Нора Робъртс
Сега и завинаги (17)

Седемнадесета глава

Бекет стоеше заедно с братята си под хладните ласки на есенния ветрец и оглеждаше щетите.

— Това не е случайно — отбеляза Райдър. — Било е израз на силна лична обида, и то доведена до крайност.

— Ясно ми е. — Бекет ритна една от съсипаните гуми. — Кристално ясно.

— Значи знаеш кой е.

— О, да, не е никак трудно да се досети човек. Трябваше да му размажа физиономията на това копеле направо в офиса му. Долен страхливец. Промъкнал се е тук посред нощ, за да го направи. И то какво? Все едно сме в гимназията, нали? Надраскал ми е боята, срязал е гумите.

— Някои хора така и не порастват — коментира Оуен, — не се развиват. Бих казал, че той е от тях. — В гласа му се долавяше тиха и кипяща ярост. — Не може да се изпрани лице в лице с теб като възрастен, затова е дошъл да ти съсипе пикапа. Класически метод за разплата на човек с малък член.

— Благодаря ти, доктор Фройд — измърмори Бекет.

— Само отбелязвам. И искам да добавя, че може и да знаем кой го е направил, но освен ако някой не го е видял… По дяволите, Бек, много е гадно. Може все пак да идеш да му размажеш физиономията.

— Напълно подкрепям — обади се Райдър.

— Но важи същото като преди. Ще те арестуват за нападение, а лицето му ще се оправи.

Загледаха се отново, после се обърнаха, когато заместник-шерифът на града спря с колата си. Оуен сложи ръка на рамото на Бекет.

— Да видим какво ще каже Чарли.

— Отвратително начало на деня. — Чарли Рийдър, висок и слаб като щека, който някога бе звездата на колежанския баскетболен отбор, се измъкна от колата си. Приближи се до тях и пъхна ръце в джобовете си. — По дяволите, Бек, много гадна история.

— Това ли е официалната позиция на полицейското управление на Бунсборо?

Чарли изсумтя шумно.

— Това е личното ми мнение и бих добавил, че съм страшно ядосан. Ще напиша доклад за инцидента. Имаш застраховка, нали?

— Да, да.

Чарли се намръщи и заобиколи пикапа, при което забеляза и другите драскотини от страната на седалката до шофьора.

— Най-добре се обади за щета и викни някого да погледне камиона. Аз ще направя снимки за доклада. По кое време паркира тук?

— Около десет, предполагам.

— „Веста“ е отворен още около час след това. — Заместник-шерифът почеса врата си и застана до братята. — Видя ли някого на паркинга?

— Няколко коли, нямаше хора. О, колата на Дейв Мецнър беше тук, почти съм сигурен. Сигурно е работил до затварянето на ресторанта.

— Ще поговоря с него, както и с останалите, които са били на смяна и може да са минали оттук. Кога я намери в това състояние?

— Към седем без четвърт.

— Добре. Сладоледеният салон е затварял по времето, когато си се прибрал. — Погледна към салона отсреща. — Вероятно е станало по-късно, но ще проверя и там. Ще поговоря и с обитателите на апартаментите, които гледат към паркинга, ще проверя дали са видели нещо или някого. Може да извадим късмет.

— Всички знаем кой го е направил, Чарли. — Райдър повиши тон. — Почти всички в града познават пикапа на Бек и знаят, че паркира тук всяка нощ. А има само един човек, с когото е имал разправии напоследък.

— Значи смяташ, че Фриймънт го е направил, защото се виждаш с Клеър?

— Затова, както и защото вчера сутринта отидох в офиса му и му казах да стои настрани от нея.

Чарли отново изсумтя.

— И защо си го направил?

— Ако някой тормози Шарлийн, плаши я и й натрапва вниманието си, ти какво ще направиш?

— Същото нещо, по дяволите. — Чарли опря ръце на кокалестия си ханш. — Може и да съм съгласен с теб. Може да са били някои хлапета или някой пиян глупак, но никой друг не е съобщил за подобен инцидент. Така че, изглежда, ти си бил набелязан специално. Извън протокола смятам да отбележа, че това ми се струва напълно в стила на скапания Сам Фриймънт. Но освен ако някой не го е видял, ще е адски сложно да се докаже.

