Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mutiny on the Enterprise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2014 г.)
Корекция и форматиране
Максимус (2014 г.)

Издание:

Робърт Вардеман. Бунтът на „Ентърпрайс“

Редактор: Дамян Христов

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Марияна Авдеева

Печат: Полиграфия АД — Пловдив

Формат 84/108/32, п.к. 18

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1994 г.

Отпечатана през юли 1994

ISBN: 954-17-0022-5

 

Robert Vardeman

Mutiny on the Enterprise

© 1992 by Paramount Pictures

© Simon & Schuster Inc., Pocket Books

C/O Prava i Prevodi — Belgrade

© 1993 Publisher „Kalpazanov“ — Gabrovo

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Капитански дневник, звездна дата 4905.8.

„Бях изоставен на тази планета. Нямах голям избор. Екипажът на «Ентърпрайс» се разбунтува, като повярва на проповедите на Лорелей за пацифизма. Трябва да стигна до Спок и останалите, да ги освободя и с тяхна помощ да си възвърна управлението на кораба. Изгледите за това не са многообещаващи.“

Джим Кърк вървеше по черната ивица, представляваща път, който води към града, така, сякаш стъпваше по черупки от яйца и внимаваше да не ги счупи. Тревожеше се да не наруши стриктния баланс, на който стана свидетел в гората. Стъпваше внимателно, избягваше хуманоидите, като не се опитваше да осъществява какъвто и да е контакт с тях. Така влезе в града с работещ трикордер в ръка. Данните от него го караха да се възхищава от чудесния биологичен свят на тази планета. Не само хуманоидите бяха живи и подвижни, но и сградите. Кърк колебливо сложи ръка на една близка стена, която изглеждаше така сякаш беше построена от тухли. Почувства топла, пулсираща повърхност. Плоската стена леко се огъна, като че ли да му даде да разбере, че цялата сграда е живо, дишащо същество.

Той се отдръпна и се взря във входа на биологично активната четириетажна сграда. В нея влизаха и излизаха хуманоиди така, както правеха по света всички обитатели на сгради, построени от стомана и гранит.

— Боже мой! Те строят или по-точно отглеждат сградите си като животни или плодове! — трикордерът не даде отговор на учудването му. Всичко, което получи, бяха данни, показващи наличие на живот. Прецизният анализ на тази информация трябваше да се остави на експерти.

Той се върна в средата на улицата и тръгна направо към центъра на града. От двете му страни се извисяваха живите сгради. Видя една, която се „строеше“. Хуманоиди и дребни черни, пъргави създания, приличащи на паякообразните птици на Алтейриън, бяха я обградили и тя се извисяваше — висока и стройна, жива. Създанията птици обтягаха нишки като паяжина от основата до върха и сградата растеше бързо, сякаш без никакви усилия. Пред очите на Кърк тя почти бе завършена. Първоначално растежът й беше само с няколко сантиметра в минута, но после започна да нараства бързо с метри — в небето се извисиха огромни колони, които я подкрепяха. Хуманоидите не бяха нито роби, нито босове. Те работеха наравно със създанията птици и с червеите, които оформяха месестата вътрешност на сградата в перфектни коридори и зали.

— Симбиоза. Всички работят заедно, всеки се нуждае от другия, за да оцелее. Перфектен комунизъм. Една част се осланя на всички останали. Всички знаят какво да правят и до каква стенен. Очарователно! — Кърк се спря и се замисли върху думите си. Трябваше да се засмее. — Започвам да говоря като Спок. Но това наистина е очарователно.

Когато се увери, че трикордерът е сканирал и записал целия процес на строене, продължи, като следваше един доста силен сигнал от устройството. Той му показваше посоката към затвора, където се намираше част от екипажа на „Ентърпрайс“.

Пътят скоро стана по-твърд. Беше постлан с големи черни живи павета, които в определен момент се опитаха да го хванат в капан. Той отстъпи и се взря в настилката. Паветата заеха предишното си положение. На десет метра от него имаше ограда от тръни.

— Спок! — извика Кърк. — Там ли си?

— Няма къде другаде да съм, капитане — чу се спокойният глас на Вулкан. — Допускам, че сте свободен. Учудвам се, че не сте се опитали да ни спасите, като използвате транспортьора.

