Нора Робъртс
Сега и завинаги (5)

Пета глава

Като внимаваше да поддържа около една крачка дистанция помежду им и стискаше ръцете си в джобовете, Бекет я поведе към задния вход на хотела, за да отключи.

Късната лятна привечер бе сумрачна, затова включваше голите електрически крушки и работни лампи навсякъде, където минеха. Ярка светлина и сенки, каза си той, голи стени и циментов под. Никак не приличаше на любовно гнезденце. Тя можеше да се чувства в безопасност.

— Искаш ли да довършим първото ниво? — попита я той.

— Бих искала да видя още стаи за гости. Бихме могли да минем през втория етаж. Не искам да натрапвам грижите за децата си на Ейвъри и братята ти прекалено дълго.

— Не си ги натрапвала. Ейвъри сама предложи.

— Да, така е, нали?

Бекет повдигна вежди, доловил закана в тона й.

— Всичко наред ли е?

— Да, защо да не е?

— Добре тогава. — Запъти се към стълбите. — Видяхме „Титания и Оберон“ и „Елизабет и Дарси“ — напомни той. — Предлагам да продължим с „Ник и Нора“.

— „Кльощавият“^[1]. — Тя подреди мислите си и ги насочи към папката, която й бе дал назаем. — Харесват ми лампите, които сте избрали, а леглото и тоалетката са много хубави — и много декадентски.

— Малко блясък, малко шик. — Той зави по коридора на втория етаж. — Ами, библиотеката ще бъде ето там, а…

— О, библиотеката. Много искам да видя помещението.

— Разбира се. — Тръгна наляво по друг къс коридор, като щракна ключа на работната лампа. — Доста е мрачно в момента. Има само един прозорец, който е на фасадата. Там ще сложим бюро. Вградените етажерки ще бъдат в онези ниши, между тях ще има камина с дървена ламперия, а насреща — кафяв кожен диван.

Тя влезе и се разходи. Бе видяла скиците на етажерките, спомни си сега, и ги бе пожелала страстно.

Не си мисли за страстни желания!

— О, ти и братята ти ще направите етажерките.

— Да, както и ламперията на камината. И още няколко неща.

— Сигурно е много приятно да можеш да създадеш нещо ново.

— Ти най-добре знаеш. Създала си семейство — поясни той, когато тя го погледна.

— Много мило казано. — Загледа се в него, както стоеше там, до вратата на стаята, а тя — в средата на помещението. Това, каза си тя, тази дистанция помежду им бе прекалено странна, прекалено смущаваща.

Време бе да оправи нещата, реши тя.

— Не мога да преценя.

— Какво да прецениш?

— Дали си ми ядосан, или ме избягваш, или си въобразявам едното или другото.

— Не знам за какво говориш.

— Не си идвал в книжарницата, откакто… бях тук последния път. А ето и сега, стоиш възможно най-далеч от мен, без да излизаш от стаята все пак. Виж, Бекет, съжалявам за случилото се, макар то да не се случи.

— Съжаляваш за онова, което не се случи — бавно повтори той.

— О, за бога, просто се увлякох по стаята и онази светлина, и… както и да е. Беше само един миг, така че…

— Специален.

— Какво?

— Нищо. Извиняваш ми се за случилото се?

— И не знам защо трябва да го правя, след като не се случи нищо. — Гневът се надигна в нея и само подсили притеснението. — Не мога да разбера защо двама възрастни да не могат да се справят със ситуация, в която нищо не е станало, без да се държат така, сякаш е. А дори и да беше, какво от това? О, забрави — сопна му се тя, след като той само я зяпна. — Просто ми покажи следващата стая. — Закрачи решително към вратата. — Трябва да се връщам.

— Чакай малко. — Той хвана ръката й и на практика приклещи и двамата на входа. — Съжаляваш ли, че не се случи?

— Не ми е приятно да се излагам.

— Аз ли те притесних?

— Не. — Тя поклати глава. — Сега ме объркваш. Може би.

Но тя изясняваше значително нещата за него.

— Защо не почнем отначало?

Блесна мълния, ярка синя светлина нахлу през закрития с брезент прозорец. Тя трепна силно в ръцете му, когато гръмотевицата я последва с топовния си ек.

— Просто гръмотевица.

— Само ме изненада — каза тя, вперила очи в неговите. — Не ме е страх от бури.