— Може да е оставил отпечатъци.

Чарли изгледа Оуен.

— Да, а може пък да се е изпикал на гумите и да е оставил ДНК следи. Ако това беше „От местопрестъплението: Бунсборо“, щяхме да го задържим до края на деня. Вижте, ще направя каквото мога и ще използвам всички възможни средства. Аз самият ще ида да поговоря с Фриймънт. Но ще ти го кажа направо, Бекет, здраво си прецакан.

— Да, ясно ми е.

— Ще направя снимки, ще взема показанията ти и ще напиша доклад. Ще говоря с хората и ще понатисна малко Фриймънт.

— Оценявам усилията ти. Може да си е изкарал яда. Или поне го е прехвърлил от Клеър към мен. И това е нещо.

— Направи услуга на всички ни! — Чарли тупна Бекет по рамото. — Стой настрана от него. Ако го видиш да се мотае наоколо, близо до Клеър или изобщо в града, обади ми се. Аз ще се разправям с него. Обади се на застрахователния си агент, дай му името ми. Ще се постарая да получи и копие от полицейския доклад.

Тъй като нямаше голям избор, Бекет даде официални показания, после влезе в апартамента си да се заеме с главоболията покрай застраховката. Докато най-сетне успее да стигне в хотела за работа, новината се бе разнесла сред работниците. Получи много съчувствие, доста споделено възмущение, както и цял куп съвети. Той пропусна всичко покрай ушите си и се зае да излива гнева си с инструментите. Представяше си самодоволното изражение на Фриймънт всеки път, щом забиеше пирон в перваза.

Не му помогна особено, но все беше нещо.

Появата на разгневената Клеър му подейства много по-добре и по-силно. Тя се втурна към стълбата, на която беше покачен, сграбчи една от пречките, а лицето й бе сковано от гняв.

Научи още нещо. Когато беше силно вбесена, очите й светеха в зелено като на котка.

— Чух веднага, щом дойдох в града, но не можах да се измъкна по-рано. Първо отидох да погледна пикапа ти. Копеле! Знаеш, че е бил Сам. Точно в негов стил е. По дяволите! Сега на мен ми се иска да го ударя.

— Много бих искал да видя това. — Усети как усмивката му грейва на лицето, докато слизаше по стълбата.

— Не е смешно, Бекет.

— Не, не е. Но става дума само за гуми и боя.

— Не е там работата. — Тя се извърна ядно от него и дърводелецът, който работеше в същата стая, полека се изниза навън.

— Не, но ми прави впечатление, че това е бил единственият начин, по който е можел да ми отвърне. Като оставим настрана колко съм ядосан, все пак е добре за егото ми.

— О, за бога.

— И това също. Ти изобщо не ругаеш по принцип. Действа ми утешително, че го правиш заради мен. Егото ми току-що се повиши с още няколко пункта.

— Направил го е, само защото вчера отиде и му се опълчи.

— Да, и какво?

— Не биваше да го правиш.

— Да, трябваше, Клеър.

— Мъже. — Тя вдигна ръце и закрачи из стаята. — Мъже, мъже, мъже. Предполагам, че сега смяташ, че отново трябва да идеш и да се изправиш насреща му, с което ще утежниш цялата сбъркана ситуация.

Той се замисли.

— Бих могъл да се оставя да ме разубедиш. — Усмихна й се, когато тя се извърна и го изгледа гневно. — Това ще е добре за твоето его, бих отбелязал. С удоволствие ще ти върна жеста.

— Не си имал такова намерение.

— Известно време с удоволствие си представях как го измъквам на паркинга на автосалона и го смазвам от бой пред очите на колегите му и на неколцина ужасени клиенти. Той моли за милост, разни жени припадат. Хубава картинка.

— Мъже — повтори тя. — Всички сте просто едни големи момчета.

— Може би. Но пък ако постъпя така, Оуен ще може да ми натрие носа с неговото „нали ти казах“, когато дойде да ми плати гаранцията в участъка. Не си струва да правя удоволствие на Оуен.

Тя си пое дълбоко въздух, вече по-спокойна.

— Ясно значи. Много съжалявам, Бекет.

— Предполагам, че си струва, стига той да реши, че така сме квит, и да стои настрана занапред. И бездруго ми трябваха нови гуми за зимата.

