Нора Робъртс
Сега и завинаги (13)

Тринадесета глава

Ядосана, раздразнена и отчаяно копнееща за десет минутки спокойствие, Клеър се довлече в книжарницата. За миг се отдаде на дълбоко стаено самосъжаление.

Нали тя притежаваше бизнеса, по дяволите? Трябваше да може просто да си вземе един почивен ден и да направи нещо забавно като… не можа да се сети за нищо.

Защото не беше в настроение за забавления. Искаше й се да си седи сама, блажено сама, в тиха стая и няколко часа да се взира в нищото.

— Добро утро! — Лори се настани бодро пред компютъра си. Широката й, приветлива усмивка мигновено причини главоболие на Клеър. — Как си?

— Както може да се очаква, след като съм замъкнала три деца на зъболекар и съм слушала как се карат и хленчат през целия път дотам и обратно. Още продължаваха, когато ги стоварих пред училището. Учителите им може да издадат заповед за арестуването ми.

Усмивката на Лори помръкна и се смени със съчувствено изражение.

— Не особено добро начало на деня.

— За никой от нас. — Клеър остави чантата и куфарчето си на стълбите. Тъй като нямаше начин да си вземе почивен ден или да се скрие в някоя тиха стая, можеше поне да си вземе кафе, преди да се залови за работа.

А и работата беше далеч за предпочитане, пред разправиите с три дразнещи се едно друго момчета.

— Ще се кача горе, докато ми поотмине — каза тя, докато си сипваше кафе. — И ще се помъча да не мисля, че другата седмица ни предстои профилактично посещение при лекаря. Може пък просто да избягам от къщи.

— Работиш прекалено много.

— Не съм в настроение да ти противореча. Нито пък ми се ще да си напомням, че зъболекарите и лекарите настояват да им се плаща за услугите.

— Не ми се иска да ти казвам, но имаш три съобщения.

— Три? — Май трябваше да си сипе и малко карамел в кафето. — Отворили сме само преди половин час.

— Съжалявам. Хм, освен това има някакъв теч в банята на склада. Много съжалявам.

Вероятно щеше да се наложи да плаща и на водопроводчик. Всичкият карамел на света нямаше да й стигне да облекчи болката.

— Е, какво да се прави.

— Може би всички неприятности ти се струпват накуп, за да ти се махнат после от главата.

— Докато разчистиш цялата каша, обикновено се натрупват други неприятности. Закон божи. Най-добре да се захващам вече.

Лори размаха под носа й жълтия бележник със съобщенията и се усмихна очаквателно.

— Най-напред ще се погрижа за тези. Ще бъда горе, ако ти потрябвам, но много се надявам да нямаш нужда от мен поне за час. — Посегна за съобщенията, но момичето не искаше да ги пусне. — Наистина ми трябват, за да отговоря на обажданията.

— Знам, но… — Лори затанцува на стола си, прехвърли бележника от ръка в ръка и леко кимна с глава надолу.

— Лори, за бога. Какво ти става? Официално ти забранявам да пиеш повече кафе, докато… О! О, мили боже! — Клеър пусна бележника и грабна ръката на служителката си. Тази, на която блестеше красив годежен пръстен.

— Ще се омъжвам!

— Виждам. О, Лори, много е красив.

— Нали? Не мога да спра да го гледам. Много ми харесва. Направо го обожавам. Мислех си, че никога няма да го забележиш.

— Бях заслепена от самосъжаление и течащите тръби. Кога се случи?

— Тайлър ми предложи снощи. Държеше се много странно през последните една-две седмици и се притеснявах, че иска да скъса с мен.

— Лори, той е луд по теб. Очевидно — добави тя и завъртя ръката й, за да огледа пръстена под друг ъгъл.

— Да, но просто беше много странен. А снощи ми заяви суперсериозно, че трябва да се поразходим в парка. Не знаех какво става.

