Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (4)

3.

Стивън Тривейн погледна безизразните манекени, облечени във вълнени якета и с различни разцветки сиви фланелки. Стивън погледна надолу към своите дънки „Левис“, към маратонките си, и тогава забеляза, че едно от копчетата на джинсовото му яке може да се скъса всеки момент.

Той отново погледна часовника си и се подразни. Вече беше време. Беше казал на сестра си, че ще я закара заедно с приятелите й обратно в Бърнигът, при условие че ще се срещнат в десет без петнадесет. Щеше да закъснее. Би предпочел сестра му да не беше избрала тъкмо тази проклета вечер за женско събиране или поне да не беше обещала на момичетата, че брат й ще ги закара по домовете. Родителите му не й позволяваха да шофира нощем — нещо, което Стивън Тривейн считаше за смешно; тя вече беше на седемнадесет, но така или иначе винаги, когато се налагаше да излиза късно, той поемаше задълженията.

Ако откажеше, баща му просто казваше, че всичките им коли са заети и че ще го остави без кола.

Беше почти на деветнадесет и щеше да отиде в колеж след три седмици. Но без кола Баща му каза: никаква кола, докато е в първи курс.

Тривейн младши се засмя на себе си. Баща му беше прав. Имаше основателна причина, за да няма кола.

Тъкмо щеше да пресече улицата към дрогерията за да телефонира на момичето, с което имаше среща, когато една полицейска кола спря на завоя пред него.

— Ти ли си Стивън Тривейн — попита полицаят, стоящ по-близо до прозореца откъм неговата страна.

— Да, господине — отговори младежът, изпълнен с лоши предчувствия.

Полицаят каза рязко:

— Влез вътре.

— Защо? Какво се е случило? Аз просто си стоя тук и…

— Имаш ли сестра на име Памела?

— Да, имам. Точно нея чакам.

— Тя няма да дойде. Повярвай ми. Влизай в колата.

— Какво се е случило?

— Виж какво, приятелче, не можем да се свържем с родителите ти, те са в Ню Йорк. Сестра ти ни каза, че ще я чакаш тук, така че дойдохме да те вземем. И на двамата ви правим услуга. А сега, качвай се!

Младежът отвори задната врата на колата и бързо влезе вътре.

— Не е някакъв нещастен случай, нали? Тя добре ли е?

— Винаги нещо лошо се случва, нали — каза полицаят, който шофираше.

Стивън Тривейн сграбчи облегалката на предната седалка. Сега вече беше изплашен.

— Моля ви, кажете какво се е случило!

— Сестра ти и още няколко момичета си направили купон с наркотици — отговори другият полицай. — В къщата за гости на Суонсънови. Те са в Мейн… естествено. Получихме сведенията преди около час. Когато пристигнахме там, открихме, че нещата са малко по-сложни.

— Какво искате да кажете?

— Това беше лошото, млади момко — подхвърли шофьорът. — Там имаше твърда дрога.

Стивън Тривейн беше зашеметен. Може би понякога сестра му запалваше по една цигара — кой ли не го правеше? — но нищо твърдо. Това беше изключено.

— Не ви вярвам — каза той категорично.

— Сам ще се убедиш, че е така.

Полицейската кола зави наляво при следващия ъгъл. Това не беше пътят към полицейското управление.

— Те не са ли управлението?

— Не са регистрирани. Все още.

— Не разбирам.

— Ние не желаем да се раздухва случката. Ако са регистрирани, можем да контролираме положението. Все още са у Суонсънови.

— Родителите там ли са?

— Казахме ти, че не успяхме да ги открием — отговори шофьорът. — Суонсънови са в Мейн, а твоите родители са в града.

— Споменахте, че имало и други момичета.

— Да, нейни приятелки от пансиона. Първо искахме да открием точно твоите родители. Трябваше да бъдем внимателни. Заради всички. Разбираш ли, ние открихме два пакета хероин. Мога да направя една бърза догадка за цената, която възлиза на около четвърт милион долара.

 

Андрю Тривейн хвана жена си под ръка, докато изкачваха бетонните стълби към задната врата на Гринуичкото полицейско управление.

Подробностите минаха любезно, но набързо, и семейство Тривейн беше въведено в офиса на детектива Фоулър. Синът им стоеше до прозореца и в момента, в който ги видя, се втурна към тях.

— Мамо! Татко!… Това е една огромна глупост!

— Само се успокой, Стив — строго каза бащата.

— Пам добре ли е?

— Да, майко. Чувства се чудесно. Все още са у Суонсънови. Просто е объркана. Всички те са объркани и въобще не ги осъждам за това.