— Устройството за позициониране аварира по време на превключването на енергията.

— А нашите комуникатори не са тук, за да ви подадем прецизни данни за местоположението си. Така си и мислех.

— Джим, можеш ли да ме измъкнеш оттук? Не мога повече да издържам Спок. Той се държи като началник, дявол да го вземе — чу се свадливият, но не и уплашен глас на Маккой.

— Бих искал. На борда на кораба има неприятности.

Настъпи дълго мълчание от другата страна на бодливата стена. Осмели се да го наруши Маккой:

— Бунт?

— Да — Кърк не се опита да прикрие горчивината в гласа си. — Нито един от офицерите не ме подкрепи. Всички застанаха на страната на Лорелей. Дори Скоти, Ухура, Чеков и Сулу. Всички станаха пацифисти, когато се опитах да използвам фазерите, за да ви измъкна от тази кошара.

— Спок се опасяваше, че това може да се случи. По дяволите, той отново се оказа прав.

— Как мога да ви измъкна оттук? — попита Кърк. — После можем да обсъдим връщането си на борда на „Ентърпрайс“. Не мога да се приближа на по-малко от десет метра, тъй като паветата се надигат и се опитват да ме хванат в капан.

— Доктор Маккой има идея за един-единствен начин за бягство, капитане — отвърна Спок. — У вас ли е неговата медицинска чанта?

— Не. Ако не е у вас, тогава трябва да е при комуникаторите. Хуманоидите са ги събрали на една купчина в края на града. Всичко, което нося със себе си, е трикордерът на Лоритсън — Кърк се поколеба, но после попита: — Как са дипломатите?

— Мек Джокор е мъртъв.

Кърк потрепера, въпреки че бризът, който духаше в града, беше топъл.

— Наблюдавах как той се опитваше да се вкорени и по този начин разгневи симбиозата.

— Не е точно така, капитане. Симбиозата е съвкупност от много малки индивидуални същества, които живеят заедно по необходимост. Мисля, че тази планета е нещо повече, че тя е един цял гигант от живи, взаимосвързани организми.

— Искате да кажете, че отделните части дори нямат нужда от комуникация помежду си? Така, както прави един организъм с друг?

— Това е единственото възможно обяснение, капитане. Телепатията не е достатъчна да обхване и да направлява живите форми, от които се състои планетата. Мек Джокор сигурно е изглеждал като жива форма, малко по-различна от тумор. Хуманоидите го отстраниха… Те не са се замислили, както правят и вашите Т-клетки в кръвта.

— А Зарв и Лоритсън?

— Те са се оттеглили близо до умрелия… Мисля, че обсъждат възможни варианти за дипломатически контакт, но досега нито една от схемите им не е осъществима.

— Какво ще правите с чантата на Маккой?

— В нея има anesthetic, Джим — чу се гласът на Боунс през гъстата мрежа от бодили. — Изследвах кошарата — тя има проста основа. Една доза метаморфин в корена й ще свърши работа. Докато е в „безсъзнание“, така да се каже, можем да я разтворим и да избягаме. Когато тя се възстанови, или ако останалата част от планетата усети, че тя е заспала, всичко ще бъде вече свършило.

— Малко е дълго — призна Спок, — но е единственият логичен начин да избягаме от тук.

— Ще донеса медицинската чанта. Стойте тук!

— Капитан Кърк, удивително е, че никога не губите чувството си за хумор.

* * *

Пътят до околностите на града и връщането с медицинската чанта отне повече време, отколкото Кърк беше очаквал. Той събра всички комуникатори в чантата, както и трикордера на Спок и някои неща, носени от охраната. Взе един от фазерите и го закрепи на колана си. Явно беше, че оръжието не е ефикасно на планетата. Ръчният фазер притежаваше достатъчно енергия, за да прекрати живота на един отделен организъм, но нямаше да стигне за цялата планета. Дори се съмняваше дали енергията на фазерите, захранени с пълна мощност от кораба, ще е достатъчна.

Той приближи до затвора от друга страна. Тук вместо с черни павета, пътят беше покрит с торф. В резултат на това успя да се приближи повече, преди торфът да започне да се гъне и да се опитва да го задържи.

— Взех чантата. Да я прехвърля ли над оградата?