— Да видим.

И все пак той не бързаше, действаше бавно, както, за да удължи този нов специален миг, така и за да прецени реакцията й. Сложи длани върху ханша й, докато дъждът падаше и се плискаше навън, после ги плъзна нагоре по тялото й плавно и нежно, като в същото време наклони глава, спря за миг — едно дълбоко поемане на въздух — после докосна с устни нейните.

Това е, помисли си той, когато обхвана с длани лицето й. Напълно си струваше чакането. Отвърна му нежно, сладко, потрепери, отдадена на мига, и ръцете й се вдигнаха, за да го прегърнат през кръста и да го притиснат по-силно към нея.

Следващата блеснала мълния не я накара да подскочи. Понесе се заедно с гръмотевицата и потъна в онзи сладостен прилив на удоволствие.

Да бъде докосвана, да бъде прегръщана. Да бъде вкусвана и сама да вкуси. Нервни окончания, които бяха притъпени от обстоятелствата и задълженията, сега се събудиха рязко и бурно за живот.

Клеър стисна ризата на гърба му и пое всичко, което той й даваше. Не, никога не се бе страхувала от бури.

Дори и когато той се отдръпна леко, тя се чувстваше зашеметена, в най-прекрасния смисъл, от вихрушката.

— Исках да направя това, откакто беше на шестнайсет — измърмори Бекет.

Тя се усмихна и се засмя пресекнало.

— О, стига.

— Добре де, откакто беше на петнайсет, но това ми се стори прекалено окаяно.

Тя вдигна вежди.

— Не знам какво да кажа.

— Защо не ти дам още малко време за размисъл?

Отново я целуна, оставяйки я без дъх, предизвиквайки бурни огнени и ледени залпове в тези събудени наново нервни окончания.

Да мисли? Невъзможно.

— Бекет. — Побутна го лекичко, само малко. — Отвикнала съм. Вероятно се нуждая да помисля, трябва да помисля, но ми е трудно точно тук и точно сега.

— Какво ще кажеш, за където и да било, по което и да било време?

Тя отново се засмя, не особено уверено.

— Може би ако… — Прекъсна думите си и се наведе към него, за да помирише рамото му. — Не е от теб.

— Какво?

— Бих могла да се закълна, че усетих мирис на орлови нокти.

— Тя обича уханието на орлови нокти. — Погали с длан плитката й, още нещо, което бе искал да направи от години. Косата се плъзна по кожата му като слънчева коприна.

— Кой?

— Елизабет. Наричам я така, защото първия път, когато бях сигурен, че е тук, бях в стаята „Елизабет и Дарси“.

— Май сериозно говориш за призрак.

— Тази сграда — или поне части от нея — е на този свят повече от две столетия. Би ми се сторило по-странно, ако нямаше призрак. Не всичко и не всеки си отива.

Това я прониза право в сърцето, но тя само поклати глава.

— На мен всичко това ми се струва странно. Децата ми са отсреща и играят видеоигри, а аз съм тук с теб. Трябва да се връщам. С това темпо ще ми е нужна повече от година, за да разгледам цялата сграда.

— Колкото време пожелаеш. Излез с мен утре вечер.

— Аз… не мога. Поканила съм Ейвъри и Хоуп на вечеря. И преди да попиташ, защото се надявам да го направиш, в събота съм обещала на децата филмов маратон. В понеделник започват училище, а Мърфи ще тръгне на детска градина. Много важно събитие.

— Разбира се. Значи скоро. Само кажи кога.

— Може би другият петък. Ако си намеря детегледачка.

— Следващият петък. — Целуна я леко, за да подпечата обещанието. — Не си променяй решението.

Тя направи крачка назад, защото много й се искаше да пристъпи напред.

— Съжалявам, но трябва да бързам заради децата. Даже не знам откога ни няма. Обърках се.

— Не от чак толкова отдавна. — Хвана я за ръка и я поведе по коридора.

— Тук е като в приказка — подхвана тя. — Мога, стига само да помисля, да наложа образ върху образ. Много е странно как мога да си представя стаите, когато говориш за тях, дори още преди да ги видя в папката, която трябваше да взема със себе си. В книжарницата е.

— Може да ми потрябва. Какво ще кажеш да изтичаме да я вземем?

— О…

— Чакай малко.

