Нора Робъртс
Сега и завинаги (15)

Петнадесета глава

Клеър тъкмо бе включила кафемашината и отворила на компютъра файла с подготовката за деня, когато някой разтърси бравата на вратата. Погледна натам и видя през остъклената част Сам Фриймънт. Беше прекалено късно да се скрие, реши тя, тъй като я беше забелязал и тъкмо й намигаше и се усмихваше лукаво.

Замисли се да му отвърне само с поклащане на глава, но той само щеше да продължи да чука, да намига и да се усмихва. Досега така и не беше разбрала защо Сам се смяташе за толкова привлекателен.

Отключи вратата и застана така, че да прегради пътя навътре.

— Съжалявам, Сам. Още не съм отворила.

— Мирише ми на кафе.

— Да, включила съм машината, но ще отворя чак след час. Наистина трябва да…

— С удоволствие бих пийнал едно. Няма да откажеш чаша кафе на приятел, нали?

Не влезе насила, но тя се усети как отстъпва. По-лесно беше да му сипе едно кафе, реши тя и отстъпи зад барплота.

Сам леко я плашеше още от времето, когато бяха в основното училище.

— Как го искаш?

— Горещо и сладко. Защо просто не топнеш пръст вътре. Тази сладост ми стига.

Явно беше станал още по-противен напоследък, реши тя.

— Видях колата ти отзад и си казах, че явно започваш рано днес. Скъпа, работиш прекалено много.

— Не може да ръководиш бизнеса си, ако не работиш. Освен ако баща ти не е собственик на автосалона, в който ходиш на работа, когато ти скимне. — Тя остави пластмасовата чаша на плота. — Захарта е ето там.

Той само се облегна на плота.

— Как вървят нещата при теб, скъпа?

— Заета съм. Всъщност, наистина трябва да се хващам на работа. Затова…

— Трябва да отделяш време за себе си. Нали всеки път ти го повтарям?

— Да, така е. Но точно сега…

— Видя ли новия модел, който карам? Страхотна кола.

— Сигурно.

— Ела да я видиш. Най-добре да те повозя. — Отново й намигна многозначително.

— Имам работа. — Тя сложи капака на чашата, тъй като той явно нямаше да добави нищо в кафето си. — Безплатно е.

— Няма да можеш да си купиш нищо за теб, ако раздаваш безплатно кафето. — С лукаво изражение той бръкна във вътрешния джоб на сакото на раирания си костюм и демонстрира златните си ръкавели с монограм.

Извади двайсетачка от портфейла си и я остави на плота.

— Задръж рестото и си купи нещичко.

Тя заобиколи с намерението да иде до вратата и да го изгони. Той я издебна и се завъртя, така че тя се озова приклещена между него и плота.

Достатъчно, реши Клеър. Край.

— Застанал си на пътя ми и трябва да си вървиш.

— Ще ти кажа какво ще направим. Ще излезем на разходка с колата довечера.

— Не, няма.

— На дълга, приятна разходка — каза той и прокара пръст по шията й, преди тя да отблъсне ръката му. — Ще те заведа на хубава вечеря. А после…

— Не знам как да се изразя по-ясно. Имам си работа. И деца, за които да се грижа. И не искам да излизам на разходка с теб, нито на вечеря. Или на обяд. Или на късна закуска. — Това явно го засегна, тъй като усмивката му помръкна. — Сега искам да се махнеш от книжарницата ми.

— Трябва да си по-мила с мен, Клеър. Да престанеш с игричките си. Мога да направя много за теб.

— И сама мога да се оправя. — Понечи да отстъпи встрани, но той протегна ръка, хвана се за плота и препречи пътя й.

Първите тръпки на уплаха си пробиха път през раздразнението й.

— Престани. Какво ти става?

— Все си прекалено заета да ми отделиш малко време. Но не си толкова заета, че да прекарваш много време с Бекет Монтгомъри.