— Толкова се радвам за теб. — Клеър остави чашата с кафето, за да освободи ръцете си за прегръдка. — Наистина ли нямаше представа?

— Никаква. Вярно, че сме заедно от две години вече, а и няколко пъти сме обсъждали бегло идеята. Но не съм го очаквала. — Кафявите й очи блестяха от сълзи от щастие. — Клеър, той направо коленичи точно там, на естрадата в Шейфър парк.

— Наистина ли? О, Лори.

— Така е! Кой би предположил? Толкова много го обичам и щях да съм бясна, ако решеше да скъса с мен. А сега, виж! — Тя отново размаха ръка. — Ще се женим. Направо щях да откача, докато чаках да дойдеш и да ти го покажа.

— Дай пак да го видя.

С безкрайно удоволствие Лори протегна ръка.

— Сам го е избрал.

— Красив е. Просто прекрасен. Кога ще…

Камбанката на вратата звънна и двама клиенти влязоха.

— После ще поговорим пак — увери я Клеър.

Мина още половин час, докато успее да се качи в офиса си, да подреди бюрото си и да се организира. След като отговори на обажданията, Клеър се сети за течащата тръба и побърза да слезе и да я види.

Тъкмо беше коленичила на пода в банята, пъхнала кофа вода под бавно капещата тръба, когато се появи Ейвъри.

— Изпратих ти милион съобщения тази сутрин.

— Зъболекар, главоболие, годеж, работа. А сега и течаща тръба. Господи, какъв ден, а дори не е обед още.

— Лори ми каза за нея и Тайлър, с искри в очите. И вече е почти един часът.

— Не може да бъде.

— Точно толкова е и имам само минутка. Хоуп е тук.

— Какво? Кога?

— Пристигна около единайсет часа, както щеше да знаеш, ако си беше проверила съобщенията в телефона. Няколко от работниците в хотела качиха мебелите, които е донесла със себе си. Вече е тук!

— Има ли нужда от помощ за останалия си багаж?

— Нямах възможност да поговоря с нея. Ще се опитам да ида после да й помогна да се настани, да разопакова и всичко останало, след като намалее работата покрай обяда в ресторанта. Можеш ли да дойдеш?

— Аз… — Вече беше един часът. — Нека да проверя дали Мейзи може да наглежда децата за малко след училище.

— Ако тя не може, Бекет ще ги наглежда. Освен ако още не сте скарани.

— Скарани ли?

— Така чух. Били сте в ресторанта ми преди две вечери и сте спорили.

— Не сме спорили. Мили боже. — Макар че той не беше прав. — Но няма да карам Бекет да гледа децата, след като цял ден е работил.

— Все едно. Опитай се да дойдеш, дори и ако не можеш да останеш много. Тя все пак е чужденка на чуждо място.

— Ще измисля нещо.

— Супер. — Ейвъри погледна към капките, които ритмично цопваха в кофата. — Трябва да накараш Бекет да оправи този теч.

Клеър се намръщи на приятелката си, чиято коса сега беше по-скоро ръждивокафява с големи златни кичури.

— Защо, да не би вече да е момче за всичко?

— Хей, едно от предимствата на това да спиш със сръчен мъж, който, изглежда, харесва децата ти, е, че можеш да го използваш, когато имаш нужда от него. Трябва да се връщам. Ще се видим в апартамента на Хоуп.

Нямаше намерение да използва Бекет. Беше се справяла сама с всичко, което й бе дошло до главата, цели шест години и без мъж, пък бил той и сръчен. Само защото бе започнала да излиза с Бекет, не означаваше, че изведнъж е станала с две леви ръце.

Ядосана, тя хукна обратно на горния етаж, където държеше куфарче с инструменти за спешни случаи. Трябваше й само гаечен ключ, за да затегне връзката на тръбата. Всеки можеше да го направи.

— Ще ида да оправя онзи теч — каза тя на Лори, когато отново слезе долу. — Ако някой ме търси, запиши какво иска. Няма да се бавя.

