Робърт Вардеман
Бунтът на Ентърпрайс (10)

Глава десета

Капитански дневник, звездна дата 4908.0.

„Трудно е да се повярва, че бягството от планета, на която всички същества формират едно цяло и функционират като едно създание, може да бъде най-лесната част от възвръщането на контрола върху «Ентърпрайс». Психологическата хватка на Лорелей над екипажа на кораба е равносилна на оковаване с вериги. Със сребърната нишка на думите си тя е изтъкала цяла завеса, която се е увила около тях и ги е заслепила. Ще трябва много време хората да бъдат изтръгнати от нейното влияние. Нямаме никакво време.“

— Внимавай, Спок! Доста си се приближил.

— Докторе, аз съм квалифициран пилот. Нямам нужда от предупреждения от такова елементарно естество. Моля ви, грижете се за своите пациенти. Мога единствено да се надявам, че медицинските ви умения са по-добри от способностите ви на пилот.

— Останете по местата си — каза Кърк, а самият той се опитваше да се изправи. Капитанът си спомняше, че беше влязъл в стоманения дек и сега лежеше на една от кушетките. Не си спомняше кога са го поставили и вързали там. — Докладвайте!

— Сър, на по-малко от хиляда метра сме от „Ентърпрайс“. Мистър Скот се свърза с тези в хангара за совалките. Вратите се отварят. Скоро ще влезем в „Ентърпрайс“.

— Да, капитане. Погледнете. Ремонтът се извършва съобразно плана — Скоти се промъкна до капитана си, за да посочи с пръст нещо през малкия люк. — Защитният екран е на място и те могат да работят по-бързо. Добрите ми момчета и момичета — лицето му засия, когато погледна установките материя-антиматерия, които се ремонтираха от неговите експерти. Единият от основните двигатели беше ремонтиран напълно. Екранът беше закрепен само на няколко милиметра от смъртоносната антиматерия, която се поддържаше от невидимо силово поле. — Когато свършат, магнитните бутилки ще се възстановят и източникът на захранване за запалването на двигателите ще бъде стартиран отново.

— Имаме седем мъже, които са защитени срещу гласа на Лорелей. Това достатъчно ли е? — запита се Кърк на глас.

— Мислех по този въпрос, капитане. Ако парализираме тези, в хангара на совалките, веднага ще получим достъп до машинните декове. Оттам много лесно можем да отворим металните резервоари с газа за приспиване. Тъй като е доста неудобно да накараме сто двадесет и трима души от екипажа едновременно да изоставят работата си, това е много по-добре, отколкото да се опитваме да ги подчиним един по един.

— Както обикновено, Спок, вашият анализ е майсторски — въздъхна Кърк. — Бих желал да е възможно да го направим по този начин. Лорелей има свободен достъп до всички сектори на „Ентърпрайс“. Най-вероятно е тя да е прекъснала връзката между резервоарите с газа.

— Но те не са оръжия, капитане. Съществуването им не е пречка за нейната философия.

— Те могат да бъдат използвани за действие срещу нея. Завладяването на „Ентърпрайс“ за нея не беше мигновено. Ни най-малко няма да ме учуди, ако повечето от вътрешните защитни устройства са деактивирани.

— Дори и да работят — каза Скоти, — голяма част от екипажа е навън. И при най-малкия сигнал целият инженерен екип ще връхлети върху вас.

— Те не могат да ни се противопоставят физически, ако вярват в пацифизма — избухна мистър Нийл. — Това е нашето оръжие срещу тях. Ние можем да се бием, а те — не.

— Но те са част от екипажа ни и са наши приятели, мистър — каза остро Кърк. — И пацифизмът не означава, че няма да ни затворят за наше добро. Превишават ни по численост — шестдесет срещу един. Единственото ни предимство е изненадата.

— И бързината. Можем да се придвижваме бързо, ако трябва.

— Да, бързината. Изненадата — съгласи се Скоти. — Но ако мислите, че няма да можем да използваме приспивателния газ, какво ще правим тогава?