Клеър отиде до него, обхвана лицето му с длани.

— Моят герой — прошепна тя и го целуна нежно.

— Само толкова ли? Говорим за цели четири гуми и боядисване.

Тя се засмя и отново го целуна.

— Това е най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства. — Отдръпна се и кимна с глава към тропането на работниците, които слагаха плочки в банята.

— Имаме много други стаи.

Тя поклати глава и се разходи наоколо, за да огледа боядисаните стени.

— Много ми харесва този цвят. — Вече по-спокойна, бавно обиколи салона на мансардния апартамент. — Опитвам се да реша коя стая ще бъде любимата ми, но не мога. И коя стая да резервирам като подарък за годишнината на родителите ми догодина. И това не мога.

— Избери една за теб и мен. Аз ще направя резервацията.

— Трудно ми е да избера, но много бих искала. Трябва да се връщам.

— Какво ще кажеш за вечеря по-късно? Ще ви заведа някъде с момчетата.

— Имам среща на читателския клуб, но благодаря. О, утре ще украсяваме къщата за Хелоуин, ако искаш да се включиш.

— Шегуваш ли се? Много съм добър в тези неща.

— Супер, можеш ти да изрежеш тиквата. Момчетата вече са достатъчно големи, за да разберат колко зле се справям аз. Отбий се после. Ще те почерпя кафе.

— Ще дойда. О, и благодаря за гневния изблик.

— Няма защо.

 

 

Като цяло изминалите няколко дни не бяха никак лоши, реши Бекет. Трябваше само да изтрие от съзнанието си неприятностите с пикапа и нещата изглеждаха супер. Особено както бе застанал с братята си на улицата срещу хотела, както го бяха направили в деня, когато смъкнаха брезента.

Този път оглеждаха завършената фасада на сградата, включително и табелата над входа.

„Хотел «Бунсборо»

на площада“

— Изглежда добре — обади се Оуен.

— Адски добре — беше мнението на Райдър.

— Сега трябва само да го довършим, да го обзаведем, заредим и намерим персонал, както и да го напълним с гости. — Бекет пъхна ръце в джобовете си. — Фасулска работа, като се има предвид откъде започнахме.

Погледна надолу по улицата и кимна към табелата пред магазина за сувенири.

— „Сувенири хотел «Бунсборо».“ Не е зле.

— Мама и Маделин се кълнат, че ще е готов за откриването в петък вечер.

— Стига единственото ни задължение да е да се появим и да хапнем от рулцата от раци. — Райдър премести погледа си върху сградата до хотела. — Знаете ли, тя вече започна да приказва как сме щели да се захванем с ремонта на това място, за да може да направим една пекарна там.

— Едно по едно. Нека се насладим на гледката — предложи Бекет.

— Ще имаме време за наслади, когато го довършим. — Райдър си погледна часовника. — А времето си тече.

— Трябва да поработя с Хоуп и уебмастъра тази сутрин.

— Докато си на тази вълна, обади се на Савил — напомни Райдър на Оуен. — Ще бъдем готови да ни донесат подовата настилка, трябва да има време да се аклиматизира.

— Записал съм си. Бек, защо не провериш как върви в магазина за сувенири, виж дали има нужда от още нещо. После можеш да ни вземеш по едно кафе. Зверски студ е тая сутрин.

— За довечера прогнозират да падне първата слана за сезона. Все още имаме да довършваме външните стени. Недей да се отплесваш в задната стаичка с Клеър — заръча Райдър на Бекет, преди да го оставят и да пресекат улицата. — Имаш строг график.

— Да, да. — Той остана още само миг, за да се наслади на гледката насаме, после се запъти към магазина за сувенири.

Трябваше да признае, че изглежда просто чудесно. Топъл и приветлив със слънчевожълтите си стени, с изложените на полиците глинени съдове и ръчно изработени бижута, с картините по стените и онези, които очакваха да бъдат окачени.

Поговори с Маделин, която отваряше още кашони със стока, и си направи кратък списък със задачки, които трябваше да се свършат преди отварянето.

Пъхна папката си под лакътя и влезе в „Обърни нова страница“.

— Здрасти, Ромео. Клеър е горе.