— Това си е моя работа.

— Губиш си времето с него. Братята Монтгомъри са едни пропаднали неудачници. Мога да купя и продам десет такива като Бекет Монтгомъри. — Пристъпи към нея, сложи ръка на талията й и Клеър усети как едновременно я обзема силен гняв и страх, когато плъзна ръка и стисна дупето й. — Искам само да излезеш на разходка с мен. Да ти покажа какво е да си прекараш добре.

— Махни си ръцете. — Мразеше неуверените нотки в гласа си, постара се да се овладее. — Никога няма да изляза с теб. Не ме интересуваш нито ти, нито парите ти. Искам да се махнеш от книжарницата ми и да не стъпваш повече тук.

Фалшивата усмивка отстъпи място на силен и буен гняв, който накара сърцето й да препусне бясно.

— Не може да ми говориш така. Крайно време е да разбереш, че жена като теб трябва да бъде благодарна, да покаже малко уважение.

Тя се сети за кафето зад гърба си, постави едната си ръка на гърдите му, а с другата посегна назад към чашата. Някой заудря по вратата.

— Клеър! — Ейвъри, чието лице зад стъклото изразяваше силен гняв, затропа отново. — Искам да отвориш вратата. — Извърна глава и вдигна ръка. — Хей, Оуен! Ела тук.

Сам отстъпи крачка назад, оправи ръкавелите си.

— Помисли си какво ти казах.

Тъй като краката й трепереха, тя се притисна към плота.

— Не се връщай повече тук. Не идвай в дома ми. Стой далеч от мен.

Той отиде до вратата, вдигна резето, което тя не бе усетила, че е пуснал.

Ейвъри се втурна вътре веднага щом той излезе.

— Мръсник — викна подире му тя, после тръшна вратата и отново я заключи. — Добре ли си?

— Да. Да, добре съм.

— Наистина ли те притискаше? Глупаво костюмирано копеле. Колко пъти трябва да му откажеш?

— Явно не съм стигнала още до вълшебното число.

— Клеър, ти трепериш. — Ейвъри мигновено се озова до нея, прегърна я и потърка ръцете й, когато усети колко са студени. — По дяволите, какво ти направи? Наистина те е изплашил.

— Малко. Май доста. Не казвай на Оуен… къде е той?

— Откъде да знам, по дяволите? Използвах го като заплаха. Сам винаги се е страхувал от братята Монтгомъри. Какво правеше той тук?

— Аз съм глупачка, глупачка. — Клеър мина зад плота, извади бутилка вода от малкия хладилник. — Каза, че иска кафе, и аз реших, че е по-лесно просто да му го дам, вместо да споря с него, че е затворено. Обикновено само ми досажда. Днес беше по-различно. Ядоса се и стана нахален.

Спомни си усещането за ръцете му върху тялото си и отново потрепери.

— Знае, че се виждам с Бекет и явно това го е провокирало.

— Проклетият Сам Фриймънт винаги получава каквото поиска, а ти му разваляш репутацията. Майка му само му угажда за всичко; винаги е било така. Нали знаеш какво се приказваше за него и някаква жена, с която се срещал преди известно време.

Клеър кимна, преглътна малко вода.

— Че била забременяла, а майка му й платила да се разкара оттук. Мислех си, че са само клюки. Сега… май съм склонна да го повярвам.

— Трябваше да го сриташ в слабините.

— Постъпих глупаво. Просто ме изненада. Канех се да плисна кафето в лицето му, но май нямаше да се получи нищо, тъй като му бях сложила капак.

— Искаш ли да повикаме ченгетата?

— Не. Не, той просто се държа противно и гадно. Сигурно се е засрамил, след като го стресна. И му казах да не идва повече. Ще трябва да си купува кафе и книги от другаде.

— Ако изобщо чете нещо.

Клеър махна капака от чашата и старателно изля течността в мивката под плота.

