Робърт Вардеман
Бунтът на Ентърпрайс (6)

Глава шеста

Капитански дневник, звездна дата 4903.01.

„Скоро ще влезем в орбита около четвъртата планета от тази система. Ухура не улавя радиосигнали от планетата, но данните на мистър Спок показват наличие на високоорганизирана цивилизация. Това е загадка. Навсякъде в галактиката всяка една напреднала цивилизация има херцово радио, дори за собствени, комуникационни нужди. Може би това е първото изключение.“

— Влезте в орбита — заповяда Кърк. Чеков и Сулу се подчиниха. Зад себе си чуваше безуспешните опити на Ухура да установи връзка. — Мистър Спок, какви са впечатленията ви за този свят? — изучаваше големите цветни петна — кафяво, зелено и синьо — на екрана, докато слушаше офицера си.

— Определено напреднала цивилизация, може би равна на нашата.

— Космически скорости? По-големи ли са от светлинната? — попита Кърк.

— Няма показания за каквато и да е активност извън планетата, сър. Нито пък има каквото и да е радиационно излъчване. Но все пак улавям доказателство за дейности, свързани с деленето на атома, за транспортни системи, дори за транспортни средства, които наподобяват земните от двадесет и първи век.

— Не намирате ли за странно, че не използват радио?

— Имам теория за това. Например, в средата на двадесети век от Земята се улавяли слаби радиовълни. Маломощните геосинхронизиращи комуникационни сателити приемат усилени аудио и видеосигнали. До края на същия век лазерите и комуникационните сателити са били основните методи за предаване. Те, както знаете, не излъчват.

— Сулу, има ли комуникационни сателити в орбита около планетата?

— Няма, сър — дойде веднага отговорът. — За това вече ме пита мистър Спок.

Кърк се усмихна на себе си. Спок рядко пропускаше нещо важно. И заради това беше най-добрият офицер в „Старфлийт“. Кърк отхвърли идеята, че един ден, когато Спок сам ще бъде командир на звезден кораб, той ще остане без него на „Ентърпрайс“.

— Как ще обясните това? Съгласно теорията на Проктор за цивилизациите не е възможно развитието на едно сложно общество без съвременна комуникационна мрежа.

— Съгласен съм с теорията. Допускам, че индивидите на планетата използват метод, който ние не познаваме. Те са напреднала раса, може би дори са по-напреднали от нас.

— Но не пътуват в космоса. Нито дори до близките планети.

— Някои цивилизации не изпитват нужда да изследват космоса. Тази може да е от тях — докато докладваше, Спок продължаваше работата си на компютърната конзола. — Улавям други примери, които потвърждават, че са напреднала раса. Имат високо развита биология. Това се потвърждава от растителните им модели. Водните им пътища показват оптимално планиране на напоителната система, а планетният им транспорт показва, че е конструиран така, че реколтата се транспортира по цялата повърхност.

Кърк настрои екрана така, че да се види по-увеличено изображение. Заключенията на Спок се основаваха на увеличените изображения на компютъра, но някои от нещата, които вече бяха докладвани, можеха да се видят и с просто око. Той се чудеше дали индивидите долу също използват компютърни анализи или имат други похвати.

— Да, това е свят, в който нямам нищо против да бъда телепортиран — каза Маккой близо до Кърк. Капитанът подскочи изненадано, тъй като не беше усетил приближаването на доктора. — Изглежда мирно и тихо долу. Можеш да заровиш пръсти в почвата и да се почувстваш като част от тази природа.

— Чудя се дали изобщо някога сте виждали как изглежда една ферма. Виждал съм ви на снимка, застанал под навес някъде в Атланта, как се взирате в хоризонта, където трябва да има поля.

— Израснал съм във ферма, Джим — болката в гласа на Маккой накара Кърк да смени темата.

— Завършихте ли биологичното сканиране?

— Да, всички данни са вкарани в компютъра на Спок. Условията на тази планета са толкова близки до земните, както на никоя друга планета, позната досега. Това е едно красиво местенце. Няма замърсители на въздуха от фабриките, времето е хубаво, цялото място много прилича на рай.

— Няма ли заводи? Спок, наистина ли е така?

