Кей Торп
Напразни терзания (3)

Трета глава

На следващата сутрин тя не бе си променила решението. Триша се събуди в шест и половина, взе душ и когато поднесоха в стаята й поръчаната предната вечер закуска, вече бе облечена.

В прекрасна утрин като настоящата, човек трябваше да отиде съвсем спокойно на работа. Това представляваше приятна промяна от блъскането и притискането, докато си намериш място или стоиш прав във влака. Фактът, че това отново я очакваше от утре, я угнетяваше, но тя и не мислеше да прекара следващите четири седмици в компанията на Лий. Не и сега. Безброй неща й напомняха за мъжа, който бе опознала толкова интимно преди време.

Пристигна на работа в осем и половина и завари секретарката, с която се запозна предишния ден, да разговаря със служителя от охраната. Млад и мускулест, мъжът хвърли любопитен поглед към Триша, докато тя преминаваше край тях, после каза нещо на своята компаньонка и тя тихо се засмя. Типично за такива мъже, помисли си Триша, докато се изкачваше с асансьора. Мислят само по един и същ начин за жените.

Кабинетът бе такъв, какъвто го остави — чист и подреден. Ако Лий бе казал истината по отношение часа на идването си на работа, тя щеше да напусне това място преди девет и четвърт. Трудно щеше да обясни на госпожа Карингтън причините за напускането на работата и тя едва ли щеше да остане доволна от анулирането на изгодния договор. Съществуваше дори възможност да я освободят въз основа на нейното непостоянство, макар че това щеше да бъде единственият път, в който подвеждаше агенцията. Триша си каза твърдо, че ще се занимае с този въпрос тогава, когато му дойде времето. Невъзможно й бе да остава тук и да изпитва всички тези терзания.

Тя бе във вътрешния кабинет, когато Лий дойде на работа. Погледна часовника си и забеляза, че е пристигнал десет минути по-рано. Тя го погледна решително в сивите очи, докато идваше към бюрото си и бе смутена колко привлекателен изглежда в тъмносиния си костюм.

— Преди да сме започнали — каза отривисто той, — искам да сме наясно по един въпрос. Снощната покана представляваше проява на учтивост, която проявявам към всеки служител, останал сам в града по мое нареждане, независимо дали е мъж, жена, стар или млад. Нямам обичай да карам секретарките си да поемат извънслужебни задължения.

Лицето на Триша пламна. Напрегна всички сили, за да не може гласът й да изрази противоречивите чувства, които бушуваха в нея.

— И в такъв случай е препоръчително да се премахне всяко съмнение, тъй като поканата е на чисто служебна основа — отвърна хладно тя. — Молбата да се обръщам към вас с първото ви име едва ли потвърждава това.

— Вече ви казах, че не държа на излишния формализъм между хората, с които работя. — Той тръсна куфарчето, което носеше. Това говореше за избухлив характер. — Съгласен съм, че сте изключително привлекателна млада дама, която би могла да стане още по-привлекателна, ако имаше друга прическа, но иначе нямате никакъв друг недостатък. Всичко, което искам от вас, е експедитивност, съчетана с малко сърдечност. Твърде големи ли са изискванията ми?

Казано по начина, по който току-що изложи всичко, думите му звучаха твърде правдоподобно, помисли си смутено Триша. Наистина беше правдоподобно.

— Мисля си, че ще е по-добре да потърсите някой друг, който би могъл да заеме мястото на Барбара през следващия месец — каза тя. — Ако се свържете сега с „Проуфайлс“, убедена съм, че още тази сутрин ще намерят подходяща заместничка. Подробностите по пътуването вече са уредени, така че няма да изгубите кой знае колко време.

Лий дълго време не сваляше от нея изпитателния си поглед. Гледаше я със смръщени вежди и присвити очи.

— Сериозно ли говорите?

Триша наведе глава.

— Не бих го казала, ако не е така. Струва ми се, че ние двамата не сме съвместими характери, както бихте казали вие, господин Смит.

Той се засмя.

— Тогава ще приемем тази несъвместимост, понеже не желая да ви освободя.

— Едва ли може да ми попречите да напусна — избухна тя.

— Физически да — съгласи се той. — Но онова, което мога да направя, е да ви уверя, че ако сега напуснете, никога вече няма да можете да получавате работа чрез „Проуфайлс“. Те няма да си позволят да изгубят доверието на своя клиент, като му изпращат неподходящ персонал.

Триша объркано го погледна. Не очакваше подобна реакция.

