Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (9)

8.

Почивката беше обявена за четири и петнадесет, за да може съвещанието да започне отново в пет часа. През тези четиридесет и пет минути всеки щеше да има възможност да се обади до дома, да преорганизира срещите си и да се посъветва с помощниците си.

След като Андрю беше поставил любезния си, но съвсем неочакван въпрос, Жилет беше успял бързо да овладее положението при последвалите нападки.

Андрю беше подготвен. Той отговаряше бързо, стегнато и изчерпателно. Това учуди дори Уолтър Медисън, който рядко се изненадваше от своите странни клиенти. Тривейн нямаше нужда от безкрайни страници и схеми, пълни с цифри и бюджетни предвиждания. Той изстрелваше факти и обяснения с такава сигурност, че остави без аргументи тези, които бяха враждебно настроени.

Неговата пълна осведоменост оставяше членовете безмълвни — това позволи на сенатора Жилет да изкаже предположение, че може би след една почивка те ще могат да приключат заседанието до седем същата вечер.

— Ти си в стихията си, Анди — каза Медисън, като се протегна, докато ставаше от стола.

— Не съм започнал още. Следва второ действие.

— Моля те, не се обръщай към Чарли Браун. Справяш се чудесно. Ще напуснем тази сграда около шест часа. Те те считат за суперкомпютър, не разваляй работата.

— Това го кажи на тях, Уолтър. Кажи им те да не развалят нещата.

— За бога, Анди. Какво…

— Това беше едно изключително представяне, младежо — възрастният Тели, бивш съдебен заседател от щата Западна Вирджиния, се приближи до двамата, без да разбира, че се натрапва.

— Благодаря ви, сър. Моят адвокат — Уолтър Медисън.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Вие сте така да се каже необходим тук, господин Медисън.

— Свикнал съм с това покрай него, сенаторе. Той е най-недостойният клиент в историята на правото.

— Което означава, че вие не можете да си позволите да кажете това. Работех в съда около двадесет проклети години…

Алън Неп се присъедини към тях и Тривейн усети, че става напрегнат. Той не харесваше Неп, не само заради неговата неоправдана грубост, но защото Неп имаше нездрав външен вид на инквизитор. Какво беше казал посланикът Хил? Какви бяха думите на Големия Били?… „Ние не искаме инквизитор“…

Но Неп, който сега стоеше пред Тривейн, не изглеждаше толкова студен, както на заседанието. Той приятелски се усмихваше, когато стисна ръката на Тривейн.

— Справяте се чудесно! Наистина сте страхотен! Трябва да сте се подготвили за това събрание, както шефът се подготвя за телевизионно интервю…

— Сенаторе? Господин Медисън?

Отново стискане на ръце; атмосферата беше приятелска, не така напрегната, както преди пет минути. Тривейн се почувства неудобно и не хареса това си чувство.

— Вие не правите събранието по-лесно за мен — каза той, като студено му се усмихна.

— О, господи, не го вземайте присърце. Аз си върша моята работа, а вие — вашата. Нали така, господин Медисън. Не съм ли прав, сенаторе?

Тели от Западна Вирджиния не се съгласи толкова бързо както Медисън.

— Предполагам, че е така, Алън. Не съм любител на бъркотията, така че не мога да обикна неприятното. Макар че трябва да призная, това не притеснява по-голямата част от вас.

— Никога не мислете за това…

— Аз ще приведа доказателства за това. — Беше Армбрастър от Калифорния, който говореше и едновременно изпускаше дим от лулата си.

— Добра работа, Тривейн… Искам да ви кажа нещо. Неп щеше да разпъне на кръст своите хора, хората на президента — и когато свърши събранието двама от тях не дочакаха дори разговора помежду им. Помислих си „По дяволите, те са достатъчно млади, че да се сбият“. Вместо това те бързаха да хванат такси. Жените им ги чакаха в един ресторант. Вие сте един оригинал, сенаторе.

Неп се разсмя.

— Знаете ли, че той беше кум на сватбата ми преди петнадесет години?

— Господин зам.-секретар? — първоначално обръщението не беше отправено към Тривейн, но след това усети една ръка на рамото си. Беше Нортън от Върмонт.