— Ще затворим Лорелей. Затворете я в изолационната клетка и не й разрешавайте да контактува с когото и да било. Ако приспивателният газ въздейства — добре. Ако ли не — поне въздействието чрез думите й ще бъде спряно.

— Но то ще бъде спряно постепенно — каза Спок. — През първите няколко дни въздействието й бързо ще намалява, но после това ще става по-бавно. Когато се върнем в звездната база, трябва да се изиска да бъде разработен пълен психологически профил на всеки член от екипажа.

— Вие можете да бъдете изключен, разбира се — каза Маккой. — Вие, вулканите, сте непроницаеми за нейния чар. Нали така?

— Долавям, че леко е повлияно на поведението ми. За разлика от човеците, ние сме в състояние сами да проверим своите действия. Сега, докторе, бихте ли ме извинили за момент? Трябва да вкарам в дока тази машина.

Вратите на хангара бяха широко отворени пред тях. Спок с вещината на експерт внимателно промъкна совалката през тях и леко и плавно я накара да кацне. После погледна Кърк, който се беше изправил, но леко се олюляваше, докато си възвръщаше равновесието след удара в главата. В ръката си държеше фазер, готов за стрелба.

— Да вървим! Най-вероятно Лорелей е в командната зала. Стреляйте, без да пестите нервнопарализиращото вещество във фазерите си! Не трябва да позволим на никого да избяга и да алармира кораба. После ще се видим отново.

— Късмет, капитане! — кимна сериозно Спок, а после докосна Кърк по рамото.

Джеймз Т. Кърк се обърна и даде знак на Нийл да отвори вратата. Още преди тя да се е отворила напълно, Кърк изстреля огненочервен лъч от своя фазер през отвора. Двама от техниците паднаха в безсъзнание. Нападателите наизскачаха от совалката, като бързо стреляха към нищо неподозиращите цели.

Накрая Скоти каза:

— Капитане, разрешете ми да докладвам на девойката в командната зала — натисна бутона на комуникатора си и каза: — Лорелей, тук е Скот, който докладва за успешно завръщане. И последните парчета антирадиационен екран са разтоварени.

— Много добре, мистър Скот. Добре се справихте — Кърк наблюдаваше как леко се променя изражението на лицето на Скоти. Дори и с натъпкания в ушите му восък, той чуваше достатъчно от омагьосващите думи на жената. Това като че ли беше достатъчно отново да бъде завладян от нея. Кърк отиде до него, хвана го и здраво го разтърси. Скоти примигна и бързо кимна. Нямаше да бъде победен лесно. Не и отново.

Светкавично стигнаха до турбоасансьора и влязоха в него. Восъкът в ушите им ги изолираше от обичайните шумове, когато минаваха покрай различните етажи, от електронните звуци, от звука, издаван при лекия допир на метал о метал. Вратата на асансьора се отвори в командната зала. Кърк бързо пристъпи напред.

Лорелей седеше в неговото командно кресло. Беше приковала вниманието си върху екрана. Кърк бързо хвърли поглед натам и видя своя екипаж, който усърдно работеше по ремонта на двигателите. После отново погледна Лорелей. За тази част от секундата Лорелей беше усетила нежелано присъствие и натисна алармения бутон. Червените светлини започнаха да примигват навсякъде из кораба.

Спок и Кърк започнаха да стрелят с фазерите си. Чеков и Сулу паднаха в безсъзнание. Ухура се опита да се предпази от лъчите, като застана зад Лорелей. Но с втория изстрел беше уцелена. Лорелей бързо си проправи път към аварийните стъпала, които водеха към долния дек.

Кърк усети зад гърба си течение. Обърна се и видя затворените врати на турболифта. Маккой и Нийл бяха тръгнали надолу, за да се опитат да заловят жената от Хайла. Останалите в командната зала се хвърлиха напред, но бяха парализирани от прецизната стрелба на Спок. За по-малко от петнадесет секунди всички лежаха мирно и тихо на пода.

— По дяволите, Спок, тя ни избяга.

— Но ние имаме контрола върху кораба, капитане. Командната зала е в наши ръце.

Кърк се отпусна в креслото си, набра един код и зачака. Никакви червени светлини не присветнаха върху панела на Чеков.