Повдигна вежди и изгледа Шарлийн, жената на Чарли Рийдър.

— Ромео ли?

Тя нацупи устни и му отправи шумна въздушна целувка.

— Толкова си сладък.

— Така си е. Искам три дълги кафета. Ще се кача да поздравя Клеър, докато ги приготвиш.

— Тя ще се зарадва.

Бекет само поклати глава при намигването на Шарлийн и се запита какво ли слагат в кафето си напоследък служителките в книжарницата. После се качи по скърцащите стъпала към офиса на Клеър.

Притиснала телефонната слушалка до ухото си, тя само вдигна показалец и го поздрави със сияйна усмивка. Докато приключи с разговора си, той отиде до прозореца, отново погледна към хотела и се наслади на табелата.

— Бекет.

Обърна се и тя мигновено се озова в прегръдките му.

— Много ти благодаря — каза тя, преди да го целуне силно и прочувствено.

Каквото и да слагаха в кафето си, реши той, искаше да го опита.

— Ами, пак заповядай. А за какво ми благодариш?

— За цветята. Разкошни са и прекрасна изненада. Накараха ме да се разтопя и Лиъм каза, че издавам „момичешки звуци“, които той беше принуден да заглуши, като се престори, че му се повръща. Направо бяхме за снимка.

Прегърна го здраво и потърка буза в неговата.

— Но трябваше да влезеш. Щях да ти приготвя закуска.

— Какви цветя?

В очите й искряха пламъчета, когато лекичко се дръпна от него.

— Сякаш не знаеш. Розите, които намерих на прага си, когато тръгнах да водя децата на училище.

— Клеър, не съм ти изпращал никакви цветя.

— Но те бяха… Какво?

— Не съм носил цветя до дома ти тази сутрин.

— Но в бележката пишеше…

— Какво пишеше?

— Винаги мисля за теб. О, господи. — Коленете й омекнаха и тя седна. — Имаше кутия, обикновена бяла кутия на прага, а вътре бяха розите и бележката. Притесних се, защото беше много студено, но не мисля, че са стояли дълго навън. Бяха много красиви. Но не са от теб.

— Виждала ли си го скоро?

— Не. Ами, вчера в хранителния магазин ми се стори, че го зърнах за миг.

— Не си ми казала.

— Не бях сигурна. Всъщност мислех, че само съм си въобразила. — Тя сграбчи ръката му. — Моля те, не прави нищо. Ще се обадя на Чарли, веднага ще му звънна и ще му кажа. Но, моля те, не прави нищо. Наистина смятам, че колкото повече внимание му обръщаме, толкова по-зле ще стане.

— Обади се на Чарли. Следващия път само ако ти се стори, че си го видяла, веднага ми се обади.

— Добре. Обещавам. Аз… изпращал ми е цветя и преди.

— Кога?

— За рождения ми ден. Винаги са червени рози като тези, но аз наистина мислех… И винаги се е подписвал с името си. Бекет, срещала съм го няколко пъти в хранителния магазин, затова си помислих, че само съм си въобразила, че го виждам — заради случилото се, както и заради пикапа ти. Реших, че само се стряскам излишно.

— Къде другаде? — попита Бекет с убийствено спокоен глас. — Къде другаде си го виждала?

— О. — Клеър леко се залюля напред-назад и потърка слепоочията си. — О, господи, като се замисля сега… Добре. Няколко пъти съм се сблъсквала с него в мола, но там често попадам на хора, с които се познавам, затова изобщо не съм се замисляла. Пред банката два-три пъти.

Той я наблюдаваше внимателно, докато тя премисляше, и забеляза как пребледнява, докато обмисля всичко.

— На паркинга пред аптеката, в оранжерията, от която си купувам саксийни цветя. И на други места, сега го осъзнавам. И освен това в момента отчитам факта, че той все се появява, когато съм сама. Не когато съм с децата или с Ейвъри, или с майка ми, с когото и да е.

Тя замълча за миг.

— Това не е съвпадение.

— Не, по дяволите, не е. Това е преследване. Разкажи всичко на Чарли. И, Клеър, ще минавам през дома ти всеки ден след работа, докато това престане.

— Няма да споря. Цветята. — Тя обгърна тялото си с ръце. — Има нещо сбъркано в човек, който ще изпрати цветя след всичко случило се. Не е само досаден ухажор.

