Кей Торп
Напразни терзания (8)

Осма глава

Прочут със серните си извори и с надвисналия над него порутен замък, Баден също бе красив швейцарски град, докато човек не стигнеше до индустриалната зона, разположена в северозападната част. Необходимо за икономиката, но пагубно за природата, помисли си Триша.

Тя крачеше след Лий и Улрих, докато те обикаляха машиностроителния завод, водеше си бележки и се опитваше да не мисли твърде много върху личните си проблеми. Само след четири дни си отиваше у дома. Надяваше се следващата седмица и Барбара да се върне отново на работа.

Всяка измината минута се струваше на Триша като час, докато Лий показваше слаби външни белези на безпокойство. Онова, което им липсваше, бе истинският сърдечен контакт. Като го наблюдаваше сега толкова висок и толкова деен, тя изгаряше от желание. Наистина ли беше такава, каквато искаше да се покаже.

Улрих разреши проблема за прекарването на вечерта, като ги покани на вечеря у дома си. От готовността, с която Лий прие поканата, Триша остана с впечатлението, че и той не изпитваше голямо желание да останат сами.

— Не е необходимо да каните и мен — обърна се тя към Улрих, докато Лий разговаряше с някакъв човек. — Много любезно от ваша страна, но няма да имам нищо против, ако довечера остана в хотела.

Улрих я погледна обидено.

— Искате да кажете, че ще се чувствате неудобно в моя дом?

— О, не, ни най-малко. — Не й се искаше Улрих да остава с такова впечатление. — Убедена съм, че както вие, така и вашата съпруга, ще направите всичко възможно да се чувствам удобно като останалите ви гости.

— Тогава излиза, че не желаете да бъдете с Лий?

Триша се опита да се засмее.

— Защо мислите така, за бога?

— Защото между вас двамата се усеща нещо, което не съществуваше в петък — отвърна прямо той. — Бих казал, че през уикенда сте си развалили личните отношения и това няма нищо общо с работата.

Триша почувства как пламна.

— Толкова ли е очевидно? — запита тихо тя.

— Че отношенията ви са по-близки от чисто служебни? — Усмивката му беше напълно откровена. — Може би просто различавам симптомите. Моята съпруга ми беше секретарка. Не минаха и шест месеца от постъпването й на работа и ние се оженихме. — После добави, без да бърза и без да подсилва нещата. — Ан ще се радва да се запознае с вас. И тя е англичанка.

Триша реши, че след подобна покана, просто не е в състояние да откаже. Гласно му каза:

— Ще дойда с най-голямо удоволствие.

При връщането им в хотела, тя каза колебливо:

— Опитах се да отклоня поканата, но Улрих не искаше и да чуе за това.

— Какви бяха другите ти планове? — запита Лий.

— Ами… никакви — призна тя.

— Тогава откъде е това нежелание да присъстваш?

— Мислех, че предпочиташ да отидеш сам.

Домът на семейство Ле Тисиер се намираше извън града край езерото.

— И двамата се влюбихме в това място в момента, в който го видяхме — призна Ан ле Тисиер. — Сега къщата, разбира се, е твърде голяма, но ако е рекъл Бог, възнамеряваме да имаме голямо семейство. — Усмивката, която си размениха с нейния съпруг, накара Триша да потръпне от копнеж. — Близнаците са същински демони, но ни доставят голяма радост.

Триша очакваше, че ще има и други поканени, но остана донякъде учудена, че единствените гости за вечеря бяха те двамата с Лий.

Ан не беше необикновена красавица, но поведението и присъствието й създаваха точно такова впечатление. Триша много я хареса. При други обстоятелства би помислила да се сприятели с нея. Тя бе от онези редки жени, които не правеха опит да си съперничат с останалите. Пълна противоположност на Герда Мюнстър.

Лий очевидно я харесваше. Харесваше я като личност, реши Триша, не че го привличаше като жена.

Разговорът между двамата мъже неизбежно се завъртя около работата. Малко след това Ан придвижи стола си до този на Триша.

— Помолих Улрих да не повдига тази вечер служебни въпроси — каза примирено и с чувство за хумор тя. — Както виждате, от това не излезе нищо. Изглежда, че известно време ще трябва сами да се забавляваме. Какво ще правите, след като приключите с тази си работа?