— Сигурна ли си? Мога да викна помощ. Ще изпратят някого от работниците в хотела.

— Ще ти купя и на теб куфарче с инструменти като годежен подарък.

— Предпочитам секси нощничка.

— Куфарче с инструменти. — Тя разтърси онова, което държеше. — Мъжете невинаги са наблизо, да знаеш. Жените трябва да знаят как да се оправят с обичайните дребни ремонти из къщата.

— Щом казваш.

— И още как.

С още по-голяма решителност от преди, Клеър тръгна към банята. Седна на пода и отвори куфарчето. И преди се беше сблъсквала с водопроводни проблеми, както и със скърцащи врати, и чекмеджета, които не искаха да се отворят. Беше се справяла и с олицетворението на най-големия ужас за един родител. Играчки, на които пишеше „сглобяват се лесно“. Когато беше омъжена, й се бе наложило да се научи как да се справя, тъй като често бе сама. А и след това бе продължила да се учи.

Едва ли можеше да си позволи да вика водопроводчик всеки път, щом някой кран закапе. И през ум не би й минало да вика баща си всеки път, когато сифонът се запушеше или градинската косачка почнеше да издава задавени звуци — както правеше напоследък — или пък изникнеше някоя друга досадна дреболия.

Определено можеше и сама да оправи някакъв си дребен теч, без да надава вик за помощ. Взе гаечния ключ и се захвана за работа.

Само след десет мъчителни минути бавното капене се превърна в тънка, но постоянна струйка вода.

Но това не беше страшно, всичко беше наред. Знаеше къде е сбъркала. Трябваше само да…

— Имаш ли диплома за това?

Пламнала и бореща се да запази самообладание, Клеър вдигна очи към Бекет.

— Почти съм готова.

— Дай да погледна.

— Почти съм готова — повтори тя.

Той само приклекна и взе гаечния ключ от ръцете й.

— Май ти е нужна шайба. Вероятно имам в пикапа си. Ще трябва да спра водата за малко.

— Знам как да спра водата.

— Добре, защо не идеш да я спреш, докато аз изтичам за шайбата?

Изправи се и издърпа и нея на крака.

Не беше се избръснал сутринта, отбеляза тя, освен това имаше нужда от подстригване. И миришеше на дървени стърготини. Всичко това довършваше в главата й образа на типичния мъжкар, който сякаш казва „остави на мен да се справя, малката“.

— Лори ли ти се обади?

— Не. Защо?

Клеър само поклати глава и отиде да спре водата.

Значи наистина е имало нужда от шайба, помисли си тя, докато го гледаше как бързо и уверено се справя с проблема. И тя щеше да се сети, а и сама отлично знаеше откъде да си купи проклетата шайба за глупавата тръба.

— Така е добре. Чакай да пусна отново водата и…

— Аз ще я пусна.

Той само вдигна вежди, когато тя се врътна и излезе от банята.

Бекет пусна вода в мивката, провери тръбите, събра инструментите.

— Длъжница си ми. — Непринудено повдигна брадичката й и я целуна. — Дългът ти е платен напълно. Защо не ми се обади?

— Защото и сама се оправях.

Загледа се внимателно в лицето й, а дълбоките му сини очи бяха озадачени и търпеливи.

— На мен ли си ядосана, или на тръбата?

— Аз… — Успя да се овладее, преди да избухне и да излее насъбралия се в нея яд. Вината не беше негова. — Имах тежък ден, това е. Благодаря ти за помощта.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. И като стана дума, мога да постоя с момчетата след училище, за да помогнеш на Хоуп с настаняването.

— Тук да не би да има подслушвателни устройства? — възкликна тя. — Да не би да има някаква пряка аудиовръзка към хотела?

— Не знам за такава, но видях Ейвъри, когато отидох да си взема сандвич за обяд.

— Казах й, че ще се обадя на Мейзи.

