Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (54)

53.

Обречената земя. Армагедон на планетата, този остров на прокълнатите властници, които бяха обречени на ненаситност, докато най-голямото добро се беше превърнало в най-голямото зло. Защото земята принадлежеше на прокълнатите властници.

И лудостта беше натрапчиво, шокиращо проявена с един единствен ужасен факт.

Андрю Тривейн седна в трапезарията на масата, която стоеше пред гледащия към водата прозорец и цялото му тяло трепереше. Утринното слънце, пускащо разсеяни снопове светлина върху повърхността на океана, не възвестяваше славна сутрин, а вещаеше лошо предзнаменование. Светкавици от светлина сякаш се сблъскваха на яркия слънчев хоризонт.

Безкраен адски ден.

Тривейн погледна с мъка вестника. заглавието се простираше на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, внушавайки безличността на един действителен терор:

УБИТ Е ПРЕЗИДЕНТЪТ:

УБИЙСТВОТО НА АВТОМОБИЛНАТА АЛЕЯ В БЕЛИЯ ДОМ ИЗВЪРШЕНО ОТ ДИРЕКТОР НА ФИРМА

ОФИЦИАЛНА СМЪРТ: 17:31 ЧАСА

Убиецът отнема живота си. Джеймс Годдард — президент на отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, е идентифициран като убиец.

Вицепрезидентът Суорн свиква съвещание на кабинета в 7.00 часа. Конгресът отново е свикан.

Актът бе абсурдно прост. Президентът на Съединените Щати показваше на репортери украсата на поляната на Белия дом за Коледа, когато беше поздравил в празничен дух последната група туристи, напускащи парка. Джеймс Годдард беше сред тях. Според екскурзоводите, през последните няколко дни Годдард беше направил много обиколки на Белия дом.

Весела Коледа, мистър президент.

На вътрешните страници беше изложен биографичен материал за Годдард и догадки относно злодейството. Беше придадено неочаквано значение на истерични, бързо написани интервюта.

А в десния долен ъгъл на заглавната страница беше напечатано изявление, наглостта на което накара Тривейн да застине невярващо.

Реакцията на „Дженеси“

Сан Франциско., 18 декември — Ръководството на „Дженеси“ пристигна с чартърни полети през нощта от цялата страна в града. Административният състав проведе срещи при закрити врати, като се опита да разкрие мистерията на случая вчера във Вашингтон. Важен резултат от тези конференции е появата на Луис Ригс като несъмнен говорител на отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, бе мнението на централното ръководство. Ригс, боен ветеран от Виетнам, е младият икономист, който беше главен помощник и счетоводител на Годдард. Според доверени лица, Ригс е бил загрижен от седмици за безотговорното поведение на своя шеф и лично е изпращал поверителни записки до други висшестоящи лица от ръководния отдел, споделящ опасенията си. Също така беше съобщено, че Ригс е излетял за Вашингтон за среща с новия президент.

 

Беше започнало.

И Андрю Тривейн знаеше, че нямаше да позволи всичко това да продължи. Не би могъл да стане свидетел на катаклизма, без да повдигне глас, без да позволи на страната да знае.

Но страната беше в паника, светът беше в паника. Не можеше да смеси истерията със своята болка.

Знаеше това добре.

Той знаеше също, че не би могъл да реагира така, както жена му и дъщеря му.

Неговата дъщеря. Неговият син.

Изгубените объркани пазачи на утрешния ден.

Дъщеря му донесе първа новината. Двете деца си бяха вкъщи за празниците и бяха излезли поотделно. Пам беше отишла да пазарува, Стив — на среща с негови връстници, където преувеличаваха случките от техните първи семестри. Анди и Филис седяха тихо долу в кабинета и планираха почивката през януари.

Филис настояваше да отидат на Карибските острови, топла страна, където Анди би могъл да прекара часове в неговия любим океан, плувайки около островите и където топлите ветрове облекчават болката и гнева. Можеха да наемат къща на Сейнт Мартин и с техните добре известни доходи биха лекували раните си.

Вратата на кабинета беше отворена, единственият шум идваше отгоре, където Лилиан чистеше с прахосмукачка стените.

И двамата чуха трясъка на външната врата, истеричните хълцания и виковете за помощ.

Викове към майка и татко. Към някого.

И двамата излетяха от кабинета, изтичаха по стълбите и видяха дъщеря си в хола. Сълзите й се стичаха по лицето, очите й бяха уплашени.

— Пам! За бога, какво се е случило?

— О, Боже! Боже! Не знаете ли?

— Какво да знаем?

— Включете радиото. Извикайте някого. Той е убит!

— Кой?

— Президентът е убит! Той е убит!

— О, господи! — каза Филис едва чуто, докато се обръщаше към съпруга си и търсеше лицето му. Андрю се приближи инстинктивно към нея. Неизказаните изречения-въпроси бяха толкова ясни, толкова съкровени, изпълнени с агония и личен страх, че не можеха да се изразят с думи.

— Защо? Защо? — крещеше Памела Тривейн.

Андрю пусна жена си и тихо и нежно й нареди да отиде при дъщеря им. Той бързо влезе във всекидневната и вдигна телефона.

Никой не можеше да му каже нищо друго, освен ужасните факти, невероятния разказ. Почти всички тайни линии, които той знаеше във Вашингтон, бяха заети. Тези, които можа да набере, нямаха време за него, правителството на Съединените Щати трябваше да вземе мерки за запазването си на всяка цена.

Телевизионните и радиостанциите преустановиха предаванията и рекламите и разтревожени говорители започнаха да повтарят известното. Някои коментатори плачеха открито, други предадоха гнева, дошъл заедно с открития укор на техните многобройни, смълчани слушатели и зрители.