— Тя е деактивирала резервоарите с приспивателен газ, както си и помислих. Може и да имаме командната зала, но тя владее останалата част от кораба. Но докато стигне до спомагателния контрол, ще се справим с проблема.

— Турболифтът е дезактивиран. Единственият начин да се стигне до командната зала е по стъпалата.

— Или през купола — и Кърк погледна нагоре към стъклостоманения покрив, през който се откриваше величествена звездна гледка. Един атомен факел може да го среже за няколко минути. Щяха да бъдат предупредени, но това нямаше много да им помогне. Внезапната декомпресия ще ги убие. Опита се да избие мисълта от главата си, че инженерният екип ще работи по разрязването на купола вместо по ремонта на основните двигатели. Все пак фронталната му атака успя.

Само един-единствен пропуск — но в този случай милиметърът беше равен на цял парсек. Лорелей избяга невредима. При това имаше пълен контрол върху екипажа и можеше спокойно да чака отново да дойде нейното време. За Кърк и останалите времето беше враг.

— Сър, имам връзка с мистър Скот.

— Докладвайте, Скоти.

— Осигурих една част от машинната зала. Хийдър Макконъл вероятно скоро ще бъде във форма. Явно че момичето рядко е миело ушите си — и се изсмя при тази своя остроумна забележка. — Останалите са под въпрос. Заключил съм ги в отделението за инструменти.

— Затворете вратата със спойка. Същото направете и с вратата, която води към машинния сектор. Не успяхме да хванем Лорелей. Тя ще насъска останалата част от екипажа срещу нас. Най-доброто, което можем да направим, е да я забавим.

— Да, сър.

Скоти изключи, а Кърк се отдаде на размисъл. Шумът от фазера на Спок го стресна. Трима души от екипажа паднаха в края на стъпалата. Когато вратата на турболифта се отвори, Кърк беше готов, фазерът му обезвреди шестимата, които стояха вътре. Вратата се затвори и лифтът замина надолу.

— Мислех, че сте изключил турболифта.

— Съжалявам, капитане. Лорелей е стигнала до спомагателното управление. Тя ми надделява.

— Има ли някаква част от кораба, върху която нямате никакъв контрол?

— Не, сър. Мистър Скот може да ми позволи слаб контрол, но при изключени основни двигатели и вътрешно захранване, осъществявано само от акумулатори и импулсна мощност, не можем да направим много.

— Лорелей вече е поела спомагателния контрол. Не можем да управляваме нито една от животоосигурителните единици. Нито пък мога да превключвам енергиите.

— Продължавайте да опитвате. Не можем да спрем сега. Не можем.

Докато говореше, картината на екрана се смени и на мястото на екипажа, който извършваше ремонта, се появи тъжното лице на Лорелей.

— Джеймз? Наистина ли си ти? Ти си най-забележителният мъж, когото познавам. Жалко е, че така упорито отказвате да не употребявате насилие.

Кърк преглътна. Тя му влияеше дори докато я гледаше. Феромони, хармоници или нещо повече? Не знаеше. Восъкът в ушите му филтрираше най-устойчивите тонове, но той все пак потрепваше от думите й.

— Филтрирайте я още повече! Не можете ли, Спок?

— Веднага, капитане.

Картината остана, но беше влошена от хоризонтални смущаващи линии, които играеха на екрана. Думите й станаха неясни, а гласът й по-тих, но Кърк разбираше всяка изговаряна дума.

— Не можете да избягате или да победите. Моля, предайте се, Джеймз. Не бих искала да изпаднете в беда — тъй като той не отговори, тя се усмихна тъжно и добави: — Вашият доктор Маккой беше заловен.

— Боунс! — Кърк почти се изправи. Опираше се на облегалките за ръце и едва успяваше да се задържи на място.

— Той ще бъде телепортиран обратно на планетата. Ще се опитам да обясня ситуацията на съществото, което представлява тази планета. Никакво дисциплинарно действие няма да бъде предприето срещу Маккой. Той само ще трябва да се научи да живее в хармония с екосистемата.