— Казах ти да се успокоиш.

— Абсолютно съм спокоен, татко. Просто съм ядосан. Тези деца не знаят какво е хероин, камо ли къде да го продадат.

— Така ли? — безлично попита детективът Фоулър.

— Не зададох въпрос, ченге!

— Казваме ти още веднъж, Стив, осъзнай се и млъкни.

— Не няма. Съжалявам, татко, но няма. Тези шегаджии са получили сведения по телефона да проверят Суонсънови. Без име, без причина. Те…

— Един момент, млади човече — намеси се полицейският служител. — Ние не сме „шегаджии“ и ще ви посъветвам да подбирате думите си.

— Той е прав — добави Тривейн. — Сигурен съм, че господин Фоулър може да обясни какво се е случило. Какво е това телефонно обаждане, господин Фоулър? Вие не го споменахте при нашия разговор.

— Татко! Той няма да ти каже!

— Не знаем. Това е истината, господин Тривейн. В седем и десет вечерта в управлението се е получило телефонно обаждане, че у Суонсънови има „трева“ и че трябва да видим каква е работата, защото много хора били замесени. Човекът говореше някакви… е, добре, високо. Вашата дъщеря беше единствената спомената по име. Направихме оглед. Четири деца. Признаха си, че са си поделили една цигара през последния час и нещо. Това не беше купон. Честно казано, полицаите предпочитаха да забравим за това. Но по времето, когато съобщавали по радиостанцията рапорта си, те получили друго обаждане. Пак същият глас. Същият човек. Този път казал да погледнем в кутията за мляко на верандата в къщата за гости. Открихме двата пакета хероин. На едро, предполагаме, че струва към четвърт милион. Това е повече от усложнение.

— От друга страна това е най-прозрачно изфабрикуваното обвинение, което някога съм чувал. Абсолютно невероятно е.

Тривейн погледна часовника си.

— Адвокатът ми ще бъде тук до половин час. Сигурен съм, че ще ви каже същото. Аз ще остана и ще почакам, но знам, че жена ми ще пожелае да отиде в Свенъснови. Това устройва ли ви?

Детективът едва чуто въздъхна.

— Така е добре.

— Нуждаете ли се повече от сина ми? Може ли той да я закара?

— Разбира се.

— Може ли да я заведем в къщи? — разтревожено попита Филис Тривейн.

— Да ги заведем всичките в нашата къща?

— Съществуват известни формалности…

— Не се притеснявал, Фил. Отиди в Суонсънови. Можем да ви се обадим веднага, щом Уолтър пристигне. Не се притеснявайте, моля ви.

— Татко, не е ли по-добре да остана? Мога да кажа на Уолтър.

— Искам да отидеш с майка си. Ключовете са в колата. А сега, тръгвайте.

Тривейн и детективът Фоулър гледаха как двамата се отдалечаваха. Когато затвориха вратата, Тривейн бръкна в джоба си за цигари. Предложи на полицейския служител, но той отказа.

— Не, благодаря. Вместо това напоследък ям фъстъци.

— Така е по-добре. А сега искате ли да ми кажете за какво е всичко това? Вие вече, надявам се, не вярвате, че съществува връзка между този хероин и момичетата.

— Защо да не вярвам? Това е една много важна връзка.

— Защото ако не вярвахте, щяхте да ги извикате тук и да регистрирате престъплението. Вие се отнасяте към цялата ситуация по много странен начин.

— Да, така е — Фоулър отиде към бюрото си и седна. — И вие сте прав като казвате, че не вярвам, да съществува връзка. Но от друга страна не мога да я пренебрегна, защото ситуацията е много сложна. Разбира се, не е необходимо да ви казвам това.

— Какво ще предприемете?

— Може да се изненадате, но сигурно ще се посъветвам с вашия адвокат.

— Това доказва моите предположения.

— Да, така е. Не мисля, че сме на две противоположни мнения, но аз нося отговорност. Имаме доказателства. Разбира се, аз не мога да ги пренебрегна. От друга страна начинът на получаването им поставя много въпроси. Не мога да ги лепна на децата, поне не като разглеждам всичко…

— Ще ви призова в съда за незаконно задържане. Това може и да струва скъпо.

— О, недейте, господин Тривейн, не ме заплашвайте. Онези момичета, включително и дъщеря ви, са признали, че пушат марихуана. А това е противозаконно. Но то е незначително и няма смисъл да натрапваме на обществеността. Другото е нещо съвсем различно. Гринуич не иска такава публичност; хероин за четвърт милион долара ще предизвика скандал.

