Нора Робъртс
Сега и завинаги (8)

Осма глава

След като нямаше да се занимава с работа на двора през уикенда, а и не можеше да измисли прилично извинение да се отбие при Клеър, Бекет реши да отдели повече време на семейната работилница. С кучетата и айпода за компания, той се зае с дървената ламперия, която щеше да покрие каменната арка, водеща от фоайето към входното антре.

Макар да не се занимаваше толкова с дърводелство или изработката на мебели, колкото братята си, му харесваше да го прави. А в момента му беше приятно да е сам в работилницата.

Спомни си как баща му го учеше да използва трионите, струга, шлайфмашината. Томас Монтгомъри бе търпелив човек, но изискваше прецизност.

Няма смисъл да правиш нещо, ако ще го вършиш през пръсти.

Отлично житейско мото, помисли си сега Бекет.

Господи, баща му много би харесал този проект. Всичко щеше да го привлече и да го предизвика. Той обичаше града, старите къщи, ритъма на живота, цветовете и звуците. Динамиката му.

Можеше да седи на бара в закусвалнята на Крофърд пред чиния с бекон, яйца и пържени картофки и да философства наравно с всички в града.

Никога не бе пропускал традиционния парад или фойерверките за Четвърти юли в Шейфър парк, поне откакто Бекет се помнеше. Беше спонсор на футболния отбор в детската лига, а семейната фирма продължаваше да го прави и днес. Дори бе тренирал хлапетата няколко години.

Бекет се замисли, че по своя си начин, без помпозност или назидателност, баща му бе показал на синовете си какво е да бъдеш част от общността. И как да я цениш.

Да, много щеше да хареса този проект. Както заради самата работа и сградата, така и заради общността.

Дори и само заради това, нищо в хотела нямаше да бъде направено през пръсти.

Бекет извади ролетката си, която някога бе принадлежала на баща му. Майка им се бе постарала всеки от тях да задържи точно определен инструмент. Сега той премери и маркира следващото парче дърво.

Изправи гръб, когато майка му влезе.

— Работиш извънредно, както виждам.

— Увлякох се. Тъй като именно аз бях този, който настояваше арките да са облицовани, реших да започна с ламперията.

— И ще изглеждат чудесно. Виж само библиотечните рафтове. — Тя сложи ръка върху сърцето си. — Страхотна работа вършите, момчета. Баща ви би бил много горд.

— Тъкмо за него си мислех. Няма как иначе, когато си тук. Мислех си колко би му харесала работата по хотела и това, че вдъхваме нов живот на сградата.

— И щеше да вдига очи към тавана зад гърба ми, когато ми хрумне някоя нова идея. И не си мислете, че не знам, че и вие правите същото.

— Само продължаваме семейната традиция.

— Чудесно се справяте с това — и тримата.

— Още ли си сърдита?

Тя леко наклони глава настрани.

— Сърдита ли ти изглеждам?

— Понякога се прикриваш много добре. Както и да е. — Той се ухили. — Рай си беше виновен.

— Наследил е твърдоглавието на баща си и моя буен характер. Тежка комбинация. Но имаше известно право. Трябваше първо да поговоря с вас тримата. Но ако му го кажеш, ще ти сритам задника.

— Няма да го чуе от мен. Защо я нае по този начин, мамо? Като гръм от ясно небе!

Тя сви рамене, после отвори хладилника, поклати глава при вида на стековете бира и взе две студени соди.

— Понякога просто знаеш, че нещо е правилно, а понякога трябва да приемеш, че нещата се случват с определена цел. В случая имаше по нещо и от двете.

После се засмя и отпи от содата си.

— Мисля, че Хоуп изненада и себе си, приемайки предложението толкова бързо, колкото й бе отправено. Не мисля, че се канеше да го направи, но така е с любовта. Тя се влюби в мястото. Ще видиш.

— Предполагам, че скоро ще разберем, ако се премести тук.

— Ще се премести — увери го Джъстин. — Нека си уреди нещата. Пристига окончателно след две седмици.

— Уговорила си я?