— Остави двайсетачката си. Каза ми да задържа рестото и да си купя нещо хубаво. Наистина е простак.

— Скъсай я.

— Няма да скъсам двайсетдоларова банкнота.

— Тогава аз ще го направя.

— Не. — Клеър се засмя и я покри с длан, когато Ейвъри посегна да я вземе. — Просто ще му я изпратя в плик.

— Няма. — С пламнало от гняв лице Ейвъри покри с длан ръката на приятелката си. — Никакъв контакт. Сериозно говоря, Клеър. Всякакъв вид контакт насърчава подобна мания или каквото там го е обзело.

— Откъде ги измисляш такива?

— Гледам много полицейски филми, понеже понастоящем не си прекарвам времето в срещи и правене на секс. Сериозно, Клеър, скъсай я, дай я на някого, похарчи я, но не му я изпращай.

— Добре, вероятно си права. Ще я дам на църквата като дарение или нещо подобно. — Пъхна банкнотата в джоба си. — Много се радвам, че дойде.

— И аз.

— Защо се отби?

— Видях колата на онзи тъпак, докато отивах към ресторанта. Лъскава кола, табелка на автосалона, кой друг може да е? Реших да се отбия, за да не те отегчи до смърт. Не очаквах да видя как направо те е сграбчил.

— Благодаря. Много благодаря.

— Кога идват момичетата?

Клеър погледна часовника си.

— Всеки момент. Господи, сега закъснявам със задачите си.

— Ще наваксаш. Върви горе и почвай. След като и бездруго съм тук, мисля да поразгледам наоколо.

— Ейвъри, той няма да се върне, а и аз няма да го пусна, ако го направи.

— Принудена съм да ти напомня, че в момента не излизам на срещи и не правя секс. Една хубава книга ще ми дойде добре.

Пъхнала ръце в джобовете си, Ейвъри се зае да разглежда новите заглавия.

Клеър въздъхна и взе две чаши. Явно приятелката й бе решила да се прави на неин защитник, така че по-добре да пийнат кафе заедно.

 

 

Бекет беше преценил внимателно момента. По неговите сметки щеше да се появи в дома на Клеър, след като са приключили с домашните и точно преди вечеря. Така че можеше да си изпроси покана да остане. Имаше много добри шансове. Бяха си прекарали приятно в събота вечер, после бяха поиграли с децата в парка в неделя следобед.

Седмицата засега вървеше добре, без особени проблеми в работата, затова смяташе, че късметът е на негова страна, чак до момента, в който спря пред къщата й и не видя колата й. Но пък видя Хари на малката веранда с ролетка в ръка.

Слезе от пикапа и вдигна тежкия кашон, който бе донесъл.

— Измервам, за да видя колко голяма тиква можем да си вземем за Хелоуин. Слагаме я на този стълб.

— Отлична идея. Като какъв ще се маскираш?

— Или ще съм Върколакът, или Жокера.

Герой или злодей. Труден избор.

— Имаме каталог с най-различни костюми, но трябва скоро да си изберем. Мама раздава бонбони в книжарницата в нощта на Хелоуин.

— О, така ли? Ще мина да си взема. Къде е тя?

— Трябваше да се върне на работа за малко. Госпожа Райденур е тук, докато се прибере. Какво има в кашона?

— Нещо за вас, което направихме с братята ми.

— За нас ли? Какво е?

— Да влезем вътре. Ще покажа на всички.

Хари се втурна през вратата, викайки с цяло гърло:

— Бекет е тук! Има нещо за нас в един кашон.

Това бе като сигнал за атака. Алва се появи откъм кухнята, докато момчетата тичаха към него от различни посоки.

— Каква приятна изненада. Момчета, не викайте. Клеър трябваше да изтича до книжарницата. За малко я изпусна.

— Дойдох само да оставя нещо за момчетата.

— Направил го е с братята си — обади се Хари. — Какво е?

— Да видим. — Бекет приклекна на пода, остави кашона и вдигна капака.

