Кей Торп
Напразни терзания (10)

Десета глава

Стана почти девет и половина, когато Триша пристигна най-сетне в службата си. Лий положително вече бе отпътувал при Джейн, реши тя. Поне си имаше някой, който да мисли за него.

До единадесет бе заета с дешифриране на стенограмата. Изведнъж си спомни, че трябваше да се обади на Барбара.

Отговори й отривист делови глас.

— Обаждам се от името на господин Смит, за да ви попитам как сте със здравето — запита любезно Триша. — Наложи му се да излезе тази сутрин, в противен случай, щеше сам да ви се обади — добави тя, доловила някакво разочарование в мълчанието отсреща. — Впрочем, аз съм вашата заместничка.

— Разбрах — отвърна другата жена. — Моля ви, предайте на господин Смит, че ще дойда да го видя през следващата седмица. Бихте ли погледнали в програмата му кога е свободен?

— Разбира се. — Леко озадачена, Триша прегледа набързо ангажиментите му за седмицата. — Свободен е в сряда сутринта.

— Запишете ме тогава за десет и половина. Важно е да го видя лично. — Тонът й се промени. — Предполагам, че вие придружавахте господин Смит по време на европейската му обиколка?

— Да — потвърди Триша.

— И как мина?

— Много добре. Нямахме особени затруднения. Току-що започнах да пиша отчета.

— Така ли? Моят обикновено бе готов в деня на пристигането.

— Аз не работя извънредно — едва успя да каже Триша. — Освен ако не се налага.

— Възхищава ме силата на вашия дух. Сигурно сте имали доста време за разглеждане на забележителностите.

— Да — отвърна предпазливо Триша. — От петте града, които посетихме, бях ходила само в Париж. Вие положително познавате тези места много добре.

— Може би не толкова добре, колкото вие вече ги познавате. Тогава, в сряда в десет и половина.

Триша се намръщи и постави обратно слушалката. Твърде странно, че Барбара искаше среща.

Лий се появи в два часа следобед.

— Съжалявам — каза той. — Имах намерение да дойда по-рано, но не успях. Обядва ли?

— Направих си сандвич и кафе. Баща ти се обади. Да те свържа ли?

— Не сега. И аз бих пийнал малко кафе.

— Сега ще ти донеса. — Тя се изправи, но той протегна ръка и я хвана за рамото.

— Лий…

Но той не й отговори, сграбчи я в прегръдките си и я целуна. Тя му отвърна със същата страст.

— Това е глупаво — прошепна тя. — Много глупаво!

— Може и така да е, но аз те желая!

— Само това ли?

— Обичам те! Досега не съм го казвал на никоя жена. Ако не бях допуснал тази глупост, сега можехме да помислим за нашето бъдеще.

— Престани! — Отчаяно й се искаше да чуе тези думи, но едва успя да попита: — Как мина срещата с… Джейн?

— Както предполагаше. Сватбата е следващия месец. Само ще се регистрираме. Отказах церемонията, за която настояваше майка й. Колкото по-тихо, толкова по-добре.

— Да, така е. — Триша замълча. — Сега ще донеса кафето.

Той стоеше до прозореца, когато тя отново влезе в кабинета му.

— Кафето ти. Обадих се на Барбара. Записа се за посещение в сряда сутринта.

Лий се обърна към нея със смръщени вежди.

— Записала ли се е? Защо, за бога?

— Предполагам във връзка с връщането й на работа.

— Едва ли е затова. Добре ли е вече?

Триша постави внимателно кафето върху бюрото.

— Да, доколкото успях да разбера по телефона. Искаш ли да й се обадиш?

Лий поклати глава.

— Работата може да почака до сряда. Каква е програмата?

— Среща с някой си господин Питърс в два и половина, след това среща с госпожа Хант в три. И разговор с баща ти.

— Ще му се обадя по-късно. Точно сега най-малко ми се иска да разговарям с него.

— Смяташ ли, че е разбрал?

— Майка ми вече се е погрижила за това.

Господин Питърс пристигна в уречения час. Тъкмо излизаше от кабинета, когато се появи госпожа Хант. Привлекателна, елегантно облечена около тридесетгодишна дама, която създаваше впечатление, че може да се справи с всичко в живота. Триша й завидя на увереността. Положително е някоя от бившите му приятелки, помисли си тя.

Лий не й се обади след излизането на госпожа Хант. В четири часа телефонът иззвъня и тя разбра с изненада, че я търси Джеймс Брайънт.