— Имах съюзник. Ейвъри.

— Тайното ти оръжие.

— Определено е ценен помощник — съгласи се тя. — Дадох на Хоуп ключ, за да иде да види апартамента. Ти ще се погрижиш да бъде пребоядисан в скоро време.

Когато той само издиша шумно, тя повдигна вежди.

— Знам, но трябва да се направи. Между другото, поръчах новата мивка и кранчетата за чешмата в магазина за сувенири. Както и нова тоалетна чиния. Изпратих ти линкове. И понеже „Уилоу рън“ ще дойдат да обсъдим окончателния проект за оформлението на вътрешния двор на хотела другата седмица, ще помоля Браян да хвърли едно око на задното дворче на магазина. Мисля, че трябва да оформим едно красиво, застлано с каменни плочи дворче, с нова ограда откъм книжарницата. Ще засадим свежи растения — добави тя, смеейки се. — А и онези стари стъпала могат да се заменят с каменни като на дворчето.

— Ще се обърнеш ли, за да мога да вдигна очи към тавана?

— Ще стане хубаво. Маделин вече разговаря с местни художници. И е привлякла за идеята Уили Би.

— Бащата на Ейвъри?

— Той прави прекрасни неща от ковано желязо в свободното си време. Нали видя онези свещници, които ми подари миналата Коледа. И така… Мисля, че можем да отворим някъде в края на октомври.

Той усети как газираната напитка засяда в гърлото му.

— Мамо, дори не сме започнали още.

— Значи е добре да се захващаме. О, и гледай да споменеш на Клеър за оградата, ако аз не успея.

— Добре.

— Можете да поговорите за това на срещата в петък вечер.

Бекет остави содата си.

— Какво, да не би някой да е публикувал обява? Споменах го само пред Оуен и Райдър.

— И не са ми казали? Трябва да поговоря с тези момчета. Ейвъри ми каза. Доста време ти трябваше да се престрашиш, момчето ми.

— Просто излизаме на вечеря, нищо особено.

— Ти чакаш да излезеш на вечеря — нищо особено — с Клеър, откакто беше тийнейджър. Късаше ми сърцето.

— Не съм предполагал, че знаеш.

— Скъпи, разбира се, че знаех. Аз съм ти майка. Също както знаех, че в нощта, когато се върна от срещата с Мелъни Фишър, си правил секс за първи път.

Сега определено усети как кръвта нахлува нагоре по врата му.

— Господи, мамо.

Тя се разсмя от все сърце.

— Знам каквото знам и бях спокойна, че си бил внимателен, тъй като и двамата с баща ти бяхме втълпили в главите и на трима ви важността на безопасния секс, уважението и поемането на отговорност за последствията. Гледай да не го забравяш и с Клеър.

— Господи, мамо.

— Повтаряш се.

— Аз… — Когато телефонът му звънна, той го сграбчи като спасително въже. — Оуен. Не знаеш защо, но съм ти длъжник. В работилницата съм, защо? Какво е направил? Сериозно! Да, да, ще дойда.

Прибра телефона обратно в джоба си.

— Рай иска да ти се подмаже след случката сутринта. Започнал е да събаря онази стена. Искат да ида и да погледна.

— Върви тогава. Имаш ли нещо предвидено за тази вечер?

— Не.

— Тогава можеш да вземеш пица и да се върнеш тук. Аз ще прегледам отново днешните си поръчки и ще добавя още няколко неща, които ми се въртят в главата.

— Става.

— Ако някой от братята ти не е успял да си уреди среща с момиче в събота вечер, не знам какво не им е наред. Но ако е така и искат да дойдат, вземи пица и за тях.

 

 

В понеделник вече имаха майстори в трите сгради — боядисваха в празния апартамент, подготвяха стените за боядисване в магазина за сувенири и тъй като температурите леко бяха паднали, полагаха екстериорната боя на хотела. В същото време слънцето се отразяваше в медните листове, докато работниците довършваха покрива на мансардата.

В десет часа, готов за кратка почивка, Бекет се разходи до книжарницата.

Завари Клеър на мястото на Лори.