— Да, капитане. Очарователно. Не бях взел предвид този факт досега. Цялата индустрия на Земята, която е голям замърсител, е в орбита, така че, земната атмосфера е чиста. Но тук не виждам никакво доказателство за подобни фабрики в орбита. Затруднен съм да обясня липсата на атмосферни замърсители.

— Може би те са по-развити от нас — промълви Кърк.

— Биосканирането продължава. Неговата цел е един от техните градове — каза Маккой. — Градовете им също са пример за работоспособност. Но нямат електрическа мрежа. Това не е много естетично.

— Изглежда, има определено предпочитание към шестоъгълните форми в архитектурата им и в цялостното планиране на градовете. Този начин е ефикасен колкото и квадратният модел, но е по-привлекателен от математическа гледна точка.

— Той дори не може да се наслади на архитектурните форми. Редуцира всичко до геометрични и математически форми.

— Докторе, не мога да разбера защо хулите тази логика. Това със сигурност е по-добър начин за разглеждане на определен проблем, отколкото вашия, който е присъщ повече на слепец и в който отделяте голямо място на чувствата.

— Достатъчно — намеси се Кърк, за да усмири двамата антагонисти. — Не искам да се телепортирам в центъра на град, без да предупредя за това. Мислите ли, че са ни открили вече?

— Не, капитане — каза Ухура. — Опитвам се да уловя радарите и детекторите им. Изглежда, не използват и радари. Би трябвало да им изглеждаме като звезда.

— Но как тогава направляват самолетите си? С лазери ли? Коментари! Спок, Ухура!

Преди някой от двамата да отговори, един до болка познат глас се разнесе в командната зала:

— Искам да знам защо се отклонихме?

— Посланик Зарв, моля, върнете се в стаята си. Заети сме с много по-неотложни задачи — Кърк почувства, че раздразнението на теларита нараства. Той не беше повлиял на екипажа, въпреки че Лорелей високо оцени неговите способности. Всичко, което Зарв беше направил досега, бяха само поразии. Кърк най-накрая трябваше да признае, че проблемите на борда на „Ентърпрайс“ бяха вследствие присъствието на тримата дипломати и тяхното поведение. Ако те си стояха в стаите мирно и тихо, никой нямаше да се бунтува срещу тях. Всяка стъпка на Зарв беше погрешна.

— Няма да направя това, Кърк. Защо, по дяволите, обикаляме около тази нищо неструваща топка кал? Това не е Емдън. Знам го. Бил съм там и тези континенти тук са по-различни — размахвате късичките си ръце към екрана Зарв.

— Ако случайно сте пропуснали да разберете, посланик, двигателите ни са спрени и ние летим само с импулсна мощност. Вследствие на аварията не можем и да сигнализираме Звездна база 1. И петте ни информационни сонди са повредени, а без двигатели не можем да използваме и субкосмическото радио. Можем ограничено да използваме транспортьора. С импулсна мощност ще са ни необходими години да…

— По-точно 473.923 — намеси се Спок.

— … почти петстотин години, за да се върнем в звездната база. Емдън е малко по-близо.

— 88.666 години, ако звездните карти от астрономите на Емдън са прецизни.

— Благодаря, мистър Спок — Кърк усети, че дори научният му офицер е раздразнен. Всеки момент беше готов да избухне. — Не можем нито да продължим, нито да се върнем, нито да осъществим контакт със „Старфлийт“. Трябва да се опитаме да поправим двигателите си. Само след това ще можем да стигнем до Емдън или, ако не можем да ги настроим добре, да използваме субкосмическото радио, за да информираме „Старфлийт“ за местоположението си. Не виждам да допринасяте с нещо за разрешаването на проблемите ни, посланик. Върнете се в стаята си и стойте там.

— Кърк, няма да ви позволя да ми нареждате така. Аз…

— Лейтенант Петън — извика Кърк, като натисна бутона на интеркома, който се намираше на облегалката за ръце на командното кресло, — изпратете пет души от охраната в командната зала, за да изпратят посланик Зарв до стаята му.

— Това е бунт! — запротестира Зарв, но появата на петимата от охраната го накара да млъкне и да им се подчини.