— Напомням ви за вечерята — каза той. — Свободна ли сте довечера?

За миг Триша се изкуши да каже „Да“. Това щеше да я отвлече от грижите. Нямаше обаче да е честно.

— Съжалявам, довечера не мога.

— Тогава утре. Или която и да е друга вечер!

— Не се предавате лесно — засмя се, без да иска тя.

— Не, когато си заслужава… С мен ли не желаете да излезете или имате някакъв ангажимент?

— Нямам ангажименти. Добре, следващия петък.

— Чудесно — отвърна доволен той. — В осем в „Иниго Джоунс“.

— „Иниго Джоунс“ — повтори тя. — Ще бъда там в осем.

Когато остави слушалката и вдигна глава, на прага на кабинета стоеше Лий и я гледаше с безизразно лице.

— Виждам, че не си губиш времето напразно.

Студенината в гласа му й подейства като удар с камшик.

— А какво да правя? — обърна се тя и го изгледа почти с омраза. — Снощи ти казах, че не мога да живея по този начин. Съжалявам, ако не си в състояние да го разбереш.

— Разбирам добре, но не мога да го приема, това е всичко. Джеймс Брайънт ли се обади?

Нямаше смисъл да отрича.

— Бях му обещала да вечеряме заедно, след като се върнем от Европа.

— За да обсъдите предложението за работа?

— Не е споменавал подобно нещо.

— Но ще я приемеш, ако ти предложи?

Тя поклати глава.

— Най-добре ще е да замина. Да замина някъде далече.

— В Амстердам, например?

Смехът й го стресна.

— Където най-вероятно ще се срещам всеки шест месеца с теб? Едва ли това е най-правилното решение. Госпожа Карингтън спомена за някаква работа, която може би ще се открие следващия месец на Бермудите. Някакъв милионер, който е убеден, че спомените му заслужават да бъдат записани. Не съм очарована от перспективата дни наред да ми диктуват нечии мемоари, но си заслужава да си помисля. Кой знае? Може пък там да си намеря богат съпруг.

— Защо не? — погледна я Лий строго. — Може би тъкмо това си желала от самото начало.

Думите му я нараниха.

— В такъв случай — ехидно процеди тя, — ти се измъкна много сполучливо, нали?

Външната врата се отвори и той не успя да й каже нищо.

— Господин Смит, аз… — изправи се Триша на крака.

— Тъкмо щях да ти се обадя — обърна се към баща си Лий. — Не беше необходимо да идваш.

— Търпението не е семейна черта — отвърна баща му. — След като вече съм тук, хайде да се заемем с въпроса.

Триша не разбра за какво си говориха бащата и сина. Когато Лий излезе от кабинета, той се спря пред бюрото й и кимна одобрително.

— Добре сте се справили. Надявам се, че синът ми не ви е създавал много работа по време на пътуването из Европа?

Дали намекът беше преднамерен, Триша не знаеше, но без да сваля поглед от екрана на компютъра, отговори:

— Не повече от обикновено, господин Смит. Разполагах с достатъчно свободно време.

— Добре. — Той продължи да се разхожда напред-назад из стаята, сякаш искаше да й каже още нещо, но само кимна леко и си отиде. През следващия час вратата на кабинета остана затворена.

Към пет и петнадесет телефонът иззвъня. Млад женски глас от другия край на телефонната линия попита дали господин Смит е все още там. Не бе необходимо да гадае кой го търси.

— Свързвам ви, госпожице Давенпорт — отвърна с безизразен глас Триша и натисна бутона.

Изгасването на лампичката на телефонния апарат почти веднага бе последвана от появата на Лий.

— Помислих, че си си отишла.

— Останах да довърша някои работи — отвърна тя, без да вдига поглед. — В понеделник ще ти представя разпечатката. Приятна вечер.

— И на теб — пожела й той. — Поздрави Джеймс.

Лий излезе, преди да успее да му отговори. Очевидно смяташе, че тя ще се срещне още същата вечер с Джеймс.

Минаваше девет, когато Триша се прибра в апартамента си. По телефонния секретар имаше съобщение от Нийл, който отлагаше срещата им във вторник, без да й съобщава причината. Оказа се страхливка, че не прекъсна навреме връзката си с него.

На следващия ден Лий се държа резервирано. Диктуваше писма, подписваше документи и се отнасяше с нея като към част от заобикалящите го мебели.

