Робърт Вардеман
Бунтът на Ентърпрайс (7)

Глава седма

Капитански дневник, звездна дата 4904.2.

„Спок, Маккой и четирима мъже от охраната са в затвор на планетата под нас. И още по-лошо — посланик Зарв и дипломатическият му екип се телепортираха на планетата без нашето разрешение; използваната мощност за транспортирането им изцяло ни лиши от възможността да поддържаме ниво седем. Само когато отново оправим двигателите, ще можем да достигнем това ниво. Контактът с цивилизацията долу не се осъществява добре. Ако жителите й притежават телепатични способности, както предполагаше Спок, има малък шанс за успех в преговорите за освобождаване на затворниците или за щита, от който отчаяно се нуждаем.“

— Капитане, имам връзка с посланика. Никой от тях не е взел със себе си комуникатор, това е предаване от видеото на трикордера — каза Ухура и превключи екрана, на който се появи теларитът дипломат.

Кърк не даде възможност на Зарв да говори. Той веднага каза:

— Вие се телепортирахте без моето разрешение. Аз все още съм капитан на този кораб. Веднага се пригответе да се телепортирате обратно. Намирате се в голяма опасност.

— Не сме в опасност, Кърк. Ние сме дипломати. Знаем как да контактуваме с други цивилизации. За разлика от вашите несръчни глупаци, ние сме приготвили план.

Зарв се обърна и посочи Мек Джокор, който стоеше върху зеления кадифен торф, разкрачил широко крака. По лицето му се четеше истинско блаженство. Кърк наблюдаваше как чертите на чуждоземеца започнаха да се променят в нещо, което почти не наподобяваше човешките. Мек Джокор прие своята естествена растителна форма. Ръцете му бяха листа, които леко трепкаха от мекия бриз, подухващ от полето към града.

— Виждате ли? Той не е телепат, но комуникира по друг начин. Ще имаме успех. Ще постигнем освобождаването на вашите офицери и ще получим щита, който ви е необходим, за да ни отведете до Емдън.

— Но вие искате да осъществите контакт с общество, коренно различно от тези, които сме открили досега. Спок не е глупак. Той нямаше… — Кърк не можа да довърши предупреждението си. Мек Джокор замръзна на мястото си, а после се разклати. Краката му се бяха вкоренили в почвата под торфа. По краката му запълзяха кафяви змии, които го хапеха. Индивидът растение се раздруса, като се опитваше да се освободи. Но змиите продължаваха да се увиват около него и да се придвижват нагоре. Заставиха го да коленичи. От формалната му уста не излизаше нито звук. Сцената беше ужасна. Мек Джокор изпитваше ужасна болка, а не можеше дори да извика.

— Не го докосвайте, Зарв! — изкрещя Кърк. Но беше прекалено късно. Теларитът се втурна, за да помогне на своя асистент, да освободи тялото му от увиващите се кафяви змии. В момента, в който посланикът докосна една от змиите, хуманоидите, които наблюдаваха сцената, сякаш получиха сигнал за действие. Те сграбчиха Зарв и го повлякоха по торфа. Доналд Лоритсън стоеше с отворена уста, невредим.

— Не разбирам — промълви Лоритсън. — Какво става? Защо ни атакуват?

— Не са ви забелязали. Стойте така. Пригответе се да се телепортирате. По-късно ще се опитаме да спасим посланика и Мек Джокор.

— Мога да ги накарам да ме изслушат.

— Те са телепати, Лоритсън. Не им се месете повече. Мек Джокор направи нещо, което ги разсърди. Посланикът се намеси. Не правете нищо, което ще ги накара да ви забележат — обърна се към Сулу и попита: — Захранен ли е транспортьорът?

— Сър, превключването е затруднено. Мистър Скот току-що ми освободи допълнителна енергия от импулсните двигатели, с помощта на които сме в орбита. Трябва да се превключат схемите.

— Направете го, по дяволите!

— Да, сър.

Кърк се ядоса, докато наблюдаваше сцената на планетата долу. Трикордерът на Лоритсън продължаваше да следи Мек Джокор и Зарв. Хуманоидите влачеха съпротивляващата се двойка към града и, без съмнение, възнамеряваха да ги затворят при Спок и останалите.

— Лоритсън, спрете! Не можете да им помогнете! — извика Кърк. Но дипломатът не го послуша и се втурна към хуманоидите. Разгневеният капитан на звезден кораб наблюдаваше безпомощно как Лоритсън събори с тяло най-близкия хуманоид. Трикордерът на дипломата явно беше паднал на повърхността, защото сега от него се чуваха само стъпки. Животни, приличащи едновременно на най-страшните земни горили и дяволите от Вега, заобиколиха групата.