— Мистър Спок, защо тази планета не е каталогизирана? Как е възможно една толкова развита цивилизация да бъде пропусната от разузнавачите на Федерацията? — Кърк се отпусна, след като теларитът беше отстранен от командната зала. Въпреки окаяното положение, в което се намираха, той се чувстваше много по-спокойно, когато се занимаваше с проблемите на кораба и екипажа, отколкото с проблемите на своеволните дипломати.

— Не знам, сър. Тази звездна система не е много Далеч от Звездна база 1, на път за Емдън. Но трафикът по този маршрут се е засилил, след като са започнали набезите на ромуланците. Дори и през облака прах може да се забележат признаци на живот.

— Възможно е никой да не си е направил повече труд от излъчването на радиосигнали, мистър Спок — предположи Ухура. — Преди да бъда назначена на „Ентърпрайс“, бях на разузнавателен кораб. Често минавахме бързо през някой участък, като нанасяхме на картата само звезди от клас M и тези, които първо сканирахме за радиоактивност.

— Калпава работа! — промърмори Спок.

— Но понякога това е оправдано — каза Кърк. — Галактиката е голяма и винаги ще има системи, покрай които ще минаваме, без дори да подозираме за съществуването им. Да се надяваме, че тази планета ще ни е от полза.

Вратата на турболифта се отвори. Кърк замръзна на място, като си помисли, че Зарв се е върнал. Той погледна назад и веднага се успокои. Доктор Маккой влезе с клипборд в ръка.

— Имам анализите от сензорите за форми на живот, Джим. Изглежда, че новините са добри. Тези същества не са хора, но в сравнение със Спок са по-добри.

— Атмосфера, аква сфера, цялостна екосфера? Ще имаме ли проблеми?

— Трудно е да се каже без определени образци, които да проучим, но бих казал, че това е планета, която сякаш е създадена за хора или за чужденците, които живеят на нея — той използваше клипборда, за да посочи на екрана му доказателствата за думите си. — Външно са хуманоиди. Има някои странности, но нищо опасно.

— Бъдете по-точен, докторе — Спок погледна над рамото на Маккой към екрана на клипборда. — Какво имате предвид, като казвате странности?

— Ами, нищо, което конкретно мога да посоча. Просто чувства, като тези, които винаги искате да изпитвате, а не можете. Има прекалено много жизненост там долу.

— Не искам да бъда заблуден от вашите човешки емоции. Не разбирам значението на „прекалено много жизненост“, докторе.

— Аз също, Боунс — погледна приятеля си Кърк.

Докторът сви рамене и каза:

— Изглежда, жизнеността у един индивид от тях е много по-висока в сравнение с човешката. Може би техните жизнени процеси са много по-интензивни от нашите.

— Доста ненаучно — отбеляза Спок.

— Но никой не е открил никаква заплаха — нито биологична, нито каквато и да е. Мистър Спок, Боунс, вземете охрана и се телепортирайте долу.

— Да, сър — Спок вече беше на път към транспортьора. Маккой го последва с неохота.

* * *

— Знаете какво искаме. Преговаряйте за екраните. Ако могат, да ни снабдят поне с оловен екран. Или пък нещо по-добро, което са проектирали. Или поне една масивна скала, ако няма надежда за нещо по-добро.

— След като имат реактори, би трябвало да имат и такъв екран.

— Какво ли ще искат в замяна? — попита Маккой. — Без подходяща контактна група не можем да им предложим нещо от нашата технология, а пък и те са достатъчно развити, за да се заинтересуват от стъклени легла или някоя друга дреболийка.

— Докторе — каза Спок, — мисля, че напътствията на „Старфлийт“ в това отношение са ясни. След като ние сме в опасност, нашата мисия е заплашена от провал, а като имаме предвид и заплахата от нападение на ромуланците, Заповед номер едно може да бъде модифицирана и ние бихме могли да предложим всякакви неща, които тази раса не притежава. Трябва да бъдем внимателни в предметите, технологиите или знанията, които ще предложим за размяна, но нашите действия все пак ще подлежат на санкциите на закона.

— Това ме кара да се чувствам дяволски добре — отбеляза Маккой. После се взря в транспортната платформа и добави: — Наистина, дяволски добре се чувствам.