Вторник и сряда не бяха по-лесни. При пристигането на Барбара Грейъм в десет и двадесет и седем минути Лий не бе в кабинета си и се наложи Триша да го извини за отсъствието.

— Не бързам особено — увери я тя, седна и взе едно списание. — Мога да почакам. Харесва ли ви работата?

Триша направи всичко възможно да прикрие чувствата си.

— Прекрасна е! Положително изгаряте от желание да се върнете?

— Няма да се връщам. — Каза го достатъчно спокойно, макар и с известно съжаление. — Всъщност, не биваше да ви го съобщавам, преди да съм го казала на господин Смит, но все едно, скоро щяхте да го разберете.

— Съжалявам… — Триша просто не знаеше какво да й каже. — Толкова ли сте зле?

Барбара се усмихна и поклати глава.

— В случая операцията няма нищо общо. Поне не пряко. Ще се омъжвам.

Триша успя с върховни усилия да запази спокойния израз на лицето си.

— Честито! Да не е някой, когото сте срещнали наскоро?

— Не. Докато бях в болницата имах предостатъчно време да премисля досегашния си живот. Работата ми тук всъщност представляваше моя живот. Поставях я пред всичко останало. Но това не можеше да продължава вечно. Малко късно, но все пак навреме я изоставям, за да създам семейство. — Тя замълча. Очевидно съжали, че се бе разприказвала толкова много. — Допускам, че съществуват много добри възможности да ви предложат мястото. Ще го заемете ли?

Триша поклати глава.

— Вече имам нещо друго предвид.

Появата на Лий не даде възможност на Барбара да й отговори.

— Приятно ми е да те видя, Барбара — обърна се той към нея, докато тя се изправяше. — Съжалявам, че те накарах да чакаш. — Той обърна поглед към Триша. — Донеси ни, моля те, кафе.

— Разбира се — отвърна безизразно тя.

Когато Барбара си отиде, Лий почти веднага позвъни на Триша и я повика при себе си.

— Барбара няма да се върне на работа — съобщи й той. — Това ме поставя в затруднено положение. Би ли се съгласила да останеш, докато ти намеря заместничка?

— Не! — Отказът й прозвуча по-остро, отколкото искаше, и тя направи опит да смекчи тона си. — Не мога да остана повече след петък. Естествено, ще оставя всичко в пълен порядък.

— Едва ли. — Иронията му бе прекалено силна. — Тъй като не питаш защо Барбара няма да се върне на работа разбирам, че вече ти е съобщила причината.

— Ще се омъжва.

— Точно така. Признавам, че това ме изненада. Никога не е споменавала, че има сериозна връзка.

— Вероятно не е искала да го прави достояние. Отивам да си довърша работата.

— Почакай! — изправи се той. — Триша, не можем да оставим всичко така. Поне аз няма да го оставя. Трябва да измислим нещо.

— Няма какво да измисляме. — Тя вдигна ръка, когато той тръгна към нея и посегна да я прегърне. — Не, Лий, недей! Няма смисъл!

Но пламна от страст в мига, в който той я докосна. Прегърна го и той я положи на канапето, като не спираше трескаво да я целува

— Не бива да правим това — прошепна тя. — Не е честно по отношение и на двама ни.

— Нищо не ме интересува! — отвърна грубо той. — Обичам теб, а не Джейн! Налага се да й кажа истината.

— Не бива. Поне не сега. Бог знае какво би могла да направи. Нали не искаш да загуби бебето?

— Не искам — призна той.

 

 

— Стана почти дванадесет часа — каза несигурно тя. — Ако е възможно, бих желала да обядвам по-рано.

— Чудесно. — Лий отново дойде на себе си. — И аз имам делови обяд в един, така че вероятно няма да се видим до следобед. — За миг погледите им се срещнаха и пролича как той нещо се поколеба, но стисна устни. — Ще се наложи да обявя вакантното място. Тук няма подходящ човек, с когото бих желал да работя постоянно. Моля те, поговори с шефката на личния състав.

— Добре — отвърна тя.

Шефката на личния състав се изненада, че Триша не проявява интерес към мястото. Каза, че повечето момичета биха били безкрайно доволни, ако им се предостави подобна възможност.

— Оказахте се напълно подходяща за тази работа. Не е лесно да се угоди на господин Смит, но той изглежда много доволен от вас.

— Предпочитам промяната — отвърна Триша. — Вероятно ще замина в чужбина.

— Така ли? Къде?