— Разбира се — започна тя, — би било много по-добре, ако…

— Би било много по-добре, ако забравим всичко и просто се заемем с работата си — отвърна решително той. — За начало бих желал да направите кафе. Вече се е натрупала цяла грамада писма, които трябва да ви издиктувам, плюс онова, което е пристигнало с тазсутрешната поща. Предстои в единадесет часа и месечното заседание на директорския съвет. Вие ще водите протокола, както правеше и Барбара. В един часа съм на обяд, а следобед имам няколко ангажимента. Бихте ли погледнала в бележника за делови срещи?

Лий се огледа, когато тя продължи да стои на мястото си и да не казва нито дума. На устата му заигра язвителна усмивка.

— Ще направите ли кафе?

Триша с труд помръдна от мястото си. Ако въобще бе имала възможност да спори, тя безвъзвратно бе отминала. Беше се хванала на хорото и трябваше да го играе.

Когато поднесе след няколко минути кафето, Лий седеше на бюрото си и четеше едно от току-що получените писма. Той кимна в знак на съгласие, без да вдига поглед, а тя постави чашката с обичайното внимание.

— Елате след десет минути с бележника си — нареди той делово. — Искам преди обяд всичко да е готово за подпис.

Той приключи диктуването в десет часа и й остави само един час да дешифрира дванадесетте страници стенографски текст и да подготви писмата за подпис. Лий огледа бегло напечатаните писма, преди да постави подписа си под всяко едно от тях, и й ги върна. Ако очакваше някакво признание за своята бързина и компетентност в работата, щеше да остане разочарована, помисли си иронично Триша, макар той да не бе първият, който смяташе, че всичко това е в реда на нещата. Тя започна да го мрази със сила, равна на любовта, която бе изпитвала някога към него.

— Има ли нещо друго? — запита той и прекъсна така рязко мислите й, че тя се стресна. Тъмните му вежди се повдигнаха и тя се изчерви. — Бяхте много далеч оттук, нали?

Тя започна да се извинява.

— Ще поставя писмата в пликове и ще ги подготвя за изпращане.

— Чудесно. — Той погледна часовника си, свери го със стенния, после затвори папката. — Разполагаме с пет минути, за да отидем в заседателната зала. Президентът не обича закъсненията.

Дори и когато ставаше въпрос за собствения му син, заключи Триша. Тук не съществуваше синовна привилегия. За миг се замисли дали майката на Лий е жива.

Всичките десет директори на компанията бяха налице, когато президентът зае мястото си в уречения час. Адам Смит наближаваше шестдесетте. Черната му кост тук-там бе вече прошарена. Бащата и синът си приличаха, но според Триша, по лицето на бащата не се забелязваше лекия цинизъм като по това на сина. Малко по-толерантен характер, реши тя, независимо от онова, което й бе казвал по-рано Лий за него.

Един келнер от ресторанта поднесе кафе в единадесет и половина, но то бе изпито, без да се прекъсва работата. Триша не намери никакъв недостатък в изложението на Лий, когато той очерта плановете на последната придобивка на компанията — шведска компания за производство на електроника. Изложението бе ясно и стегнато.

Заседанието приключи в един часа. С полуизписан бележник, Триша разбра, че й предстои тежък следобед. Лий се отправи с останалите към директорската зала за коктейли. Нея остави да се върне в кабинета и да помисли дали да отиде в ресторанта на персонала, или да изяде един сандвич на работното си място. Мисълта за хляба, който престояваше в хладилника, реши въпроса. Мразеше всякакъв вид прахосничество.

Тук поне беше по-спокойно, след като през последните два часа писа, без да си вдигне главата. Можеше да си позволи да поотдъхне малко и да се наслади на сандвича и чашата току-що сварено кафе. Изгледът от прозореца бе великолепен. Виждаше се продължението на реката до моста „Тауър“, а катедралата „Сейнт Пол“ изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да я докосне.

Изяде сандвича и точно пиеше втората чаша кафе, когато външната врата се отвори и влезе някакъв висок, русокос мъж, който се спря на прага и внимателно я огледа.

— Досещах се за вида, но не и за цвета на косата — заключи той с очарователна усмивка. — Допусках, че е червена. — Той приближи и протегна приятелски ръка. — Джеймс Брайънт. Вчера разговаряхме по телефона.

Триша му подаде ръка и също му се усмихна. Тя отвърна със същото на неговото непосредствено държане и на донякъде похотливия му поглед.

— Съжалявам, че съм ви разочаровала, господин Брайънт.

