Нора Робъртс
Сега и завинаги (3)

Трета глава

Клеър остави колата на застлания с чакъл паркинг зад „Обърни нова страница“ в девет. Благодарение на това, че майка й бе взела момчетата за през деня — бог да я благослови — сега Клеър имаше време да поработи на спокойствие, преди Лори да дойде и да отвори магазина. Метна през рамо дамската си чанта и работното куфарче, отиде до задната врата и я отключи. Светваше лампите, докато минаваше по няколкото стъпала нагоре и през помещението, в което държаха допълнителните стоки, към предната част на книжарницата. Обичаше разположението на помещенията и как се преливаха едно в друго, но запазваха самостоятелността си.

В мига, в който бе зърнала старата градска къща точно до площада, бе разбрала, че това е нейното място. Още помнеше вълнението и притесненията, които я бяха обзели, когато бе направила тази важна крачка. Но донякъде инвестирането на огромната част от обезщетението, което армията предлагаше на вдовиците на загиналите, бе превърнало Клинт в част от направеното от нея.

Онова, което трябваше да направи за себе си и за децата си.

Бе купила сградата, изготвила бизнес план, отворила бе сметки и бе закупила стоки — и книги, книги, книги. Бе интервюирала потенциални служители, измислила бе разпределението. Напрежението, стресът, вложените време и усилия й бяха помогнали да се справи. Да оцелее.

Тогава си бе мислила, а сега знаеше със сигурност, че книжарницата я бе спасила. Без нея, без напрежението, работата, целеустремеността тя сигурно щеше да се разпадне на парчета през онези месеци след смъртта на Клинт и преди раждането на Мърфи.

Налагаше се да бъде силна заради момчетата си и заради себе си. А за да бъде силна, трябваше да има цел, призвание. И доход.

Сега имаше това, помисли си тя, докато се навеждаше над плота в предната част, за да приготви първата за деня кана кафе. Майката, военната съпруга — и вдовица — се бе превърнала в бизнес дама, собственик и работодател.

Часовете, посветени на грижи за синовете й и работа в книжарницата, бяха дълги, задълженията нямаха край. Но на нея й харесваше, отбеляза тя мислено, докато си приготвяше кафе с обезмаслено мляко. Обичаше да бъде ангажирана и изпитваше огромно лично удовлетворение от факта, че можеше сама да издържа себе си и децата, като в същото време ръководи стабилен бизнес в родния си град.

Не би могла да го постигне без родителите си, нито без подкрепата и обичта на родителите на Клинт. Нито без приятели като Ейвъри, която й бе давала разумни бизнес съвети, както и рамо, на което да си поплаче.

Занесе кафето си горе и се настани пред бюрото си. Включи компютъра си и понеже се бе сетила за родителите на Клинт, им написа набързо писмо и прикачи нови снимки на децата към него, преди да се захване с обновяването на уебсайта на книжарницата.

Когато Лори се появи, Клеър я поздрави. Отдели още няколко минути на уебсайта, преди да се заеме с останалата част от писмата в електронната поща. След това добави още няколко неща в поръчката, която се канеше да направи по интернет, и се запъти надолу, където Лори седеше пред своя компютър, зад ниската преградна стена.

— Получили сме няколко много добри поръчки по интернет снощи. Аз… — Лори повдигна високо вежди над шоколадовокафявите си очи. — Хей, изглеждаш страхотно днес.

— О, благодаря. — Зарадвана, Клеър направи малък пирует в тревистозелената си лятна рокля. — Но не мога да си позволя да ти увелича заплатата.

— Сериозно. Цялата блестиш.

— Че как иначе в тази жега? Излизам, ще поразгледам хотела, но си вземам мобилния, така че можеш да ми звъннеш при нужда. Иначе, вероятно ще се върна след половин час.

— Не бързай. И искам подробности. О, нали не си изпратила още онази поръчка до издателство „Пенгуин“?

— Не, мислех да го направя, когато се върна.

— Идеално. Някои от тези поръчки ще ни оставят само с по един екземпляр от определени заглавия. Ще ти докладвам подробно, преди да я изпратиш.

— Става. Да ти донеса ли нещо?

— Може ли да ми опаковаш някой от братята Монтгомъри?