— Не мисля, че някога е бил. Непременно кажи за това на Шарлийн и останалите. И не оставай сама дори и на работа.

— Господи. — Тя потърка челото си. — Не, имаш право. Трябва просто да се успокоя и да обмисля всичко. Ще се обадя на Чарли веднага.

— Аз съм отсреща. Дръж телефона си в теб.

— Ще го направя. Бекет? Ти също внимавай. Той може да се опита да направи нещо, нещо повече от това да съсипе пикапа ти.

— Не се притеснявай.

Но тя се тревожеше. Дори и след като бе говорила със заместник-шерифа. Обади се на Ейвъри и по настояване на приятелката си двете отидоха да вземат кутията, бележката и цветята, след което занесоха всичко в полицията.

— Бекет е прав. Сам е страхливо копеле, но е по-добре да не оставаш сама — на работа, у дома. Където и да било, засега.

— Ейвъри, нали не мислиш, че ще се опита да направи нещо?

— Честно казано, не знам, затова няма да рискуваме. Заключвай вратите на колата си, когато си в нея, когато е паркирана, както и вкъщи. И не само когато излизаш или през нощта. Обещай ми.

— Няма нужда да се притесняваш за това. Няма да пренебрегна мерките за сигурност, но смятам да го оставя да си мисли така. Колкото по-малко си мисли, че съм засегната от всичко това, толкова по-скоро ще престане.

Може би, а може би — не, мислеше си Ейвъри, докато гледаше как Клеър се връща в книжарницата, и изчака тя да влезе, преди да иде отсреща в хотела.

Завари и тримата братя Монтгомъри на импровизирано съвещание в полуготовата кухня.

— Изглежда супер — кратко отсече тя. — Трябва да поговорим.

— Малко сме заети сега — подхвана Райдър. — Ще дойдем в ресторанта ти след около час. Какъв е цветът на косата ти тази седмица, по дяволите?

Ейвъри прокара пръсти в косата си.

— Чери кола и е доста наситен.

— Какво не й е наред на истинската ти коса? — поиска да разбере Оуен.

— Носила съм я почти трийсет години. Има ли нещо, което да си носил почти трийсет години? Но не затова съм тук. Трябва да поговорим сега. Двете с Клеър занесохме проклетите цветя в полицейския участък, но не знам какво изобщо могат да направят.

— Не знам и ние какво бихме могли да направим, по дяволите. — Оуен натика ролетката обратно в колана си с инструменти. — Онова, което ни се иска да направим в момента, ще ни осигури задържане и присъда от пет до десет години.

— Да му счупите краката, не е най-удачният вариант все пак, което е жалко. Виж, Сам понякога се вманиачава. Преди време се беше прицелил в мен.

— Кога? — попита Оуен. — Какво?

— Още когато тъкмо отварях ресторанта — това беше, преди Клеър да се върне тук. И не беше толкова смахнато като това. Имаше навик да идва, докато работех по подреждането. Тогава непрекъснато влизаха и излизаха разни хора. Казвах му, че ми пречи или че съм заета, но това не беше достатъчно, за да го откаже. Този човек е като пиявица.

— Защо не си казала нищо?

Тя сви рамене и погледна Оуен.

— Не продължи дълго, може би няколко седмици. Вижте, Клеър по принцип е учтива, докато моята любезност се изчерпва по-бързо. Излекувах го от манията му един ден, когато му заявих, че ако не ме остави на мира, Лутър ще жигоса топките му. Лутър — добави тя, говорейки за ковача, — по това време работеше по отдушниците. Той не би могъл да жигоса ничии топки, но пък изглежда като някой, който би го сторил.

— Отлична стратегия — отсъди Оуен.

— Да, имаше резултат. Но това с Клеър продължава много по-дълго и е доста по-откачено. Имам лошо предчувствие. И винаги вярвам на лошите си предчувствия.

— Всички работници ще следят за появяването на Фриймънт и ще държат Клеър под око. Както и градските ченгета — добави Бекет. — Аз го предупредих. Чарли Рийдър — също.

— Знам, но също така знам, че това го принуди да задълбочи действията си. Изпратил й е цветя, след като тя прати ченгета по дирите му? Това е извратено. Не знам какво да направя. И това адски ме притеснява.