Борбата спря.

Последното, което Кърк видя, беше Лоритсън в безсъзнание, влачен към града.

— Сулу, успяхте ли да захраните транспортьора?

— Не, сър. По време на превключването стана авария в устройството за настройка на позиционирането.

Напрежението у Кърк се усили, пръстите му здраво стиснаха облегалките за ръце на командното кресло. Без устройството нямаше да могат да телепортират обратно тези, които не бяха взели със себе си комуникатори. А Спок и другите бяха загубили своите. Зарв и Мек Джокор нямаха комуникатори, а трикордерът на Лоритсън беше паднал на торфа и също не можеше да се използва.

— Има ли някакъв начин да се използва транспортьора без устройството за позициониране?

— Сър — каза скептично Сулу, — ако направим и най-малкото отклонение от скалата на нанометъра, всеки, който е в транспортния лъч, ще бъде убит. Или устройството трябва да е в изправност, или тези, които се телепортират, трябва да имат комуникатори. Поне едното от нещата трябва да е в изправност. Но ако се опитаме просто да ги сграбчим…

Не беше нужно Сулу да продължава. Кърк проклинаше съдбата, която ги беше подложила на това изпитание. Знаеше, че вероятността за успешно телепортиране без прецизна информация за положението, е едно на трилион. Може би. И той не познаваше никого, който би предприел такъв риск.

— Ухура, можете ли да засечете местоположението на комуникационните единици върху повърхността на планетата?

— Направено е, сър. Те са събрани накуп извън града. Уловила съм ги със скенера — но това не беше от голяма полза. Разстоянието от кораба в орбита до планетата беше прекалено голямо дори за чувствителните им екрани, за да може да се види нещо повече от това. Ухура смени картината с тази на кошарата, където бяха затворени Спок, Маккой и другите от първата спускателна група. Сега там бяха и Зарв и неговите помощници. Изглеждаше, че не са наранени от битката.

— Те трябва да се измъкнат оттам и да стигнат до комуникаторите.

— Как ще стане това, капитане? — попита Чеков.

— Пригответе фазерите! Ще прогорим отвор в кошарата, а после ще им посочим пътя до комуникаторите чрез огнена пътечка от фазерите. Спок ще разбере. Сулу, искам транспортьорът да бъде захранен с цялата възможна енергия, когато стигнат до комуникаторите.

— Няма да ни стигне мощността да поддържаме транспортьора, животоосигурителните системи и да кръжим в орбита. Трябва постоянно да превключваме енергията от транспортьора към фазерите и обратно.

— А при такова превключване беше повредено устройството за позициониране — каза Кърк и дълбоко въздъхна. Той знаеше, че Скоти полага херкулесовски усилия, за да поддържа функционалността на „Ентърпрайс“. — Кажете на мистър Скот да включи в команден режим.

— Да, сър.

Кърк погледна към екрана и заповяда:

— Прицелете се в северната част на кошарата! Фазери, огън!

И нищо.

— Фазери, огън! Какво става, Чеков? Огън!

— Сър, екипажът по поддръжка на фазерите не отговаря.

— Опитвайте! Ще проверя това лично.

Обърна се в командното кресло и извика:

— Сулу, поемете управлението! — после влезе в турболифта и се запъти към фазерния дек. Интензивността на осветлението беше намалена наполовина. Той се втурна в контролния център и… екипажът отново беше напуснал поста си. Но това сега означаваше, че Спок, Маккой, дипломатите и хората от охраната не можеха да бъдат освободени, а най-вероятно ги очакваше смърт.

— Сър, моля, не докосвайте конзолата — Кърк се обърна и видя няколко души от охраната. — Грешка е да се използват фазери срещу населението долу.

— Веднага се върнете на поста си! Това е заповед! Ако не се подчините, някои ще загинат.

— Бихме желали да направим това, което заповядвате, сър, ако не се използваше сила. Не можем да го направим. Лорелей ни обясни всичко.

Кърк нямаше време да спори. Той се обърна към панела и започна да настройва фазерите за стрелба. Когато беше подаден светлинният сигнал за готовност, той натисна бутона на интеркома: — Чеков, огън! Настроил съм фазерите за трисекундна стрелба.

Нямаше отговор.

— Чеков? — извика Кърк. — Отговорете! Какво става? Стреляйте!

— Сър — чу се колеблив глас, — ще ви се обадя след няколко минути.