— Желая ви късмет. Запишете всичко с трикордера си. Отделът за контакти на Федерацията ще бъде много заинтересуван. Това е първата наистина развита цивилизация, която откриваме след повече от двадесет години.

— Всичко е наред, капитане — чу се спокойният глас на Спок от транспортната платформа. До тях бяха застанали четирима души от охраната.

— Активирайте транспортьора! — нареди Кърк. Около всеки от мъжете заблестяха енергийни светлинки и после и шестимата изчезнаха. На Кърк много му се искаше да бъде сред тях, но, разбира се, това беше невъзможно. Той беше капитан на звезден кораб; задълженията му бяха да остава винаги на борда на кораба си. Той забърза към командната зала, за да проследи на екрана осъществяването на контакта.

* * *

Леонард Маккой се препъна и падна на колене, като изпсува.

— Кога, по дяволите, ще проектират машина, която да работи както би се очаквало от нея? Дяволското нещо ме пусна на един инч от повърхността.

— Така сте се позиционирали още на борда на „Ентърпрайс“ — отвърна Спок. — Ако не се страхувахте от транспортьора, нямаше да се случват такива неща.

— Защо пък ще се страхувам от него? Кайл каза, че бил модифициран заради аварията. Проклетото нещо пръсва всичките ми атоми, подхвърля ги като цирков жонгльор, после ги връща обратно, но кой знае как ги подрежда. Чудо е, че всичките ми ензими все още функционират. Трябва да се позанимая с това. Ако транспортьорът се използва често, това влияе ли на ензимите?

— Докторе, такива изследвания са направени от вулканите и от други и не са установени никакви влияния върху ензимите, причинени от транспортните лъчи.

— Сър — каза Нийл, командирът на охраната. Той посочи няколко приближаващи хуманоида.

Спок внимателно ги изучаваше. Беше включил и насочил трикордера си към тях. Те бяха телепортирани в покрайнините на голям град. Под краката им се разстилаше кадифеномек, зелен торф. По същия начин бяха покрити улиците на града. Сградите също изглеждаха с меки форми — никъде не се усещаше твърдостта на тухлена или стоманобетонна конструкция.

— Подобни данни — произнесе Спок. — Доста интензивни, както вече споменахте, доктор Маккой.

Хуманоидите приближиха и спряха. Голите им глави блестяха на слабата следобедна слънчева светлина. Липсваха вежди и заради това очите им изглеждаха по-големи от човешките, но липсата на уши беше най-съществената разлика, която отбеляза Спок. Чуждоземните стояха на еднакви разстояния един от друг, не разговаряха помежду си, не се поглеждаха. Те изучаваха Спок, Маккой и останалите без никакво изражение по лицата си — нито на любопитство, нито на страх.

— Как да се сближим с тях? — попита Маккой. — Отдавна не съм препрочитал „Робинзон Крузо“.

Спок пристъпи напред и каза:

— Аз съм научен офицер на звезден кораб „Ентърпрайс“, който сега е в орбита около вашия свят. Искаме да направим сделка — нямаше отговор. Спок си поигра с трикордера. Нямаше видима емоция, която да може да се улови по изражението на лицата им.

— Вие сте ласкател, Спок. Не улавям никакви нови данни с трикордера си. Изглеждате смешно.

— Грешите, докторе. Аз дори нямам индикация, че те ни забелязват. Но телепатията не ни е непозната. Липсата на уши показва друг начин на комуникиране, който ние не използваме.

— Искате да опитате по начина на вулканите?

— Трябва, въпреки че не съм уверен дали и той ще даде резултат.

Спок пристъпи още малко напред, поколеба се, после пристъпи още малко и застана до хуманоида, който стоеше най-близо от лявата му страна. Вулкан протегна ръка. Хуманоидът не помръдна. Спок опря пръстите си в челото му — отговорът дойде веднага.

Един силен юмрук удари Вулкан право в стомаха. Той се олюля, като се опита да възстанови дишането си. После извика на охраната:

— Почакайте! Не стреляйте!

Но гласът му не беше достатъчно силен, за да го чуят и да му се подчинят. Те стреляха с фазерите си. Хуманоидите се олюляха, но не паднаха в безсъзнание.