Тривейн разбра, че Фоулър е искрен. Това наистина беше сериозен проблем. Отгоре на всичко и налудничав. Защо на някой му е притрябвало да въвлече в такова нещо четири млади момичета, до такава степен че да хвърли огромна сума пари. Това беше един изключителен жест.

 

Филис Тривейн слезе по стълбите и влезе в хола. Съпругът й стоеше пред огромния прозорец и гледаше морето. Беше много след полунощ и луната ярко се отразяваше във водата.

— Момичетата са в стаята за гости. Ще говорят до зазоряване. Изплашени са до смърт. Да ти направя ли нещо за пиене?

— Да, ще бъде добре. Можем да си поделим една чаша.

 

Филис отиде до малък вграден бар, вляво от прозореца.

— Какво ще стане сега?

— Фоулър и Уолтър оправиха положението. Фоулър ще каже, че намирането на пакета е било в резултат на сведения, получени по телефона. Той е принуден да направи това. Но няма да споменава имена и места, за да не се започне разследване. Ако го притиснат ще обясни, че няма право да обвинява невинни хора. Момичетата не могат нищо да му кажат.

— Говори ли със Суонсънови?

— Да. Те се паникьосаха. Уолтър ги успокои. Казах им, че Джин ще остане у нас и ще ги види утре или в други ден. Останалите ще се приберат по домовете си на сутринта.

Филис подаде напитка на мъжа си.

— Идва ли ти нещо наум? Имам предвид цялата тази история?

— Не. Не можем да си го представим. Според Фоулър и сержанта, гласът по телефона е принадлежал на заможен човек. Това може да означава всеки един от хилядите, които познават къщата на Суонсънови. Това е, дори я е нарекъл „къщата за гости“, не я е описал като една отделна постройка или нещо такова.

— Но защо?

— Не зная. Може би някой има зъб на Суонсънови. И това си е заслужавало четвърт милион долара. Или…

— Но, Анди — Филис го прекъсна, като си спомни за нещо; тя внимателно подбираше думите си. — Мъжът, който се е обадил, е казал името на Пам. Не на Джин Суонсън.

— Да, но хероинът е бил оставен в Суонсънови.

— Разбирам.

— Хубаво, аз пък не разбирам — каза Тривейн като вдигна чашата до устните си. — Това са само догадки. Може би Уолтър е прав. Който и да е той, може би е бил притиснат между две сделки и се е изплашил. Тогава на сцената се появяват момичетата — богати, разглезени, лесна изкупителна жертва.

— Не мисля. Не ми се вярва да е точно така.

— В действителност и аз не мога. Просто цитирам Уолтър.

Чу се звук от автомобил, който се движеше по пътя към къщата. Това трябва да е Стив — каза Филис. — Помолих го да не закъснява много.

— Как се държа днес! прибави Тривейн като гледаше часовника върху камината. — Но няма да му чета никакво конско, обещавам. Харесах начина, по който се държа. Езикът му беше малко груб, но поне не се изплаши, а може и да се е изплашил.

— Аз се гордеех с него. Той показа, че е син на баща си.

— Не, просто говореше това, което виждаше. Мисля, че най-подходящата дума за него е „лентяй“.

Предната врата се отвори и Стивън Тривейн влезе в стаята, като бавно затвори вратата зад себе си. Той изглеждаше обезпокоен.

Филис Тривейн се приближи до сина си.

— Почакай, мамо, преди да се доближиш до мен искам да ти кажа нещо… Аз напуснах Суонсънови около единадесет без петнадесет. Ченгето ме закара в града, за да си взема колата. Карах до Гини и заедно отидохме в таверната „Кос Коб“. Стигнахме там около единадесет и половина. Пих три бири, никаква трева, нищо.

— Защо ни казваш всичко това? — попита Филис.

Високото момче започна да заеква, несигурно в себе си.

— Тръгнахме си преди час и отидохме до колата. На предната седалка беше пълен хаос. Някой беше разлял уиски или вино, или нещо друго, покривките на седалките бяха изтръгнати, а пепелниците — изпразнени. Помислихме си, че това е някаква лоша шега, наистина лоша шега… Оставих Гини и потеглих за вкъщи. Когато стигнах градското кръстовище, една полицейска кола ме спря. Не бях направил никакво нарушение, не бях превишил скоростта; никой не ме преследваше. Тази полицейска кола просто ме спря встрани от пътя. Помислих си, че нещо може да е закъсала, не знаех… Ченгето се приближи и ми поиска шофьорската книжка и регистрацията на колата, а след това подуши че съм пил и ми каза да изляза. Опитах се да му обясня, но той не искаше и да слуша.