Той извади телефона си, докато пресичаха първото ниво към задния вход. Отвори, за да излязат, заключи отново, после двамата останаха един до друг, подслонени под верандата на горния етаж, докато се обаждаше на Райдър.

— Хей, децата добре ли са?

— Да, никакви проблеми. Продадохме двете по-големи за по двайсетачка всяко на един пътуващ цирк. Малкия го сменихме за каса бира. Добра сделка.

— Ще се забавим още пет минутки.

— На мен ми е все едно. Изядоха ти пицата, братле. Дребният излапа лютивите чушлета като бонбонки.

— Чакай малко. Каква пица искаш?

— Щях да си поръчам салата. — Тъй като той само я изгледа втренчено с дълбоките си сини очи, тя въздъхна: — Нека да е с пеперони.

— Поръчай пица с пеперони — нареди той на Райдър. — Идваме след пет минути.

Затвори телефона и отново я хвана за ръка.

— Ще те черпя пица като на традиционна първа среща. Твоите хлапета са изяли моята.

— О, много съжалявам.

— Аз — не. Така получавам първа среща. Дъждът намаля. Можеш да ми дадеш ключовете за книжарницата и да отидеш направо в ресторанта.

— Нямам нищо против малко дъжд. Освен това ще е по-бързо и лесно, ако аз взема папката. Знам точно къде е.

Заобиколиха сградата.

— Знаеш ли, че Мърфи обича люти чушлета?

— Той яде всичко. — Засмя се, когато Бекет хукна през улицата и я задърпа след себе си. Смееше се и когато дъждът охлади кожата й и намокри косата й. — Бекет? Това вече е много хубава първа среща.

 

 

Бекет се съмняваше традиционната първа среща да включва и три деца, които се молят за дребни монети, както и братята му и собственичката на ресторанта, които пък ги наглеждаха — и също играеха на видеоигрите — да не говорим за всички онези, които се отбиваха на вече многолюдната им маса, за да наваксат с новините или да се поинтересуват от хотела.

Но това напълно го устройваше.

Освен това непринудената дружеска атмосфера наоколо щеше да ги предпази от спекулациите на хората. Нямаше нищо против градските клюки; за бога, та те бяха част от горивото, което поддържаше огъня. Но предпочиташе личният му живот да не се обсъжда сутрин в закусвалнята на Крофърд или да се предъвква като десерт с банани в сладкарницата.

Той и братята му трябваше да оставят настрани бизнес разговорите помежду си, докато Клеър не прибереше децата у дома.

— Още една игра. Моля! — Лиъм, обичайният преговарящ, си придаде най-умилителното изражение. — Само още една, мамо. Не сме уморени.

— Аз съм уморена. И ми свършиха монетите, освен това трябва да си платите дълга, като си подредите стаята утре.

Забеляза как очите му полека се плъзват към братята Монтгомъри, затова присви своите.

— Дори не си помисляй отново да се обърнеш към този източник.

— Съжалявам, приятел. — Бекет вдигна ръце. — Никой не е по-силен от майката.

— О, хайде де — подхвана Лиъм, преди очите на майка му да се присвият още малко.

— Мисля, че искаше да кажеш нещо съвсем различно на Бекет, както и на Райдър, на Оуен и на Ейвъри.

Той въздъхна покъртително.

— Благодаря за монетите и за пицата, и за всичко останало.

— Другия път ще те победя на „Звезден кръстоносец“, дребен — закани се Райдър и Лиъм настръхна от предизвикателството.

— Няма начин! Аз ще те размажа.

— Хайде, банда. — Ейвъри стана. — Ще ви изпратя навън.

Сред хорово изречени благодарности и сбогувания, както и леко тътрене на крака, Клеър помъкна момчетата към вратата на стълбището.

След като нивото на шума спадна драстично, Оуен се пресегна за куфарчето си, в което бе напъхал папките.

— Чакай — спря го Райдър. — Да се преместим горе при Бек. Само господ знае кой още може да се отбие и да ни предизвика на „Битката на чудовищата“.

— Добра идея. — Оуен стана и посочи към Бекет. — Иди да платиш сметката.

— Хей.

— Аз пръв го казах. Ще се видим горе.

Докато се качи, братята му — и двамата имаха ключове — бяха нападнали кухнята в търсене на бира и чипс, преди да се разположат удобно в хола му.