— Значи трябва пак да попитам дали си ми ядосана.

— Не, защо да съм ти ядосана? — Но думите излязоха малко натъртени, защото наистина беше, макар да не можеше да назове точна причина. — Просто не искам да се чувстваш длъжен да ми помагаш с разни ремонти, за гледането на децата или каквото там изникне. Знам как да се справям с тези неща. Правила съм го години наред.

— Няма никакво съмнение. — Говореше с хладен тон, без да откъсва очи от лицето й. — Има ли причина да не приемаш помощ, когато ти предлагат такава, или просто не искаш аз да го правя?

— Не. Да. О, за бога… — Тя притисна пръсти до очите си. — Господи, имах ужасен ден, който започна със замъкването на три хленчещи деца при зъболекаря.

— Кариеси?

— Нямат, така че можеше да е и по-зле. Добре, сигурна съм, че момчетата ще се радват да те видят, щом си уверен, че имаш време.

— Ще отменя някой от многото си светски ангажименти.

— Хм, ще ги взема от училище и ще ги накарам да почнат с домашните. Обещах им да им направя мексикански сандвичи, ако слушат при зъболекаря, което не изпълниха особено съвестно. Но ще си затворя очите, тъй като сандвичите се приготвят бързо и относително лесно.

— Какво ще кажеш да дойда към четири? Добре ли е?

— Да, благодаря.

— Значи ще се видим тогава.

— Бекет. Извинявай, че ти се сопнах, и наистина оценявам помощта ти за теча.

— Няма проблем. — Понечи да си тръгне, после спря. — Знаеш ли, Клеър, това, че можеш да правиш всичко, не означава, че непременно трябва да го правиш.

Може би не, помисли си тя. Но не искаше да забравя как се прави.

 

 

Райдър гледаше как Бекет си прибира инструментите и приключва работа. Знаеше кога брат му е в лошо настроение и реши да разбере причината.

— Нали знаеш, че имаме нужда от помощ в работилницата.

— Услугите ми са нужни на друго място.

— Като детегледачка. Здравата ти е стъпила на врата, братле.

Бекет само му показа среден пръст.

— Предполагам, че трябва да се подмажеш малко, ако искаш да се сдобрите след онази кавга във „Веста“.

— Каква кавга? — Сега се обърна към брат си и се намръщи. — Не сме се карали.

— Аз чух друго.

— Просто обсъждахме нещо. Ако хората не могат да различат едното от другото… по дяволите. — Изрита предната гума на пикапа си. — Може би тя не прави разлика. Какво ли разбирам аз?

— Това, че се опитваш да я разбереш, е първата ти грешка. Никой не разбира жените.

— Нещо й става. За малко да ми откъсне главата, когато отидох да оправя един теч в книжарницата. Заради Лизи е, сигурен съм.

— Клеър мисли, че й изневеряваш с твоя призрак?

— Не е мой призрак. Клеър направо откачи онази вечер, когато я развеждах заедно с децата, и Мърфи видя Лизи.

— Сега какво, и децата ли споделят виденията ти?

— Никакви видения не са, както добре знаеш. — Посочи с палец към Глупчо, който тъкмо пикаеше върху гумата, която преди малко бе изритал. — Защо твоето куче виси в онази стая всеки божи ден?

— Това е куче, Бек. И него не се опитвам да разбера. — Но трябваше да признае, че му стана интересно. — Хлапето е казало, че я е видяло?

— Наистина я видя. Никога не съм я споменавал пред децата. — Разказа за случката на Райдър. — После Клеър настръхна и се ядоса. Май още е бясна.

— Ще й мине. Занеси й цветя или нещо такова.

— Нямам време да й нося цветя. Освен това. — Отново ритна гумата. — Не съм направил нищо.

— Да, сякаш това има значение. — Райдър поклати съчувствено глава. Наведе се към прозореца на вратата, когато брат му се качи в пикапа. — Жените винаги ще намерят за какво да се хванат, затова е най-лесно да им отвлечеш вниманието с цветя. Така има по-голям шанс да спят с теб.