Триша отвърна с тих глас, защото смяташе, че Лий може да ги чуе.

— Зависи какво ще ми предложи моята агенция. Мога за известно време да поработя и в чужбина.

— О? — Учуди се Ан. — Бях с впечатлението… — Тя прекъсна мисълта си, поклати глава, сякаш се ядоса нещо на себе си и продължи: — В някоя определена страна ли?

— Вероятно някъде в Европа.

— От политическа гледна точка, това може да е по-безопасно — съгласи се Ан. — Аз живях шест месеца в Кувейт, преди да се върнем в Цюрих. Прекарахме чудесно, но всичко вече е минало. Ако наистина сте намислили подобно нещо, трябва да поговорите с Улрих. Убедена съм, че може да ви помогне.

— Не говоря немски — отхвърли предложението Триша. — Само френски и италиански.

— Да, това наистина може да се окаже проблем. Както и да е, няма да е излишно да поговорите.

— Извинете, но не бих желала. Все пак, много ви благодаря. — Триша се опита да промени темата на разговора. — Откога сте женени с Улрих?

Ан деликатно прие тази промяна.

— От седем години. Естествено, тогава той не заемаше пост като сегашния. — Спомни си нещо и се усмихна. — Бих се омъжила за него, независимо от служебното му положение. Беше просто любов от пръв поглед.

Триша разбираше много добре. При известни обстоятелства това нямаше да има значение и за самата нея. Дали това важеше и за Джейн Давенпорт представляваше въпрос, на който не можеше да си отговори.

По-късно, на връщане към хотела, Лий каза спокойно.

— Вие с Ан изглежда много си допаднахте.

— Човек трудно може да не си допадне с Ан — съгласи се Триша. — Тя е прекрасна.

— Не като Герда Мюнстър.

— Абсолютно различна. Защо намесваш Герда?

— Имаше моменти, в които и аз бих казал, че двете с Герда сте абсолютно различни.

— И наистина сме такива. — Стараеше се гласът й да не прозвучи дрезгаво. — Аз не събуждам същите подтици.

— Донякъде е така, съгласен съм, но примамката все пак е налице. Играеш си с мъжете така, както котката с мишка, Триша.

Несправедливостта на думите му я накара с мъка да си поеме дъх.

— Има разлика — каза най-сетне с усилие тя, — кой изпълнява ролята на мишката. А ти от какво се оплакваш? За една и съща цена имаш и секретарка, и партньорка в леглото.

И неговото задъхано дишане показваше, че е изпаднал в ярост.

— Ако смяташ, че работиш извънредно, остава да посочиш сумата.

Болката я преряза като забит в сърцето й кинжал. Изпита желание да издере слабото му лице и да види как потича кръвта му. Едва успя да се въздържи да не го направи.

— Струва ми се, че трябва да забравим всичко — каза след малко тя. — Взаимно допуснахме грешка. Ще продължавам да си изпълнявам задълженията, докато се върнем в Англия, но ако дотогава Барбара не се почувства добре, ще се наложи да си потърсиш някой друг, който да ти отпечата докладите. Стенографските ми сигли са достатъчно ясни.

— Прекрасно! — Лий очевидно полагаше същите усилия, за да запази самообладание. — Считай, че нищо не се е случило.

Едно беше да се каже, друго да се изпълни, помисли си мрачно Триша.

 

 

Красиви, с хубав слънчев загар и елегантни, жените в Милано наистина притежаваха усет за модерното.

— Малцина са онези, които могат да пазаруват от „Армани“, „Версаче“ или „Фере“ — потвърди Винченцо Барсини, когато Триша изрази възхищението си, — затова използват най-рационално онова, което имат. — Тъмните му очи светнаха от възхищение, щом добави: — Вие самата имате усет, а и красотата ви съперничи с тази на всяка моя сънародничка!

Триша си помисли, че е приятно да се чуват подобни неща, въпреки че не вярваше на нито едно от тях. Същевременно направи всичко възможно да не обръща внимание на язвителната усмивка на Лий. Винченцо бе настоял тя да обядва заедно с тях. Всяка маса би изглеждала празна, ако не я украсява жена, бе казал той.