— Вие ще го убиете. Никой от нас не може да живее там. Ние сме натрапници там. Това е тотално симбиотична система.

— Филтрирал съм, капитане. Тя не може нито да ви види, нито да ви чуе.

— Тя е заловила Маккой — той се отпусна в креслото, почувствал се внезапно отмалял.

* * *

— Джеймз, моля не реагирайте по такъв насилствен начин — Кърк седеше в командното си кресло и постоянно свиваше ръцете си в юмруци и ги отпускаше. Знаеше, че трябва да действа незабавно, да направи нещо, но се ядосваше, защото се чувстваше безпомощен. — Доктор Маккой не е ранен. Но сега е по-зле, откакто когато се промъкнахте на борда. Има много незначителни рани. Но сестра Чапел е много способна и може да се оправи.

— Лорелей, вие възнамерявате да го телепортирате обратно на планетата.

— Не мога да позволя да има несъгласие сред екипажа. Насилието е семе, от което не може да поникне нищо друго, освен ново насилие. Опитах се да се аргументирам пред вас, но не успях. Маккой, подобно на вас, е скаран с курса на Верния път.

— Той ще загине на планетата. Екосистемата е…

— Знам за обединения ред на живота на планетата — прекъсна го жената. Кърк почувства вибрацията на гласа й като светлина, с която тя дарява друга тъмна вселена. Тя обещава толкова много. Защо й се противопоставя така усърдно? Всичко, което искаше той, беше мир. Всичко, което трябваше да направи, беше да слуша, да слуша, да слуша.

— Капитане — с вика си Спок разкъса магията, която плетеше жената от Хайла около Кърк. — Не е разумно да разговаряте с нея дори на кратки интервали от време.

Джим Кърк разтърси глава. Восъкът в ушите му не помагаше много, освен да намали малко атаките на жената. Тя настройваше гласа си перфектно, коварно. Но той устояваше, осъзнавайки опасността на оръжието, срещу което стоеше. „Оръжие“ беше единствената дума, която можа да намери като определение за нейния глас.

Нямаше никакво значение, че това, което Лорелей проповядваше, и в което искрено вярваше (той беше уверен), беше мирът. Тази философия всъщност щеше да стане причина за бързата смърт долу на планетата на който и да е. Кърк се чудеше дали самата Лорелей може да оцелее на такава планета. Това беше симбиоза, един огромен организъм от живи и реагиращи създания, действащи като едно цяло. Който и да е — човек, хайлианец, теларит — ако се осмели да се намеси в това единство, щеше да заприлича на тумор във възприятията на планетата и щеше да бъде отстранен, преди тя да изпита болка. Това беше едно мощно еволюционно развитие, такова, каквото Кърк би желал той и екипажът му да имат време да изследват, без формата на живот на планетата да ги възприема като натрапници.

— Лорелей, не изпращайте Маккой обратно долу на планетата! Той не й принадлежи.

— Но той не е подходящ и за борда на „Ентърпрайс“, Джеймз. Нито пък вие. В реда на нещата е старият ред да отстъпи място на нов. Вие не можете достатъчно да се приспособявате и да прегърнете миролюбивите начини на действие. Повече няма нужда от насилие.

— Лорелей — започна той, а после изключи екрана. Картина на завършената ремонтна дейност замени лицето на жената.

— Това й струва доста усилия — каза той на Спок. — Видяхте ли тъгата в очите й, вида й?

— Без съмнение това е голямо напрежение за нея, капитане. Това, което прави в името на мира, не може да й харесва. Тя е същество, което проповядва вярност на пацифизма, но знае, че планетата долу убива. Тя само предлага малък шанс за оцеляване.

— И това е усилие — изсумтя Кърк.

— Не, Джим, това не е достатъчно, за да я победим. Тя добре запазва своята собствена сила.

— Не мога да й позволя да изпрати Маккой долу. Ще я спра. Спок, продължавайте да се опитвате да блокирате пулта й за управление. Ще се опитам да освободя Маккой в транспортьора.

— Сър, имам идея, която може да успее. Но това изисква значителна работа с компютъра от моя страна.

