Нора Робъртс
Сега и завинаги (16)

Шестнадесета глава

За втори път през последните два дни Клеър отваряше книжарницата по-рано. Но този път го направи с усмивка на лицето.

— Здравей. Тъкмо влизам. Кафето ще е готово след няколко минути.

— Не за това съм тук. — Бекет затвори вратата зад гърба си.

— О, нещо е станало. — Тя инстинктивно посегна и улови ръката му. — Някакви неприятности в хотела ли?

— Не. Искам да знам защо не ми каза за Сам Фриймънт. По дяволите, Ейвъри.

Негодувание, примесено с раздразнение, бе първата й реакция.

— Не е нещо, за което искам да говоря.

Мина зад плота. Той може и да не искаше кафе, но тя искаше. А и така си осигуряваше лека дистанция, както и нещо за правене с ръцете си.

— Имаш предвид, че не си искала да говориш за това с мен.

— Или с когото и да било. Беше неловка ситуация. Тъй като работя с хора, понякога ми се налага да се справям с неприятни ситуации.

— Колко пъти се е случвало някой клиент да те приклещи тук насаме и да ти посегне?

— Не бях приклещена. — Отказваше да мисли за себе си като за хваната в капан. Или като за безпомощна. — И сама си бях виновна, че изобщо отворих вратата.

— Защо го направи, за бога?

Тъй като сама се бе укорявала безброй пъти за това, този рязък въпрос я засегна като плесница през лицето. Отговори му по същия начин.

— Виж, Бекет, направих го по навик. Клиент стои на вратата, при това човек, когото познавам.

— Човек, когото познаваш и който вече те е преследвал и тормозил.

— Да, и като се връщам назад, осъзнавам, че не биваше да го пускам. Можеш да си сигурен, че няма да повторя тази грешка. Ясно му дадох да го разбере, както и на Ейвъри. Не биваше да тича при теб и да ти разказва всичко. Това си е моя работа.

— Така ли стоят нещата? Значи трябва да стоя настрани от твоите работи?

Тя изсумтя раздразнено.

— Нямах това предвид.

— Това каза и така ми се струва, съдейки по всичко.

Сега отново се почувства хваната натясно, този път от прекалена загриженост и напълно неуместен според нея гняв.

— Правиш от мухата слон.

— Не мисля. Всеки път, когато искам да ти помогна с нещо, трябва да те уговарям за това.

— Не искам да се възползвам от…

— Защо не, по дяволите? Спим заедно, когато имаме възможност.

— Това не значи, че искам или очаквам непременно да вършиш неща, с които съм напълно способна да се справя и сама. Оценявам помощта ти, знаеш, че е така, но това не значи, че ще започна да разчитам ти да се грижиш за мен.

Тишината, която последва, отекна като камбанен звън.

— Двама души, които са заедно, се грижат един за друг, Клеър, това ги прави двойка. И двойките си споделят, когато се случи нещо, което да изплаши единия.

— Наистина, Бекет, сериозно ти казвам. Превръщаш това в по-голяма драма, отколкото е. Ейвъри…

— Не си го изкарвай на нея. Фриймънт тръгна ли си, когато му каза?

— Не.

— Престана ли да те докосва, когато му каза да спре?

— Той всъщност не… — Да, призна си тя. Защо се държеше глупаво и отричаше случилото се? — Не. Той повече няма да стъпи тук. Няма да бъде допуснат. Казах на персонала си.

Това го засегна дълбоко, осъзна той. И продължи да дълбае.

— Казала си на персонала си, но не и на мен.

— О, Бекет. — Ядосана и с нарастващо чувство за вина, каквото не искаше да изпитва, тя вдигна ръце във въздуха. — Казах им само, че се е държал грубо и неуместно онази сутрин и затова няма право да влиза в книжарницата. Не съм им разказала всичко от игла до конец. И знаеш ли, не става дума за теб. А за мен.

— Става дума за нас. За доверието.