Клеър се усмихна и отвори вратата.

— Някакви предпочитания?

— Доверявам се на преценката ти.

Клеър се засмя и излезе, като пишеше есемес на Ейвъри, докато отиваше към „Веста“: „Идвам“.

Почти в същия миг Ейвъри се появи на вратата на ресторанта.

— И аз — извика тя.

Стояха една срещу друга на двата ъгъла на кръстовището и чакаха да светне зеленото на светофара — Клеър в ефирната си лятна рокля, а Ейвъри с черни леки панталони под коляното и тениска.

Срещнаха се по средата на главната улица.

— Много добре ми е известно, че си прекарала половината сутрин в надзираване на три момчета, приготвяне на закуска и разтърваване на скарани хлапета.

— Такъв е животът — съгласи се Клеър.

— Как така изглеждаш, все едно никога не се потиш?

— Дарба. — Тръгнаха по тротоара и се мушнаха под предпазното скеле. — Винаги съм харесвала тази сграда. Понякога я гледах от прозореца на офиса си и си представях как е изглеждала преди.

— Нямам търпение да видя как ще изглежда тепърва. Ако успеят в начинанието си, твоят бизнес, както и моя направо ще разцъфтят, скъпа.

— Стискам палци. И сега се справяме добре, но ако имаме едно прилично място, където хората да отсядат в града, о, боже. Бих могла да каня повече автори, да организирам по-големи събития. При теб ще идват за обяд и вечеря гостите, които са отседнали там.

Спряха за миг отзад, загледани в неравния терен, дъските и строителните материали.

— Чудя се какво са измислили за тук — подхвана Ейвъри.

— С тези веранди — човек иска да види нещо разкошно. Слуховете са направо фантастични. От по-голям паркинг, та чак до изкусителна градина.

— Чух за фонтан и плувен басейн.

— Да питаме първоизточника.

Когато влязоха вътре, сред шума и звуците от различни инструменти, Ейвъри погледна Клеър.

— Нивото на тестостерона току-що се покачи с петстотин процента.

— И продължава нагоре. Запазили са сводестите арки. — Тя пристъпи по-близо и огледа внимателно извитите входове напред и вляво. — Чудех се дали са могли и дали са искали да го направят. Това е горе-долу единственото, което помня от времето, когато тук имаше антикварен магазин. Майка ми обичаше да го посещава понякога.

Мина под централната арка и забеляза грубите временни стъпала, водещи нагоре.

— Никога не съм се качвала горе. А ти?

— Промъкнах се тайничко веднъж, когато бяхме в гимназията. — Ейвъри огледа стъпалата. — С Травис Макдоналд, едно одеяло и бутилка сайдер. Натискахме се горе.

— Лудетина.

— Баща ми би ме убил и все още може да го направи, затова не казвай на никого. Както и да е, не останахме дълго. Не стигнахме даже и до втора база, преди Травис да се изплаши. Скърцащи врати и подове. Аз исках да видим какво става, но той беше такъв мухльо. Изобщо не стигна доникъде с мен. — Засмя се и тръгна нагоре. — И дори не усети уханието на орлови нокти или поне не си призна.

— Орлови нокти ли?

— Силно ухание — упойващо всъщност, — все едно съм притиснала нос до клонка от растението. Предполагам, че при всичкото това движение наоколо, който и да обикаля нощем, нали разбираш, се е махнал.

— Вярваш ли в това? В духове?

— Разбира се. Казват, че духът на моята прапрапрабаба все още витае в семейното имение край Единбург. — Спря рязко и опря ръце на хълбоците си. — Уха. Определено не изглеждаше така, когато целунах Травис Макдоналд.

Грубо завършени портали водеха встрани от коридора на втория етаж, където миришеше на дървесни стърготини и гипсокартон. Чуваха работниците на третия етаж и на долното ниво. Клеър пристъпи в стаята отляво. Светлината, приглушена и леко синкава заради брезентовите платна, покриващи фасадните прозорци, се стелеше по недовършения под.

— Чудя се коя ли стая е това. Май е най-добре да потърсим някой от братята Монтгомъри. О, виж, ще има врата, която води към верандата. Обожавам я.