— Уха. — В гласа на Лиъм прозвуча благоговение.

— Приличат на… — Алва поклати глава към Бекет.

— Направил си ковчези?

— Да. — Той се ухили на Хари. — И героите, и злодеите заслужават прилично погребение, нали така, хлапета?

— А какво е това? — Лиъм вдигна малка надгробна плоча. — Нещо като щитове ли?

— Не точно. Това са надгробни плочи. Слагат се на гроба, за да се знае кой е погребан там.

Лиъм изгледа Бекет с почти религиозно преклонение.

— Велико е.

— Имат си емблеми отгоре и всичко. — Мърфи взе един ковчег и отвори и затвори капака му, закрепен на мънички панти. — Този е за Батман.

— А този е на Хълк. Виж, по-голям е, също като него. — Хари го огледа внимателно, после погледна Бекет. — Откъде знаеш колко да е голям?

— Измерих. — Той го бодна с пръст в корема.

— Това е най-готиното нещо на света. — Силно развълнуван, Лиъм се хвърли на врата на Бекет. — Никога не сме имали нещо подобно. Може ли да ги погребем? Наистина?

— Точно такава е целта.

— В пясъчника засега — предупреди ги Алва. — Никакво копаене в двора.

— Трябва да вземем мъртвите. — Хари се втурна към стаята за игра.

— Горе има още. — Лиъм хукна по стълбите. Мърфи извади няколко ковчега, надгробни плочи, разгледа ги внимателно.

— Този е за Лунния рицар и за Капитан Америка, и за Зеления факел.

— Има и за злодеите.

— Госпожо Райденур? — Хари подаде глава иззад вратата на стаята за игри. — Може ли да ни дадете нещо, в което да вземем всички? Тези, които не са мъртви, ще трябва да погребат останалите.

— Да, сигурно ще искат да поднесат почитанията си. Ще ви дам нещо.

Тя отново поклати глава към Бекет и отиде към кухнята. Мърфи се занимаваше с ковчезите, отваряше и затваряше капаците им.

— Трябва да решим кой е бил убит във войната и кой не. Моят татко е бил убит във войната.

— Знам. — Какво да каже и как би могъл да го каже? Господи, какво си въобразяваше изобщо, та се бе хванал да прави ковчези за деца с починал баща? — Съжалявам.

— Бил е герой.

— Да, така е.

— Не съм го виждал, защото не съм бил роден тогава. Мама казва, че той въпреки това ме обича.

— Можеш да си сигурен. Познавах баща ти.

В очичките на хлапето имаше тъга и любопитство.

— Така ли?

— Бяхме съученици.

— Бил ти е приятел?

Не бяха особено близки, но Бекет си спомни за нощта, в която бяха омотали къщата на господин Шрьодер с тоалетна хартия, както и за празненството след това.

— Да.

— Беше ли там, когато го погребваха?

— Да, бях. — Ужасен ден, спомни си той. Във всеки смисъл.

— Това е хубаво, защото приятелите ти трябва да са там. — Усмихна се прелестно, после се изправи на крака. — Ще ги занеса до пясъчника. — Опита се да вдигне кашона и го погледна умолително. — Много е тежък.

— Аз ще го взема.

— Нося ги, Хари! — Лиъм тичаше надолу по стълбите с малка червена кошница, пълна с фигурки.

— Вземете си палтата. — Алва стоеше до стаята за игра. — Навън е хладно.

— Бекет ще донесе ковчезите! — Мърфи хукна след братята си. — Искам да копая! Аз ще копая!

Бекет вдигна кашона.

— Предполагам, че си чула.

— Направо ти къса сърцето.

— Не се замислих, докато ги правехме, че ще го накарат да си спомни за случилото се с Клинт. Трябваше да се досетя.

— Глупости. Момчетата имат съвсем нормално влечение към войната и смъртта, към злодеите. Знаят, че всичко е само „наужким“. Те са едни съвсем здрави и нормално развити малки момчета. Клеър е чудесна майка.