— Изглежда, нервната им система не е същата като нашата — извика Маккой. — Не стреляйте с фазерите.

Спок вече се беше възстановил, но не можеше да попречи на хуманоидите да сграбчат охраната. Появиха се още и още чужденци, докато цялата телепортирана група беше заобиколена от тях.

— Чудесна бъркотия — измърмори Маккой. — А сега как ще ни измъкнете оттук?

— Не виждам друга логика, освен да се предадем и да изчакаме шанса да говорим с техните ръководители. По-точно да комуникираме по някакъв начин с лидерите им.

— Дали изобщо ще имаме шанс да видим дневната светлина отново? — каза Маккой, след като бяха сграбчени, повлечени по мекия зелен килим и затворени някъде.

* * *

— Те са затворени, сър — чу се гласът на Чеков. — Какво ще правим?

— Затворници? Какво стана? Аз идвам право от транспортната зала. Не са имали никакво време, за да изпаднат в беда.

— Сър! — извика Чеков. — Мистър Спок се опита да комуникира, като използва техниката на вулканите. Но беше ударен. Охраната откри огън с ръчните фазери. После всички бяха хванати и отведени в града.

— Сулу, забелязва ли се активност в орбита или близкото космическо пространство?

— Не, капитане.

— Ухура, има ли радиосъобщения?

— Не, сър.

— Включете главния монитор с пълните записи от трикордера. Искам да видя какво са видели Спок и Маккой, преди да стане злополучния инцидент.

Няколко минути Кърк наблюдаваше възпроизведената картина. После поклати глава. Изглеждаше невероятно, че ги беше сполетяло такова нещастие, без да има признаци за подобно нещо. Спок беше приближил бавно, чисто. Ако беше прав, че те комуникират по телепатичен път, това обясняваше много неща. Една телепатична нация се нуждае от по-голям радиус, както космосът се нуждае от вакуум, но ако те бяха телепатици, защо не са разбрали миролюбивите му намерения? Някои култури имат табута срещу докосвания, но видът на Спок показва присъствието на чужда раса и той не е докоснал рязко хуманоида. Ако докосването беше забранено, защо хуманоидът не беше отстъпил или поне да беше дал някакъв друг знак, че Спок трябва да спре.

— По дяволите — каза Кърк и сви ръцете си в юмруци, — те са изпълнили процедурата при първия контакт. Това не трябваше да се случи.

— Какво ще правим, сър? — попита Чеков.

— Пригответе фазерите! Задайте шесто енергийно ниво, като отнемете енергия от останалите сектори.

— И фотонните торпеда ли, капитане?

— Не, мистър Чеков. Фазерите са по-точни. Не искам да започвам война. Искам да получа радиационни щитове от тези, долу. Това не е агресия. Още не.

Кърк наблюдаваше Чеков, докато той натискаше превключвателите и подготвяше фазерите за стрелба. После светнаха червени светлини, приличащи на разцъфнали пролетни цветя.

— Сър, екипажът, отговарящ за фазерите, не е на поста си.

— Защо?

Павел Чеков се обърна и вдигна рамене, като искаше да каже, че няма представа.

— Мистър Сулу, поемете управлението. Отивам лично да се срещна с тях. Няма да откривате огън, докато спускателната група е в опасност.

— Да, сър — отговори Сулу и седна в командното кресло, докато Кърк забърза към турбоасансьора. Запъти се към центъра на „Ентърпрайс“, право към залата за контрол на стрелбата.

Тя беше празна. Всичко беше изоставено, сякаш е имало сигнал за тревога.

Кърк седна в едно кресло и подготви фазерите.

— Мистър Сулу, какво е положението?

— Няма промени, сър. Чужденците са окошарили спускателната група, сякаш са животни от фермата им. Дори не са ги поставили в затворническа клетка. Затворът повече прилича на кошара с високата си три метра ограда.

— Активирал съм фазерните схеми. Изпратете охрана тук, долу. Веднага искам екипаж, който да управлява фазерите, а после имената на тези, които са напуснали поста си. Веднага да се явят на рапорт и да се предприемат по-нататъшни дисциплинарни действия.

