Робърт Вардеман
Бунтът на Ентърпрайс (3)

Глава трета

Капитански дневник, допълнение.

„Говорителят на Хайла, Лорелей, странно ме безпокои. Намирам, че аргументите й са доста убедителни, за да спра мисията до Емдън и Джурнамория и да се върна в Звездна база 1. Състоянието на «Ентърпрайс» продължава да се влошава. Недоброто функциониране на системите е последното, което ме тревожи. Главният ми проблем е раздразнението на екипажа. Сякаш сме на ръба на избухване на неподчинение, но това е абсурдно. Такова нещо не може да се случи на моя кораб. Няма да се случи.“

— Обяснете по-подробно, мистър Спок! — Джеймз Кърк наблюдаваше научния си офицер, който повдигна вежди, и това му придаваше леко объркващ, дразнещ вид.

— Рапортът ми беше достатъчно ясен, капитане. Доктор Маккой и Мек Джокор представиха аргументите си за и против в заседателната зала. Екипажът смята, че това объркано положение е станало доста затруднено и много пропускат да докладват за дежурството си.

Кърк се намръщи. Скоро щеше да стигне до същността на нещата.

— Мек Джокор не може да говори. Как е могъл Маккой да спори със същество от растителен тип, лишено от гласни струни?

Спок се наведе към командира си така, че носът му едва не се завря в лицето на Кърк.

— Компютърната станция може да приема чужди входни сигнали, а после да ги преведе и да ги възпроизведе гласно така, че дори доктор Маккой може да ги разбере.

— Така че не само Маккой, но и всички в заседателната зала чуха избухването на Мек Джокор. Възпроизведете всичко отново. Искам да го чуя — Спок безмълвно се подчини. Кърк хвана ръцете си зад гърба и закрачи напред-назад, като напрегнато размишляваше. Пререканията между неговия екипаж и групата на посланик Зарв до този момент бяха ограничени до дребни караници. Сигурно ще трябва да подведе Маккой под отговорност за нарушаване на деликатния баланс, който се беше установил между двете страни.

— … грешите, хуманоидно животно — чу се симулираният от компютъра глас на чужденеца. — Тази мисия е жизненоважна за сигурността на Федерацията. Мирът в системата Емдън-Джурнамория се нуждае от стабилност и трябва да бъде запазен от агресивността на ромуланците.

— Нашето присъствие ще причини войната, казвам ви — чу се разгневеният глас на Маккой. — Емдън ще използва „Ентърпрайс“ като оръжие за началото на война, а не за мирни цели. Искат да се намесим в този спор като последни глупаци. Мислят, че всички във Федерацията са глупаци.

— Но — започна Кърк и спря.

— Да, капитане? — погледна го Спок с присвити очи.

— Нищо. Просто скоро чух подобни разсъждения. Изглежда, не само Маккой мисли така. Или пък греша. Може би.

— Не разбирам.

— Нищо, Спок. Продължавайте да записвате — Кърк не слушаше внимателно спора, възпроизвеждан от компютъра, между неговия главен корабен лекар и помощника — растителен експерт на посланика. Думите, произнесени от Маккой, бяха малко по-различни, но аргументите, които той излагаше, бяха точно същите по съдържание, като тези, които капитанът наскоро беше чул от Лорелей.

Лорелей.

Кърк въздъхна, като си помисли за привлекателната жена, за начина, по който се почувства, когато отхвърли доводите й да се върне в Звездна база 1. Сякаш студени пръсти сграбчиха сърцето му, после бавно го стиснаха така, че едва не загуби съзнание от болка. Не знаеше кое го безпокоеше повече — физическата му реакция към жената или засилващия се гняв към Маккой, към Мек Джокор, към Зарв и всички останали.

— Какво става с „Ентърпрайс“? — попита той, като се опря с юмруци на комуникационната конзола. Ухура уплашено го погледна. Сулу и Чеков също се извърнаха от техните сектори и го изгледаха. И останалите в командната зала спряха и се загледаха в капитана си.

— Капитане, корабът се нуждае от няколко специфични поправки. Но освен това, всичко останало е наред.