— Кажи на съседите й. Така повече хора ще са нащрек.

Оуен се намръщи и погледна към Райдър.

— Това е добре, но не само нейните съседи. Разправи на всички в града, из целия град. Хората много харесват Клеър. Така ще имаме подкрепата на цялата общественост.

— Винаги съм знаела, че имаш мозък — отбеляза Ейвъри и усети как напрежението в раменете й отслабва леко за първи път от часове насам. — И това е нещо. Стъпка в положителна посока.

— Довечера ще ида у тях и имам няколко идеи, включително инсталирането на детектори за движение в дома й.

Ейвъри кимна на Бекет и раменете й се отпуснаха напълно.

— Добре, това ми харесва. Положително е. Трябва да се връщам и можете да разчитате, че ще разкажа на всички, които ще дойдат да обядват.

 

 

Бекет инсталира сигналните лампички отпред и в задния двор и пресметна, че му отне само около два пъти повече време, отколкото би му трябвало, ако нямаше „помощ“ от децата. Но пък си заслужи вечерята, както и удоволствието да види облекчението на Клеър, когато работата бе свършена.

Допълнително се забавляваха да гледат как момчетата тичат навън и навътре поне десетина пъти, преди да си легнат, и всеки път, щом лампичките светнеха, надаваха радостен вик.

Но трябваше да си признае, че повече харесва другата си идея, която представи на Клеър в книжарницата на следващия следобед.

Завари я в пристройката, където подреждаше нови книги по рафтовете.

— Хей, тук има две сладурчета, с които искам да те запозная.

Стиснала книги в ръце, Клеър се обърна.

— О, колко са милички! Къде ги намери?

Още докато питаше, тя остави книгите и приклекна. И двете кучета приеха това за покана да заподскачат върху нея и да оближат ръцете и лицето й.

— Виж ги само, виж какви големи момчета. Бекет, как ще гледаш две кучета в твоя апартамент? Това не са ли лабрадори?

— Смесена порода, лабрадор-ретривър, също като на майка ми. Братя са. На пет месеца. Направени са им всички ваксини. И са научени на хигиенни навици.

— Да, добри момчета. — Тя разроши шоколадовокафявата им козина и погали коприненомеките им уши. — Разкошни са, но не им ли трябва пространство да тичат и… — Гласът й заглъхна и тя изгледа Бекет с присвити очи, докато кучетата се бореха за вниманието й. — И ти нямаш никакво намерение да ги гледаш в апартамента си.

— Имат нужда от деца.

— Бекет… — Очите й се присвиха още и станаха като цепки. — Как ти е второто име?

— Райли.

— Бекет Райли Монтгомъри.

Широката усмивка направо разполови лицето му.

— Уха, тежката артилерия, говориш като майка.

— И това е само първият залп.

— Момчетата имат нужда от кучета, а кучетата — от деца. — Той изтри от лицето си широката усмивка и опита с подкупваща. — Ти обмисляше да вземеш куче за момчетата.

— Обмислях, да, но куче — едно.

— Те са братя — напомни й той. — Не можеш да ги разделяш. — Клекна до нея и почеса едно от вирнатите нагоре коремчета. — Ще разбиеш сърцата им. Освен това така ще могат да си правят компания, докато момчетата са на училище. От приюта са. Хората, които са ги отглеждали преди, просто са си променили мнението. Все едно да изпъдиш две бебенца.

— О, престани.

Добре де, помисли си той, това може би беше малко прекалено.

— Имат нужда от нов дом заедно. Ако не ги искаш, аз ще ги задържа.

— В апартамента.

— Ами. — Той сви рамене. — Не искам да ги разделям, нито да ги оставям на съдбата.

— Това е засада.

— Такива кучета са страхотни с децата. Верни, добродушни. Игриви са и могат да понесат тормоза от страна на три малки момчета.

— Явно си проучил въпроса, а?

— Да, донякъде. Мама познава някои хора. Освен това ще те предупредят, ако някой се мотае около къщата. Кучетата, дори и дружелюбни като тези, са добри пазачи. Бих се чувствал много по-спокоен, ако имаше кучета у вас, Клеър.