— Кой е казал, че съм разочарован? Брюнетките са дори по-привлекателни. — Той я огледа за миг със замислен поглед. — Струва ми се, че не държите особено на прическата си. Тази не ви стои добре.

— Съжалявам и за това. — Триша нарочно разговаряше така безгрижно. — Страхувам се, господин Смит е все още на обяд.

— Не съм дошъл заради Лий. — Той отново се усмихна. — Онова, което каза той за вас, ме заинтересува толкова много, че реших сам да се уверя.

— И какво точно ви каза той? — Думите й прозвучаха много по-остро, отколкото искаше. Тя прехапа устни и продължи по-меко: — Или това просто е била някаква негова малка шега?

— Какъв смисъл би имала? — Той приседна на ръба на бюрото й. Усмихна се по-скоро закачливо, отколкото подигравателно. — Каза, че сте способна, привлекателна и много по-раздразнителна от всяка жена, с която е работил досега. Смятате ли, че преценката му е точна?

Триша почувства как спокойствието й я напуска.

— Зависи какво има предвид под „раздразнителна“. Ако това означава „неподатлива на лични предложения“, тогава съм напълно съгласна.

Сините му очи внезапно проблеснаха предизвикателно.

— Вече си е позволил някаква малка волност, така ли?

Самата дума я накара внезапно да спре. Каквото и да бе казал Лий по отношение на нея, то не бе достатъчно важно, за да се занимават с него. Имаше право на собствено мнение.

— Аз не бих подхвърлила подобно нещо — отвърна тя. — Ще ви бъда благодарна, ако не го правите и вие. С господин Смит невинаги се разбираме лесно, това е всичко.

— Това е нещо ново. Според Барбара той е непогрешим и намира подход към всеки.

Барбара, помисли си мрачно Триша, не е работила в обстановка, в която работя аз. На глас обаче каза:

— В това може би се състои разликата между постоянната секретарка и временната. Ще оставите ли някакво съобщение, господин Брайънт?

— Името ми е Джеймс — поправи я той. — Никакво съобщение. Както вече казах, дойдох заради вас. Разбрах, че тази седмица сте отседнали в града. Какво ще кажете да вечеряме заедно днес?

Триша се засмя. В неговата непосредственост имаше нещо много мило.

— Не вярвате, че сте си изгубили времето, така ли?

— Животът е много кратък — каза той. — Дойдох, видях и бях завладян! След два месеца самият аз ще имам нужда от нова секретарка. Настоящата ме напуска. Решила е да се отдаде на семеен живот. Можем да обсъдим въпроса на светлината на свещи.

— Аз не заемам постоянни служби — отвърна Триша. — Освен това съм напълно сигурна, че във вашата компания вече са постъпили поне няколко кандидатури.

— Не си представям, че мога да работя с която и да е от кандидатките. — Известно време той я проучваше мълчаливо с потайно изражение. — Откъде е това нежелание да заемете постоянна длъжност? Във временните длъжности няма сигурност.

Триша сви рамене.

— Така ми е по-удобно.

— Ясно. — Джеймс очевидно нямаше намерение да насилва нещата. — Тогава до довечера. Да ви взема ли в осем?

Тъкмо да му отговори и думите замръзнаха на устата й, тъй като вратата се отвори. Лий ги погледна внимателно и с разбиране. Устните му се изкривиха, когато погледът му се закова върху седналият на ръба на писалището мъж.

— Мен ли търсиш?

— Не, както вече си забелязал — отвърна невъзмутимо другият. — Току-що поканих Триша на вечеря. Не възразявате, нали?

— Страхувам се, че довечера съм заета — излъга нервно Триша, преди Лий да е казал нещо. — Във всеки случай ви благодаря за поканата.

— Много лошо. — От тона на Джеймс ставаше ясно, че не е повярвал на думите й, но гледа философски на въпроса. — Какво ще кажете за утре вечер?

— Утре ще работим до късно вечерта — отвърна Лий. — Така ще бъде до края на седмицата. Искам да изчистя всичко до заминаването ни в понеделник. — Докато говореше, той се отправи към кабинета си. — Довиждане, Джеймс.

Триша запази напълно спокойно изражение, когато се обърна към мъжа, който продължаваше да чака.

— Съжалявам — каза тя.

— Аз също — отвърна мрачно той. — Може би ще видим като се върнете от Европа?

— Би било чудесно. — Тя включи компютъра. — Време е да се залавям за работа.

