Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (17)

16.

Името му бе Родерик Брус, и звученето му създаваше същото интелигентно впечатление, както и притежателят му. Набиващо се в ухото, театрално име; бързият говор и твърдият поглед бяха част от репортерската му самоличност. Беше публикувал материали в 89 вестника из страната, имаше стандартна лекторска такса от три хиляди долара, които той постоянно даряваше за различни каузи и най-учудващото бе, че неговите колеги много го харесваха.

Причината за популярността му в четвъртото съсловие бе лесно обяснима. Род Брус — от „Вашингтон-Ню Йоркската ос на медиите“ никога не забрави, че е роден като Роджър Брустър в Ери, Пенсилвания, бе винаги щедър и ироничен към себе си.

Накратко, Род бе добро момче.

Ако работата не опираше до източниците му на информация.

Това бе научил Андрю за Брус и с нетърпение чакаше да се запознае с него. Журналистът бе проявил голямо желание да дискутира историята за четирите атомни подводници. но и ясно се изрази, че ще трябва да представи невероятно силен аргумент, за да го накара да потули историята. След три дни всичко щеше да излезе на бял свят.

И, предвид ситуацията, бе неочакван жест от страна на Брус да посети офиса на Тривейн в Потомак Тауърз в десет сутринта.

Тривейн бе силно изненадан от вида на Брус, когато го видя да влиза в приемната. Не лицето, то му беше познато от снимките във вестниците, придружаващи статиите му години наред — остри черти, дълбоко поставени очи, дълга коса, преди да я приведе в някакъв вид прическа. Но размерите му. Родерик Брус бе много нисък човек и дрехите му още повече го подчертаваха. Черни, консервативни, прекалено изпипани. Приличаше на момче облечено за църковна служба, на корицата на Сатъдей Ивнинг Поуст на Норман Рокуел. Дългата коса показваше независимост, независимостта на малко момче, у репортер отдавна прехвърлил петдесетте.

Брус последва секретарката през вратата и протегна ръка на Тривейн. Отблизо Брус изглеждаше още по-нисък и по-малък. Но Родерик Брус в никакъв случай не бе аматьор при запознанства на професионална основа. Той се усмихна и силно стисна ръката на Тривейн.

— Нека малкият ми ръст не ви заблуждава. Нося си асансьорните обувки… Радвам се да се запозная с вас, Тривейн.

С този кратък поздрав Брус осъществи две цели. С хумора си заглади впечатлението от своя ръст, за който не бе удобно да се споменава, и като използва фамилното име на Анди му показа, че се срещат на равноправна основа.

— Благодаря. Моля, седнете. — Тривейн погледна секретарката си, която се готвеше да излезе. — Отложи телефонните ми обаждания, ако обичаш, Маридж. И, моля, затвори вратата. — Той се върна в креслото си, докато Родерик Брус се настаняваше пред бюрото.

— Тези офиси са встрани от обичайния ми маршрут.

— Съжалявам; надявам се, че пътуването ви не е било неудобно. Бих бил щастлив да се срещнем в града, затова ви поканих на обяд.

— Няма проблеми. Исках собственоръчно да проуча това място; много хора говорят за него. Странно, не виждам нито решетки, нито камшици, нито железни девици.

— Тези инструменти са заключени в килера.

— Добър отговор, ще го използувам — Брус извади малка тетрадка, сякаш пригодена специално за неговите размери, — и докато Тривейн се смееше, нахвърли няколко думи.

— Никога не знаеш, кога ще ти потрябва един точен цитат.

— Този не беше особено добър.

— Добре, в такъв случай човечен. Много от остроумните забележки на Кенеди бяха толкова човечни, колкото и гениални.

— На кой от всичките Кенеди?

— Тези на Джон. Боби използуваше премислени, доизкусурени реплики. Джон бе инстинктивно човечен… и с едно уязвимо чувство за хумор.

— Попаднал съм в добра компания.