— Изпратете ме до транспортната зала, а после правете каквото искате.

— Да, сър. Готово.

Вратите на турболифта се отвориха. Кърк влезе в него така, като че ли маршируваше към търбуха на гигантски звяр, който се готвеше да го погълне. Никога не се бе чувствал по-самотен от момента, когато вратите се затвориха и турболифтът го понесе със светкавична скорост. Кърк едва се отърва от враждебния прием, който го очакваше при отварянето на вратите в транспортния дек.

Светкавичните рефлекси го спасиха. Половин дузина членове на охраната бяха застанали от двете страни на залата с готови фазери. Но неговият фазер стреля пръв по дългата редица от чакаща охрана и ги повали само с едно движение. Лорелей контролираше неговия екипаж, рефлексите им все още бяха подчинени на думите й. Те се бореха със самите себе си, нейната наложена философия от време на време триумфираше, но малките колебания между подчинението на хайлианката и нейните пацифистични възгледи и атакуването от висшестоящ офицер дадоха на Кърк леко предимство.

Офицерът беше подготвил транспортирането и Маккой стоеше с вързани на гърба ръце. Последният от охраната едва беше паднал, когато капитанът силно изрева:

— Скачай от платформата, Боунс. Деактивирайте транспортьора, мистър Кайл — отново настъпи леко объркване. Кайл искаше да се подчини на капитана си. Но Лорелей му беше заповядала да телепортира доктора.

— Капитане. Аз… — беше всичко, което изрече Кайл, преди лъчът от фазера да го парализира. Той отхвръкна към стената и се свлече на пода в безсъзнание.

— Радвам се да те видя, Джим. Справи се отлично.

— Няма значение. Трябва да се върнем в командната зала. Спок се опитва да управлява това, върху което можем да упражняваме контрол оттам.

— Как дойдохте дотук? Тя управлява от спомагателния пулт за управление — Маккой разтриваше китките си, за да им възвърне нормалното кръвообращение, което беше прекъснато, докато бяха стегнати отзад на гърба му.

— Аз… не знам. Спок трябва да го е направил.

— Не, Джеймз, аз го позволих. Не ми изглеждаше добра тактика да сте заедно с Вулкан — гласът й се чу от интеркома близо до транспортната конзола.

— Тактика ли, Лорелей? Вие говорите като генерал. Като военен командир. Война ли обявявате? — той направи знак на Маккой да напусне стаята и да отиде към турболифта.

— Война? Това е невъзможно съгласно вашето определение за война. Всъщност може да се нарече война, ако направите нова дефиниция, която да означава убеждаване на друг в собственото ви морално превъзходство. Със сила нищо не се разрешава. Ние всички трябва миролюбиво да спорим. Но вие не сте способен на това. Вие прекалено силно се съпротивлявате.

— Джим, ушите ми. Аз… аз чувствам гласа й.

Кърк се стрелна със скоростта на светкавица и притисна с две ръце ушите на Маккой. Докторът постави своите ръце върху ръцете на Кърк.

— По дяволите, оглуши ме! — извика той, като не можеше да контролира силата на гласа си, защото не чуваше добре. Но млъкна, когато Кърк сложи пръст на устните си, което означаваше: „Тишина!“ Маккой осъзна необходимостта от това действие.

— Въпреки че продължавате да се съпротивлявате да ми се подчините и да ви вкарам във Верния път, аз ви харесвам, Джеймз. Бих искала да се бяхме срещнали при по-добри обстоятелства. И вас трябва да изпратя на планетата. С вашите дивашки действия вие пречите на екипажа.

Вратата, водеща към транспортната зала, започна да се плъзга. Кърк знаеше, че Лорелей е възстановила контрола върху много от функциите. Затова той не се колебаеше да настройва селектора на фазера си на пълна мощност. Лъчът се стрелна към вратата. Когато вратата се отвори и димът се разсея, там лежаха в безсъзнание две тела. Но частици от разтопения метал на вратата се пръснаха, прогориха туниката на Кърк и го опариха. Той ги отръска, като почти не обърна внимание на това и се затича към стъпалата, водещи към инженерния сектор. Ако Скоти все още се държеше, имаше малък шанс да използва това като основа за фронтална атака срещу спомагателната командна зала.