— Ти си едно цинично копеле.

— Реалист съм, братле. Върви да гледаш децата, може би това върши същата работа като цветята, за жена като Клеър.

Може и така да е, каза си Бекет, докато потегляше. Но нямаше да гледа децата й, защото бе сбъркал нещо. Просто й помагаше.

Обичаше да й помага. Искаше да го прави.

Рано или късно тя трябваше да свикне с това.

Когато пристигна, всички подивяха. Както егото, така и настроението му се повишиха, когато децата се втурнаха към него, надпреварваха се да спечелят вниманието му, отрупаха го с въпроси и молби да си играе с тях.

— Всички да си поемат въздух — нареди Клеър, после сложи ръка на рамото на Хари, докато се обръщаше към Бекет. — Трябва само да довършим домашното по математика.

— Математика значи? В това случайно съм най-добър.

— Пишем домашни вече цяла вечност.

— Определено изглежда така. Трябва само да приключим с тази таблица и после си свободен.

— Хайде, върви — каза й Бекет. — Ще се оправим.

— О, но…

— Мъжка вечер! — Мърфи сви бицепса на малката си ръчичка, както му беше показал Бекет.

— Мъжки час и половина — поправи го майка му, после изгледа торбата, която Бекет остави на плота.

— Това не те засяга. Вътре има неща само за мъже. — Грабна отново торбата, после леко я целуна, което накара Лиъм да започне да издава звуци, сякаш му се гади, докато Хари зяпаше тъжно таблицата си, а Мърфи се опитваше да се покатери по крака му като маймунка.

— Добре. — Клеър изгледа сериозно Хари, после разроши косата му. — Недей да решаваш задачите вместо него. А вие, момчета, пазете малко тишина, за да може брат ви да си довърши домашното. После всички можете да поиграете. Няма да се бавя.

— Приятно прекарване. — Бекет седна на масата. — Е, какво имаме тук?

— Трябва да събереш три числа и да напишеш отговора. Не знам защо трябва да решавам толкова много задачи.

— Вече си решил доста.

— Може ли да видим какво има в торбата сега? — попита Лиъм. — Бисквити ли има?

— Не и не. Вие двамата отивайте в детската стая. Искам да разделите всички фигурки на добри и лоши, а после да ги разпределите на отбори.

— За какво?

Бекет забоде пръст в корема на Мърфи.

— За войната.

Очакваната бъдеща война ги накара да хукнат презглава със смразяващи кръвта викове.

— Е — подхвана Бекет, — петдесет плюс осемдесет плюс двеста.

Не им отне много време и Бекет установи, че Хари не се нуждае от помощ, а по-скоро от някого, който да го кара да се съсредоточи.

— Браво на теб. Направо ги разби тези задачи. — Съдейки по звуците, идващи откъм детската стая, явно войната бе започнала и без него. — И така, за домашното по математика, което написа като за отличен, това ми се струва подходящо.

Извади една ролетка.

— Истинска е, а не играчка. Една от моите. Тук сигурно има поне хиляда неща, които трябва да бъдат измерени.

Хари издърпа лентата, остави я да се върне обратно.

— Когато искаш да остане изпъната, само натисни ето тук — така се застопорява. Бутни го обратно и ще се прибере.

Без да каже нищо, Хари я изпробва няколко пъти. После погледна Бекет.

— Защо ми я даваш?

— Онзи ден, когато бяхме в хотела, ми се стори, че се интересуваш от това как се правят нещата и как можеш да ги поправиш, как работят. Не можеш да направиш нищо без ролетка. Баща ми ми даде една, когато…

— Ти не си ми баща.

— Не — отвърна Бекет и мислено застана нащрек. — Просто си спомних, че съм получил такава като дете, и реших, че и на теб може да ти хареса.