— Не го оставяйте да ви преуморява — посъветва я Джеймс. — Понякога той се възползва не твърде почтено. Засега, довиждане.

Останала отново сама. Триша се замисли дали не би могла да отвърне по-благосклонно на поканата, ако не бе дошъл Лий.

 

 

В понеделник сутринта летище Хийтроу бе още по-оживено, отколкото очакваше. Веднага след пристигането си на летището тя се регистрира, след което бе поканена да чака Лий в салона за пътници първа класа.

Тя седна с чаша кафе и списание, като се опита да се отпусне и да погледне непредубедено на предстоящото пътуване. След три седмици, надяваше се да не станат повече, тя щеше да обърне завинаги гръб на Лий Смит. С нетърпение очакваше този момент.

Последните няколко дни бяха истинско изпитание за нея. Лий удържа на думата си. Държеше я всяка вечер на работа до след осем часа. Отношението му към нея през цялото време остана хладно и делово. Напрежението си бе единствено за нейна сметка. Нямаше представа дали той забелязваше това. Ако беше така, тогава вероятно го отдаваше на раздразнението й, че я принуждава да се отдаде напълно на работата.

— Добро утро. Отдавна ли сте тук?

Триша възприе същия непринуден тон и отвърна:

— От около половин час. Обикновено тръгвам по-рано, за да имам достатъчно време, ако се получи задръстване по пътя.

— Много добре.

— Но невинаги — призна тя. — Понякога се въртя с колата повече от двадесет минути около къщата, за да не пристигна твърде рано за вечерята, на която съм поканена. Няма нищо по-лошо от това входният звънец да звънне в седем и петнадесет, когато домакинята е поканила гостите между седем и половина и осем.

— Бих могъл да посоча и някои по-тежки случаи — отвърна сухо Лий, — но съм съгласен с вас. И аз ще пия кафе — добави той и се обърна. — Черно кафе, моля.

Сервитьорката се усмихна.

— Разбира се, господин Смит. Приятно ми е, че отново ви виждам.

— А на мен ми е приятно, че ме познахте — отвърна й той също усмихнат.

— Вероятно сте редовен клиент на тази въздушна компания — каза Триша. — Колко пъти годишно пътувате по този маршрут?

— Два пъти — отвърна той. — Използвам същата компания и за частните си пътувания. Обикновено ходя по една седмица на ски в Клостърс през февруари, и през лятото, когато стане по-горещо, си взимам и отпуската. Яхтата на компанията е много удобна за такива случаи. Обичате ли морето?

Сърцето й подскочи. Спокойният тон на гласа й я удиви.

— Никога не съм плавала с малки съдове.

На Лий му стана забавно.

— Не бих нарекъл толкова малка една яхта, снабдена с двигател, а не с платна. Използва се за развлечение на клиенти или за удоволствие на изпълнителския състав. Закотвена е в Антибс.

— Вие карате вашите служители да се гордеят — каза Триша.

— Не аз, а компанията. И аз съм служител като всички останали.

— С малко повече власт от останалите.

— Има още девет други директори — посочи той.

— Но не всички са синове на президента на компанията. Сигурна съм все пак, че заслужено заемате мястото си.

— Благодаря — отвърна леко саркастично той. — Не сте първата, която изразява подобно съмнение.

Триша реши, че би било загуба на време, ако отричаше неговите твърдения. Не бе дори сигурна, че й се искаше това. Лий бе повече от един компетентен изпълнителен директор, в това нямаше никакво съмнение, но не бе много вероятно да се е издигнал толкова високо, без да е бил малко облагодетелстван.

Кафето му бе сервирано в момента, в който обявиха качването на борда. Лий не си направи труда да побърза. Първо го изпи, след това се изправи на крака. Стюардесата, която приветства и двамата на самолета също се обърна по име към него. Те заеха местата си на предните седалки в първа класа. Тук цареше лукс с голямо „Л“, помисли си Триша и се отпусна. Да лети след подобно пътуване в туристическа класа щеше да й се стори истинско падение.

Приземиха се в дванадесет часа, взеха без много чакане багажа си и преминаха през митницата. На изхода ги посрещна рус мъж над четиридесетте, когото Лий представи като Пол Мюнстър, главен директор на холандския клон на компанията.

Триша пое протегнатата към нея ръка и поздрави гладко на родния му език.

Мъжът отначало я погледна изненадано, после с голямо удоволствие.

— Аз също се радвам да ви видя, госпожице Бартън — отвърна той на прекрасен английски. — Не чуваме много често да се говори нашия език.