Глупчо лежеше на пода и похапваше остатъците от пицата.

Райдър се обърна към Бекет с многозначителна усмивка.

— Значи сега сваляш Красавицата Клеър.

— Не я свалям. Възползвам се от възможността да се виждам с нея на обществени места.

— Сваля я — отсъди с пълна с чипс уста Оуен. — Още си падаш по нея, както някога в гимназията. Продължаваш ли да пишеш тъпи текстове за песни за разбити сърца?

— Майната ти. И не бяха тъпи.

— О, да, бяха — възрази Райдър. — Сега поне не се налага да те слушаме как свириш на кийборда си и виеш от другия край на коридора. Сигурно си забелязал, че тя върви с три допълнения.

— Забелязал съм. И какво?

— Само проверявам. Аз ги харесвам. Не са разглезени, нито пък са някакви роботчета.

Бекет се отпусна тежко на един стол и грабна бирата, която братята му бяха оставили за него.

— Ще изляза на среща с нея другия петък. Може би на вечеря и кино.

— Традиционно — коментира Райдър. — Предвидимо.

— Вероятно е така, но мисля, че точно традиционното и предвидимото са за предпочитане в случая. Мисля, че не е излизала много по срещи, откакто се върна в Бунсборо.

— Питай Ейвъри. Двете са неразделни.

Бекет кимна замислено.

— Може и да го направя.

— Аз бих пропуснал киното и бих я завел направо на вечеря, на някое място, където не бързат да те изгонят от масата след половин час. Така ще имате повече време за приказки.

— Може би е по-добре така — съгласи се Бекет.

— А сега, след като подкрепихме успешното развитие на любовния живот на Бекет, може ли да се захванем за работа?

В отговор на думите му Оуен само измъкна папките за Хоуп за пореден път.

— Можете да ги разгледате, когато решите, да имате малко повече информация, преди да се срещнем с нея. Ако наистина е толкова добра, ще бъде изключително ценен кадър. Следваща точка. — Подхвърли им брошури. — Трябва да се спрем на газови камини за рецепцията, както и за „Джейн и Рочестър“, „Уесли и Лютиче“ и библиотеката. Представителят на фирма „Томпсън“ ще дойде да огледа отново и ще поговорим къде да разположим резервоара за газта, как да прекараме тръбите. Това е уредено за понеделник. Ще имаме съвещание за вътрешния двор — относно павирането, дизайна и как да се справим с достъпа до резервоара, ще обсъдим оградата и декоративните растения, всичко. Това е за вторник.

— Поработих малко върху това — обади се Бекет.

— Затова трябва да присъстваш. Вторник, четири часът. Мама и Каролий също ще бъдат там.

— Трябва да се заемем и с някои практически въпроси — намеси се Райдър. — Като например как ще инсталираме всички тела на централната климатична система и да ги монтираме на място, да минат инспекция и да бъдат одобрени, преди да дойде студеното време.

— Да, трябва. Затова трябва да се срещнеш с Майк от „Кеър сървисиз“ другата седмица. Време е да започнем с подробните планове. А аз ще се срещна с Лутър за перилата. Но трябва да изберем окончателно вида и външния им вид. После идва ред и на проекта за входна врата — продължи Оуен.

Разделиха си работата по етапи, сляха някои от задачите. После се впуснаха в дълъг и протяжен спор относно техническите детайли, което наложи преместването им в офиса на Бекет, за да разгледат чертежите.

Докато успее да изрита братята си от апартамента, Бекет вече можеше да начертае всички планове — структурни и технически — даже и насън.

А всъщност единственото, което искаше поне за една нощ, бе да си мисли за Клеър.

Беше я целунал. Нещо, което бе искал да направи близо петнайсет години. И сега, след около седмица, щеше да бъде само негова за цяла вечер. Приятна, спокойна вечеря, Оуен бе прав за това. Малко вино, лек разговор.

За какво ли могат да си говорят двама души, които са се познавали през по-голямата част от живота си?

Но пък имаше и толкова много, което не знаеше за нея.

Стоеше до прозореца, загледан в мрака към забуления хотел, и се питаше какво ли ще открие. И какво ще се случи по-нататък.