— Видях те да целуваш мама. И преди съм те виждал да го правиш.

— Да.

След като остави ролетката настрани, Хари скръсти ръце пред гърдите си.

— Защо я целуваш?

— Защото я харесвам. Може би е добре да поговориш с майка си за това.

— Сега говоря с теб.

— Добре, така е честно. — Затова, реши Бекет, и отговорът трябваше да е честен. — Харесвам много майка ти. Целувките са начин да го покажеш.

— Ще се ожените ли?

Опа. Как да обясни на едно осемгодишно хлапе колко дълъг и трънлив е пътят между целувките и брака?

— Двамата се харесваме, Хари, и обичаме да бъдем заедно, да правим разни неща заедно.

— Лори ще се жени, така каза мама.

— Да, но…

— Не можеш да й предложиш да се ожените, преди първо да попиташ мен. Аз съм най-голям.

— Добре.

— И не може да я целуваш, ако тя не иска.

— Разбира се.

— Трябва да се закълнеш. — Макар очите и гласът му да бяха изпълнени с решимост, Бекет забеляза как долната му устна леко потреперва.

Смело момче, помисли си той. Много смело момче.

— Знаеш ли, аз също загубих баща си.

Хари кимна.

— Съжалявам.

— Да, тежко е. Синовете трябва да се грижат за майките си. Това ни е работата. Ти се справяш отлично, Хари. Няма да целуна майка ти, ако тя не иска. И няма да й предложа да се оженим, докато не попитам най-напред теб. — Бекет протегна ръка. — Заклевам се.

Хари се вгледа в ръката му за миг, после впери поглед в лицето му. Накрая стисна дланта му.

— Наред ли е всичко между нас, между мен и теб?

Хари вдигна рамо.

— Май да. Затова ли идваш да си играеш с нас, за да можеш да целуваш мама?

— Това е допълнителен бонус, но идвам да си играя с вас, защото ми е забавно и защото ви харесвам. Но няма да ви целувам.

Това накара Хари да изсумти през смях, преди отново да вземе ролетката.

— На всички ли си донесъл ролетки?

— Не, за всеки има нещо различно.

— Може ли да видя?

— Разбира се. Този малък нивелир е за Мърфи. Виж, когато го сложиш някъде, поглеждаш тези малки мехурчета в средата. Виждаш ли чертите ето там и как мехурчетата стоят между тях? Тази маса е доста равна. Иначе… — Вдигна единия край на нивелира и мехурчетата се изместиха. — Видя ли?

— Да. — Запленен, Хари пробва сам. — Супер е.

— А това е отвертка „Филипс“.

— Кой е този Филипс?

— Добър въпрос. Нямам представа. — Трябваше да провери. — Наричат я така, защото има ръбчета на кръст по средата, вместо да е сплескана като обикновените. Тази е достатъчно малка, за да може Лиъм да отвори капачетата на играчките, когато трябва да им се сменят батериите.

— Много е готина.

— Ако имаме още малко инструменти и някои материали, бихме могли да направим нещо някой път.

Момчето се оживи.

— Какво например?

— Ще измислим нещо.

— Добре. Харесва ми ролетката. Че е истинска и всичко останало. Ще я покажа на Лиъм и Мърфи и ще измеря нещо.

— Отлична идея. И аз идвам.

Бекет остана на мястото си за малко, когато момчето изтича от стаята. Надяваше се, че се е справил прилично с трънливия въпрос. Имаше чувството, че е успял, но, божичко, страшно се радваше, че приключиха с темата.

 

 

Клеър отпиваше от шампанското, което Ейвъри беше донесла, и разглеждаше апартамента на Хоуп. Чист, отбеляза тя мислено, удобен и временен. Очевидно и Хоуп бе на същото мнение, защото бе ограничила обзавеждането до абсолютния минимум.

— Продадох много от мебелите си, дадох някои на сестра ми. Брат ми взе леглото. Не го исках, а той явно нямаше никакви угризения, макар да съм спала в него с Джонатан.