— По дяволите, Спок, знаеш за какво питам. Имам предвид екипажа. Защо Маккой спори с Мек Джокор? Много добре знаете, че това не трябва да се допуска. Откъде му е хрумнало, че Федерацията се използва от Емдън?

— Изглежда правдоподобно в един развиващ се свят. Обхватът на нашите интереси е доста по-голям от техния и те виждат в това шанс за спечелване на определени придобивки, докато ние преследваме много по-големи цели.

— С други думи, вие сте съгласен с Лор… — Кърк внезапно спря, преглътна и отново продължи. — Съгласен сте с Маккой, че на Емдън ни вземат за глупаци, като си мислят, че „Ентърпрайс“ ще бъде въвлечен във война срещу Джурнамория на тяхна страна.

— Всичко това е допустимо, но трябва да се има предвид опитът и знанията на преговарящата група, изпратена от Съвета на Федерацията. Това, че Зарв е агресивен, е безспорно. Но пък не е глупак, за да се остави да бъде инструмент в ръцете на някого.

— Нито пък Лоритсън. Предполагам, че и Мек Джокор не е такъв.

— Точно така, капитане.

Това донякъде потуши емоционалната буря, надигаща се у капитана, но гневът остана.

— Говорил ли е Маккой напоследък с Лорелей? През последния един или два часа?

— Не се знае, капитане. Защо не попитате направо доктора? — погледът на Спок фокусира нещо зад капитана. Кърк се обърна и видя Маккой да влиза в командната зала. Лицето му беше мрачно.

— Джим, протестирам срещу това същество, което не е нищо друго, освен ядене от зелена царевица.

— Мек Джокор?

— Да, растителният приятел. Той ме обиди. Вбеси ме. Не ми харесва това.

— Сигурен съм, че не ти харесва — започна Кърк, но после реши да смени тактиката. Ако докторът знаеше, че го шпионират, щеше да стане доста безразсъден и с това нищо нямаше да се оправи. Но Кърк усещаше, че целият този спор между доктора и дипломата се е задълбочил много повече.

— Той искаше да продължим към това опасно място, а аз мисля, че сме длъжни да обърнем и да се върнем вкъщи. Екипажът има нужда от почивка. Корабът ще се разпадне на парчета. Моето мнение, което като главен корабен лекар официално заявявам, е: препоръчвам незабавно да се върнем в звездната база.

— Вашата преценка е взета под внимание, докторе. Виждам признаци на умора. Не съм сляп. Но трябва също да имате предвид ужасната ситуация, която е възникнала между Емдън и Джурнамория.

— Емдън ни използва.

— Без съмнение Мек Джокор не изключва тази възможност. Сигурен съм, че Зарв и Лоритсън също я имат предвид. Кажете ми, Боунс, преди да започне… ъъ… дискусията ви с Мек Джокор… какво правехте?

— Какво правех? Нищо. Обикновена работа. Откъде да знам? Не си водя бележки за всяка изминала минута.

— А може би трябва. Така ще мога да проверявам някои неща много по-лесно.

— Като например? — попита докторът заплашително и зае стойка, готов като че ли за бой.

— Трябва да знам за състоянието на Лорелей, например. Тя не е човек. Ще бъде срамно да я оставим бавно да умре от липса на необходимите хранителни вещества, нужни за нейната диета, например. Доста е преживяла. Горкото момиче!

Когато спомена името й, Кърк отново почувства стягането около сърцето си. Нещо във връзка с нея не беше нормално. Със сигурност чувствата му към нея не бяха нормални.

— Проверих я напълно точно, преди да вляза в спор с този корен. Тя е добре, Джим. Не се тревожи за нея.

— Колко време ти отне изследването й? — Кърк се опита да изглежда безгрижен, но вътрешното му напрежение не убегна на Маккой.

— Аз съм лекар — каза Маккой, а гласът му беше студен. — Не ми харесват вашите инсинуации. Сестра Чапел беше в стаята през цялото време на изследването, а после Лорелей и аз си поговорихме за тази проклета, но наречена „мирна“ мисия.