— Не е зле.

— Вие извадихте тетрадката, не аз.

— И ще си остане извадена, господин Тривейн… Ще поговорим ли за четирите подводници, всяка от които струва грубо сто и осемдесет милиона парчето, в момента като дарение за сухия док? Седемстотин и двадесет милиона долара за нищо… Вие го знаете, аз го зная. Защо да не го знаят и хората, които са платили за това?

— Може би трябва да го знаят?

Брус не бе очаквал такъв отговор от Тривейн. Той се намести в стола и кръстоса късите си крака. За момент Анди се почуди дали краката на репортера стигат до пода.

— Това също е добре. Няма да го записвам, защото ще го запомня — Брус затвори мъничката си тетрадка. — В такъв случай приемам, че нямате нищо против моята история.

— Ако трябва да съм изцяло честен, нямам абсолютно нищо против. Други имат, не аз.

— В такъв случай защо поискахте да ме видите?

— Предполагам, за да… защитавам тяхната позиция.

— Не ги послушах. Защо мислите, че ще послушам вас?

— Защото съм незаинтересована страна; мога да говоря обективно. Мисля, че имате основателни причини за да направите публично достояние едно много скъпо фиаско, и ако бях на ваше място, сигурно бих го направил без колебание. От друга страна, нямам вашия опит. Не знам къде да тегля чертата, между необходимата публичност на некомпетентността и навлизането в областта на националната сигурност. Сигурно бих хвърлил светлина и върху тази част.

— О, хайде, Тривейн — краката на Родерик Брус неспокойно се върнаха в първоначалното си положение. — Чувал съм този аргумент, няма да стане.

— Сигурен ли сте?

— Поради толкова основателни причини, за които вие дори не подозирате.

— В такъв случай, господин Брус, — каза Тривейн, изваждайки пакет цигари, — трябваше да приемете поканата ми за обяд. Щяхме да прекараме остатъка от обяда в приятен разговор. Вие не знаете, но съм страстен ваш почитател. Цигара?

Родерик Брус се втренчи в Тривейн с отворена уста. След като не посегна за цигара, Тривейн извади една за себе си и се облегна, докато я палеше.

— Господи! Вие наистина го мислите — каза тихо Брус.

— Разбира се. Подозирам, че… основателните причини, на които се осланяте, покриват областта на сигурността. Ако е така, а аз дяволски добре знам, че не сте достигнали положението си чрез лъжи, не мога да ви предложа друг аргумент.

— Ако разбия аргумента, това няма да ви помогне, нали?

— Не, няма. Ще е само частица от пречките, с които се сблъсквам. Но това си е мой проблем, не ваш.

Брус се наведе леко напред, миниатюрната му фигурка изглеждаше някак си абсурдно в големия кожен стол.

— Може и да нямате проблем. И не ми пука ако тази стая я подслушват.

— Ако я какво? — Тривейн се изправи.

— Не ми пука, ако ни записват, предполагам, че не го правят. Ще ви предложа сделка, Тривейн… Никакви пречки от моя страна; никакви проблеми с бъркотията в Ню Лондон. Проста сделка. Дори ще ви предложа избор.

— По дяволите, за какво говорите?

— Да започнем от вчера. — Брус повдигна десния ревер на сакото си и бавно прибра тетрадката. Направи го толкова стилно, сякаш това действие бе символ на доверие. Държеше златния си молив и го въртеше между пръстите.

— Вчера прекарахте час и двадесет минути в Националното бюро по статистика. Поискахте томовете, съдържащи информация от последните осемнадесет месеца за щатите Калифорния и Мериленд. Ако предоставя достатъчно време, моите подчинени могат да получат книгите и да открият това, което търсехте, но да гледаме реално на нещата, това са няколко хиляди страници и още около сто хиляди допълнения. Сам свършихте тази работа. Не секретарката ви, нито пък някой помощник. Заложихте на сигурно. Какво намерихте?