Тя сви рамене.

— Така е най-добре — съгласи се Ейвъри. — Ново начало, ново място, всичко отначало.

— Реших да изчакам, докато се нанеса в апартамента отсреща, преди да си купя ново. Засега ми стига новият матрак.

— Умно. — Ейвъри вдигна чашата си за тост. — Можеш да провериш в магазина на Баст, надолу по главната улица. Повечето мебели за хотела са оттам. И Оуен ме увери, че в магазина са готови да запазят на склад всичко, което пристигне като поръчка, докато не започнат с обзавеждането. Сигурна съм, че ще направят същото и за управителя.

— Може би. Непременно ще погледна. — Хоуп се загледа в кашоните, голите стени, голия под. — О, господи, какво направих?

Завъртя се на място, разтворила широко очи, бе леко стресната.

— Продадох половината си вещи, занесох на склад нещата, с които не знам какво да правя. Преместих се от града, който обичам, и няма да имам истинска работа от бог знае колко време. Защо го направих?

— Просто си притеснена — понечи да обясни Клеър.

— Притеснена ли? Това е на светлинни години от начина, по който се чувствам. Истинска лудост. Това изобщо не съм аз. Дори не знам къде се намирам.

— Намираш се в Бунсборо. — Ейвъри я извърна към прозореца към главната улица. — Била си тук десетки пъти. Виж, ето го моя ресторант.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, че си на път да започнеш работа, която е идеална за теб, в град, в който имаш приятели. Най-добрите ти приятелки, които са умни и секси, красиви и мъдри, също са тук.

— И скромни и любящи — допълни Клеър, но Хоуп не се засмя.

— Как мога да съм сигурна, че работата е идеална за мен? Дори не съм я започнала още.

Ейвъри я прегърна с една ръка и я стисна за миг.

— Знам какво ти е нужно.

— Права си. И мъдра. Имам нужда от още много шампанско.

— Не, добре де, но после. Сега… — Ейвъри бръкна в джоба си. — Оуен ми даде ключа. Твоят ключ за хотела. Сега ще идем там, за да си спомниш защо си тук.

— Не съм свършила с разопаковането на багажа. Може и никога да не успея. Няма достатъчно място за дрехите ми. — Хоуп притисна слепоочията си с длани. — Какво ще правя с дрехите си?

— Ще измислим нещо. Но точно сега отиваме да проучим бъдещото ти царство.

— Ейвъри е права. — Макар че посещението на сградата, когато са само трите, караше Клеър да се чувства доста неспокойна, тя вложи в гласа си целия ентусиазъм, който успя да събере. — Каза, че не си била там, откакто си пристигнала.

— Опитвах се да подредя малко.

— Ще ти помогна после.

— А аз ще намина утре — обеща Клеър. — Поне за малко.

— Добре, добре. Хайде, да вървим.

— Няма как да не си видяла централния вход. — Клеър грабна сакото си, после излязоха по задните стълби.

— Много е красив. Сградата е страхотна, няма спор. Просто не мога да разбера защо съм си въобразила, че аз мога да отговарям за нея.

— Защото си умна, добросъвестна — което е същото като мъдра, като се замислиш. И това е от предизвикателствата, които те зареждат с енергия.

Хоуп се взря в Ейвъри и въздъхна дълбоко, докато пресичаха улицата.

— Какви думи само! И забрави колко съм секси и красива.

— Това се подразбира, без да го казвам, мис Окръг Филаделфия.

— Винаги трябва да казваш на една жена, че е секси и красива.

— Подготвят тротоара за плочките. — Ейвъри махна с ръка. — Трябва да хвърлиш едно око на дворчето зад магазина за сувенири, да видиш какво са направили там. Направо е страхотно. Ето. — Тя подаде ключа на Хоуп. — Ти отключи.

Започва се, каза си тя и пъхна ключа в бравата.