„В студията“ или „в другия край на линията“ случайно бяха много амбициозни хора — политици от втори ранг, треторазредни журналисти, няколко помпозни, авторитетни, говорещи разчленено членове на академии — и всички бяха готови да превърнат своето начинание в незабавно признаване, като даваха нелепите си схващания и съвети на вцепенената публика, която желаеше да бъде поучавана в този момент на объркване.

Тривейн нагласи няколкото радиоапарата в къщата на една станция — най-малко безотговорната, както си мислеше той. Отиде в стаята на Пам, като се надяваше да намери там Филис. Нямаше я. Пам говореше тихо с Лилиан, жената плачеше и Пам възвръщаше контрола над себе си, като утешаваше по-старата жена.

Андрю затвори вратата на стаята на дъщеря си и слезе долу в спалнята. Жена му седеше до прозореца, ранната вечер се промъкваше през дърветата и се отразяваше във водата.

Падаше мрак.

Той отиде при нея и коленичи до стола й. Тя се взря в него и той разбра, че жена му знае какво ще направи той, преди самият да знаеше.

И беше ужасена.

Стивън Тривейн стоеше пред камината. Ръцете му бяха почернели от пепелта, ръженът беше подпрян до него, под полицата на камината. Никой не беше мислил да пали огън и това изглежда го дразнеше. Беше смесил нови подпалки с почти изгорели пънове и държеше своята запалка „Кейн Код“ под решетката, необезпокояван от горещината и праха, идващи от камината.

Беше сам и гледаше телевизора — чийто звук бе намален, за да чува само новата информация.

Вицепрезидентът на Съединените щати току-що бе свалил ръката си от Библията. Сега той беше най-могъщият човек в света. Той беше президент.

Старец.

Те всички бяха старци. Годините, техните дати на раждане нямаха значение. Стари, уморени хора, които лъжеха.

— Това е добра идея. Огънят — тихо каза Андрю, като влизаше във всекидневната.

— Да — каза момчето, без да повдигне очи, обръщайки се към разрастващия се пламък. Изведнъж той отстъпи назад и тръгна към коридора.

— Къде отиваш?

— Излизам. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Сега е време да не правим нищо. Освен, може би, да мислим.

— Моля те, престани да ме успокояваш, татко.

— Ще престана, ако спреш да се държиш детински и враждебно. Не аз дръпнах спусъка, дори символично.

Момчето спря и погледна баща си.

— Знам, че не си ти. Може би щеше да е по-добре, ако го беше направил…

— Намирам думите ти за цинични.

— …„Дори символично“… за бога, тогава ти би трябвало да си направил нещо?

— Не си с ума си. Не знаеш какво говориш.

— „Не съм с ума си“? Какво означава да бъдеш с ума си? Ти беше там! Беше там от месеци. Какво направи, татко? Беше ли с ума си? На мишената?… По дяволите. Някой е мислел. Някой извърши ужасно, противно, отвратително проклето нещо и сега всички ще платят за него!

— Подкрепяш ли деянието? — Тривейн изкрещя, беше объркан. Беше толкова готов да удари сина си, колкото никога досега.

— Господи, не! А ти?

Тривейн стисна юмруци, мускулите на ръцете и раменете му се опънаха. Искаше момчето да излезе. Да бяга. Бързо.

— Ако те боли, то е, защото това убийство стана в твоето поле.

— Той беше луд, маниак. Отделен случай е. Нечестен си.

— Никой не мислеше така до вчера. Никой нямаше обширни досиета срещу него, не беше включен в ничий списък. Никой не му попречи, само му даваха милиони и милиони, за да продължава да строи проклетата машина.

— Това е смешно. Опитваш се да направиш етикет от нечия извратена доза лудост. Използувай главата си, Стийв. Можеш да мислиш по-добре.

Момчето замълча и с това изрази мъката и смущението си.

— Може би етикетите са единственото нещо, което има смисъл точно сега… А ти губиш, татко. Съжалявам.

— Защо? Защо губя?

— Защото не мога да си представя, че ти или някой друг като теб би могъл да спре всичко това.

— Не е така.

— Тогава може би не е останало нищо за спиране, ако си прав.

Стивън Тривейн погледна надолу към своите почернели от пепел ръце и ги изтри в дочените си панталони.

— Трябва да измия ръцете си… Съжалявам, татко, искам да кажа, че истински съжалявам. Уплашен съм.

Момчето избяга в коридора. Тривейн го чу да се спуска по стълбите към кабинета и терасата.

…може би не е останало нищо.

 

Не.

Не, не можеше да реагира по този начин. Не можеше да си позволи слабостта, в която другите намериха простор за чувствата си. Дори сред семейството си, с тях.

Не сега.

Сега трябваше да почувствува какво има значение. Преди целостта да бъде безвъзвратно възстановена.

Трябваше да ги разтърси, всички. Да ги накара да разберат, че не се шегува. Няма да им бъде позволено да забравят, че той държи — и то твърдо — оръжията, които можеха да ги свалят всичките от власт.

И Тривейн щеше да използува тези оръжия, защото те не заслужаваха да се движат свободно в страната. Нацията изискваше повече.

„…може би не е останало нищо“.

Но имаше нещо. Той щеше да го намери.

Дори това да означаваше, че ще използува „Дженеси Индъстриз“. Ще ги използува правилно.

Правилно.

Ще ги използува или ще ги унищожи веднъж завинаги.

Вдигна телефона. Щеше да стои до него, докато се свърже със сенатора Мичъл Армбрастър.