 

 

Следващият ден бе пълен с главоболия, свързани с работата, като се почне с посещението на строителния инспектор, който, според Райдър, съвсем произволно тълкувал разпоредбите и настоявал за промени в екстериорните врати, които вече бяха монтирани.

След като прекара половината ден в Хагерстаун, за да изглади проблема, Бекет се върна на обекта и разбра, че доставчикът на плочки е объркал поръчката за подовите плочки в една от баните за гости и явно — опа! — е забравил да поръча цялата доставка на един от другите видове. И на всичкото отгоре твърдеше, че техният майстор не можел да започне със слагането още поне шест седмици.

Би пробутал този кошмар на Оуен, но брат му вече бе затънал до шия в преговори с майсторите относно противопожарната система на сградата.

Оттегли се в домашния си офис и през следващия час се постара да докара на провинилия се доставчик по-голямо главоболие от неговото собствено.

Това му донесе поне някакво удовлетворение.

Когато приключи, грабна една кока-кола, глътна таблетка аспирин и се запъти обратно отсреща. Завари Оуен на паркинга.

— Къде отиваш? — попита той.

— Отивам да поработя малко в работилницата. Виж, Рай ми каза за объркването с плочките. Утре сутринта ще сритам задника на виновника.

— Вече е сторено. Спешно съвещание. Къде е Рай?

— Последно го видях на третия етаж. Хей, най-добре да те осветля за мястото на галерията в съседство с книжарницата и най-новото хрумване на мама.

— Не сега. Тръгвай.

Откриха Райдър на третия етаж, зает да монтира един от поръчковите панели на прозоречния перваз.

— Пасва като ръкавица — похвали се той, — и изглежда просто фантастично.

Глупчо тропна с опашка в знак на съгласие и вероятно се надяваше някой да е донесъл нещо за хапване.

— Поне нещо да е наред днес.

— На мен ли го казваш? — Той погледна братята си. — Оуен каза ли ти?

— Аз казвам на Оуен и на теб. Първо, недей да си мериш ината със строителния инспектор, дори и ако се държи като задник.

— Хей, чуй ме…

— Не. Бил си прав, но ако почнеш да се заяждаш с общината, могат да блокират целия ни проект. Екстериорните врати отговарят на разпоредбите, били са одобрени и разписани още преди време. Остават на място. Но остави на Оуен или на мен да свършим мръсната работа, ако ти се стори, че нещата отиват на зле. Следваща точка…

Райдър остави автоматичния си чук.

— Дай ми тази кола. — Грабна я от ръката на Бекет. — Щом ще ми четеш конско, заслужавам малка почерпка.

При думата „почерпка“ опашката на Глупчо затропа по-силно.

Райдър само го погледна бегло.

— За мен е.

— Следваща точка — продължи Бекет. — Скарах се жестоко с доставчика на плочки. Негодникът се опита ме убеди, че възнамерявал да поръча цялата серия и щяло да му отнеме само седмица, за да я получи. Което е пълна глупост — отсече той, преди някой от братята му да го изпревари. — Всичко, което сме поръчали от тях, се бави със седмици.

Оуен грабна колата от Райдър.

— Бяха ни препоръчани, направиха много добра презентация и се заклеха, че могат да се справят със задачата. Това ще ни е за урок.

— Не те обвинявам — поне не много. Търговецът се издъни страшно. Фирмата му ще подмени обърканите плочки и ще изпрати онези, които не е поръчал, за тяхна сметка, а ние ще получим десет процента отстъпка за неудобството. Говорих със собственика.

— Браво на теб — одобри Оуен.

— И аз съм се учил от татко. Търговецът е притиснат до стената напълно заслужено, компанията е предупредена, а ние ще ги проверяваме всеки ден, за да сме сигурни, че няма пак да объркат нещо.

— Остави на мен.

— И няма да монтират плочките на обекта.

— Чакай малко. Виж…

— Ти не си прекарал последните два часа на телефона в слушане на оправдания, увъртания и глупости, докато собственикът се опитваше да се измъкне и да замаже положението. Няма да работим с такава компания. Ще купим плочките от тях, защото ще бъде по-голям кошмар да набавим от другаде каквото ни липсва, но проклет да съм, ако им възложим още някаква работа.

— Съгласен съм с Бек — обади се Райдър.

— Задръжте малко. Имаме много нестандартни плочки — стъклени, вносни, със сложни шарки. Имаме нужда от опитни майстори, които да се заемат с поставянето им, и при това трябва да са добър екип.