— Като говорим за обожание. — Ейвъри махна с ръка. — Погледни колко е голяма тази баня. Съдейки по тръбите — обясни тя, когато приятелката й се приближи, — тук ще има вана, там е душът, а до него са двете мивки.

— По-голяма е от моята баня и тази на момчетата, взети заедно. — Обзе я чиста и неподправена завист към банята. — Бих могла да живея тук. Дали всички са толкова големи? Трябва да разбера коя е тази стая.

Забързано прекоси помещението на спалнята и излезе през вратата. И се блъсна право в Бекет.

Ръцете му я подхванаха, за да й помогнат да запази равновесие. Клеър се запита дали и тя изглежда толкова изненадана и притеснена, колкото и той. Вероятно дори и повече, предположи тя, тъй като чукът, напъхан в работния му колан, сигурно не притискаше остро неговото бедро.

— Извинявай — казаха едновременно и тя се засмя.

— Първо аз. Не гледах къде вървя. Размерът на тази баня направо замъгли зрението ми. Бях тръгнала да те търся.

— Да ме търсиш ли?

— Сигурно трябваше да го направим, преди да се качим, но всички изглеждаха толкова заети. Трябва да разбера коя е тази стая, преди да се пренеса да живея тук.

— Преди да се… Ха. — Господи, мозъкът му изнемогваше заради уханието й, усещането за тялото й в ръцете му, синьото на очите й. — Сигурно ще ти хареса повече, когато е готова.

— Обрисувай ми я.

За половин секунда той прие думите й буквално и се зачуди дали Оуен вече е избрал боята. Положи усилия и нарочно отстъпи крачка назад. Явно коефициентът му на интелигентност спадаше с петдесет точки, когато я докосваше.

— Ами…

— Проектът е твой.

— Предимно. О, здрасти, Ейвъри.

В очите й танцуваха закачливи пламъчета.

— Вече мислех, че съм глътнала хапче и съм станала невидима. Не мога да повярвам на промяната тук, Бек. Последния път, когато бях вътре, навсякъде имаше счупени прозорци, натрошени тухли, гълъби и духове.

— Прозорците и тухлите не бяха толкова голям проблем, колкото гълъбите, повярвай ми. Все още си имаме призрак.

— Сериозно ли?

Той потръпна леко, понамести прашната си шапка с козирка.

— Недей да го разправяш навън, става ли? Не и преди да сме решили дали тя ще ни бъде от полза, или в тежест.

— Тя. Орлови нокти.

Веждите му подскочиха.

— Да. Ти откъде знаеш?

— Преди години имахме кратка среща. Става все по-готино и по-готино.

При вида на изражението му Ейвъри имитира затваряне на цип пред устните си, а после докосна сърцето си.

— Оценявам жеста. Както и да е, това е „Титания и Оберон“.

— С медната вана. — Полата на роклята й се завъртя рязко и Клеър хукна право към банята.

— Страховитата медна вана — потвърди Бекет, следвайки я. — Там до стената. Плочките ще я накарат да изпъкне, ще допълнят цвета й с медни и земни тонове. Подът е с отопление. Всички бани ще имат топли подове.

— Всеки момент ще се разплача.

Вече доста по-спокоен, Бекет й се усмихна.

— Душът ще е там. Семпли стъклени прегради без рамки, полирани бронзови кранчета и дръжки. На стената ще има топли поставки за хавлиите, което ще бъде задължителен елемент във всички бани. Две мивки от кована мед, всяка върху рустикална поставка, с кръгла медна масичка помежду им. Осветлението ще подсили усещането за дивата природа с мотиви на лоза. Тоалетната е в онзи край.

— Прословутата вълшебна тоалетна — обади се Ейвъри.

— Доста се говори за тези съоръжения. Нещо като биде и тоалетна седалка, комбинирани в едно — обясни тя на Клеър, — с автоматично пускане на водата и… капакът се вдига, когато се приближиш до нея.

— Не думай.

— На вашите услуги. — Ухилен широко, Бекет пристъпи обратно в спалнята. — Леглото ще бъде там, открито към цялата стая. От ковано желязо, с четири високи колони и балдахин в медни и бронзови тонове, и десен на лозови и дървесни листа. Истинска красота.

