Робърт Вардеман
Бунтът на Ентърпрайс (1)

Глава първа

Капитански дневник, звездна дата 4769.1.

„Картографирането и предварителният контакт с планетата от клас Q, Делта Канари IV, са завършени. След тази мисия «Ентърпрайс» се нуждае от сериозен ремонт, а екипажът — от почивка в Звездна база 1. Предлагам, няколко души за похвала — най-вече мистър Спок, който положи значителни усилия при осъществяване на контакт с миниатюрните интелекти на високогравитационната планета. Неговата техника за контактуване ще стане основа за създаване на стандарти, които ще бъдат използвани през останалата част от нашата петгодишна мисия и вероятно много години наред ще се използва от други кораби за осъществяване на контакт.“

— Ето, капитане — чу се развълнуваният глас на лейтенант Сулу. — Звездна база 1. Изглежда по-добре отвсякога.

Джеймз Т. Кърк се облегна в командното кресло и се загледа в екрана. Орбиталните докове, които можеха да приютят кораби с размерите на „Ентърпрайс“, се разтвориха в идеални геометрични лъчи. Наблизо, отдясно, точно под восъчнобелите облаци, обвити в черните дантели на бурите и светкавиците, се простираше големият комплекс на Звездна база 1. Кърк затвори очи за момент и си припомни последния път, когато беше тук.

Беше преди старта на настоящата изследователска мисия на „Ентърпрайс“. Преди Алнат II и преди откриването на забавните миниатюрни интелекти от Делта Канарис. Тогава той още не беше командир на „Ентърпрайс“. Като лейтенант беше направил голямо впечатление в социалните кръгове на тази звездна база. Той още помнеше дългите нощи, празненствата и вълнението.

Кърк въздъхна и отвори очи. Спомените изчезнаха. Всичко това беше минало. Сега на плещите си носеше голяма отговорност. Мнозина не биха издържали такъв товар. Командването на звезден кораб с размерите на „Ентърпрайс“ изискваше цялостно отдаване, непрекъснати грижи. Младшите му офицери могат да се уверят в това, ако излязат и се опитат да се справят с трудностите, с които той се сблъскваше, когато беше на техните години. По-голямата част от времето си прекарваше на борда на този кораб, като искаше да се увери сам, че всяка частица от апаратурата му е поправена и настроена стриктно по стандартите на „Старфлийт“.

Не можеше по друг начин.

— Съобщение, капитане — чу се мекият глас на Ухура. — От адмирал Маккена.

Кърк въздъхна. Последният човек, с когото искаше да разговаря, беше точно адмирал Маккена.

— Покажете адмирала на екрана, лейтенант — каза той. Картината на планетата се влоши и се смени от лице на жена, чиято коса беше стегнато прибрана отзад.

— Как сте, адмирале? — поздрави Кърк.

— Добре, Кърк — отвърна тя. Думите й бяха отсечени и твърди. — Изобщо не ми досаждате. Няма да бъдете в орбита за дълго.

— Какво? — наежи се Кърк. Присви очи, като я изучаваше. Черната й коса тук-там се беше прошарила. Странно, но това подсилваше авторитета на адмирала. Фините линии по челото и около очите й се бяха превърнали в бръчки — дълбоки бръчки, които носеха белезите на отговорността от командването, с което беше натоварена. Кърк нямаше да позволи този товар да бъде намален за негова сметка. Не и сега. Не и след повредите, които корабът беше понесъл.

— Ако вашият корабен лекар смята, че имате затруднения със слуха, ще се постарая да бъдете отстранен от командване. Пригответе се да телепортирате трима души.

— Адмирал Маккена, имате време да се запознаете с моя рапорт за състоянието ни. Корабът се нуждае от голям ремонт. Двигателите ни трябва да бъдат поправени. Отдавна е просрочена задължителната проверка на корабния компютър от кибернетик-експерт. Екипажът ми е…

Жената вдигна ръка и го прекъсна:

— Дали сте големи препоръки за командир Скот. Проверих неговия файл. Той е в състояние да накара всеки двигател да работи, независимо от състоянието му. Вашият мистър Спок е обучавал нашия главен кибернетик. Вие докладвате за отлични експерти във всички отделения. Има ли нещо, което не е вярно в записите ви?