— Да, но внимателно. Бодлите не бива да се докосват. Много са чувствителни на допир.

Кърк погледна нагоре и се опита да преглътне. Буца заседна на гърлото му. Набучен на върха на един голям бодил, висеше младши лейтенантът от охраната, който се беше опитал да се покатери до върха. Тялото му беше започнало да се разлага, но Кърк бе смутен повече от начина, по който бодливият храст беше се оплел около тялото, сякаш искаше да го погълне.

— Ето — завъртя чантата около главата си и после я хвърли. Тя прелетя над оградата. Не чу да пада. Явно Маккой я беше хванал.

— Добре — чу се доволният глас на доктора. — Имам достатъчно метаморфин, за да накарам това проклето нещо да спи цяла седмица.

— Не инжектирайте много, за да не изпадне в шок, докторе — предупреди го Спок. — Това може да бъде забелязано.

— Прекадено се тревожите, Спок. Отглеждал съм животни във ферма. Никога не узнаваха какво и от кого им е причинено, когато ги инжектирах, за да ги лекувам.

— Това вече обяснява начина ви на лечение, който прилагате на екипажа.

— Престанете! — скара им се Кърк. — Заемете се с работа. Страхувам се да не забележат някаква нередност и да ни заобиколят. Сигурно знаят и разбират какво си говорим.

— Съмнявам се, капитане. Досега не сме забелязвали нито едно животно или растение да има уши или някакъв друг слухов орган. Всички видове тук са глухи. Когато цялата планета представлява един високоорганизиран организъм, слухът не е необходим. Също както не е необходимо на краката ви да чуват това, което правят ръцете ви.

— Аналогията не е правилна — каза Маккой. — Но действието на моя транквилант е отлично.

Докато той изричаше думите, Кърк видя как опасните бодли леко започнаха да клюмват. Тялото на младши лейтенанта падна на повърхността. Докато той разглеждаше мъртвото тяло на младежа, в стената от бодли се отвори проход. Спок задържа бодлите настрани, за да мине Маккой, тримата останали от охраната и двамата дипломати. И Зарв, и Лоритсън излязоха мълчаливо, покорно. Нямаше и следа от самохвалство, никаква фалшива смелост. Изглежда, бяха потресени от всичко, което се бе случило.

— Те изядоха Мек Джокор — продума Лоритсън, когато излезе на свобода. — Изядоха го!

— По-точно — коригира го Спок — той беше асимилиран. При други обстоятелства Мек Джокор щеше да се представи много добре. Но, за нещастие, той беше заплаха за високоорганизираната форма на живот в този свят.

— Да се махаме оттук и да намерим по-спокойно място в гората — каза Кърк. — Трябва да съставим план.

— Капитане — каза Спок, — всяко място е идентично с другото, ако се има предвид относителната сигурност. Свободни сме от кошарата. Предлагам да не губим време. Когато действието на лекарството на доктор Маккой свърши, ще бъде вдигната тревога. Ако не направим нищо, което да ги обезпокои дотогава, можем спокойно да стоим тук, както и в гората.

— Трудно е да се повярва, че целият свят може да ни шпионира и да ни преследва.

— Това е един вид параноидна гледна точка, но същността й е точно такава. Сега, кажете какво стана на борда на кораба.

Кърк набързо разказа какво се беше случило. Разказът му бе накъсан, а гласът — изпълнен с горчивина. Завърши така:

— Имах по-добро мнение за тях. Най-вече за Скоти и за екипажа в командната зала. Но те се бунтуваха като всички останали.

— Неправилно ги обвинявате, капитане — каза Спок. — Докато бях в този карцер, свободен от дежурство, имах време и възможност да обмисля много страни от присъствието на Лорелей. Подозирам, че тя притежава нещо повече от театрален талант.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да е емфатичка. Като чувства опозиция, тя променя насоката на своите аргументи, докато слушателят се поддаде. По този начин тя подбира най-успешния аргумент за всеки човек. Друг аспект на този талант е може би способността да се произнасят субзвукови и ултразвукови хармоници.

— Искате да кажете, че тя може да настройва височината и тембъра на гласа си така, че ние да не го усетим? Това е преувеличено — присмя се Маккой.