— Знам. Наистина е такава.

— И затова се е погрижила тези деца да знаят, че баща им е бил добър човек, любящ баща и че е загинал в служба на родината си. А сега Мърфи знае, че ти си бил там, когато татко му е бил положен в земята. Че приятелят на баща му е и негов приятел. Това е хубаво, Бекет.

— Просто не искам да направя грешка.

— Дори и супергероите грешат, иначе нямаше да ги погребват в саморъчно направени ковчези в пясъчника. Ще изчакаш ли Клеър да се върне?

— Да, след като и бездруго съм тук.

— Това също е хубаво. Тогава аз ще се прибирам и ще оставя момчетата и погребенията в твоите ръце.

Тя го потупа по бузата, докато отиваше към вратата.

— Извадила е пиле да се размразява. Според мен има достатъчно за още един на вечеря.

— Благодаря, госпожо Райденур.

— Можеш да ме наричаш Алва. Отдавна не сме в училище.

 

 

Ейвъри не спираше да мисли за случката със Сам Фриймънт през целия ден и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше.

— Винаги е бил нагъл — обясняваше тя на Хоуп. — Още като малък.

Хоуп протегна ръка за още една кукичка за картината.

— Трябвало е да се обади в полицията. — Постави кукичката на предварително отбелязаното място и я закова на стената.

— Може би. Да, колкото повече мисля за това, толкова по-сигурна съм, че трябваше. Но разбирам защо не го направи, защо не искаше. — Неспокойна, Ейвъри отиде до прозореца точно когато Хоуп протегна ръка към нея да й подаде репродукцията, която искаше да окачи. — Странно е да викаш ченгетата за някого, когото си познавал през целия си живот. Дори и да е непоносим негодник.

Хоуп слезе от табуретката, взе картината и отново се покатери, за да я окачи.

— Според това, което ми разказа, бих казала, че е преследвач.

— Не знам, звучи ми малко прекалено. — Но тревогата караше стомаха й да се преобръща.

Хоуп взе малък нивелир. Сложи го върху рамката и леко повдигна дясната страна, докато балончетата застанаха по средата.

— Сама каза, че непрекъснато я кани на срещи, отбива се в дома й, както и в книжарницата, когато е време за затваряне и знае, че тя ще е там. Какво още? О, да, цветя за рождения й ден и просто случайно се оказал наблизо няколко пъти, когато се прибирала у дома, натоварена с покупки.

— „Дай да ти помогна с чантите, малката“. — Ейвъри кимна. — Вярно е. Но не е като да има олтар в спалнята си, посветен на нея.

— Откъде знаеш?

— Ако има такъв, повярвай ми, определено е посветен на самия него. Но все пак днес я изплаши, а и онова, което аз видях, определено прекрачваше всякакви граници. — Разтри ръце и продължи да крачи напред-назад. — Мислиш ли, че наистина може да опита нещо? Имам предвид, нещо повече от обичайното досадно, дразнещо и противно мотаене наоколо?

— Не знам защо тя би искала да рискува да се случи нещо. Виж, щом не иска да подава оплакване в полицията, поне трябва да каже на Бекет.

— Не мисля, че ще го направи. Ще се притесни, че той може да направи нещо. Не е избухлив като Рай, но все пак.

— Тогава ти му кажи.

— О, боже, звучи ми като предателство.

— Тя помоли ли те да не му казваш нищо?

— Не, но се подразбира.

— Ейвъри, запитай се как би се почувствала, ако се случи нещо. Ако този тип я нарани… или още по-лошо.

Сега Ейвъри притисна с ръка стомаха си.

— Направо ми прилоша от думите ти.

— Тревожиш се. Не си просто ядосана, но и доста притеснена от всичко това. Довери се на инстинктите си. И на моите — добави Хоуп. — Защото почваш да ме плашиш.