— Адмирале, не е честно. Моят екипаж е най-добрият в „Старфлийт“. Докладът на „Ентърпрайс“ показва това, но ние имаме нужда от кратка почивка. Настоявам екипажът ми да я получи. Хората ми не са перпетуум-мобиле. Те са от плът и кръв.

Адмирал Маккена не обърна внимание на избухването на Кърк:

— Погледнете корабите в докове едно и четири. Кажете ми какво виждате.

Кърк се облегна назад. Леко барабанеше с пръсти по облегалките на креслото. Погледът му не се откъсваше от екрана, който беше изцяло запълнен от лицето на адмирала. Спок, който седеше в сектора отдясно на капитана, предаде информацията от адмирала.

— Корабите в тези два дока са в състояние на основен ремонт. Единият е без двигатели, а в другия се ремонтира цял сектор от командната зала.

— Той въобще няма командна зала — отбеляза намръщено адмирал Маккена. Устните й повече наподобяваха място, прорязано от бръснач. — Ромуланците са го разсекли. Пръснали са командната зала на „Скарбъроу“, а капитан Вирзи и офицерите му са загинали. Одобрение за командването му са получили четирима младши офицери.

— Ромуланците? — попита скептично Кърк. — Не съм чул за неприятности, причинени от тях.

— Оценявам това, че сте се справили с клингънианците. Тази ситуация е много опасна. На въпроса: нямаме звездни кораби, които да са дори и наполовина изправни в сравнение с „Ентърпрайс“. Нямаме и време за губене. При тази мисия не се предвижда влизане в битка. Не ми харесва, че трябва да бъдете отпратени, без да е извършен старателен оглед, но всичко, което се иска от вас, е да транспортирате група специалисти до Емдън.

— Само това? — натъртено попита Кърк.

— Да, това е почти всичко. Посланик Зарв и неговите дипломати, които ще водят преговори за мир, ще имат задължението да ви помагат в каквото и да е друго отношение. Инструктирах началника на четиринадесети док да започне товаренето на запасите. Ако инженерната ви група избърза, може да се снабди с всичко необходимо за поправка на двигателите, докато сте на път за Емдън.

— Адмирал Маккена, протестирам! Това може да доведе до усложнения, които…

— Това е всичко, капитане. Посланик Зарв ще ви информира подробно. Не се отнасяйте с него като с обикновен пътник.

— Да се подчинявам на заповедите му, така ли?

— Не, капитан Кърк, нищо подобно. Отлично знаете, че това е невъзможно. Но — направи пауза и се прокашля — всичко, което предложи посланикът, трябва да се изпълнява като ваша команда. Ясно ли е?

— Да, адмирале.

— Добре — за миг тя се вторачи в Кърк. Суровият поглед на сивите й очи като че ли малко поомекна. — И… Джим, съжалявам за това. Наистина — веднага след тези думи картината на екрана отново се замени с общия изглед на планетата. Белите облаци бяха потъмнели значително и вълни от светкавици, заредени с гигаволти напрежение, заливаха планината, където се намираше Звездна база 1.

— Капитане — чу се спокойният глас на Спок, — трима души от базата се телепортират. Ще ги посрещнете ли?

— Имаме ли друг избор, мистър Спок? — попита Кърк с едва доловима горчива нотка в гласа си. Погледна към научния си офицер и видя, че Спок леко повдигна вежди — това беше единственият жест, който се напрягаше да направи, когато очакваше решение от капитана.

— Хайде тогава, да вървим да посрещнем посланик Зарв и неговите дипломати. Мистър Чеков, поемете управлението.

Вратите на турбоасансьора се отвориха и затвориха, после, преди Кърк да усети, че е напуснал командната зала, отново се отвориха. Мислите в главата на капитана бушуваха с такава сила, с каквато бурята вилнееше на планетата. Екипажът му беше лишен от заслужена почивка.

— Капитане, добре ли сте? — попита Спок. Вулкан стоеше близо до него със скръстени отзад ръце.

— По дяволите, Спок. Не, не съм добре. Тя няма право да ни заповядва да се заемем с друга мисия. Екипажът ми има нужда от почивка. Корабът трябва да се ремонтира. Дори вие имате нужда от малко рекреатиране.

— Аз? Едва ли — Спок се извърна и се вторачи в проблясващите светлинки, които танцуваха в транспортните лъчи. Стълбовете искряща енергия се превърнаха във фигури.