— Извинявай, Боунс. Не исках думите ми да прозвучат така, сякаш си извършил нещо неетично.

Докторът тръсна глава и напусна командната зала. Кърк седна в командното кресло и забарабани с неуморните си пръсти върху облегалките. Лорелей е говорила с Боунс Маккой минути преди спора му с Мек Джокор, по-малко от половин час преди срещата й с Кърк в стаята му. Маккой беше възприел думите й безрезервно. А дори не го беше осъзнал.

Кърк разтри слепоочията си. Главата го болеше от мигрената и болката отказваше да отслабне.

* * *

— Погледнете това, Кърк. Просто го погледнете — посланик Зарв размаха тънкия лист хартия под носа на капитана. — Това е последното комюнике от субкосмическото радио от Звездна база 1. Те докладват за повишаване на напрежението между Емдън и Джурнамория. И още по-лошо: ромуланците се придвижват с тежки кръстосвачи към демаркационната линия. Те скоро ще нападнат. И за всичко сте виновен вие, защото сте глупак.

Дипломатът със свинските очички изръмжа и започна да рови листите върху плота. Дебелите му ръце трепереха неконтролируемо, а очите му се бяха разширили от гняв. Кърк си помисли, че теларитът всеки момент ще изгуби контрол.

— Посланик Зарв, съобщението е важно. Разбирам това, но трябва също да взема предвид състоянието на кораба ми. Увеличаването на скоростта сега е немислимо.

— Тогава мирът също е немислим, Кърк — каза дипломатът теларит със злоба в гласа, — вие ще сте отговорен за започването на война в цялата Орион арм през следващите сто години. Федерацията никога няма да може да възстанови позициите си, защото вие отказвате да изстискате малко двигателите си и да ни откарате там навреме!

Джеймз Кърк се бореше с гнева, който напираше в него. Защо не го слуша Зарв? Фанатизмът на теларита, що се отнася до ромуланците, му беше ясен след всичко, което му каза Лоритсън. Цялото семейство на Зарв е било избито преди години от ромуланците при внезапно нападение. Омразата му към тях превишаваше задълженията му — имаше повече лични отсенки. Но дипломатът отказваше да признае нещо, което не беше пряко свързано с мисията му.

— Какво ще предпочетете, посланик? — проговори Спок. — Да се движим по-бързо, като пренебрегнем вероятността вследствие на високата скорост двигателите да бъдат повредени и… всъщност изобщо да не пристигнем или да поддържаме разумна скорост и да сме сигурни в пристигането си, макар и малко по-късно от желаното от вас време.

— Какво е това? Гатанки? Знаете какво предпочитам. Скорост и пристигане — теларитът напъха листа със съобщението от субкосмическото радио в джоба на сакото си и бързо излезе навън. Но Доналд Лоритсън остана, изпъна и леко приглади безупречното си сако.

— Посланикът е разгневен заради съобщението, капитане — започна Лоритсън.

— Разбирам го, но искам и вие да разберете, че един от моите инженери е в лазарета поради повреда в схемата за стабилизация. Това не беше инцидент с фатален край, но ни напомни за опасностите, които крият претоварването на машините и преумората на хората.

Кърк изпита облекчение, след като му беше дадена възможност да изрази доводите си. Не можеше дълго да се крие действителното състояние на „Ентърпрайс“. Но състоянието на облекчение свърши бързо и Кърк отново се почувства така, сякаш бе обхванат от челюстите на орехотрошачка. От една страна, той се бореше срещу нарастващата нужда да се откаже от мисията и да се завърне в звездната база, както Лорелей искаше, а от друга, разбираше Зарв и неговата настоятелност не само да се изпълни мисията, но придвижването им да стане с максимална скорост.

Доналд Лоритсън го наблюдаваше внимателно известно време, а после тихо каза:

— Не е лесно да си командир на космически кораб. Не е лесно също да си отговорен за съдбите на две планети, застанали на ръба на война, а отгоре на всичко заплашвани от ромуланци.