— Не, Джеймз, няма да стане. Не наранявай никого от екипажа. Те са твои приятели. Те не ти мислят злото. Помогни им. Работи заедно с тях — както тичаше, той се препъна, когато почувства пълната сила на гласа й. Опитваше се да рецитира наум поезия, да прехвърля списък на дежурни, да мисли за нещо друго, но само не и за натрапчивите пипала, които настойчиво се мотаеха в главата му. Без восъчните тампони в ушите си беше напълно победен от Лорелей. — Джеймз, ти искаш да вярваш в това, в което аз вярвам. Варварството не е отговор. Приятелството е отговор. Само когато работиш съвместно с другите, можеш да изпиташ добри чувства. Има нещо повече от… — един пронизителен и настойчив звук режеше Кърк като нож масло. Маккой го подкрепи, докато дойде на себе си и отново бъде в състояние да се контролира.

Писъкът на измъчваната електроника му подейства като музика. И той произнесе:

— Към спомагателната командна зала! — Маккой кимна и го последва.

Кърк стреля с фазера си по двама от охраната, когато излизаха през вратата, после бе готов да продължи борбата. Но не беше нужно. Лорелей седеше в командното кресло. Имаше измъчен вид. Тя започна да говори и думите й ставаха все по-силни и по-силни, подхранвани от самите себе си, сякаш стреляше с тях.

— Джеймз — каза тя, но името прозвуча със звук, който се получаваше при драскане с нокът по метал. В този миг тя изрази своята тъга и съжаление. Но показалецът му натисна спусъка и един чист енергиен лъч улучи хайлианката. Тя падна върху контролната конзола. Маккой бързо се приближи до нея, провери състоянието й и кимна: „Ще живее.“ Същото се отнасяше за „Ентърпрайс“ и неговия екипаж.

Кърк отиде до крехкото създание и го вдигна на ръце. Маккой го последва със зареден фазер.

* * *

Джеймз Т. Кърк погледна жената през блестящата силова завеса. Лорелей се беше настанила удобно в клетката за арест. Не беше възможно да контактува с когото и да било отвън. Кърк погледна към научния си офицер. Спок кимна и каза:

— Схемата е завършена, сър. Тя ще работи съгласно вашите указания, капитане.

— Благодаря ви, Спок — Кърк натисна ключа върху една малка черна кутия. Светна червена лампа.

— Чувате ли ме добре, Лорелей?

— Да, Джеймз — чу се мънкащ, с променена честота отговор. Звучеше като бас профундо, а не като нормалния контраалт на Лорелей. — Не е необходимо да ме затваряте по този начин.

— Съжалявам, Лорелей, но трябва. Вие заплашвате мисията ни. Само като ви държа в изолация нямате възможност да използвате вашето… — той се поколеба. Искаше да каже „оръжие“. — … така не може да използвате вашата настойчивост срещу когото и да е от екипажа на кораба. Така ще мога да завърша мисията ни.

— Вие настоявате да отидете до Емдън? В резултат на това ще избухне война.

— Не вярвам.

— Посланиците вече са мъртви. Те бяха войнолюбци, не хора на мира. Тяхната агресия стана причина за смъртта им.

— Те умряха, но не от агресия. Хората са различни. Ние не можем да се поберем в калъпа, който скроихте за нас. Посланик Зарв беше теларит, не човек, но доста си приличахме. Мек Джокор дори беше още по-далеч от хората по външност, но и той не беше подходящ за биосферата на планетата. Лорелей, трудно е за вас да приемете, но има места във вселената, където човечеството не е добре дошло, не принадлежи на тези места и никога няма да им принадлежи.

— Отговорът е мир.

— В голяма степен сте права. Не си струва да следваме войнолюбива експанзионистична политика като клингънианците и ромуланците, но едно миролюбиво общество трябва да може да се защитава.

— Настойчивостта е достатъчна.