Кърк пристъпи напред, за да поздрави посланиците на мира.

— Кърк — обърна се към него нисък, приличащ на прасенце мъж, — кога ще тръгнем за Емдън? Всяка минута е ценна. Не трябва да се бавим. Нито миг.

— Посланик Зарв — обърна се на свой ред Кърк. Изборът на теларит за ръководител на мирна мисия не беше много удачен. Теларитите са резки, груби и неприятни. — Добре дошли на борда на „Ентърпрайс“!

— Добре знам какво представлява тази огромна консервна кутия! — транспортният техник се вцепени на място. Кърк едва-едва се усмихна. Скоти се отнасяше с такава любов към инженерния си сектор, както капитанът към целия „Ентърпрайс“. Ако главният му инженер беше чул, че „Ентърпрайс“ се оприличава на голяма консервна кутия, със сигурност щеше да хвърли посланика обратно в транспортьора и да изстреля лъча в открития космос.

— Тогава навярно съзнавате, че имаме нужда от провизии, че се нуждаем от щателен преглед, че…

— Капитан Кърк — прекъсна го друг от триото, — посланик Зарв с право е разтревожен за забавянето ни. Трябва да стигнем до Емдън колкото е възможно по-скоро. Без съмнение висшестоящите вече са ви осведомили.

— По каква причина излагаме живота си на опасност? — попита Кърк. Индивидът, към когото се обърна, изглеждаше да е от Земята. Беше облечен в светлосиньо сако, риза с жабо и тесни черни панталони. Приличаше повече на манекен, отколкото на дипломат. Проницателният поглед на Кърк веднага го прецени като конте. Очите на мъжа бяха студени като парчета полярен лед, но думите, които изрече, бяха топли. Всичко друго у него беше стомана, покрита с кадифе.

— Планетите Емдън и Джурнамория се намират в близки слънчеви системи. Дипломацията им едва сега прохожда и не може и дума да става за сравнение с нашата.

— На същността на въпроса, Лоритсън — прекъсна го Зарв. — Това, което той се опитва да каже, е, че тези варвари са на път да започнат да се избиват един друг. Затова е необходима нашата намеса. Федерацията има голям интерес да поддържа мир в този район. Интересува се от промишлеността и минното дело там. Най-лошото е, че Емдън и Джурнамория са извън Орион арм^[1].

— И ромуланците извършват агресия в този район — довърши Кърк. Той си спомни краткия коментар на адмирал Маккена за „Скарбъроу“.

— Точно така. Все още има надежда, капитане — каза Зарв и пристъпи към Кърк. Беше толкова нисък, че едва стигаше до гърдите му. Погледът на дребните му, събрани очи сякаш пронизваше. В тях се четеше фанатизъм. — Ние сме експерти и можем да се справим с това положение, Кърк. Отведете ни там — после се обърна към Спок и продължи: — Вие, покажете ни стаите. Веднага! А корабът да стартира за Емдън!

Спок погледна Кърк, който само му кимна. После безмълвно изведе посланика. Лоритсън и другият дипломат останаха още малко.

— Не бяхме представени, капитане — заговори Лоритсън. — Аз съм Доналд Лоритсън, главен аташе за системата Емдън.

Кърк примигна изненадано. Лоритсън едва ли имаше тридесет — беше твърде млад, за да заема такъв висок дипломатически пост. Това можеше да стане единствено ако се беше изявил като отличен дипломат в определени преговори. А това, от своя страна, представяше Зарв като способен посланик.

— Другият член на нашата група е Мек Джокор. Той е експерт по селскостопанските продукти, най-вече тези, отглеждани на Орион арм — Кърк се здрависа и с Джокор. Беше малко смутен, тъй като ръката на съществото лепнеше. — Мек Джокор не е животно, каквито сме ние, капитане. Той няма DNA^[2]. Той повече е свързан с растенията в нашия свят, отколкото с нас.

— Вие не говорите, нали? — попита Кърк, като се взираше в съществото. Леко кимване от негова страна представляваше целият отговор, който получи капитанът.

— Целта на познанията на Мек Джокор се състои в адаптирането на растенията на Емдън за отглеждане на Джурнамория и обратно. Много е забавно. Ние възнамеряваме да използваме това като катализатор по време на преговорите, тъй като големият проблем, с който се занимават и двете планети, е снабдяването с храна.