— Но то обяснява успеха й да убеди в пацифистката философия екипажа на федерален звезден кораб. Речта, която произнесе, беше една индивидуално хипнотична реч за всеки член на екипажа. Тя достига такива части от мислите ни, за които ние дори не подозираме, че притежаваме, а после ги обработва. Може би това докосва нашите най-дълбоки страхове, предразсъдъци, идеали.

— Казвате, че Скоти и останалите не са действали по своя воля? — прекъсна го Кърк.

— Лорелей им е повлияла по начин, аналогичен на вкарване на лекарство в кръвта. Лекуваният не е отговорен за резултата, отговорен е този, който вкарва лекарството.

— Искате да кажете, че тя е психолог? Че нейното лекарство са думите, обвързани с хипнотични хармоници? Това е невероятно за такова момиче — Маккой приклекна и разрови в чантата си, за да разбере какво още има там.

— Това обяснява доста неща. Съмнявам се и дали е момиче, както я нарекохте. Мисля, че е много по-стара от един възрастен земен жител.

— Възрастта й не е предмет на разговора ни, джентълмени — прекъсна ги Кърк. — Обсъждаме как да се махнем от тази планета и да поемем управлението на „Ентърпрайс“.

— Каквото и да направим, трябва да го направим бързо — намеси се Доналд Лоритсън. — Аз… опасявам се, че посланикът е ранен — но вдигна ръка, когато Маккой тръгна към теларита. — Не, не в тялото. Там е здрав. Увреден е мозъкът му. Зарв никога не е имал нещастие от такъв размер. Загубата на негов ценен асистент, както и последвалите събития, го обезсилва.

— Просто е в депресия. Ще се оправи, ако се махнем от проклетата планета.

— Докторе, трябва да кажете „когато“ и без „ако“. Скоро ще се транспортираме — и Спок посочи безоблачното небе.

Кърк се обърна и погледна към слънцето. Появи се едно блестящо сребърно петно, което нарасна и заръмжа в небето.

— Совалка!

— Точно така — каза Спок. — Възможност да се измъкнем оттук. Да побързаме, за да не я изпуснем.

Малката група проправи пътя си през града, като внимаваше да спазва правилата на планетата и да не пречи на нито едно създание да изпълнява задълженията си. Излязоха извън града и тръгнаха из полето.

* * *

Докато вървяха, совалката два пъти излетя и отново кацна.

Кърк каза:

— Сигурно товари щитове. По някакъв начин Лорелей е убедила формата на живот на планетата да й даде щитове.

— Трикордерът ми улавя следи от радиоактивност. Една от фабриките на формата на живот е наблизо.

— Къде, Спок? — Кърк се обърна. Ниски хълмове закриваха хоризонта. Не се виждаха никакви установки. — Трябва по някакъв начин да я снабдяват и да извеждат енергията. Няма пътища, а да не говорим и за енергийни линии.

— Транспортът е органичен, капитане. Това, което съм видял, е на органична основа. Някои местни въздушни машини наподобяват самолетите от историята на Земята, но те са органични конструкции, точно както сградите. Видът им се диктува от функционалността и стриктното придържане към уравнението на Бернули.

— Трябва да има бетонни и оловни екрани, може би дори силови екрани за една атомна фабрика — протестира Маккой. — Точно заради това совалката каца наблизо. Екранният материал се добива близо до фабриката им, заради това не е необходимо да го транспортират отдалеч.

— Логично умозаключение, докторе. Но подозирам, че на тази планета всичко е органически свързано. Дори като говорим за жителите й и ги наричаме „те“, може би грешим.

— Искате да кажете, че само една форма на живот управлява всичко?

— По същия начин, каквато форма на живот представлявате вие и се състоите от митохондрии, нуклеини, ендоплазмена мрежа, тела на Голджи, бактерии и вируси от различни видове и с различни функции — всъщност цяла армия от създания, които правят това, което сте.

— И всяка част, която виждаме — дърветата, тревата, пътят — е съставка от едно гигантско създание? — попита Лоритсън, учуден за първи път от момента, когато напусна затвора.

— Взаимно свързани части. Всяка една не може да съществува отделно от останалите. Всички са си необходими една на друга. Трудно е да се приеме, че всички живи същества на една планета са аспекти на едно създание, но вярвам, че е точно така. Ако случаят е наистина такъв, атомната фабрика също е органично свързана с природата.