— Като градинска беседка — промълви Клеър.

— Точно така. Ще измислим някакви плътни завеси, или по-точно хората, които се занимават с дамаските. Там ще бъде тоалетката, отгоре ще има голям телевизор с плосък екран. Нощните шкафчета ще са в бяло и отгоре ще има дървени лампи. Мисля, че под прозорците ни трябва малка пейка. Стените ще са в бледозелено, на прозорците ще има леки прозрачни пердета — навсякъде ще сложим плътни дървени щори, за да осигурим усамотение, а и още мислим какви да са рамките на прозорците. Добавяме още малко аксесоари и това е всичко.

Клеър въздъхна.

— Романтична беседка за двама посред лято или посред зима.

— Искаш ли да напишеш рекламните ни брошури? Всъщност, не се шегувам — добави той, когато тя се засмя.

— О! — Очевидно изненадана, Клеър се озърна в празната стая. — Бих могла да ви помогна, ако…

— Наета си.

Тя се поколеба, после се усмихна.

— Тогава е най-добре да ни разведеш навсякъде. На няколко етапа — каза тя, поглеждайки часовника си. — Сега имам само още няколко минутки.

— Много искам да видя къде ще е кухнята. Не мога да се въздържа — обясни Ейвъри. — Истинска мания ми е.

— Ще ви разведа долу. Ще обиколим горе, когато имаш време — каза Бекет на Клеър.

— Идеално. Каква е тази стая?

Той погледна след нея, когато тя излезе.

— „Елизабет и Дарси“.

— О, обожавам „Гордост и предразсъдъци“. Какво сте… Не, не ми казвай. Никога няма да стигна до работата си.

— Само в основни линии — подхвана той, докато слизаха. — Тапицирани табли на леглото в лавандулово и слонова кост, бяла вана, плочки в кремаво и златисто.

— Хмм — изрази мнение Клеър. — Елегантно и стилно. Госпожица Бенет и господин Дарси биха одобрили.

— Определено ти ще пишеш рекламните брошури. — Зави наляво в дъното на стъпалата и рязко спря, когато чу Райдър да ругае откъм бъдещото перално помещение.

— По дяволите.

— Това е проблем — отвърна Оуен. — Аз ще се оправя.

— Какъв проблем? — настоя да разбере Бекет.

Оуен напъха ръце в джобовете на работните си джинси.

— Карън Абът е бременна.

— Майка ви не ви ли е обяснила за безопасния секс? — попита Ейвъри, надничайки зад рамото на Бекет.

Оуен я изгледа смразяващо.

— Много смешно. Детето е на Джеф Корвър. Двамата се срещат, откакто Чад отиде в колежа миналата година.

— Явно не само се срещат — измърмори Райдър. — Господи, тя сигурно е поне на четиридесет и няколко, нали? За какво й е бременност на тия години?

— Прави ми впечатление, че не ти е чудно как Джеф Корвър е могъл да й направи дете на неговите години — обади се Ейвъри.

— Тя е на четиридесет и три — сви рамене Оуен. — Знам го, защото разговаряхме с нея относно мястото на управител на хотела. Почти се бяхме споразумели. А сега двамата с Джеф ще се женят и избират имена за бебето.

— По дяволите. Е, поне от наша гледна точка — добави Бекет, когато Клеър го изгледа неодобрително. — Познаваме Карън, а мама и Оуен вече обсъждаха подробностите с нея. За бога, тя дори беше избрала цветовете за апартамента на управителя на третия етаж.

— А и има хотелиерски опит — подхвърли Оуен. — Работила е в „Кларион“. Ще поразпитам тук-там — започна той.

— Аз познавам подходящ кандидат. — Ейвъри вдигна показалец. — Идеалният кандидат. Хоуп — каза тя, обръщайки се към Клеър.

— Да! Тя е идеалният човек.

— Хоуп коя? — попита Оуен. — Аз познавам всички, а не познавам идеалната Хоуп.

— Бомон. И си я срещал веднъж, мисля, когато беше дошла на гости, но не я познаваш. Бяхме заедно в колежа и останахме доста близки. Сега е във Вашингтон, но мисли да се мести.

— И защо да е идеална за нас? — попита Райдър.