Винченцо бе прехвърлил петдесетте и имаше пет деца, най-голямото от които бе почти на възрастта на Триша. Той не преставаше да я ухажва от вчера, още щом я видя.

Снощи прекара сама за първи път, откакто бяха тръгнали на път. Триша нямаше представа дали Лий бе вечерял в стаята си, или някъде навън. Нито пък се опита да отрече, че това я интересуваше. От това, разбира се, не излезе нищо. Естествено, че я интересуваше. И то много. Най-важното бе да не му го показва. Единият начин бе флиртуването с Винченцо, макар да се надяваше той да не го взима насериозно.

— Вие — обърна се тя непринудено към него на италиански — сте роден ласкател!

— Истина е — отвърна той, — но го правя само тогава, когато жената заслужава комплиментите. Трябва да дойдете да работите при мен. Тук ще бъдете истински оценена.

— Тя вече обмисля започването на работа в Амстердам — обади се студено Лий, като показа собственото си владеене на италианския.

— Няма спор — отвърна веднага Винченцо, — че Милано е най-подходящото място. Една красива и блестяща англичанка, която работи като моя секретарка, ще накара всички да ми завиждат.

— Но вие си имате секретарка — обади се Триша, като се отнесе към предложението по същия начин, по който бе сигурна, че бе направено.

— Подробност, която бях пропуснал — вдигна изразително рамене Винченцо, — признавам. Тогава може би ще пожелаете да ми станете любовница?

— Много сериозно ще си помисля за това — отвърна усмихнато Триша в същия тон.

Лий бутна стола си назад и се изправи.

— Трябва да се обадя по телефона — каза накратко той. — Бихте ли ме извинили за момент?

Винченцо го гледаше замислен, докато Лий прекосяваше ресторанта. После отново насочи вниманието си към Триша.

— Имам чувството — каза той, — че нашата шега не се хареса.

— Липсва му чувство за хумор — отвърна Триша, като се питаше на кого ли се обажда Лий. По всяка вероятност си уреждаше среща за довечера. Имаше приятели навсякъде. Така постъпваха всички мъже като него.

Винченцо я наблюдаваше сега със същия замислен поглед.

— Изпитвам чувството, че отношенията между вас двамата са много по-лични, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Вашата интуиция този път ви лъже — успя да се усмихне Триша. — Казано откровено, между нас няма нищо общо.

— Вие сте красива жена, а той е истински мъж — отвърна Винченцо. — Какво друго е необходимо?

— Много неща — отвърна тя. — Жените търсят у мъжа много повече от външния му вид.

— Открийте ми качествата, които вие самата считате за необходими — помоли я той.

— Преди всичко почтеност — отвърна тя.

— И вие смятате Лий за непочтен?

Триша прехапа устни. Искаше й се да замаже въпроса с някакъв шеговит отговор.

— Намирам, че повечето от мъжете не са такива — отвърна едва-едва тя. — Знаете ли, довечера ми се иска да отида малко на пазар, стига да успея, преди да са затворили магазините. Бихте ли ми препоръчали някое място, което да не е толкова скъпо като „Виа Монте“?

Винченцо сви добродушно рамене.

— Опитайте във „Фиоручи“, в Галерия „Пасарела“ на площад „Дуомо“ или в „Ла Ринасенте“ на площад „Дуомо“. Жена ми ме убеждава, че и на двете места цените били разумни. Магазините са отворени до към седем и половина. Може би ще ми доставите удоволствието да вечеряме след това заедно?

Триша го погледна право в очите.

— Само двамата ли?

— Не ви ли харесва идеята? — запита най-невъзмутимо той.

— Не вярвам на невинните вечери на четири очи с женени мъже — отвърна тя, без да я е грижа колко пуританско биха прозвучали думите й. — Във всеки случай вече имам други планове.

— Съжалявам. Щеше да ми е много приятно да си поговорим.

А след това, помисли си тя… В това отношение Винченцо не се различаваше от Лий. Единствено отношението му бе по-открито. Съпруги, годеници, те нямаха никакво значение, когато станеше дума за задоволяване на първичните инстинкти.