— Имам ти доверие, разбира се, че ти имам. Предполагам, че не ти казах най-вече защото знаех, че ще се ядосаш и побеснееш, и всичко ще стане толкова сериозно. Ето, че го правиш, което си е в реда на нещата, но това не променя факта, че Сам е пълен идиот и че вече съм го изритала от книжарницата си.

— Би ли могла да го изпъдиш, ако Ейвъри не беше се появила на вратата?

— Тя се появи, така че…

— Това не отговаря на въпроса ми. Редно е да можеш да ми се довериш поне дотолкова, Клеър. Дължиш го и на себе си.

Разкъсваше се вътрешно, понеже не знаеше, просто не беше сигурна в отговора.

— Мисля… мисля, че положението щеше да стане по-сериозно и… критично, но…

— Критично. — Без да откъсва очи от нейните, той кимна бавно. — Думата е точна.

— Щях да го накарам да си тръгне, Бекет. Винаги успявам.

— Винаги? — Бекет сложи длан на плота помежду им. — Ето още нещо. Правил го е и преди.

— Не точно така, не. Голям досадник е и да, вярно, дразнещо и неприятно е, както и донякъде плашещо. Просто си е навил на пръста, че ако продължи да ме кани на среща, все някога ще се предам и ще изляза с него. Което никога няма да стане.

— Идвал ли е в къщата ти?

Тя си спомни за уикенда с болните и отегчени деца. А и това не бе първият случай.

— Да, но аз…

— По дяволите.

— Бекет…

— Той е много повече от обикновен досадник, Клеър. Тормози те и това трябва да спре. Трябва да се обадиш в полицията.

— Не искам. Просто не искам да го направя.

— Не си толкова глупава.

Извърна се и закрачи към рафтовете с книги. Тя виждаше как се опитва да се овладее. Но когато отново се върна при нея, в очите му имаше опасен блясък.

— Нека ти го кажа по-ясно. Той идва тук, когато си сама.

— Аз го пуснах. Направих грешка.

— Въпреки това. Притиска те, както го е правил и преди, да излезеш с него. Ти отказваш. Молиш го да си тръгне. Той не го прави. После успява да те стресне и изплаши, като те хваща натясно тук, до плота. Ти му казваш да престане, той не те слуша. Казваш му да се маха, но той не го прави. Сложил е ръце върху теб и не можеш да си сигурна какво би станало, ако Ейвъри не се бе появила на вратата. Точно ли го описах?

— Бекет…

Нещо в изражението му я възпря да не продължава с оправданията. Защото беше напълно прав, призна си тя. И тя съвсем не бе глупава.

— Да, достатъчно точно. Но не ме нарани, ни най-малко.

— Ако Ейвъри не беше дошла, можеше и да го направи. Идва тук, появява се в дома ти. Помисли за това, а после помисли и за децата си и какво би станало с тях, ако нещата бяха излезли от контрол, ако нещо ти се беше случило тук.

— Не е честно. Не бива да замесваш момчетата в това.

— Абсолютно честно е. Ако нещо засяга теб, значи засяга и тях. Обади се на полицията и разкажи какво точно е станало. Тогава ще го има като официално показание. Искаш да престане. Това е крачка в правилната посока. Очевидно е, че няма да те послуша. Може би следващия път няма да дойде в книжарницата. Може пак да се отбие у вас. Децата ти обичат да отварят вратата. Помисли какво би могло да стане, ако някое от тях го пусне вътре.

— Сега ти се опитваш да ме уплашиш. Браво на теб — измърмори тя. — Добре, ще се обадя в полицията, ще им кажа какво се случи. Най-вече защото си прав — той не се вслушва в думите ми. Не приема сериозно отказите ми и пълната ми липса на интерес. Предполагам, че ако го направя, може и да разбере, че съм сериозна.

— Добре, а предчувствам, че мен ще ме приеме още по-сериозно.

