща.

— При условие, че не пречат на работата. Те двамата са достатъчно предпазливи. — Той я стрелна с поглед. — Как се досети?

— Предполагам, женска интуиция — усмихна се Триша и сви рамене. — Пиер женен ли е?

— Разведен. Всъщност, два пъти. Съмнявам се дали ще го направи трети път.

— Значи Симон няма друга възможност, освен да си остане с тази служебна връзка? — едва успя да каже спокойно Триша.

— Симон е омъжена — обясни й Лий.

— Струва ми се, че нещата са много по-сложни.

— Това не бих могъл да зная.

Тонът му подсказа, че не желае повече да обсъжда този въпрос. Триша разбра намека и промени темата. Не беше нейна работа да се занимава със сърдечните работи на Пиер. Имаше си свои проблеми.

В хотела бе пристигнала телеграма за Лий. Той отвори плика в асансьора и докато четеше съдържанието й, изразът му леко се промени.

— Страхувам се, че в края на краищата, ще се наложи да си заминем по-рано — каза внезапно и припряно той. — Би ли опитала да вземеш билети за тази вечер?

Триша кимна и се опита да скрие силното си разочарование. Изглежда нямаше да последва някакво обяснение, а фактът, че телеграмата се получи в хотела, а не в компанията, изглежда подсказваше, че го викат лично. Единственото нещо, което не можеше да направи, бе да го попита.

Триша успя да запази две места за последния полет на английските авиолинии в девет и половина часа. Благодарение на разликата във времето, щяха да кацнат също в девет и половина, което означаваше, че ще си бъде у дома в Кингстън към единадесет.

У дома! Струваше й се, че е минал цял век, откакто беше там за последен път. Налагаше й се да си оправи отношенията с Нийл. Независимо от случилото се, тази връзка трябваше да приключи веднъж завинаги.

Вечеряха в ресторанта на аерогарата, защото не искаха да рискуват да пристигнат в последната минута. Лий беше мълчалив, вглъбен в себе си.

Тя не направи опит да наруши мълчанието.

— Положително се учудваш какво става? — каза накрая той, докато пиеха кафето. После бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади с безизразно лице плика, който бе получил. — По-добре сама го прочети.

Съобщението беше кратко, а въздействието му смразяващо:

„Бременността потвърдена. Налага се да те видя спешно. С любов: Джейн.“

Зелените очи се повдигнаха и погледнаха внимателно сивите със сдържано изражение.

— Твърде странно ти го съобщават. Допускаше ли, че това можеше да се случи?

— Не!

Триша с мъка сдържа чувствата си.

— Което означава, че в края на краищата се чувстваш задължен да се ожениш за нея?

Той вдигна рамене с кисело изражение на лицето.

— Каква друга възможност имам? Не съм привърженик на абортите, а и не мога да я оставя сама да поеме всичко върху гърба си.

— Смяташ ли, че е възможно нарочно да го е направила? — запита го най-спокойно тя.

— Или е така, или е чиста небрежност. Това е една от опасностите, когато оставяш отговорността на друг.

— Можеше да е и по-лошо — каза тя. — Поне няма да се ожениш за жена, към която не си изпитвал никакви чувства. Кой знае? Може да се окаже успешен брак.

— Положително. — Известно време той внимателно я проучваше с премрежен поглед. — А ти?

— Ще оцелея — повдигна философски рамене тя.

— Несъмнено. Нали ще останеш, докато се върне Барбара?

— Естествено, ще си довърша работата — отвърна тя, като се страхуваше да не му отказва повече. — Искаш ли да остана и следващата седмица в града?

— Ще бъде много по-добре, ако го направиш — съгласи се той, после погледна чашата си с бренди. — Идеално замислено…

— Убедена съм, че всичко ще свърши добре — успя да каже тя с удивително спокоен глас. — Предполагам, че си се обадил по телефона на Джейн, за да я уведомиш за пристигането си?

Лий поклати глава.

— И без това ще бъда скоро при нея.

Полетът им се забави с повече от половин час. Едва към единадесет без четвърт успяха да преминат най-сетне през митническия контрол на Хийтроу. Валеше силен дъжд. Въздухът им се струваше леден след топлината в Европа.

— Не бива да взимаш влака в този късен час — каза Лий, когато Триша се опита да се сбогува с него. — Ще те откарам с колата до Кингстън.