Като че ли някой зашлеви шамар на Кърк. Но той се съвзе, обърна се и каза:

— Вие, всички, напуснете залата. Веднага! — за негово облекчение и изненада те се подчиниха. Той взе един ръчен фазер и ги последва в коридора. Затвори вратата зад себе си и се прицели с фазера в тях:

— Върнете се по стаите си до следващата ми заповед! — каза Кърк.

После забърза към командната зала, като се надяваше да не се е случило това, от което най-много се страхуваше.

* * *

В момента, в който се втурна в командната зала, разбра, че е изпуснал управлението там. Малките групички, срещу които се беше борил преди, отново се бяха образували. Обсъждаха нещо помежду си. Какво ли? Имаше неприятното чувство, че е философският пацифизъм на Лорелей.

— Чеков, огън! — извика Кърк. Младши лейтенант Чеков се обърна и поклати глава.

— Капитане, съжалявам. Няма да решим проблема с употреба на оръжие.

— Това е заповед, мистър. Изпълнете я!

Чеков отново поклати глава и напусна поста си. Сулу го последва. От другата страна лейтенант Авитс и Ухура вече тихо разговаряха помежду си, приковали погледи в Кърк. Той замръзна на място. Чувстваше се като малък остров в разгара на буря. Нито един от офицерите в командната зала не изпълняваше задълженията си.

На екрана Кърк видя кошарата със Спок и останалите. Трепна, когато видя един от охраната, който се катереше по оградата. Младши лейтенантът стигна върха, но изведнъж се затресе от болка. Лицето му се изкриви в ужасна гримаса. Беше прободен от един голям бодил. Без звук Кърк не можеше да чуе виковете му. Младши лейтенантът клюмна на една страна и остана неподвижен. Тялото му бе разрязано.

Тогава чашата преля. Кърк реши да действа незабавно. Той се втурна напред, като събори Чеков, който се беше изпречил на пътя му. Натисна един бутон, но нямаше никакъв изстрел.

— Екипажът ви обезвреди фазерите, Джеймз, въпреки опитите ви да предотвратите това — чу се нежен глас. Лорелей стоеше в турболифта. После грациозно, но някак си по детски излезе от него. Изражението на лицето й не беше невинно. По него личеше тревога. По него беше оставил отпечатъка си един дълъг и труден живот. — Не ми харесва да ви причинявам това, Джеймз. Моля, повярвайте ми. То е един вид агресия, но мирна агресия, без смърт. Вашият начин води единствено до смърт. Моят е по-различен. Пацифизмът е Верният път.

— Погледнете екрана. Един от моите младши офицери току-що умря на тази планета. Смъртта, Лорелей, е краят. Той умря по насилствен начин, а аз можех да предотвратя смъртта му. Позволете ми да стрелям по оградата и да освободя екипажа си и дипломатите. Те ще могат да се телепортират обратно, ако стигнат до комуникаторите си.

— Той загина, защото действията му бяха насилствени. Те се обърнаха срещу него. Не, Джеймз, не мога да ви позволя да използвате фазери срещу беззащитна цивилизация.

— Лорелей, това е бунт.

— Екипажът, по вашите закони, е в бунт. Аз — не. Мирът трябва да стои над всичко, дори ако това означава нарушаване на правилата. Има нещо по-съществено и то е съхраняване на живота. Животът трябва да доминира над всички измислени от човека правила.

Кърк почувства мрежата на думите й да го оплита, като объркваше мислите и възгледите му. Мирът беше единственият начин. Той беше сгрешил, като заповяда на екипажа си да открие огън с фазерите. Тя го приближи и за първи път той усети парфюма й. Ароматът замая главата му. Кърк се подпря на конзолата, като се опитваше да подреди мислите си.

Мир. Война. Всичко беше така объркано.

— Аз не обичам насилието — извика той, като искаше да бъде чут от всички в командната зала. — Вие ме карате да употребя насилие.

— Вие искате да сте миролюбив, Джеймз. Можете да бъдете. Оставете фазера. Съвместните ни хармонични действия ще бъдат ознаменувани с получаването на противорадиационен екран. Мирът е винаги верният отговор, не агресията.

Думите й притежаваха странна сила. Той почувства, че започва да й вярва. Да, точно така. Започна да й вярва. Той й вярваше от сърце и душа. Но всичко продължи до момента, в който извърна глава и видя безжизненото тяло на човека от екипажа си. Червената кръв от раната му беше започнала да придобива черен цвят.

— НЕ! — изрева Кърк. Надигналият се у него гняв и повишеният адреналин се пребориха с коварния ефект от думите на Лорелей. — Ухура, Чеков, Сулу, чуйте ме! Трябва да ги спасим, да спасим самите себе си.