Лий се появи отново. Докато вървеше към тях, жените му хвърляха пълни с възхищение погледи. Триша се запита дали Джейн имаше представа от истинския му характер, или виждаше в него своя рицар на бял кон.

— Днес заминаваме за Париж със самолета в пет часа — съобщи той без никакво предисловие, докато сядаше на мястото си. — Триша, моля те да се върнеш в хотела и да приготвиш багажа. Ще се срещнем направо на летището. Вече ти поръчах такси.

Ни най-малко не бе очаквала това, но не бе тя тази, която можеше да го запита за причината. Остави тази работа за Винченцо.

— Защо промени така неочаквано плановете си?

Сивите очи не издадоха нищо.

— Изникнаха някои проблеми. В петък сутринта се налага да бъда в Лондон.

Триша бе вече станала права. Тя протегна ръка на Винченцо.

— Довиждане, господин Барсини — сбогува се тя най-официално с него.

Той й целуна ръка, без ни най-малко да се стеснява от присъствието на другия мъж.

— Довиждане, красива Триша.

Тя си тръгна, без дори да погледне Лий.

Докато пътуваше с таксито, си мислеше, че това внезапно връщане в Лондон е свързано по някакъв начин с Джейн. Възможно беше дори майка му да е намекнала на момичето за допълнителните занимания на сина й. Каквато и да беше причината, те щяха да са отново в Англия след по-малко от четиридесет и осем часа. Независимо, че даде съгласие онази вечер, Триша се съмняваше, че Лий е готов да я освободи от работа, ако Барбара не пожелае да се върне.

Когато стигна в хотела, тя взе ключовете от двете стаи от рецепцията и помоли да приготвят след двадесет минути сметката. Нещата на Лий бяха готови, с изключение на костюма и ризата, които очевидно е имал намерение да носи тази вечер, както и тоалетните му принадлежности в банята.

Реши да не си прави труда да вика носач и свали сама двата куфара в салона. Представената й сметка включваше сумата за две нощи, въпреки че бе едва три и половина следобед. Триша се замисли за миг дали да повдигне въпрос за това, после сви безразлично рамене и подписа. Разходите на компанията не бяха нейна грижа.

Другото такси я чакаше, за да я закара на интерконтиненталното летище. Движението сега бе много затруднено. Вместо за четиридесет и пет минути, пътуването им отне близо час и половина. Когато спряха пред сградата на аерогарата, наближаваше пет без десет.

Лий се появи веднага и докато Триша плащаше на шофьора, пое куфарите.

— Изпуснахме самолета в пет, но успях да взема билети за туристическата класа в шест и пет. Имаме достатъчно време за кафе, а може би предпочиташ нещо по-силно?

Триша поклати глава.

— Кафето ми е достатъчно, благодаря. Съжалявам, че закъснях. Просто пълзяхме почти през целия път до летището.

— Не си виновна за претовареното движение — отвърна той. — Всъщност, няма значение.

Тя го стрелна с поглед, когато застанаха на опашката за заверка на билетите.

— Защо трябваше тогава да бързаме?

— Тактика — отвърна, без да мигне той. — Не ми харесваше онова, което ставаше между теб и Винченцо.

— Но това е смешно и ти много добре го знаеш — отвърна тя с напрегнат глас.

— Да кажем, че нямах друг избор. Ако Винченцо е решил да мами жена си, това си е негова работа, но не бива да го прави със служител на компанията. Поне не с мое знание.

— Би било различно, ако е директор като теб, разбира се — отвърна тя с леденостуден глас.

Той я изгледа така изпитателно, че й стана болно.

— Аз не съм женен — каза той.

— Още малко ти остава. Но не си въобразявам — добави тя, — че ще промениш особено навиците си, след като станеш семеен.

Погледът на сивите му очи я прониза.

— Струва ми се, че това няма никакво значение за теб.

— Наистина няма — извъртя го набързо Триша. — Никога не съм имала каквито и да било илюзии.

— Но смяташ, че Джейн може да има? — Той нарочно млъкна. — Защо тогава не споделиш с нея натрупания си опит? Върви й кажи, че се е забъркала с истински Дон Жуан. Така ще ме измъкнеш от това трудно положение.