По-малкото от двете кучета сложи лапа на коляното й и вдигна умолително очи към нея. Звукът, който тя издаде — полувъздишка, полустон — подсказа на Бекет, че са я убедили.

— Децата ще полудеят. Господи, ако реша да ги взема, ще ми трябват храна и играчки, книга с инструкции за отглеждането им. Както и психиатричен преглед.

— Вече съм приготвил всичко, от което имат нужда, в пикапа. Храна, купички, легла, играчки. Виж, имат си каишки и нашийници.

— Не си оставил нищо на случайността. Каза, че са обучени на хигиенни навици, нали така?

— Да. — Сметна, че е най-добре да не й казва, че едното вече се беше изпишкало на обувките му. — Е, може да има няколко инцидента, просто докато свикнат с новото място.

— А какво ще правя, като стане студено? Аз ще съм тук, момчетата — на училище. Ще трябва да стоят навън в двора.

— Трябва да им построим кучешка колибка.

— Така ли ще направим?

— Разбира се. Ще бъде забавно.

— О, Бекет. — Тя се предаде и гушна кученцата. — Как се казват?

— Чонси и Аристотел.

— Шегуваш се.

— За жалост, не. Наистина имат нужда от нови имена.

— Кой може да ги вини? — По-малкото излая високо и развълнувано и захапа ухото на брат си. — Надявам се, че не правя грешка.

— Ще бъде супер. Отглеждането на кучетата ще научи момчетата да са отговорни, да полагат грижи за домашните си любимци.

— Точно така. — Животинките се търкаляха в краката им, лаеха и се боричкаха. — Ще си го напомням, докато ги пускам навън и ги прибирам, както и докато чистя след тях.

Той се наведе над кучетата и я целуна.

— Благодаря, мамо.

— Беше ме убедил още като каза, че са братя. Явно това ми е слабото място. Да се надяваме, че и с родителите ми е така. Искат момчетата да спят при тях в събота вечер.

— О, така ли?

— Да. Всъщност най-много би им харесало, ако и четиримата направо се пренесем у тях.

— Сигурно се тревожат за теб.

— Трябва да им се обаждам всяка вечер, да докладвам как съм, да ги уверя, че вратите ми са заключени, и всичко останало. Измъкнах се от съботното преспиване у тях, само защото им казах, че ще те питам дали не искаш да излезеш с мен тогава.

— Мисля, че мога да си пренаредя графика.

— Добре. Ще мина в седем.

— Ти ли ще ме вземеш? Къде ще ходим?

— Ще разбереш в събота вечер. — Погледна към кучетата, които сега обикаляха наоколо и душеха пода. — Не само ти можеш да спретнеш изненада някому. И така. — Изправи се на крака. — Ще трябва да измислиш какво да правиш с тези сладурчета, докато свършат заниманията в училище. Можеш да ги доведеш, както и принадлежностите им, след това.

— Какво ще кажеш да донеса и пица? Предчувствам, че всички ще са прекалено ангажирани в игра, за да мислят за ядене.

— Кучета и пица. Момчетата ще си помислят, че са в рая.

Не беше се замислял относно практическите детайли по транспортирането на кучетата и пицата, но бързо разбра, че две палави кученца с любопитни носове трябва да се държат далеч от храната. Този ценен урок му струваше само цената на една пица, както и времето, нужно за приготвянето на втората.

Остави пицата във взетата назаем термочанта за доставки в каросерията на пикапа, после се наложи да се бори с кучетата, които бяха изпънали докрай каишките си — в противоположни посоки. Но реши, че всяко усилие си струва, щом зърна лицето на Мърфи, който отвори вратата.

Още докато очите му се разтваряха широко и устата му зейваше, двете кучета скочиха напред. Мърфи падна на дупето си, засмя се от все сърце, а кучетата се озоваха върху него, заподскачаха и се заеха да го облизват навсякъде.

— Кученца! Бекет има кученца. — Затъркаля се заедно с тях, мъчейки се да ги задържи при себе си, докато братята му тичаха откъм стаята за игра.

Настана възможно най-прекрасният, според Бекет, хаос. Кучетата тичаха, подскачаха и лаеха. Децата ги гонеха, спъваха се в тях и крещяха.