— И двамата разбираме това, мистър Лоритсън. Бих искал само и вашият посланик да направи поне малко усилие също да го разбере.

— Той го знае, сър. Природата на теларитите не е идеална за спокойна дискусия или — обърна се към Спок — за логически дебати. Но в определени ситуации, като тази например, личност като Зарв е направо идеална.

— Трудно е да се повярва.

Лоритсън се усмихна тъжно.

— Никога не сте се срещали с жителите на Емдън и Джурнамория.

— Но пък съм се срещал с ромуланци и единствено това ме кара да се съглася да продължавам да изисквам от машините и хората си да дадат всичко от себе си до краен предел.

— Благодаря, капитане. Сега трябва да се присъединя към Зарв и Мек Джокор. Анализираме всички проблеми, които ще ни се изпречат.

— Компютърът е ваш.

Лоритсън кимна и излезе от командната зала. Погледът на Кърк се задържа върху екрана. При скорост една светлинна звездите около тях се движеха бавно, сякаш бяха намазани с някакво космическо лепило, което ги затрудняваше. Единствената му надежда да се измъкне от челюстите на орехотрошачката беше да закара групата дипломати колкото може по-бързо.

Но думите на Лорелей бяха толкова подлъгващи…

* * *

— И така, шотландецът оправя карираната си пола, поглежда червената панделка и казва: „Ами, аз съм малко дете, не знам къде сте били или какво сте правили, но вие получихте първа награда!“ — Хийдър Макконъл завърши анекдота точно когато Кърк влезе в конструкторската лаборатория. Дъхът на червенокосата инженерка спря. Тя се обърна и се загледа в празното пространство. Кърк се престори, че нищо не е чул.

Монтгомъри Скот забеляза внезапната промяна в поведението на главната инженерка и се завъртя на стола, за да погледне към вратата. Когато видя капитана, лицето му се озари от усмивка.

— Ето къде си бил — каза Кърк. — Скоти, искам да поговоря с теб. Навън.

— Да, сър — Скоти хвърли жлъчен поглед към Макконъл, а после последва Кърк в коридора. — Това, което чухте, капитане…

— Анекдота ли? Няма нищо, Скоти. Какво ме интересува дали хората от екипажа ми си разказват анекдоти.

— Нямате нищо против?

— Има много по-важни неща, които ме тревожат. Например двигателите. Какво е състоянието им?

— Не е много добро, капитане — Скоти винаги му казваше така. Кърк отегчено махна с ръка, като искаше да узнае точното им състояние. — Този път наистина е така, сър. Не мога с нищо да помогна на горките машини.

— Могат ли да издържат фактор три за известно време?

— Невъзможно — твърдо отказа шотландецът. — Дори фактор две е рискован. Но…

— Да?

— Ами, капитане, има шанс, но не е сигурно. Макконъл и аз можем да се помъчим да оправим нещо малко. Но това е само един несигурен шанс, напомням ви.

— Колко? Колко бързо, Скоти? Какво мога да очаквам? Кога?

Скоти бавно поклати глава, преди да отговори.

— Не исках по такъв начин да подхраня надеждите ви. Може и нищо да не се получи.

— Скоти — каза Кърк, като потупа инженера по гърба, — познавам те, все нещо ще се получи. Какво имаше предвид?

— Това, което ограничава скоростта, е стабилизаторът на възбудителната намотка. С постоянна бдителност можем да постигнем фактор три. Но нито капка повече.

— Направи го, Скоти, а аз ще се погрижа лично адмирал Маккена да ви даде препоръки.

— Оставете това, сър. Просто искам, когато се върнем в звездната база, да ме оставите на мира да ремонтирам двигателите.

— Съгласен. Хайде, захващайте се за работа с Макконъл. След един час ще проверя какво сте направили — Кърк видя Скоти да извежда червенокосата инженерка от конструкторската лаборатория и да я води по коридора към машинната зала. През целия път те разгорещено обсъждаха най-новата схема на Скоти. После изчезнаха от погледа на Кърк и той се запъти към противоположната страна. Със Спок трябваше да проверят всички останали системи на „Ентърпрайс“ и да се убедят, че те функционират перфектно.