— Знаех си. — Тя забоде пръст в гърдите му. — Непременно трябва да се изправиш срещу него. Да го превърнеш в проблем.

— Клеър, за бога.

Тонът му, в който звучеше примиреното търпение, което често чуваше в собствения си глас, когато децата й се държаха като идиоти, вероятно би я разсмял при други обстоятелства.

— Проблемът е налице. Мислиш си, че ще го предизвикам? И ще го пребия?

— Няма ли? — сериозно попита тя.

— С огромно удоволствие и признавам, че това беше първата ми реакция. Но не, няма да го направя. Смятам да поговоря с него, да му разясня, че ако отново посмее да те притесни по някакъв начин, ще има последствия.

— Значи, ако пак ме притесни, тогава ще го пребиеш?

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Много е вероятно. Двамата с теб имаме връзка. Важна си за мен. Казвам ти какво смятам да направя, защото вярвам, че когато двама души имат връзка, когато са важни един за друг, те си споделят.

Нещо в казаното от него засегна чувствителна струна в душата й и отвори огромна празнота. Щеше да мисли за това по-късно, каза си тя. Първо да се заеме с настоящето.

— Не разбирам как предизвикването на сбиване ще реши нещо.

— Клеър. — Той решително покри дланта й със своята. — Не аз съм започнал тази битка. Нито пък ти. Сега направи каквото трябва. Обади се. Аз ще направя каквото е редно според мен. И тогава, ако Сам има поне капчица здрав разум или чувство за самосъхранение, ще те остави на мира.

Леко стисна ръката й, преди да я пусне.

— Можеш да ми се сърдиш известно време — каза й той. — И аз съм ти малко сърдит. И двамата ще го преживеем.

— Знаеш ли какво съм забелязала открай време в теб и братята ти? Много сте твърдоглави и непоклатимо уверени, че винаги знаете отговора.

— Когато знаеш отговора, това не е твърдоглавие. Просто си прав. — Отиде до вратата и я отвори. — Ти си жената в живота ми — каза той. — Искаш ли да чуеш още нещо за мен и братята ми? Ние се грижим за жените в живота си. Не знаем друг начин.

Излезе навън, пъхна ръце в джобовете, пресече улицата. Не беше просто сърдит на Клеър, призна си той. Ядосваше се на нея, на тъпака Сам Фриймънт, на цялата оплетена ситуация.

Знаеше как да овладее гнева си, когато се налагаше. Как да си наложи самоконтрол, макар и да не му се иска.

Мина през хотела, за да потърси поне единия от братята си или и двамата. Удоволствието от вида и миризмата на прясна боя, както и на заетите със задачите си работници, не можа да вземе връх над яростта, която бе свила стомаха му на топка.

Долови уханието на орлови нокти, когато се качи на втория етаж, и чу как се отваря вратата на верандата в стаята „Елизабет и Дарси“.

— Не сега — измърмори той и продължи нагоре.

Завари Райдър в кухненския бокс на апартамента на управителя, където монтираше първия от шкафовете.

— Супер, помогни ми.

— Отивам в Хагерстаун.

— И все пак ми помогни. Да вдигнем на мястото му поне първия. Как мина с Клеър?

— Не можеш да кажеш, че познаваш един човек, докато не го опознаеш. Нали така ни казваше татко? — Той опря шкафа на отбелязаните места, докато Райдър се пресегна за бормашината. — Тя е по-голям инат, отколкото съм мислил.

— Отговори ми на един въпрос! Колко жени познаваш, които да не са упорити?

Бекет се замисли.

— Имаш право. Но ще се обади в полицията. Не иска, а и е много ядосана, че намерих с какво да я притисна, за да го направи.

Райдър зави първия от винтовете.

— Използвал си децата, нали?

— Това е слабото й място, затова — да. Освен това не съм казал нищо, което да не е вярно. Ядосана е и задето ще ходя да говоря с Фриймънт.

— Казах ти да не й казваш.

— Аз не правя така. Това не е начин да изградиш една връзка.