Клеър дойде да погледа, сложи ръце на кръста. Понечи да поклати глава, да се опита да въведе някакъв ред. После просто се загледа в Бекет.

Той се ухили широко и доволно, докато децата и кучетата се боричкаха и търкаляха в краката му. Стоеше, пъхнал ръце в предните си джобове и разтворил широко крака, за да минават по-лесно момчетата и кучетата. Когато едното от палетата се опита да захапе с острите си зъбки върха на обувката му, той само се засмя и го побутна настрани.

В мига, в който вдигна глава и срещна погледа й, а очите му бяха топли, дълбоко сини и пълни с веселие, тя се предаде.

Може би вече вървеше натам, осъзна тя, правеше мънички крачки. Но това бе финалната линия, моментът, в който осъзна — без капчица съмнение — че го обича. Мигът, в който можеше да си представи живота с него следващия месец, следващата година, сега и завинаги.

Може би в осъзнаването на този факт беше примесен и мъничко страх, както и несигурността на това, какво би могло да стане. Но любовта отекна силна и истинска като смеха на децата й.

И това, каза си тя, беше абсолютната истина.

— Мамо! Мамо! Видя ли? — Лиъм се заклатушка към нея, понесъл едното кученце, чийто език висеше навън в смешна гримаса. — Бекет е довел кученца.

— Те ни харесват. — Хари завъртя лице на едната и на другата страна, докато второто кученце се опитваше да го целува. — Много ни харесват.

— Ела да видиш! — Мърфи обви с ръце животинчето в скута на Хари. — Ела да ги видиш. Много са сладки и са меки, и не миришат лошо. Може ли и ние да си вземем кученце? Моля те, мамо, може ли?

— Още едно ли? — Тя разтвори широко очи в престорен ужас. — Две не ви ли стигат?

— Кои две?

— Тези две.

И това бе друг специален момент, помисли си тя. В който си каза, че каквото и да направят кученцата, независимо колко пъти щеше да й се наложи да почиства след тях, да се измъква от топлото си легло, за да ги пусне навън, цената щеше да е нищожна в сравнение със сияйната радост по слисаното лице на малкото й момченце.

— Наши ли са? — В шепота му отекваше същата безумна радост.

— Питайте Бекет. Той ги е взел — и ме убеди да ги приема.

Трите им личица се извърнаха към него, докато кучетата хапеха лекичко и ближеха всички.

— Взел си ги за нас? — успя да прошепне Хари. — Можем да ги задържим?

— Ами, те са братя.

— Като нас! — викна Лиъм.

— Да, и се нуждаят от хубав дом. Трябва да имат приятели, които да се грижат за тях, да ги хранят, да си играят с тях, да ги обичат.

— Аз ги обичам. — Мърфи допълзя и прегърна крака на Бекет. — Наистина, наистина много.

— Любовта изисква грижи. — Бекет приклекна. — Дори и когато сте уморени или заети. Трябва да сте сигурни, че получават достатъчно храна и вода, чист въздух, компания. Готови ли сте за това?

— Обещавам.

— Ами, тогава можете да ги задържите.

— Най-хубавият подарък на света. Благодаря. — Лиъм се хвърли да прегръща Бекет, а после изтича до Клеър и направи същото. — Мамо, имаме си кученца.

— Взел си ги за нас — повтори Хари и най-сетне озари Бекет с ангелската си усмивка. — Ще се грижим много добре за тях, винаги.

— Разчитам на това.

— Защо не ги заведете в задния двор — предложи Клеър. — Покажете им къде могат да тичат.

— Ела с нас. — Мърфи задърпа Бекет за ръката. — Ще им покажем къде да тичат. Как се казват?

— Имат нужда от хубави имена, затова помислете добре. Имам още някои неща за тях в пикапа. Ще дойда навън, след като ги донеса.

— Аз ще ти помогна. — Хари се изправи на крака.

— Имам нужда от помощ.

Лиъм и Мърфи се затичаха към задната врата, като викаха на кучетата да ги последват и вече изпробваха някои имена, докато Хари тръгна с Бекет към предната морава.

Клеър остана на мястото си, наслаждаваща се на струящата наоколо любов. Загледа се в разпиляната козина и малките локвички, където кучетата бяха пишкали на пода, и отново си помисли колко вярно бе. Цената беше наистина нищожна.