— Има диплома за хотелски мениджмънт като начало, а и близо седемгодишен опит в „Уикъм“ — тузарски бутиков хотел в Джорджтаун. Последните три — като мениджър.

— Звучи прекалено перфектно. — Райдър поклати глава. — Къде е уловката?

— Няма такава. Проблемът е в негодника, с когото имаше връзка и чиито родители притежават „Уикъм“. Заряза я заради някаква глупачка с добро потекло и изкуствени цици.

— В момента довършва срока си според предизвестието — продължи Клеър, — а за това се иска кураж. Професионална етика. Търси си ново място, преценява какви са възможностите.

— От Джорджтаун в Бунсборо? — Райдър сви рамене. — Защо би се преместила?

— А защо не? — контрира Ейвъри.

— Двете с Ейвъри се мъчехме да я убедим да се премести тук или поне някъде наблизо. Тя харесва района. — Колкото повече се замисляше Клеър, толкова повече искаше това да се случи. — Понякога идва на гости на Ейвъри и се сприятелихме. Миналата година си направихме женско парти през уикенда в „Уикъм“ и мога лично да ви уверя, че Хоуп няма слабо място.

— Наистина ли мислите, че ще се навие да смени мястото си на мениджър на тузарски градски хотел с позицията на управител в скромен хотел в малко градче?

Ейвъри се усмихна на Оуен.

— Мисля, че може и да поиска, особено ако и останалите стаи в хотела ще са толкова добри, колкото „Титания и Оберон“.

— Кажи ми още нещо за нея — подхвана Оуен.

— Покажи ми кухненското помещение, после можеш да се отбиеш в ресторанта. Ще ти разкажа повече и ще й се обадя, ако искаш.

— Дадено.

— Как изглежда? — извика подире им Райдър.

— Искаш ли да знаеш една от многото причини да нарека Джонатан Уикъм негодник? Да зареже жена, която изглежда като Хоуп, с нейния ум и енергия, и да я замени с някаква си чипоноса, едрогърда и празноглава светска кукла.

— Съгласна съм. Трябва да се връщам — каза Клеър. — Кажи ми после какво мисли Хоуп. Ще бъде страхотно. — Тя се усмихна сияйно на Бекет. — Ще бъдеш ли тук по-късно? Вероятно ще мога да се отбия към два или два и половина.

— Разбира се.

— До после тогава. О, и ще сте истински късметлии, ако Хоуп се съгласи. Тя наистина е перфектна за тази позиция.

Райдър се намръщи, докато тя бързаше да излезе.

— Не ми харесват перфектните. Защото никога не са такива, но човек не вижда проблема, докато не стане късно.

— Винаги съм се възхищавал и завиждал на ведрия ти оптимизъм.

— Оптимистите никога не виждат тежкия ботуш, докато не ги срита здраво отзад. Оптимизмът е причината една четиридесет и три годишна жена да се окаже с едно дете в колежа и друго в корема.

— Оуен ще се оправи. В това го бива.

 

 

Клеър се срещна с един търговски представител, после си побъбри с куриера, докато се разписваше за получената доставка. Обожаваше новите пратки, харесваше й да отваря кашоните и да намира книгите, да вижда кориците, които криеха толкова различни истории, толкова много светове, толкова думи.

Докато ги подреждаше по рафтовете, спря за миг, чула сигнала за получено ново съобщение в телефона си, и се усмихна, когато прочете думите на Ейвъри.

„Х. ще говори с О. утре. Ако стане, Х. идва др. уикенд за интервю.“

Отговори й веднага.

„Стискам палци.“

Нямаше ли да е прекрасно, помисли си тя. Не само за Хоуп, но и за всички. Щеше да има приятелка малко по-надолу на същата улица, както и още една — точно отсреща. Щеше да може да се отбива в хотела от време на време да се види с Хоуп и да надникне в онези прелестни стаи. Щяха да са много красиви. Сега бе сигурна в това.

Щеше да резервира стаята „Титания и Оберон“ за годишнината на родителите си другата пролет. Или може би „Елизабет и Дарси“. Идеалният подарък — романтичен и специален. Семейство Монтгомъри трябваше дискретно да използват това в рекламната си брошура.