— „Да изградиш връзка“. — Райдър изсумтя и отново включи бормашината. — Явно пак си чел книжки.

— Върви на майната си. — Бекет се озърна и забеляза Оуен да влиза.

— Момчетата на долния етаж ми казаха, че си профучал, без да кажеш и думичка, затова предположих, че си говорил с Клеър.

— Да, говорих с нея. Сега отивам да поговоря със Сам.

— Добре. Сигурен ли си, че не искаш подкрепление?

— Мога да се оправя с Фриймънт.

— Упражнявал е бойните си умения срещу Клеър — подхвърли Райдър, докато проверяваше дали шкафът е подравнен.

— Ами — Оуен сви рамене, — тя не е права.

— Не знам как вие двамата сте пропуснали най-важния урок, но няма никакво значение дали една жена не е права. Цветя — обърна се Райдър към Бекет.

— Няма да й купувам цветя. Тя трябва да ми купи на мен. Виновна е и не ме интересува никакъв проклет урок.

Райдър само поклати глава, когато брат му хукна ядосан навън.

— Да знаеш, че само за двайсетина долара, похарчени за маргаритки или каквото и да било друго, може да се оправи цялата бъркотия.

— Държи на принципите си.

— Да, но мъж, който държи на принципите си, не прави секс. — Довърши поставянето на първия шкаф и отстъпи, за да го огледа добре. — Хайде да сложим и останалите от горния ред.

— Имам среща с Хоуп във „Веста“ в десет. Ейвъри ни позволи да използваме задната й стаичка, за да изпробваме софтуера за резервациите.

— Е, може да почака няколко минути. Нали нямаш намерение да спиш с нея?

— Господи, няма да спя с новата ни управителка.

— Значи няма нужда да й купуваш цветя, ако закъснееш. Да ги качим на стената.

 

 

Бекет отново овладя емоциите си, докато шофираше към Шарпсбърг Пайк. Опитът му го бе научил, че човек постига по-добри резултати с хладен разум, отколкото с гневна конфронтация. Просто трябваше да си напомня, че иска резултати, а не удовлетворението от една битка.

Не че не можеше да смачка физиономията на страхливец като Сам Фриймънт, което и бе направил в един забележителен ден през последната година — не, предпоследната — в гимназията, спомни си сега Бекет. Тогава копелето се бе опитало да тормози дребничкия Дени Моузър да му напише някакво домашно.

И тогава, припомни си той, му стигаше само един удар.

Спомни си също, че Фриймънт бе отишъл да хленчи пред помощник-директора Клайн, но тъй като Дени го бе подкрепил, Бекет не получи сериозно наказание.

Фриймънт гледаше да стои настрани от братята Монтгомъри, мислеше си Бекет, докато паркираше пред автосалона. Съмняваше се, че сега ще му се зарадва да го види, макар и на своя територия.

Бекет се запъти направо към изложбената зала с лъскавите нови коли. Преди да успее дори да се озърне, един от търговците се появи с бодра крачка до него.

— Добро утро! Чудесен ден за нова кола. В какво да ви настаня днес?

— Не искам кола. Търся Сам Фриймънт.

Усмивката на търговеца не слезе от лицето му, но блясъкът в очите му помръкна.

— Сигурно е в офиса си. Мога да го извикам.

— Не, няма нужда. Аз ще ида при него. Къде е офисът му?

Мъжът махна с ръка.

— В дъното завийте вляво. В края на коридора е. Ъгловият офис.

— Благодаря.

Бекет мина покрай празни офиси и такива, в които търговци седяха пред компютрите си или говореха по телефона. Завари Сам с вдигнати на бюрото крака да прелиства едно мъжко списание.

Напълно в стила му.

— Извини ме за прекъсването, понеже виждам, че си зает.

Сам вдигна очи. Подигравателна усмивчица потрепна в ъгълчетата на устните му, едва след това бавно свали крака на пода.