— Мога ли да ви видя насаме за минута?

Тривейн се отдели от групата, където Медисън и Неп спореха нещо, а Армбрастър питаше Тели за наближаващия есенен ловен сезон в Западна Вирджиния.

— Да, кажете сенаторе.

— Сигурен съм, че досега всички да ви го казвали. Вие плувате във вярна посока и скоро ще се очертае брегът…

— Аз съм от Бостън, сенаторе и обичам плаването, но не съм китоловец. Кажете ми за какво става въпрос?

— Много добре. Ще пропусна комплиментите, въпреки че вие ги заслужавате… Днес набързо поговорихте с някои от моите колеги, но ние разговаряхме много преди събранието. Искаме да знаете, че мислим също като президента. Вие сте най-добрият човек за тази работа.

— Ще ме извините, но намирам методите ви за малко странни.

Нортън се усмихна с тънките си устни на търговец. Той сега наистина търгуваше. Безспорно.

— Не странни, Тривейн, само необходими. Вие виждате, млади приятелю, че се намирате в опасна ситуация. В случай, че всичко се обърне — което между другото никой не мисли, че ще стане — това събрание ще бъде от изключителна важност. Опитайте се да разберете това, в него няма нищо лично.

— Точно така — каза Неп.

— Той е прав… Не предполагам, че старият Тели разбира. Там, в адската Западна Вирджиния, никой не смее да му се противопостави. Но това не е на сериозно, така е.

— Тогава Тели не е от колегите, с които сте се срещнали.

— Честно казано, не.

— И вие все още не сте казали това, което искате да кажете, нали?

— По дяволите, приятелю, просто почакайте малко! Опитвам се да ви обясня един процедурен аспект, така че да го разберете. Правото на решение е ваше… Освен ако не ни принудите да застанем на обратната страна. Никой от нас не иска това.

Тривейн изгледа Нортън, той беше виждал много съсухрени, сбръчкани мъже като този, които се навеждаха през оградите или гледаха отвън морските дюни в Марбълхед. Човек никога не знаеше колко прозорливост се крие в тези потъмнели очи.

— Вижте, сенаторе, всичко, което искам от това събрание, а да съм сигурен, че подкомисията ще работи като самостоятелна единица. Ако не мога да получа вашето активно сътрудничество, поне се нуждая от вашата гаранция, че ще защитавате подкомисията от нечия намеса. Това много ли ви се струва?

Нортън лаконично отговори, като амбулантен търговец, опипващ стоката.

— Самостоятелна единица? Ха… Е, нека да ви кажа, синко… Някои хора получават нервно разстройство, когато някой настоява да бъде… самостоятелна единица. Нищо не можете да направите, освен да се чудите. Съществува силен натиск и не толкова силен натиск. Никой не харесва последния, но силният е нещо съвсем друго. Добре е да се знае, че човек е отговорен и пред друг, освен пред Господа, нали?

— Разбира се, аз ще бъда отговорен.

— Но то е като тайна мисъл в подсъзнанието, нали? Целта на тази подкомисия не е да задоволява личното его на един човек, Тривейн. Тя трябва да върши работа по-голяма и по-важна от един човек. Това имам предвид, като казвам „цел“.

Нортън гледаше Тривейн в очите. Но Тривейн никога не мислеше за себе си като за философската сол на земята.

Тривейн се вгледа, като се опита да не обръща внимание на лицемерието, което чувстваше, че се крие в думите на Нортън. Но изобщо не му се отдаде.

— Вие трябва да вземете това решение, сенаторе.

— Имате ли нещо против, ако поговоря с вашия адвокат? Как му беше името?

— Медисън. Уолтър Медисън. Нямам нищо против. Но въпреки това мисля, че той ще ви каже, че съм един ужасен клиент. Убеден е, че никога не обръщам внимание на нещата, когато трябва.

— Не виждам никаква вреда, ако опитам. Вие сте твърдоглав. Но аз ви харесвам. — Нортън се обърна и се отправи към Медисън и Неп.

Тривейн погледна часовника си. Събранието щеше да започне след двадесет минути. Той щеше да се обади в хотела, за да разбере дали Филис се е върнала от пазар. Президентът беше настоял да я доведе. Искаше Филис да дойде в Белия дом със съпруга си след събранието. Щяха да им направят нова снимка, която до покаже личните уважения на президента към Тривейн, но този път с жената на Тривейн до него. Филис беше разбрала.