После грубо прекъсна връзката с командната зала и отново се зае с подготовката на фазерите. Когато зад него се чуха стъпки, той каза:

— Заемете се с работата. Трябва да се върна в командната зала — обърна се и видя Лорелей да стои до вратата.

— Джеймз, екипажът най-после откри Истинския път. Никой няма да стреля с оръжието ви. Те откриха път, по-добър от насилието.

— Спок, Маккой и четирима други са в опасност долу. Използването на фазерите може би е единственият начин да бъдат освободени. Искате да ги изоставим и те да умрат ли?

— Ако това означава размяна на техния живот за живота на други — да. Такава търговия винаги е лишена от смисъл.

— Те са мои приятели, част от екипажа ми! — извика Кърк.

— Нещастие е, че се намираме в такова положение, но насилието няма да реши проблемите. То само може да подсили напрежението.

— Вие ли сте убедили екипажа ми да напусне постовете си?

— Джеймз, не искам да ви лъжа. Говорих сериозно с някои от тях, отговорих на въпросите им, намалих съмненията им. Никой от тях няма да се върне, за да навреди на друго живо същество. Трябва да търсите друго — мирно решение!

— Охрана! — извика Кърк. — Покажете на Лорелей пътя до стаята й и се погрижете тя да остане там. Вие, заемете място номер едно. Вие — място номер две — той не изчака да види дали заповедите му се изпълняват. Тези, от охраната, не можеха лесно да бъдат убедени в други идеали. Те знаеха задълженията си и добре ги изпълняваха.

Както и капитан Джеймз Т. Кърк.

И все пак по обратния път до командната зала думите на Лорелей го глождеха. Ами ако тя беше права? Ако наистина има начин за излизане от ситуацията без да се използва сила?

А после реши:

— Ще опитам всички миролюбиви начини, преди да използвам фазерите. Така са ме учили и вярвам, че този е пътят.

Но докато сядаше в командното кресло, Кърк все още се съмняваше.

* * *

Изведнъж туниката му се пропи от някакво лепкаво вещество и кожата му стана лепкава. Кърк се стресна, обърна се и видя Мек Джокор да стои до него. Беше се концентрирал върху нещо, изглеждаше много потиснат. Кърк никога досега не го беше виждал такъв. Ръката на чуждоземеца сграбчи още по-силно командира и малки бодливи мустачета затанцуваха по чувствителната кожа на Кърк. Той се досети, че това е начин, по който индивидът растение комуникира; за него това не значеше нищо.

— Съжалявам, не разбирам.

— Още много неща не разбираш, ти, космически червей! — прогърмя гласът на посланик Зарв в командната зала. Зад него, както винаги, се виждаше Доналд Лоритсън. — Вярно ли е, че сте загубили научния си офицер в несполучлив опит да придумате тези дървеници да ви дадат няколко кубически метра радиационен екран?

— Не съм загубил научния си офицер, както се изразихте, посланик. Той, доктор Маккой и още четирима други бяха хванати и вкарани в затвор от обитателите на планетата. Не успяхме да разберем какви табута са били нарушени и са станали причина за това.

— Аматьори! Всички в „Старфлийт“ са аматьори. Понякога се чудя защо още стоя в дипломатическата служба на Федерацията.

— Капитане — каза Лоритсън, като прекъсна тирадата на висшестоящия, — ние изследвахме записите от трикордера и не можахме да открием никаква причина за действията на обитателите на планетата. И все пак от трикордера не се виждат всички тънкости, които сме обучавани да вземаме предвид. Леките трепвания на лицето, слабото движение, дори относителните разстояния между лицата. Милиони данни трябва да се разгледат.

— На въпроса, мистър Лоритсън.

— Бихме желали да ни телепортирате долу, за да се погрижим за освобождаването на членовете от вашия екипаж. Мислим, че ще е възможно да получим и радиационния екран, необходим за ремонта на „Ентърпрайс“.

Кърк размисли за миг. Предложението беше разумно. Тези, тримата, бяха обучени за водене на преговори. Нека се опитат да измъкнат Спок, Маккой и другите. Зарв, Лоритсън и Мек Джокор знаеха как да дърпат конците, знаеха как да уреждат такива неща по мирен път. Нямаше да използват сила. Това беше единственият начин — мирният.