— Търсиш си нов пикап? Имаме един базов икономичен модел, който е тъкмо за теб. Никакви екстри за работническата класа.

— Отлична рекламна реч. — Бекет влезе и затвори вратата.

— Остави я отворена!

— Добре, щом искаш всички да чуят. — Бекет услужливо отвори вратата отново. Мислеше да остане прав, но после реши да бъде по-небрежен, дори малко пренебрежителен, и седна.

— Щом не си дошъл да си купиш кола, зает съм.

— Да, проверяваш каква е последната мода във вратовръзките. Няма да ти отнема много време, после можеш отново да се върнеш към заниманието си. Вчера си прекрачил границата с Клеър.

— Не знаеш за какво приказваш.

— Знам, че… си й досаждал. — Обидна думичка, отбеляза си Бекет. Това беше детинска постъпка, а не мъжка. — И не си приел отказа й. Тя не се интересува от теб.

— От нейно име ли говориш вече?

— Говоря от свое име. Тя вече е казала какво иска. От свое име ти казвам да я оставиш на мира.

— Иначе какво? — Сам изтръска прашинка от ревера си. — Дошъл си да ме заплашваш? Да не мислиш, че ме притесняваш?

— Да, мисля, че си притеснен. Мисля, че имаш достатъчно ум за това. Много е просто. Опитваш се да натрапиш вниманието си на Клеър. Тя не го иска. Ще престанеш.

— Не можеш да ми заповядваш.

Само за проба Бекет леко се премести на стола си и видя как Сам рязко се дръпва назад.

— Само ти излагам фактите. Няма да доближаваш Клеър. Това е.

— Защото ти казваш така ли? Защото е решила да се повъргаля малко с теб? — Бузите му пламнаха и станаха на червени петна, които никак не подхождаха на вратовръзката му. — Изобщо не ти влиза в работата, ако двамата с Клеър сме имали леко недоразумение вчера.

Някои хора не се променят, осъзна Бекет. Беше почти сигурен, че Сам е използвал думите „леко недоразумение“ пред помощник-директора Клайн, за да обясни тормоза си над Дени Моузър.

— Определено е моя работа, а и тя в момента обяснява на полицаите за лекото ви недоразумение.

Цветът на лицето на Сам стана огнен, после кръвта се оттегли.

— Никога не би го направила.

— Не се доближавай повече до нея. Не живееш в града ни, Сам. И без това нямаш никаква причина да идваш в Бунсборо.

— Да не мислиш, че градът е твой?

— Мисля, че Клеър означава много повече за мен, отколкото Дени Моузър. Не че не го харесвах — спокойно продължи Бекет. — Още го харесвам. Но ако отново опиташ нещо с Клеър, ще разбереш колко по-важна е тя за мен.

Бекет се изправи.

— Ще съжаляваш за заплахите си.

— Не те заплашвам. Няма и да го направя. Да се надяваме, че няма да ме поставиш в положение, в което трябва да действам. Хубава вратовръзка — добави той и излезе с бавна крачка.

 

 

Не й купи цветя — това щеше да е капитулация пред доводите на Райдър. Взе й саксия. Не беше същото като букет цветя, макар и да беше цъфтящо растение.

Надписа малка картичка.

„Не беше пролята кръв.

Бекет“

Не беше извинение, отсече той. Просто съобщение и символичен жест. Нямаше смисъл никой да се сърди, след като и двамата бяха постъпили, както е редно.

Остави цветето в книжарницата, най-вече, призна си той, за да не го видят братята му и да му натякват.

— Клеър е отзад с клиентка — осведоми го Каси. — Ще й кажа, че си тук.

— Не, само исках да оставя това за нея. Трябва да се връщам на работа.

— Много е хубаво. Обожавам африканските теменужки. Какъв е поводът?

— Няма такъв.

— Просто така? Така е най-хубаво.

— Да, ами, добре. Трябва да вървя.

И избяга.