— Трябва да кажа на Бекет. Ела с мен.

— Разбира се.

— Не ми позволявай да се разсея, докато минаваме през ресторанта — каза тя, докато си вземаше сакото.

— Можем да заобиколим, да влезем отзад.

— Не, трябва да видя, че всичко е наред. Щях да откача, ако живеех тук. Непрекъснато щях да вися на прозореца и да гледам кой влиза и кой излиза от ресторанта.

— Ще дърпам щорите надолу, когато си тук.

Излязоха и Ейвъри хвана Хоуп под лакътя:

— Радвам се, че си толкова близо. И цял ден бях обсебена от мисълта за Клеър и противния Сам Фриймънт до такава степен, че дори не те попитах как мина днес.

— Всичко е доста добре подредено.

— Но не според високите стандарти на Хоуп.

Тя се усмихна.

— И това ще стане. Прекарах повечето си време в складовото помещение. Нещата се получават. И подовата настилка е хубава. Видях я днес. — Обърна поглед назад и се зарадва на светещите лампи на фасадата. — Сега работят в „Мансардата“. Трябва да видиш плочките по подвижната стена над ваната. Вече са готови на първия етаж, освен с плочките на стената между кухненските шкафове и плота. Другата седмица ще монтират шкафчетата. Имаше леко забавяне.

— Виж се само, всичко знаеш.

— Оуен ме осведомява постоянно. Не съм чула и думичка от Райдър.

— Не е по приказките.

— Минаваме набързо — напомни й Хоуп, когато застанаха на входа на „Веста“. — Ако трябва да се прави нещо, ще го правиш, след като говориш с Бекет.

— Точно така, само минаваме.

Имаше доста хора, реши Ейвъри и махна на салонния управител на смяна в знак, че скоро ще се върне. Когато погледна към кухнята, Хоуп я извърна към вратата на стълбището към горния етаж.

— После.

— Нямаше да ми хрумне да ги проверявам, ако вече не бях тук. — Излязоха от ресторанта и тръгнаха по стълбите. — Дори не знам какво да кажа. Трябваше да си подготвя речта.

— О, за бога… — Хоуп почука отсечено на вратата.

— Да знаеш, че Клеър много ще ми се разсърди… не, ще се сърди и на двете ни, защото ще й кажа, че ти си настояла.

— Правим го, защото сме загрижени за нея и се тревожим. Няма да ни се сърди дълго.

— Май не си е у дома. Може да е при майка си или в работилницата. Господи, може дори да е при Клеър. Може пък тя да размисли и да му каже, така че няма да се налага ние да го правим. Защо не…

Прекъсна изречението си при звука на идващи към тях стъпки.

— Май се връща — отбеляза Хоуп, после набързо промени мнението и отношението си, когато видя Райдър.

Не знаеше защо този човек винаги изглежда леко ядосан в нейно присъствие.

— Здравейте. Бек явно прави купон, а не ме е поканил.

— Не. — Ейвъри се засмя, но смехът й прозвуча престорено и неуместно дори и на самата нея. — Аз само исках… тоест Хоуп искаше да попита нещо за… ами нещо. И понеже бяхме тук и… — Мразеше да лъже, напомни си Ейвъри, защото изобщо не я биваше в това. — Както и да е, няма го.

— Чудех се дали мога да потърся голяма кафемашина за трапезарията. Както и съдове за поднасяне на топла храна. Трябват ми два.

Райдър погледна Хоуп за миг.

— Теб си те бива, а нея — никак.

— Моля?

— В измислянето на извинения. Говори с майка ми за кафемашина. И така, какво става? — попита той Ейвъри.

— Нищо.

— Откога те познавам?

— Виж, аз само…

— О, за бога — възкликна нетърпеливо Хоуп и се обърна направо към Райдър. — Имаш ли ключ?

— Да.