— Колата от гринуичката полиция ли беше?

— Не зная, татко. Не мисля. Бях все още до Кос Коб.

— Продължавай нататък.

— Той ме претърси; неговият колега отиде до колата. Мислех си, че ще ме натикат вътре и се надявах да го направят. Бях прогизнал и всичко останало. Но те не ме вкараха вътре. Направиха нещо друго. Снимаха ме с „Полароид“ с вдигнати ръце върху колата — накараха ме да се изпъна, за да претърсят джобовете ми — и тогава първото ченге ме попита откъде идвам. Казах му и той отиде до полицейската кола за да се обади на някой по радиостанцията. Върна се и ме попита дали съм блъснал един стар човек по пътя, на около десет мили. Казах му, разбира се, че не съм. Тогава той ми каза, че този старец е в критично състояние в болница…

— В коя болница?

— Не каза.

— Ти не го ли попита?!

— Не, татко! Бях изплашен до смърт. Не съм ударил никого. Дори не видях някой да се разхожда по шосето. Минаха само няколко коли.

— О, боже мой! — Филис Тривейн погледна съпруга си.

— Какво се случи по-нататък?

— Другият полицай направи още няколко снимки на колата и една снимка отблизо до лицето ми. Пред очите ми все още е тази светкавица… Господи, аз бях уплашен… След това те просто ми казаха, че мога да си вървя.

Момчето остана в антрето, с наведена глава, изплашено. В очите му се четеше истинско объркване.

— Всичко ли ми каза? — попита Тривейн.

— Да, сър — отговори синът, а страхът завладяваше почти недоловимия му глас.

Андрю пристъпи към масата до канапето и взе телефона. Набра и поиска номера на полицейската служба в Кос Коб. Филис отиде при сина си и го въведе в хола.

— Казвам се Тривейн, Андрю Тривейн. Разбрах, че една от вашите полицейски коли е спряла моя син на… Къде, Стив?

— Джанкшън роуд, на кръстовището. На около четвърт миля от ж.п. гарата.

— … Джанкшън роуд, близо до гарата при кръстовището, преди не повече от час. Бъдете така любезни да ми кажете какво е написано в рапорта. Да, ще почакам.

Андрю погледна сина си, който седеше в един стол, а Филис стоеше до него. Момчето потрепери и задиша тежко. Гледаше баща си изплашено, неразбиращо.

— Да — каза Тривейн нетърпеливо. — Джанкшън роуд, от страната на Кос Коб. Разбра се сигурен съм, синът ми е тук в момента! Да… Да… Не. Не съм сигурен… Минута само! — Андрю погледна момчето. — На полицейската кола видя ли написано Кос Коб?

— Аз… Фактически не гледах. Тя беше встрани от пътя. Не, не видях.

— Не, не е видял, но трябва да е било ваша кола, нали? Той е бил в Кос Коб… О? Разбирам. Не можете да проверите това, така ли? В крайна сметка бил е спрян във вашия обсег. О? Добре, разбирам. Това не ми харесва, но разбирам какво искате да кажете. Благодаря.

Тривейн остави телефона и извади от джоба си пакет цигари.

— Какво става, татко? Не са ли били те?

— Не. Те имат две коли, но нито една от тях не е била близо до Джанкшън роуд през последните два часа.

— Защо не „хареса“ нещо, но „разбра“? — попита Филис.

— Те не могат да проверяват колите от другите градове. Не и без формална заповед, което пък от своя страна трябва да се запише в досиетата им като нарушение. А те не биха желали да имат подобни неприятности. Имат уговорки помежду си. В случай, че полицейски коли пресекат градската линия, тръгнали след някой, те просто официално ги връщат обратно.

— Но ти трябва да разбереш. Те са снимали, казали са, че Стив е блъснал някого.

— Знам. Ще разбера… Стив, качи се горе да вземеш един душ. Миришеш като бар на Осмо авеню. И се поотпусни. Нищо лошо не си направил.

Тривейн сложи телефона върху масичката за кафе и седна.

Уестпорт, Дериън, Уилтон, Ню Канаан, Сантпорт.

Нищо.

— Татко, не си мисли, че съм сънувал. — Стивън Тривейн крещеше. Той беше само по хавлия.

— Сигурен съм, че не си. Ще продължим да опитваме. Ще се обадим в управлението в Ню Йорк.

Порт Честър. Рай. Харисън. Уай Плейнс. Мармароне.