— Здрасти. Къде са служителите ти?

— Лори има час при зъболекаря. Ще дойде малко по-късно. Каси ще пристигне всеки момент, а Шарлийн е на смяна от един. Казах им, че аз ще отворя днес, за да не си седя у дома и да страдам.

— Да страдаш?

— Първи учебен ден. — Тя отиде до плота, за да приготви кафето му, без да я е помолил.

Това май го правеше предсказуем.

— Добре ли мина изпращането?

— О, да. Нямаха търпение да тръгнат — и това ще продължи около седмица. Вълнуват се, че ще видят приятелите си, ще използват новите си придобивки. Аз съм тази, на която й е трудно — призна си тя. — Даже не се прибрах у дома, след като ги оставих в училище, защото знам, че тишината просто ще ме убие. Това също ще трае около седмица, а после ще се ядосвам, когато имат някакъв училищен празник и децата са у дома.

Той се порови в спомените си и усети леко вълнение.

— Много харесвах тези празници.

— Обзалагам се, че майка ти не ги е харесвала. Наблюдавах цялото оживление тази сутрин. Сякаш целият град е настръхнал от нетърпение.

— Разпръснали сме силите си навсякъде. Мама иска да отвори магазина за сувенири след около шест седмици. Вече го знаеш — отбеляза той, когато тя се прокашля.

— Може да ми го е споменала. Страхотно е, че Хоуп ще бъде тук за откриването. — Клеър му подаде кафето. — Ще може да се запознае с много хора.

— Откриване ли? Ще има специално откриване? Трябваше да се досетя.

— Майка ти ще се погрижи за това. Вероятно вие само ще трябва да присъствате. — Явно развеселена от тревогата на лицето му, тя го потупа леко по рамото. — Считайте го за репетиция за откриването на хотела.

— Май ще ми трябва дама за случая. Какво ще… извинявай. — Извади телефона от джоба си. — Да. Не, аз съм го чертал. Показах ти го. Да, аз… не, не съм. Оставих ги у дома. Ще ги взема и идвам веднага. Трябва да вървя — каза той, докато прибираше телефона си.

— Няма нужда — каза тя, когато той посегна към портфейла си. — Това е първата чаша и ти си първият клиент. Кафето е безплатно в първия учебен ден.

— Благодаря. Защо не… — Телефонът му отново звънна, както и стационарният апарат в книжарницата. — До после — каза той и хукна навън с телефон до ухото си. — Сега пък какво?

 

 

Седмицата бе изпълнена с нови задачи и спънки в работата, напредък и забавяне в други области, както и достатъчно неприятности между другото. Бекет откри, че сега, когато нямаше нужда да си търси оправдание да се отбие да види Клеър, не му оставаше време. А когато той имаше време, тя беше заета.

— Човек би си помислил, че двама души, които живеят и работят в един и същи град, ще успеят да си разменят повече от две думи. — Бекет монтираше поредната летвичка в парапета на верандата на третия етаж.

— Загазил си я. Аз съм загазил — реши Райдър, — след като знам за кого хленчиш, макар да не използваш имена.

— Не хленча, само отбелязвам.

— Нямате ли среща утре вечер?

Нямаше смисъл да си признава, че му се щеше някак да подготви почвата за тази среща.

— Да.

— Ами тогава ще говориш с нея. За бога, иди и си поговори с нея, след като приключим тук. Книжарницата е отворена до шест.

— Тя трябва да вземе децата от училище. Освен това тази вечер имат сбирка на читателския си клуб.

— И бездруго хората приказват прекалено много, особено когато нямат какво да кажат. Например мацката, с която излизах миналия уикенд. Изобщо не млъкваше. Страхотни крака и уста, която не се затваря. — Той прокара длан по страничното перило, което тъкмо бе полирал. — Хубаво е.

Погледна към брат си.

— Защо не идеш да видиш как се справят майсторите в магазина за сувенири? И понеже е точно до книжарницата, може би ще успееш да проведеш разговора, за който копнееш. Така ще ми спестиш мъчението да гледам нещастната ти влюбена физиономия.