Силен вик отекна в коридора, недалеч от транспортната зала.

— Благодаря за информацията, мистър Лоритсън — каза бързо Кърк. — Бих желал да чуя още за целта на вашата мисия, но, изглежда, това, което се чу преди малко, е… ревът на посланика.

Лоритсън се усмихна, а после рязко кимна на Мек Джокор. И двамата бързо излязоха, като едва не се сблъскаха с доктор Леонард Маккой на вратата.

— Какво става, Джим? — попита Маккой. — Какъв е този шум около теларита? И какво правят тези на борда?

— Посланик Зарв ще е повече от щастлив да ви се представи, Боунс — каза Кърк закачливо. — Що се отнася до мен, аз вече бях отметнат в списъка му — той опита да изтрие лепкавата си дясна ръка в дрехата си и напусна стаята, преди Маккой да успее да му зададе друг въпрос, на който също не му се отговаряше.

* * *

— Това не е възможно, сър — протестираше командир Монтгомъри Скот. — Няма да ги претоварвам — и той погледна към двигателите на „Ентърпрайс“ така нежно, сякаш искаше да ги прегърне.

— Направете всичко по силите си, Скоти. Докато сме в орбита, качете на борда всичко, което ви е необходимо.

— Нуждаем се от основен преглед и ремонт в док. Нищо друго не ни задоволява.

Джеймз Кърк огледа машинната зала. Всичко изглеждаше отлично, блестеше от чистота. Нямаше по-добър инженер в „Старфлийт“ от Монгомъри Скот. Скоти се грижеше за двигателите така, както майка бди над децата си.

— Това ще е едно спокойно пътуване. Няма да има високи скорости или бързи маневри. Всичко, което трябва да направим, е да закараме трима дипломати до Емдън.

— Емдън! — извика инженерът. — Това е на другия край на света!

— Не е точно така — каза Кърк, като се усмихна. — Корабът ще издържи, нали?

— Да, ще издържи — отвърна инженерът, но в гласа му се долови нотка на загриженост. Кърк знаеше с каква любов се отнася Скоти към двигателите, винаги ги поддържаше в отлично състояние, винаги бяха лъснати. — Но не го препоръчвам — довърши Скот.

— Кое може да се повреди? Коя част е най-износена?

— Магнитните бутилки. Полетата може да се изтънят доста на места. Само един пробив — и губим цялата мощност. Тогава нищо не може да ни помогне, сър — и Скоти направи изразителен жест с ръце, за да покаже, че всичко се разпада.

Кърк се замисли над това, после попита:

— Какъв фактор на скоростта считаш за разумен максимум? Освен импулсната мощност?

— Ами… сър… нищо над фактор три. Напрежението…

— Знам, Скоти. Много добре знам — пое дълбоко въздух, огледа още веднъж машинната зала и продължи: — Хайде, опитай. А аз ще се постарая да не изисквам скорост, по-голяма от фактор две.

— Не съм казвал, че е възможно да пътуваме толкова бързо, сър. Казах само, че фактор три е максимумът.

Кърк остави Скоти, който си мърмореше нещо под носа, прелистваше разпечатки и правеше изчисления за по-прецизна настройка на двигателите. Капитан Кърк се тревожеше за нестабилността в магнитните бутилки на двигателите. Мощните магнитни полета овладяват противодействието на материята и антиматерията, което движи кораба. Дори и най-малкото отслабване на това поле означава загуба на мощност в най-добрия случай, а в най-лошия — пълно разрушаване.

Последното Кърк просто отхвърли като вероятност. Той имаше други задължения. Нека Скоти изпълнява своите.

* * *

— Състоянието, мистър Чеков.

— Всичко е наред, капитане — отговори навигаторът. — Курс със скорост две светлинни, както е наредено.

— Спок? Състоянието на кораба?

— Компютърната проверка върви по разписанието, сър. Включена е и нова програма, която съм написал за изпълнение на настоящата мисия.

— Приемам, че сте я писали в свободното си време, мистър Спок.

— Разбира се, капитане — Спок беше възмутен. — Никога няма да използвам част от дежурството си, за да се занимавам с такъв личен проблем, какъвто е настоящият.