Джеймс Нортън протегна ръка към Медисън и ако някой от стаята ги наблюдаваше, щеше да си помисли, че сенаторът като че ли се представя.

Но не беше точно така.

— Проклет да си, Медисън! Какво по дяволите е това?! — Нортън говореше тихо, но разпалено. — Той надушва нещо! Ти не ни каза!

— Аз не знаех! Само казах на Неп, че не знам какво става!

— По-добре е да разбереш — студено каза Алън Неп.

 

Събранието започна отново в седем и пет, като закъснението се дължеше на трима сенатори, които не можаха да свършат допълнителните си ангажименти. Тези пет минути дадоха възможност на Уолтър Медисън да поговори с клиента си насаме.

— Разговарях с този приятел Нортън.

— Знам, той ми поиска разрешение — усмихна се Тривейн.

— Анди, има логика в това, което казва. Те няма да те одобрят, ако мислят, че ще влезеш в ролята на влиятелен посредник. Ако ти беше на тяхно място и ти щеше да направиш така. Дори щеше да бъдеш по-груб, отколкото са те и мисля, че знаеш това.

— Съгласен съм.

— Тогава какво те притеснява?

Тривейн заговори като гледаше право напред.

— Не съм толкова сигурен, че искам тази работа, Уолтър. Но със сигурност знам, че не я искам, ако не се изпълнят условията ми. Вече ти казах това. Казах го и на Болдуин и на Роберт Уебстър. — Тривейн се обърна към адвоката си. — Не ме наричай „влиятелен посредник“. Това аз не съм и те го знаят… Ако ме одобрят, трябва да имам възможност да влизам в кабинета на всеки сенатор от това заседание и ако се нуждая от сътрудничество да го получавам без коментар. Трябва да имам тази възможност. Членовете на това събрание не бяха избрани безразборно, от тук от там. Всеки един от техните щати е всецяло обвързан с договори с Пентагона, някои — в голяма степен, други — в по-малка, но те са мнозинство, макар доста потайно. Сенатът много добре знаеше какво прави, когато ги събра. Единственият начин, по който мога да бъда сигурен, че в тази подкомисия няма да се намесва Сената, е да извлека от тези кучета-пазачи техните собствени гаранции.

— Какво?

— Да ги накарам да се съгласят с мен… Това събрание ще се документира като едно необходимо допълнение към подкомисията. Нещо като сътрудничество.

— Те няма да го направят! Целта е да ви одобрят, това е всичко. Няма други изисквания.

— Ще има, ако съм абсолютно сигурен и наясно, че подкомисията не може да функционира без съдействието на Сената, без активното участие на това съвещание като цяло. Ако не мога да получа заповед чрез тях, няма смисъл да продължавам.

Медисън се втренчи в своя клиент.

— И какво ще спечелиш от това?

— Така те стават част… от инквизицията. Всеки човек сам по себе си е инквизитор, независимо от широтата на възгледите. Щом могат да си поделят богатството, те ще си поделят и отговорността.

— И риска, нали? — меко попита Медисън.

— Вие го казахте, а не аз.

— Какво ще стане, ако не ви одобрят?

Тривейн погледна към заседателите на Сената. Погледът му се рееше някъде над главите им, а гласът му беше равен и студен.

— Ще свикам пресконференция утре сутринта, която ще направи на пух и прах всичко.

Уолтър Медисън знаеше, че нищо повече не може да се каже.

 

Тривейн знаеше, че това ще се случи в процеса на разискване. Щеше да дойде като една бавно разкриваща се логическа необходимост, без напрежение. Той се чудеше кой първи ще произнесе думите и кой ще повдигне въпроса.

Съвсем не неочаквано това беше старият сенатор Тели, съсухреният провинциален съдия от Западна Вирджиния, член на мнозинството с достатъчно неизвестна позиция. Не беше от „колегите“ на Нортън.