Трябваше да си го отбележи.

Извади телефона си, за да го направи веднага, но го прибра, щом зърна една от редовните си клиентки с малкото й дете.

— Здравей, Линдзи, здрасти, Зоуи.

— Иска книга!

— Че кой не иска? — Очарована, както винаги, Клеър вдигна Зоуи на ръце и я опря на хълбока си.

— Бях на другата пресечка — обясни Линдзи, — и нямаше да се отбивам. Но тя толкова се развълнува, че чак заподскача в детското си столче.

— Заклевам се, ще я назнача на работа, веднага щом законът го позволява. — Клеър зацелува тъмните къдрици на момиченцето, докато го отвеждаше в детския кът.

Докато си тръгнат — с две книги за Зоуи, една за мама и красива плюшена чантичка с коте за рождения ден на племенничката — Клеър бе осведомена за последните звездни клюки, градските клюки, за напълняването на майката на племенничката и за новата диета на мама.

Когато камбанките на вратата звъннаха зад гърба им, Лори надникна откъм пристройката.

— Напуснах полесражението.

— Забелязах.

— Ти се справяш с нея по-добре. Мен направо почват да ме болят ушите.

— Нямам нищо против. Тя просто има нужда да поговори с някой възрастен от време на време. Освен това похарчи над петдесет долара. Обядва ли вече? Мога да те покрия, ако искаш да излезеш за малко.

— Донесох си обяд. Линдзи не е единствената на диета. Ще хапна мизерната си салата отзад. Каси тъкмо пристигна. Приготвя за изпращане няколко поръчки от интернет.

— Аз ще поема продажбите отпред. Трябва да изляза пак към два часа, но ще се върна, преди да ти свърши смяната.

— Само викни, ако стане много натоварено. Някоя от нас ще дойде да ти помогне.

Можеше само да се надява да стане така. В книжарницата не бе особено оживено днес. Каза си, че още няколко като Линдзи биха й дошли добре преди затваряне, и отиде да си сипе нещо студено от хладилника.

Взе чашата си в детския кът, където поразтреби играчките, с които детето си бе играло, докато майка му разглеждаше наоколо. И се замисли за меките и тъмни къдрици на Зоуи.

Не би заменила момчетата си за нищо на света, но винаги тайничко си бе мечтала за момиченце. За красиви роклички, панделки и ленти за коса, за кукли Барби и красиви балерини.

А ако имаше момиче наистина, дъщеря й вероятно щеше да се превърне в някоя мъжкарана, също толкова увлечена по роботите и калните борби, колкото и братята й.

Може би Ейвъри щеше да се влюби и после да си има момиченце. Тогава тя щеше да е любящата леля и най-сетне да има възможност да купува момичешки дрешки и аксесоари.

Това вече би било забавно, отсъди тя, докато подреждаше книгите и наместваше обратно плюшените играчки. Да види как Ейвъри се влюбва — наистина — да й помогне с планирането на сватбата, а после да споделят вълненията покрай новороденото бебче. Децата им биха могли да растат заедно. Е, нейните момчета имаха известна преднина, но все пак. А после, след много години, дъщерята на Ейвъри и… вероятно Мърфи, като се има предвид разликата във възрастта… биха могли да се влюбят, да се оженят и да им народят прелестни внуци.

Клеър се засмя на себе си, галейки с пръсти корицата на една детска книжка.

Приказки, помисли си тя. Винаги се бе увличала по тях. И по щастливия им край, в който всичко се подреждаше прелестно също като панделка в косите на малко момиче.

Може би сега бе още по-подвластна на чара им, призна си тя. След като бе познала голямата загуба. Вероятно затова имаше нужда да повярва в онази красива лъскава панделка, с която бе опаковано щастливото бъдеще.

— Мечтаеш си за мен?

Подскочи, когато чу гласа зад гърба си, обърна се и се опита да не потръпне, когато забеляза Сам Фриймънт на входа.

— Само въвеждам ред. — Говореше му любезно, напомняйки си, че той понякога наистина купува нещо, вместо само да й досажда с предложенията си да излезе на среща с него. — Не чух камбанките.

— Влязох отзад. Трябва да сложиш някаква алармена система, Клеър. Тревожа се за теб, докато работиш на това място.