* * *

— Хийдър — извика Монтгомъри Скот, — увеличете нивото на мощността до десет процента, а после отново намалете, когато ви кажа — той неуверено балансираше на върха на една стълба и се опитваше да достигне част от стабилизиращата намотка. После промуши един френски ключ с дълга дръжка през кръгъл отвор, за да достигне до сърцевината на стабилизатора.

Нищо не се случи. Погледът му внимателно следеше показанията, но те не помръднаха. Скоти се извърна и погледна надолу към контролния панел, до който стоеше Хийдър Макконъл.

— Какво става? — извика й той. — Няма никаква промяна.

Все още нищо. Скоти тихо псуваше, подпря френския ключ така, че да няма нужда да го позиционира още един път, и заслиза по стълбата. Запъти се към контролния панел, за да види какво става там и защо Макконъл не му отговаря. Чашата преля, когато видя Хийдър Макконъл да стои там и да разговаря с Лорелей. Червенокосата възбудено жестикулираше, което показваше, че изцяло бе погълната от разговора си с чужденката и изобщо не беше чула Скот.

— Макконъл — извика силно Скоти, — защо не изпълнявате задълженията си, както ви наредих?

— Ъ? О, Скоти, искам да чуеш това, което момичето казва. Намирам го малко объркващо, но може би ти ще схванеш за какво става дума.

Той приближи, но беше все още разгневен. Беше му наредено от капитана да получи максималното от двигателите. Те се насилваха и виеха. Щеше да е необходима значителна настройка, преди „Ентърпрайс“ да се задържи на фактор две, а камо ли на желания от Кърк фактор три. А тази чужденка, чиято коса имаше миши цвят, само му пречеше — на него и на неговите техници. Това не му харесваше. Въобще не му харесваше.

— Какво има? — Скоти застана пред тях с ръце на хълбоците.

— Командир Скот — каза Лорелей с тих, примамлив глас, — много ми е неприятно, че ви преча, но просто исках да видя как работи един инженер-експерт. Поддържате така добре двигателите.

Думите й го подразниха още повече. Все още…

— Девойко, говорите хубави думи за мен и двигателите, но ние тук все пак работим.

— Работа, която ще разруши целия кораб.

— Какво?

— Това исках да чуеш, Скоти — намеси се Хийдър. — Лорелей има да казва някои интересни неща. Не са безсмислени.

— Нямам време да слушам каквито и да е дивотии — но решителността му се стопи, когато погледна Лорелей. Не му изглеждаше толкова симпатична, както преди, Хийдър беше много по-привлекателна от нея. Но Лорелей беше много по-компетентна, по-решителна. Дребничката жена излъчваше компетентност. Скоти оцени това.

Най-малкото, което можеше да направи, бе да й отдели няколко секунди.

— Какво имате да кажете?

Скоти и Хийдър бяха само слух, когато жената заговори. Гласът й беше убедителен, уверен. Скоти си помисли, че се съгласява с всяка изречена от нея дума. На няколко пъти той се опита да протестира, но Лорелей се противопостави на аргументите му по такъв начин, че той се почувства изгубен в бурята от логика и факти. Много по-лесно му беше да й повярва, отколкото да направи обратното.

Лорелей остави двамата да обсъждат тихо това, което тя току-що им бе казала. Нямаше ни най-малък намек за признателност. Само тъга. Мъка.

* * *

— Скоти! — извика Джеймз Кърк. — Как върви работата? Скоти? — Кърк се огледа. Контролните панели бяха пусти. Не се виждаше жива душа. Тишината се нарушаваше единствено от шума на двигателите и щракането на релетата. Но човешки глас не се чуваше.

— Скоти? Макконъл? — раздразнението бавно се замести от страх. Нещо не беше наред. Скоти никога не е напускал поста си досега. А в момента състоянието на двигателите беше критично. Командир Скот щеше да живее при тях, да яде около тях, да спи, докато не заработят както трябва. Да напусне в такъв момент и да вземе целия състав със себе си… Трудно е да се повярва.