То се случи в пет и петдесет и седем. Тели се наведе напред, като гледаше към председателя; след като получи разрешение, той се обърна към кандидата и заговори:

— Господин Тривейн, ако ви разбирам, а аз мисля, че ви разбирам, вашата най-голяма грижа е за сътрудничеството на онези от нас, които могат да ви го окажат. Разбирам от това, то е една опора и много важна точка… Добре, вие трябва да знаете, сър, че сенатът на Съединените Щати не е само едно велико съвещателно тяло, но съюз от джентълмени, които са посветили себе си в името на една кауза. Сигурен съм, че говоря от името на всички, когато казвам, че моят кабинет е отворен за вас, сър. В щата Западна Вирджиния ние сме снабдени с различни правителствени съоръжения. Надявам се да използвате всякаква информация, която моят кабинет може да ви осигури.

„Боже мой, помисли си Тривейн, той наистина е искрен! Правителствени съоръжения!“

— Благодаря ви, сенатор Тели. Не само за вашето предложение, но и за изясняването на един практически проблем. Благодаря ви отново, сър. Надявам се наистина да сте говорили от името на всички.

Армбрастър от Калифорния се усмихна и бавно каза:

— Имате ли някаква причина да мислите обратното?

— Никаква.

— Но щяхте да се чувствате по-доволен — продължи калифорниецът, — ако заседанието тази сутрин включваше писмено решение за подпомагане на вашата комисия.

— Да, щях да се чувствам по-сигурен.

Армбрастър се обърна към центъра на масата.

— Не намирам нищо осъдително в тази молба, господин председател.

— Нека да бъде така — Жилет се беше втренчил в Тривейн. Той грубо удари с чукчето си веднъж. — Нека да се запише…

Стана. Случи се. Един по един сенаторите направиха индивидуалните си изказвания, всеки толкова честен и искрен, колкото беше и в предишните си изявления.

Тривейн отново седна на стола си и се заслуша в добре подбраните думи, като отделяше фрази, които скоро щеше да си спомни. Той беше успял. Беше предизвикал заседанието да вземе самостоятелно решение, което той продиктува. Почти нямаше значение дали някои, ако не всички, ще си удържат сумата. Щеше да бъде добре, но в действителност нямаше значение. Това, което имаше значение, беше фактът, че той можеше да се обръща към тях и да ги цитира постоянно.

Уебстър от Белия дом му беше обещал копие от записите, щеше да бъде лесно да се подшушне нещо на пресата.

 

От величествената си позиция Жилет погледна надолу към Тривейн. Гласът му беше равен, а очите — уголемени от очилата — студени и враждебни.

— Желае ли кандидатът да направи изказване преди да бъде гласувано?

Андрю погледна председателя в отговор на неговия втренчен поглед.

— Искам, сър.

— Ще се надявам да сте кратък, господин зам.-секретар — каза Жилет. — Събранието трябва да се опита да свърши работата си, по молба на президента, а сега е вече доста късно.

— Ще бъда кратък, господин председател — Тривейн взе един от листата пред себе си и погледна сенаторите. Не се усмихваше, никаква емоция не можеше да се прочете върху лицето му. Заговори съвсем просто.

— Преди да решите дали да одобрите или да отхвърлите моето назначение, господа, аз мисля, че трябва да сте запознати с резултатите от предварителните проучвания, които направих. Те ще послужат като основа на моята работа, в случай, че бъда одобрен. Прекарах изминалите няколко седмици анализирайки паричните задължения към отбраната на следните компании и корпорации: Локхийд, Еъркрафт, И.Т.Т., Дженерал мотърс, Линг-Темпко и Дженеси. По мое първоначално мнение една, две или може би три са действали, индивидуално или едновременно, с натиск в процеса на взимане на решения от федералното правителство, това е едно страхотно злодеяние. Сега знам, че само една компания е замесена в тази злоупотреба. Аз съм наясно с това престъпление. Моето намерение е да го докажа и докато не го направя няма да назова името на тази компания. Това е моето изказване, господин председател.

В стаята се възцари тишина. Всеки един от членовете на събранието беше впил поглед в Тривейн; никой не проговори, никой не помръдна.

Сенаторът Жилет посегна към чукчето, но след това спря и прибра ръката си. Той каза тихо:

— Вие сте свободен, господин зам.-секретар… и ви благодаря.