— Уговорил съм се със собственика на една друга фирма да дойде и да види за какво става дума. Един от онези, които ни бяха оставили визитките си. Местен е, много иска работата и ми даде три препоръки за компанията си. Проверих ги, добри са. В момента идва насам. Ти говори с него — обърна се той към Оуен. — Ако не мислиш, че може да се справи, намери някой друг. Но ще намерим друг. Въпрос на принцип.

— Знаеш го какъв е, като си навие нещо на пръста — изтъкна Райдър. — При това е прав.

— Супер. Добре. — Оуен потърка лицето си с длани. — Господи.

Бекет измъкна флакона с аспирин, който бе прибрал в джоба си на излизане.

— Благодаря.

— И така, какво искаше да ми кажеш за мама и хрумването й?

Оуен глътна аспирин и пийна от колата.

— Може пак да ти потрябва хапче. След като собствениците на галерията се изнесоха от помещението, мама иска да го превърне в магазин за сувенири, който да е свързан с хотела.

— Това го знам.

— Не знаеш, че го иска сега.

— Какво значи сега? Не може да стане сега.

Оуен го изгледа с искрено съжаление.

— Ти й го кажи! Сега е там с каталог с разцветки, бележник и ролетка.

— О, мили боже. — Бекет разтри врата си. Главоболието му тъкмо бе почнало да отшумява. — И вие двамата идвате с мен. Няма да се разправям с нея сам.

— На мен тук ми е добре — възрази Райдър. — Занимавам се с дърводелство. Харесва ми спокойствието.

— Тогава си вземи чука. Може да ни потрябва.

Бяха собственици на търговския обект в съседство с книжарницата от няколко години. С времето се бе преобразявал неведнъж. Последното му превъплъщение бе като малка частна галерия и ателие за рамки, която сега се бе преместила от другата страна на реката, в по-голямо помещение.

И сега, както можеше ясно да види през витрината до входната врата, майка му бе в почти празното магазинче и бе вдигнала мострения каталог пред една от стените.

По дяволите.

Тя ги погледна през рамо, докато влизаха.

— Здравейте, момчета. Какво ще кажете за това жълто? Красиво е, топло, но достатъчно приглушено, за да не се натрапва.

— Виж, мамо…

— О, а онази стена ей там? Трябва да бъде съборена частично и да остане само в долната си половина. Така пространството ще се отвори и ще имаме плавен преход към кухненския бокс. Него ще запазим почти непокътнат и ще го използваме за разни кухненски неща. Глинени съдове, дъски за рязане, от този сорт. Ще оставим и онова малко коридорче, което води към стаята, която ще бъде офис. Може би ще сложим някаква декоративна завеса или нещо подобно за малко шик. А на горното ниво…

— Мамо. Мамо. Добре, всичко е чудесно, но може би не си забелязала, че сме затрупани с работа точно отсреща.

Тя само се усмихна и потупа Бекет по бузата.

— Това не е много. Предимно козметични промени.

— Събарянето на стена…

— Само една малка стеничка. — Наведе се да погали Глупчо, който гальовно се сгуши до крака й. — Нужна е най-вече малко боя, а в банята трябва да се сложи нова мивка, разни такива. Само освежаване. Можете да заделите няколко души, докато се слагат подовите настилки.

— Но…

— Не искаме това място да стои празно, нали? — Тя сложи ръце на хълбоците си, докато се завърташе в кръг. — Там ще ни трябва един плот за касовия апарат за продажбите. Отново нещо малко, нищо специално. Ти можеш да го направиш, нали, Оуен?

— О… разбира се.

— Страхливец — измърмори под нос Бекет, когато майка им се отдалечи към мъничката баня и тоалетна.

— Много ясно, братле.

— Една хубава малка стенна мивка, нова тоалетна чиния, красиво огледало и лампа — готово. Боядисване и хубаво осветление тук и на горното ниво. О, и нова боя на фасадата. Ще изберем нещо, което да подхожда на цвета, който ще използваме за хотела.

— Мамо, дори и да успеем да заделим няколко души и да свършим с ремонта тук, ще трябва да наемеш някого за управител, да заредиш стока и…

— Вече съм го измислила. Не се тревожете за нищо. Говорих с Маделин от читателския ни клуб. Познавате Маделин Креймър — продължи Джъстин, бодро смазвайки всички възражения. — По-рано бе управителка на една художествена галерия в Хагерстаун.