Кърк отиде до интеркома и натисна един бутон.

— Командната зала? Дайте ми Спок.

Чу се гласът на Вулкан.

— Спок, знаете ли къде е мистър Скот? Не мога да го открия.

— Не е ли на поста си?

— Не, нито пък Хийдър Макконъл.

— Странно. Един момент, капитане — Кърк нетърпеливо запристъпва от крак на крак, докато чакаше научният му офицер да разпита корабния компютър. След по-малко от десет секунди отново се чу гласът на Спок. — Не откривам никого в машинната зала, освен вас. Но пък получавам доста необичайни данни от конструкторската лаборатория. Възможно ли е мистър Скот да е там и да прави експерименти?

— Възможно е, Спок, но все пак е чудно. Проверете двигателите. Какви са нивата на мощност?

— Фактор едно, сър, но има индикация, според която енергийните нива се влошават бързо, което ще ни накара да се понесем напосоки след по-малко от четиридесет часа.

— Искате да кажете, че двигателите са удушени?

— Точно така, капитане.

Кърк удари с юмрук по бутона на интеркома и прекъсна връзката. Излезе като фурия от машинната зала и се запъти към проектантската лаборатория. Скоти и Хийдър седяха до голямата маса в центъра на стаята, а няколко души от механиците се бяха разположили около тях като апостолите от „Тайната вечеря“.

— Защо е намалена мощността, Скоти? Наредих ви да увеличите скоростта.

Изражението на лицето на Скот обърка Кърк. Неговият инженер често можеше да бъде видян сърдит или гузен, или щастлив, но рядко беше смутен. Той почти започна да заеква.

— Капитане, обсъждахме двигателите. Ситуацията, в която се намираме, изобщо не е добра.

— Магнитните бутилки ли? — попита нетърпеливо Кърк. Мисълта за тези магнитни полета, разделящи и освобождаващи изумителната енергия на реакцията материя-антиматерия, го накара да спре. „Ентърпрайс“ не трябваше да експлодира — щеше със сигурност да изчезне, сякаш внезапно са се забили в сърцето на слънцето.

— Те се държат отлично, капитан Кърк — каза Хийдър Макконъл. — Въпросът е, че не можем да продължим тази мисия.

— Вие поставяте под въпрос целта ни да стигнем до Емдън? — Кърк замръзна на мястото си. Шокът разклати самообладанието му. Макконъл беше последният офицер, от който очакваше поставяне под съмнение на командно решение.

— Да, капитане, Хийдър говори от името на всички ни.

— Скоти? — едва изрече Кърк. Обля го студена пот.

— Капитане, „Ентърпрайс“ ще бъде разрушен, ако продължим. Трябва да се сложи край на тази самоубийствена мисия. Наредих да бъде понижена мощността на двигателите.

— Спок я коригира — каза Кърк, като постепенно започна да възвръща самообладанието си. — Това, което правите, е неподчинение на заповед, Скоти. Съзнавате ли докъде можем да стигнем така?

— Да, до военен съд. Но е по-добре, отколкото да бъда блуждаещ атом сред звездите.

— Мистър Скот, вие ще се върнете на поста си. Вие и Макконъл ще захраните двигателите с мощност, колкото е възможно, ще подадете на кораба възможно максимална скорост. Ще изпълните задълженията си. Това е заповед. Разбирате ли ме?

— Да, капитане, но…

— Мистър Скот, няма място за никакво „но“. Изпълнете задълженията си, сър!

Джеймз Кърк се обърна и излезе навън. Не искаше да види реакцията, която беше породена от неговата заповед. Почти се страхуваше от открито неподчинение. А Скоти беше последният от екипажа, когото би искал да даде на военен съд за неизпълнение на задълженията.

— Какво става? Защо тази проклета Емдън-Джурнамория бъркотия така променя екипажа ми? — всъщност дълбоко в себе си Кърк знаеше отговора. Но нещо, погребано дълбоко в душата му, го възпираше да му се противопостави открито.