Долови снизходителния тон, с който той произнесе „това място“, но се опита да продължи да бъде любезна.

— Лори и Каси са в задното помещение, а и имаме монитор. Всъщност — нарочно поясни тя, — могат да ни видят сега. С какво мога да ти помогна, Сам?

— Въпросът е с какво аз мога да ти помогна. — Облегна се на рамката на междинната врата. Тя забеляза как позира в светлосивия си костюм и яркосинята вратовръзка, която сигурно бе избрана, за да подчертае цвета на очите му. — В джоба ми има тлъст чек за солидна сумичка. — Той потупа джоба си с намигване. — Ще те заведа на вечеря в моя клуб. Можем да го отпразнуваме.

Понеже работеше — когато си иска — в автосалона, собственост на баща му, а майка му бе от богато семейство, Клеър знаеше, че той често разполага с тлъсти чекове.

Определено честичко се хвалеше с парите си.

— Поздравления и благодаря за предложението. Но вечеря в клуба не е за мен.

— Много ще ти хареса. Пазят ми най-добрата маса в заведението.

Винаги най-доброто, каза си тя. Най-голямото, най-скъпото. Той никога не се променяше.

— А аз ще седя на кухненската си маса и ще убеждавам трите си момчета да си изядат броколите.

— Трябва ти детегледачка. Майка ми може да те уреди.

— Сигурно би могла, стига да исках, но аз не искам. А сега трябва да…

— Сега имам малко свободно време. Да идем да обядваме и да пийнем шампанско.

— Нямам… — Камбанките на входната врата звъннаха. — Нямам време. Както е видно. Извини ме.

Вместо да мине покрай него, тя предпочете да влезе в предното помещение през другата врата, готова да разцелува човека, който бе прекъснал досадните домогвалия на Сам.

— Джъстин! Тъкмо се отбих в хотела тази сутрин. Каролий! Толкова се радвам да ви видя и двете.

Джъстин свали слънчевите си очила с червени рамки и размаха длан пред лицето си.

— Идвам пеша от магазина на Баст. Господи, каква жега! А ти изглеждаш бодра и свежа като сладолед — не, като шербет от лайм в тази рокля.

Каролий се отпусна уморено върху един от столовете на малката масичка до прозореца.

— Боже, добре би ми дошъл един шербет от лайм точно сега. Ще се почерпим с някоя от твоите засукани ледени напитки с кафе.

— Специалитетът ни тази седмица е „Бисквитката Джо“ — направо е греховен.

— Нека са два. — Джъстин остави чантата си на масата, после махна към купчината нови книги. — Не знаех, че вече е излязла. — Грабна една от книгите. — Толкова добра ли е, колкото и последната й?

— Всъщност мисля, че е по-хубава.

— Е, явно посещението ни тук ще ми струва повече от цената на едно греховно кафе. — Джъстин вдигна вежди, когато чуха затръшването на задната врата.

— Сам Фриймънт изразява негодуванието си. А кафето е за моя сметка — като благодарност, че сложихте край на досадните му предложения да ме заведе на вечеря в клуба си.

— Сам Фриймънт е малък негодяй, който порасна и стана голям негодяй. — Красивите лешникови очи на Каролий станаха сериозни. — Помниш ли, Джъстин, как пусна слух за моята Дарла? Искаше тя да отиде с него на абитуриентския бал и когато простичкото „не“ не свърши работа, тя най-сетне го пратила да си върви по пътя.

— Или му е казала нещо в този смисъл — добави Джъстин и накара сестра си да се усмихне жестоко.

— Браво на нея. Затова той разтръби навсякъде, че е бременна и не знае кой е бащата.

— А Райдър го спука от бой. Не че някога би си признал — продължи Джъстин, — а другите ми момчета пазеха тайната на брат си. Но аз знаех и му купих онзи CD плейър, за който спестяваше отдавна. За да разбере и той, че аз знам.

— В тях тече кръвта на Райли, а всички от рода Райли се грижат за своите. Както и от семейство Монтгомъри. — Каролий вирна пръст във въздуха. — Всичко е заради възпитанието на онзи Фриймънт. Още като малък бе ужасно разглезен. Майка му е виновна — никога не съм я понасяла — но и баща му е отговорен, задето не му е повлиял. Получаваше всичко, каквото пожелае, когато го поиска. И само се прави на важен пред всички.