В съзнанието си виждаше своя син, простреля в с ръце прилепени към покрива на колата, воняща на алкохол, разпитван от незнайни полицаи на тъмно шосе за някакъв непознат мъж, блъснат от кола — снимки, обвинения. Нямаше никакъв смисъл; съществуваше едно абстрактно предположение. Беше толкова нереално, колкото и това, че хероин за 250 хиляди долара беше открит на верандата у Суонсънови в къщата за гости.

Лудост.

Все пак всичко това се беше случило.

— Момичетата най-после заспаха — каза Филис като влезе в хола. Беше почти четири часът. — Нещо ново?

— Не — отговори мъжът й. Той се обърна към сина си, който седеше в един стол до големия прозорец. Момчето зяпаше навън, страхът му беше заменен с яд и недоволство. — Опитай се да си спомниш, Стив. Да не би полицейската кола да беше някакъв друг цвят, а не черен? Може би тъмносиньо или тъмнозелено?

— Тъмна. Това е всичко. Предполагам, че може да е била синя или зелена. Не беше бяла.

— Имаше ли някакви ивици? Някакви знаци, независимо дали са бледи?

— Не… Мисля, че да… да, просто не погледнах. Не мислех, че… момчето докосна с ръка челото си. — Не съм блъснал никого. Кълна се, че не съм!

— Разбира се, че не си. — Филис отиде към него, наведе се и докосна бузата си до неговата. — Знаем, че това е една ужасна грешка.

— Една ужасна шега — добави Тривейн озадачено.

Телефонът на масичката иззвъня. Това ги уплаши, този дразнещ шум, натрапен върху личните страхове. Тривейн бързо вдигна слушалката.

— Здравейте!… Да, да. Тук живее. Аз съм баща му.

Стивън Тривейн скочи от стола и бързо отиде към задната част на дивана. Филис остана до прозореца, изплашена от внезапния момент.

— Боже мой! Обаждах се навсякъде в Кънектикът и Ню Йорк. Момчето не е толкова важно, колата е на мое име! Беше редно незабавно да ми се обадите. Нуждая се от обяснение, ако обичате.

Следващите няколко минути Тривейн слушаше, без да коментира. Когато накрая проговори, каза само пет думи.

— Благодаря ви. Ще ги очакваме.

Той затвори телефона и се обърна към жена си и сина си.

— Анди, всичко наред ли е?

— Да… Полицейското управление в Хайпорт. Това е едно малко село на около петнадесет мили от Кос Коб. Тяхната полицейска кола преследвала един автомобил към Коус роуд, а за човека в него се предполагало, че е замесен в грабеж. Проверявали са по радиостанцията преди да го арестуват. Загубили го и завили на запад до Бриарклиф авеню, когато видели как един мъж се търкулва под колелата на една кола, която приличала на твоята, Стив. Те се обадили за линейка, информирали полицията в Кос Коб и когато положението било овладяно, тръгнали да се връщат към Хайпорт. Забелязали те на Джанкшън, завили в паралелната улица и карали зад теб около миля по шосето до кръстовището. Могли са да те пуснат още в момента, когато са се свързали с Кос Коб, случката с прегазения мъж и бягството от местопрестъплението били изяснени, но те подушили алкохола и поискали да те изплашат… Ще ни изпратят снимките.

Ужасната нощ свърши.

Стивън Тривейн лежеше на леглото си, загледан в тавана, радиото беше включено на една от онези безкрайни денонощни програми, където всички се надвикваха един през друг. Момчето мислеше, че тази какафония ще го приспи.

Но сънят не идваше.

Той знаеше, че трябва да каже нещо. Беше глупаво да не казва нищо. Но думите не бяха дошли, както сега сънят не идваше. Баща му първи беше споменал думите, несъзнателно. Опитай се да си спомниш, Стив, полицейската кола не беше ли някакъв друг цвят, освен черен…

Може би. Може би тъмносиньо или зелено.

Но беше тъмен цвят.

Хайпорт-на-океана беше написано на знака на Коуст роуд. Хайпорт беше малко селище, наистина много малко. Имаше два или три огромни плажа и няколко частни. През горещите летни нощи той и приятелите му, само няколко — често паркираха на около сто ярда надолу по Коуст роуд и се промъкваха в частната собственост, за да достигнат до един от плажовете.

Но трябваше да бъдат внимателни, винаги трябваше да наблюдават, за да не се появи Жълтата птица.

Точно така я наричаха. Жълтата птица.

Селцето Хайпорт-на-океана притежаваше само една полицейска кола.

Беше светложълта на цвят.