— Не е необходимо — възпротиви се тя. — Ще се оправя. Във всеки случай, длъжен си да отидеш при Джейн.

— Вече е много късно — отвърна той. — Докато стигна до тях, ще мине полунощ. Утре ще бъде по-удобно. Да вървим!

Не можеше да му откаже и тръгна с него. Сети се, че дори не знаеше къде живее. Като ерген положително имаше апартамент, но това щеше да се промени, след като се ожени за Джейн. Със съпруга, която очаква дете, той щеше да се нуждае от подходящ дом.

Лий включи отоплението на колата, за да може да се затопли, след като бе престояла на едно място цели четиринадесет дни. Триша се отпусна на меката кожена седалка и затвори очи. Досега успяваше някак да се справя с положението, но още колко време щеше да владее чувствата си, не можеше да каже дори самата тя. Последното, което й се искаше в момента, бе Лий да не разбере какво изпитва към него.

Когато излязоха от района на аерогарата, той включи радиоапарата и опита няколко станции, докато намери подходяща музика.

— Така е по-добре — каза той, после погледна към Триша. — Уморена ли си?

— Малко. Имахме дълъг ден.

— Твърде дълъг — съгласи се той. — А утрешният изглежда ще бъде още по-дълъг.

— Предполагам — каза тя, — че сватбата ще бъде много скоро.

— Искаш да кажеш, преди още да е проличало ли?

Тя прехапа устни.

— Съжалявам, че така лошо се изразих.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърна той. — Познавам добре госпожа Давенпорт, тя вече е започнала приготовленията.

— Без да изчака да разбере какво мислиш ти?

— И тя е като майка ми, не остава нищо на случайността. Не мога да обвинявам никого, освен себе си. Ако се бях държал настрани, нямаше да имам никакви проблеми.

— В тази работа участват двама души — отвърна тихо Триша. — Джейн е достатъчно голяма и е знаела какво прави.

— Като теб ли? — В гласа му прозвуча ирония. — А ти знаеше ли какво правиш?

— Какво съм направила? — смръщи вежди Триша.

— Пое длъжността, без да ми кажеш коя си. Това ли си мислила от самото начало — да ме накараш да платя заради онзи, който те е изоставил?

— Как да платиш? — запита тя с пресипнал глас.

— Като ме подведеш да мисля, че можем да изградим заедно бъдещето си.

Триша преглътна с мъка.

— Не аз започнах първа. Ти беше онзи, който подхвана всичко отначало. И за какво бъдеще говориш? Като това на Симон и Пиер ли?

Измина известно време, преди да отговори. Гласът му прозвуча приглушено.

— Надявах се на евентуална женитба. На повърхността отначало не се виждаше нищо, но всичко се таеше някъде дълбоко в мен. Преди три години те изпуснах, защото смятах, че се интересуваш само от едно ваканционно забавление. Този път няма да се откажа така лесно.

— Защо ми казваш сега всичко това? — едва успя да каже тя.

— Чист мазохизъм — отвърна той. — Ако го бях казал по-рано, от него може би нямаше да излезе нищо. Ти все още обичаш онзи, който те е изоставил, нали?

Триша почувства, как сякаш железен обръч стяга гърдите й.

— Този човек си ти — прошепна тя. — Още ли не си го разбрал? Този човек си ти!

— Повтори го — каза той със строг глас.

— Какъв е смисълът? — Гласът й звучеше задавено. — Вече е твърде късно.

— Не ме интересува дали е късно, или не. Повтори го!

Тя отстъпи, защото тъкмо това й се искаше, защото изпитваше нужда да му каже всичко открито.

— Аз пък си мислех, че тъкмо ти искаше да преживееш един ваканционен роман. С нищо не ми даде да разбера, че има и нещо друго. Доста време ми струваше, докато преодолея всичко това, или поне докато се убедя, че съм го преодоляла. Убеждавах се, че ще се справя, когато разбрах кой си, само че не постигнах нищо.

— Оказа се много добра актриса — каза сърдито той. — Физическото привличане беше очевидно, но не успях да отида по-нататък. — Той я погледна, изпълнен с отчаяние. — Все пак трябва да има някакъв изход!