Кърк кимна и се настани в командното кресло. През трите седмици, откакто напуснаха Звездна база 1, всички системи на „Ентърпрайс“ функционираха отлично. Единствено присъствието на дипломатите на борда правеха нещата да изглеждат малко по-различни. Посланик Зарв направи всичко възможно, за да накара целия екипаж да се чувства така, сякаш иска да предотврати пристигането му на Емдън. Кърк беше говорил с Доналд Лоритсън за поведението на посланика, но Лоритсън не му помогна с нищо.

— Посланик Зарв — каза капитанът на подчинените си — е маниак. Във всяко едно нещо на Орион арм той вижда началото на война. Ако ромуланците се намесят, ние или ще загубим връзка с всички свободни планети, пръснати по Орион арм, или ще пристигнем в разгара на междузвездна война. Зарв е отличен дипломат, един от най-добрите във Федерацията. Просто опитайте се да го изтърпите още няколко дни.

Самият Кърк не харесваше собственото си предложение, но нямаше друг избор. Постоянното „опяване“ на посланика за ниската скорост, с която се движат, дразнеше екипажа и поддържаше гнева на хората заради отнетото им право на заслужена почивка.

— Мистър Спок, тъй като това е една сравнително неизследвана част от космическото пространство, направете необходимото за получаване на прецизни записи, които да бъдат използвани в бъдеще. „Ентърпрайс“ може да бъде нещо повече от едно обикновено такси, в края на краищата. Когато се върнем в Звездна база 1, бих желал да предам на адмирал Маккена подробни карти на нашия маршрут.

— Картографирането вече започна, капитане. Позволих си волността да наредя то да се извършва, за да поддържам някаква стенен на заетост у екипажа.

— Добре — Кърк се отпусна в командното кресло, а погледът му се стрелкаше от една контролна конзола към друга. Работата на Сулу като щурман беше точна, отлична. Нямаше ни най-малка причина това да не бъде така. Освен да извършва рутинните действия, щурманът от Ориента не трябваше да прави нищо друго. Курсът беше зададен отдавна и отдавна забравен. Вече седмици летяха из космическото пространство по зададения маршрут. Павел Чеков се обучаваше с групата от охраната. Спок се занимаваше с компютъра. Ухура скучаеше — услугите й на комуникационен офицер нямаше да са необходими може би още около седмица. Но дори и при пристигането на Емдън контактът ще бъде писмен, по установения ред.

По установения ред. За Кърк всичко беше един установен ред. А това го отегчаваше.

Включването на алармените светлини и сирената го изтръгна от мислите му.

— Спок, докладвайте! — извика той.

— Неидентифициран космически кораб, капитане.

— Нито звуков, нито визуален контакт, сър — бързо добави Ухура.

— Дефлекторни щитове на половин мощност.

— Да, да, сър — Чеков бързо бе изтръгнат от тренировъчните ситуации и бе върнат към реалността. — А фазери, сър?

— Захранете ги, но не стреляйте.

— Капитане, корабът е на дрейф, без мощност, изоставен. Но от разпечатките се вижда, че на него има някаква форма на живот. Точно така, улавям една жива форма от непознат вид.

— Обяснете!

Спок погледна към капитана и отвърна:

— Не мога. Разпечатката за формата на живот не съответства на нито една от нашите бази данни. Дизайнът на кораба също е непознат.

— Сулу, изстреляйте вектор, успореден на изоставения кораб — каза Кърк и натисна един от командните бутони, които се намираха на креслото му. — Доктор Маккой, в транспортната зала. Вземете необходимата медицинска апаратура за изследване на непозната досега форма на живот — и преди Маккой да може да отговори, Кърк натисна още няколко бутона.

Наслаждаваше се на всичко това. Вече не се чувстваше отегчен. Мисията на „Ентърпрайс“ нямаше да бъде само транспортиране на някакви си противни дипломати; тя щеше да включва и изследване на нещо непознато досега, откриване и контакт с нови форми на живот.

— Все пак тази мисия може да се окаже полезна — каза той повече на себе си, отколкото за да го чуят другите.

Отварянето и затварянето на вратата на турбоасансьора зад него му даде необходимите секунди, за да се подготви за яростната атака от думи, която очакваше.

— Кърк, каква е причината за това грубо потъпкване на закона? — изрева Зарв. — Нямаме време да надничаме в някакви странни ъгълчета. Емдън и Джурнамория са се хванали гуша за гуша. Трябва да бъда там и да спра ромуланците.