— Отлична идея. Искаш ли да изпратя някого от работниците да ти помага тук?

— Не. Харесва ми тишината.

Бекет мина през сградата, в която съвсем не цареше тишина, и излезе през задния вход. Скоро щяха да разтурят скелето, замисли се той, докато минаваше отдолу. А после щяха да махнат и брезента от фасадата.

Мислено преговори графика и датите, определени за отделните етапи, докато пресичаше улицата. Първо изпълни задълженията си, като мина през магазина за сувенири. Майка му бе улучила десетката с този цвят, реши той, както и със събарянето на стената.

Поговори с бояджиите, после мина отзад.

Майка му бе права и за двора. Нуждаеше се от освежаване. Вероятно биха могли да добавят и градинска порта към…

Сепна се навреме.

— Не започвай, човече. Не й давай повече идеи.

Заобиколи откъм паркинга тъкмо когато Клеър излезе от книжарницата с бърза крачка, стиснала телефон до ухото си.

— Не, не се притеснявай. Кажи й да оздравява бързо. Добре, разбира се. — Тя махна разсеяно на Бекет. — Ще се чуем по-късно. Чао.

— Проблем?

— Лин Барни. Обади ми се да ми каже, че Мейзи се е прибрала по-рано от училище. Сигурно има някакъв стомашен вирус.

— Съжалявам.

— Мейзи беше детегледачката ми за тази вечер — за сбирката на читателския клуб.

— О, да, вярно.

— Трябва да вървя да прибера децата, да измисля нещо друго.

— Аз мога да ги гледам — чу се да казва той. После се запита това пък откъде бе дошло.

— Какво?

— Мога да ги гледам. Става дума за колко, за два-три часа, нали?

— О, ами, благодаря, но ще измисля нещо.

— Чакай.

Развеселен от реакциите и на двамата, Бекет улови ръката й, преди тя да отвори рязко вратата на колата си. Освен това, колкото повече се замисляше за идеята, толкова повече му допадаше.

— Не мислиш, че мога да се оправя с три момчета ли? Бил съм момче. Едно от три момчета.

— Знам, но…

— Кога точно трябва да тръгнеш за сбирката?

— Трябва да съм тук около пет, за да помогна с подреждането. Обикновено започваме към пет и половина. В общи линии приключваме около седем, а после е нужно малко време, докато затворим и…

— Значи от пет до осем. Няма проблем.

— Да, но трябва да бъдат нахранени и изкъпани, и…

— Ще взема нещо за вечеря от „Веста“ и ще дойда в пет.

— Ами…

— Ще бъде забавно. Харесвам децата ти.

— Господи, ще закъснея.

— Тогава върви. Ще се видим в пет.

— Просто не знам дали… Добре — реши тя. — Но нека да не е пица. Ако вземеш спагети и кюфтенца, могат да си ги разделят на три. И салата. Просто кажи на който е на смяна, че поръчката е за моите хлапета. Всички знаят какво обичат. Ще се постарая да си напишат домашните — добави тя и се качи в колата. — Ако изникне нещо…

— Клеър, ще дойда в пет. Иди да вземеш децата.

— Добре. Благодаря.

Ще бъде забавно, каза си той отново, докато тя потегляше. А спагети и кюфтенца му звучеше просто идеално.

 

 

— Защо дядо не може да дойде да си играе с нас? — цупеше се Лиъм над книгата си.

— Казах ти, че има среща с приятелите си от фотостудиото. Сега отговори на въпроса! Какво намерил Майк, когато се покатерил на дървото?

— Глупаво птиче гнездо.

— Напиши го.

Той вдигна очи с онази лукава усмивка, която Клеър смяташе за умилителна или вбесяваща в зависимост от настроението си.

— Не знам как да напиша „глупаво“.

— Л-и-ъ-м — продиктува буква по буква Хари.

— Мамо! Хари ме нарече глупав.

— Хари, престани. Лиъм, запиши отговора. Мърфи, колко пъти да ти казвам, че не бива да си играеш с топка у дома? Излез навън.