— Е, тя си получи заслуженото, нали? — сви рамене Джъстин. — Има абсолютен негодяй за син.

Клеър се усмихна, докато пускаше кафемелачката. Джъстин Монтгомъри бе точно такава, каквато Клеър искаше да стане, като остарее. Умна, силна, със самочувствие и прекрасна и обичана майка за синовете си. Привлекателна жена с тъмна коса, която носеше вързана на закачлива опашка, а отлично поддържаната й фигура бе облечена във всекидневни, но стилни панталони до средата на прасеца, комбинирани с тънка бяла блуза.

Каролий, която бе станала от мястото си, за да поразгледа книгите със сестра си, беше с бледозлатиста коса, почти толкова висока и стройна.

Двете бяха неразделни, както й бе известно.

Джъстин се приближи и остави две книги на тезгяха.

— Нали знаеш, скъпа, Райдър или някой от другите би могъл да поговори със Сам, ако кажеш.

— Благодаря наистина, но мога да се оправя с него.

— Просто го имай предвид. Е, Оуен ми каза, че ти и Ейвъри имате потенциален кандидат за мястото на управител в хотела, след като Карън се е хванала да купува бебешки дрешки.

— Хоуп е фантастична. Мисля, че хотелът заслужава талантлив човек като нея. Добих представа само за една от стаите — Бекет ни описа „Титания и Оберон“ сутринта. Но вече съм влюбена. Наистина си я представям.

— Вие с Ейвъри сте много разумни, затова препоръките ви са нещо, което приемам много сериозно. Това място — пристъпи тя към вратата, за да погледне насреща през стъклото, — вече е пленило сърцето ми. И на двете ни, нали, Каролий?

— Никога не съм се забавлявала толкова през живота си. Помагам в избирането на всичко — от легла с балдахин, та чак до сапунерките. Другата седмица ще имаме съревнование по аромати.

Клеър спря за миг, докато добавяше сметана към студеното кафе.

— Моля?

— Аромати — обясни през смях Джъстин. — Ти ни запозна с Джоуни — „Сапуни Сидър Ридж“.

— О, тя е невероятна, нали? Вярно, че ми спомена, че ще доставя продуктите за всички сервизни помещения, изцяло местни продукти. Мисля, че идеята е просто чудесна.

— И всяка стая ще има свой отличителен аромат.

— Това вече е фантастична идея. Сапуни, шампоани, лосиони. Мислили ли сте да използвате ароматизатори с благовонни масла?

Джъстин присви очи.

— Не и до този момент. Тя може ли да ги прави?

— Може. Използвам такива у дома.

— Каролий…

— Записвам го.

— Наистина изглежда греховно. — Джъстин взе и двете чаши и занесе едната на сестра си. — Имаш ли свободна минутка, Клеър?

— Разбира се.

— Исках да поговоря с теб за библиотеката. Вероятно ще използваме някоя антикварна книжарница със стари книги за основния набор, но бих искала да набавим и някои нови. Искам да има романтични истории, трилъри, загадки. Четиво, което би допаднало на човек в някой дъждовен ден или докато седи на топло пред камината в студена вечер. Би ли могла да съставиш списък със заглавия и автори, които би препоръчала?

— Естествено.

— Нека има издания с меки корици, както и такива с твърди. И книги на местни автори. Публицистика за района. Никой не разполага с по-добра колекция от теб. Можеш да подбереш някои сега, а други — към началото на годината. Прибави ги към книгите за всяка стая. А, Бекет ми каза, че можеш да ни доставиш и дивидита?

— Разбира се.

— Добре, искам дивидита в стаите, ще ти дам списък със заглавията, които желаем за гостите. Можеш да добавиш и своите идеи към него, ако ти хрумне нещо различно.

— Непременно. — Тя се усмихна на Каролий. — Наистина е много забавно. По-късно ще се отбия пак, за да получа по-добра представа. Бекет ме помоли да помогна със съставянето на рекламната брошура.

— Така ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам. — Джъстин се усмихна и облиза сметаната от пръста си.