— Но органичното разлагане не е адекватно на атомното разпадане — усмихна се скептично Маккой.

— Знам това. Но, докторе, вие трябва да знаете за естествената поява на ядрените реактори. Един изпадна в критично състояние, но работи около сто години на Земята, в Африка. Урановата смола в подземната артерия се оказа достатъчно богата, за да поддържа разпадането. Скалата на континента, от своя страна, поема реакцията. Предполагам, че случаят тук е същият.

— Така че, енергията се използва директно от формата на живот. Няма турбини или други механични приспособления, нали?

— Не — отвърна Спок на въпроса на капитана.

— Скоти ще бъде разочарован.

Те се изкачиха на един хълм. Кърк пръв видя приспособлението. Както беше предположил Спок, реакторът се оказа изцяло органичен. Поддържаше се от огромни пулсиращи плочи от сив материал, които може би бяха животинска мускулна тъкан.

— Тези сиви ленти съдържат неорганично поле. Топлината се създава в сърцевината на естествения реактор. Някакво създание, може би проектирано за това или на което е зададена тази цел, поглъща директно топлината и я предава на формата на живот извън радиационното пространство.

— Нищо не може да живее съвместно с атомната енергия, Спок — протестира Маккой.

— Докторе, вашето биологично обучение е учудващо ограничено. Нямате ли желание да изследвате всички съществуващи форми на живот във Вселената? Много видове бактерии не само оцеляват във вряща вода, но добре се развиват и във високорадиационната среда на атомен реактор.

— Никога не съм чувал за това.

— Но те съществуват и са познати от векове. Били са познати още през двадесети век.

— Капитане! — извика един от охраната. — Вижте! Там.

Кърк видя совалката откъм далечната страна на кариерата на естествения атомен реактор. Тя висеше неподвижно във въздуха, но леко се полюшваше, явно под тежък товар. Без излишни приказки Кърк направи знак на групата да го последва. Ако побързаха, можеха да стигнат до кариерата, преди залез-слънце.

* * *

— Всичко е точно така, както предположих, капитане — каза Спок тихо. — Забележете как поддържат комуникаторите си в постоянна връзка с „Ентърпрайс“.

Кърк кимна. От време на време се чуваше гласът на Лорелей. Потенциометрите на комуникаторите в ръцете на хипнотизирания екипаж бяха на максимум. Докато бяха още далеч, той почувства силата на думите на Лорелей. Мир. Без агресия. Верният път.

Спок го раздруса:

— Капитане, ако се концентрирате прекалено, тя ще ви оплете с думите си.

— Мисля, че сте прав, Спок. Няма друга причина тя да осъществява такъв интензивен словесен контакт със спускателната група.

— Екранът се изработва от червеи, сър — докладва един от охраната. — Гигантски червеи с огромни челюсти. Режат скалата така, сякаш използват атомни факли. Ниски пълзящи гущери превозват нарязаните парчета до място, където ние с антигравитационни ескалатори ги транспортираме в совалката — но после се коригира. — Където те използват ескалатори.

— Отпуснете се, мистър Нийл, няма да се наложи да се бием със собствения си екипаж. Има по-добър начин.

— Благодаря, сър. Аз… не искам да навредя на никого от тях.

— Джим? — обърна се въпросително към него Маккой, като докосна ръката му. Докторът гледаше офицера от охраната.

— Не, това е просто естествено нежелание да навреди на приятелите си. Лорелей не му е повлияла — и тихо добави: — И ще се погрижа да не го направи.

Те наблюдаваха известно време, докато и последното парче от екрана беше натоварено. Совалката отново изрева, като остави няколко души от екипажа. Един от тях пусна комуникатора си зад близкото дърво. Но гласът на Лорелей властно проехтя.

— Тя говори с формата на живот на планетата. Омагьосала е цялата планета — каза Спок. — Няма нищо чудно, че е омагьосала и екипажа.

— Не — отвърна Кърк, който внезапно се почувства уморен. — Тя е едно много настойчиво чудовище. Не знам как ще освободим „Ентърпрайс“ от нея.

Спок не знаеше какво да отговори.