Тривейн се опита да проникне в думите на Брус, в смисъла, който се криеше зад тези думи.

— Вие бяхте в сивия Понтиак. Вие ме проследихте, нали.

— Погрешно, но интересно.

— Вие бяхте на Род Айленд Авеню, и след това в Джорджтаун. Зад камиона на точиларите.

— Съжалявам. Отново грешите. Ако исках да ви следя, никога нямаше да го усетите. Какво търсихте в Националното бюро по статистика? Това е предложение номер едно. Ако си струва, ще потуля историята.

Мислите на Тривейн все още се въртяха около Понтиака. Трябва да се обади на Уебстър в Белия дом веднага щом се отърве от Брус… Почти бе забравил за колата.

— Не става, Брус. Пък не си струва. Това е само черната работа.

— Добре, в такъв случай ще пратя персонала си да преровят книгите на Националното бюро по статистика. Ще го открием… Предложение номер две. Това е по-интересно. Носи се слух, че преди шест седмици, след драматичното ви появяване на събранието на Сената, сте се срещнали със старото момче от Небраска няколко часа преди злополуката във Феърфакс; чух за някакво скарване. Вярно ли е и каква беше причината?

— Единственият човек, който може да е чул разговора беше мъжът по име Милър… Лорънс Милър, доколкото си спомням. Шофьорът. Попитайте него. Щом ви е казал това, защо не ви каже и останалото?

— Верен е на стареца. Получил е нещо от завещанието. Няма да каже; кълне се, че никога не подслушва разговорите, които се водят на задната седалка. Твърде много разговори е имало.

— Пак не става. Беше почтен спор. На ваше място бих се усъмнил, ако Милър ви каже нещо друго.

— Да, но не сте на мое място… Още едно предложение, последното, Тривейн. Ако се откажете, ще си създадете големи проблеми. Може дори да спомена, че сте се опитали да ме убедите да не разкривам историята.

— Вие, гаден малък човечец. Не мисля, че ще чета отново вашата рубрика.

— Вие го казвате.

— Произлиза от контекста.

— Разкажете ми за Бонър.

— Пол Бонър? — Тривейн изпитваше неприятното чувство, че последното предложение на Родерик Брус бе истинската причина, поради която бе дошъл. Не че първите две бяха маловажни — напротив, бяха неприемливи — но гласът на репортера издаваше напрежение, което липсваше в другите му въпроси; заплахата му беше по-директна.

— Майор Пол Бонър, бе инициал на бащиното му име, сериен номер 158–3288, Специални сили, разузнавателен отдел, по-настоящем прикрепен към Министерството на отбраната. Отзован от Индокитай, 1970, след като прекарал тримесечна изолация във военен затвор — за офицери, разбира се — в очакване на присъдата. Забранени интервюта, никаква информация. С изключение на малката чудесна описателна фраза на един генерал в Ай Корпс: „убиецът от Сайгон“. Този Бонър имам предвид, господин Тривейн. И ако наистина сте такъв мой почитател, какъвто казвате че сте, знаете за изказването ми, че лудият майор трябва да бъде затворен в Ливънуорт, а не да се разхожда свободно по улиците.

— Сигурно съм пропуснал да си купя вестник този ден.

— Онези дни. Каква е ролята на Бонър? Защо го прикрепиха към вас? Познавахте ли го по-рано? Вие ли го изискахте?

— Говорите ужасно бързо.

— Ужасно ми е интересно.

— Ще отговоря на въпросите ви поред — стига да мога; Бонър е само свръзка с Отбраната. Ако имам нужда от нещо, той ми го доставя. Нямам представа защо са го прикрепили към мен, също така разбирам, че не е особено доволен от назначението си. Не съм го познавал преди, така че не възможно да съм поискал назначението му.

— Добре — Брус не сваляше очи от Тривейн. Той бързо тръскаше златния си молив във въздуха, в празното пространство. Още един жест, който дразнеше Тривейн. — Това се проверява; програмирано е. Сега… Вие вярвате ли?