— Капитане, тя е права — проговори Ухура. Гласът й беше тих и нежен. — Има много по-удачни действия от агресията — погледът й беше празен. — Знаехте ли, че името ми означава „мир“?

Кърк се обърна и удари с юмрук по конзолата. Ръката го заболя. Болката премина в лакътя, а оттам в рамото и главата. Тя отново се пребори с объркващите го думи на Лорелей. Той тръгна към турболифта.

— Джеймз, не правете това! Няма къде да избягате. Всички на борда на „Ентърпрайс“ са на моя страна.

— Не трябваше да ви позволявам да дискутирате със Зарв. Директният контакт, който ви разреших с екипажа, беше грешка.

— Не беше грешка, Джеймз. Това ми даде възможност да се докосна до всеки. Беше достатъчно. Мирното съществуване не може да бъде грешка. Не му се противопоставяйте! Моля ви! — настоя тя. — Моля ви!

Вратата се затвори със съскащ звук. Кърк натисна бутона за машинния дек. В орбита „Ентърпрайс“ изглеждаше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Животът, който се поддържаше в стоманените корпуси на двигателите, се дължеше на сръчните ръце на Скоти. Той изстискваше допълнителна енергия от импулсните двигатели, измисляше начини да изтръгне още малко енергия от тях.

Предупредителните светлини бяха изключени. Най-после Скоти беше успял да спре радиационните утечки, които бяха превърнали машинния дек в смъртоносен капан. Кърк забърза към вратата, водеща към машинната зала, и погледна вътре. Скоти, Макконъл и още доста от инженерите стояха вътре и не правеха нищо.

— Скоти, само ти не! — изрече Кърк с колеблив глас. — Не мога да се справя без теб. Не мога.

— Сър, това, което правите, е погрешно. Послушайте момичето.

Джеймз Кърк възнегодува. Не беше очаквал, че някога Скоти няма да бъде на негова страна. Най-верните от екипажа му се бяха извърнали от него и бяха послушали сладките приказки на Лорелей. Не беше успял да откара Зарв и дипломатите за мирната им мисия на Емдън. Беше позволил корабът му да бъде почти разнебитен. Приятелите му и членове от екипажа бяха в затвор и умираха на планетата под тях. А сега останалата част от екипажа му се беше обърнала срещу него, бунтуваше се, както беше предположил Спок.

Той се поотпусна, когато Скоти застана близо до него.

— Капитане, изглеждате уморен. Ние ще се справим с всичко. Ще направим всичко, каквото е необходимо.

Но нещо вътре в него проблясна.

— Не! Това е моят кораб. Няма да се оттегля от командването. Няма да го предам нито на теб, нито на Лорелей, нито на някой друг. Това е моята отговорност и аз няма да се дам без битка!

Блъсна Скоти настрани и тръгна към вратата. Охраната препречи пътя му. Лорелей стоеше отпред.

— Джеймз — каза тя, — насилието ви стигна до невероятна степен. Вие потискате другите около себе си и ги карате да се съмняват в ненасилието, на което съм ги учила.

— Вие им изпихте мозъците. Не знам как, но ги накарахте да се обърнат срещу мен, срещу Федерацията. Те се бунтуват.

— Но сега те са в по-голяма хармония с вселената около тях. Те постигнаха нещо по-добро от воюването. Те се обединиха. Няма конфликт, когато сте част от по-голяма общност. Не може да има.

Кърк насочи фазера си, но беше много късно. Последното, което чу, бяха тъжните думи на Лорелей:

— Вие само сте зашеметен. Дори това ме наранява. Но е необходимо да се предотврати по-нататъшна употреба на сила.

Лъчът от фазера притъпи нервите му. Той се олюля, а после падна на пода в безсъзнание.

* * *

Като че ли от много далеч се чу свистене на вятър, който духаше откъм гора. Този шум извика стари и почти забравени спомени в съзнанието на Кърк: за дъжд, който се стичаше по листата на дърветата. Чувстваше се така, сякаш тялото му го напускаше, болката шибна сетивата му и го върна към реалността. Той изохка и се обърна. Слънчева светлина, топла и приятна, галеше лицето му. Той примигна, закри очите си с ръка и се опита да седне. Под него имаше току-що окапали влажни листа, а добре поддържаният торф, който беше видял на екрана от командната зала на „Ентърпрайс“, представляваше странна течност, която изтичаше под него.

Кърк се огледа. Той беше телепортиран на повърхността на планетата.