Триша го погледна напълно изумена.

— И какво означава всичко това?

— Първо ще пием кафе, а после ще поговорим — каза той, когато приключиха с багажа и билетите.

След малко седнаха на бара. Той отпи от чашата си и се впусна в обяснения.

— Джейн е на твоя възраст — започна той. — Познаваме се от деца. До преди около шест месеца винаги съм я приемал като своя по-малка сестра. Един ден тя ме помоли да я заведа на някакво парти в „Съри“, тъй като се била скарала със своя приятел и не искала да отиде с друг. — Той млъкна и изкриви устни. — Тогава за първи път разбрах, че вече е станала очарователна млада дама. Без да влизам в излишни подробности, ще ти кажа, че прекарахме заедно нощта и още доста такива нощи след това. За нещастие, чувствата на Джейн към мен се задълбочиха повече, отколкото исках. Тя сметна за съвсем естествено, че следващата логична стъпка в отношенията ни е женитбата и уведоми за това майка си. Сега ме притискат от всички страни.

— Женитба по принуда не става — отвърна бавно Триша. — Поне в наши дни. Ако наистина не желаеш да се ожениш за нея, единственото, което трябва да направиш, е просто да й го кажеш.

— Като се вземат предвид дългогодишните отношения между нашите семейства, това никак не е лесна работа — призна си Лий. — Все живея с надеждата, че тя ще си намери някой друг. Не бих желал да я нараня.

— Ако тя те обича, едва ли би могъл да го избегнеш — продължаваше да говори Триша със спокоен глас. — Само недей да се надяваш, че аз ще свърша тази мръсна работа вместо теб.

— Щеше да е много по-добре, ако тя можеше да ми нанесе удар, вместо аз на нея, там е работата. За нея щеше да е по-добре.

— Ако не витае из облаците, положително вече е дочула нещо за твоята известност, като…

— Известността — каза той — обикновено се изгражда на базата на чистите предположения. Аз не съм светец, но не съм и развратник.

— Очевидно никога не си се влюбвал истински. — Гласът й прозвуча леко дрезгаво.

— Не е истина. На два пъти ми се е случвало. Не съм сигурен дали чувствата на Джейн не се ръководят повече от онова, което смята, че иска, отколкото от онова, което действително иска. Ние дори нямаме кой знае какво общо помежду си. Тя все още е една крайно неузряла двадесет и пет годишна млада дама.

Триша продължаваше да мисли върху казаните преди малко от него думи. Струваше й се невъзможно две жени да са отхвърлили Лий. Какво, за бога, не са харесали у него?

— Съжалявам — чу се тя да казва, без да иска, после бързо добави: — За Джейн, разбира се. Сигурна съм, че заслужава повече.

— Напълно си права — съгласи се той. — А ти? Ти заслужаваш ли нещо по-добро?

Сърцето й заби силно.

— Не зная.

— Тогава си помисли. Вече ни канят да се качваме в самолета.

За какво да си помисли, чудеше си Триша, когато стана от масата. Дори той да скъсаше с Джейн Давенпорт, това нямаше да се отрази кой знае колко на нейното положение.

През време на полета не говориха повече по въпроса. Когато пристигнаха в хотела, той се обърна към нея.

— Искаш ли да оставим всичко тази вечер и просто да се насладим на Париж. Съгласна ли си?

Триша се замисли за миг, докато схване какво искаше да й каже. Добрите лъжци трябва да имат добра памет, помисли си унило тя.

— Съгласна съм — отвърна тя, — но аз…

— Никакво „но“! — отвърна твърдо той.

Разходката бе последното нещо, което й се искаше, помисли си Триша, без да може да отхвърли поканата. Ролята й още не бе изиграна.

Току-що избръснат и облечен, той така смути чувствата й, че й бе трудно да ги прикрие. Безумно й се искаше да го докосне, да я вземе в прегръдките си, да почувства устните му върху своите. Вече не изпитваше никакви симпатии към Джейн. Не беше лесно да се примири с несподелената си любов.

С изключение на това, че Джейн не знаеше нищо за своята несподелена любов. Тя продължаваше да витае из облаците. Триша познаваше това чувство. Вече на два пъти го бе изпитвала.