— Не искам навън. Може ли да гледам телевизия?

— Да, моля те. Иди погледай телевизия.

— И аз искам.

Както и аз, помисли си тя, когато погледна отново Лиъм.

— Тогава си довърши домашното.

— Мразя домашни.

— Както и аз, хлапе. Хари…

— Аз свърших с моето. Виждаш ли?

— Чудесно. Да преговорим думите за теста ти по правопис утре.

— Знам си думите.

Вероятно бе така. Правописът винаги бе много лесен за Хари.

— Ще ги преговорим заедно, а после и твоите, Лиъм, след като свършиш с книгата си.

— Защо Мърфи може да гледа телевизия? — Лиъм успя да си придаде вид на страдалец и едновременно да изрази силно възмущение. — Защо той си няма домашно? Не е честно.

— Той имаше домашно. Вече го направи.

— Само някакви глупави картички с картинки. Бебешка история.

— Не съм бебе! — Ядосаният вик на Мърфи долетя откъм всекидневната. Момчето имаше котешки слух.

— Той може да прави каквото си поиска. Не е…

— Не искам да чувам „не е честно“. Знаеш ли, Лиъм, колкото повече се оплакваш, толкова повече време ще ти отнеме домашното. Тогава няма да имаш никакво време за игра или телевизия.

— Не искам Бекет да ни гледа.

— Ти го харесваш.

— Може да е лош с нас. Да ни се кара и да ни заключи в стаята ни.

Клеър скръсти ръце.

— Някога бил ли е лош досега?

— Не, но може да стане.

— Ако искаш някой да ти се скара, продължавай да се мотаеш с домашното. Тогава ще чуеш как викам. — Грабна листа с думите на Хари и започна да го препитва.

След като приключиха, тя прегледа листа с думите, които той бе написал под диктовката й.

— Отлична работа. Браво, Хари. Хайде, бягай оттук.

Седна на стола, за да се съсредоточи изцяло върху средния си син.

— Добре се справяш, Лиъм. Но виж тук, написал си „б“ вместо „в“.

— Защо са ги измислили така, че да ги бърка човек?

— Добър въпрос, но затова има гумички. — Тя взе списъка му с думи за правопис, докато той оправи грешката си — с крайно нежелание. — Вземи нов лист.

— Имам повече домашни от всички.

Не беше вярно, но сега нямаше време за лекция на тема бавенето, драскането на завъртулки и зяпането в празното пространство.

— Почти си готов.

Той се приведе над листа, докато тя му диктуваше думите.

Краснописът му беше много по-добър от този на Хари, но пък правописът… Недотам добър.

— Добре. Сбърка три, но виж тук, написал си „б“ вместо „в“. Знаеш ли как можеш да ги запомниш? „Б“ е за барабан, а твоят е голям.

Това го разсмя и тя реши да приключат в добро настроение.

— Ще ги прегледаме отново сутринта още веднъж. Прибери си нещата и можеш да гледаш телевизия.

Излезе от стаята с него. Викна на момчетата навън да не се бият и хукна нагоре, за да се освежи преди срещата на читателския клуб.

Напъха книгата и записките си в чантата, грабна четката за коса. И чу звънеца на вратата.

Не само че бе дошъл навреме, но дори бе подранил с десет минути. Погледна се в огледалото в спалнята. Би могла да оползотвори тези десет минутки.

Хукна надолу и чу как Мърфи пита:

— Ще ни заключиш ли в стаята ни?

— Да не би да се каните да обирате някоя банка?

— Неее!

— Значи няма нужда да ви заключвам. — Бекет погледна зад него, вдигна очи. И се усмихна. — Спагети и кюфтенца, както ми поръча.

— Благодаря. Спасяваш ми живота.

Взе торбата и усети леко присвиване в стомаха, когато забеляза как и трите момчета зяпат Бекет като някакво странно животно в зоопарка.