— Ако мислиш, че Бекет няма да има нищо против, може ли да влезем? Не е добре да го обсъждаме на стълбището.

Той мина покрай нея и извади ключодържателя си.

— Искате ли бира?

— Не. — Ейвъри скръсти ръце пред гърдите си, докато влизаше след него.

— Аз ще си взема една. — Чувствайки се у дома си, Райдър светна лампите и отиде до кухнята. — Сега разказвайте.

— Искаш ли аз да му кажа? — предложи Хоуп, след като Ейвъри запази мълчание.

— Не. — Тя прокара пръсти в косата си. — Трябва аз да го направя. Добре, виж, става дума за Сам Фриймънт.

— Онзи тъпак?

— Да, същият. Видях колата му пред книжарницата тази сутрин, още преди да е отворила.

Хоуп гледаше внимателно Райдър, докато Ейвъри разказваше случката. Той сякаш не реагираше, само кимаше, отпиваше от бирата си. Ако човек не внимаваше добре, осъзна тя, нямаше да забележи как се скова челюстта му и как изстина погледът му.

Тя бе очаквала пламък — избухване и гръм — но сега осъзна, че ледът е по-смъртоносен.

— И реших, че Хоуп е права — довърши Ейвъри. — Ако случайно — бих искала да мисля, че шансът е минимален, но ако се случи нещо, не бих си го простила. Затова щяхме да кажем на Бекет.

— Добре, ние ще се погрижим.

— Нали няма да хукнете да го пребивате. — Сега Ейвъри задърпа косата си притеснено. — Не че не заслужава един здрав бой, задето я изплаши, но ако го направите, тя още повече ще се разстрои. А и всички ще научат и ще приказват. Ще я обсъждат. Тя не би го искала.

— Изобщо не го е грижа за това — обади се Хоуп. — Иска само да срита задника на онзи негодник, задето е изплашил Клеър. И съм съгласна с него принципно.

— Здрав разум и бърза реакция в измислените оправдания. Не е зле — отбеляза Райдър.

— Само принципно. Аз бих се притеснила, макар да не познавам този тип, но бих се притеснила, че ще си го върне на Клеър. Ако му сритате задника, това може само да влоши положението за Клеър. Така ще задоволите желанието си за разплата, но ще рискувате тя да плати по-скъпо.

Райдър замислено отпи от бирата си.

— Ще се погрижим за всичко — повтори той, — по един или друг начин.

— Райдър…

— Ейвъри. Ти си добра приятелка и постъпи правилно, постъпи умно. Сега можеш да спреш да се тревожиш. Ще се погрижим за Клеър.

Щяха да го направят, помисли си Ейвъри. Естествено, че щяха.

— Добре. Ако ви арестуват за побой, аз ще ви платя гаранцията.

— Ще го имаме предвид. Защо не изпратиш да ни качат една голяма пица тук.

— Разбира се. Ами, добре тогава.

Той изчака, докато двете си тръгнат, и тогава извади телефона си.

— Трябваш ми в апартамента на Бек — каза той на Оуен. — Не, не ме интересува какво правиш.

Затвори и зачака.

 

 

Бекет изтича нагоре по стълбите, чувстваше се, сякаш лети. Денят определено си го биваше, мислеше си той, а и погребението не бе за изпускане. Когато Клеър се прибра, нарече ковчезите ужасяващи произведения на изкуството, а той си заслужи много вкусна вечеря.

Реши да завърши деня с малко работа и малко гледане на спортния канал по телевизията.

В мига, в който отвори вратата, подуши пицата.

— Господи, чувствайте се като у дома си, момчета. Това моята бира ли е?

— Вече е наша. Остана едно парче. — Райдър посочи към кутията от пица. — Ако го искаш.

— Вечерях у Клеър. Какво става?

— Защо не седнеш? — предложи Оуен.

Той го послуша.

— Ако нещо беше станало с мама, нямаше да ядете пица с бира, но нещо не е наред.