— Да вярвам на какво?

— Че „убиецът на Сайгон“ е просто момче за поръчки. Наистина ли го вярвате?

— Разбира се. Оказва ми голяма помощ. Тези офиси, уреждането на транспорт, резервации из цялата страна. Каквото и мнение да има, то не се отразява на работата му тук.

— Споменахте персонала си. Той помогна ли ви да го наберете?

— Разбира се, че не — Тривейн забеляза, че повишава тон. Ядът му бе предизвикан от факта, че в началото Бонър наистина се бе опитал да му помогне да „набере“ персонала си. — И да изпреваря въпроса ви, майор Бонър има възгледи, които значително се различават от моите. И двамата го разбираме, никой не се опитва да окаже натиск на другия. Въпреки това, аз му имам доверие. Не че имам някаква причина да използвам този термин, той не се занимава с нашата работа.

— Бих казал, че много се занимава. Той лесно научава с какво се занимавате. С кого говорите, какви компании проучвате.

— Този тип информация едва ли е секретна, господин Брус — прекъсна го Тривейн. — Честно, не мога да разбера какво целите.

— Очевидно е. Ако проучвате шайка крадци, не трябва да се оставяте най-големият престъпник в града да ви води.

Тривейн си спомни спонтанната реакция на Медисън на името Бонър. Адвокатът бе отбелязал, че Отбраната не е много остроумна.

— Мисля, че мога да облекча безпокойството ви, господин Брус. Майор Бонър не носи никаква отговорност за решенията, взимани тук. Не обсъждаме плановете си. Той просто се грижи за рутинни подробности; и, ако искате да знаете, в много по-малка степен, отколкото в началото. Моята секретарка пое повечето от тези задължения, и се обажда на Бонър само когато има проблеми. Отбраната върши добра работа, като осигурява резервации за самолети, или открива някой служител в корпорация, с която Пентагонът има договор. Повтарям, че ми е оказал голяма помощ.

— Но ще се съгласите, че идването му в този офис е необичайно.

— Военният не е известен със своята чувствителност. Може би това е добра черта… Вижте, ние си имаме работа с икономиката на Отбраната, имаме нужда от свръзка. Не мога да кажа защо Армията е назначила Бонър. Но го е направила, и той се справя добре. Не мога да кажа, че е въодушевен, и не мисля, че ни е много от полза. Въпреки това, той е добър войник. Сигурен съм, че ще изпълни всички поставени задачи, независимо от личните си чувства.

— Добре казано.

— Не виждам как бих могъл да го кажа по друг начин.

— Искате да ми кажете, че не се е опитал да представи гледната точка на Пентагона?

— В няколкото случая, когато съм поискал неговото мнение, той много се е доближавал до военната гледна точка. Нямаше да бъда спокоен, ако не е така. Ако се опитвате да изровите някакъв вид конспирация, бяхме наясно с репутацията на Бонър. Или се запознахме с нея. Всъщност, бяхме разтревожени, но всичките ни тревоги се оказаха неоснователни.

— Не ми предоставяте това, което искам, господин Тривейн.

— Струва ми се, че искате заглавието на рубриката ви да казва, как Бонър пречи на напредъка на подкомисията. Че е бил назначен тук, за да изпраща секретна информация на началниците си. Казах ви, че разбирам какво целите. Беше добро предложение, много логично. Но е твърде очевидно, и вие го знаете.

— Кажете ми някое негово мнение. Бих могъл да се съглася да го разменя. Нещо, което е казал, което да представлява военната гледна точка?

Тривейн гледаше дребния репортер. Усещаше, че се изнервя; беше нервен, сякаш чувствуваше, че е на път да изгуби нещо, от което безнадеждно се нуждаеше. Анди си спомни за опустошителната стратегия на Бонър, насочена срещу похода на мира — войската, мигновената репресия — и значеше, че това е нещото, което Родерик Брус би искал да напечата.