Когато се качи отново на третия етаж, Райдър почти бе приключил. Стори му се малко сюрреалистично, осъзна Бекет, сякаш бе минал през някаква дупка във времето.

— И какво?

— Държа се както обикновено. Като задник. Но схвана идеята.

— Добре, сега може да се съсредоточим върху работата.

— Става.

Работиха цяла сутрин и продължиха и следобеда. Бекет спря посред монтирането на пръта и закачалките в дрешника към спалнята на апартамента, когато чу женски гласове.

Подаде глава навън и видя Хоуп, Ейвъри и Клеър, скупчени една до друга в кухнята.

— Дами.

— Оуен каза, че сигурно ще сте свършили с шкафовете. — Хоуп затвори вратичката на шкафа, в който надничаше. — Изглеждат чудесно.

— След малко ще я замъкнем да гледа мебели — осведоми го Ейвъри, — но чухме, че сложените досега плочки в „Мансардата“ изглеждат великолепно. Искаме да ги видим.

— В момента работят там, но можете да се качите и да надникнете.

— Вървете. — Клеър не откъсваше очи от Бекет. — Аз ще ви настигна след минутка.

Ейвъри набързо вдигна палци към Бекет зад гърба на приятелката си, после задърпа Хоуп да излязат от апартамента.

— С Ейвъри сдобрихте ли се?

— Двете с Хоуп се бяха съюзили срещу мен. Тревожили се за мен и така нататък. Трудно е да спориш с искрена загриженост. Но аз доста се постарах все пак, както и с теб.

— Какво казаха ченгетата?

— Говорих с Чарли Рийдър. И на него не му хареса цялата история, както и на теб. И все пак няма какво толкова да направят. Както казах, сама го пуснах да влезе, не ме е наранил. Не ме е заплашвал. Но сега имат официално оплакване и ако някога се опита пак, мога да извадя ограничителна заповед. Ще поговорят с него, ако се стигне дотам. Всъщност имам чувството, че Чарли и без това смята да го направи. Явно така въздействам на хората.

— Искрена загриженост.

— Мммхъ. А ти си говорил със Сам.

— Проведохме разговор и той знае как стоят нещата. Беше кратък, прост и съдържателен.

— И безкръвен, според африканската теменужка.

— Да.

— Да не би да си ми купил цветето, за да ме умилостивиш?

Той остави инструмента си и отиде до нея.

— Купих го, за да разбереш, че няма за какво да се караме.

— Свърши добра работа. Както и нещо, което каза, докато ми четеше конско.

— Не съм… Може и да съм.

— Каза, че двойките споделят проблемите си. Трябваше да се запитам дали съм забравила какво е да си част от двойка. Но истината е, че Клинт го нямаше през половината време от брака ни. А когато отсъстваше, водеше битка на живот и смърт всеки божи ден. И затова престанах да му споделям за проблемите у дома. Защо да се тревожи при всичките му задължения там, че някое от децата е с температура или тоалетната се е запушила, или пък покривът е протекъл?

— Свикнала си сама да се грижиш за всичко.

— Какво би могъл да направи той, докато е в Ирак, а колата ни се развали в Канзас?

Бекет я изгледа мълчаливо и сериозно.

— Аз не съм в Ирак.

— Не, и нещата не са, каквито бяха. — Тя вдигна ръце и отново ги остави да паднат. — Не може да се каже, че съм забравила какво е да съм част от двойка, а просто моят опит в това отношение е много по-различен от твоя. Вероятно от този на повечето хора. А и много отдавна съм сама.

— Сега не си. Аз не съм на война, а съм точно до теб. — Нуждаеше се да бъде до нея, осъзна той. — Знаеш ли, сигурен съм, че можеш да се справиш със запушена тоалетна.

Тя леко се засмя.

— О, повярвай ми, така е.

Той обхвана брадичката й с длан.

— Но ако покривът тече, няма нужда ти да се катериш на стълбата, за да го поправиш.

— Значи има различни степени. Може да ми е нужно малко време, за да ги усетя.