— Ето какво. Заварих Ейвъри и брюнетката пред вратата ти по-рано тази вечер. След известно усукване Ейвъри ми каза за какво е дошла при теб. Сам Фриймънт си изпросил да влезе в книжарницата, преди Клеър да я отвори сутринта. Бил нахален.

Бекет присви очи.

— Какво имаш предвид под „нахален“? Бъди по-конкретен.

— Не съм бил там, но според Ейвъри, когато тя надникнала — понеже видяла колата му отпред и решила да провери какво става — той бил притиснал Клеър до плота.

Бекет бавно се изправи на крака.

— Докоснал я е с мръсните си ръце?

— Изплашил я е — обади се Оуен. — Не искал да си тръгне, когато тя му казала, не искал да се дръпне, когато го отблъснала. После Ейвъри затропала по вратата, престорила се, че ме вика при себе си, и той побягнал. Почакай! — извика той, когато Бекет понечи да тръгне към вратата.

— Знаеш ли изобщо къде живее?

Не можеше да мисли, не и докато пред очите му се стелеше тази червена мъгла.

— Намерих адреса му. — Оуен потупа телефона си. — Но не смятам, че да идем там и да размажем физиономията му, е най-доброто решение в случая.

— Аз смятам — намеси се Райдър.

— Да, ти би го направил. И ако Бекет поиска това, след като сме го обсъдили, ами, добре, мнозинството печели, идвам с вас.

— Дай ми проклетия адрес.

— Ще ти го дам, само ако ми дадеш пет минутки. Ако му сриташ задника, той е от онези типове, които ще повдигнат обвинения за побой.

— Ейвъри каза, че ще ни плати гаранцията.

— Млъквай, Рай. Сега не ти пука за това, защото искаш само да му сриташ задника. Не те виня — добави Оуен с блясък в очите, който никак не подхождаше на мекия му тон. — Но така само ще се озовеш в затвора или в съда, а Клеър ще бъде още по-разстроена. Както и децата. Освен това той е способен — винаги съм мразил това надуто копеле — да си го върне на Клеър. Да я изплаши отново, да я заплашва или просто да злослови по неин адрес, както направи някога с Дарла.

— Рай здравата го натупа тогава, нали? — напомни им Бекет.

— Да, но Дарла нямаше деца, които непременно ще чуят глупостите, които ще разправя за майка им. Знаеш, че това е напълно в стила му.

— И очакваш от мен да не правя нищо?

— Очаквам да го посетиш утре в автомобилния салон на баща му и да си поприказваш с него. Ако не можеш да уплашиш това долно копеле, значи не си ми никакъв брат. Ако му вземеш страха, може би ще престане с глупостите си. Ако ли не, тъй като ние тримата — както и всичките ни работници — ще наблюдаваме постоянно Клеър, тогава ще се погрижим за него.

— Това е заобиколният начин да му сритаме задника — отбеляза Райдър. — Пред свидетели.

— Ако се стигне дотам и се разправяме с него публично или пред свидетели, ще бъде унизен. Което е допълнителен бонус.

— Може би. — Вече малко по-спокоен, Бекет взе полупълната бутилка бира на Оуен. — Може би.

— Трябва да поговориш с Клеър.

Яростта отново го обзе.

— Повярвай ми, непременно ще говоря с нея. Защо, по дяволите, не ми е казала сама?

— Това би бил първият ми въпрос — подкрепи го Райдър. — И трябва да се съглася с казаното от Оуен, преди ти да дойдеш. Тя трябва да подаде жалба или оплакване, или каквото там се прави в полицията, за да бъде инцидентът официално отбелязан. Е, какво ще кажеш, ще говорим ли с него, или ще му размажем физиономията?

Бекет отлично разбираше какво означава множественото число в случая, макар че той щеше да действа.

— Първо ще говорим, после ще удряме.

— Добре. Вземи си друга бира — каза Оуен и си взе обратно бутилката.