— На Бермудите. — Работата още не бе сигурна, но госпожа Карингтън й бе казала, че ако желае, може да получи това място. Не бе още решила дали да приеме, или не, но нямаше защо да го споделя с други хора. — Ще работя с милионер, натрупал състоянието си от спекулации с недвижими имоти.

— Щастливка! Завиждам ви. Могъл е да си намери секретарка и в собствената си страна?

— Не знам защо не е постъпил така, госпожо. Зная само, че се е свързал с „Проуфайлс“ да му намерят някой, който би желал да работи в продължение на шест месеца с него.

— Обзалагам се, че кандидатките са много. Ако имах възможност и аз самата бих се замислила над подобно предложение. Добре, ще помоля госпожа Карингтън да ви намери заместничка от понеделник. Доста време ще е необходимо, докато намерим титулярка, особено като се има предвид, че господин Смит ще пожелае сам да прегледа списъка на кандидатките.

Триша изпитваше радост, че се освобождава от тази работа. Но мисълта, че някоя друга ще работи с Лий, я измъчваше. Петък беше още далече.

В четвъртък Триша бе по-спокойна, тъй като това бе предпоследния й работен ден. Лий имаше уговорена среща за единадесет. След това щеше да обядва с президента на компанията. Тя отиде да обядва в дванадесет и половина, но не в служебния ресторант, а в отсрещното кафене. Слухът, че е отказала да заеме щатната длъжност, бе се разнесъл мълниеносно. Без съмнение, това бе породило какви ли не предположения относно истинската причина да откаже такова чудесно място. Затова не й се искаше да се среща с никого.

Избра си маса близо до вратата. След малко някой седна срещу нея. Триша вдигна глава и видя момиче на нейната възраст.

— Нали вие сте временната секретарка на Лий? — запита новодошлата. — Триша Бартън?

— Да.

— Аз съм Джейн Давенпорт. Положително сте чували името ми?

— Разбира се. Вие и Лий, исках да кажа господин Смит, скоро ще се жените.

— Сам ли ви каза това?

Триша се поколеба.

— Всъщност, каза ми го майка му. Преди около една седмица. В Уинтъртур.

— Не е бивало да прави това.

— Защо — учуди се Триша. — Нали е истина?

— Да. Само че… — Джейн млъкна и прехапа устни. Отвори чантата си, извади някаква снимка, огледа я за миг, после я постави върху масата. — Това сте вие, нали?

На снимката се виждаше млада русокоса жена, застанала до перилата на някакъв параход. Беше я снимал фотографът на „Капуцин“, спомни си Триша. Откъде, за бога, бе попаднала в ръцете на Джейн?

— Приличам ли на нея? — отвърна несигурно тя.

— На пръв поглед не, но приликата е очебийна. — Джейн говореше с развълнуван глас. — Снимката изпадна от портфейла на Лий снощи. Не знае, че е у мен. Нямах представа кое е това момиче, докато не ви видях. На гърба на снимката има дата. От преди три години.

Триша реши, че няма никакъв смисъл да отрича.

— Е, добре, това съм аз. Всичко обаче отдавна е минало. Няма от какво да се тревожите.

— Ако това е истина, защо тогава я носи със себе през цялото време? И как е станало така, че именно вие работите при него?

— Съвпадение. Чисто и просто съвпадение, това е всичко. — Триша се опита да се засмее. — В началото той дори не ме позна.

— Но той не се е изменил много през тези три години. Би трябвало вие да сте го познали.

— Да, познах го. Но си помислих, че това няма никакво значение. Както ви казах, всичко между нас приключи преди много време. Нямах представа, че носи тази снимка у себе си. По всяка вероятност я е забравил — опита се тя да придаде лекота на думите си тя. — Малко са мъжете на възрастта на Лий, които не са имали поне няколко приятелки.

— Не миналото ме безпокои чак толкова много — отвърна момичето. — Дойдох специално заради вас. Знаех, че Лий ще обядва с баща си, затова имах намерение да дойда във вашата канцелария, но момичето на входа ми каза, че сте в обедна почивка. Тя ви посочи, когато излязохте от асансьора, така че ви проследих дотук.

Триша я погледна с неразбиране.

— Защо сте искали да ме видите, след като едва сега разбирате коя съм?

— Защото моята кръстница ме предупреди, че между вас и Лий има нещо. Искаше ми се да ви видя как изглеждате. — Тя млъкна и погледна изпитателно Триша. — Истина ли е?

Триша издържа на погледа й и отвърна:

— Не.