— За Хайла може и да е. За човечеството — не е — тя го удостои с един поглед на съжаление, като че ли искаше да му каже, че той не разбира изцяло същността на нещата. Накрая Кърк каза: — Ще се погрижа да се върнете на Хайла колкото е възможно по-скоро.

— Нали няма да ме убиете?

— Щом като питате, значи изобщо не разбирате същността на нещата — той изключи ключето на черната кутия и червената лампа угасна. Като се обърна към Нийл, Кърк каза: — Погрижете се никой друг да не контактува с нея. По-голямата част от екипажа все още е под въздействието на нейното влияние. Според Маккой ефектът ще се намали след няколко дни, а до края на седмицата ще чувстват вина. Дотогава — никакви контакти, нали, мистър Нийл?

— Да, да, сър — и той им отдаде чест, когато Кърк и Спок излязоха.

В коридора Спок активира още една силова бариера. Едва тогава се обърна към Кърк:

— Сър, мистър Скот моли за вашето незабавно присъствие в машинната зала. Ремонтната дейност е стигнала до решителния момент.

— Много добре. Хайде, мистър Спок. Уверете се, че тези, в командната зала, са абсолютно лоялни към Федерацията.

— Ухура, Сулу и Чеков са чисти. Използвах техниката на вулканите, за да се уверя в това.

— Отлично! — Кърк тръгна по стъпалата надолу, като си проправяше път сред обърканите и чувстващи вина членове от екипажа, докато стигна до машинния дек. Вратата зееше отворена, след като Лорелей беше заловена и отведена в карцера. Ремонтът й сигурно щеше да отнеме толкова време, колкото отне ремонтът на двигателите.

— А, капитане, бих искал да видите нещо — и Скоти с жест му показа да проучи компютърните данни.

— Какво е това? Хм, ето го енергийното ниво. Покачва се. Двигателите са добре. Отлична работа.

— Капитане, погледнете този двигател, върху който работим сега. Той не е в много добро състояние.

Острите колебания на енергията потвърждаваха думите на Скоти. Кърк не познаваше детайлно двигателите, но беше командир на звезден кораб от доста години и натрупаният опит му беше достатъчен, за да разгадае до известна степен причините за лошата работа на машините. Погледна и се намръщи.

— Да, сър, не е добре. Имам молба да ми разрешите лично да изляза и да се поразровя из корпуса на системата материя-антиматерия.

— Няма ли начин да използвате проби, доставени от роботи?

— Не, сър. Това е деликатна работа. Прекалено деликатна, за да я доверя на роботи.

— А ако оправите баланса материя-антиматерия, двигателят ще заработи ли нормално?

— Да, сър! — каза Скоти уверено. Кърк знаеше какъв ще бъде отговорът му. Скоти искаше ръцете му лично да се докоснат до чувствителните елементи в системата материя-антиматерия. Никой друг нямаше неговия талант, умение и опит.

— Направете го. Но вземете няколко техници с вас, за да ви асистират. Знаете защо.

— Те се възстановяват от влиянието на Лорелей. Да, сър. Ъъ, единствената помощ, от която се нуждая, е на Макконъл — Кърк се обърна и сърдито погледна към жената. Тя стоеше малко настрани и хапеше устни, докато презапояваше една част от стабилизиращата схема. — Тя е най-добрата, капитане.

— Знам. Тогава, започвайте. И поддържайте контакт със Спок. Възможно е той да ви даде някакво предложение, ако имате проблеми.

— Сър, това, което трябва да направим, не е трудно. Просто е опасно.

* * *

— Е, Спок, как се справят? — попита Кърк. Внимателно наблюдаваше двете дребнички фигурки да се движат около кожуха на двигателя. — Какво е състоянието им?

— Нещата не са се променили отпреди 3.24 минути, когато ме попитахте за последен път, капитане — изглежда, напрежението, което беше обхванало всички в командната зала, не влияеше на Спок.

— По дяволите, това е важно. Те са в смъртна опасност там, отвън.

— Да, сър, вярно е.

Маккой изсумтя.

— Не му обръщай внимание, Джим. В неговите вени не тече кръв, а криогенен флуид. Извадили са от него всички човешки чувства и са наслагали вътре най-различни машинарии.