Той тръсна глава, като че ли искаше да махне невидима паяжина. Думите, които отекваха в главата му, звучаха като тези на Лорелей. Тя хитро беше вплела мислите си в неговите и влияеше на решенията му. Той искаше тихо и мирно уреждане на проблема.

Но за разлика от Лорелей вярваше, че понякога силата може да разреши проблемите. Беше жалко, но понякога в силата се криеше отговорът на иначе сложни дилеми.

— Оценявам предложението ви, мистър Лоритсън, но не мога да поема риска да изпратя веднага още една група. Втората група, следвайки пътя на първата, може да раздразни жителите. Ще се опитаме да разберем какво се е случило; после на един от вас ще бъде разрешено да се телепортира с втората група. Не можем да рискуваме да изпратим и трима ви, тъй като сте много ценни за такъв риск.

— Ние работим като самостоятелна група, Кърк — войнствеността на Зарв се засили. — Вие ни вкарахте в тази бъркотия. Не сме полезни, ако стоим със скръстени ръце. Позволете ни да освободим хората ви, а вие ни откарайте до местоназначението. Трябва да бъдем в залите на Съвета на Емдън след по-малко от две седмици. Ако не успеем да пристигнем навреме, няма друг изход, освен война.

— Но, ако ви хвърлят в кошарата затвор като Спок и другите, никога няма да стигнете до Емдън. Аз отговарям за вашата сигурност, посланик, независимо дали това ви харесва или не. Моля, представете анализ на положението, за да преценя. Лейтенант Авитс ще следи забележките ви на компютъра — той посочи към жената, която беше заела мястото на Спок. Тя не беше толкова способна като него. Кой ли в целия „Старфлийт“ можеше да се мери с него? Но все пак тя доста беше научила от него. И се справяше добре.

— Нямаме време за губене. Няма да образуваме комитет, който организира създаването на друг комитет, Кърк. Това е за бюрократите. Трябва да се спуснем на повърхността на планетата и да се срещнем лице в лице с техните лидери.

— Но, Зарв, ние дори не сме идентифицирали лидерите им — каза Кърк търпеливо.

— Бързо можем да се справим с това, капитане — прекъсна го Доналд Лоритсън. Мъжът приглади безупречното си червено сако. — За това сме обучавани.

— „Неразбирането“ ви е по-опасно, отколкото невежеството на моите офицери в осъществяването на контакт с чужденци, мистър Лоритсън. Чухте разпорежданията ми. Изпълнете ги!

— Разпореждания! — изрева Зарв. — Ние не сме ви подчинени. Ние сме…

Лоритсън и Мек Джокор отведоха посланика настрани и човекът разговаря сериозно няколко минути с теларита. Мек Джокор стоеше настрани, сякаш не се интересуваше от дискусията им. Кърк се чудеше на мисловния процес на Мек Джокор. Как можеше едно растение да се приспособи към живота на животно? Това глупаво ли е? Нямаше как да разбере. Не и сега. Може би по-късно можеше да попита, когато нещата малко се поуспокоят.

— Много добре, капитане — промърмори Зарв. И триото напусна.

— Ох! — въздъхна Кърк и се отпусна в креслото си. — Радвам се, че си тръгнаха. Чеков, докладвайте! В какво състояние са фазерите?

— Ъъ, сър. Никой не отговаря на запитването ми.

— Не поехте ли вече контрола?

— Разбира се, но са необходими някои превключвания. Не мога да направя всичко оттук. Трябва да ми помага някой долу.

Местата отново бяха изоставени. Влиянието на Лорелей над екипажа му беше много по-голямо, отколкото той се осмеляваше да признае. Той разчиташе само на един изстрел от фазерите. Но се надяваше, че няма да се стигне до това.

— Сър? — гласът на Ухура прозвуча остро. — Вие ли разрешихте използването на транспортьора?

— Разбира се, че не. Какво става?

— Зарв и асистентите му току-що се телепортираха, сър. Те са на повърхността на планетата.

На Кърк като че ли му прималя. Дипломатите не бяха се подчинили на заповедите му.