— Посланик Зарв — каза Кърк с тих и спокоен глас, — не можем да подминем този кораб. Вие, като експерт на Федерацията по законите на Космоса, сте длъжен да знаете, че сигналът SOS е с предимство пред каквото и да е друго. Пред всичко.

— Сигнал SOS? Какъв сигнал? Имаше ли някаква радиовръзка? — Зарв се обърна и протегна късичката си ръка към Ухура. — Вие там. Какъв е сигналът?

— Разпечатката е достатъчно доказателство за предприемане на спасителна операция, капитане — изтъкна Спок. — В процес сме на телепортиране на единствения оцелял на този нещастен кораб на борда на „Ентърпрайс“.

— Но той може да е носител на космическа чума. Може всички да измрем. Тогава никога няма да стигна до Емдън. Никога не съм бил сред такива слабоумни селяндури. Всички наоколо сте такива! — като ръкомахаше с късичките си ръце, посланикът напусна командната зала.

— Мистър Спок, да видим какво сме телепортирали на борда. Мистър Чеков, поемете управлението.

В транспортната зала доктор Маккой се беше навел над някаква дребна форма. Всичко, което виждаше Кърк, беше светлина, излъчвана от прозрачна синьо-зелена материя. Той се приближи, за да разгледа нещото по-добре.

Беше женско същество. Очите й се отвориха и тя закова поглед върху капитана. Джеймз Кърк неволно пристъпи напред. Протегна ръка, за да докосне нейната.

— Тя е в шок, Джим. Така поне мисля.

— Какво? О, да. Шок. Не сте ли уверен?

— Аз съм само доктор, а не четец на мисли. Всъщност изглежда като хуманоид.

— Да.

— Но погледнете данните от трикордера ми — и подаде устройството на Кърк. Светлините на малкия монитор показваха наличието на сериозни проблеми (ако това беше човешко същество). — Тя е жива, а по показания не трябва да е. Била е изложена на голяма радиация и все пак е жива. Няма индикация за метаболизъм, но е топла.

— Топла — тонът на Кърк беше тревожен. Погледът му не се откъсваше от нейния. Едва забележима усмивка леко повдигна крайчеца на устните й и ярка светлина озари страните й. — Красива е.

— Помогнете ми да я настаним в лазарета. Може би там ще открия още нещо.

— Няма нужда, доктор Маккой — проговори тя. Гласът й беше тих и въздушен. Прозвуча така, сякаш пролетен бриз гали върховете на високи ели. — Докато според вас не съм изцяло здрава, аз ще живея.

— Как е възможно да говорите нашия език? — учуди се Маккой. — Проверих разума ви чрез корабния компютър и се оказа, че Федерацията досега не познава раса като вашата.

— Аз… научавам езици бързо. Всички езици — тя седна, като оправи тънката материя на наметалото около слабото си тяло. После се наведе напред и погледна Кърк право в очите. — Говоримите езици се научават бързо. Неговоримите са по-трудни.

— Какво е станало с кораба ви? — попита Кърк.

Тя повдигна рамене.

— Механична повреда. Екипажът загина. Аз не познавам добре звездните кораби. Аз съм говорител.

— Говорител? От коя планета?

— От Хайла.

Кърк погледна към Спок, който поклати глава.

— Не познаваме такава планета. Може ли да ни дадете повече информация за нея.

— Разбира се, въпреки че знанията ми за местонахождението й са ограничени. Сама съм на борда на „Склора“ от два месеца. По-голямата част от това време корабът се носеше напосоки.

— И така, не знаете къде се намира Хайла?

— Не знам къде сме сега.

— Джим, но дяволите, не виждате ли, че доста е преживяла. Престанете да се отнасяте с нея като с шпионин! Трябва да й направя пълни изследвания.

— Моля ви, докторе, повярвайте ми, когато ви казвам, че съм относително здрава. Аз не заплашвам вашето здраве.

Погледът й отново се спря на Кърк.

— Имате ли име? — попита капитанът. — Да ви наричаме говорител е малко… странно.

— Но вашите приятели ви наричат капитане — тя се усмихна, но думите й жилеха. — Ние нямаме имена като вас: Маккой, Спок, Кърк…

— Тогава ще ви наричаме говорител.

Тя отново се усмихна и Кърк едва не се разтопи от излъчването й.

— Наричайте ме Лорелей.