— Вие сте параноик. Искате да се спазарите за всяко нещо, което би очернило Бонър, нали?

— Точно така, Тривейн. Защото той е мръсник. Той е бясно куче, което е трябвало да бъде удушено още преди три години.

— Това е много тежко обвинение. Ако усещате нещата така, имате си публика; кажете им го… ако можете да го докажете.

— Те покриват този кучи син. Нагоре и надолу по стълбите на властта той е неприкосновена територия. Дори и онези, които го мразят до мозъка на костите му — от Меконг до Дананг — никой не казва нито дума. Това ме притеснява. Мисля си, че това би притеснило и вас.

— Не разполагам с вашата информация. Имам достатъчно проблеми, за да си създавам допълнителни. Но честно, не съм заинтересован от Бонър.

— Може би би трябвало.

— Ще си помисля за това.

— Помислете и за още нещо. Ще ви дам няколко дни. Разговаряли ли сте с Бонър; прекарал е уикенд с вас в Кънектикът. Обадете ми се и кажете за тези разговори. Това, което ви е казал, може да няма последици. Но в комбинация с информацията, която притежавам, може да се окаже важно.

Тривейн стана от стола си, гледайки отвисоко дребния репортер.

— Предложете гестаповската си тактика някъде другаде, господин Брус.

От опит Родерик Брус познаваше недостатъците на изправянето. Остана седнал, въртейки между пръстите златния си молив.

— Не си създавайте враг в мое лице, господин Тривейн. Това е глупаво. Мога така да извъртя историята с подводниците, че да ви поставя в изолация. Хората ще бягат от вас. Може би още по-зле; може би само ще се смеят.

— Изчезвайте оттук преди да съм ви изхвърлил.

— Заплашвате пресата, господин председател? Заплашвате с насилие човек с моя ръст.

— Тълкувайте го както искате. Само изчезвайте — спокойно каза Тривейн.

Родерик Брус бавно се изправи, прибирайки златния молив във вътрешния си джоб.

— Няколко дена, господин Тривейн. Ще чакам да ми се обадите. Сега сте разстроен, но нещата ще ви се изяснят. Ще видите.

Тривейн гледаше, как малкото момче-старец се отправи твърдо с късите си крачки към вратата на офиса. Брус не се обърна; хвана дръжката, дръпна вратата и излезе. Описвайки обратна траектория, тежката врата се удари в един стол и леко завибрира.

 

Бригадният генерал Лестър Купър удари с юмрук по дългата заседателна маса. Лицето му бе червено, вените по врата му изскочили.

— Това малко копеле. Това проклето пигмейско лайно! Какво, по дяволите, иска тоя!

— Още не знам. Би могло да се отнася за всичко, — отговори Робърт Уебстър от другия край на стаята. — Предполагаме, че е Бонър; изчислихме тази вероятност, когато го назначавахме.

— Вие я изчислихте. Ние не я искаме.

— Знаем какво правим.

— Бих се чувствувал по-добре, ако можехте да убедите мен. Не ми харесва възможността, че всеки е заменим.

— Не ставай смешен. Кажи на Бонър, че старото му приятелче Брус може пак да го притисне, да внимава.

Уебстър се приближи до Купър, на устните му бе загатната усмивка.

— Но не го плаши прекалено много. Не бихме искали да е твърде предпазлив; само му кажи. Той знае за наблюдението над Тривейн, не оставяй никой друг да му съобщи пръв.

— Разбирам… Обаче си мисля, че трябва да намерите начин да се отървете от Брус. Не трябва да се навърта наоколо.

— И на това ще му дойде времето.

— Трябва да станете сега. Колкото повече чакате, толкова по-голям е рискът. Тривейн е по следите на Дженеси.

— Точно затова не предприемайте внезапни ходове. Особено сега. Тривейн няма да стигне доникъде. Но Роджър Брус би могъл.