— Имаме време. Май вече се сдобрихме.

— Или поне сме много близо до това. Кавгите винаги ме правят раздразнителна за известно време. Защо не дойдеш на вечеря — това е моят вариант на красиво цвете в саксия.

— Много бих искал.

Постави ръце на раменете й.

— Аз ще бъда до теб. Надявам се, че ако не искаш да го очакваш, поне можеш да го приемеш. И дори мъничко да ти харесва.

— Харесвам теб. — Тя се надигна и го целуна. — Нас двамата.

— Добро начало.

— Ще се видим довечера. — Отново го целуна. — Благодаря за искрената загриженост и за цветето.

— Няма за какво.

Върна се към работата си в дрешника и леко се усмихна, когато усети уханието на орлови нокти.

— И тук ли идваш? Нямам нищо против компанията ти. Вече не. Сега всичко отново е наред.

С далеч по-добро настроение, той разтърси силно пръта в гардероба, за да провери колко е здрав.

— Всичко е наред и както трябва — реши той.

 

 

Настроението му остана все така добро, докато работеше, както и по време на редовното съвещание в края на работния ден, при което майка му и Каролий се отбиха да проверят докъде са стигнали с плочките и боядисването. Стана му много приятно да чуе как гласовете им отекват в сградата, докато те се местеха от стая в стая.

Остана му и достатъчно време да изтича у дома и да си вземе душ, преди да отиде при Клеър.

Трудно можеше да си представи нещо по-приятно от три момчета, които изгаряха от желание да си поиграят с него, докато красива жена приготвяше вечерята му. И докато шофираше обратно към апартамента си по-късно същата вечер, Бекет си мислеше, че като се прибави времето, прекарано насаме със същата красива жена, след като децата бяха по леглата си, всичко това бе направо идеален завършек на деня.

Бяха преодолели различията си, реши той и осъзна, че са научили много един за друг междувременно — може би неща, за които никой от двамата не се е замислял.

Клеър не бе онова безгрижно момиче, в което се бе влюбил някога в гимназията. Знаеше го естествено, как би могло да е иначе? Сега, докато се качваше по стълбите към дома си, разбра, че опознаването — истинското опознаване — на жената, в която онова момиче се бе превърнало, правеше повторното му влюбване — май така можеше да го определи — много по-дълбоко.

На шестнайсет бе изпитал болката от влюбването си в Клеър Мърфи, момиче, което принадлежеше другиму и което гледаше на него като на познат. Бе преживял и обърканите си чувства към младата вдовица, която се бе върнала у дома с две малки деца и трето, растящо в корема й. Чувства, които не би могъл да изрази иначе, освен като приятелство, което тя бе приела и на което бе отвърнала подобаващо.

А сега откриваше радостите и неволите на това да премине отвъд тези премерени и безопасни чувства, отвъд обикновеното желание и право към онази заслепяваща страст, която бе изпитвал като ученик.

Странно бе, мислеше си той, как тези чувства могат да издържат повече от десетилетие. След като са били пренебрегвани, отхвърляни и потискани. Вероятно почвата, подхранваща тези чувства, винаги е била на мястото си, може би в очакване. Независимо колко се бяха променили и двамата, как се бе развил животът им и как бяха подредили личния си свят, дълбоко в себе си бяха останали същите.

Постоя известно време до прозореца, загледан към хотела. Издръжливост, повтаряше си той. Някой неща бяха предопределени да се случат. Нуждаеха се от грижа, разбиране, уважение и адски много работа. Каквито и промени да настъпеха, сърцето можеше да издържи.

Легна си с твърдото намерение да поработи върху тези промени — в хотела, с Клеър и момчетата й — и да види какво ще се получи.

И се събуди в същото добро и ведро настроение. Чак докато не отиде заедно с втората си чаша кафе до паркинга зад сградата и не видя четирите срязани гуми на пикапа си, както и зверските драскотини по боята от страната на шофьора.