— Няма — отвърна тя. — Освен ако не изоставиш Джейн. Но ти не би могъл да го направиш, още повече, че аз не го желая.

— Има моменти — процепи през зъби той, — когато правилната постъпка не е най-важното в личния живот. Не мога да те оставя да си отидеш, Триша. Поне не сега!

— Налага се — едва се въздържа да не се разплаче тя. — Нима има друга възможност? Да ме направиш своя любовница? — При вида на лицето му, гърлото й отново се стегна. — О, божичко, съжалявам! Не го мислех така! Само че какво друго ни остава?

Той спря колата, промълви нещо, после я притегли към себе си и я целуна със страст, която би се оказала твърде опасна, ако и тя не изпитваше същите чувства.

— Поне можем да използваме тази нощ! — прошепна той с устни върху нейните. — Само тази нощ!

Искаше й се да каже „не“, но думата просто не се отрони от устните й. Една нощ любов. Нима бе толкова много? Джейн щеше да получи всичко останало.

— Само тази нощ — чу се тя да повтаря думите му.

И двамата не казаха почти нищо през останалата част от пътя. Триша се опитваше да не мисли за утрешния ден и за всички останали дни след него.

Квартирата й се стори много по-малка от всеки друг път. Триша запали осветлението, без да погледне към Лий, който продължаваше да стои с куфара й в ръка.

— Да направя ли кафе? — запита тя с дрезгав глас.

Той постави куфара й на пода, приближи до нея и я взе в обятията си. Започна да я целува така, че забравиха всичко.

— Към никого не бих могъл да изпитам онова, което изпитвам към теб! — каза пламенно той. — Няма да се откажа от теб, Триша.

Тя не каза нищо. Просто нямаше какво да каже. И двамата знаеха, че това е всичко, което можеха да имат. С настъпването на утрото той щеше да си отиде, затова трябваше да се възползват напълно от мига.

Лий запали лампата в спалнята.

— Искам да те видя — каза той. — Искам да запомня и най-малката извивка по тялото ти.

Започна да я съблича бавно, сякаш я милваше. Всяко негово докосване караше да тръпнат и тялото, и сърцето й. И тя правеше същото с него. Прекарваше ръце по широките му рамене и го целуваше. Какъв мъж! И тя го притежаваше напълно.

Триша го стисна с разтреперани пръсти, щом той я притисна с тяло и пое дълбоко въздух при прелестното усещане на сливането. Удивително бе да бъде притежавана така от мъжа, когото обичаше. Искаше й се да бъде така завинаги.

Това обаче не беше възможно.

— Не биваше да идваме тук — чу се тя да казва. — Само усложняваме нещата.

— Има само един начин да оправим всичко, но ти вече се отказа от него!

— Искаш да кажеш да продължим мирно и тихо нашата връзка?

— Да.

— Не мога да го направя, Лий. Не мога да те деля със съпругата ти. Искам онова, което ще има и тя — съпруг, дом и деца.

— Значи това е по-важно от самия мен?

— Не е честно — възрази тя. — Просто не мога да живея така, както ми предлагаш.

— Готов съм на всичко — каза отчаяно той. — Сега разбирам как се чувства хванатото в капан животно. Не обичам Джейн. Никога не бих могъл да я обичам! Що за живот ще бъде това и за двама ни?

— Ако не за друг, направи го поне заради детето си. Не един брак е започвал по този начин.

— И повечето от тях са се проваляли по същата причина. Имам нужда от теб, Триша. Разбирам, че се държа като истински егоист, но не ме е грижа. Ще направя всичко, за да те задържа.

— Съжалявам — отвърна тя, — но от това няма да излезе нищо.

За миг той застина на мястото си, после се дръпна рязко от нея, изправи се и взе да прибира нещата си. Триша продължаваше да лежи и да го наблюдава безмълвно, докато се обличаше.

— Ще се видим утре — каза той, без да я погледне и облече сакото си. — Провери какво става с Барбара. Сигурно е излязла вече от болницата. Ще намериш телефонния й номер в бележника.

Триша не отговори. Настъпващата седмица изглежда щеше да е най-трудната в нейния живот, но трябваше някак си да се справи.

Лий си тръгна, без да каже нищо повече. Като отказа да се съгласи с онова, което бе поискал от нея, тя считаше, че няма какво повече да си кажат. Отново бе останала сама.