— Хайде да приберем храната и ще ти покажа кое къде е. Написаха си домашните — заобяснява тя, докато отиваха към кухнята. — Трябва да вечерят около шест. — Докато говореше, тя изваждаше чинии. — Не се притеснявай за къпането, ще ги напъхам под душа сутринта. Пижамите им са приготвени на леглата, обичат да си ги слагат поне час преди лягане.

— Обичат да им е удобно.

— Точно така. Ще се прибера преди времето за лягане, което е около осем и петнайсет.

— Ясно. Спокойно, Клеър. Онези обвинения в тормоз над деца бяха свалени.

— Много смешно. Всъщност повече се притеснявам за теб. Отлично знаят правилата, но това не значи, че няма да ти скроят някой номер. Имаш номера ми и този в книжарницата. Мога да се прибера за петнайсет минути, ако…

— Ще се справим. Няма да ги слушам, ако ми кажат да тичам с ножица в ръка.

— Добре. — Тя издиша дълбоко. — Най-добре да тръгвам.

Двамата се върнаха във всекидневната и момчетата отново се обърнаха като по команда и го зяпнаха.

— Ще се върна преди лягане. Да слушате и никакви бисквити преди вечеря. Късмет — пожела тя на Бекет.

Той затвори вратата зад гърба й и изчака миг.

— Добре, братлета, какъв е планът?

Като най-голям, Хари пое инициативата.

— Искаме бисквити.

— Ще трябва да ви откажа. Току-що ни забраниха категорично.

— Казах ти — измърмори Лиъм.

— Искаме да играем на Плейстейшън. Баба и дядо ни подариха Плейстейшън 3 за Коледа.

— Какви игри имате?

Хари го изгледа замислено.

— Знаеш ли как се играе?

— Моля те. Пред вас стои настоящият шампион на града.

— Неее.

Бекет само се усмихна и раздвижи пръстите си.

— Дайте го насам.

 

 

Бяха доста добри, дори и най-малкият. Не биваше да се изненадва, че се озова насред разгорещена битка. Той се бе сражавал с братята си на видеоигри, когато беше на пет. Хари беше търпелив и залагаше на стратегията, докато Лиъм се хвърляше с всички сили — тактика, която или се отплащаше мигновено, или се проваляше с гръм и трясък.

А Мърфи? Той направо преживяваше всичко.

Оплакваха се гръмко и викаха доста, както и редовно се обвиняваха един друг, а и самата игра, в нечестно поведение. Бекет или не им обръщаше внимание, или се включваше в оплакванията. След като се съвзеха от шока, че не ги навикват за лош спортсменски дух и не им напомнят, че това е само игра и се предполага да е забавно, момчетата станаха още по-шумни и диви.

— Размазах те! — засмя се Хари и вдигна юмруци във въздуха.

Тъй като не бе особено доволен, че е бил размазан от един осемгодишен хлапак, Бекет се намръщи към екрана.

— Мамка му.

— Не трябва да казваш лоши думи — осведоми го Мърфи.

— Вие не бива да ги казвате. Аз имам разрешително да ругая.

Лиъм изсумтя.

— Как ли пък не.

— И срокът му изтича другия месец, когато трябва да се поднови. Хайде да… мамка му — повтори той, забелязал часа. — Трябваше да сме яли преди половин час.

— Имаме още една игра на Бен Тен. — Хари подскочи, за да я извади от кутията. — Може първо да поиграем.

— Първо трябва да заредим с гориво, иначе майка ви ще ни срита задниците.

— Задниците са отзад, за да знаеш как се пише „з“.

Бекет изгледа Лиъм.

— Добре. Хайде да ядем.

Не им каза да си съберат игрите. Хари се поколеба, после сви рамене и хукна към кухнята.

В знак на солидарност, Бекет си избра чиния със супергерой. Удиви се, че си изядоха салатата, без да протестират, но това вероятно бе, защото обсъждаха всеки етап от игрите, докато лапаха с апетит.

Или просто бяха много гладни, тъй като вечерята им бе закъсняла.

Поискаха да пият кока-кола. Мърфи се издаде, когато Бекет им сипа в чашите.

— Трябваше да пием мляко. Не ни дават да пием газирано.

Лиъм го сбута с лакът. Мърфи му го върна.