— Докторе, всичките ми части са оригинални. Що се отнася до вашия извод, че имам неорганични вътрешности, позволете ми да ви препоръчам няколко статии по въпроса.

— Тихо — прекъсна ги Кърк. — Докладвайте, Спок. Как се справя Скоти?

Като че ли в отговор на въпроса по интеркома се чу гласът на инженера:

— Магнитната бутилка е възстановена, но това не е най-точната конфигурация. Потокът MHD е ограничен.

— Какво означава това? — попита Маккой. — Какво общо имат MHD^[1] с магнитните бутилки?

— Това е магнитохидродинамична система, която е извън границите. Без прецизна симетрия в магнитните бутилки реакцията материя-антиматерия може да разруши целия корпус. Полето трябва да бъде еднообразно и изцяло симетрично.

— Сега знам точно толкова, колкото и преди да задам въпроса си — изръмжа Маккой.

— Скоти! — проговори Кърк. — Можеш ли да я настроиш?

— Да, капитане. Хийдър извърши прецизната настройка, след като аз се погрижих за вътрешната конфигурация. Единственият проблем е, когато стартира потокът. Едно малко отклонение и… — думите му заглъхнаха. Нямаше нужда да ги произнася. Ако Скоти се провалеше в настройката, преди да бъде възстановен енергийният поток, всички щяха да загинат.

Тишина изпълни командната зала. Накрая Скот каза:

— Готови ли сте да опитаме? Добре. Спок, подайте един процент.

— Един процент сега — научният офицер прегледа апаратурата си и направи едноминутна настройка. На инженерния плот започнаха да примигват различни светлини. Чеков се забърза. Ръцете му леко трепереха. От челото му се стичаха едри капки пот. Пресегна се и натисна големия червен бутон.

— Енергийно ниво достигнато — рапортува младши лейтенантът. Напрежението изчезна от лицето му, широка усмивка замени тревогата.

— Как е, Скоти?

— Малко по-добре, сър. Да. Добре. Спок, дай още четири процента.

Бавното повишение на мощността продължи, докато стигнаха двадесет процента. После алармите се включиха.

— Скоти! — извика Кърк.

— Изпускане на радиация от едно малко петно в бутилката. Хийдър работи върху това. Тя… тя има нужда от помощ — последните думи на инженера не бяха ясни. На екрана се видяха две малки фигури, които се стрелнаха към най-далечния край на корпуса материя-антиматерия. Двете фигури започнаха да се отдалечават.

— Нивото на радиация се покачва — докладва Спок с ясен и спокоен тон. — Мистър Скот, Макконъл, върнете се от другата страна на защитния екран.

— Невъзможно — чу се тих отговор. — Трябва да го направим сега или никога. Ще започне верижна реакция… не се опитвайте! Сега.

— Колебания в енергията. Колебанията достигат до осемдесет процента от стойностите на RMS^[2]. Разрешете ми да спра, капитане.

— Не, Спок. Остават още няколко секунди.

— Но това ще разруши кораба. Скот и Макконъл вероятно няма да оцелеят при тези колебания.

— Имам доверие на Скоти. Доверявам му се.

— Сър, нивото на енергията е двадесет и три процента — докладва Чеков. — Флуктуациите изчезнаха. Стабилизиращата схема сега работи.

Кърк си пое дълбоко въздух.

— Скоти, там ли си?

— Да, капитане. Имаше дребен проблем, но се справихме с него. Хийдър настройва дилитиевия кристал за съответната честота.

— Кога ще можем да достигнем скоростта на светлината?

— Трудно е да се каже, капитане. Трябва да направим рестартирането. Това беше само една проверка на бутилките.

— Но техниката на Ротслер за топъл старт на двигателите не е опитвана досега, капитане.

— Мистър Спок, току-що видях чудеса. Защо да не видим още едно? Сигурен съм, че мистър Скот ще може да се справи.

След четиридесет часа „Ентърпрайс“ можеше отново да се движи със скоростта на светлината. След петдесет Сулу зададе курс към Емдън.