— Комуникаторът ми! — извика той и опипа колана си, където обикновено висеше устройството. Нямаше го. — Лорелей ме е изпратила на заточение на планетата — у него се надигна паника, когато осъзна колко по-лошо можеше да бъде положението му. Ако Лорелей го беше превърнала в затворник на борда, бягството от арестантската клетка беше невъзможно. А тук, на свобода, имаше шанс. — Първо — да намеря Спок и Маккой, а после — обратно на „Ентърпрайс“ и отново да поема управлението — произнесе гласно тези думи. Изправи се, застана неподвижно и погледна през гората към поляната, където бяха телепортирани другите. Поколеба се и се заслуша в шума от паднали листа, който го предупреждаваше за приближаването на живо същество.

Малки животни, малко по-големи от земни домашни котки се ровеха в листата, като търсеха насекоми, поглъщаха ги, а после припкаха на друго място. Кърк ги наблюдаваше с любопитство и ги последва. Въпреки че в лапите на всяко животно имаше поне по няколко насекоми, то изяждаше само част от тях и се придвижваше напред. Повечето животни щяха да изядат всичко, преди да си потърсят нова храна.

Тишината започна да обтяга нервите му. Не се чуваха никакви викове, нито ръмжене, нито силни спорове. Нито едно от създанията, които следеше, нямаше уши или пък видими гласни струни. Нито пък те бяха обезпокоени от присъствието му. Той се намръщи, излезе от гората и после спря. Нещо го притесни повече от тишината. Взря се в гората и разбра.

— Няма растеж. Няма шубраци в тази гора. В нея е така чисто, сякаш някакъв градинар периодично я почиства — накъдето и да погледнеше не виждаше никакви шубраци. Всяко едно растение беше перфектно оформено, нямаше и следа от болести. — Прилича на градина — промърмори Кърк, като продължи да върви.

Група хуманоиди го приближаваше. Той се замисли дали да се срещне лице в лице с тях или да побегне и да потърси укритие в голата гора. Но после реши, че ще го открият. Зачака нетърпеливо. Минаха покрай него, без дори да го погледнат.

— Почакайте! — извика той, объркан от липсата на реакция от тяхна страна. — Спрете! — те продължаваха спокойно. Всичките вървяха в перфектен синхрон. После Кърк се укори, че не си е спомнил, че те нямат слухови органи. Ако всички на този свят започнеха да крещят, пак нямаше да чуят. Започна да търси трикордера на Лоритсън. Скоро го намери и изключи предаването до „Ентърпрайс“. Не възнамеряваше да позволи на Лорелей да види това, което щеше да направи.

Кърк седна с кръстосани крака на торфа и започна да изучава данните от трикордера, като се опитваше да събере отделните данни в обща картина за планетата. Няколко пъти видя хуманоидите да пренебрегват странни неща, които ставаха около тях. Реагираха остро само когато се правеха усилия за контакт. Усилието на Спок за контакт беше наранило единия от хуманоидите. Мек Джокор пускаше корени в почвата им и тогава го атакуваха змиите; жителите на планетата бяха реагирали едновременно и в перфектен синхрон.

— Перфектен синхрон — произнесе Кърк гласно няколко пъти. Той започна да задава различни варианти на трикордера, после проверяваше резултатите. Малката машинка работеше отлично. — Перфектна хармония! — каза накрая Кърк. После започна да рови в торфа, докато намери корени, дълги няколко сантиметра. Трикордерът изпука, докато сканираше корените по дължина. Но когато видя малко животно с нос, оформен като лопата, да върви срещу него, Кърк скочи на крака. Създанието зарови носа си в почвата и започна да покрива корените. Когато привърши, напусна мястото също така тихо, както се беше появило. След няколко секунди тревата сякаш заля и покри голата почва. Не остана никаква следа. — Планетата се самовъзстановява. Всичко работи в синхрон. Ако една част бъде нарушена, останалите идват на помощ. Заради това събирачите в гората не изяждаха всичко. Насекомите имаха определена цел, но някои се жертваха, за да има какво да ядат събирачите. Кой ли поддържа баланса? — Кърк изключи трикордера, като си помисли, че нямаше да е зле Спок да е с него. Снок и Боунс бяха експерти и можеха да се справят с такава екологична загадка като тази. Те щяха да знаят отговорите, за които той само можеше да гадае.

Кърк тръгна към града, като внимаваше да не стъпва върху нищо, което се движи. Тревата беше изключение — нейното предназначение бе да се върви по нея. Но капитанът внимаваше да не пречи на спокойствието на никое друго живо същество. Намирането на Спок беше много по-важно, ако искаше да си възвърне управлението на „Ентърпрайс“ или просто да оцелее на тази планета.