— Престанете. Случаят е специален. Това е мъжка вечер. Всички ще пият газирано.

— Той ме удари.

— Не съм.

— Да, удари го — намеси се Бекет, преди Мърфи да успее да изрече неизменното възражение. — А ти му го върна. Квит сте.

— Ще кажа на мама — измърмори Мърфи.

— Не можеш, братле. — Бекет поклати глава, докато сипваше спагети, без да ги стопли, в чиниите им.

Разкъсван между обидата и гордостта от това, че са го нарекли „братле“, Мърфи го зяпна с потрепваща долна устна.

— И защо?

— Такъв е Законът на братството. Спазва се стриктно по време на мъжката вечер. Каквото стане тук, си остава между нас.

Мърфи обмисли чутото, докато разглеждаше чинията си. Никой не наряза спагетите и кюфтенцето му. Може би защото беше мъжка вечер. Бодна кюфтенцето с вилицата си и то изхвърча през масата право в скута на Лиъм.

— Две точки — отбеляза Бекет.

И тогава адът се отприщи.

С яростен вик Лиъм грабна кюфтето и го метна към брат си. Имаше отличен мерник и цапардоса Мърфи право по челото.

Бекет се възхити на малчугана. Той не заплака, не се поколеба. Мигновено атакува.

Скочи от стола и се хвърли към Лиъм. Спагетите се разхвърчаха наоколо като конфети. Бекет успя да улови Мърфи през кръста и да го задържи назад, докато той яростно риташе към брат си. Побеснял от атаката, Лиъм понечи да отвърне. Бекет се извърна да блокира удара му и бутна момчето в масата.

И чашата с газирано заля Хари.

С отчаяната надежда да спре войната, Бекет вдигна Лиъм, докато Хари скачаше от мястото си със свити юмруци.

— Чакай, чакай. Хари, аз бях виновен. Аз я съборих. Спокойно. Всички спрете!

— Той го направи нарочно! — обвинително изрече Лиъм и се опита да се измъкне и да удари брат си.

— Не съм. — Разгневен като бик и целият омазан с червен сос по лицето, Мърфи успя да ритне батко си. — Той не го наряза. Той е виновен.

— Всички да престанат! Тишина!

Виковете и обвиненията спряха мигновено. Три разгневени личица се взираха в него, докато Бекет оглеждаше щетите.

— Уха, каква каша само.

Кюфтенцето, с което бе започнало всичко, лежеше наполовина смачкано на пода. Спагети и сос покриваха цялата маса.

— Мама ще се ядоса. — Сега вече в очите на Мърфи блеснаха сълзи.

— Не, няма. Виж, хлапе, такива неща се случват, когато мъжете се хранят, без да има жени наоколо.

— Така ли?

— В момента гледаме резултата, значи се случват. Всички да седнат по местата си.

— Той ме замери с кюфте.

— Не те е замерил — поправи го Бекет, докато Лиъм пронизваше Мърфи с поглед, пълен с омраза, каквато само братя могат да изпитват един към друг. — Беше нещастен случай, тъй като не го бях нарязал. Това ми е за първи път, така че бъдете малко снизходителни. Хайде, сядайте.

— Но на панталона си имам кюфте.

— И какво? Ще изчистим, след като хапнем.

Остави Мърфи на стола му, после взе виновното кюфте и го метна в мивката, преди да върне спагетите на Мърфи обратно в чинията му. Извади нож, взе друго кюфте от кутията и после се зае да го реже на парчета заедно със спагетите.

— Големият вожд Мърфи. Все едно носиш цветовете на войната по лицето си.

А момчето му се усмихна, сладко като ангелче.

— Обичам спагети.

— И аз. Искаш ли да нарежа и твоите, Лиъм?

— Добре.

— Уцелен си в стомаха. — Бекет бодна с пръст червеното петно на тениската на Лиъм. — И пак си готов за битка. Хари?

— Аз обичам да ги навивам на вилицата.

— Става. — Изтощен от усилията, Бекет се отпусна на мястото си. — Почвайте, братлета.