* * *

— Не мога да повярвам, Спок. Те всички са напуснали постовете си. Като че ли не се интересуват от работата си — Кърк се огледа в командната зала и видя няколко групи офицери, които не бяха по местата си, а тихо разговаряха помежду си.

— Разсеяността е човешка черта, която съм изследвал, но не разбирам напълно. Не успях да разбера как някой може да загуби концентрация, докато участва в изпълнението на даден проект.

— Върнете ги по местата им — Кърк наблюдаваше как Спок бавно обиколи командната зала и гонеше офицерите обратно по работните им места. Както беше отбелязал Вулкан, те не се бунтуваха открито. Това беше истински кошмар за Кърк. Дори след като се върнаха на постовете си, те работеха несъсредоточено, явно погълнати от… От какво?

— Искате ли да прочетете рапорта ми за състоянието на кораба?

— Хм? О, да, Спок — Кърк се наведе над монитора — предпочиташе да прочете всичко на екрана, отколкото Спок да го докладва на глас. Искаше му се колкото може по-малко хора на кораба да знаят съдържанието му. След като прочете няколко реда, Кърк беше доволен, че направи така. Състоянието на по-голямата част от корабните системи беше далеч под оптималния режим.

— Обяснете, Спок. Защо всичко се разпада? Не е само защото не извършихме ремонта. Например животоподдържащите системи бяха в отлично състояние.

— Но вече не са. Небрежност, капитане. Недостатъчно внимание към детайлите. Изглежда екипажът е по-склонен да се събира и да си говори тайничко за нещо.

— Пропускане на полагащата се почивка. Това трябва да е причината. Разпространете бюлетин, Спок, като информирате всички от екипажа, че ще получат допълнително две седмици почивка, когато се върнем в звездната база.

— Капитане, тази разсеяност е по-заплашителна, отколкото умората или разочарованието, че е пропусната регламентираната почивка.

— Обяснете, Спок — на Кърк не му се нравеха злокобните недомлъвки в изказването на научния офицер.

— Страхувам се, че откритото неподчинение ще премине в бунт.

Кърк изсумтя с отвращение при изричането на тази идея:

— Спок, бъди реалист. Моят екипаж няма да стигне до бунт. Защо трябва да го нравят? „Ентърпрайс“ е най-чудесният кораб в „Старфлийт“. Вярно, че ги карам да работят усърдно, но наградите са големи. Поощренията за екипажа на „Ентърпрайс“ са по-големи, опитът, който получават тук, е по-голям, всичко е по-добро, отколкото на който и да е друг кораб.

— Системите не функционират добре, защото са занемарени, капитане. Екипажът не изпълнява заповедите, отнасящи се до поддръжката, а мнозина агитират за обединение.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам.

— Това е земен термин от двадесети и двадесет и първи век. Група от работници с еднакви интереси и оплаквания избират един от тях, за да се обърне към висшестоящите, като изрази техните оплаквания с цел да се променят условията.

— Мистър Спок, това не е демокрация. Ние сме на кораб, отговорни сме пред „Старфлийт“. Коментарът на всяко решение е не само непрактичен, но и невъзможен и много опасен. Ние трябва да се осланяме на експертите в различните области. Аз съм запознат с двигателите, но не мога да ги поддържам и ремонтирам така, както го прави Скоти. Моето обучение и опитът ми са в ръководенето. Наредено ми е от висшестоящите да транспортирам групата за преговорите до Емдън и съм длъжен да го направя, като вложа най-доброто от себе си. Тези заповеди не могат да се подлагат на вето при гласуване от екипажа.

— Не трябва да ми обяснявате това, капитане. Аз просто ви представих фактите, които искахте.

— Не се засягайте, Спок. Никога не съм чувал за такова… — думите му секнаха, когато огледа командната зала. Сулу и Чеков спореха за нещо много тихо. Ухура и дежурният инженерен офицер провеждаха подобна дискусия.

— Какво става? — завърши Кърк, като се почувства безпомощен.

— Това потвърждава думите ми — каза Спок, — че екипажът на „Ентърпрайс“ се готви за бунт.