Триша се засмя.

— Не вярвайте толкова на езиковите ми познания. Научила съм няколко учтиви израза, нищо повече.

— Оценявам вашето внимание. — Той взе двата куфара и посочи изхода. — Отвън ни чака кола.

— Изпълнителен и внимателен — каза Лий, когато другият мъж тръгна пред тях. — Рядко съчетание!

В тона му не се долавяше никакъв сарказъм, но си личеше по жлъчно извитите му устни.

— Малко усилие никога не вреди — отвърна му по същия начин тя. — За да не се учудвате, искам да ви кажа, че съм научила същите изрази и на немски.

— Не се съмнявам в това. Виждам, че по време на това пътуване ще покажете много повече качества, отколкото съм очаквал.

— В сравнение с Барбара ли? — запита внимателно тя и почувства, отколкото видя, едва забележимата му усмивка.

— Ще запазя съжденията си за по-късно. Предстои ни още дълъг път.

Недей да търсиш никакъв намек в тези негови думи, предупреди Триша себе си. Той просто мисли онова, което каза. Пет страни за дванадесет дни. Ако не друго, това пътуване поне щеше да бъде изтощително.

Отвън ги чакаше дълга, блестяща и много удобна кола с шофьор. Това даде възможност на Пол да покаже на Триша някои от забележителностите, когато разбра, че тя е за първи път в Амстердам. После ги покани на вечеря у дома си. Жена му Герда очаквала с голямо нетърпение да се види отново с Лий.

Сградата на „Бринкланд Нидерландс“ се намираше на площад „Дем“. Нейната внушителна фасада се засенчваше единствено от разположения в единия край на площада огромен кралски дворец. Въведоха ги в много удобно мебелирана трапезария, където вече ги очакваха няколко души от изпълнителския състав.

Триша забеляза, че Лий се обърна към всеки един от тях с личните им имена, както и те към него. Американска фамилиарност, с която тя не бе много съгласна. Не че липсваше уважение. Разликата се чувстваше, но просто не се подчертаваше.

Независимо че бе временна секретарка на изпълнителния директор, тя установи, че към нея се проявява същата приятелска учтивост.

Следобеда прекараха в посещения на всички отдели на компанията. Лий някак разсеяно следеше разговорите. Накрая обаче показа, че е доловил всички подробности, което възхити Триша. Направи дори предложение за съкращаване на известни разходи по експедицията, за което очевидно никой не бе мислил дотогава. Триша заключи, че той е изпълнителен директор в истинския смисъл на думата.

В четири и половина ги откараха в хотела, откъдето в осем щяха да ги вземат за вечеря.

— Задължение, от което трудно можем да се отървем — забеляза Лий в асансьора, докато се изкачваха към стаите си. — Пол е постъпил много добре, но предпочитам да не го бе направил.

— Има ли някаква причина за това? — запита Триша, понеже долови нещо смущаващо в тона му, но той само иронично я погледна.

— Би могло и така да се каже. Двете с Герда имате много общи черти.

— В какъв смисъл — смръщи вежди тя.

— В дребните работи съзирате твърде много неща.

— О, разбирам. — Тя не се опита да скрие сарказма си.

— Само че Герда внимателно следи началото на всеки разговор.

— Искате да кажете, че се съгласява — стрелна го остро тя.

— Нищо не искам да кажа. Герда е много красива жена.

— Но вие не я харесвате? — Триша напрегна всички сили, за да не издаде вълнението, което изпитваше.

— Не бих казал. — Той леко се усмихна. — Както посочих, тя наистина е красива жена. Повечето мъже биха я харесали. Пол е около десетина години по-възрастен от нея и доста се затруднява от тази разлика.

— Тогава може би ще му направите услуга, като я отнемете.

Асансьорът спря на техния етаж. Лий не излезе веднага от него.

— В известни моменти — каза мрачно той, — прекрачвате допустимите граници.

— Извинявам се — каза сковано тя.

— Прието. — Бетонната стена все още се издигаше между тях. По един студен душ щеше да им се отрази добре и на двамата.

Стаите им се оказаха една до друга. След като влезе в своята, Триша се облегна за миг на вратата, за да се съвземе. Чувството, което я прониза, докато Лий говореше за Герда, бе чисто и просто ревност. Очевидно той бе завладян от нея, независимо от принципите си да не се забърква със съпругите на служителите си. Предстоящата вечер щеше да се окаже много по-трудна, отколкото предполагаше.