— Да, разбира се, но…

— Тя познава най-различни местни творци и занаятчии. Ще представяме изцяло местни творби и изделия, ще покажем какво можем и кои сме. — Със слънчеви очила в косата си, стиснала здраво цветовите мостри, Джъстин се усмихна сияйно на празното помещение. — Ще бъде прекрасно.

Не можеше да оспори това. Изобщо не можеше да спори, осъзна Бекет. Беше победен.

— Ще можем да изпратим някого да работи тук, само ако графикът на ремонта в хотела го позволява.

— Ама, разбира се, скъпи. Рай, имаш ли време да ми помогнеш да измисля какво точно ще правим с тази стена тук?

— Разбира се.

— Няма ли да е забавно? — Тя озари и тримата със сияйната си усмивка. — Ще създадем нов, свеж бизнес в града, ще предоставим на местните творци едно чудесно място за изява и ще си имаме прекрасно малко допълнение към хотела, преди той да е готов и отворен.

Тя сложи ръце на ханша си.

— Някой от вас има ли среща тази вечер?

— На кого му остава време? — измърмори Оуен. — Не, мамо, аз нямам.

Получила отрицателни поклащания на главите и от другите двама, тя въздъхна шумно и продължително, преди да се наведе и да се обърне към Глупчо.

— Как ще се сдобия с момичета и внуци, ако тези тук не започнат да ги търсят? Е, защо всички не дойдете на вечеря? На път към дома ще купя кочани прясна царевица и ще ви спретна истинска гощавка.

И ще ги хване да уточнят детайлите по най-новото й хрумване, помисли си Бекет. Но какво пък.

— Дадено. — Той се обърна и забеляза Клеър, която тъкмо надничаше през вратата.

— Здравейте. Семейно съвещание ли е?

— Тъкмо приключи — увери я Джъстин.

— О, тук изглежда толкова тъжно сега. Съжалявам, че преместиха галерията, но знам, че много ще им хареса по-голямото пространство в Шепърдстаун.

— Няма да е тъжно за дълго. Тъкмо ти ми трябваш. — Джъстин отново вдигна цветната лента. — Кажи ми, какво мислиш за този цвят за стените.

— Много ми харесва. Слънчев е. Топъл, но не прекалено ярък. Да не би вече да имате нов наемател?

— Не и след последната среща на читателския ни клуб.

Докато майка му обясняваше всичко на Клеър, определено много доволна от явното удоволствие на по-младата жена, Бекет излезе навън и приседна на стъпалата, които водеха към верандата на книжарницата.

Щяха да го измислят, каза си той. Графика на работниците и ремонта, материалите. Той можеше да отдели малко време, ако имаше нужда от проектиране. Нямаше да им трябват разрешителни, стига да не променят нещо в конструкцията, тъй като щеше да си остане търговски обект.

Оуен щеше да се погрижи за разрешителното за бизнеса, за документацията и всичко останало.

Но, господи, колко неподходящ момент. Ужасно зле избран момент в края на гаден ден.

Майка му излезе навън с Клеър и повториха упражнението, но този път бе вдигнала различна цветна ивица пред фасадната стена. Забеляза го и се намръщи.

— Изглеждаш изморен, скъпи.

— Тежък ден на плантацията. Всичко е уредено — добави той, преди тя да го засипе с въпроси. — Ще ти разкажем по-късно.

— Непременно. А сега вземи да закараш Клеър до вкъщи.

— О, не, няма нужда. Ще се поразходя.

— Защо ще вървиш? — попита я Бекет. — До вас е близо два километра.

— Едва ли е повече от километър и обичам да ходя пеша. Колата на детегледачката ми нещо не била наред и затова й оставих моята, за всеки случай. Не искам да я разкарвам заедно с момчетата да идва да ме взема.

— Аз ще те закарам.

— Наистина няма нужда.

— Можеш да спориш с мен — каза той, докато ставаше. — Но няма никакъв смисъл да спориш с нея. — Пристъпи към майка си и я целуна по бузата. — Напомни на Рай и Оуен, че човекът от фирмата за плочки ще дойде.

— Ще им напомня.

— До после, робовладелецо.