— Не ви вярвам. Ако не бях видяла тази снимка, може би щях да повярвам, но не и сега. Кажете ми само едно. Обичате ли го? А Лий — продължи безжалостно тя, — той обича ли ви?

— Не, не ме обича. Обича вас.

— Аз съм тази, за която ще се ожени — поправи я Джейн, — и то, защото се чувства длъжен да го направи, но има начин да оправя нещата — каза тя решително и блъсна стола си назад.

— Джейн, недейте! — скочи Триша. — Грешите! Наистина грешите. Моля ви, не правете нещо, за което после ще съжалявате.

— Ако имате предвид аборт, бъдете спокойна. Добре, че дойдох. Знаех си, няма да е за добро, но поне разбрах, че не сте такава, каквато ви описа майката на Лий.

Джейн изхвърча от кафенето, а Триша се отпусна безсилно на стола си.

Минаваше три, когато Лий най-сетне се върна в офиса. Изглеждаше някак различен. Сякаш от гърба му бе паднал тежък товар.

— Искам да ти съобщя нещо — обърна се тя към него, преди още той да е казал каквото и да било. — Джейн идва на обяд.

— Зная. Тя ми каза. — Той посочи вратата на своя кабинет. — Ела, имаме много неща да си кажем.

Триша стана с разтуптяно сърце от стола и тръгне пред него.

— Не й признах за нас двамата — обърна се тя към него, когато той затвори вратата.

— Зная — отвърна той. — Казала й е майка ми.

Триша се обърна рязко към него.

— Нищо не разбирам!

— Всичко е много просто, дори прекалено просто. На мен ми се искаше всички да разберат, че моето внимание е насочено към друга. Смятах, че това ще нарани по-малко Джейн, отколкото ако й го кажех открито в лицето. Признавам честно, че това беше израз на малодушие от моя страна. Онова обаче, което не взех предвид, бе решимостта на майка ми да ме ожени на всяка цена. Точно тя е уговорила Джейн да ми изпрати онази телеграма.

— Да не би да искаш да кажеш, че всичко е лъжа?

— Да. Джейн ме извика от обяда, за да ми го съобщи. Още след завръщането ни разбрах, че има нещо, но го отдадох на положението, в което се намираше. Вероятно не е могла да устои да не ми го каже, дори и да не те бе срещнала.

— Но нали истината за бременността щеше да се разбере?

— Майка ми се бе погрижила и за това. Трябвало е да узная всичко едва след сватбата. Знае мнението ми за разводите. Това за мен щеше да е последното средство. Веднага телефонирала на баща ми да те уволня.

— Мразиш ли я? — запита тихо Триша.

— Не, не я мразя. Научих се да я приемам такава, каквато е. Не ни напусна само заради Андерс. Тя би напуснала и него, стига да й се отдаде по-интересна възможност, макар че годините си казват вече думата. — Той сви рамене. — Сега се тревожа повече за нашето бъдеще.

Триша просто не вярваше на ушите си. Тя се хвърли бурно в обятията му и го целуна със страст, той й отговори със същото. Вече нищо друго нямаше значение, освен любовта им.

Опряла глава на силното му рамо, намерила най-сетне сигурност в топлата му прегръдка, Триша не изпитваше вече никаква болка, нито терзания.

— Как приема всичко това баща ти?

— С голямо облекчение — засмя се той. — Напълно те одобрява. Нарече ме проклет глупак, че съм те изпуснал още първия път.

Триша повдигна очи.

— Знае ли за „Капуцин“?

— Не всички подробности, но му разказах как сме се срещнали. Той обича много Джейн и с право ме упрекваше заради решението ми да се оженя без любов. Трябва да те предупредя обаче, че ще очаква в най-скоро време внуче.

— Тогава да се постараем да изпълним желанието му. Толкова те обичам, Лий!

— И аз теб! Много повече, отколкото бих могъл да го изразя с думи. Ти си всичко за мен!

— Като човек, обеднял от страна на думите, се справяш добре! — засмя се тя. — А какво ще стане с работата? Ще бъде ли нарушение на правилата на компанията, ако твоята собствена съпруга работи и като твоя секретарка?

— Това ли е желанието ти?

— Само докато се наложи сама да се откажа. И то при условие, че няма да те изнервям, ако сме заедно по цял ден.

— И ден, и нощ, никога няма да ми омръзне! Бяхме разделени цели три години и трябва да се погрижим да запълним празнината с любов, скъпа!